Дийн Кунц
Служители на Здрача (71)

71.

Огромният мъж пристъпи още по-навътре в пещерата. Това бе чудовището, което Чарли беше срещнал в жилището на Спайви, гиганта с изкривеното лице. Този, когото вещицата беше нарекла Кайл.

Докато наблюдаваше Кайл да се приближава в пещерата, а Кристин да трепери пред гротескния натрапник, Чарли се изпълваше в еднаква степен със страх и с отвращение от себе си. Той се страхуваше, защото разбираше, че ще умре в тази влажна и самотна дупка, а се отвращаваше от себе си, заради своите слабост, некомпетентност и безпомощност. Неговите родители бяха слаби и безполезни, бяха се оттеглили в една алкохолна замъгленост, за да се утешават за своята неспособност да се оправят в живота, затова, от най-млада възраст, Чарли беше си обещал никога да не заприлича на тях. Цял живот беше се учил да бъде силен, винаги силен. Никога не отстъпваше пред препятствие, най-вече защото неговите родители винаги отстъпваха. И рядко губеше битката. Той мразеше да губи. Неговите родители бяха хора, които губеха, но не и той, не и Чарли Харисън от Клемет-Харисън. Губещите хора бяха слаби физически, умствено и духовно, а слабостта беше най-големия грях. Той обаче не можеше да отрече истинността на положението, в което се намираше сега. Не можеше по никакъв начин да избегне факта, че е полупарализиран от болка, слаб като котенце и че се бори да не изпадне в безсъзнание. Истината беше, че той бе довел Кристин и Джоуи до това място и до това състояние с обещанието да им помогне. Но обещанието му беше останало неизпълнено. Те се нуждаеха от него, а той не можеше да направи нищо за тях и сега щеше да завърши своя живот, проваляйки тези, които обичаше. Това не го правеше много по-различен от неговия баща алкохолик и от неговата проядена от омраза вечно пияна майка.

Една част от него казваше, че той е бил твърде взискателен към себе си. Беше направил най-доброто, на което е способен. Никой не би могъл да направи повече. Но, тъй като винаги е бил твърде взискателен към себе си, не можеше сега да бъде по-отстъпчив. Нямаше значение какво бе възнамерявал да направи, а какво всъщност бе направил. Той беше ги изправил лице в лице със Смъртта.

На входа между тази пещера и съседната се появи една друга фигура. Една жена. Тя остана за малко в сянка, но после се появи в оранжевата като в навечерието на празника „Вси светии“ светлина на огъня. Това беше Грейс Спайви.

Чарли се опита да повдигне ръцете си, защото, ако успееше да ги повдигне, щеше да може да седне, щеше да може да стане, а ако успееше да стане, щеше да може да се бие. Но той не успя да повдигне ръцете си. Нито една от двете. Нито на един инч.

Спайви се спря, за да погледне надолу към Кристин.

— Не му причинявайте зло — удари на молба Кристин. — За Бога, не причинявайте зло на моето малко момче.

Спайви не отговори. Тя се обърна към Чарли и бавно се затътри през помещението. В очите й се четеше маниакална омраза и триумф.

Чарли беше ужасен от видяното в тези очи и отвърна погледа си от нея. Той трескава търсеше нещо, което да може да ги спаси, някакво оръжие и разбира се действие, което бяха пропуснали.

Чарли внезапно почувства увереност, че все още имаше изход и че, в края на краищата, те не бяха осъдени да умрат. Това не беше просто самозалъгване, нито трескаво бълнуване. Той познаваше добре своите собствени чувства и се доверяваше на своите догадки, а тази беше толкова реална и надеждна, колкото всяка друга от предишните. Все още имаше изход. Но къде, какъв?

Когато се взря в очите на Спайви, Кристин почувства, като че ли леденостудена ръка беше бръкнала през нейните гърди и беше сграбчила сърцето й в арктична хватка. В продължение на няколко секунди, тя не можа да мигне, да преглътне, да си поеме въздух или дори да мисли. Старицата беше луда, да, съвсем луда, но в очите й имаше енергия, перверзна сила. И сега Кристин разбираше как Спайви бе в състояние да привлече и задържи последователи за своята безумна кампания. После вещицата се отвърна от нея и Кристин вече можеше отново да си поеме въздух. Тя още веднъж почувства режещата болка в своя крак.

Спайви спря пред Чарли и се взря в него.

Тя умишлено игнорира Джоуи, помисли Кристин. Той беше причината тя да измине целия този път и да рискува да бъде застреляна, причината да се бори с тези планини през две снежни вихрушки. А сега го игнорираше само, за да се наслаждава на момента, да вкуси от триумфа.

Кристин хранеше черна омраза към Спайви, но сега тя бе станала по-черна от черното, бе изместила всичко друго от сърцето й. Просто за няколко секунди, омразата бе изместила дори обичта й към Джоуи. Тя изпълваше всичко, консумираше всичко.

После, лудата жена се обърна към Джоуи и омразата в Кристин отстъпи при сблъсъка си с преминалите бързо през нея вълни на любов, страх, угризение на съвестта и ужас.

През нея премина, също така, още едно нещо: съживяващото чувство, че все още има какво да се направи, за да бъдат поставени на колена Спайви и гиганта. Само да можеше да й се проясни мисълта.

Накрая Грейс се обърна лице срещу лице с момчето.

Усещаше тъмния ореол, който го ограждаше и се излъчваше от него и много се страхуваше, че вече може да е станало твърде късно, за да направи нещо. Може би, силата на Антихриста беше станала вече твърде голяма и детето сега бе неуязвимо.

Сълзи се стичаха по лицето на Джоуи. Той, може би, все още се преструваше, че е само едно обикновено шестгодишно момче, малко уплашено и беззащитно. Дали Джоуи наистина мислеше, че Спайви може да бъде заблудена от това негово действие и че той изобщо има някакъв шанс да й внуши съмнения в този късен час? Тя бе имала моменти на съмнения и преди, както в онзи мотел в Соледад, но тези периоди на слабост бяха кратки и всичките вече далеч зад гърба й.

Спайви направи няколко крачки към него.

Джоуи се опита да се свие още по-навътре в ъгъла, но вече беше се притиснал толкова плътно в мястото на съединяване на скалните стени, че почти изглеждаше като издатина от тях с формата на момче.

Тя спря, когато стигна само на шест или осем фута от него и каза:

— Ти няма да наследиш Земята за хиляда години, нито дори за една минута. Аз идвам да те спра.

Детето не отговори.

Грейс почувства, че неговата сила още не беше станала твърде голяма за нея и увереността й се повиши. Той още се страхуваше от нея. Тя беше дошла навреме.

— Наистина ли мислеше, че ще успееш да избягаш от мен? — попита с усмивка тя.

Неговият поглед се отклоняваше покрай нея и Грейс знаеше, че той гледа към удареното куче.

— Твоят цербер няма да ти помогне сега — каза тя.

Джоуи започна да трепери и направи устата си като при усилие да проговори. Тя можеше да го види да оформя думичката „мама“, но той не беше в състояние да издаде дори най-слаб звук.

Грейс извади дълъг ловджийски нож от един калъф на пояса си. Той беше с остър връх и наточен като бръснач.

Кристин видя ножа и се опита да стане от пода, но жестоката болка в крака осуети намерението й и тя се строполи обратно върху камъка, още докато гигантът преместваше дулото, за да го насочи към нея.

— Аз бях избрана за тази задача, заради начина, по който бях се посветила на Албърт през всичките тези години и защото знаех как да се отдавам напълно и безгранично — каза Спайви на Джоуи. — Ето как се посветих на тази свята мисия: без резерви или колебание, с всяка частица от своята сила и воля. Никога не е имало никакъв шанс да избягаш от мен.

— Моля ви, слушайте, моля ви, вие имате грешка, голяма грешка — каза Кристин, опитвайки се отчаяно да достигне Спайви, да я докосне на някакво емоционално равнище. — Той е само едно малко момче, моето малко момче. Аз го обичам и той ме обича. — Тя внезапно заговори несвързано и се ядоса на себе си, че не бе в състояние да намери думи, които да я убедят. — О, Боже, ако можеше само да видиш, колко сладък и мил е той, щеше да разбереш, че изобщо бъркаш относно него. Ти не можеш да ми го отнемеш. Това би било толкова… погрешно.

— Аз прекарах много часове в молитва над това острие — каза Спайви на Джоуи, протягайки ножа, без да обръща внимание на Кристин. — И една нощ видях духа на един от ангелите на Всемогъщия Бог да слиза от небето и да влиза през прозореца на моята спалня. Той още стои тук, вътре в този осветен инструмент и когато се забие в теб, не само острието ще прониже твоята плът, а също и ангелския дух.

Жената беше напълно полудяла и Кристин знаеше, че едно позоваване на логика и разум щеше да бъде толкова безнадеждно, колкото и едно позоваване на емоции, но трябваше да опита.

— Почакайте! Слушайте! — извика тя с нарастващо отчаяние. — Вие имате грешка. Не виждате ли? Дори Джоуи да е този, който твърдите, макар да не е, защото това е просто лудост и дори да сте права, че Бог иска смъртта му, защо тогава не го унищожи Той? Ако Бог иска моето малко момче да умре, защо не го порази с мълния или рак? Защо не го остави да бъде блъснат от кола? Бог не би имал нужда от вас, за да се справи с Антихриста.

Този път Спайви отговори на Кристин, но без да се обърне към нея. Погледът на старицата остана върху Джоуи. Тя говореше с жар, който плашеше. Гласът й се издигаше и спадаше като гласа на полеви религиозен проповедник, но с повече енергия от който и да е Елмър Гантри^[1], с една фанатична възбуда, която обръщаше някои думи в животинско ръмжене и със стремителна екзалтация, която придаваше на останалите фрази една весела напевна отсенка. Ефектът беше ужасяващ и хипнотичен, а Кристин си представяше, че това е същият тайнствен и мощен ефект, който Хитлер и Сталин са имали върху тълпите:

— Когато злото се появи при нас, когато го видим в действие в този тревожен свят, ние не можем само да паднем на колене и да молим Бог да ни избави от него. Злото и подлите изкушения са един тест за нашата вяра и за нашата добродетел, едно предизвикателство, с което трябва да се срещаме всеки ден от нашия живот, за да докажем, че заслужаваме спасение и отиване в Рая. Ние не можем да очакваме Бог да свали хомота от нас, защото този хомот най-вече ние сами сме си го надянали. Наша свещена отговорност е да се противопоставяме на злото и да триумфираме над него, без чужда помощ, с тези ресурси, които Всемогъщият Бог ни е дал. Ето как ще завоюваме място до Неговата дясна ръка в компанията на ангелите.

Най-после старицата се отвърна от Джоуи и се обърна към Кристин, а очите й бяха по-смущаващи от всякога. Тя продължи своята тирада:

— А вие разкривате вашето собствено невежество и вашата проклета липса на вяра, когато приписвате рак, смърт и други бедствия на нашия Господар, Бога на Небето и Земята. Не Той донесе злото на Земята и не Той измъчи човечеството с десет хиляди бедствия. Това бяха Сатаната, омразната змия и Ева в благословената градина на спокойствието, които донесоха греха, смъртта и отчаянието на хиляди от следващите поколения. Ние докарахме злото върху себе си и сега най-последното зло броди по земята в тялото на това дете, а отговорността сами да се справим се него лежи на нас. Това е теста на тестовете и надеждата на цялото човечество е в нашата способност да го издържим!

Яростта на старицата беше накарала Кристин да занемее, лишена от всякаква надежда.

— Аз подушвам твоето разлагащо се сърце — каза Спайви, обръщайки се към Джоуи. — Чувствам твоя източник на зло. Това е един хлад, който прониква направо в костите ми и вибрира там. О, аз те познавам добре. Аз те познавам.

Кристин си блъскаше главата за някакъв план, за някаква идея, борейки се с паниката, която заплашваше да я направи така емоционално и умствено неспособна, както беше я направила физически безпомощна. Тя искаше да опита всичко, без значение колко безсмислено изглеждаше. Всичко. Но не можеше да измисли нещо.

Кристин видя, че, въпреки своето състояние, Чарли беше се надигнал до седнало положение. Както беше слаб и завладян от болката, сигурно всяко движение беше изпитание за него. Той не би се надигнал без причина, нали? Може би беше измислил някакъв начин на действие, който продължаваше да убягва на Кристин. Ето в какво искаше да повярва. Ето на какво се надяваше с цялото си сърце.

Спайви хвана ножа от противоположната страна, държейки го с дръжка към грозния великан.

— Време е, Кайл — каза тя. — Външният вид на момчето е лъжлив. То изглежда малко и слабо, но всъщност е силно и ще се съпротивлява. А аз, макар да съм Избрана, не съм физически силна. Повече не съм. Ти трябва да направиш това.

На лицето на Кайл се появи странно изражение. Кристин очакваше да види триумфиращ поглед, изразяващ нетърпение и маниакална омраза, но вместо това той изглеждаше… не разтревожен и не смутен, а по малко от двете и нерешителен.

— Кайл, дойде времето да бъдеш Божия Чук — напомни му Спайви.

Кристин потрепери. Тя се придвижи към гиганта, лазейки по пода. Беше така уплашена, че успя да игнорира болката в крака си. Тя се вкопчи в края на неговата парка, надявайки се, че ще може да го извади от равновесие, да го събори и да му вземе оръжието. Това беше един безнадежден опит, като се вземеха предвид нейният ръст и нейната сила, но тя не получи шанса дори да се опита, защото той замахна с приклада на оръжието към нея, както бе замахнал към кучето. Ударът попадна върху рамото на Кристин и я събори назад. Тя се строполи на едната си страна, а всичкият въздух беше изкаран от дробовете й. Кристин си пое трудно въздух, сложи ръка върху удареното рамо и заплака.

С огромно усилие, почти притъмнявайки му от болката, Чарли беше се надигнал до седящо положение, защото мислеше, че така ще може да види ситуацията под друг ъгъл и накрая да намери някое решение, което бяха пропуснали. Обаче все още не можеше да измисли нещо, което да ги спаси.

Кайл взе ножа от Грейс и й даде своето полуавтоматично оръжие.

Старицата се отстрани от пътя на гиганта.

Кайл обърна няколко пъти ножа в ръката си, взирайки се в него с леко учудено изражение на лицето. Острието проблясваше в призрачната светлина на огъня.

Чарли се опита да се изтегли до високата пет фута плоскост на перваза, който изпълняваше ролята на огнище, с намерението да сграбчи някоя горяща главня и да я хвърли. С ъгълчето на окото си Спайви го видя да се бори с мъртвата тежест на собственото си разбито тяло и насочи пушката към него. Тя можеше да си спести труда, защото Чарли без друго нямаше достатъчно сила, за да достигне огъня.

Кайл Барлоу погледна ножа в ръката си, после погледна момчето и не беше сигурен какво го плашеше повече.

Той беше използвал нож, беше наръгвал хора и преди. Дори беше ги убивал. Това беше лесно и той бе освобождавал част от напрежението, което периодично се натрупваше в него като налягане на парата в котел. Но сега Кайл не беше същият човек като преди. Вече можеше да контролира емоциите си. Най-после беше разбрал себе си. Старият Кайл мразеше всеки срещнат, независимо дали го познаваше или не, защото хората неизбежно отказваха да го приемат. Новият Кайл обаче съзнаваше, че неговата омраза причинява повече зло на него самия, отколкото на всеки друг. Всъщност, сега той знаеше, че невинаги не е бил приеман заради своята грозота, а често заради своята враждебност и своя гняв. Грейс беше му дала цел и прием и с течение на времето бе открил привързаност, а след привързаността идваха първите признаци за една способност да обичаш и да бъдеш обичан. И сега, ако беше използвал ножа, ако беше убил момчето, Кайл можеше да се плъзне по наклонената плоскост надолу, към дълбочините, от които беше се изкатерил. Той се страхуваше от ножа.

Но той се страхуваше също и от момчето. Кайл знаеше, че Грейс притежава огромна психическа сила, защото беше я видял да прави неща, които не бяха по силите на никой обикновен човек. Следователно, тя трябваше да е права като казваше, че момчето е Антихрист. Ако не успееше да убие дяволското дете, той щеше да разочарова Бога, Грейс и цялото човечество.

Но не беше ли той помолен да пожертва своята душа, за да постигне спасение? Да убие, за да бъде благословен? Имаше ли смисъл това?

— Моля ви, не причинявайте зло на моето малко момче. Моля ви — каза с умоляващ глас Кристин.

Кайл я погледна и неговото затруднение се задълбочи. Тя не приличаше на Мадоната на Мрака със силата на Сатаната зад себе си. Тя беше наранена, уплашена и молеше за пощада. Той беше я наранил и от това чувстваше пристъп на силна вина.

— Кайл! — повика го Майка Грейс, чувствайки, че нещо не е наред.

Кайл се обърна към момчето и изтегли ръката с ножа назад, така че да съсредоточи цялата сила на мускулите в първия удар. Ако той изминеше последните няколко крачки приведен, свалеше ножа ниско долу и ръгнеше момчето в корема, всичко щеше да свърши за няколко секунди.

Детето продължаваше да плаче, а ясносините му очи бяха фиксирани върху острието на ножа в ръката на Кайл. Неговото лице беше изкривено от ужас и върху бледата кожа беше избила пот. Малкото му тяло беше леко превито, като че ли в очакване на болката.

— Порази го! — извика Майка Грейс.

През съзнанието на Кайл бързо преминаха въпроси. Как може Бог да е милостив и да продължава да ме кара да нося товара на моето уродливо лице? Кой Бог би ме спасил от един безсмислен живот на насилие, болка и омраза… просто, за да ме принуди да убивам отново? Ако Бог управлява света, защото Той позволява толкова много страдание, болка и мъка? И как би могло да бъде макар и малко по-лошо, ако управлява Сатаната?

— Дяволът е вкарал съмнение в съзнанието ти — каза Грейс. — Ето откъде идва то, Кайл. Не вътре от теб, а от дявола!

— Не — отвърна той. — Ти ме научи винаги да мисля и да се старая да постъпвам правилно, да ме е грижа да постъпвам правилно. Аз възнамерявам да отделя една минутка тук, само една минутка, за да помисля!

— Не мисли, а просто действай — настоя тя. — Или се махай от пътя ми и ме остави да използвам пушката. Как можеш да ме проваляш точно сега? След всичко, което направих? Как можеш да ме проваляш?

Тя беше права. Той й дължеше всичко. Щеше да продължава да бъде просещ глупак, живеещ в мизерия и разяждан от омраза, ако не беше тя. Ако той я провалеше сега, къде беше тогава неговата почтеност, неговата благодарност? Ако я провалеше, нямаше ли да се плъзне обратно към стария си живот почти толкова сигурно, колкото и ако използваше ножа, както искаше тя?

— Моля ви — каза Кристин Скавело. — О, Боже, моля ви, не причинявайте зло на моето дете.

— Изпрати го завинаги обратно в Пъкъла! — извика Грейс.

Кайл се чувстваше, като че ли беше разкъсван. Той правеше преценки на морала и взимаше имащи стойност решения само от няколко години, което не беше достатъчно дълго време, за да му стане това подсъзнателна привичка и да се справя лесно с дилеми като тази. Кайл усети, че сълзи се търкалят по бузите му.

Погледът на момчето се вдигна от върха на острието.

Кайл срещна очите на детето и беше разтърсен от тях.

— Убий го! — извика Грейс.

Кайл трепереше силно.

Момчето също трепереше.

Техните погледи не само се срещаха, но и… сливаха… така че на Кайл се струваше, че може да вижда не само през собствените си очи, а също и през очите на момчето. Това беше едно почти магическо съпричастие, като че ли той и момчето, нападателя и жертвата, бяха едно цяло. Кайл се чувстваше голям и опасен и в същото време… малък и безпомощен. Той внезапно усети замайване и нарастващо смущение. Неговото видение излезе за момент от фокус. После Кайл видя или си въобрази, че вижда себе си да се надвесва над детето. Виждаше се буквално от гледна точка на момчето, като че ли той беше Джоуи Скавело. Това беше поразителен момент на прозрение, странен и дезориентиращ, едно почти ясновидско преживяване. Гледайки се през очите на момчето, Кайл беше поразен от външния си вид, от свирепостта на своето лице и от лудостта на тази атака. Студени тръпки полазиха по гърба му и той не можа да си поеме въздух. Това не ласкаещо го видение на себе си беше ясновидски еквивалент на удар по главата с шлосерски чук с назъбено чело, на психологическо сътресение. Кайл мигна и моментът на прозрение премина. Той отново беше сам себе си, макар с ужасно главоболие и замайване. Накрая Кайл разбра какво трябва да прави.

За изненада на Кристин, гигантът се отвърна от Джоуи и хвърли ножа в пламъците до Чарли. Искри и живи въглени полетяха във въздуха като огнени пеперуди.

— Не! — извика Грейс Спайви.

— Аз съм приключил с убиването — каза огромният мъж. Сълзи се лееха обилно по бузите му, смекчавайки неговия суров и настървен поглед, както дъждът върху прозоречното стъкло замъглява и смекчава гледката отвън.

— Не — повтори Спайви.

— Това е погрешно — каза Кайл. — Дори ако го правя за теб.

— Дяволът е внушил тази мисъл в съзнанието ти — предупреди го старицата.

— Не, Майко Грейс. Ти си ми я внушила.

— Дяволът! — настоя френетично тя. — Дяволът ти я е внушил!

Гигантът се колебаеше, размазвайки сълзи върху лицето си със своите големи ръце.

Затаила дъх, Кристин наблюдаваше конфронтацията с надежда и страх. Ако това създание на Франкенщайн наистина се обърнеше срещу своя господар, то можеше да бъде чудесен съюзник, но в момента не изглеждаше достатъчно стабилно, за да ги избави от тяхната криза. Въпреки че беше захвърлил ножа, Кайл изглеждаше объркан в умствено и в емоционално отношение и дори не стоеше съвсем стабилно на краката си. Когато допря ръце до главата и започна да примигва през сълзи, Кайл изглежда изпитваше болка почти като че ли беше бит с палка. В края на краищата, той можеше да се обърне всеки момент и да убие Джоуи.

— Дяволът е внушил това съмнение в съзнанието ти — продължи да настоява Грейс Спайви, като пристъпваше към гиганта и му викаше. — Дяволът, дяволът, дяволът!

Кайл свали мокрите от сълзи ръце от лицето си и примигна срещу старицата.

— Ако това е дяволът, тогава той изобщо не е лош. Изобщо не е лош, щом иска от мен никога да не убивам отново — каза той и тръгна клатушкайки се към прохода, който водеше извън пещерите. Кайл спря точно в началото му и се облегна на стената, като че ли се нуждаеше от минутка време за възстановяване след изпълнението на някаква изтощителна задача.

— Тогава аз ще свърша тази работа! — извика яростно Спайви, стискайки ремъка на полуавтоматичното оръжие. Сега тя го взе в двете си ръце. — Ти си моя Юда, Кайл Барлоу. Юда. Ти ме разочарова. Но Бог няма да се разочарова от мен. Аз няма да Го разочаровам по начина, по който го стори ти. Не, не и аз, Избраната, не и аз!

Кристин погледна Джоуи, който продължаваше да стои в ъгъла, облегнат на камъка. Сега неговите ръце бяха протегнати напред с малките бледи длани, спънати и обърнати навън, като че ли да се предпази от куршумите, които Грейс Спайви би изстреляла към него. Огромните му очи гледаха уплашено и бяха фиксирани върху старицата, сякаш тя беше го хипнотизирала. Кристин искаше да му извика да бяга, но това беше безсмислено, защото Спайви беше на пътя му и сигурно щеше да го спре. Освен това, къде можеше да отиде той? Навън, на минусовия вятър, където щеше бързо да замръзне? По-дълбоко в пещерите, където Спайви щеше лесно да го проследи и скоро да го намери? Джоуи беше в клопка, малък и беззащитен, и нямаше къде да се скрие.

Кристин погледна Чарли, който плачеше, разстроен от собствената си неспособност да помогне. Тя се опита да се хвърли към Грейс Спайви, но бе победена от своя ранен крак и от повреденото си рамо. Накрая, в отчаянието си, тя погледа назад към Кайл и каза:

— Не я оставяйте да направи това! За Бога, не й позволявайте да му причини зло!

Гигантът само мигаше глупаво към Кристин. Той изглеждаше шокиран и неспособен да изтръгне оръжието от ръцете на Спайви.

— Моля ви, моля ви, спрете я — умоляваше го Кристин.

— Ти мълчи! — предупреди я Грейс, правейки една заплашителна крачка към нея. После се обърна към Джоуи. — И не се опитвай да използваш тези очи върху мен — каза му тя. — Не можеш да ме победиш по този начин, нито по който и да е друг начин. Не и мен. Аз мога да се противопоставя.

Старицата срещна известна трудност, докато разбере как да борави с оръжието и когато накрая изстреля един куршум, той отиде високо и се удари в стената над главата на Джоуи, като почти засегна тавана. Звукът от експлозията се блъскаше насам-натам в затвореното пространство и едно оглушително ехо се наслагваше върху друго. Гръмотевичният звук и ритането на оръжието изненадаха Спайви, разтърсвайки крехкото й тяло. Тя се залюля, отстъпи две крачки назад и без да иска натисна отново спусъка. Вторият куршум удари тавана и рикошира някъде из помещението.

Джоуи пищеше.

Кристин викаше и търсеше нещо за хвърляне, някакво оръжие, без значение колко примитивно, но не можа да намери нищо. Болката в ранения крак я приковаваше като болт към камъка и тя не можеше да прави нищо друго, освен да удря с ръка по пода от безсилие.

Старицата се запъти към Джоуи, държейки непохватно оръжието, очевидно решила този път да завърши работата. Но нещо не беше наред. Или Спайви беше привършила мунициите, или оръжието беше направило засечка, защото тя започна ядосано да се бори с него.

След като заглъхна ехото от последния изстрел, от дълбочината на планината се появи един мистериозен звук, който идваше от съседните пещери. Той непрекъснато нарастваше и увеличаваше объркването. Това беше един странен и плашещ звук, който Кристин можеше почти, но не съвсем, да идентифицира.

Оръжието беше направило засечка. Спайви успя да изкара една заклещила се в патронника гилза. Месинговият цилиндър изскочи във въздуха, отразявайки светлината на огъня и падна на пода, издавайки слаб звук.

Уика-уика-уика-уика. Странният звук като от пляскане на криле все повече се приближаваше, идвайки от дълбочината на планината. Хладният въздух вибрираше с него.

Спайви отмести леко погледа си от Джоуи и го насочи към входа от съседната пещера, през който преди няколко минути бяха влезли заедно с гиганта.

— Не! — извика Спайви. Изглежда знаеше какво идва.

И в този момент, Кристин също разбра.

Прилепи.

Едно бучащо, пляскащо с криле и носещо се бързо торнадо от прилепи.

Миг по-късно, те започнаха да нахлува в това помещение от съседните пещери. Бяха сто, двеста и дори повече. Те се издигаха към сводестия таван, пищяха пронизително, работеха усърдно с подобните на кожа криле и се стрелкаха напред-назад като кипящо множество, като лудо вихрещи се сенки към горната част на светлината от огъня.

Старицата ги гледаше втренчено. Тя говореше, но думите й се губеха в барабанния шум от рояка.

Прилепите спряха да пищят като един. Сега се чуваше само шумоленето, пърхането и съскането на крилете. Мълчанието им беше толкова неестествено, че изглеждаше по-лошо от писъците им.

Не, помисли Кристин. О, не!

Маниакалната самоувереност на Спайви се разби в покрова на това, всяващо страх събрание. Тя произведе още два изстрела в кошмарния рояк, което беше едно безсмислено и всъщност опасно нападение.

Дали провокирани от изстрелите или по друга причина, прилепите се спуснаха върху Грейс Спайви като едно-единствено същество, като един облак от малки черни машини за убиване, целите от нокти и зъби. Те раздраха нейния топлоизолиращ скиорски екип, хванаха я за косата, впиха нокти в старицата и останаха така. Спайви тръгна, олюлявайки се, да прекосява пещерата. Тя размахваше ръце и се въртеше, като че ли изпълняваше танц на ужаса или като че ли можеше да отлети с тях. Пищейки и викайки, тя се блъсна в една стена и все още с прилепите, вкопчени в нея продължи да се щура и залита.

Кайл направи две нерешителни крачки към нея и спря. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото учуден.

Кристин не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо. Очите й бяха приковани към ужасната битка.

Спайви сякаш носеше дрехи, съставени от стотици веещи се черни парцали. Лицето й изчезна напълно под тази парцалива дреха.

Освен пърхането и съскането на криле, прилепите поддържаха своето зловещо мълчание, въпреки че сега се движеха още по-френетично и с лоши намерения. Те я разкъсаха на парчета.