Хорхе Луис Борхес
Паметта на Шекспир

Има хора, които обожават Гьоте, обожават едите или песента на нибелунгите. За мен Шекспир бе истинска съдба. И все още е, но по начин, който никой не би могъл да усети освен един човек — Даниел Торп, който наскоро почина в Претория.

Аз съм Херман Зьоргел. Може би любопитният читател е разлиствал моята „Хронология на Шекспир“. Някога смятах, че е необходима за правилното разбиране на текста. Тя беше преведена на няколко езика, включително на испански. Възможно е читателят да помни също така и продължителната полемика за една битка, която Теобалд вмъкна в критическото си изследване, издадено през 1734 година и което след тази дата става неоспорима част от канона. Днес ме удивлява нецивилизованият тон на тези почти чужди страници. Някъде през 1914 година написах, но не дадох за публикуване едно изследване върху сложните думи, които елинистът и драматург Джордж Чапман бе съчинил за омировските си версии и които връщаха английския език (без никой да предполага) към англосаксонския му произход.

Никога не съм си представял, че гласът му, който сега вече съм забравил, ще ми бъде толкова близък… Бях подготвил и малък тираж на пълната ми литературна биография, носещ на всяка страница инициалите ми. Не зная дали бих могъл да прибавя и една непубликувана версия на „Макбет“, която започнах, за да престана да мисля за смъртта на брат ми Ото Юлиус. Не завърших моята версия. Разбрах, че английският език разполага, за свое добро, с два регистъра — германския и латинския, докато нашият немски въпреки по-добрата си музикалност трябва да се ограничи само с един.

Вече споменах Даниел Торп. Представи ми го майор Баркли по време на един конгрес, посветен на Шекспир. Няма да посоча нито мястото, нито датата, защото добре знам, че подобни уточнения носят само неяснота и обърканост.

Частичната ми слепота не ми позволи да запомня добре лицето на Даниел Торп. Но излъчването му за нещастие бе особено осезателно. След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изобразява щастие. По някакъв необясним начин Даниел Торп физически излъчваше меланхолия.

След едно дълго заседание на конгреса вечерта се озовахме в някаква кръчма. За да се чувстваме действително в Англия (където всъщност се намирахме), пиехме хладка черна бира в ритуални метални чаши.

— В Пенджаб — каза майорът — ми показаха един просяк. Според ислямските легенди цар Соломон притежавал пръстен, който помагал да разбира езика на птиците. Разказваха, че просякът притежавал именно този пръстен. Стойността му била толкова висока, че той не успял да го продаде и умрял в един от дворовете на джамията на Вазил Хан в Лахор.

Реших, че нашият познат знаеше историята за вълшебния пръстен, но си мълчеше, за да не разваля разказа на Баркли.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Загубил се е, както става обикновено с вълшебните предмети. Може би сега се намира в някой тайник на джамията или на ръката на някой човек, който живее там, където няма птици.

— Или където има толкова много — казах аз, — че не може да се разбере какво казват.

— Вашата история, Баркли, прилича малко на басня.

Тогава в разговора се намеси Даниел Торп. Заговори някак безлично и без да ни гледа. Произнасяше английския език по доста странен начин, което аз реших, че се дължи на дългото му пребиваване в Ориента.

— Не е никаква басня — каза той, — а ако е такава, то значи е истина. Има вещи с толкова неоценимо висока стойност, че не могат да се продадат.

Думите, които се старая да възобновя, ме впечатлиха по-малко от убеждението, с което ги произнесе Даниел Торп. Мислехме, че ще каже още нещо, но той изведнъж млъкна, сякаш съжаляваше за нещо. Баркли се сбогува. Двамата с Торп се върнахме заедно в хотела. Беше вече много късно, но той ми предложи да продължим разговора си в неговата стая. След като разменихме няколко общи приказки, той ми каза:

— Предлагам ви пръстена на царя. Става въпрос, разбира се, за метафора, но онова, което тя крие в себе си, не е по-малко вълшебно от пръстена. Предлагам ви паметта на Шекспир от дните на ранното му детство до началото на април 1616 година — не смеех да произнеса нито дума. Имах усещането, че ми предлагат самото море. Торп продължи: — Не съм измамник. Не съм и луд. Ще ви моля да не реагирате, докато не ме изслушате. Майорът навярно ви е казал, че съм или че съм бил военен лекар. Историята е съвсем кратка. Започва в Ориента, в една болница, на разсъмване. Точната дата няма значение. Един редник на име Адам Клей, чието тяло бе надупчено от куршуми, ми предложи с последни усилия преди края си да ми предаде скъпоценната памет. Агонията и треската са причина за доста фантазии, затова лекомислено приех предложението. Освен това след сражение на бойното поле вече нищо не изглежда кой знае колко странно. Войникът едва има време да ми обясни необикновените условия на дарбата. Притежателят трябва да я предложи на висок глас, а другият — да я приеме. Този, който я отстъпва, я губи завинаги.

Името на войника и патетичната сцена на предаването ми се сториха прекалено литературни в лошия смисъл на думата. Малко смутено го запитах:

— А вие сега притежавате паметта на Шекспир?

Торп ми отговори:

— Имам даже две памети. Моята собствена и на онзи Шекспир, който отчасти съм и аз. По-точно казано, обзет съм от две памети. Има една зона, в която те двете се преплитат. Има едно лице на жена, което не зная към кой век да причисля.

Тогава аз го запитах:

— Какво направихте с паметта на Шекспир?

Известно време мълча. После каза:

— Написах една романизирана биография, която получи презрението на критиката, но доби интересен търговски ефект в Съединените щати и в колониите. Мисля, че това е всичко. Предупредих ви, че дарбата ми не е лека и безпроблемна. Продължавам да чакам отговора ви.

Останах замислен, без да продумам. Не бях ли посветил целия си живот, безцветен и странен, в търсене на Шекспир? Не беше ли справедливо в края на изминатия път да го постигна?

Казах, произнасяйки отчетливо всяка дума:

— Приемам паметта на Шекспир!

Несъмнено нещо се случи, но аз не го усетих. Обзе ме някаква лека умора, може би само си въобразявах. Спомням си ясно, че Торп ми каза:

— Паметта вече е влязла в съзнанието ви, но трябва и да я откриете. Тя ще възникне в сънищата ви, ще се появи в безсънието, когато разгръщате страниците на някоя книга или щом завиете на някой ъгъл. Не ставайте нетърпелив, не измисляйте спомени. Случаят може да ви подтикне или да ви забави, зависи от тайнствения му начин на действие. Според това, как аз забравям, вие ще си спомняте. Не ви обещавам определен срок.

Останалата част от нощта обсъждахме образа на Шейлок^[1]. Въздържах се да разпитвам дали Шекспир е имал лични контакти с евреи. Не исках Торп да си помисли, че го подлагам на изпитание. Уверих се, не знам дали с чувство на облекчение или на безпокойство, че неговите мнения бяха толкова академични и конвенционални, колкото моите.

Следващата нощ отново не заспах. Открих, както и толкова други пъти преди това, че съм страхливец. От страх да не бъда измамен не се предадох на щедрата надежда. Исках да мисля, че настоящето на Торп е илюзорно. Но надеждата напираше неудържимо. Шекспир щеше да бъде мой, така както никой не е принадлежал никому — нито в любовта, нито в приятелството, нито даже в омразата. Аз по някакъв начин щях да бъда Шекспир. Нямаше да напиша трагедиите, нито заплетените сонети, но щях да си спомням мига, в който ми се разкриха вещиците, и онзи другия, в който ми бяха вдъхнати обширните редове:

Изтръскай ти хомота на злокобните звезди

от своята безкрайно изморена плът^[2]!

Щях да си спомня Ан Хатауей както онази вече зряла жена, която ме научи какво е любов в един апартамент в Любек преди толкова много години. (Помъчих се да си спомня жълтите тапети и светлината, която идеше откъм прозореца. Навярно този пръв провал е предшествал другите ми.)

Бях почти уверен, че образите на вълшебната памет ще бъдат преди всичко визуални. Но не беше така. Няколко дни по-късно, докато се бръснех, произнесох пред огледалото думи, които ме удивиха и които принадлежаха, както ми посочи един колега, на Чосър. Един следобед на излизане от Британския музей започнах да си подсвирквам простичка народна мелодия, която не бях чувал никога.

Навярно читателят е забелязал общите признаци на първите прояви на една памет, която въпреки блясъка на някои метафори беше много повече слухова, отколкото визуална.

Де Куинси твърди, че човешкият мозък е като палимпсест^[3]. Всеки нов писмен текст покрива предишния ръкопис и на свой ред също е покрит от нов, но всемогъщата памет може да извади от погреба някоя импресия, колкото и мимолетна да е била, стига само да й се зададе необходимият стимул. Според завещанието му в къщата на Шекспир не е имало никакви книги, нито даже Библията, но всички знаят, че той често е препрочитал произведенията на Чосър, Гоуър, Спенсър, Кристофър Марлоу. А също така „Хроника“ на Холинсхед, „Монтен“ на Флорио, „Плутарх“ на Норт. Аз притежавах по латентен начин паметта на Шекспир и прочитането, по-точно — препрочитането, на тези старинни томове щеше да бъде само стимулът, който търсех. Препрочетох също така и сонетите, които са последното му произведение. Понякога улучвах някое обяснение, а понякога откривах много нови. Добрите стихове искат да бъдат четени на висок глас. И така, след няколко дни и без много труд успях с лекота да произнеса твърдото „Р“ и отворените гласни, характерни за шестнайсети век.

 

Написах в Zeitschrift für germanische Philologie, че сонет 127 се е отнасял за незабравимата победа над Непобедимата армада^[4]. Бях забравил, че Самюъл Бътлър^[5] вече беше формулирал тази теза през 1899 г.

Посещението ми в Стратфорд он Ейвън беше, разбира се, стерилно. После настъпи постепенното преобразяване на сънищата ми. Не ми бяха отредени, както на Де Куинси, разтърсващи кошмари, нито състрадателни алегорични видения по маниера на неговия учител Жан Пол. В нощите ми нахлуха непознати лица и стаи. Първо разпознах лицето на Чапман, после разпознах Бен Джонсън, а също и лицето на един съсед на поета, който не фигурира в биографиите, но с когото Шекспир често се е срещал.

Човек, който придобива енциклопедия, всъщност не придобива всеки ред от нея, нито всеки абзац или всяка страница и всяка илюстрация — той придобива само възможността да опознае някое от всички тези неща. Ако това се случва с конкретно и относително обикновено човешко същество, което спасява азбучния ред на статиите, то какво ли не би се случило с едно абстрактно и променливо нещо, каквато е магическата памет на един мъртвец?

Никому не е по възможностите да обхване в един-единствен миг цялото свое минало. Нито на Шекспир, доколкото зная, нито на мен самия, който бях негов частичен наследник, ни бе предоставено това свойство. Човешката памет не представлява една сума. Тя е едно безредие от неопределени възможности. Свети Августин, ако не се лъжа, говори за дворците и пещерите на паметта. Втората метафора е по-точната. И в тези пещери аз влязох.

Така както и нашата памет, паметта на Шекспир притежава големи зони, покрити със сянка, които той отхвърля по своя воля. Пазя скандалния спомен за това, как Бен Джонсън го карал да рецитира латински и гръцки хекзаметри, които слухът, несравнимият слух на Шекспир обикновено някъде обърквал сред бурния смях на колегите.

Познах състояния на щастие и на мрак, които надхвърлят обикновения човешки опит. Без да знам, дългата самота, посветена на изследване и обучение, ме бе подготвила за лесното възприемане на чудото.

След трийсет дни почувствах как паметта на мъртвия ме въодушевяваше. В продължение на цяла седмица изживявах любопитно щастие, почти вярвах, че аз съм Шекспир. Творчеството му оживя в мен. Зная, че луната на Шекспир е била по-малко луна, отколкото Диана, и по-малко Диана, отколкото тази тъмна, забавена дума тооп. Отбелязах и друго откритие. Привидните нехайства на Шекспир, тези absence dans l’infini, за които Юго говори с възвишени хвалебствия, са били специално обмисляни. Шекспир ги е толерирал или ги е вмъквал, за да може речта му, адресирана към сцената, да изглежда спонтанна, не прекалено шлифована и изкуствена (nicht allzu glatt und gekünstelt). Именно това е причината, която го е накарала да смеси метафорите:

Моят начин на живот

като есенно листо увяхва.

Една сутрин разпознах една вина в дъното на паметта му. Не се помъчих да я определя. Шекспир го е извършил веднъж и никога повече. Достатъчно е да заявя, че тази вина няма нищо общо с перверзията.

Разбрах, че трите свойства на човешката душа — памет, разум и воля, не са схоластична фикция. Паметта на Шекспир не можеше да ми разкрие нещо друго освен качествата на Шекспир. Очевидно е, че тези качества не включват особеностите на поета. Важното е творчеството, което той е създал с този крехък материал.

Аз наивно, също като Торп, размислях върху определена биография. Но скоро открих, че този литературен жанр изисква качества на писател, каквито аз определено не притежавам. Не умея да разказвам. Не умея да разкажа собствения си живот, който е много по-необикновен, отколкото животът на Шекспир. Освен това подобна книга би била безполезна. Случайността или съдбата предоставиха на Шекспир тривиалните, ужасни неща, които всеки човек познава. Той успя да ги превърне в приказки, в персонажи, много по-живи, отколкото сивият човек, който ги е сънувал, в стихове, които поколенията няма да погубят, в словесна музика. Защо да разплитам тази мрежа, защо да минирам кулата, защо да редуцирам до умерените пропорции на една документална биография или на един реалистичен роман звука и бурята на Макбет?

Гьоте представлява, както се знае, официалният култ към Германия. Култът към Шекспир, който изповядваме не без носталгия, е по-съкровен. (В Англия Шекспир, който е толкова далеч от англичаните, представлява официалният култ. Книгата на Англия е Библията.)

През първия етап на авантюрата изпитах щастието да бъда Шекспир. В последния етап изпитвах тежест и ужас. В началото двете памети не смесваха водите си. С течение на времето голямата река на Шекспир заплаши и почти задави моя скромен басейн. С ужас забелязах, че бях започнал да забравям езика на родителите си. И тъй като самоличността се основава на паметта, се изплаших за разсъдъка си.

Приятелите идваха да ме посещават. Учудвах се, че не забелязват, че се намирам в ада.

Започнах да не разбирам ежедневните неща, които ме заобикаляха (dîe alltâgliche Umwelt). Една сутрин се загубих между някакви големи форми, направени от желязо, дърво и стъкло. Оглушиха ме свирки и викове. Необходим ми беше един миг, който можеше да ми се стори безкраен, за да разпозная локомотивите и вагоните на гарата в Бремен.

С натрупването на годините всеки човек е длъжен да носи нарастващия товар на паметта си. Две памети ме задушаваха и се преплитаха една в друга: моята и тази на другия, който беше неконтактен.

Всички неща искат да продължават съществуванието си в самите себе си, пише Спиноза. Камъкът иска да бъде камък, тигърът — тигър, аз искам отново да бъда Херман Зьоргел.

Забравил съм датата, на която реших да се освободя. Открих най-лесния начин. Започнах да избирам случайни номера по телефона. Отговаряха ми женски или детски гласове. Реших, че мой дълг е да ги уважавам. Най-сетне попаднах на един мъжки културен глас. Казах му:

— Искаш ли паметта на Шекспир? Зная, че ти предлагам нещо тежко. Помисли си добре.

Недоверчив глас ми отвърна:

— Ще се изправя пред този риск. Приемам паметта на Шекспир.

Обясних му условията, за да придобие тази дарба. Парадоксално, но изпитвах в същото време носталгия по книгата, която трябваше да напиша и която ми бе забранено да напиша, а също и страха, че гостенинът, призракът, няма да ме напусне никога.

Затворих слушалката и повторих като надежда последните думи на примирение:

Единствено това, което съм,

ще ме накара да живея.

Не бях търсил текстовете, с помощта на които да събудя паметта. Трябваше сега да търся други, за да я зачеркна. Една от многото беше изследване на митологията на Уилям Блейк, непокорен ученик на Сведенборг. Разбрах, че по-скоро е сложна, отколкото недостъпна.

И този, и други пътища се оказаха безполезни — всички ме водеха към Шекспир.

Накрая попаднах на единственото решение, което можеше да насели плътно очакването: стриктната и необятна музика на Бах.

 

 

P.S. 1924 г. Вече съм нормален човек като другите. През деня съм заслужилият прочут професор Херман Зьоргел, боравя с картотека и редактирам ерудирани тривиалности, но на разсъмване понякога съзнавам, че сънищата ги вижда другият. По някой път в следобедите ме навестяват неочаквано малки и бегли спомени, които може би са истински.

Бележки

[1] Герой на Шекспир от „Венецианския търговец“ — бел.прев. ↑

[2] Цитатът е от монолог на Ромео, 3. действие, 5. сцена от „Ромео и Жулиета“ на Шекспир. Превод Валери Петров — бел.прев. ↑

[3] Палимпсест (гр.) — старинен ръкопис, който е изтрит и върху него е нанесен друг — бел.прев. ↑

[4] Армада инвенсибле (Непобедимата армада) — флот от 128 кораба, изпратен от Филип II срещу Англия през 1588 г.; ръководи го Алонсо де Гусман, херцог на Медина Сидония. Армадата е имала за цел да отмъсти за смъртта на Мария Стюарт и да детронира Елизабет I, но е била разбита от англичаните — бел.прев. ↑

[5] Самюъл Бътлър (1835–1902) — английски писател, сатирик и преводач, автор на монография върху сонетите на Шекспир — бел.прев. ↑