Цветан Ангелов
Зимата, Гаврил и мряната

Учителят ни е ясен глас

извиква стихналия клас.

И всички днес един след друг

отвръщат бодро:

— Тук!

— Тук!

— Тук!

— Асен Добринов!

Тук е той.

— Благой…

Е, тук е и Благой.

— Васил…

Отзад Васил стърчи.

— Гаврил…

Но наш Гаврил мълчи.

— Гаврил Петров! — за втори път

учителят ни строг го вика.

Обръща се за миг класът

да търси с поглед ученика.

Да, тук е. Наш Гаврил е тук.

Но спи ли той? Ни жест, ни звук!

Зареял поглед замъглен

отвъд, зад черната дъска,

той сякаш вижда хълм зелен

и тиха сребърна река.

И сякаш търси вир познат,

където мряната кълве.

Ех, чудни часове по хлад!

Ех, въдичарски часове!

И не усеща наш Гаврил

как слиза сумрак и тъма.

С коприва рибките покрил,

той хваща пътя за дома…

— Гаврил Петров! — за трети път

учителят извиква строго.

— Гавриле! — тихо го гълчат. —

Разсеян си, човече, много!

Гаврил се стряска:

— Тук съм аз!

От срам и уплах се поти.

— Да, телом, драги, ти си в клас,

но духом другаде си ти…

Гаврил е гузен.

Затова

мълчи с наведена глава…

Отдавна почна втори срок.

Навън е зима. Грачи врана.

А той бълнува вир дълбок

и въдица, и бяла мряна!