Цветан Ангелов
Жътвар и водари

— Водица, водица! — извика жътварят.

— Изпита е вече — деца отговарят. —

Пресъхнал е стубелът —

лъжат го те. —

В дола въобще…

 

Жътварят разбира —

когато дете

на възрастни люде рече „въобще“,

то значи:

не ще…

И все пак се смее: — О, не.

Не съвсем.

— Че тиня ли, тиня ли

да донесем?

 

Жътварят не вярва

лъжата за тинята.

С лъжата не бива

да цапат картината.

 

И казва:

— Сто извора бликат от Рила.

Сто извора Странджа е скрила.

От всеки потегля поточе.

Поточе

в поточе —

като че

от двенките става речица.

Речица

в речица,

дечица —

от двечките става река.

Тече си така

от лъка

до лъка,

на друга река

ще протегне ръка —

и ето ти цяло море,

и ето ти много вода

за жаждата

неутолена.

 

Децата мърморят…

— Море…

Добре.

Вода…

Е, да.

Но тя е ужасно солена!

 

Жътварят си рече: — Ужасна беда. —

И бъкела взе.

Към близкия стубел за прясна вода

затътри нозе.