Тери Гудкайнд
Лавинен огън (62)

Шейсет и втора глава

— РИЧАРД? — Беше гласът на Ничи.

Все още слисан от факта, че е намерил „Лавинен огън“, той се приближи до стълбите и надзърна нагоре. Посрещнаха го силуетите на Ничи и Кара, очертани на избледняващата зора.

— Намерих я. Тоест Джилиан я намери.

— Как се озова там? — попита Ничи, щом Ричард и Джилиан тръгнаха нагоре по стълбите. — Преди малко погледнахме и те нямаше.

— Джилиан? — чу се мъжки глас.

— Дядо! — Джилиан изхвърча нагоре като стрела и се хвърли в обятията на стареца.

Ричард се изкачи след нея. Ничи бе приседнала на най-горното стъпало.

— Какво става? — попита той.

— Това е дядото на Джилиан — представи непознатия Ничи. — Той е сказател на тези хора, пазител на древното им познание.

— Приятно ми е — здрависа се енергично Ричард. — Имате прекрасна внучка. Оказа ми неоценима помощ.

— Ти и сам щеше да я намериш, ако не я бях мярнала първа — ухили се момичето.

Ричард отвърна на усмивката и. Обърна се към Ничи.

— Какво стана с хората на Джаганг?

— Нощна мъгла — сви рамене Ничи.

Докато Джилиан и дядо и отидоха да поздравят Локи, който бе кацнал наблизо на една стена, Ричард отиде при Кара и Ничи.

— Мъгла ли?

— Да — отвърна небрежно чародейката и обви коленете си с ръце. — Изневиделица се вдигна някаква странна димна мъгла и ги ослепи.

— Не просто ги ослепи, ами направо взриви очните им ябълки — додаде доволно Кара. — Истинска кървава баня. Беше супер!

Ричард изгледа Ничи изпод вежди, в очакване на обяснение.

— Това са съгледвачи. Познавам ги и те ме познават. Не исках да ме видят. И по-важното — исках да не могат да бъдат от никаква полза на Джаганг — имам предвид, в случай че някой все пак оживее. От това, което ми каза дядото на Джилиан, съдя, че едва ли някой ще стигне жив до армията на Джаганг, но се погрижих конете им да са наблизо, че да ги отведат до там. Искам ако някой оживее, да може да разкаже за ужасната мъгла, дето се е спуснала от планината. И как са били ослепени от могъща свръхестествена сила в тази недостъпна и забравена земя. Тези новини ще хвърлят в паника хората му.

Изнасилването, ограбването и клането на безпомощните са голяма забава за войниците на Джаганг, но никак не обичат подобни странни сили. Да умрат в името на Създателя в достойна битка, която ще им спечели награда в отвъдния свят, е едно, а да бъдат пометени от нещо, което им се стоварва изневиделица от мрака и ги оставя в безпомощно състояние, е съвсем друго.

Предполагам, че Джаганг ще предпочете да заобиколи този район, вместо да рискува да изправи хората си пред сила, която може да всее страх в сърцата им и да ги накара да се усъмнят в смисъла на битката за славата на Създателя и Императорския орден. Това означава, че ще им се наложи да продължат още доста на юг. Това значително ще удължи пътя им до Д’Хара и ще ни спечели време.

— Чудесна работа, Ничи — похвали я Ричард. — Браво на теб!

— Е, а ти какво намери? — попита тя с грейнало лице.

— „Лавинен огън“. — Изкачи още няколко стъпала, за да седне между двете жени. — Оказа се книга. — Поколеба се, но все пак отгърна корицата. — В случай че е някакво пророчество или друго подобно, ми се ще да погледнеш веднага.

Лицето и внезапно помръкна.

— Разбира се, Ричард. Дай да видя.

Той и подаде книгата и стана. Не искаше да види нещо и веднага след това да установи, че не е трябвало и че звярът вече лети към тях. Особено сега, когато бе толкова близо до намирането на отговори.

Ничи веднага се съсредоточи върху книгата, Кара се опитваше да надзърне покрай нея.

— Звучи абсурдно — отрони Морещицата, прочела първите няколко изречения.

Ричард видя, че Ничи не споделя това мнение. Лицето и бе бяло като платно.

— Добри духове… — прошепна тя на себе си.

Продължи да чете, без да каже нито дума повече, а Ричард отиде да седне под едно маслиново дръвче, поникнало над могила. Около ствола на дървото бе плъзнало увивно растение. Той посегна да си откъсне листенце.

Ръката му застина във въздуха, на милиметри от тъмните, пъстри листа.

По кожата му пропълзяха ледени иглички.

Познаваше това растение.

В главата му нахълта един пасаж от „Книгата на преброените сенки“, която баща му го накара да наизусти, преди да я унищожи: „И когато трите кутии на Орден бъдат задействани, ще избуи змийската лоза.“

— Какво има? — прошепна Джилиан, надвесена ниско над лицето му. — Изглеждаш така, все едно си видял дух.

— Да си виждала това растение по вашите земи?

— He, май не.

— Права е — намеси се дядо и, доста озадачен. — Прекарал съм тук целия си живот. Не си спомням досега да съм виждал това растение, освен при едно заклинание преди около три години. Да, точно така, тази есен ще станат три години. После загина. И оттогава не е избуявало.

Ричард не забеляза никакви шушулки по новопоявилото се растение. Протегна ръка и внимателно откъсна една клонка.

— Ричард, това е изключително опасна книга — обади се Ничи с мъртвешки глас. Беше погълната от заниманието си и не вдигна глава, за да види, че другите разговарят. — Повече от опасна. — Говореше, четейки. — Още съм в самото начало, но е… направо не знам откъде да подхвана…

Ричард стана, стиснал вейката в ръка, без да откъсва очи от него.

— Трябва да тръгваме — рече. — Незабавно.

Нещо в гласа му накара Ничи и Кара моментално да го погледнат.

— Какво има, Господарю Рал? — попита Кара.

— Изглеждаш така, сякаш си видял духа на баща си — додаде Ничи.

— По-лошо — отвърна той и най-сетне откъсна очи от растението. — Разбрах. Вече знам какво става.

Спусна се към дупката и заслиза с шеметна скорост по стъпалата.

— Плъзга! Трябва да пътуваме!

— Но, Ричард, нали обеща да хвърлиш с мен сънищата, за да прогоним злите чужденци от земите ни!

— Виж, трябва да вървя. Веднага.

— Господарят Рал вече ни помогна с всичко, с което можа — успокои я дядо и и я прегърна през крехките рамене. — Ако може, някой ден пак ще ни навести.

— Да, непременно. Благодаря ти, Джилиан, задето ми помогна. Изобщо нямаш представа какво направи за мен днес. Кажете на хората да се пазят от това растение.

— Какво ти става, Ричард? — попита Ничи.

Той я дръпна за рамото, после хвана и Кара за ръката.

— Отиваме в Народния дворец. Веднага!

— Защо? Какво става? Какво откри?

Ричард и показа клончето, после трескаво го прибра в джоба си. Стисна я за ръката и я дръпна след себе си по стълбите.

— Това е змийска лоза. Расте само тогава, когато кутиите на Орден са пуснати в действие.

— Но кутиите на Орден са на сигурно място — възрази Кара.

— Явно вече не са. Онези Сестри са задействали магията на Орден. Плъзга! Искаме да пътуваме до Народния дворец!

— Елате, ще пътуваме.

Ничи продължаваше да се дърпа.

— Ричард, не разбирам какво общо има това с бляна ти за онази жена?

Той долепи длан до металната плочка, която задейства затварящия механизъм на таванския капак.

— Довиждане, Джилиан. Благодаря ти. Ще се върна някой ден.

Момичето му махна, в това време той грабна лъка и колчана със стрелите. Обърна се към Ничи.

— Те се нуждаят от Калан. Тя е последният жив Изповедник. Освен това имат нужда и от книгата, която знам наизуст. Тя започва така: „Проверка на истинността на думите в «Книгата на преброените сенки», ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, които управлява кутиите, може да се направи единствено с употребата на Изповедник…“ Таванът се затвори. В далечината Ричард чу гласа на Джилиан.

— Довиждане, Ричард. Лек път!

— Това е лудост, Ричард! Просто е…

— Не му е времето да спорим.

По тона му тя разбра, че говори сериозно.

Качи се на парапета и подаде ръка на двете жени.

— Хей, чакайте — спря го Ничи и отвори раницата си. — Трябва да се погрижа тази книга да е на сигурно място. — Пъхна „Лавинен огън“ дълбоко в раницата и я завърза здраво.

— Разбра ли за какво се отнася „Лавинен огън“? — попита Ричард.

Сините и очи намериха неговите.

— Доколкото мога да преценя от няколкото пасажа, които прочетох, това е теоретична формула за призоваване и създаване на неща, които притежават скритата сила да разнищват съществуването.

— Да разнищват съществуването ли? — попита Кара. — Какво означава това?

— Не знам точно. Но явно е изложението на теория за специфична магия, която, ако се активира, притежава силата да унищожи света на живота.

— Защо им е нужно това! — възкликна Ричард. — Магията на Орден вече е у тях.

Ничи не му отговори. Не вярваше на версията му. Част от нея включваше Калан.

— Плъзга, моля те, да тръгваме! Заведи ни в Народния дворец!

Сребърната ръка се плъзна и ги обгърна.

— Елате да пътуваме.

Преди да се потопят в сребристата лава, Ничи и Кара стиснаха Ричард за ръка.