Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Някой им бе казал, че предците им са дошли през морето, а друг — че те самите са морски вълни.

В жилите им течаха смесени кръвта на белия човек, когото не уважаваха, и кръвта на червенокожия, с когото бяха във вражда.

Мнозина от тях навярно никога не са чували думата „гаучо“ или пък са я чували само като обида.

Те изучаваха пътеките на звездите, привичките на птиците и движението на въздуха, предсказанията на южните облаци и на обградената с ореол луна.

Пасяха див добитък, яхнали здраво пустинния кон, укротен едва сутринта, ловяха с ласо, дамгосваха; бяха говедари, членове на полицейски отряди, понякога разбойници; сред тях се намираше и някой, в когото се вслушваха — странстващия певец.

Той пееше полека, без да бърза, защото зората иде късно; никога не извисяваше глас.

Сред ратаите имаше и ловци на ягуари; увили лявата си ръка с пончото, с дясната забиваха ножа в корема на животното стремително и високо.

Бавният разговор, матето и картите бяха средствата, които отмерваха времето им.

За разлика от другите селяни те владееха иронията.

Бяха страдалци, целомъдрени и бедни. Гостоприемството бе техният празник.

Свадливият съботен алкохол понякога ги погубваше нощем.

Умираха и убиваха невинно.

Като изключим някое и друго неясно суеверие, не бяха вярващи, но суровият живот ги бе научил да боготворят смелостта.

Гражданите им измислиха диалект и поезия, пълна със селски метафори.

Със сигурност не бяха авантюристи, но заради една конска сбруя можеха да отидат далеч, а войните ги увличаха още повече.

Не дадоха на историята дори един-единствен главатар. Бяха хора на Лопес, на Рамирес, Артигас, Кирога, Бустос, Педро Кембъл, Росас, Уркиса, на онзи Рикардо Лопес Хордан, който нареди да убият Уркиса, на Пенялоса и на Саравия.

Не жертваха живота си заради това отвлечено понятие — родината, но бяха готови да умрат заради някой случаен господар, заради свада или заради съблазънта, която крият опасностите.

Прахът им се е разпилял из далечните кътчета на континента, из републики, за чиято история не знаеха нищо, по прочутите днес бойни полета.

Иларио Аскасуби[1] бе свидетел на техните битки и песни. Те изживяваха съдбата си като насън, без да знаят кои са или какво са.

Може би и с нас се случва същото.

Бележки

[1] Вж. бележката от предговора на цикъла „Възхвала на тъмнината“ — бел.прев.

Край