Хорхе Луис Борхес
Борхес и аз

Другият, Борхес, е този, комуто се случва всичко. Аз се разхождам из Буенос Айрес и се поспирам, вече почти машинално, за да разгледам арката над някой вход и решетъчната му врата; за Борхес получавам вести по пощата и виждам името му в някой списък на преподаватели или в биографичния справочник. Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от осемнайсети век, етимологичните проучвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън; другият споделя предпочитанията ми, ала с една суетност, която ги превръща в актьорски превземки. Би било преувеличено да твърдя, че отношенията ни са враждебни; аз живея, продължавам да живея, за да може Борхес да съчинява своята литература — тази литература е моето оправдание. Охотно признавам, че е сполучил да напише някои силни страници, но те не могат да ме спасят, защото постигнатото в тях вече не принадлежи нито нему, нито другиму, а е станало част от езика или традицията. Извън това съм обречен да изчезна окончателно и само някоя трошица от мен може би ще оцелее в другия. Малко по малко му отстъпвам всичко, макар че добре познавам извратения му навик да преиначава и преувеличава. Спиноза е на мнение, че всички неща се стремят да постоянстват в своето съществуване; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Обречен съм да остана Борхес, а не себе си (ако изобщо съм някой), ала се откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други, или пък в протяжния звън на някоя китара. Преди години се опитах да се избавя от него и преминах от митологията на предградията към игрите с времето и безкрайността, но и тези игри вече са на Борхес и трябва да измислям все нови неща. Така животът ми се превръща в бягство и всичко се изплъзва от ръцете ми, и всичко принадлежи на забравата или на другия.

Даже не зная кой от двама ни пише тази страница.