Хорхе Луис Борхес
Гаучосите

Някой им бе казал, че предците им са дошли през морето, а друг — че те самите са морски вълни.

В жилите им течаха смесени кръвта на белия човек, когото не уважаваха, и кръвта на червенокожия, с когото бяха във вражда.

Мнозина от тях навярно никога не са чували думата „гаучо“ или пък са я чували само като обида.

Те изучаваха пътеките на звездите, привичките на птиците и движението на въздуха, предсказанията на южните облаци и на обградената с ореол луна.

Пасяха див добитък, яхнали здраво пустинния кон, укротен едва сутринта, ловяха с ласо, дамгосваха; бяха говедари, членове на полицейски отряди, понякога разбойници; сред тях се намираше и някой, в когото се вслушваха — странстващия певец.

Той пееше полека, без да бърза, защото зората иде късно; никога не извисяваше глас.

Сред ратаите имаше и ловци на ягуари; увили лявата си ръка с пончото, с дясната забиваха ножа в корема на животното стремително и високо.

Бавният разговор, матето и картите бяха средствата, които отмерваха времето им.

За разлика от другите селяни те владееха иронията.

Бяха страдалци, целомъдрени и бедни. Гостоприемството бе техният празник.

Свадливият съботен алкохол понякога ги погубваше нощем.

Умираха и убиваха невинно.

Като изключим някое и друго неясно суеверие, не бяха вярващи, но суровият живот ги бе научил да боготворят смелостта.

Гражданите им измислиха диалект и поезия, пълна със селски метафори.

Със сигурност не бяха авантюристи, но заради една конска сбруя можеха да отидат далеч, а войните ги увличаха още повече.

Не дадоха на историята дори един-единствен главатар. Бяха хора на Лопес, на Рамирес, Артигас, Кирога, Бустос, Педро Кембъл, Росас, Уркиса, на онзи Рикардо Лопес Хордан, който нареди да убият Уркиса, на Пенялоса и на Саравия.

Не жертваха живота си заради това отвлечено понятие — родината, но бяха готови да умрат заради някой случаен господар, заради свада или заради съблазънта, която крият опасностите.

Прахът им се е разпилял из далечните кътчета на континента, из републики, за чиято история не знаеха нищо, по прочутите днес бойни полета.

Иларио Аскасуби^[1] бе свидетел на техните битки и песни. Те изживяваха съдбата си като насън, без да знаят кои са или какво са.

Може би и с нас се случва същото.