Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2013)

Издание:

Цветан Ангелов. Смешни работи

Редактор: Славчо Донков

Художник: Симеон Спиридонов

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Албена Янкова

Държавно издателство „Отечество“, София, 1977 г.

История

  1. — Добавяне

Лоши занаяти няма.

Избери си по сърце.

Вл. Маяковски

1

Белокос и белобрад,

здрав и читав,

дядо Рад

бил на почит в Ясенград.

Сух бил вече, попревит,

но сърцат и шеговит.

„Аз — разправял — съм на път…

Аз бях дъб. А днес дъбът

е за смях на всички трънки.

Да са живи, да растат

деветте издънки.“

 

Деветте издънки прави —

внуците били това.

Мислел все за тяхно здраве

дядо с бялата глава.

Де що прави, де що струва,

из пазара ще снове—

девет внука ще дарува

с най-желани дарове:

свирки, захарни петлета,

глинен гъдулар с потури,

зайци с къси опашлета

и… над всичко ще притури

две-три писани костури…

Внуците били честити,

с бузки — ясен руменец.

А на дядо Рад в очите

греел радостен огнец.

„Аз — повтарял — съм на път…

Аз бях дъб. А днес дъбът

е за смях на всички трънки.

Да са живи, да растат

деветте издънки.“

Но какво да завещае

на дружината сърцата?

Две рогозки? Срамота е.

Ще се огорчат децата.

Нямал ракли с тежко злато,

нямал княжески палат.

Имал той сърце богато,

ум и… златен занаят.

„Занаята — рекъл — тям

вместо злат

палат

ще дам.“

 

Бил миньор в миньорски град

тоя славен дядо Рад.

2

И веднъж събрал ги той.

„Кой от вас миньор ще стане?

Кой

в дълбокия забой

ще върти копач стоманен?“

Никой не обелил зъб.

После някой взел да мънка.

И на своя дядо-дъб

рекла тънката издънка:

„Аз… такова… имам тук

цел предначертана.

В мината да слезе друг.

Доктор аз ще стана!“

 

„Доктор! Харно е това —

кимнал старецът с глава. —

И особено когато

имаш ум и две ръце

и с човечност е богато

твоето сърце.

Но в дълбокия забой

кой от вас ще слезе?

Кой?

Своя дядо в старини

кой достойно ще смени?“

 

Промърморил втори внук:

„В мината да слезе друг.“

И добавил с весел глас:

„Доктор

май ще съм и аз.“

 

„Доктор! Харно е това —

кимнал дядо Рад с глава. —

И особено когато

имаш ум и две ръце

и с човечност е богато

твоето сърце.

Но в дълбокия забой

кой от вас ще слезе?

Кой?

Своя дядо в старини

кой достойно ще смени?“

 

Третият се оправдал

с болки в нежния гръбнак.

Отговор подобен дал

и четвъртият юнак.

„Доктор, доктор“ — все това

те двамината отвръщали.

Към забоите глава

не обръщали.

Пети, шести, седми, осми…

Всеки спорел най-горещо:

„Там, в забоя, за какво сме?

Доктор… туй е славно нещо!“

А деветият добавил —

с откровеност

той се славел:

„В мината е влажно, тясно.

Газ гризу, вода…

Опасно.

Доктор… туй е…

Благородно,

чистичко и…

по-изгодно.“

Махнал дядото с ръка:

„Ха, така ли?“

„Че така…“

Внуците били честити,

с бузки — ясен руменец.

А на дядо Рад в очите

гаснел чудният огнец.

3

Бил старикът здравеняк.

Бил от сой — от жилав сой.

Имал, казват, корен як.

Можел да дочака той

сто и първи

първи сняг…

С чест от близки ограден

и от не един съсед,

той посрещнал

ден

рожден —

чукнали деветдесет.

Вежди никога не сключил

пред несгоди дядо Рад.

Девет внука той изучил

долу, в столичния град.

Харно е човек да има

лекар за минути страшни.

Дядо имал деветима

свои лекари, домашни.

Деветима… Е, добре е.

Но е трижди по-добре

от недъзи да не крее

и без време да не мре.

Здрав ли е, ще се оправи.

Здравето е оправия.

Няма ли си дядо здраве —

туй, родата… остави я.

По-добре е с чужд човек

да делиш софра и мъка,

нежели да искаш лек

от родата многоръка…

Прав ли бил? Душевни рани

с люти думи не ръси.

Казват: род рода не храни,

но без него сит ли си?

Харно е човек да има

лекар за минути страшни.

Дядо имал деветима

свои лекари, домашни.

А умрял… не знам дали

тази болест е за казване.

Дъб дошло да повали

не посичане —

порязване.

Девет внука го лекували,

в тежки томове се ровели,

важно болестта тълкували,

с разни хапове го тровили,

но в пещта на болестта

огъня не угасили.

Доизгаряли в пещта

сетните миньорски сили.

Как понесъл до зори

внуковите девет опита?

Те не чували дори

на добрия старец ропота.

 

И отишъл си миньорът…

И сега в града говорят,

че ако на тоя свят

всеки хваща занаят

по призвание, по дар,

не за сгода, за печалби —

щеше да се найде цяр,

оздравял би, поживял би

той, миньорът белобрад,

дядо Рад

от Ясенград.

Край