Цветан Ангелов
Тънкият шишко разказва

Прякорите биват разни.

С прякор

кой кого не дразни!

Вейката — на Симо викат.

Слабичък е ученикът.

Две листенца — две уши.

Нещо.

Вейката суши.

Лъжко викаме на Митко —

най-лъжливото дете.

Все лъжи крои, но плитко,

лошо са скроени те.

Вносния — така подбиват

Пенчо, нашето конте.

Дрехите му си ги бива —

от Незнамкъде са те.

Рибата — това е Спас.

Ум в недостиг.

Ум в оскъдица.

В клас, у нас, у вас —

завчас

хваща се на всяка въдица.

Аз съм Шишко. Не защото

крия бъчва под палтото…

Този прякор ме измъчва.

Стар е. Не приляга днес.

Правичката — бил съм бъчва,

но не съм, от есенес.

Строен съм като борика,

пъргав съм като сърнец.

Да, за чудо и за приказ,

на прескок съм първенец.

Как отслабнах — ей сега

ще разправя на шега…

Лани беше то. През юни.

Чувахме за жътва, но…

май че нямаше самуни

от най-новото брашно.

 

Разни близки от Хисаря

надойдоха у дома.

При калеко — при месаря —

пак изтичах за кайма.

Тичах дълго — до премала.

А калеко рече: — Стой. —

Спря ме. И на децимала

взе, че ме претегли той.

— Олеле, дебелоножко!

Как надхвърли шейсетте?

То за възрастен е множко,

а какво ли — за дете! —

Ох, така да ме засрами!

Ох, така ме доядя!

В тези пусти килограми

беше цялата беда!

Как се трупат аз не знам,

но човек пълнее, страда…

Рекох си: „Нима си ням?

Посъветвай се с отряда!“

Викнах Вейката: — Ела, бе!

Сбрах и другите деца.

— Казвайте защо сте слаби!

На, деца като перца! —

Вейката изплашен рече:

— Много съм капризен аз. —

Лъжко слъга: — Ех, добре, че

баба заживя у нас…

Баба ми е стройна, слаба

затова, че в младини

рязко намалила хляба

и месото с мазнини.

 

С тази въдица, уви,

Лъжко мене улови.

Тъй набърже бе приета

най-безхлебната

диета.

 

Понеделник обещава

с тутманик да ме гощава,

вторник, без да се е трудил,

иска да ми купи щрудел,

сряда палачинки мята —

ох, усещам аромата,

а четвъртък от зори

бял пилаф ще ми вари.

Петък ще реди в тава

орехова баклава,

събота, разправя, че

баница ще опече,

а неделя… ех, неделя

цяла торта ми заделя.

 

Седмица без хляб!

Но тя

бърже-бърже отлетя.

 

Пак отидох при калеко.

На кантара, срам не срам,

стъпих леко, много леко,

но…

наддал бях

килограм!

А месарят суховат

рече:

— Шишко-о, чай ти трябва.

Само с чай на тоя свят

пълният човек отслабва.

 

И тогава бе приета

строга

чаена

диета.

Почна мама да вари.

Месец, два — не се отчая.

Спрях да ходя по игри.

Спях до чайника, при чая…

 

А веднъж на сън летях.

Тъй — с разперени ръце.

Махам леко, плавно с тях

и летя като перце.

А под мен пълзят коли,

някакъв тролей се клати.

— Тежичко ти е, нали?

Друго е да сме крилати. —

Над училищния двор

минах уж така, случайно.

А децата викат в хор:

— Ето го момчето чайно! —

И възпяват чая те

с песен, досега непята.

И расте, расте, расте

на хлапаците тълпата.

 

Драго ми е.

Но защо

в миг училището грейна?

В чайник се превърна то.

Ливна

струя чай

в басейна.

 

В химни още невъзпят —

гръмоли,

кълба от пара

вдига този чайопад,

тази чайна Ниагара…

И запях — не издържах:

„Чай отдясно, чай отляво…“

Но… не щеш ли, натежах,

в чая полетях стремглаво.

 

Сепнах се.

Не в чай, а в пот,

с две цицини на главата.

На озъбения под

аз бях паднал от кревата.

Пак заспах. Но този път

всичко мина без цицина.

Ех, така щастливо спят

нощем само неколцина.

Лек съм. Смея се на глас.

И смехът ми — лек, далечен.

Манекен съм станал аз.

Елегантно съм облечен.

В Рио Гранде, прословуто

с модните си облекла,

аз участвувам в ревюто

„Чудна пролет е дошла“.

— Не момче, а струна — думат

сър и мис Незнамкои.

Щом си строен, и костюмът

хубаво ще ти стои.

— Дебелан! — извика Симо…

Той пък откъде се взе?

Смее се непоносимо,

някакъв кочан гризе.

— Себе си представям — рече. —

Ти, братле, не се плаши.

Както виждаш, няма вече

две листенца, две уши. —

Гледам го — надебелял е.

Пълнорък и пълнобуз.

Ще го пъхнат, леле-мале,

само в празен автобус.

— Симо — викам, — ти, такова…

— Грух! — момчето изгрухтя.

— А другарката Петкова?

— Теб за мен ще вземе тя.

— А класът?

— Ще се изкиска.

— Трябва да се извиним.

— Извини се. Ти поиска

вид и ръст да разменим.

— Аз ли?

— Ти комай забрави.

— Тя е строга — свих уста.

— Ще стоим, изглежда, прави.

— Докога?

— До сутринта!

 

Сепнах се от сън. Дошла бе

сутринта като по план.

Другите си бяха слаби,

аз оставах дебелан.

 

Пак отидох при калеко.

На кантара, срам не срам,

стъпих леко, много леко,

но…

наддал бях

килограм.

 

Натъжих се. И с тъга

влязох тромаво в тролея.

Докривя ми. Докога

ще пращя и дебелея?

Слязох там, накрай града.

Взех посока непозната.

Мислех: как да победя

в кратък срок

дебелината.

И видях едно прасе.

Слабо, с вирнати ушета.

Припка то, грухти, пасе

и като сърничка шета.

— Гуце — рекох, — я ела.

Дай, налей ми ум в главата. —

То притича и наля:

— Тайната е в зарзавата! —

Раз целувахме се там.

Аз извиках умилен, че

тежкият хипопотам

ще търчи като еленче.

Върнах се. И седем дни

лапах къдрави салати.

Мама викаше: „Зини!“

Баба викаше: „Хвала ти!“

В къщи,

вън

и в клас дори

мъкнех чанти закопчани

с разни тиквени кори,

с разни зелеви кочани…

— Слаб е — вика баба. — На,

много изтъня момчето. —

Дядо вика: — Изтъня…

Само че… като качето. —

Спорят от зори до мрак.

„Слаб е“, „пълен е“ — повтарят.

Мама тропа нервно с крак:

„Спора ще реши кантарът.“

 

Пак отидох при калеко.

На кантара, срам не срам,

стъпих леко, много леко,

но…

наддал бях

килограм.

 

Бре, ами сега!

Баща ми

свика цялата рода.

— От излишни килограми

почна цялата беда. —

Шушне, мисли, спори вещо

родословното дърво.

Трябва да измисли нещо,

но какво,

какво,

какво?

 

Вуйчо рече: — Физкултура!

Но… да скрием конфитюра.

 

Тичам аз насам-натам —

скачам, карам колело.

После час и четвърт ям

и… наддавам на тегло.

Ям къде каквото сваря.

Гозби не подбирам аз.

Няма ли гювеч — извара!

Няма ли пържоли — мас!

 

— Глад! — предлага вуйна. —

Глад!

Ядене —

през ден,

през два.

Всеки, докато е млад,

има воля за това.

— Ех — въздиша стрина Мара, —

болно е това дете!

В тялото расте без мяра,

а в главата не расте.

— Тъй е — рекох. — И урока

не запомням с леснина.

Шапката ми е широка,

ризата ми отесня.

 

Дядо кима: — Пълнота

се нарича болестта.

Викат лекар. Изумен,

той отсича пред родата:

— На изследване при мен! —

Пише.

Определя дата.

— Няма — викам — да вървя!

Тъй ще си умра с цицина! —

Тропам и се противя

на добрата медицина.

 

Чува тази олелия

нашият съсед

Илия.

Чува този спор. И влиза

с дъх на лято у дома.

На гърба му — потна риза,

а в ръцете му — казма.

— Дайте го на мен —

предлага.

— Де, в градината ли?

— Да. —

Дава ме с усмивка блага

облекчената рода.

 

И отслабнах аз…

След време

тичах вече с лекота.

Смъкнах глупавото бреме

на оная пълнота.

Да, отслабнах аз…

 

„Нима?“ —

ще попита бай Тома.

„Невъзможно е“ — ще каже.

„Ти си друг“ — ще ме сгълчи.

Бай Тома не вярва даже

и на своите очи.

В „невъзможното“ загледан,

дълго ще върти глава.

Ще ме пипне

и последен

ще повярва на това.

 

„Как?!?“ — ще пита бай Тома.

Как ли?

Ей така.

С казма!

 

С нея прекопах бостана —

десет декара земя.

С нея Шишко тънък стана,

тънък влезе у дома.

 

Само прякорът, другари,

малко нещо го срами…

 

Слава, лъснати лизгари!

Слава, грейнали казми!