Хорхе Луис Борхес
Ад, I, 32

През последните години на дванайсети век една пантера виждаше — от утринния до вечерния здрач — някакви дъски и отвесни железни пръчки, разни мъже и жени, дебела стена и може би каменно корито, пълно със сухи листа. Не знаеше, не можеше да знае, че жадува за любов и жестокост, и за горещата наслада да разкъсва плът, и за вятъра с мирис на елен, ала нещо у нея се задушаваше и бунтуваше, и ето че Бог й проговори в един сън: „Живееш и ще умреш в този затвор, за да може един човек, когото познавам, да те погледа определен брой пъти и никога да не те забрави, и да вложи твоята фигура и твоя символ в една поема, която си има отредено място в тъканта на вселената. Понасяш пленничество, но ще си дала едно слово на поемата“. В съня Бог просветли грубия ум на животното и то разбра причините и прие съдбата си, ала когато се събуди, му останаха само смътно примирение и храбро незнание, защото устройството на света е твърде сложно за простотата на един див звяр.

След години Данте щеше да умре в Равена, неоправдан и самотен като всеки друг. В един сън Бог му извести тайната цел на живота и на труда му. Поразен, Данте узна накрая кой е и какво е, и благослови многобройните горчилки на живота си. Според преданието, когато се събудил, почувствал, че е получил и изгубил нещо безкрайно — нещо, което не би могъл да си възвърне, нито дори да съзре отдалеч, защото устройството на света е твърде сложно за простотата на човеците.