Вирджиния Улф
Мисис Далауей (1)

ТАЗИ ТРЕСКА, ЖИВОТЪТ…

Годината е 1922 е повратна в творческата биография на Вирджиния Улф. Писателката вече си е спечелила известна популярност в Англия главно благодарение на своите разкази, обединени в сборника „Понеделник, вторник“, както и на критическите си статии, публикувала е доста традиционните, така да се каже, подготвителни романи „Пътешествието“ и „Нощ и ден“, направила е опит да наложи своя нов метод със „Стаята на Джейкъб“, основала е заедно със съпруга си, критика Ленард Улф, издателство „Хогарт Прес“ и през споменатата година започва да работи над нова творба — „Мисис Далауей“, първия от нейните големи романи, в който тя най-сетне намира собствения си глас и които и отреждат първостепенно място сред писателите модернисти на ХХ век.

Изследователите на творчеството на Вирджиния Улф са облагоприятствувани от факта, че нейният живот е изключителноп добре документиран — преди всичко от самата нея, оставила е около четири хиляди писма и трийсет тома дневници. А това наистина е твърде важно за автор, който твърди, че „всяка скрита в душата на писателя тайна, всяко негово преживяване, всяко качество на неговия ум са широко отразени в произведенията му“ (романа „Орландо“). Съществено е да се знае, че средата, в която израства Вирджиния Улф, е подходяща основа за интелектуалното съзидание на един творец. Нейният баща Лезли Стивън е бил видна фигура в литературния живот на викторианска Англия. Като издател на „Корнхил Магазин“ той е бил във връзка с най-изтъкнатите писатели на своето време, така че Вирджиния Улф е прекарала детството си в дом, чиито чести посетители са били Хенри Джеймс, Джордж Мередит, Джон Морли, Джеймс Ръсел Лоуел. Всичко това обаче съвсем не означава, че е закърмена с бохемски дух. В дома на Лезли и Джулия Стивън са били съблюдавани всички норми на поведение на викторианска Англия, а самият Лезли Стпвън е бил изключително строг и деспотичен човек. Ето защо не бива да се учудваме на по-късния стремеж на Вирджиния Улф да избяга от своето викторианско минало както по отношение на личния си живот, така н на творчеството си. В дневниците ще намерим забележка по повод деветдесет и шестата годишнина от рождението на Лезли Стивън (годината с 1928, а Лезли Стивън е починал през 1904),), която красноречиво говори за отношенията между баща и дъщеря: „Той щеше да бъде на деветдесет и шест години, да, на деветдесет и шест, днес; и можеше да бъде на деветдесет и шест, познавам такива хора: но за щастие не е. Неговият живот би погубил напълно моя. Какво щеше да стане? Никакво писане, никакви книги.“ Тези думи може би ще ни се сторят прекалено силни, дори несправедливи, но нека не забравяме, че тъкмо Лезли Стивън не е сметнал за нужно да даде на дъщеря си университетско образование и макар че под неговото интелектуално ръководство тя е получила наистина солидни знания, у нея завинаги останало чувството за непълноценност в сравнение с възпитаниците на Кембридж, брат и Тоби и неговите приятели, чувство, отглас от което ще намерим и в романа „Мисис Далауей“ (когато Клариса Далауей се оплаква от собствената си необразованост). И вероятно този факт от нейната биография е една от причините за феминизма на Вирджиния Улф, изразен не само в нейното поведение, но и в стремежа й да наложи женска традиция в литературата която да се отличава със специфичната си проблематика.

През 1895 година, когато Вирджиния Улф е тринадесетгодишна, умира майка й Джулия Стивън, трагично събитие, което за момента оставя Вирджиния изненадващо спокойна, но малко след това то става причина за първия пристъп на душевното й заболяване, а по-късно поражда у нея едно вечно преследващо я чувство за вина. Нека отново се обърнем към литературното наследство на писателката — в романа „Мисис Далауей“ ветеранът от Първата световна война Септимъс Уорън Смит се разстройва психически освен поради шока от войната, и поради измъчващите го угризения, задето не е изпитал никакви чувства при смъртта на своя приятел Евънс.

Тези позовавания на романа „Мисис Далауей“ не бива да създават впечатлението, че книгата е автобиографична, поне не в онзи смисъл, в който е автобиографичен шедьовърът на Вирджиния Улф „Към фара“, нейната следваща поред творба, издадена през 1927 година и посветена на родителите на писателката. Известно е, че прототип на главната героиня е Кити Маркс, светска дама, приятелка на Джулия Стивън и наставница на сестрата на Вирджиния — Ванеса, при въвеждането й в обществото. И въпреки това имат основание онези критици, които виждат в „Мисис Далауей“ литературния автопортрет на Вирджиния Улф. Още при излизането на романа Литън Стрейчи, близък приятел на Вирджиния Улф и член на литературно-естетическия кръг „Блумсбъри“ (наред с Тоби Стивън, Вирджиния и Ленард Улф, Ванеса и Клайв Бел, Дънкан Грант, Роджър Фрай др.), отбелязва, че тя ту се подиграва на своята героиня, ту я оприличава на себе си. Литън Стрейчи не е сред почитателите на тази книга. Той с съзирал в нея „несъответствие между орнамента (изключително красив) и това, което се случва (доста обикновено — или маловажно)“. Вероятно има причини, които са попречили на Литьн Стрейчи, един толкова добър познавач и ценител на творчеството на Вирджиния Улф, да проникне зад блестящата фасада на „Мисис Далауей“. Но иска добавим, че такава опасност винаги съществува за читателя на тази авторка — той винаги може да се плъзне по повърхността, т.е. да улови единствено красотата на фразата, без да успее да разбере феномена Вирджиния Улф. Очевидно самата тя е съзнавала тази опасност, за да твърди, че за нея читателят е „съучастник, съратник“, от когото се изисква активно участие.

Или с други думи, читателят трябва да пристъпва подготвен към творчеството на Вирджиния Улф. Критикът Рубън Брауър твърди, че най-добрата подготовка за вникване в романа „Мисис Далауей“ е прочитът на Шекспировите пиеси „Бурята“, „Цимбелин“ или „Зимна приказка“. Ще добавим още, че за да разбере „Мисис Далауей“, читателят трябва да познава поезията на Шели и Кийтс, а също и знаменития роман на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време“. Защото тъкмо въвеждането на елементи на романтичната поезия в прозата е едно от големите стилистични постижения на Вирджиния Улф в този роман, а времето, за чийто ход мисис Далауей съди по дирите, оставени върху лицето на лейди Брутън, времето, което отминава, но към което непрекъснато ни връща вълната на тогавашните мисли, е по прустовски силен сюжетен мотив в творчеството на английската пистелка.

Привидно романът няма сюжет в традиционния, или нека кажем с оглед на английската литература, във викторианския смисъл на думата. Действието се развива през един-единствен ден, чиято кулминация е приемът, устроен от мисис Далауей. При това то е накъсано, фрагментирано, в съответствие с „епохата на фрагментираното съзнание“ (по определението на самата Вирджиния Улф за епохата след Първата световна война). Отхвърляйки онзи тип белетристика, която създават пистели като Хърбърт Уелс, Арнолд Бенет и Джон Голдзуърти, в своето често цитирано есе „Съвременният роман“ писателката определя по следния начин творческото си верую: „Проследете за миг едно обикновено съзнание в един обикновен ден — безлични, фантастични, мимолетни или издълбани като със стоманено шило. Те прииждат от всички страни, неспирен порой от неизброими атоми, и докато падат, докато се наместват в живота на понеделника или вторника, акцентите сменят предишните си места; значителен момент се оказва вече не оня, а този тук; тъй че ако писателят беше човек свободен, а не роб, ако можеше да пише за каквото иска, а не за каквото трябва, ако можеше да извае творбата си въз основа на собственото си чувство, а не на общоприетите условности, тогава нямаше да има нито фабула, нито комедия, нито трагедия, нито любовни влечения, нито драми в общоприетия стил и нито едно копче нямаше да е зашито според новелите на последната мода“ (превод Жени Божилова, ИК, 1983). Интересното е, че въпреки тези строги и всъщност ограничаващи постулати в романа „Мисис Далауей“ писателят, творецът у Вирджиния Улф побеждава теоретика.

Разкривайки фрагментираните съзнания на своите герои, тя постига в крайна сметка едно изключително логично, последователно свързано повествование. При това дава пълнокръвна, многолика картина на живота във Великобритания след Първата световни война, без да си спестява критиките по отношение на господствуващата класа в лицето на такива нейни представители като министър-председателя, Хю Уитбред, та дори и на мисис Далауей.

Обединяващата сила в романа естествено е главната героиня Клариса Далауей — светска дама, съпруга на член на парламента. Трябва еднага да кажем, че Вирджиния Улф не харесва особено много своята героиня (ще напомним, че мисис Далауей е основен персонаж и на няколко разказа, предхождащи романа). Тя нерядко критикува светското у нея, а в самото начало на работата си над книгата все е имала чувството, че този образ е прекалено плосък, прекалено едностранчив. Дори се е замисляла дали да не се откаже от своята героиня, когато и дошло наум да изобрети нейните спомени (четем в днесника на писателката). Изобретила е и още нещо, твърде съществено — образа на Септимъс Уорън Смит, чиято функция в романа е да допълни образа на мисис Далауей, да въплъти обратната, тъмната страна в характера на Клариса, да бъде нейн двойник. И ако търсим в тази книга автопортрета на Вирджиния Улф, ще го намерим именно в тандема Септимъс — Клариса. Лесно можем да открием тук влиянието на Робърт Луис Стивънсън и на неговата идея за двойнствеността на човешката природа, залегнала в романа „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд“.

Привидно няма и не може да има нищо общо между една дама от висшето общество и един психически разстроен беден чиновник. Септимъс Уорън Смит дори и не подозира за съществуванието на Клариса Далауей, а тя научава за ветерана от войната едва в края на романа, когато гостът на нейния прием, доктор Уилям Брадшо, й съобщава за неговото самоубийство. До този момент обаче проницателният читател вече ще е установил паралелността на двата образа — не само по отношение на някои външни белези, но преди всичко по отношение на техния светоглед.

Смисълът на „тази треска, животът“ за Клариса Далауей е в действието, в създаването и тъкмо това е причината, която непрекъснато я подтиква да устройва приеми, да събира хората така, сякаш върши жертвоприношение (ако използуваме сравнението на самата героиня). За нея приемът е както творбата за твореца. По същия начин и Септимъс търси за себе си импулс за живот в професията на своята съпруга, която той идентифицира със съзиданието. Правенето на шапки го изпълва с „усещането за закрила, за сигурност“. То е „неговото убежище“. Убежище от ужасите на войната, от смъртта, а по-късно и от лудостта. Вирджиния Улф твърде добре е познавала целебните свойства на съзиданието, на творчеството. Известно е, че за нея душевно най-тежките периоди са настъпвали след приключването на дадена творба. И то не само защото се е бояла от отзивите на критиката (нейният страх от негативни оценки е бил пословичен), а и защото отливът от активната дейност е оставял у нея чувството за празнота, за безполезност. Един от най-тежките пристъпи на своята болест тя получава именно след завършването през 1913 година на романа „Пътешествието“, когато дори прави опит да се самоубие, като се хвърли през прозореца, а през 1941 година, след като написва романа „Между действията“, състоянието, в което изпада, я довежда до последната фатална стъпка в нейния живот — самоубийството.

Когато обаче е писала своята книга „Мисис Далауей“, Вирджиния Улф се е намирала в един относително душевно спокоен за нея период. Вероятно затова и „отливите на тялото“, поне що се отнася до Клариса, далеч невинаги предвещават смърт. Редуването на приливите и отливите на тялото, на деятелността и пасивността отразява две различни лица на мисис Далауей — светската дама и оттеглилата от света монахиня. Усамотяването дава възможност на човека да размишлява над основните въпроси на битието (когато на приема научава за самоубийството на Септимъс, Клариса се оттегля сама в стая, за да си изясни собственото си отношение към смъртта), както и да запази своята индивидуалност, да се защити от общоприетите норми (ако не физически, то поне в мислите си Септимъс се отдръпва от обществото, което се опитва да му натрапи истини като тази, че „всеки има приятели, убити във войната“). Защото няма по-голяма опасност за човека от тази да бъде разрушена неговата индивидуалност да бъде подчинена тя на чужда воля. В случал с мисис Дадауей носител на тази опасност е нейният приятел от младостта Питър Уолш, който, колкото и да е обаятелен, колкото и да е образован като съпруг би бил непоносим тиранин. Дори изминалите години и бракът на Клариса с Ричард Далауей не са унищожили напълно тази опасност. Нали тъкмо Питър Уолш нарушава предиобедното спокойствие и усамотение на Клариса в деня на нейния прием! В случая със Септимъс ролята на разрушител на свободата на личността се изпълнява от доктор Уилям Брадшо „знаменит лекар, ала за нея“, разсъждава Клариса, след като научава за смъртта на нещастния чиновник, „някак неопределимо зловреден, безполов, безчувствен, крайно учтивв с жените, но способен да извърши страхотно престъпление — да насили душата ти…“ Именно за да се съхрани, за да запази независимостта на своята душа, Септимъс се самоубива. Единствено Клариса, неговият двойник, разбира това.

От предговора на Вирджиния Улф към „Мисис Далауей“ научаваме, че първоначалната идея на писателката е била Клариса Далауей да умре по време на своя прием. И читателят през целия роман бива подготвян за това — болестта и, предчувствието на Питър и т.н. С въвежданото на образа на Септимъс обаче тази смърт става ненужна. Септимъс, представлявайки, както казахме, тъмната страна на Клариса, е естественото олицетворение на смъртта, така както мисис Далауей с нейните приеми е олицетворение на живота. И това, че предчувствията за нейната смърт се оказват лъжливи, е още една победа на живота, потвърждение на онова, което чувствува Клариса и което очевидно е вътрешно убеждение и на Вирджиния Улф, че дори и след смъртта „нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието“.

Животът е ключов мотив в романа „Мисис Далауей“. Разходката на Клариса из лондонските улици, както и след това разходките на дъщери и Елизабет и на Питър Уолш са възхвала на живота в неговата многоликост и същевременно начин за приобщаване на героите към колективното битие на града. Същата двойна функция имат и звуците от камбаните иа лондонските часовници, шумът от уличното движение, тайнственият автомобил, появил се пред цветарницата „Мълбери“, изписващият букви във въздуха самолет. Както и, разбира се, приемът, който обединява цялото противоречащо си многообразие на живота и който, още по-важно — обединява, примирява живота и смъртта.