Йозеф Томан
Дон Жуан (1) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)

Първа част

Необятна е небесната шир. Необозрими за човешката мисъл са небесните селения, ала разказват, че божият трон се намирал точно над Испания.

От незапомнени времена жителите на Толедо и Севиля спорели кой град е по-мил богу и над кой от тях неговата длан се простира по-благосклонно.

Учените хора на църквата воювали яростно с живо слово и писания за това първенство, а архиепископите молели бога да стори чудо и разреши спора им.

И чул ги бог и по времето на крал Карл Пети разтърсил така силно андалуската земя, че в Севиля дори крепостните стени се попукали, а домовете се превърнали в руини.

„Бог отсъди така — ликували жителите на Толедо. — Той ви наказва, грешни андалусци, с това земетресение и явно е, че ние, кастилците, сме му по-мили.“

„Наистина бог е отсъдил така — казвали жителите на Севиля. — Грешни сме, вярно е, ала не повече от вас. С това нещастие той ни предупреждава, което ще рече: ние сме му по-мили.“

Но когато скоро след това бог пратил на Толедо мор, и едните, и другите заговорили тъкмо обратното и спорът останал нерешен.

 

 

Ала ние, андалусците, страстно любещи слънцето — а ти, наша пресвета Дево, знаеш, че това не са думи на езичници! — ние твърдим неотстъпно, че най-милият богу край е Андалусия и от това старо предание не ще се отречем никога! И за нищо на света!

О, Андалусия!

На теб посвещаваме своите песни, макар добре да знаем, че и дяволът повече от всичко на света харесва този кът на испанската земя.

Градина на градините, гора на горите, долина на блаженството!

Както Млечният път струи по небесния свод, така и през теб, Андалусия, протича живителната Гуадалкивир, сребърен клон, изкован от паднали звезди. Озарена от портокаловите цветове — цветовете на любовта, — плуваш ти, Андалусия, между небесата и преизподнята, потопена в слънчев зной, който разпалва в сърцата еднакво буйна страст към бога и към злия дух, плуваш като ефирно, неуловимо видение с прелест на пеперуда, влачейки ресните на мантията си през локви кръв под замрежените прозорци на красавиците.

По стръмните ти склонове къдреят маслинени гори и се вият лози с червени гроздове.

Ароматът на мирта и шафран, задушаващият мирис на Африка, лъха от тръстиките край реките, по чиито брегове пасат стада черни бикове.

О, жестока земя на контрастите, където любовта и смъртта са родни сестри, където през цялата година цъфтят рози, а в сянката на високомерни и блудни велможи народът загива от мизерия, глад и мор.

Единствена Андалусия можеше да роди Мигел де Маняра.

 

 

Лето 1640…

Подир конете на манярските глашатаи се вдига прах и розовее от залязващото слънце.

Пронизителният ек на тръбите им раздира като гръм простора над селата на манярското имение и от глинените колиби изскачат крепостните с лица, вкаменени от уплаха и ужас.

— Ангария?

— Война?

— Мор?

Тътнеж на барабани и ек на тръби. Глашатай:

— Утре, в деня на света Каталина, и през двата следващи дни негова милост, граф дон Томас де Маняра, господар на вашия живот и вашите души, отменя повинната работа по цялото свое имение. Прави това в чест на четиринайсетия рожден ден на своя единствен син дон Мигел, за чието щастие молете пресветата Дева!

Барабани, тръби, възторг.

О, небеса! О, блаженство! Три дни робите ще бъдат свободни хора!

 

 

Замъкът на Маняра, Мигеловият роден дом, лежи в андалуската долина, покрита с гори от маслини и шамфъстък, недалече от Гуадалкивир.

Граф дон Томас де Маняра Висентельо и Лека е глава на една от най-богатите андалуски фамилии и е родственик или приятел на редица високопоставени испански държавници.

Имението на Томас е необятно. Неговите ниви, пасбища, лозя и градини се простират между реките Виар, Уелва и Гуадалкивир, от Бренес до Кантиляна и от Алкала чак до Ронкильо под Сиера Арасена. В Севиля, близо до Хереската порта, дон Томас има фамилен дворец, а в къщи, в Маняра — сандъци, пълни със златни ескуда и дублони^[1].

Всички предци на дон Томас, още от Уго Колона — прогонил мохамеданите от Корсика, са били воини. Самият Томас бе воювал в Италия и се завърна оттам, увенчан със слава и покрит с рани.

Той изтри кръвта от фамилния меч и се отдаде на мирен живот в своя манярски дворец също като провинциален аристократ. Този телом и духом воин сега проседяваше два пъти седмично по два часа в клетката на домашното огнище, свел глава над сметките, които му представяше неговият майордом дон Марсиано Нарини. Преглеждаше със смръщени вежди колонките от цифри, като държеше сметка за всяко мараведи в приходите и разходите. А останалото време от седмицата посвещаваше на развлечения, излагайки се на зле прикривания присмех на съседните велможи, чийто живот представляваше непрестанно отиване и връщане от бойните полета на войната, която вече трето десетилетие терзаеше Европа.

Но дон Томас изглеждаше щастлив. От живота по бойните полета войнствеността му доста се бе изпарила, но укротеният лъв си оставаше лъв въпреки проклетата подагра. От време на време, след по-продължителна пауза тих живот, кръвта изведнъж кипваше в жилите му, три гневни бръчки прорязваха челото, ноздрите непокорно се издуваха и страстите го раздрусваха една след друга: гуляи с велможите, дуели и борби с бикове. Тогава дон Томас изчезваше от Маняра, преселваше се в севилския си дворец и след няколко дни се връщаше със спокойната крачка на човек, който знае, че никой не ще се реши да го попита къде е бил и какво е правил. Дори жена му Херонима не се осмеляваше. Олекнал с няколко капки кръв или няколко кесии злато, той се прибираше в стаята си, чиито стени са покрити с металически шлемове, мечове от дамаска стомана, щитове, рапири и корди, и като сядаше под белия полумесец, извезан със сребро върху червеното знаме, плячкосано от прадедите му в бой с мохамеданите, отново търпеливо пресмяташе по цели два часа два пъти седмично мъртвите цифри в сметките на майордома.

Коленичила пред кръста, доня Херонима пропуска бавно между тънките си пръсти шамфъстъковите зърна на молитвената броеница.

Красива жена е доня Херонима. Нежно, изразително лице, увенчано от гладко вчесани черни коси, които святкат като сарацински шлем от закалена стомана; тъмни, сияещи очи на бялото лице под високото чело; стройно тяло в плътно пристегнатата дреха…

Красива невеста бе тя, когато дон Томас я извеждаше от катедралата, стиснал малката й ръка в силната си десница. Тогава в тълпата сватбари стоеше младият свещеник дон Викторио де Лареда и плачеше. Плачеше и невестата на Томас, защото обичаше Викторио. Но бог бе отредил иначе. Затова тя излизаше от храма рамо до рамо с Томас, а сълзите капеха по бялата й рокля.

Красива жена бе доня Херонима, когато дон Томас я доведе в усамотения манярски замък. И тук, страхувайки се от досега със света, презирайки оръжията, конете, биковете и шума, тя реши, че щом не можа да отдаде сърцето си на любимия мъж, ще го отдаде на бога, комуто Викторио служи.

Нейната стая е потънала в пурпур, злато и тежък брокат. Тук неизменно цари полумрак, а между витите колони от бял мрамор се извисява голям кръст, пред него — подставка за молене и на сребърна кука кандило.

Нейната стая е великолепен кът за молитва и господарката на хиляди крепостни, облечена в опънат по тялото черен атлаз, с голям кръст от ковано злато и диаманти на гърдите, коленичила, се моли за сина си и днес, както всеки друг ден. Спомня си, че някога от любов към дон Викторио страстно пожела току-що роденият й син да стане свещеник.

Херонима сподели своята тайна с Викторио, днес вече архиепископ, и бъдещето на Мигел бе предопределено. Архиепископът взе идеята й присърце и съобщи веднага новината на великия инквизитор, за да му се понрави. И постигна целта си. Защото кой църковен сановник не би се зарадвал, когато едновременно с аристократичната душа му се предлага и огромното манярско богатство за вечно празната кесия на светата църква?

Дон Томас дълго и яростно се съпротивяваше. Единственият му син! Единственият му наследник! Продължителят на рода му! Ала страхът пред инквизитора бе все пак по-силен от копнежа да види сина си продължител на славния род. От време на време дон Томас отново избухваше и се кълнеше в името на всички прадеди да не отстъпи, но бе ясно, че няма да бъде неговата воля.

Мрежата от интриги се бе простряла над Мигел едва проходил, а от седемгодишна възраст възпитанието му бе поверено на Трифон, който по цели дни като гарван грачеше на малкия граф за ада, за божия съд и вечното проклятие.

Тогава дон Томас реши да се съпротивява скришом. Щом останеше за миг насаме със сина си, той поощряваше в него родовата гордост, властолюбието; учеше го на езда, фехтовка и въобще да си служи с оръжието — с една дума, стараеше се, доколкото може, да осуетява и проваля Трифоновото дело. Освен това дон Томас избра за сина си още един учител, капуцина Грегорио, който живееше в близкото тоцинско абатство. Грегорио е мил старец, с голямо коремче и ласкаво лице. Народът го обича, ала между дворяните не се ползува с добро име. За него се говори, че подстрекава народа против господарите. Трудно е обаче да се докаже това. Този добродушен на вид дядка е хитра лисица. Умее дори най-сериозния спор да обърне неусетно в шега — иди гони след това вятъра, ако си нямаш работа! Неговата голяма ерудиция, както и обичта му към даровете на земята и живота спечелиха симпатиите на дон Томас и той вижда в негово лице съюзник срещу всички, които искат да направят сина му божи слуга.

Мигел — възприемчиво, талантливо и чувствително момче — се люшка между тези влияния и неговото сърце е на страната на баща му и на Грегорио, където чувствува поне мъничко обич, толкова оскъдна между родителите му.

И така, единственият дългоочакван син е прицел на люта схватка, която се разиграва зад кулисите на вечно напрегнатия и нерадостен живот.

Доня Херонима завърши молитвата си…

Изправи се, пристъпи към стената и отгърна завесата, която закриваше голяма картина. Върху платното са изобразени всички ужаси на Страшния съд. Погледът й плахо се плъзна по картината и тя отново спусна завесата. „Моят син ще служи на бога — повтори си доня Херонима. — Това е смисълът на живота ми.“

Слугата Бруно се прокрадва с тихи стъпки, застава в сянката — сам сянка, и пълзи, превит в поклон, без да вдигне змийските си очи.

— Е? — пита господарката.

— Негова милост дон Мигел плака над книгата.

— Над каква книга?

— Светото писание, милостива. Евангелието на свети Йоан.

— Добре, Бруно. Още ли плаче?

— Не, милостива господарке. Сега при него е отец Трифон…

— Добре. Не се отделяй от Мигел нито на крачка. Нека не напуска стаята си. И отново ми съобщи какво прави.

 

 

— Защо моят син плаче по цели дни? — мръщи се дон Томас.

— Ах, мили мой, та той е още дете — прави опит да се усмихне доня Херонима.

— Аз исках да вляза при своя син, повтарям, при своя син, и помислете само, слугата Бруно ми прегради пътя. Можете ли да ми обясните нещо? Аз свалих негодника с един удар и продължих нататък. И представете си — моят син заключен като в затвор, а при него седи това чудовище Трифон.

— Томас! Трифон е пример за набожност…

— Това чудовище Трифон — повтаря упорито дон Томас — със своето изкривено от злоба и неискреност лице измъчва сина ми в навечерието на рождения му ден. Кой е наредил това, госпожо?

Продължително мълчание.

— Аз, мой мили — отговаря Херонима с тих, но твърд глас.

— Защо?

— Мигеловият живот принадлежи на бога.

— Кой е решил така? — избухва за стотен път дон Томас.

— Пак аз, неговата майка. Нали знаете, че съм обрекла Мигеловия живот на бога. Отдавна знаете това!

Ала дон Томас днес отново е обзет от неудържим гняв.

— Да не сте полудели? Моят единствен син! Моят род да загине!

— Какво е вашият род пред божията воля? — рязко възразява Херонима.

— Ще бъде воин! — крещи Томас. — Като дедите си, като мен. Ще го науча на фехтовка, ще го науча на езда, пред никого да не отстъпва…

— И вие няма ли да отстъпите, господине?

— Няма да отстъпя, госпожо!

 

 

И днес ходът на събитията принуди дон Томас да седне със своя майордом Марсиано Нарини над сметките. Той е намръщен, разгневен и с грозно сбърчени гъсти вежди слуша думите на майордома.

— Аз не мога да премълча и макар с огорчение трябва да съобщя на ваша милост, че нашите имения, чифлици, летни дворци и дворецът в Севиля поглъщат много пари. Големи суми са нужни за поддържането им, както и за някои други разходи… хм… хм… — старае се майордомът внимателно да намекне за „разходите“ на дон Томас, които струват хиляди дублони.

— По-нататък! — произнася навъсено дон Томас.

— А нашите приходи намаляват, милостиви…

— Как така? — избухва Томас, удряйки по масата с бича за езда, уверен, че дори неговите приходи съвсем да намалеят, именията му винаги ще донасят нечетни богатства. — Намаляват? А защо?

Марсиано се гърчи в креслото:

— Лошо време настъпи, ваша милост, народът вече не е такъв, какъвто беше. Не работят както по-рано. Дявол знае какво става с тях. Гледат да минат по-леко, разпуснали са се и не свисти ли бичът над гърбовете им държат се самонадеяно и дръзко. Позволяват си на всеослушание да говорят за своята неволя, да наричат ангарията мъчение, а помежду си дори изразяват недоволство. Както благоволявате да знаете, Оливарес и до ден-днешен не може да потуши въстанието в Каталония. Там и досега тълпите вилнеят против властта, а стражата не може да улови главатаря на въстанието Пао Кларис. Днес хората са бунтовници, а не овци…

Бичът на Томас силно изсвистява по масата.

— Вие да не сте луд, Нарини! Защо ми разказвате тези неща? Какво ме интересува всичко това? Питам ви — какво?

— Исках само да кажа — пелтечи майордомът, — че и между нашите хора има негодувание, може би някой ги подстрекава и затова спадат приходите…

— А вие за какво сте ми? — вика дон Томас. — За какво сте ми вие тогава? Нима не можете да превиете врата на няколко бунтари? Не ви ли стигат ордите от бирници? Или вече остарявате? Или пък се страхувате от шепа голтаци, чиито кореми къркорят от глад?

Майордомът се опитва да каже нещо, но резкият жест на Томасовата ръка го смразява:

— Млъкнете и си гледайте работата както следва!

Майордомът скърца със зъби, покланя се на Томасовия гръб и тихо си обещава:

— Почакайте вие, голтаци лениви! Ще ви стегна аз юздите, та повече да не ме хокат заради вас!

 

 

Дворецът кънти и ечи от подготовката за утрешния празник.

Наемниците чистят оръжието си, прислужничките лъскат медни и калаени съдини, колят птици. Всеки бърза, тича, вдига врява.

Капуцинът Грегорио, вторият възпитател на Мигел, наблюдава с подразнен апетит цялата тази суетня около пиршеството.

— Бог е създал биковете за арените, кучетата да гонят дивеча, птиците — за похапване…

— А човекът за какво е създаден, ваше преподобие? — пита дебелият готвач Али.

— Човекът ли? За да се радва разумно на даровете на живота и да възхвалява бога — казва монахът и опитва различните гозби в гърнетата. — Али, прибави тука още една щипка карамфил. И ароматът ще стане чудесен.

Стогодишната баба Рухела, бавачката на Мигел, скубе гъска.

— Да се радваме на даровете на живота ли? Добре го казвате, ваше преподобие. Но ние, бедняците, нито можем да се радваме на нещо, нито можем изобщо да говорим за живот. Нашите деца до ден-днешен не знаят какъв е вкусът на гъската. Сутрин, обед и вечер — само царевични питки. От такова угощение стомахът вие като пес. А пък свисти ли и бичът над главата ти — трудно можеш да се радваш на даровете на живота…

Грегорио гледа съчувствено старицата:

— Ще дойде добро време и за вас, Рухела, ще видиш. Ако не ти, то твоите внуци непременно ще дочакат този ден. А засега всеки трябва да се справя както може.

Грегорио взема спокойно от масата на Али солидна купчина гъши пастет и го мушка в големия джоб на бабата. Кухнята еква от смях и само Али се пули смаяно.

— Какво гледаш така, Али? — казва строго монахът. — Да не би празничната трапеза да обеднее?

Али се подсмихва:

— Щом го казвате вие, отче, няма да обеднее! Ние всички ви вярваме.

Край отворените кухненски врати се мярка като сянка тъничката фигура на Мигел.

— Виждате ли го? — казва Рухела, гледайки момчето. — Син е на най-големия богаташ в Андалусия, а също не се радва на даровете на живота. Ходи като сянка, все в земята гледа, не вдига глава от книгите и, не знае що е това радост. А беше такова хубаво дете, когато го носех на ръце.

Младата слугиня Петронила въздиша:

— Жал ми е за него. Добро момче е. Тук единствено той не се срамува да говори с нас.

— Неотдавна спаси салджията Себастиан от наказанието на Нарини. Себастиан беше укрил малкия Педро, когото трябваше да бият пред всички — добавя слугинята Барбара. — Мигел дълго моли дон Томас, докато най-после освободиха Себастиан, а и на Педро боят се размина.

— Това, че младият господар е такъв, е заслуга на отец Грегорио — подхвърля Агрипина.

— Че как другояче! — учудва се монахът. — Почакайте само, чеда мои, аз такъв човек ще направя от Мигел, че ще има да се чудите!

— Всичко щеше да бъде наред, ако не беше Трифон, този Велзевул — казва Рухела. — Той иска да направи от момчето изрод по свой образ и…

— Мълчи — понижава глас Грегорио. — В къщата има доносник!

— Той е Велзевул, не обича нищо, никого, дори и господа бога — високо повтаря бабата. — Ще направи от Мигел безчувствен човек, какъвто е той самият. Сърцето на Мигел ще изсъхне като шафран в пясък. Постоянно го държи зад решетката, а той с такава радост би си поиграл с нашия Педро или с малката Инес. Но не смее, нищо не смее…

В кухнята пада сянката на човешка фигура и Рухела млъква изведнъж. Това е майордомът Марсиано Нарини, олицетворение на мършавост, на препарирано високомерие, облечено в палто, обшито с галони, скелет със синкаво лице.

— Всичко ли е наред? — скрипти сухият му глас.

— Да, милостиви господине, всичко е наред — отговарят слугите в хор и поглеждат с ненавист господарския камшик.

 

 

Дон Томас, отец Грегорио и майордомът стоят пред арабския кон.

— Какво ще кажеш, отче? — пита Томас.

— Не може да има по-прекрасен подарък за Мигел по случай рождения му ден, ваша милост. Същински слънчев лъч! Крачи наперено като петел. Опъва жили като тетива на лък.

Монахът оглежда врания кон от всички страни и с удоволствие го гали по гърба.

— А ти, Марсиано, какво мислиш? — пита Томас.

Сухият майордом пламва като свещ, защото испанецът дори на смъртния си одър милее за кон тъй, както за живота си.

— Великолепно животно, ваша милост.

Монахът се накланя към граф Томас и му шепне:

— От време на време преди сън Мигел би трябвало да шепне на жребеца шестдесет и шеста сура от корана. И конят ще му стане верен като куче.

— И ще трябва да я изговаря на арабски ли? — учудва се Томас.

— Та нима аз не уча Мигел на арабски език? — горда отговаря Грегорио. — Попитайте го, ваша милост.

— Добър съвет — казва Томас и изведнъж се разсмива: — И това го казваш ти — християнинът и монахът?

Грегорио добродушно добавя:

— Аз, ваша милост, съм християнин. Но конят е арабин и езичник.

Дон Томас се усмихва и поглежда благосклонно монаха.

 

 

Спалнята на графския син.

Може би си представяте голяма постеля с балдахин и мрежа против комари? Люлка на сънищата, блаженството и детските ласки? Пухкаво гнездо, скрито под дантелени завеси?

Не, не! Твърдо легло, маса, сандъче с книги, подставка за молене, кръст и постоянен полумрак зад спуснатите завеси. На прозореца — решетка.

На масата в Мигеловата килия седи отец Трифон. Слаб, костелив, дребен мъж с бледи, изпъкнали скули. Пронизителни, трескави очи с неопределен цвят, тънки, безкръвни устни. Отец Трифон е член на ордена „Исусово братство“ и заради своята фанатична набожност и религиозно усърдие бе препоръчан за учител на Мигел от самия севилски архиепископ дон Викторио де Лареда.

Отец Трифон държи в ръцете си Светото писание.

— „Отречи се от себе си, вземи своя кръст и ме следвай, защото каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“ Ясно ли ви е, дон Мигел?

— Не — отговаря тих глас от най-тъмния ъгъл на стаята.

Там, свит върху пейката, седи младият граф де Маняра. Притиска с ръце коленете си, вдигнал бледо лице към своя учител и впил палещи очи в него…

— Какво неясно има тук? — пита Трифон.

Ах, този леден, остро разчленяващ думите глас! Сякаш дълбаеш с нож в камък или стържеш по желязна съдина — същия звук има и неговият глас.

— Не разбирам думите: „Отречи се от себе си“ — казва тихо момчето.

— Да се отречеш от себе си, означава да се отречеш от своите желания, страсти и потребности: любов, ненавист, богатство, глад и жажда. Исус повелява да се отречеш от всичко това. Всичко да пренебрегнеш, всякакви чувства да задушиш в себе си. Слушате ли ме, дон Мигел?

— Замислих се, отче — признава си Мигел и скланя виновно глава. — Спомних си за гемията, която навярно утре ще пристигне, за подаръците, които вуйчо ми праща от Новия свят. Простете, отче.

— В моите часове не е позволено да мислите за нищо друго освен за бога — скърца Трифоновият глас. — Внимавайте, моля. Всеки човек се ражда с добро и лошо начало в себе си. Ваша задача е да потиснете всичко лошо в себе си.

— Мама също ли има добро и лошо начало в себе си? — пита неочаквано момчето.

— Разбира се. Както всеки от нас.

— Не! — избухва смело Мигел и скача. — Мама няма нищо лошо в себе си. Мама е светица. Тя е нежна и бяла като Мадоната.

— Престанете! — повишава строго глас Трифон. — Богохулствувате! Вашата майка е изключителна жена, но не си позволявайте да я сравнявате със светата Дева! Това е тежък грях. Преди всичко трябва да обичаме бога, да почитаме бога и да защищаваме бога.

— Простете — казва сломено момчето и присяда до замрежения прозорец.

— Във вас, във вашата душа има много високомерие, дон Мигел. Много непокорство и буйност. Ала бог обича смирението. Възлагам ви за утре да научите Евангелието на свети Матей от 16 до 19 глава.

— Но утре е моят рожден ден, отче — плахо възразява момчето.

— Толкова по-добре. Ще го отпразнуваме с четене на Светото евангелие — сухо отговаря свещеникът на тръгване. — Бог да ви помага, ваша милост.

Мигел става и пристъпва към прозореца. Гледа през четвъртитите дупки на решетката прелестната вечер, спуснала се наоколо, и блестящата в далечината лента на реката, по която утре с въжета ще изтеглят гемията, изпратена от вуйчо му. Вижда как долу под прозореца се гонят и радостно викат Инес — дъщерята на готвача — и кривогледият Педро, внукът на Рухела.

„Инес прилича на мама — мисли си Мигел. — Но лицето й не е толкова бяло. Мама е светица, каквото и да казва отец Трифон. Тя винаги е самотна като светиите и бяла като лебед… Не, грешно е да се мисли така…“

Мигел се дръпва от прозореца и взема Евангелието. „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят сина човечески да иде в царството си.“

Мигел вдига очи от книгата, вглежда се в заревото на залязващото слънце и избухва в плач:

— Нищо не разбирам!

 

 

По обяд андалуското небе е сфера, пълна с огън. В най-високата й точка се върти диск, нажежен до бяло, и пръска жар. А на дъното й — земята, нагорещена като котел над пламъци, пари ходилата, въздухът изгаря гърлото и белите дробове.

Облаци ситен прах летят ниско над попуканата пръст и се стелят на сивосинкави пластове върху листата на кактусовите цветове. Над реката гъмжат рояци комари, зашеметени от жегата.

Мъжете, които теглят с въжета издутата гемия срещу течението на Гуадалкивир, са полуголи, телата им — жилести, само кожа и кости. С опакото на ръцете бършат потта от челата. Гърдите им са покрити със сплъстени черни или ръждиви косми, а гръдните им кошове се издуват и отпускат бързо, хриптейки. Очите им са ослепени от слънцето и кървави от горещината.

Мъжете пъплят, влачат крака, като придържат с две ръце върху раменете си дебелото въже, което изравя червена диря в кожата.

Мъжете, гемията и товарът й принадлежат на дон Томас. Братът на Херонима, дон Антонио Анфриани де Лека, бе назначен преди година от крал Филип IV за губернатор на областта Сребърна река в Новия свят. Оттам, от страната на чудесата, той изпращаше сега за сестра си и за нейните деца Мигел и Бланка подаръци.

Един от най-младите крепостни на Томас, Каталинон, бе заминал с Антонио и сега, след една година, се връщаше като началник на четиримата мъже, които влекат гемията срещу течението на реката от Севиля, за да могат хора и коне да пренесат товара през плитчината при Ринконада. Мъжете бяха вече преминали праговете под Ринконада и привечер трябваше да стигнат до кръстопътя между Кармона и Алкала дел Рио, в Бренес, където ще нощуват.

Осемнадесетгодишният предводител Каталинон върви начело, подканва мъжете с едно и също подвикване и свистене на камшика.

— Теглете свястно — напява той монотонно. — Напрегнете се още малко.

Мъжете мълчат, теглят, дъхът им гъргори и свисти като въздух в бутилка при последна глътка, вървят тежко като добичета, поклащайки се ту на една, ту на друга страна.

Каталинон спира, откача от колана кожено мехче, вдига го над главата си, лее отвисоко тънка струйка вино направо в гърлото си и пие, без да гълта. После подава мехчето на другите.

Постояха малко в сянката на кактусите и Каталинон отново викна:

— Напред! Теглете! Хайде! Хайде! Напрегнете се, мързеливи голтаци! Какво се отпуснахте? Дръжте здраво лапите си!

Мъжете поемат. Залязващото слънце ги жури отляво, мускулите на голите им гърбове и краката се изпъват, свиват и пак се изпъват.

Кактусовите чудовища крачат заедно с тях покрай реката и сенките им приличат на опашати и брадати исполини.

Каталинон изсвистява с камшика във въздуха и се усмихва незабележимо: в далечината се вижда камбанарията на Бренеската църква.

 

 

Ах, защо сияе така това неукротимо арабско слънце! Защо напомня със своя блясък живота, чиито изкушения дебнат човека на всяка крачка! Да би могло това езическо слънце да изпепели страстните пориви у господарката, която с всички сили се старае да мисли само за смъртта!

Какво богохулство има в блясъка на нейните черни, гладко вчесани коси! Какъв ден на греховна радост и веселие ще бъде днешният, вместо да е изпълнен с молитви за спасение на душата от света на сенките и воплите!

Но доня Херонима днес трябва да се подчини на общите нрави и затова позволява да я облекат в блестящ пурпур с белоснежни дантели.

Мигел се събужда уморен. Първата му мисъл е гемията на вуйчо му. Още я няма. Какво ли се е случило? Скача от кревата и бързо започва да се облича.

Ала в този миг влизат баща му, майка му и сестра му Бланка — на уста с ласкави думи, в ръцете им — букети.

— Пожелаваме ти щастие и радост, Мигелито! — Целувки. — Крепко здраве. — Целувки. — Добре да се учиш. — Целувки. — Не забравяй бога. — Целувки. — А това са нашите подаръци — поднасят те дрехи, книги, изящни предмети…

— А моят подарък е там, долу — казва дон Томас и води сина си към прозореца.

— Вран кон! Ах, какъв прекрасен кон!

Мигел се хвърля в прегръдките на баща си:

— Благодаря, благодаря, татко! Вече няма да яздя на старата кобила. Мой кон! Мой! Ах, благодаря ти, татко!

Доня Херонима хапе устни: не е хубаво да се радва толкова! Каква греховна страст!

— Мога ли веднага да се разходя на коня, татко?

— Разбира се!

И баща и син излитат от стаята като вихър.

На двора обаче ги спира прислугата, дошла да поздрави Мигел. Майордомът, жена му, Бруно, Али, Инес, помощниците на готвача, прислужничките, оръженосците, ратаите, пастирите — всеки с някакъв дар: цветя, кълвачи, щурци, портокали, зайче, свирка, броеница от семки.

Мигел благодари, позволява да му целуват ръце, както повелява обичаят, но щом му се удаде възможност, избяга и се метна на седлото.

Дон Томас пуска сина си напред и с гордост забелязва, че момчето седи на коня като сраснало. Догонва го и двамата — така щастливи в този миг — мълчаливо се понасят в галоп на север през пасбищата.

В това време от Севиля пристигна каляска, цялата златна, запретната в четири бели коня, подобни на снежни видения, и се плъзна плавно като кораб с бели платна под арките на Маняра.

— Негово преосвещенство, херцог Викторио де Лареда, архиепископ Севилски!

Доня Херонима посрещна госта.

— Бързам да ви целуна ръка, доня Херонима.

— Колко се радвам, че ви виждам, приятелю! Значи, все още не сте ни забравили?

— Как бих могъл! Заповядайте, цветя за вас и кръст за скъпия Мигел.

Великолепни червени рози и голям, златен кръст, украсен с рубини, на златна верижка.

— Благодаря, дон Викторио! Какъв прекрасен подарък! Ще го окачите сам на гърдите му, нали?

— А къде е милото момче?

— Получи от баща си подарък кон и двамата отидоха да се разходят.

— Примири ли се вече дон Томас с нашето предложение Мигеловият живот да бъде посветен в служба на бога?

— Ни най-малко, дон Викторио — казва Херонима, — за съжаление ни най-малко. Намесва се непрестанно във възпитанието на Мигел и, трябва да кажа, винаги злополучно. Доведе му учител по езици, капуцин Грегорио, който не е достатъчно строг. А самият дон Томас запознава момчето със светския живот…

Архиепископът се усмихва:

— Нищо друго не можем да очакваме от него, моя драга. Като воин дон Томас има малко тежка ръка, но това не пречи. Трябва да намираме уместни ходове срещу неговото влияние над Мигел. Как се проявява моят довереник Трифон?

— Отец Трифон е превъзходен учител. Ще приобщи Мигел към бога. И затова твърдо вярвам, че Мигел ще стане един от стълбовете на светата църква по ваше подобие.

— Вашата вяра — произнася ласкаво архиепископът — е твърда като скала. Аз ви се прекланям.

Дон Викторио отново целува ръката на Херонима и я гледа продължително в очите.

Дълго мълчание. Изведнъж — енергични стъпки в коридора.

— О, какъв скъп гост — покланя се Томас, прекрачвайки прага. — Добре дошли, ваша светлост.

— И приятелю, забравихте да добавите — любезно казва църковният велможа. — Вашият дом, приятели мои, е мил богу, защото това е дом на примерна християнска обич.

— Вашата похвала — произнася с благодарност госпожата — е най-високото признание за нас. Слушам я с покорно сърце и съм ви признателна.

После отиват в патиото, където трапезата вече е наредена.

Към обед се стичат съседите на Томас от околността, идват приятели отблизо и далеч, между които и поклонникът на Бланка, дон Мануел.

Доня Херонима тревожно наблюдава, сина си, който скришом мята неприязнени погледи към архиепископа. Какво означава това? Нима прозорливите детски очи са открили онова, което тя така старателно таи в сърцето си, онова, което утешава нейната самота в Маняра? Обаче в този миг високопоставената госпожа се лъже.

Мигел знае от Грегорио, че този благовъзпитан архиепископ е изпратил в Маняра неговия тъмничар Трифон, затова ненавижда и човека, който е причина за непрестанното му мъчение. Също така Мигел отдавна е разбрал, че отец Грегорио не обича високопоставените църковни лица. Защо тогава да ги обича той? Онова, което знае за тях от Грегорио, е, че те са лицемерни. А двуличието Мигел ненавижда инстинктивно. Ала златният кръст с рубини все пак успокоява момчето. Подаръкът му харесва. Такъв красив кръст навярно са носели само прославени рицари и пълководци.

Угощението мина добре.

Бяха изречени безчет ласкави думи, бяха изядени купища печени меса и изпити потоци вино. След това дон Томас изпрати ратая Франсиско, един оръженосец и четири коня да посрещнат гемията в Бренес.

А отец Грегорио измоли от господаря разрешение Мигел да играе днес с Инес и Педро и да се забавлява колкото му сърце иска.

Инес е миловидно момиче, с две години по-малко от Мигел, а кривогледият Педро е син на Ларма. Инес е жива, весела, закачлива, а Педро, бедняшко момче, е боязлив и предан на Инес и Мигел. Тримата разглеждат подаръците на Мигел, когато той изведнъж съзира зад колоните на патиото сянката на Бруно.

„Пази ме — казва си Мигел. — Да, Бруно е винаги някъде около мен. Да не съм бебе? Нима господарят тук не съм аз? Ще покажа на всички, че не съм овца! Нека Инес види, че винаги ще правя само това, което искам!“

Покорството от тлееща пепел се превръща в пламък.

Мигел грабва шпагата и първата мишена на яростта му е един портокал, който набучва на шпагата като маслина на клечка, после пронизва жабата, която живее в патиото и според мавританското поверие е душата на градината и трябва да се пази от всички, и накрая с един замах пробожда котката, тъй както баща му пробожда бика.

Уплашени, Инес и Педро избягват. Избягва и Бруно, върху когото Мигел връхлита. А когато остава само, момчето си спомня за гемията, за Франсиско и конете, които тръгнаха към Бренес, и дъхът му замира от копнеж да стори нещо особено. Промъква се в яхъра — в този час всички почиват след пира, — оседлава коня си, извежда го през двора за добитъка навън, мята се на седлото и препуска на юг, към Бренес, изпъчил гордо гърди от своята първа самостоятелна постъпка, задъхан от чувство за сила и смелост.

Пътят от червена, изпръхнала глина минава по десния бряг на Гуадалкивир. В тръстиките край реката като идоли стоят на един крак розови фламинги. Въздухът трепти от горещина. Аленеят кървавите цветове на кактусите, сякаш току-що е пробягал някой ранен.

Рояците комари връхлитат хълбоците на коня, високо над ездача кръжи лешояд, а още по-високо е белият небосвод, по който се търкаля нажеженият слънчев диск.

Във Виляреал Мигел настигна Франсиско, който от изненада и страх пред господаря остана с отворена уста. Мигел отхвърли молбата му да се върне у дома, хапна със своите подчинени сушена риба, парче сирене и отново се метнаха на конете.

По мръкнало салджията ги прекара на левия бряг на реката при Бренес.

В това време се приближиха и влекачите с гемията.

Каталинон позна още отдалеч господарския син и хукна към него, забравил умората.

— Господарю, мой мили господарю! — сияе Каталинон и целува момчето.

— Привет, Каталинон! Добре дошъл от дългия път!

— Хей, хей! — чуват се гласове от брега. Това са пастирите, които прибират стадата в Бренес и викат на пътниците: — Къде ще спите?

— При вас — отговаря Франсиско, — в Бренес, в старата кръчма „При светите братя“.

После завързаха гемията и заръчаха на стария салджия да я пази.

 

 

Пред кръчмата има пътен знак от римско време. Олющен гранитен камък с римски числа, изтрити и едва четливи, а под тях — ясно изписани арабски цифри.

Тук на кръстопътя се разминават жителите на Севиля с планинците от Падре Каро и пастирите от Ел Араал, занаятчиите от Естремадура с търговците, които се връщат от Африка срещу течението на реката в Кордова или Толедо с товари ценни стоки.

По тези пътища някога са кънтели стъпките на тежковъоръжени римски легиони, носели са се вандалските и вестготските войски, препускали са конете на арабски халифи, минавали са наемниците на техни католически величества Фердинанд и Изабела и всичко, което е останало по протежение на пътя, припомня някоя от миналите епохи.

В кръчмата „При светите братя“ и досега лъха на нещо мавританско. Може би то се дължи на фонтаните с бликаща вода на двора и в стаите. Или на лехите шафран покрай зида, или пък на окадения от векове таван над филигранно изкованите фенери.

Влязоха през широката порта в двора, скочиха от седлата и Франсиско поведе конете към просторния яхър.

На двора около фонтана е оживено като на тържище: коне, катъри, магарета и пак коне, каруци с плодове и зеленчуци, кошове с риба, носилка на някакъв велможа, вързопи стока, мъже — бели, руси, кестеняви, черни, с брадясали и гладки лица, монаси, просяци, благородници, проститутки, пастири, рибари, оръженосци — всички гласове и цветове на горещата земя.

Жената на кръчмаря позна по оръжието високопоставените гости и излезе да ги посрещне.

— Синът на дон Томас де Маняра!

Кръчмарят Титус тежи повече от три чувала царевица. Тялото му е като огромна каца, коремът — като претъпкана пухена завивка на моренски селянин, лицето — о, това не е лице, а буца лой с отвори за уста, ноздри и мънички лукави очи. И този дебелак седи зад масичката, приема пари и изглежда така неподвижен и уверен, та човек би се заклел, че седи тук още от времето на Гай Юли Цезар.

Кръчмарят Титус, осведомен от жена си, занарежда с бас, съответствуващ на дебелината му, подлизурски приветствия:

— Каква чест! Какво щастие! Моите очи не знаеха досега що е това сълза, а ето, днес плача. Виж, о, господине, моите щастливи сълзи и ми разреши да ти целуна ръцете. Тази голяма стая е за обикновените пътници и не е достойна за теб. Отведи, жено, господин графа в жълтата стая. Върви, високопоставени господине, подир жена ми и бъди господар в моя дом!

 

 

В малката стая с жълти завеси е уютно. Калаени свещници със запалени вощеници и калаени купи с вино. Посред каменния под тече струйка свежа вода и разхлажда въздуха.

Кръчмарката представя госта:

— Негова милост дон Мигел граф де Маняра, синът на дон Томас.

Хората, които водеха шумен разговор, млъкват. Център на компанията е търговецът на роби дон Емилио, обкръжен от две жени и трима мъже.

Дон Емилио става и с нисък поклон пристъпва към Мигел:

— Ах! Бъдещият господар на Маняра! Знатен син на знатен баща! Гордостта на Андалусия! Макар и дете, но вече мъж! Добре дошъл, графе, благоволи да ме удостоиш с присъствието си.

Мигел мълчаливо наблюдава бледното лице с лисичи очи и безброй брадавици; устата му — с отпусната долна бърна, подобна на жаба, — мърда непрестанно дори когато мълчи, сякаш нещо предъвква; ръцете му са бели, космати, с движения на змиорка.

Мигел кимва глава и подава ръка на мъжа.

— Казвам се дон Емилио Барадон и съм порядъчен гражданин и поданик на краля. Радвам се, че се запознавам с теб, господине. Радвайте се на това посещение и вие, гургулици, и вие, господа. Вино!

Жените се усмихват на момчето, мъжете се покланят.

Дон Емилио произнася многословна наздравица, чашите звънват, отлежалото бяло вино се стича гладко в гърлото, настроението се повишава, а дон Емилио кръжи около момчето като комар около гола гръд.

— Аз съм търговец, господине, и познавам света. Но кълна се, че такъв очарователен юноша като теб досега не съм виждал. Аз кръстосвам океаните — продължава Емилио и бърните му се движат като на добиче на паша. — Знае ме целият Нов свят, моите кораби возят редки подправки…

В този миг откъм вратата се раздаде язвителен смях. В стаята влезе гърбав мъж, твърде подобен на Емилио, само чертите на лицето му бяха още по-противни и лукави, а ръцете — изтъкани от жили.

Дон Емилио се намръщи.

— Какво смешно има тук, Родриго?

— Твоите редки подправки, господин брате.

— Това е брат ми — Родриго, уважаеми господине — казва Емилио на Мигел. — Нехранимайко, интригант, лъжец и на всичко отгоре пиян като свиня.

— По-добре си признай, драги мой, че си търговец на роби, че търгуваш с човешко месо! Нека господин графът да знае! — хихика пияният.

В залата стана тихо. Ръката на Емилио стисна калаената чаша, но разтреперана се отпусна на масата. Емилио се засмя насила:

— Чуваш ли, господине, казват, че съм търговец на хора — жабешкото му лице понечи да се усмихне, — но няма нито капчица истина в това. Кажете: така ли е?

Компанията на Емилио бърза да увери Мигел, че пияният Родриго лъже.

— Злобата говори в него — обяснява Емилио, — завижда ми, тоя гръбльо. Но да върви по дяволите! Дайте вино!

Мигел търси с поглед Каталинон, който е седнал при Франсиско на масата в ъгъла и му разказва своите авантюри из Новия свят. Как му се иска да го послуша, но в същия миг усеща, че нещо меко като лебедов пух, като кадифето на майчината му дреха докосва ръката му. Длан на девойка!

Ах, длан на проститутка, а сякаш ангелско крило. Мигел се разтреперва, ала не отдръпва ръката си.

— Отдавна седя до вас, господине, но още не ме удостоявате поне с един поглед — умилква се приятен глас.

Червенокоса красавица, на години два пъти колкото Мигел, алени устни и мила брадичка. Очите — същински зрели маслини.

Мигел трепери и мълчи.

— Казвам се Аурора и съм племенница на дон Емилио — шепне жената, за да не я чуе бъбривият Родриго и уличи в лъжа.

— Моят ден е щастлив, о, госпожо, само заради мига, в който ви видях — отговаря Мигел и объркано гледа към Каталинон, който със своите приятели така се е напил, че очите им приличат на стъклени топчета.

Над шума се извисява гласът на Родриго:

— Кордова загива. От град над градовете се превръща в кошара. Спича се като откъснат портокал. Толедо остарява, но все пак е нещо друго! Там добре се живее. В Толедо си имах хубаво момиче. Чужденка — дявол знае откъде! Когато я прегръщах, гледаше в тавана и мънкаше непознати думи.

— Скъпа ли беше? — обажда се мършав мъж, седнал встрани с приятеля си, чието появяване в кръчмата никой не бе забелязал. Мъжът пишеше от време на време нещо върху парче пергамент и си шепнеше с другаря.

Родриго се обърна учудено към непознатия мъж:

— Не знам с кого говоря, но мога да ви кажа, кльощава особо, че тя беше девойка-дявол, стройна като палма и гореща като пладне. А дали беше скъпа? Скъпо ли е за сто реала^[2]?

— Сто реала! — ужасява се мършавият мъж. — Това е цяло състояние за такива като нас. Аз съм Макарио Сарона, беден бакалавър, за когото сто реала са по-недостъпни от небето дори. А това е моят приятел Мартино, добър човек, но и от мене по-беден.

— Да пием, бакалавре — вика Родриго, — и ти, замислена особо!

— Вършите добро дело, милостиви господине — угодливо казва мъжът, пие и отново забива нос със съседа си в пергамента.

От виното настроението се подобрява.

— Да обичаме жените както далечните звезди! — произнася един прилизан приятел на Емилио.

— Иди по дяволите с тези звезди, наивнико! — ечи гласът на Емилио. — Каква полза от тях? Нали, дон Мигел? Каква полза? Погледнете само: не е ли крачето на това момиче отблизо по-красиво, отколкото небесните съзвездия?

И дон Емилио вдига полата на Аурора чак до розовия й колан. Жената привидно се брани, пищи.

Мигел скача и изтегля шпагата си.

— Как си позволявате, господине! Това е срамота! Позор! Гадост! — нахвърля се той върху Емилио.

Жълтата стая се разтърсва от смях.

Аурора, без да обръща внимание на шпагата, се хвърля към Мигел и го прегръща:

— Не, не, ваша милост! Не го наказвайте! Простете му! — И тихо добавя: — Нали ми е чичо?…

Стаята продължава да кънти от смях.

Емилио с прекалена любезност се извинява и кланя на Мигел.

Засрамен, Мигел не знае какво да предприеме.

— Да ви попея ли, ваша милост? — ласкаво казва Аурора и пръстите й докосват струните на китарата.

Поглед сляп и призрак древен,

пуст живот и тъжна слава,

весел смях и смях плачевен,

щастие, що разрушава.

И в кръвта отрова сладка,

цвете, цъфнало на камък —

любовта, макар и кратка,

е небе, но с адски пламък.

— Отлично! Прекрасно! Великолепно!

Гласът на Аурора е единственото наистина хубаво нещо тук. Мигел, безкрайно чувствителен към звуците и особено към човешкия глас, протяга ръце към жената.

— Изпейте още нещо, доня!

Аурора незабелязано целува пръстите на момчето и струните отново звънват:

По здрач една звезда блестя,

сега в реката плува.

Глупец се влюбва вечерта,

а призори разлюбва,

тин, тин, тара тин,

а сутрин се погубва.

Аурора вижда как очите на юношата сияят от възхищение и се навежда да го целуне. Но Мигел рязко тръска глава и се отдръпва. Аурора се обижда и целува прилизания мъж.

Кръчмарката поднася чаши вино. В голямата съседна зала е вече отдавна тихо, там дребните хорица отдавна са си легнали да спят. Само тук знатните господа и дами още шумно се забавляват.

Мигел гледа как се прегръщат двойки, как мъжки ръце шарят в деколтетата на момичетата или милват краката им.

Дребният мъж, бакалавърът, излиза за малко с приятеля си.

Двата листа, които паднаха от масата им, се белеят на пода. Родриго ги вдига.

— Сигурно съчинява стихове този жаден за любов бакалавър — казва той. — Слушайте: „Антонио, рибар от Алкала — 2 д.; Алфонсо — селянин, ерет., от Кантиляна, 3 д.; Серафина — ст. билкарка, вещица — 4 д.; Стефано — лозар от Бренес, ерет. — 8 д.; Хулио — работник от Гудахоса, подстр. — 4 д.“ Какво е това, за бога? А на втория лист: „До негова светлост дон Микаело Рампини, съдия на Светата инквизиция…“

— Шпиони! — крясва Емилио, изведнъж отрезнял и целият разтреперан. — Сега всичко ми е ясно! Този и този е еретик, два дуката за доноса…

— Доносници! Пишат донос за нас!

Ужас обзема всички.

— Доносници!

— Ще доложат, че Емилио е търговец на роби!

— Всички ни ще наклеветят.

— Това значи смърт! Клада!

— О, горко ми! — вика гневно Емилио. — Тежко и горко на всички ни. Убийте тези мерзавци! Заповядвам ви! Ще ви платя!

Мъжете, въпреки че съзнанието им плува във винените пари като останки от разбит кораб в море, скачат и се хващат за оръжието.

— Смърт на доносниците!

Каталинон, осъзнал изведнъж, че отговаря за Мигел, с един скок се озовава при него и го повлича към вратата. Там се сблъскват с бакалавъра, който се връща с най-невинен израз на лицето.

В голямата зала, празна и осветена вече само от един фенер, Мигел се възпротивява:

— Пусни ме! Заповядвам ти да ме пуснеш! Вече не съм дете, чуваш ли?

Откъм жълтата стая се чува глъчка, писък на жени и звънтене на шпаги.

— Убийте ме, можете да ме убиете, но там няма да ви пусна! — казва Каталинон.

Изведнъж се разнася пронизителен вик и всичко стихва.

— И без това вече всичко свърши — казва спокойно Каталинон. — Бог да го прости! Да вървим, ваша милост.

И преди Мигел дума да каже, вратата се отвори широко и в ивицата светлина се появиха двама от хората на Емилио, носейки нечие безжизнено тяло.

На Мигел му притъмня. Той заекна от ужас:

— Кой е това?

— Доносникът — измърмори един от мъжете, които го мъкнеха.

Край трупа изтичаха стремглаво в нощта двама други мъже с шпаги в ръце, за да търсят приятеля на убития бакалавър.

 

 

Сега Мигел послушно следва Каталинон. В двора на кръчмата е същинска райска градина. Ухаещият въздух, топъл като детска длан, милва слепоочията, а звездите трептят съвсем ниско над земята.

Навярно е полунощ и от капандурата на плевника се разнася глух глас:

— Очисти ме, о боже, от моите провинения, очисти ме от греха! Знам простъпките си и моят грях е непрестанно пред очите ми.

По каменната настилка отекват стъпките на мъжете, носещи мъртвеца някъде в тъмнината, а зад оградата кънтят конски копита — това са ездачите, които преследват избягалия шпионин.

— Сърце чисто ми дай, боже, и духа ми обнови!

Мигел стои като вкаменен.

— Кой се моли така? — шепне той на Каталинон.

— Там в плевника спят монаси — отговаря Каталинон, като отвежда Мигел в стаята му, и отива с другарите си в съседната. — Лягайте да спите, милостиви господарю.

— Да, ще легна — казва Мигел замислено. — Върви си. Лека нощ.

Мигел стои до прозореца, който гледа към двора.

Шафрановите цветове ухаят. Сърпът на месеца се полюлява над върховете на платаните. Отново се обажда екзалтираният, изпълнен с отчаяние и плач глас:

— Смут и ужас ме обзеха и надви в мен страхът. О, смили се, смили се, боже, над мен, грешника!

Мигел се дръпна от прозореца, съблече се и легна гол в постелята. Тялото му гореше като в треска, сърцето биеше, сякаш щеше да изскочи, а косата му бе настръхнала.

Впил широко отворени очи в гредите на тавана, той виждаше в техните квадрати отделни картини от деня: мазното лице на Титус, жилестите ръце на гърбавия, двамата мъже, носещи трупа, заоблен крак, полуоткрита гръд…

А гласът на Аурора и гласът на монаха от плевника се сливат в едно с подлудяващия мирис на цветята. Гласът, говорещ за страстта, и гласът, говорещ за греха. Два гласа, от които ту единият, ту другият надделява.

Мигел се мъчи да заспи, но не може. Постелята го гори като жарава. Отдалеч долита врявата на Емилиовата дружина, а от всички прозорци се разнася хъркането на спящите, сякаш гъмжило бръмбари стърже по пясъка.

Мигел става, сваля мрежата против комари от прозореца и сяда на перваза.

Нощта пълзи по двора ясна и топла. Прелита прилеп, олюлявайки се като пиян. И от всички страни лъха мирис, по-упоителен от аликанско вино.

Гласът на монаха се извисява в нов псалм:

— Дай ми сили, господи, да вървя по пътя на твоите заповеди. Само в това намирам наслада.

Смут изпълва сърцето на Мигел. В мислите му витаят образи на хора, пропити от пороци, извива се вихър от опияняваща нежност и жестокост, а отчаяният глас на монаха пронизва среднощната тишина.

Ето всички божи заповеди са наредени в плътни редици, светото войнство, което изправя гърди срещу пристъпите на човешките страсти.

Мигел се възпротивява на непознатия поток от чувства, с които го бе залял дъхът на Аурора. Пропада в бездната на страха. Приобщава се към светото войнство. Коленичи и зъбите му тракат:

— Дай ми сили, господи, да вървя по пътя на твоите заповеди!

Ала нощта се влачи бавно, тъмнината мами, горещината изсмуква желанието за покорство.

Мигел бди в полусън и дреме полубуден. Дланите му овлажняват, босите ходила изтръпват, диша тежко. Очисти ме, господи! Очисти ми душата!

Стене, ридае, трепери, хълца.

Гърчове на небесната любов. Гърчове на земната любов.

И когато на разсъмване яхва коня, за да поведе своите подчинени, вече не е онзи невинен юноша, който вчера препускаше насам по течението на реката.

 

 

Мигел стои пред разгневената си майка.

— Граф де Маняра язди сам, без своята свита! Седи с пастири по кръчмите! Бяга от къщи като крадец и нощува със скитници! Не се ли срамува граф де Маняра от такова общество? Отговаря ли това на името му и на чувството му за достойнство?

— Сократ — опитва се Мигел да пречупи майчиния гняв — не се е срамувал да общува с просяците.

— Мълчи! Сократ е бил пройдоха. Знам, че е ходел бос и в дрипи. Но ти си графски син. Мълчи и не ми възразявай! И всичко това — в такъв тържествен ден! Вместо грижливо да се обърнеш към своята съвест, да възхваляваш бога, вместо да… Ах, ти не ме обичаш, Мигелито…

Мигел долавя сълзи в майчиния глас и пребледнява.

— Как разчитах аз на теб. Моят син. Моята гордост. А ти ми поднесе такова унижение.

Доня Херонима избухва в плач:

— Ти вече не ме обичаш, Мигел!

— Обичам те! — вика Мигел и се хвърля в майчините обятия. — Ти знаеш, че те обичам най-много от всичко! Майчице! Моя майчице! Прости ми! Вече никога нищо лошо няма да сторя! Само ти не плачи! Само не плачи!

Мигел залива с такъв поток от думи майка си, че тя едва успява да разбере всичко.

— Ти си моята сладка майчица, нали? Ти си моят божур, моята роза. Избърши сълзите си. Вече не плачеш, нали? Кажи, кажи, че ме обичаш! Веднага ми кажи!

Мигел страстно целува ръцете, лицето и гушата на майка си и едва сдържа плача си.

Майката, слисана и обезпокоена от неговата възбуда, едва се избавя от целувките му.

— Добре, добре. Стига толкова. Обичам те. Ти си отново моят мил Мигелито.

После се изправя пред момчето и произнася властно:

— Баща ти се грижи за имението и замъка. Аз бдя над вярата в бога и над домашното огнище. Всичко, което имаме, ни го е дал бог. Всичко това един ден ще бъде твое, ако станеш съвършен мъж.

— Какво прави съвършеният мъж, мамо?

— Обича бога и своите прадеди. Гордее се с техните добродетели и се старае да бъде още по-добродетелен от тях. Твоят прадядо…

— Дон Терамо? — прекъсва я Мигел, напрегнат от любопитство.

О, ужас! Защо това момче споменава тъкмо проклетото име на месер^[3] Терамо Анфриани, който зарязал красивата жена и децата си, убил своя приятел и отвлякъл невестата му? Защо припомня позора на рода — този женкар и негодник, който, преследван от кръвната мъст, е издъхнал като куче в корсиканската пещера, обкръжен от роднините на убития? Каква ли прокоба се крие в това, че Мигел по лице така много прилича на своя прадядо, на онова петно на рода, месер Терамо? Майчиното сърце се свива от страх да не би синът й да наследи страстите на прадядо си!

— Не, не — казва рязко господарката. — Дон Терамо не е бил съвършен мъж. Ала абатът и епископът Хуан Батиста Анфриани, неговият брат, е най-чистият и най-съвършеният мъж между твоите прадеди. За него мисли. По неговия път върви. Стреми се на него да приличаш. И тогава ще бъдеш съвършен мъж.

 

 

Ранно утро. Слънце, аромат и птичи песни. Бледните от недоспиване манярски жени, запретнали над колене яркочервените си фусти, са клекнали върху камъните в реката, удрят с дървени бухалки прането и езиците им мелят пъргаво последните клюки, както арабски мелници мелят зърно.

Старици, млади жени и девойки, обръщайки се помежду си със звучни красиви имена, обсъждат страшната нощ, в която младият господар изчезна неизвестно къде със своя нов кон.

Света Богородице! Какъв ужас! Триста оръженосци с факли в ръце полетяха на коне във всички посоки и претърсваха всеки храст по цялото течение на Гуадалкивир. Чак на разсъмване Енсио го намерил в Бренес.

— Какво получи за това Енсио? — попита Петронила, най-красивото момиче в околността.

— Похвала — казва Рухела. — Похвала от господаря и господарката.

— Блазе му! — смее се Барбара и белите й зъби блясват. — Дали не е преял?

— Ала тази сутрин опита и три камшика от Нарини, задето възразявал — добавя Агрипина. — Похвала и камшик — това не е лошо, нали?

— Нарини е безчувствено куче. От рождения ден на младия господар е станал още по-зъл, отколкото преди. Клаудио го тресеше, но майордомът заповяда на стражите да го завлекат на полето и по целия път го бил. Клаудио поработил малко и припаднал. Оставили го да лежи на слънцето, докато сам се свестил — разправя Барбара.

— Мръсник — плюе Рухела, — един ден и на него ще му дойде редът.

— Енграсия роди вчера момченце — чурулика Агрипина. — Ще го кръстят Анфисо.

— Анфисо? Защо пък такова странно име? — учудват се жените, а Агрипина обяснява:

— Това е тринайсетото дете на Енграсия — деветото момче. Не могли да измислят вече някакво обикновено име.

— На Моника й излезли по ръцете и краката циреи, по-големи от маслини — съобщава Петронила. — Вече два дни ги налага с говежди лайна, но не минават.

— Това е, защото яде кори от дини — казва Рухела. — В тях има киселина, която е избила в циреи.

— А какво да яде, като няма нищо друго? — пита Петронила бабичката.

Ала в този миг лицето на бабата се покрива с хиляди бръчки, сякаш надява маска на магьосница. Тя престава да пере и протяга ръце към небето. Жените млъкват. Познават Рухела. Ще предскаже нещо, затова тихо!

— Сънувах сън, о, злокобен сън! Червена лента опасваше небето. Кръв течеше по земята и по небето… Стадо коне летеше по пасбището и от ноздрите им изскачаха пламъци…

Бабата млъква за малко.

— Това значи война! — извиква Барбара.

— Глупачка — възразява Петронила, — та вече от двайсет и две години има война!

— Дали ще се върнат мъжете ни? — скръбно въздиша Агрипина. — И дали ще се върнат здрави и читави?

Но баба Рухела, изпаднала в транс, отново подхваща:

— Видях как във въздуха летят зли духове…

— Стига си ги плашила, бабо — раздава се плътен глас зад жените. — Защо ги плашиш, когато грее такова хубаво слънчице!

— Отче Грегорио! — викат уплашено жените, скачат и бързо си спускат фустите. — Добре дошъл, отче!

— Дал бог добро! Оставете, оставете фустите така, както си бяха — казва монахът. — Към грозни неща няма да погледна, а приятните няма да ме обидят.

Монахът присяда върху един камък и започва да яде хляб и сирене.

— А не знаете ли, че когато говорите с мен, трябва да прекъснете работата? Това повелява уважението към моя сан. Какво ново има, момичета?

Те с удоволствие прекъсват работата и отговарят:

— Само едно бъхтене знаем ние, отче. Снощи легнахме късно, а трябваше да се вдигнем още преди изгрев-слънце. Тези бухалки от ден на ден все по-тежки стават. Ръце, гръб, колене — всичко боли…

— Пак ще настъпят добри времена, мили женици — казва Грегорио, за да ги утеши.

— Няма да настъпят, отче — въздъхва Агрипина. — Само по-лошо може да бъде. Нарини става все по-зъл с нас. До обед трябва да изперем тези три грамади бельо, подир обед да измием всички стаи след празника и още толкова други неща иска от нас, че по-добре да се удавим в реката.

Монахът се мръщи:

— Какви приказки слушам от теб, Агрипина? Да се удавим, казваш, а? Как не те е срам, гъска такава? Ти ли си си дала живота, та да можеш да си го отнемеш? Не! Тогава?…

— Какво да се прави, отче, като нямаме повече сили?

Грегорио повишава глас:

— Отпочинете си! И почивка е нужна на човека, и отдих в работата!

Жените смаяно гледат капуцина.

— Какво? Почивка? А майордомът? А стражите? Ще ни претрепят от бой! Ще ни оставят да гладуваме като кучета, ако ни видят, че поне мъничко си почиваме.

— Празни приказки — прекъсва ги монахът, — само не изкарвайте дявола по-черен, отколкото е, чеда мои. — И ловко променя темата на разговора:

— Очите ти са тъжни, Петронила! Защо така?

Петронила свежда хубавите си очи и мълчи.

— Няма какво да се чудите, отче — смее се Барбара, — изгаря от нетърпение да види Каталинон. Трябва да чака чак до довечера, а толкова време не го е виждала.

— Все някак ще дочакаш — усмихва се монахът. — А като се срещнете, ще му покажеш ли какви хубави крака имаш?

Петронила, която до този миг бе приклекнала почти гърбом към монаха, обърна изведнъж лице към него, без да забележи, че от разкопчаното й елече се показват наполовина гърдите й, сочни като праскови.

Монахът ги поглежда с удоволствие, бавно отпива от шишенцето глътка вино и произнася вдъхновено:

— Гаудеамус! Да се радваме! Денят е чудесен и божията милост е с нас!

— А вие как така рано-рано се появихте тук, отче? — подпитва Рухела.

— Нощувах по изключение в Маняра, но все едно, уроци по латински и гръцки с дон Мигел днес няма да имаме. Трябва да се наспи…

— Знаем! Знаем!

— Но не знаете, жаби разквакани, че закусвах с Али…

— О, виждаме — подмята закачливо Петронила, — виждаме, че закусвате втори път. Всеки ден ли имате по две закуски, отче?

— Както бог даде, непокорна дъще — отвръща монахът, — понякога закусвам по два пъти, а по-често нито веднъж. Само че ти не бъди толкова бъбрива, защото много рано ще ти се появят бръчки около устата.

Петронила скача засрамена и се хвърля да му целува ръцете.

— Остави, остави, чедо мое, не трябва — отбранява се старецът. — Не се престаравай. А сега елате всички при мен.

Жените се скупчват бързо около Грегорио, а той разтваря голямата си торба и им раздава парчета лакомства от вчерашния пир.

Радват се, благодарят, ликуват.

— Ще го отнеса у дома — казва Агрипина.

— Да не си посмяла — кара й се монахът. — Тук ще седнеш и ще го изядеш!

Послушаха го, а монахът, като се вглежда внимателно в пътя към Маняра, надълго и нашироко им разказва какви чудеса е изпратил вуйчото на Мигел и Бланка от Новия свят.

От удивление жените дори престават да ядат и слушат с пълни уста.

— Защо все натам гледате, отче? — не се стърпява любопитната Петронила.

— Ти си яж и мълчи — мърмори монахът и подхваща нова история, при която времето неусетно и приятно лети.

Жените, слушайки го, изправят гръб, колената им отпочиват. Една кърми бебето си, оставено в коша на брега, друга маже с парченце лой разранените си колена. Добре им е така…

Но изведнъж Грегорио съзира по пътя облаче прах.

— Бързо на работа! — подканя той жените. — Майордомът идва на проверка!

— Света Богородице, ела ни на помощ! Страшно нещо ни очаква!

Едва наклякаха и вдигнаха бухалките, и Нарини бе вече при тях. Зърна монаха и се намръщи. Майордомът не обичаше Грегорио. Според него той бе от оная човешка сган, която трябва да служи на господарите до издъхване. Ала се боеше от Грегорио. Нали все пак бе възпитател на младия граф. Затова Нарини винаги гледаше да избягва монаха и да не го забелязва. И днес стори същото, обръщайки се към жените, сякаш никой друг нямаше наоколо.

— Перете ли, както се полага? — скрипти сухият му противен глас.

— Перем — отговарят жените и без да вдигат очи, удрят силно с бухалките.

— Малко сте изпрали от сутринта! — гневи се Нарини. — Само това ли е готово? Мухи ли сте лапали досега, мързелани такива, а?

Грегорио, виждайки, че Нарини взема камшика и се кани да слезе от коня, пристъпва по-близо.

— Моите уважения, ваша милост! Минавах случайно оттук и спрях да погледам как работят жените. Май от такава работа ще ги заболят гърбовете и колената, как смятате?

Майордомът се намръщи:

— Не ви подобава, отче, да се занимавате с подобни размисли.

— Защо не? — учудва се монахът. — Учили ли сте някога по закон божи, че работата на хората трябва да се облекчава?

— И вие им облекчавате работата, така ли?

— Как бих могъл, милостиви господарю? — отвръща монахът. — Тъкмо обратното — чакам вие да сторите това.

— Какво? Аз? Аз? — заеква гневно Нарини от дързостта на стареца.

— Или може би се лъжа? — изненадва се капуцинът. — Досега бях с впечатлението, че ваша милост съблюдава Светото писание.

Нарини смаяно пули очи от обрата на разговора и устата му уплашено се мърдат, без да издадат нито звук.

— Наивно допусках — продължава Грегорио, — че светата наша католическа църква има във ваше лице сигурен и верен следовник, който почита божиите заповеди…

Страх обзема майордома. Само една невнимателна дума — и може да бъде обвинен в ерес.

— Почитам божиите заповеди — пелтечи той, — но не разбирам коя точно имате пред вид.

Грегорио почувствува мига на своето надмощие, вдигна десница и произнесе строго и властно:

— „Не посягай на работника си и му дай възможност да си почине от работата.“

Нарини мушна камшика зад седлото и мигайки неспокойно, каза:

— Не бих искал да имате крива представа за мен, отче.

— И аз не бих искал такова нещо, милостиви господине — отвърна монахът твърдо.

Нарини обърна коня си и процеди през зъби:

— Желая ви приятен ден, отче.

— И на вас също, дон Марсиано — рече учтиво монахът.

След няколко мига от майордома остана само облаче прах по пътя за Маняра.

Жените ужасени спират да бухат и гледат опулено монаха, който спокойно чисти расото си от трохите и се кани да си отива.

— Питахте ме как да си починете, как да не превивате непрестанно гръб. Надявам се, че ви показах как. Изправяте се, поемате дъх, разменяте по някоя добра дума — както е богу драго и полезно за гърба, — ясно, нали?

Жените го разбраха, засмяха се и радостно се втурнаха да му целуват ръцете.

Той се дръпна и строго каза:

— Къшш, кокошки такива, махайте се! Няма ли нещо по-вкусно за кълване от моята сбръчкана кожа!

И вдигайки ръка за благословия, рече:

— Бог да ви закриля! Да бъде денят ви лек и приятен!

После се обърна и олюлявайки се, пое към абатството в Тоцина, където живееше.

Петронила викна подир монаха:

— Отче! Кажете, има ли в Светото писание такава божа заповед, каквато споменахте пред Нарини?

Грегорио гледа красивата девойка, усмихва се и отговаря замислено:

— Няма, момичето ми, но би трябвало да има!

Перачките изпровождат с ласкав поглед ниската и пълна фигура, чието расо вдига по пътя облак прах, и след това приклякват над прането с развеселени сърца и с искрица надежда в душата.

 

 

Гемията изсипа своите съкровища. Кожи от маймуни, кожи оранжеви и светложълти — на ивици и на петна, ощавени кожи — боядисани в ярки багри, индиански бойни щитове, рогозки с изрисувани цветя и листа, ветрила от слама и от папагалски пера, огърлици от нокти на лешояди и зъби на хищници, раковини и миди, диадеми от пъстроцветни пера, бойни секири, свирки от тръстика, мокасини, лъкове, стрели, бойни индиански маски.

Каталинон даде отчет за пътуването си, получи похвали и жълтици и сега броди из тъмния двор, търсейки сянката на своята сянка, гледеца на очите си, душата на душата си — Петронила.

Ставай, мила моя,

и ми отвори,

ако искаш двама

да вървим в зори.

Някъде отвисоко му отговаря моминският глас и подхваща познатата песен, която Каталинон така обича да слуша от красивата уста на Петронила.

Боса да си, ти

тръгвай пак така,

ще прегазим с теб

не една река.

Каталинон долавя, че гласът идва откъм хамбара, и бързо се изкачва по скърцащите стъпала. Фенерът озарява купищата зърнени храни, сред които стои девойката.

Влюбените се прегръщат.

— Защо е тази светлина? — казва Каталинон.

— Трябва да те разгледам след толкова дълго отсъствие… Искам да видя дали са ти още сини очите — дразни Петронила своя любим. — Поизбледнели са малко. И някак особено гледат. Ти ли си, или не си?

— Аз съм, аз съм — шепне Каталинон, милвайки раменете на момичето.

— Пораснал си някак и възмъжал — продължава девойката закачливо. — Вече не ти мирише устата на мляко. Около нея се е появило стърнище и боде. Пусни ме! Да си станал по-красив там, отвъд морето, не си станал, и най-важното — още не знам дали си поумнял.

— Ах ти, хитрушо — смее се Каталинон, — все си такава дяволита.

И понижава глас:

— Обичаш ли ме още, Петронила?

— Я гледай ти — сърди се девойката. — Цяла година скитал по света, тичал е сигурно подир всяка фуста, която е зашумоляла покрай него, и иска да го обичам!

— Очите ми да изтекат, ако съм имал работа с момичета! — кълне се Каталинон. — А ти беше ли ми вярна?

— Аз ти бях вярна, ветрогоне, но ти сигурно не си бил!

Петронила милва лицето му и омеква. Сяда посред купата царевица, Каталинон до нея.

— Ах ти, глупчо такъв — казва развълнувана Петронила, — аз винаги съм те обичала. — Продължителна целувка.

Изведнъж Петронила се изтръгва от прегръдките му и гневно вика:

— Аз знаех, че не си ми бил верен! Женкар, мръсник! — И девойката го бие с юмруци по гърдите.

— Какво ти става? Какво говориш? — пази се от ударите й Каталинон.

— Махни се оттук, негоднико! — избухва в плач девойката.

Каталинон я прегръща през кръста, но тя се дърпа. Рита, хапе и плаче все по-сърцераздирателно. Каталинон призовава всичките си прадеди, както и множество светии и светици за свидетели на своята невинност, но усилията му са напразни.

— Откъде ти дойде тази глупава мисъл, Петронила? — разтърсва я силно Каталинон.

— Щом ме целуна — веднага познах. Целуваш ме съвсем различно от по-рано.

„Гръм и мълния — казва си Каталинон, — пропаднах! Кой можеше да мисли, дявол да го вземе, и за такава подробност. Брей, че развратница е била оная мома от Сребърната река. Само пет пъти спах с нея и такива последствия!“

— Колко си глупава! — успокоява той Петронила. — Та не знаеш ли, че човек узрява и поумнява? Че с времето започва да разбира за какво му са дадени устни и език? Оръженосците разказваха за това всяка вечер, а аз да не съм глух? Или тъп?

— Значи, ти знаеш това само от приказките им? — хваща се Петронила като удавник за сламка, за да прекратят най-после свадата.

— Разбира се, че от приказките. А как иначе?

— Виждаш ли, негоднико такъв — казва девойката вече по-меко и се усмихва, — аз все още те обичам.

Целуват се пак, използувайки опита на Новия свят, който Каталинон бе придобил само от разговори.

— Загаси — казва изведнъж Петронила.

 

 

Мигел седи на брега на малкото езеро и изрежда кого и какво обича.

Майка, татко, Мадоната, бога, Бланка, Грегорио, Инес, Педро, Али, Каталинон, черното конче. Трифон — не, Нарини — не, и Бруно — също не!

Обича още: аромата на тамяна, на карамфилите, гласа на Аурора, гръмотевиците по време на буря и главно — всичко бяло: лилиите, цветовете на портокалите, бялата коприна, слоновата кост, белите птичи пера…

Дрямка притваря клепките му и под тях плават облаци, подобни на цветя. Крило на ангел, водна лилия. Аурора, бяла шия като пух — лебед!

Мигел става и с очи, заслепени от светлината, търси лебеда.

Той е там. Плува волно и величествено като кораб. Носи се леко, сякаш е облак от пяна, и както плува встрани или направо, превръща се във видение.

Мигел бос, със запретнати панталони, се провира между тръстиките и нагазва в езерото.

Тук една вечер, изплъзнал се от погледа на Бруно, той си бе играл с Инес. Месецът висеше над водата и се оглеждаше в нея. Инес искаше да хване месеца. И Мигел, както си беше облечен, скочи в езерото, за да улови месеца във водата. Тогава бе още глупав. Месецът е на небето, но лебедът е наистина във водата.

Краката му се плъзгат по глиненото дъно, вече е до колена във водата, протяга на дланта си парче сладкиш и мами лебеда.

С едната ръка подава лакомството на птицата, а с другата посяга към нейната неосквернена белота. Едва докосва с пръсти перата и изтръпва, дъхът му спира и необикновено блаженство преминава през ръцете, разлива се по цялото му тяло.

 

 

— Тя сложи ръката си върху моята и в този миг аз не изпитах отвращение, а непознато блаженство, навярно греховно блаженство, ах, отче, спасете ме от този грях, прогонете от мен угризението, което ме преследва!

Мигел е коленичил в краката на Грегорио и думите на изповедта бликат така неудържимо, че монахът с мъка се ориентира в тях.

Грегорио седи върху дънера на отсечена безплодна маслина. Слънцето се търкаля към Арасенските планини, сладостта на лятната привечер се точи по пасбищата като мед от пита. Настъпват най-нежните мигове на деня. Монахът възприема с всичките си сетива тази прелест и милва Мигел по черните коси.

— Всеки от нас постоянно е изложен на някаква опасност, Мигел. Блаженството на любовта е сладко, но пази се от страстта. Бог не е благосклонен към страстните. Често ги довежда до задънена улица и нещастие. Мъдростта е дадена на човека, за да може всяка вечер да изпраща отиващия си ден с удовлетворение, за да може приветливо да подаде ръка на своята съвест и спокойно да заспи.

— Вие, отче, навярно можете да сторите това, но аз не мога…

— И аз съм бил млад като теб, Мигел. Има неща, на които само животът и времето ще те научат. Любовта е прекрасна, момче мое: двама души вървят заедно в живота, помагат си един на друг, а и на съседите вършат добрини. Погледни салджията Себастиан. Добре го знаеш, нали? Той има златно сърце. Двайсет години живее с жена си, има осем деца и въпреки беднотията са весели и щастливи. Защото не гледат само на себе си да угодят, а и за другите мислят — делят своя оскъден залък с ближния. Това е то семейното щастие, разбираш ли?

— Има ли у дома семейно щастие, отче? — пита момчето.

Монахът смутено мълчи.

— Разбирам какво означава мълчанието ви, отче. Няма. Неотдавна казахте на старата Рухела, че Маняра е дом без любов.

Грегорио иска да се оправдае, но Мигел с един жест го заставя да млъкне.

— Със собствените си уши ви чух, отче!

— Не отричам, казах това — говори старецът. — Може би съм излъгал…

— Вие никога не лъжете, отче! Аз не разбирам добре какво е това любов. Но нищо такова не съм видял у нас. С изключение на това как негово преосвещенство целува ръцете на мама. Но то едва ли може да бъде любов! А аз така искам, така искам да знам що е това любов!

— Бог да те благослови, Мигелито, и да ти помогне да познаеш любовта в цялата й красота!

— Кога човек познава любовта, отче?

— Някога рано, някога късно, момчето ми. Но тя винаги те завладява с огромна сила. От любовта е трудно да се опазиш, мое момче…

— Ала отец Трифон изисква да се пазя не само от греха, а и от каквото и да е изкушение. И да страня от женския свят…

— Някога самият отец Трифон е бил разочарован от жена. Затова е така озлобен. Затова иска да те отврати от любовта. Сенека, нашият земляк от Кордова, казва, че и да полудуваш от време на време, е добре. Платон пък твърди, че трезвият човек напразно чука на портата на поезията. А аз ти казвам, Мигел, че без любов човешкият живот щеше да е бъчва с помия. Да се радваш на божите дарове, не е грях. Лошо е само когато прекалиш. И внимавай никого да не оскърбяваш. Това е най-голямата мъдрост по житейския път на човека.

— Бих искал да тръгна по прав път, отче. Да вървя сляпо към велика цел, без да се отклонявам. Но не знам нито целта, нито пътя.

Монахът се усмихва леко, загледан в сериозното лице на момчето, и тихо декламира:

Ако не се отклониш от пътя праведен —

ще прекрачиш рогата на бик, пряко пътя застанал,

свода бемонски, лъвската паст и свирепите хищници.

— Няма да се отклоня от пътя! — обещава момчето. — Само ми кажете, отче, кой е моят път?

— Пътища много, но целта е една.

— Каква е целта, отче? — пита страстно момчето.

— Да бъдеш полезен на хората — отговаря Грегорио.

Мигел гледа смаяно стареца.

— Аз, граф де Маняра, да бъда полезен на хората? Може би те на мен, а не аз на тях?

— Грешиш, синко — отвръща монахът. — Погледни мен. За какво щеше да ми е животът, ако мислех само за себе си и не бях полезен на другите? Каква цена би имал тогава животът ми? Дори шепа плява нямаше да струва!

— Вие, отче — разсъждава Мигел, — вие наистина сте полезен за всички хора около себе си.

— Виждаш ли! — усмихва се монахът. — И това ме радва. В това се състои моето щастие, Мигелито!

Мигел размисля малко и отново избухва:

— Искате да кажете, че трябва да служа на другите! Не! Никому няма да служа! На мен трябва да служат! Аз съм господар!

Грегорио се натъжава и притегля момчето по-близо до себе си.

— Не говориш добре, момчето ми. Така би могъл да говори един тъпак като Нарини. Но ти? Образованият човек? — И монахът изведнъж се разгорещява: — Защо мислиш, че си господар? Само защото ще наследиш планина злато, тълпи подчинени и безчет палати? За какво ще ти е всичко това, ако не бъдеш господар на самия себе си? Когато постигнеш това, ще станеш наистина господар. Иначе въпреки всичкото злато ще си останеш нещастник и бедняк.

Мигел мълчи известно време, после тихо казва:

— Но аз бих искал да имам това, което никой друг няма. Да имам нещо повече, отколкото всеки друг. Не, не мисля за златото, отче, то не ме интересува. Искам да знам, да разбирам, да мога, да означавам нещо…

Монахът го милва по косите:

— Знам, че не си алчен за богатство. А да знаеш, да разбираш и да означаваш нещо, е добър копнеж. За това не те упреквам.

— O todo, O nada! Или всичко, или нищо! — избухва момчето.

Грегорио става сериозен:

— Позната ми е тази пословица, но не ми е приятно да я слушам от твоята уста, Мигел. Твоята буйна натура няма нищо свястно да постигне с нея. Подхванеш ли добро и полезно за всички дело — тогава и пословицата ще ти приляга. Но ако служиш на злото — тежко и горко и на тебе, и на пословицата!

Вечерта сияе в златисторозови багри, прах пада върху листата и се стеле леко като пух, а над Гуадалкивир прелита ято диви гъски.

— Страхувам се, отче, че няма да стана такъв, какъвто вие искате.

— И аз се страхувам от същото — милвайки горещите слепоочия на Мигел, произнася монахът толкова тихо, че момчето не го чува. — Ще бъда винаги с теб, сине мой. Няма да те изоставя.

 

 

Казват, че бог създал всичко освен себе си, защото бил самата вечност. Сътворил ангелите, някои от които му изменили и се превърнали в дяволи, сътворил слънцето, земята, тази красива река и мъжете, които живеят по бреговете й. Сътворил също така и жената, но тя се изплъзнала от властта му и донесла на света изкушението и греха.

Така казват йезуитите.

Черни столетия са разтърсвали тези планини и сред потоци кръв и горестни и радостни въздишки са отминавали по долината на реката.

Мъжете подчинявали дъщерите човешки със слово, злато и насилие и дяволът ги подкрепял в това начинание.

Бог!

Сатана!

Кой с кого е? На кого от двамата служи?

Танцувай, Андалусия, ти, която раждаш най-очарователните дъщери на земята и най-гордото мъжко племе! Весели се, танцувай и люби ти, люлко на любовта!

„На колене, андалусци! Бог се тресе от гняв, когато гледа греховете ви. Покайте се, та злата сила да се отдръпне от вас!“ — говорят йезуитите.

„Ти си цялата сватбено ложе, Андалусия!“ — пеят девойките по бреговете на реките.

„Ти си преддверие на ада за прокълнатите!“ — гърми Исусовото братство.

„Който люби, не остарява“ — е твоя прастара поговорка.

Който люби — се обрича на блудство и вечна смърт.

Да умрем за любовта!

Да умрем за божието слово!

На кладата да изгорим развратниците!

О, хора, ангели, светци и светици божи, кой може да устои пред любовта?

В кой глас се вслушваш, Мигел, в гласа на светлината или в гласа на мрака?

О, ти, човече, в когото се редуват с внезапна буйност светлината и мракът! Ти, пламенно същество, което преживяваш с изгаряща страст всяко свое чувство и всяка своя постъпка! В едната ръка молитвена броеница, в другата — шпага. Преградата между греха и светостта е по-тънка от косъм. А твоята пламенна душа не знае що е това радостен, обикновен живот!

Сутрин — наплив от покорство и чисти пориви, вечер — развихрен копнеж по наслади. И сутрин, и вечер — шемет. Винаги шемет — и устрем, и полет, и страстен порив!

В пламтящия въздух на Андалусия по това време човек не може да не стане фанатик.

Комуто и да отдаде душата си — на бога или на сатаната, отдава я изцяло, без остатък, примирен с всички последствия. Затова го очаква ореол или мъченическата корона сред пламъците на аутодафето.

 

 

Мигел влезе в параклиса на светата Дева и коленичи пред олтара.

На олтара стои голяма статуя на Мадоната в синьо и бяло одеяние и с нежна усмивка върху червените като нахапана череша устни.

Мигел с копнеж съзерцава лицето на Мадоната. Да се приближи ли до него? Да го докосне ли? Да го помилва ли?

Ужас! Каква греховна мисъл! Трябва да се моли! Да се моли!

Коя молитва ще ти бъде най-приятна, света Дево?

И устните на Мигел шепнат молитвата на свети Франциск, първата молитва, която успява да си спомни:

Примира сърцето ми от любов.

В добротата си остави да умра от любов.

Любов, любов, о, Дево, вземи ме, любов,

ела, помогни ми, любов!

Мигел е коленичил с наведена глава и развълнувано сърце и в този миг две малки, меки длани затулят очите му.

— Познай кой е! — звънва момичешки глас, трепетлив като крилца на пеперуда.

„Ах, зная кой е! Инес! Ала не искам да се помръдна дори, не искам да стана и да прекъсна това блаженство, което се влива в мен от докосването на малките й длани.“

После изведнъж скача, обръща се и хваща ръцете на Инес.

Момчето и момичето стоят лице срещу лице, дъх срещу дъх и мълчат.

Буря се извива в главата на Мигел. Черна пропаст — бели небеса, ад и сласт се сливат в едно! В ушите му трещи водопад — копнеж ли е това или страх? Ала непозната сила надвива неговия смут и повдига ръцете му към бузите на момичето.

Гладки са като праскова. Инес се усмихва, но Мигел е сериозен. Ръцете му се отпускат върху крехките раменца на момичето, стискат ги силно, до болка, пръстите пропълзяват по врата в косите, заравят се в тях и изведнъж момчето притиска буйно и продължително уста върху устните на момичето, впива до кръв зъби в тях.

Инес се отскубва с цялата сила на младите си мишци и хуква да бяга.

Пред очите на Мигел притъмнява. Обръща рязко глава към Мадоната. В миг се покатерва на олтара, застава лице срещу лице със статуята и върху студените карминови устни на светата Дева довършва своята първа жадна целувка.

 

 

Трифон очаква своя ученик и седи като истукан на мраморната пейка под олеандрите, когато в градината се появява монахът Грегорио.

— Ах, отец Трифон — казва приветливо монахът.

Трифон става и поздравява сдържано:

— Хвала на бога!

— Толкова рано, отче Трифон?

— Имам беседа по закон божи с дон Мигел.

— Така, така — клати глава Грегорио, като изтрива потта от челото си и сяда на сянка. — Аз също, приятелю. Гръцки.

— Гръцки — повтаря Трифон и в гласа му прозвучава насмешка. — Доколкото предчувствувам, вие не учите Мигел само гръцки език.

— Предчувствието се отнася към поверията, които светата църква запрещава — дяволито присвива очи старецът.

— Преподавате ли на граф Мигел и гръцките философи?

— Разбира се — поклаща глава старецът. — Между тях има глави, необикновено образовани…

— Кои имате пред вид?

— … и глави, по-малко образовани — продължава хитро мисълта си Грегорио.

— Навярно преди всичко запознавате дон Мигел с Хераклит? — хвърля въдицата си Трифон.

А Грегорио, като повдига шишенце и отпива малко от божия дар на андалуските лозя, потвърждава:

— И с него го запознавам. Хераклит не може да се прескочи.

— И с неговата еретична фраза, че „светът не е направен нито от боговете, нито от хората, защото е и ще си остане вечно съществуващ огън“?

— Мъничка част от тази мъдрост премълчахте, отче Трифоне! — казва монахът укорително. — И освен това какъв еретик е Хераклит? Нима в петия век преди Христа е имало Света инквизиция? Трифоне, Трифоне! „Трябва да се научим да мислим, не само да знаем“ — е писал Демокрит. Помнете това…

— Той също е подстрекател! Неговото учение противоречи на светата църква. Това са езически заблуди, които трябва да изгорим на кладата. Ние, йезуитите, знаем що е това истина! С нас е бог!

— А с Демокрит, Трифоне, духът!

Трифоновото лице пребледнява и в очите му блясва фанатичен огън.

— С това искате да кажете, че духът на езичника Демокрит е нещо повече от духа на бога?

— Не — усмихва се монахът. — Исках само да кажа, че мъдрият никога не търпи неправдата.

— Какво означава това? — вика Трифон.

— Това означава, че вашето лицемерно възпитание ще убие у Мигел чистия човек и ще отрови радостта му от живота.

Лицето на Трифон стана сиво като листата на маслина. Той избухна:

— Във вашия манастир в Тоцина неотдавна случайно бяха намерени строго забранени книги. Не знаете ли кой ги е подмушнал тайно на монасите?

— Ой, ой! — учудва се Грегорио и левият му клепач потрепва нервно. Но като отпива дълга глътка от шишето, отново съвсем спокойно пита:

— Откъде ви е известно това, отче Трифоне? Виж ти, а пък аз нищо да не знам! И какви книги?

— Вие добре знаете! — отговаря йезуитът. — Томас Мор, Кампанела, Еразъм Ротердамски…

— Гледай ти! Томас Мор, казвате. А не написа ли нашият велик поет, гордостта на Севиля, Фернандо де Ерера^[4], хвалебствената ода на Томас Мор?

— Да, вие разпространявате Ерера! — гневно бълва Трифон. — Вие разпространявате и подстрекателските съчинения на Суарес^[5]. Алфонсо де Кастильо^[6], та дори и на Хуан Мариана^[7], чиито книги палачът публично изгори в Париж.

— А не са ли били Мариана и Суарес йезуити като вас? — лукаво пита старецът.

— Те са били изменници! — негодува Трифон. — И именно като такива свършиха или в карцера, или на кладата! А този ваш Мор! Поквара! „На всички граждани да се даде време за свободно, подчертавам, свободно просвещение на духа!“ В това се състояло щастието! Мор е размирник!

— Вие по-добре вземете да го прочетете, нищо няма да загубите, напротив. А това, дето пише за ленивите попове, които само с устата… ха-ха-ха… — засмива се весело старецът.

— Нищо подобно не пише! — избухва Трифон.

— Да-а! Наистина не пише! Аз само исках да проверя дали знаете тази книга. Добре сте направили, че сте я прочели. Образованият човек трябва да я знае.

От гняв Трифон не може да си поеме дъх, камо ли да съобрази какво да отговори.

— Сигурно ви е горещо — хили се приятелски монахът. — Почерпете се с глътка от моето вино. Това е божия капка и човек без нея вехне. И Кампанела разказва, че в „Града на слънцето“ хората, прехвърлили петдесетте, пият само неразредено вино. Е, не е ли мъдро казано, макар и от устата на такъв „изверг“?! Аз уважавам съвета му.

— Не ще и докосна вашето вино! — отсича злобно Трифон, успял вече да се съвземе. — Не искам да имам нищо общо с вас!

— Както желаете, ваше преподобие — спокойно казва Грегорио и надига шишето.

Но Трифон, изгубил всякакво търпение, крещи:

— Стига вече тази игра! Знам, че отравяте душата на дон Мигел с еретични съчинения! Какво целите с това? Вие, умопобърканият, искате да направите бъдещия господар на Маняра размирник? Искате да го насъскате против светата църква?

Грегорио стана и каза сериозно:

— Ако исках такова нещо, щях наистина да бъда умопобъркан. Аз искам само да дам на Мигел това, което не му давате вие: образованост и чувство. Свободно образование и човешко чувство!

Трифон преглъща обидата:

— Струва ми се, че ще свършите сред пламъците на кладата, човече!

— Аз наистина съм само човек и нищо повече — казва спокойно Грегорио. — А вашата мечта може да се изпълни, ако бог реши, че е справедливо.

— Но това отровно семе — задавя се Трифон, — което сеете в младата душа… по цяла нощ премислям над него…

— Оставете тази работа — пак се подсмива весело старецът. — Прекаленото мислене вреди на слабите хора, разрежда им стомашния сок. Пийте мента, ваше преподобие. Не изглеждате добре, макар че сте едва на половината на моите години.

— На вашите години — надвива гнева си свещеникът с високомерен израз на лицето — навярно не бих дрънкал такива нечестиви приказки.

— На моите години, синко — отвръща Грегорио, — вече ще бъдете поне мъничко по-мъдър.

— Твърде много си позволявате, безбожнико! — процежда със злоба думите Трифон.

— Добро утро, ваше преподобие — вика Мигел, втурвайки се задъхано в градината.

Трифон поглежда враждебно монаха, отдръпва се от него и обръща мрачното си чело към Мигел.

— Много закъсняхте, ваша милост — казва той с укор.

— Добро утро, Мигелито — усмихва се монахът и погалва черните коси на момчето. — Отец Трифон вече отдавна те чака и се сърди. Иди сега при него. Аз ще поседя тук, докато свършите беседата. А ако случайно задремя под тази сянка, бъди така добър, Мигел — събуди ме!

 

 

В ритъма на латинските хекзаметри Мигел крачи отмерено по градината. Слънцето клони на залез. Почерняла детска ръка се провира в дупките на решетката и в краката на Мигел пада камък, завит в хартия.

Мигел разгъва хартията.

С молив, с разкривени букви върху късче мръсна хартия — колко прелестно е първото любовно писмо!

„Когато се стъмни, ела под платана в дъното на алеята. Инес“

О, писмо царствено, писмо свято! Всяка твоя буквичка е изворче, от което блика радост, всяка твоя разкривена чертичка е стъпало от стълбата на Яков, изправена до небесата.

Докато Мигел не откъсва очи от пясъчния часовник, верният пазач Бруно предава на доня Херонима писмото на Инес, което бе взел от ковчежето на момчето.

Графинята решава да се действува бързо!

След малко вече запрягат колата, която ще закара Инес, съпроводена от Петронила, в най-отдалечения замък на Томас под Арасенските планини. А в това време Мигел бързо довършва вечерята си й се готви да избяга за срещата.

Стъмни се прекалено бързо, тъй като мрачни облаци покриха небето, и започна да вали.

Със съвест, по-черна от гарваново перо, с душа, свита от болка, ала със смело сърце Мигел крадешком се промъква в мрака под проливния дъжд. Струите шибат косо под платана и след малко кадифеното палто на момчето е просмукано от вода, обувките му подгизват, мокрите коси лепнат по челото. А небесата като продънени продължават да изливат потоци върху земята.

Ела, ела, ти, най-прелестното цвете в долината на реката, лети, гълъбице моя, към мен — тръпнещия от нетърпение. Падни, звездице, на моето сърце, кацни, водно конче, на моите длани!

Ала миг след миг се изнизват, капят в надпревара дъждовните капки, а Инес не идва.

Дъждът става все по-плътен, все по-тежък, превръща се в град, който смазва зърното в нивите, насекомите и птичите яйца.

Нощта отлита в неизвестността като изплашен бухал, а Мигел стои под платана сам с тъмнината и отчаянието.

Изпълнен с гняв и унижение, треперейки от срам и студ, Мигел се промъква към къщи.

Край входа се мярка сянка, сграбчва го за ръката и го повлича.

Бруно! Ах, значи, и днес са го следили! Добре тогава! Няма да им се даде! Няма да се разплаче. Няма да им се покори!

Не само срещу майка си, но и срещу целия свят ще се опълчи, макар да е измамен и предаден, и не ще позволи да се отнасят с него като със затворник.

Довлечен пред майка си, Мигел се разкрачва предизвикателно, отмята с длан мокрите коси от челото си и впива непокорен поглед в лицето й.

— Къде беше тази вечер? — произнася меко доня Херонима.

— Няма да кажа!

— Напразно си чакал. Не можеше да дойде. Изпратих я далече. Не ще допусна да те отклони от пътя…

— Така ли? — крещи момчето. — Вие сте ме следили? Ти си я прогонила? Затова не дойде! Защо направи това, мамо?

— Ти трябва да служиш на бога, Мигел!

— Инес трябва да се върне!

— Не, никога няма да се върне! Вече никога няма да я видиш!

— Това е подлост — беснее Мигел и удря с крак. — Искам Инес да се върне обратно!

— Ти ли заповядваш тук? — строго пита доня Херонима.

— Да! — крещи Мигел, събаря голямата ваза от поставката, тъпче парчетата и ги превръща в прах. — Нареди веднага да се върне! Веднага! Още днес!

Изплъзва се от майчините ръце и раздира настървено на късчета дантелената й кърпичка.

— Ще ти кажа истината: не бог, а Инес обичам! И не искам повече да ме следят. Тръгне ли Бруно още веднъж подир мен — ще го убия, а Инес…

— Нито дума повече! Твоето упорство е напразно. Обещала съм те на бога и нему ще те дам.

— Не, не, никога! Няма да стана свещеник! Чуваш ли? Няма да стана! Когато порасна, ще се оженя за Инес и ще избягам от теб…

— Няма ли да ме послушаш?

— Няма да те послушам!

Доня Херонима хваща момчето за ръка и го повлича в своята спалня. Дръпва рязко завесата от картината и вика:

— Това те очаква!

Денят на страшния съд. Сред мрачни облаци се очертава божият лик. От двете страни на трона му летят серафими и херувими, които разтръбяват по всички краища на света деня на страшния съд. От гробовете излизат умрелите и преминават пред съдния престол на бога, който с движение на ръката ги разделя на спасени и обречени. О, тези обречени! В ада телата на осъдените се вият, гърчат под вилите на дяволите, горят сред пламъците на огъня, лежат изопнати върху уредите за измъчване с разкървавени уста и изтръгнат език, агонизират в казаните с кипящо олио, а стиснатите юмруци и отворени уста създават представа за ужасните им вопли и викове.

Мигел против волята си пристъпва все по-близо и по-близо до картината.

Какъв ужас!

Тук — тяло на жена, раздирано от хищните нокти на дяволите, там — мъж, комуто адските изчадия чупят костите на ръцете и краката и свличат кожата от гърба; до него друг, на когото пробиват черепа с пирони, а ето и едно момче — дяволът разкъсва с чакалската си уста неговите вътрешности и очите му, плувнали в кръв, вият от болка и ужас.

Мигел гледа вцепенен момчето и с трепереща ръка посочва лицето му. Да, знае това лице от огледалата на майка си! Това е неговото собствено лице!

В същия миг и доня Херонима познава в лицето на мъченика образа на своя син, пребледнява и с мъка преглъща слюнката си, горчива като жлъчка.

— Това съм аз! — заеква Мигел. — Виждаш ли? Това съм аз!

— Не, не! — вика ужасената майка и дърпа сина си от картината. — Това не си ти, това не си ти!

— О, да! Аз съм! Ти също ме позна!

— Не, не, нищо такова не виждам — плаче господарката.

— Защо плачеш тогава?

— За теб плача — говори майката и зъбите й тракат от уплаха.

Мигел отново се хвърля към картината.

— Боже на небесата — извиква той. — Да ми изтръгват вътрешностите! И толкова кръв! Как ли боли!

Майката напряга всички сили и измъква момчето от спалнята.

— Мигелито, душице моя, това е някаква случайна прилика, това нищо не означава.

— Съвсем ясно е, че това съм аз — избухва момчето в отчаян плач. — Не искам да ме измъчват! Страх ме е!

— Знам, че ще станеш мое послушно момче, нали? И няма да те измъчват!

Майка и син коленичат пред Мадоната и сливат в гореща молба своите сълзи и молитви.

Денят се пробужда в розови сияния, на прозорците кацат птици, пеещи с кристални гласове утринни молитви, ала майка и син не виждат тази красота и скланят глави, около които се сгъстяват черните облаци на страха и ужаса.

 

 

Ничие слово, дори и божието, не бе разкривало досега с такава сила пред Мигел безсмислието на живота и нищо не бе угнетявало така тежко неговата чувствителна душа, както кошмарната картина на страшния съд.

Мислите на Мигел не знаят що е това равновесие — те са разделени в два потока и ту едните, ту други надделяват.

Момчето отново се приобщава към светото войнство и по цели дни се отдава на страстни молитви, забравил съвсем Инес, която според Трифон е клопка, поставена от сатаната, а според майка му — препятствие за изпълнението на нейното тържествено обещание. Вкусът на телесната страст се вгорчи като жлъч и замириса на сярата, която се излива в кървящите рани на осъдените.

Когато отец Трифон предложи на доня Херонима да вземе със себе си и Мигел на великия петък в Севиля, на процесията на каещите се — момчето изпадна във възторг, а майката обеща, като си помисли: „Пое пътя, по който искам да върви.“

Църковните сановници бяха установили, че в последно време народът все по-често се бунтува, и затова сегашната процесия на каещите се непременно трябваше да бъде още по-потресаващо страшна, отколкото през други години. Нека почувствува тази паплач мощта на светата църква и да знае, че всеки, който не й се хареса (или чиито имения й се харесат), тя ще го отстрани от своето лоно и ще принуди светското право — без сама да се намесва в това — да изпрати безбожника на онзи, както казват, по-добър свят.

Градът гъмжи.

Стражи на Светата инквизиция, монаси, оръженосци, охранени граждани и народ, заради който е устроено цялото това внушаващо ужас представление.

Девойки с високи гребени в косите се полюляват като слънчогледи на тънки стебла — прелестни цветя, забулени в траура на черни дантели.

Тълпи младежи вървят подир тях, дрънкат шпаги, хвърлят цветя в краката на красавиците и ги обсипват с комплименти.

Селяните са се разположили по стъпалата на храмовете и дворците и сред тях сноват бездомни кучета.

Между колоните на стълбата на Томасовия дворец стоят доня Херонима и Мигел, заобиколени от своята свита, домоуправителя Висенте и няколко оръженосци. Просяци се блъскат да стигнат до тях.

Тясната улица е потънала в мрак и гъмжи от хилядите гласове на нетърпеливите.

Раздава се глух барабанен тътен — по-тъмен от нощта, по-скръбен от риданието:

„Ра та-ра-та-там! Ра-та-там!“

Върху черното небе лумват факелни пламъци и се очертават огромните рамене на кръста, който предшествува колоната на каещите се.

Барабанният тътен секва и зазвучава хорът на монасите:

— Miserere nobis, Domine!^[8]

Ето първата кола със статуята на Мадоната.

Тълпите падат на колене. От венците, с които е обкичена светата Дева, се разнася мирис на жасмин. Покъртителният театър с цялата си чудовищност започва: върволица монаси, дим от факли, гнетящо мълчание и разпънатият Христос, от чиито рани капе почерняла кръв.

След тях, под хоругвите, вървят членовете на светите братства в бели, кафяви и черни раса с качулки и запалени свещи в ръце.

Мигел едва диша при вида на тия маски с конусообразни капишони и два черни отвора за очите. Фигури без лица, без уста, без чела — само очни ями над полюляващите се безплътни скелети в раса.

Хорът на каещите се пронизва нощния простор:

— Прости, о, господи, нашите грехове!

Бавно се влачат тези чудовища без лица, понесли на плещите си бремето на вината. Гласовете им, сякаш гласове на мъртъвци, текат в руслото на улицата без ехо и отнемат дъха на зрителите:

— Помнете, че всеки човек е от пръст и в пръстта ще се върне.

Мигел диша тежко, гърлото му пресъхва. О, какъв ужас е да съзреш върху розовото лице озъбената челюст на смъртта и зад усмивката — задгробна гримаса; да си представиш как тялото се превръща в сянка, как материята се разпада в прах, който вятърът ще разпилее на всички посоки!

Венчето на цветето ще увехне и ще се превърне в пепел, дърветата ще изгният и паднат, изречените слова ще заглъхнат в пустотата. Небитие. А животът? А поникването, растежът, цъфтенето, плодът, увяхването, заникът? Въпреки всичко в земята отново се сеят всяка година зърна! Въпреки всичко непрестанно се раждат хора! Животът е непобедим!

И на дъното на това, което е вечно — о, строги боже, има ли освен теб нещо друго вечно? — само черен мрак, безплътни сенки с дупки вместо очи, стенание, плач и синкава светлина на свещи.

По улицата се задава нова колона каещи се със светите мощи, с големи молитвени броеници на пояса и скръбни песни на уста; вървят голи до кръста мъже и до кръв се шибат едни други с камшици.

— Дай ми сили, господи, в моето покаяние!

Приближават осъдените от Светата инквизиция, жертвите на кладата.

Вървят с вериги на краката и окови на ръцете посред орда оръженосци. Облечени са в санбенито — позорните жълто-червени одежди на обречените.

Най-напред пристъпват еретиците, които са чели и укривали забранени книги. Крачат равнодушно, забили поглед в земята, без да вдигат глави, сякаш лишени от слух и всякакви чувства.

Подир тях двама измършавели селяни, които от глад са посегнали на маслиновите дървета на самия епископ.

В колата на палача карат жена с разчорлени коси и разкъсани дрехи. Тя вдига окованите си ръце към небето и ридае:

— Децата ми взеха, мъжа ми убиха тези безбожни палачи!

— Барабани! — чува се заповед.

Ала силният глас на жената се извисява над тъмния барабанен тътен като писък на простреляна птица:

— Денем и нощем ме биеха с железни пръчки, очите ми изгориха, бедрата ми пробождаха с нажежени пирони, косите ми скубаха…

Гласът отслабва, отдалечава се и чезне сред грохота на барабаните.

— В какво се е провинила тази жена? — пита охранен гражданин в тълпата.

— Някой я издал, че клевети светата църква — отговаря дребен мъж.

— Ама че мръсни кучета са тези доносници! — гневи се гражданинът. — Тях би трябвало да изгорят. Не е ли така, господине? Кажете!

— Всеки си изкарва хляба както може — измърморва дребният мъж.

— Какво? Ти защищаваш шпионите? — ужасява се гражданинът. — Да не си и ти от тях… Ах! Какъв непредпазлив бъбрица съм!

Дебелият прави опит да се отдалечи от опасния си съсед, но тълпата не го пуска.

Приближава се друга кола — върху нея стройно тяло. Моминското лице сияе от младост. Къдравите коси се вият прелестно около челото, а в очите блести гарванова нощ. Дора, най-красивата циганка от Триана. Pactus diabolis — общуване с дявола.

— Не е имал лош вкус господин сатаната — подхвърля дебелият гражданин. — Откакто се помня, не съм виждал такова хубаво създание. Погледнете каква шия, като на лебед, аз самият не бих се отказал…

— Ваша милост забравя — хили се дребният мъж, — че копнежът по еретичка е също ерес.

Гражданинът уплашено пелтечи:

— Да я вземе дяволът! Щом я е харесал, нека си остане негова!

Циганката стои с високо вдигната глава и под разкъсаното санбенито се подават красивите й гърди. Йезуитите, които вървят край колата, поглеждат към тях със змийски очи и примижавайки, викат пресипнало:

— Моли се, блуднице!

Любовницата на дявола не обръща внимание на грачещите гласове и търси с очи някого в тълпата. Може би лицето на любимия, за да му се усмихне за последен път и му покаже белите си зъби? Очите на мъжете помътняват от щение, заради което биха ги хвърлили в пламъците на кладата, ако Светата инквизиция можеше да прочете мислите им. Дебелите гражданки хапят устни от завист и сипят проклятия върху гордата моминска глава.

Подир циганката карат стар евреин.

Той стои в колата с ръце, скръстени на гърдите, и движещите му се устни разговарят с някого от небесните висини. Гласът му е тих, неземен — глас на усамотените места и пустините, където нищо не расте, нищо не шуми, нищо не ухае, където тегне една натрапчива мисъл като вечен и неподвижен гледец:

— Сложи пръста си в моята рана, господи! Виж моите изгорени гърди, моите циреи и моите язви! Съди моите палачи, Адонай!

— Екзекуция за този евреин! Не си заслужава да се хаби огънят за него! — обаждат се гласове.

Мигел е бледен и сърцето му се свива от страх. Каква мощ има бог! Колко е строг! Колко е безмилостен! Никой не може да се изплъзне от гнева му. Няма укритие от очите му, няма спасение от юмрука му, няма място на земята, където не би те достигнал неговият бич.

В следващата кола стои як мъж.

„О, та това е онзи търговец на роби от кръчмата «При светите братя» — познава го Мигел, — това е дон Емилио Барадон!“

И в същия миг, когато процесията бе спряла за малко, осъденият зърна Мигел, протегна към него окованите си ръце и извика:

— Ваша милост! Познавате ли ме? Аз съм дон Емилио Барадон. Спомнете си кръчмата в Бренес! Онзи, другият плъх, който тогава избяга, ме предаде, взеха ми всичките кораби, всичките къщи…

— Млъкни! — викат стражите.

— Аз съм невинен! Застъпете се за мен!

Сърцето на Мигел трепери като трепетликов лист, ала пресъхналата му уста не може дума да отрони.

— Не се отричайте от мен, дон Мигел! Защо мълчите? Заради спасението на вашата душа, помогнете ми!

Барабаните гръмват и осъденият изчезва в уличната тълпа.

— Кой беше този човек? — пита строго доня Херонима, уплашена, че осъден от Инквизицията се обръща за помощ към сина й.

— Дон Емилио, мамо — заеква Мигел, — от Бренес. Богат търговец…

Мигел недоизрича и втренчва очи.

Беше се задала нова кола — със салджията Себастиан — подчинен на баща му и приятел на Грегорио.

— Мамо! — ужасено извика Мигел. — Това е Себастиан! Нашият салджия! Защо такъв добър човек…

Майката затиска с длан устата на сина си.

Осъденият Себастиан, когото по цялото течение на Гуадалкивир от Севиля чак до Алмодовар всички обичат заради неговата почтеност и добросърдечност, стои изправен в колата и без думи, без да се помръдне дори, впива укоряващ поглед в доня Херонима. Беше наклеветен за еретически приказки. Грегорио дълго моли дон Томас и съпругата му да се застъпят за Себастиан, но напразно. Дон Томас, както всички други, се страхува да се вмесва в работите на Светата инквизиция, а доня Херонима — още повече. Себастиан получи за това известие от монаха в затвора и ето сега мълчи и само кротките му, добри очи гледат с укор.

Мигел се изтръгва от майчините си ръце.

— Себастиан! — вика той. — И теб ли ще изгорят? Това е невъзможно! Мамо, мамо, помогни му! Спаси го! Какво ще правят без него у нас? Бързо му…

— Мълчи! — строго заповядва майката. — У дома, веднага у дома!

Себастиан изчезва, а зловещите барабани гърмят.

Мигел припада и го отнасят в двореца.

Докато извиканият лекар свестяваше момчето, по улиците на града преминаха още много коли с осъдени, който пламъците на кладата очакваха.

Ужасното шествие на „каещите се“ свърши.

— Великолепно беше, нали? — възхищава се дребният мъж и змийските му очи шарят алчно по пръстените на дебелия гражданин. — По този случай няма ли да пийнем нещо, ваша милост?

— Защо не? — съгласява се дебелият, но веднага се досеща, че този човечец с лукава маска на лицето е опасен бърборко, и размахва ръце: — Какво магаре съм! Каква плитка памет имам! Но ваша милост сигурно ще ми прости. Трябва непременно да отида при един болен роднина. Много съжалявам! С такова удоволствие бих му обърнал чаша вино!

Хитрото човече улавя в каква посока махва с ръка гражданинът и го прекъсва:

— Оттатък реката ли отивате? В Триана? Великолепно! И аз също…

— Къде ти в Триана! — заеква гражданинът и пред очите му притъмнява, защото не знае как да се избави от тази пиявица, от този шпионски върколак. За да прикрие смущението си, започва да пали фенера си, ала ръката му трепери и огнивото известно време не може да улучи фитила. — Отивам тъкмо в обратна посока. Съжалявам, че ще се лиша от вашата компания. Но трябва непременно да ида. Бързам. Съжалявам, милостиви господине.

Гражданинът скача от стълбите в тълпата като отчаян в пропаст, блъска се в навалицата, мъчи се да си пробие път напред, но напразно! Кльощавото чучело ловко се провира през тълпата по петите на своята плячка, следвайки пламъчето на фенера.

А в това време севилските нощни стражи известяват четвъртия час след залез-слънце и оръженосците затварят улиците на Севиля с железни вериги.

Мигел лежи в постелята си и гледа в тавана, украсен с релефи, изобразяващи богатствата на Андалусия.

Гъсто преплетените лозови пръчки се превръщат пред очите му в набъбнали жили на измъчвано тяло, гроздовите зърна стават купчина изтръгнати човешки очи, динята — череп, на който е свлечена кожата, а дръжката — гвоздей, забит в черепа. През прозорците нахлува въздух, горещ като кипящо олио. Около Мигел витаят сенки на мъртъвци, които блуждаят в тъмнината без утеха и без надежда. Над локвите кръв се издига дим и пламъци ближат крайниците на грешниците.

Мигел стене, ридае и зъбите му тракат в треска.

Лекарят постави върху слепоочията на момчето пиявици.

— Какво трябва да сторя, господа, за да се избавя от тези мъчения? — хълца Мигел.

Сълзите му донасят успокоение и сън.

Майката откарва сина си с карета в Маняра.

— Ще те послушам, мамо — обещава Мигел и трескаво стиска ръцете й. Лицето му е бледо от възбуда и от фанатизма на новото решение: — Ще служа само на бога! Обещавам ти — ще стана свещеник, ще стана божи слуга!

Изнурен, Мигел се отпуска върху седалката; каретата с гербовете на Маняра се носи на север по кралския път и доня Херонима скришом бърше радостните си сълзи.

 

 

— Обричам се вам, доня Бланка, и давам тържествена клетва, че освен на бога и краля принадлежа и до края на живота си ще принадлежа само на вас — говори херцог де Санта Клара, коленичил пред девойката.

— Обричам се вам, дон Мануело — притваря очи Бланка. — Искам да бъда пазителка на вашия дом и покровителка на вашето домашно огнище.

— Да ни помага бог!

Тази вечер, в началото на декември, лето 1640-о, летният дворец на Томас край брега на реката засиява от светлината на безброй факли.

Лек ветрец разнася упоителни миризми и люлее гирляндите от рози, трепкат като пъстри пеперуди ветрилата, зад които ту се скриват, ту се показват усмивките на жените. Дантели по мантилите и дантели от ласкателни слова; ниско сведен небесен свод и свод от изискани фрази, цветя в прическите и на гърдите, стегнати брокатени елечета, упоителен дъх на нощта, тежък дъх на човешки тела.

Китарите приканват за танц.

Мигел крачи с Трифон по брега на реката.

— Алдебаран ли се нарича тази звезда? Отец Грегор не ми каза, че красивите имена са измислени от поетите.

— Нищо подобно, ваша милост — мръщи се Трифон. — Поетите са хора, потънали в грехове. Говорят с езика на сатаната. Говорят за нежност, а мислят за похотливост. Пазете се от поетите, дон Мигел. Ако можех, бих заличил от лицето на земята всички грешни стихове, говорещи за любовта.

— Но и свети Франциск е писал за любовта…

— Да — избухва Трифон, — а кой може да ни гарантира, че в молитвите му, под прикритието на свещения, екстаз, не се таи мисъл за жената?

— Вие, отче — с ужас изрича Мигел, — вие се съмнявате дори в свети Франциск?

Лицето на Трифон става синкаво от злоба, мускулите на бузите му нервно потрепват и той заеква от гняв:

— Да, съмнявам се. Та нали ни е известен неговият живот! Който дори само веднъж се е приближил до жена, който дори само с очи е обгърнал бедрата й, който само е вдъхнал дъха й — той носи отровена душа до края на дните си. И ако ще по цели нощи след това да се шиба с бич — лъже и ще лъже, защото, щом се е опарил веднъж от този огън, остава навеки загубен и продаден на дявола и думата „любов“ у него означава грях.

Трифон се обляга на един платан и отпуска безсилно рамене. Мигел вижда как челото му се оросява от капки пот като чело на умиращ и в пламтящите му очи съзира пустота.

— Няма чиста любов на земята. Това, което наричат любов, е само похот, само нагон, влечащ мъжа към нечестиво общуване с жената. Както у животните, така и у хората всичко, което се нарича любов, се върти около нагона — продължава Трифон разпалено.

Мигел го слуша ужасен. Значи, няма чиста любов, освен любовта към бога? Значи, всичко е само мръсотия, поквара и грях? И жената не може да се, обича без усещане за мръсотия? Какъв ужас! И всякаква представа за красотата на любовта е лъжа, падение, греховност — нищо повече!

Свещеникът впива поглед в летния дворец, който плува върху вълните от звуци на китари, и фанатичната му злоба се разгалва:

— Танци! Та това е дяволска клопка! Виждате ли там тези двамата? Той я ласкае. Гледа я стръвно, както хищник жертвата си. Прелъстява я. А тя прикрива зад ветрилото жадната си за нечестиви милувки усмивка на проститутка.

— Не, не, отче! Наистина тя се усмихва, ала в това няма нищо лошо. Тя му се усмихва нежно като дете.

— Преструвка! Фалш! — скърца със зъби Трифон. — О, вие, омагьосващи хищници с миловидността на деца! Вие, вечни блудници с детски очи! Вие, гнезда на разврата, забулени в дантели! Помнете, дон Мигел, по-добре е да се умре, отколкото да се живее сред съблазни и грях!

Нощта е гореща до припадък. Мигел възприема с всичките пори на тялото си нейния душен полъх, който го притиска към земята със силата на удивителната животинска красота. Ала словата на свещеника унищожават мириса на земята и покълващите семена. Вечни блудници, гробове на мърши, коли, с които откарват грешниците на екзекуция. Miserere nobis, Domine. Мигел се мята между земята и небето, между благовонния дъх на нощта и вледеняващата струя на чистотата и аскетизма. Грях. Съблазън. Уловка.

— А може ли, отче, човек да се предпази от изкушението? — пита тихо той.

Трифон пронизва с горящи очи душата на Мигел, окадена от дима на представите за земни и вечни възмездия, и отговаря с думите на евангелиста Матей: „Ако те съблазнява окото ти, извади го и го хвърли, защото по-добре е за тебе да се лишиш от едно око, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“

Трифон прави кръстен знак над главата на Мигел и бързо се отдалечава.

Мигел се връща покрай летния дворец. Душата му е объркана, разполовена. Девойката там горе, на терасата, е сестра му Бланка.

— Струва ми се, че слънцето се е вплело в косите ви, доня Бланка — долитат до Мигел приглушени мъжки слова от терасата.

Тих смях му отговаря и мами. Това е нейният смях, ала някак по-различен, непознат, задъхан и пресипнал.

— Погледнете ме в очите, Бланка! Така! — шепне мъжът. — Лицето ви сияе като слънчев ден и ме ослепява с белотата си, дланите ви са меки и топли като лебедов пух…

Лебед! Пред очите на Мигел притъмнява. Лебед. Съблазън. Дяволска примамка. Прелестна маска на греха. И Бланкиното лице е маска на греха. Смехът й скрипти от похот, от безсрамност. Устните й са зейнали като рана и от тях тече отровен смях, който затлачва ушите като с тиня.

Колко отвратително е да видиш сестра си паднала така низко! Дяволът й нашепва грешни желания, нагонът я тъпче в земята така, както крак тъпче червея. Колко е противна в този си страстен копнеж, как се срамувам за нея!

Нощта става все по-угнетяващо душна. Мигел, с душа, отровена от думите на Трифон, поема жадно въздух и се втурва с все сила по стълбите към двореца.

Търси майка си, която сигурно се терзае от страх и безпокойство, тича при нея като при светица. Ала в този миг тя танцува и се усмихва — макар и само от учтивост — на думите на кавалера си.

Момчето стисва юмруци и от очите му рукват сълзи. По-добре да умреш, отколкото да живееш сред съблазни и грях!

Мигел хуква в нощта, отделяща като синор деня, в който Трифон отрови детската му душа със своята ненавист към живота.

 

 

Мигел тича наслуки, докато се озовава на малкия остров, където в горда самота живее лебедът.

Съблече дрехите си и преплува на островчето.

Ето тук е, тук спи лебедът, тук спи тази прелестна птица, подобна на невяста в бяло и чиста в самотата си сред зелените води.

„Вашите длани са меки и топли като лебедов пух…“

„Проклета мекост, проклета топлина, проклети примамки на греха. Ах, по-добре да бе умряла Бланка, но да не бях видял сянката на страстта върху лицето й; по-добре да бях ослепял, по-добре да бях умрял! Ето, водата е дълбока и мълчалива. Ще се затвори над мен без нито едно слово. Но бог не желае това. Наказва за самоубийство. Или да убия сестра си? Не, не, това е още по-голямо провинение. Но как да изтръгна от себе си този образ, който ме изпълва с погнуса? Как да надвия дявола, който ми се хили и от цветята, и от аромата, и от душната нощ, и от лебеда…

Лебед! Безсрамна птица, нежна маска на прегрешението, прелъстителка, изпратена от дявола! Ще унищожа всичко, което ме съблазнява, всичко, което ме унижава, което отдалечава от бога душата ми, желаеща да бъде чиста. Как лукаво ме мами тази безсрамна птица, колко ефирни са на лунна светлина перата й, как привличат и зоват ръката ми за ласки. Не, не, няма да те погаля; аз вече не съм дете, аз съм мъж и знам какво искам и към какво се стремя. Вече никога няма да ме съблазниш и да възбудиш моите страсти…“

Мигел скача към лебеда, нещо хрусва в тънката птича шия и гордо изправената глава клюмва. Мигел стои над мъртвия лебед, ала не се радва на победата си.

„Да, убих това, което ме изкушаваше. А по-нататък? Защо с убийството на лебеда не убих представата за жената в себе си? Жена, жена, тази дума, тази представа, това отровно видение остана да живее в мен. Остана и дори е по-силно от преди!

Напразно убих лебеда, пълна с пепел е душата ми. Горчилка лепне по езика ми, който съхне в корена си от нова болка. Болка, че никога, докато съм жив, не ще мога да надвия дявола. Неговите хитрости са по-стари от земята под нозете ми, неговите сили владеят света, той кове закони, според които, искам или не искам, е съдено да живея.

Дванадесет съзвездия, дванадесет апостолски глави и ти, господи, над всичко. Ти, който се възнасяш в облаците над водите и който се спускаш на земята като стълб от дим, който преливаш моретата едно в друго и местиш планините, ти си винаги против законите на човешкия страх. Никой никога не ще разбие веригите, с които земята оковава ръцете му още когато се появява на бял свят. Слаб, безволен, аз винаги ще бъда люшкан от живота и всемогъщите сили, над които има само една-единствена по-голяма сила — смъртта.

Суета на суетите, всичко е суета.“

Мигел падна по лице в тревата и заплака неудържимо. Зарови пръсти в земята и зарида в нейния скут.

А в това време природата се изпълва с величествен покой. Месецът свети кротко — неподвижно око, излъчващо увереност, а нощта майчински милва горещите слепоочия на Мигел. Всевластната майка приласкава добродушно рожбите си. Със сълзите болката отплува, плачът успокоява палещата рана, а скутите на земята задушават воплите на юношата.

Така, ничком върху земята, до мъртвия лебед, го на мери Грегорио.

— Какво правиш тук посред нощ, синко? И какъв е този лебед? Мъртъв? За него ли плачеш? Умрял! Горкият лебед! Какво му се е случило? Дали някой не го е ранил?

Момчето бавно вдига глава от земята, бавно вдига очи към монаха:

— Аз го убих, отче.

Грегорио едва сдържа смеха си. Той да убие лебеда? Той? Не, не може да бъде! Какво състарено и сбръчкано е лицето ти, душице моя! По това лице Грегорио разбира, че момчето говори сериозно. Гали го нежно по мокрите бузи.

— Значи, ти си го убил, Мигелито — казва монахът така внимателно, сякаш превързва люта рана. — Но не от каприз или прищявка си направил това. Аз те познавам. Някакво страдание те е довело до такава постъпка. И олекна ли ти на душата.

— Отче, отче… — избухва отново момчето в плач.

— Хайде стига, стига толкова сълзи, дете мое. Разбирам те. Нечия чужда злоба се е преляла в теб, изпълнила е душата ти и ти е отнела дъха.

— Да, да — хлипа Мигел.

— Искаше да се освободиш, нали?

— Да, да, отче.

— Разбирам — говори монахът и неговият глас е като топло мляко за пресъхнала уста. — С насилие не можеш да придобиеш такива възвишени ценности, каквито са спокойствието и мирът. Само варваринът постига с кръв всяка цел. Да убиваш — това не е хубаво, Мигелито. Бог е дал живот и на комара, и на човека, и на червея, и на лебеда. Човек няма право никому да отнема живота. А ако убиеш отровна змия или противно насекомо — значи, си бранил живота или здравето си. Но да убиеш такова безвредно създание? Да унищожиш такава красота?…

— Съблазняваше ме — защищава се Мигел, — дяволът ме подмамваше да го милвам и да изпитвам греховна наслада.

— Ако насладата беше такъв грях, господ не би ни дал възможност да я познаем. Допускаш ли, че бог е сътворил мъжа и жената само за да мислят непрестанно колко е греховно всичко добро, което им предлага животът? Ти самият ли виждаш в това греховност, или някой ти го подсказа? Не ми говори нищо. Знам кой е бил. Знам и защо. Виж колко грозно си постъпил. Заради нечии необмислени и жестоки думи си забравил, че животът съществува и ще съществува винаги. Ти си убил един лебед, а ще се родят сто нови лебеди — за радост на очите, за красота или за съблазън, както казваш ти. И виж как месецът, това вечно светило, продължава да си свети, не се скри зад облак, не се намръщи ни най-малко заради твоята печална схватка, весело се люлее сред мравуняка звезди, а нощта е прелестна като спящо дете. Само теб те измъчва съвестта, защото си направил нещо грозно. Знам, че вече съжаляваш, защото обичаше този лебед…

— Но любовта — казва момчето, мислейки за думите на Трифон, — любовта е все пак грях.

— Любовта — прекъсва го монахът с такъв властен тон, какъвто Досега Мигел не бе чувал от него, — любовта е нещо свято. Ние се раждаме само заради любовта. Живеем само заради любовта. На любовта се крепи светът. Ако нямаше любов, нямаше да има нищо, моето момче. Да обичаш човека, да обичаш хората — това е най-висшият божи дар. Стига да можеш да обичаш така, че да се наситят не само сетивата ти, ала и чувствата, и разумът ти.

 

 

Последната беседа на Трифон с Мигел по закон божи преди Рождество Христово завърши. Трифон, способният син на светото Исусово братство на Лойола, е като скорпион, който андалуските деца убиват с камъни и сопи, защото се боят от щипците му и особено от отровното му жило. Трифон държи в своите щипци душата на момчето и очите му са по-опасни от скорпионовото жило. Той задава на Мигел толкова много уроци за празниците, че да не му остане време за нищо друго.

Мигел обаче в този миг не мисли за уроците.

— Днес на обяд татко каза, че сме загубили Португалия, ваше преподобие. И че нашият народ едва ли ще получи обратно тази територия. Защо се е случило това?

Йезуитът се разпали:

— Наглостта на народа няма граница, дон Мигел. Непокорството на подчинените трябва да предизвиква отвращение във всяка набожна душа. Тълпите са се надигнали и проникнали с насилие в кралския дворец в Лисабон! Нахвърлили се върху нашите наемни войници и ги прогонили от португалската провинция! А Хуан от Браганса бил коронован за крал против волята на негово величество. Ужас! Ужас!

— Но защо се е случило това, ваше преподобие?

Трифон впива поглед в очите на момчето:

— Безбожността на народа, еретическите слухове, разпространяването на бунтарски съчинения, каквито и тук около нас тайно се ширят — ето причините! Грешният народ се бунтува срещу господарите, определени му от самия бог! „Кесаревото — кесарю, божието — богу!“ Ако народът се подчиняваше на господарите си, не биха ставали такива неща.

Мигел не попита нищо повече. Замислено гледа през прозореца портокаловото дърво, върху което дозрява втората златоалена реколта.

Трифон се размина с Грегорио на вратата, без да отговори на поздрава му, измервайки го от глава до пети с ненавист.

Грегорио помилва замисленото лице на Мигел:

— Измъчва ли те нещо, Мигелито?

— Питах отец Трифон защо нашата империя изгуби Португалия.

Монахът тихо се засмя:

— Защото безбожният народ, подстрекаван от еретически и размирни злодеи и съчинения, се е разбунтувал и вдигнал срещу господарите, определени му от бога.

Мигел погледна с ужас стареца:

— Отче, нима сте подслушвали зад вратата! Такова нещо би могъл да направи отец Трифон, но не и вие…

Монахът с обич го помилва:

— Съобразително момче си и имаш право. Аз наистина не съм подслушвал. Само добре познавам Трифон и неговите мисли.

— Точно така ми говореше той, отче. Кажете, истина ли е това?

Грегорио седна, притегли момчето до себе си и подхвана сериозно:

— Не, Мигелито. Истината е друга. И ти си вече достатъчно голям и умен, за да я знаеш. Каталонското въстание на народа трае вече половин година и един бог знае кога ще свърши. Много кръв се пролива там, синко. А човешката кръв не е вода. Но трябва да тече, трябва. Защото народът бе прекалено много потискан. А Португалия? Нашият всемогъщ Оливарес ограбваше португалците, смучеше ги и причини там страшна мизерия и глад. Нима се учудваш, че народът иска да яде? Че иска да живее? Неотдавна и тук, в нашия край, народът се разбунтува. Ти добре знаеш това. Учудваш ли се, когато влезеш в техните колиби и видиш как живеят? А сега, след като техният бунт бе потъпкан, животът им стана още по-тежък!

— Но насилието… — възразява Мигел.

— Не видя ли на великия петък в Севиля голямото насилие, което силните упражняват върху слабите? Не видя ли как водеха на смърт салджията Себастиан! Самият ти едва не легна болен от това…

Мигел потръпна, но споменът с времето бе избледнял.

— Народът трябва да се подчинява на господарите! — избухва младият господар на Маняра. — Светата църква…

Старецът клати побелялата си глава:

— В старите християнски времена, скоро след разпъването на Христа, хората в страната Христова са били равни помежду си… И днес би трябвало да бъде така, момко.

Мигел се дръпва и поглежда с ужас монаха.

— И това го казвате на мен, отче? На мен — граф де Маняра, чийто баща има хиляди крепостни? Аз би трябвало да бъда равен на Али, Педро, Агрипина…

Грегорио се усмихва:

— Би трябвало да е така, ала е невъзможно, знам това! — И добавя сериозно: — Аз бих желал поне едно: да виждаш винаги в тях хора, сътворени по подобие божие, и да не ги изтезаваш нито с работа, нито с камшик.

— Аз, с камшик? — избухва в Мигел гордостта, пробудена от тайно прочетените рицарски романи. — Никога! Та аз съм благородник!

— Не обичам гордостта, но в този случай тя е на място — казва Грегорио. — А сега искаш ли да се заемеш с гръцкия?

Мигел мълчи и гледа внимателно монаха. След малко казва:

— Далеч не всичко разбирам, отче. Дори и вас не разбирам. Но ми се струва, че ме обичате…

Старецът става, взема в дланите си лицето на Мигел и го целува по челото:

— Обичам те, Мигелито! Обичам те, както бих обичал собствен син. Никога не се съмнявай в това…

Мигел отблъсква ръцете на монаха:

— А при това сте неприятел на моя баща! Кажете: когато неотдавна се бунтуваха крепостните и в петте имения на баща ми, вие знаехте ли за това?! Може би самият вие сте ги подбуждали?

Грегорио гледа Мигел навъсено в очите, които пламтят като огънчета, и мълчи.

— Мълчите! Вие винаги стоите на тяхна страна — против татко!

Грегорио въздъхва дълбоко и кимва утвърдително. Мигел отстъпва и очите му блясват гневно.

— Синко мой, в старохристиянските общини е имало хора, богати също като твоя баща. Те продали цялото си имущество и раздали парите на бедните. Това е то християнската любов, синко.

Мигел е слисан:

— Вие бихте искали и моят баща да раздаде всичко?…

Грегорио се смее:

— Бих искал, но знам, че моето желание няма никакво значение: — И добавя сериозно: — Но аз мисля за теб. Ти си друг. Имаш чувствително сърце… Ти би могъл за хората много…

Властният жест на Мигеловата ръка го накара да млъкне. Мигел се противопостави категорично на Грегорио:

— Никога нищо няма да продам! Аз съм благородник, а не търговец! Никога нищо не ще раздам, аз не съм просяк!

— Що са дни, все са напред — казва спокойно монахът. — И въпреки това, въпреки всичко това, кажи ми, Мигелито, обичаш ли ме?

— Да — тихо отговаря момчето и лицето му поруменява.

— Не се срамувай от своето чувство. То е цветето на сърцето ти. Мен, слава на бога във висините, много хора ме обичат… А това, че и ти си между тях, ме радва много, много, синко!

После сведоха глави над книгите на гръцките философи, обзети от радостното чувство, че са заедно, без да подозират дори, че съвсем скоро техните пътища ще се разделят.

 

 

Отляво стои Трифон, отдясно майката. По средата — разпятието.

Объркан от болка, срам и съжаление, Мигел стои, олюляващ се като трева на вятъра, тъй като вестта за убития лебед е стигнала до ушите на господарите.

Накъде по-напред да обърне лице, умърлушено от срам?

— Да убиеш божа твар, е жестока постъпка — звучи студено отляво.

— Ти си жестоко момче, щом като си могъл да унищожиш такова красиво създание — звучи отдясно.

— Защо си убил лебеда? — звучи и отляво, и отдясно.

— Съжалявам, съжалявам — плаче отчаяно разпитваният. — Отец Грегорио ми се сърди, сигурно ми се сърди, макар и да казва, че не ми се сърди. Той никога няма да ми прости тази позорна постъпка.

— Дори бог прощава — омеква изведнъж гласът отляво, — не само човек на човека.

Трифон е поразен. „Как е възможно Грегорио да бъде от една и съща страна на везните с мен?“ Пита настойчиво Мигел:

— Защо тогава сте убили лебеда?

— Мамеше ме с меките си, топли пера, винаги съм треперел, когато го милвах, помислих, че това е съблазън, напомняше ми длан…

Спорът изведнъж взема друга насока.

— И затова ли си го убил? — звучи учудване и отляво, и отдясно.

— Затова, затова — казва виновникът. — Съжалявам. Господи, ти знаеш как съжалявам.

— Не съжалявай! — звучи отляво.

— Добре си постъпил! — чува се отдясно.

Мигел опулва очи и пелтечи:

— Какво? Вие одобрявате?

— Да. Защото си убил, за да премахнеш изкушението, защото си сторил това, за да спасиш душата си.

— Знаеше ли отец Грегорио защо си убил лебеда? — пита змийският език на Трифон.

— Знаеше — отговаря Мигел, но в същия миг разбра, че е казал нещо, което ще навреди на монаха. — Не знаеше! — изкрещява тутакси. — Не знаеше! Мисля, че не му казах защо съм убил лебеда…

— Достатъчно. Това стига — звучи ледено отляво.

— Свободен си — казва майката и Мигел си тръгва.

Свещеникът се изправя и произнася цяла реч. Подчертава какво пагубно влияние има Грегорио над Мигеловата душа, припомня еретическите речи на този езичник, който зад вероломните философи скрива своето подстрекателство, който унищожава дара на божията милост в мислите и сърцето на Мигел…

Същата вечер доня Херонима принуди съпруга си да изгони монаха от Маняра. Напразно дон Томас го защищаваше, доказвайки колко добре се развива момчето по предметите, които Грегорио му преподава.

— Човек, който заради своето езичество заслужава да бъде съден от Светата инквизиция, няма право да покварява сина ми. Освен това имам точни сведения, че Грегорио е бунтар. Подстрекава вашите подчинени срещу вас, а вие нищо не подозирате — каза доня Херонима. — Държите змия в пазвата си. Изгонете го веднага, Томас!

Дон Томас прецени последното обвинение и рече:

— Ще си отиде.

 

 

Свещта върху мраморната плоча на масата догаря. Разтопеният восък се накланя, фитилчето се източва и восъчните сълзи капят и се втвърдяват по хладното сребро на свещника.

Край масата седи дон Томас и объркано глади брадата си, защото знае, че прогонвайки монаха, ще изгуби своя съюзник в борбата за бъдещето на сина си. Пред него стои отец Грегорио. Лицето му е осветено отдолу и брадата му изглежда по-широка, носът — по-голям, пълните бузи — хлътнали.

— … и така, отче, не ми остава нищо друго, освен да ти благодаря за всичките грижи за моя син и да се разделя с теб.

— Вие не сте доволен от мен, ваша милост? — пита тихо монахът.

— Не, не, приятелю — започна енергично дон Томас, но изведнъж си спомни бунтарството на Грегорио и продължи сухо: — Мигел се развиваше добре под твоето ръководство, но има някои обстоятелства… Ето, вземи това, отче.

Монахът гледа с безразличие кесийката, в която звънтят златни монети, но не протяга ръка.

— Разбирам. Имам да получавам само четири дублона за последния месец.

— Приеми това от мен за спомен, отче.

Спомняйки си за своите приятели крепостни, монахът взе торбичката и я пусна в огромния си джоб.

— Мога ли, преди да си отида, да се поклоня на нейна милост?

— За съжаление съпругата ми е неразположена — отвръща смутено дон Томас.

— Мога ли да се простя с Мигел?

Дон Томас гледа намръщено в пламъка на свещта и мълчи.

— Разбирам — произнася тихо монахът. — Сега вече разбирам всичко. Поздравете от мен Мигел, ваша милост.

На двора го обзема горчивина и мъка. Главата му е като пустош, в която не може да се роди никаква мисъл. Чувствува само празнота — глуха, няма, безцветна празнота. А сърцето му се свива от болка.

Прегърнаха се с Али, Петронила му поднесе бузата си, мокра от сълзи, и Грегорио излезе, съкрушен от мъка, обида и жалост, с бутилка вино в ръка, от имението, което скърбеше за него.

Запъти се към Гуадалкивир.

Реката тихо тече, понесла безчет облачни воали върху гладкото си чело, и си тананика стара песен.

Грегорио присяда на един камък и му се струва, че в изпаренията над реката вижда лицето на Мигел.

— Ти, мой мили синко — говори Грегорио нежно на своето видение, — ти, моя радост! Какво ми остава, след като ми отнеха теб! Знаеш ли ти как те обичам?! Ти беше единствената светлинка на моята старост. В тебе влагах зрънца от всичко най-хубаво, което знаех и чувствувах. И ти, моя прозорлива и чувствителна душице, добре ме разбираше и ми вярваше.

Грегорио се вгледа скръбно в неясния момчешки образ, който парите над реката бяха изваяли като с магия пред очите му.

— А какво ще правиш без мен, момче мое? Здраво ще те сграбчи в ноктите си тази черна врана Трифон и ще унищожи всяка твоя радост. Ти, който си направен от огън и буря, трябва да станеш свещеник! Колко неразумно е това! Ах, колко изоставен, самотен и безпомощен ще се чувствуваш тук, сред тези фанатици Трифон и майка ти! Исках от теб, високопоставения благородник, да направя човек, който би могъл да облекчи живота на хиляди свои крепостни. Та аз обичах и твоите крепостни както теб, надежда моя. Много години живях тук сред тях и знам, че ще им липсвам. В това съм напълно уверен.

Грегорио стана, впери очи в гладката повърхност, загледа се в тъмните кръгове на водовъртежите и заговори, изливайки в думите си цялата мъка на своята наболяла душа.

— Останете си със здраве, добри хора. Дано не бъдат мъките ви непосилни! А ти, мое крехко, младо създание, ти, моя буйна кръв, дано не се вледениш от жестокостта на мрака, в който те оковават. Дано не стъпчат твоята искряща душа и не удушат всичките човешки чувства в теб. Дано някога, мое пламенно момче, хората те изпровождат не с хули, а с любов!

Грегорио млъкна. По лицето му се стичаха сълзи. Месецът, забулен в облачета, и реката, тъмнееща под мъглявината на парите, скърбяха заедно със стария монах.