Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ragnarök, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Образите в сънищата (както пише Колридж) представят впечатленията ни, а не ги предизвикват, както ние си мислим. Изпитваме ужас не защото ни е сграбчил сфинкс — напротив, сънуваме сфинкс, за да си обясним ужаса, който изпитваме. Ако е тъй, как би могло обикновеното описание на образите да предаде изумлението, възторга, безпокойствата, заплахата и ликуването, изтъкали съня от онази нощ? Все пак ще се опитам да опиша всичко това; може би фактът, че сънят ми обхващаше една-единствена сцена, ще заличи или поне ще опрости донякъде основната трудност.

Мястото бе факултетът по философия и литература; времето — привечер. Всичко (както е обичайно за сънищата) изглеждаше малко по-различно; едно леко преувеличение променяше нещата. Избирахме ръководство; аз разговарях с Педро Енрикес Уреня[1], който в действителност бе покойник от дълги години.

Изведнъж ни сепна глъчка от някаква демонстрация или шествие с улични музиканти. Откъм Бахо долитаха човешки и животински рев. Някой се провикна: „Ей ги, идат!“, а после: „Боговете! Боговете!“ Четири-пет особи излязоха от навалицата и заеха подиума на голямата аула. Всички ги приветствахме със сълзи на очи; след вековно изгнание Боговете най-сетне се завръщаха. Сякаш уголемени от високия подиум, с отметната назад глава и изпъчена гръд, те надменно приеха нашето поклонение. Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот. Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха.

Всичко започна с подозрението (може би пресилено), че Боговете не умеят да говорят. Човешкият им облик бе притъпен от вековете живот, който бяха прекарали в изгнание, като диви зверове. Ислямският полумесец и римският кръст се бяха отнесли безмилостно към тези бегълци. Твърде ниски чела, пожълтели зъби, рехави мустаци на мулати или китайци, животински бърни — всичко това говореше за упадъка на олимпийския род. Одеждите им не издаваха достойна и скромна немотия, а по-скоро напомняха порочния разкош на комарджийските свърталища и на бордеите на Бахо. В нечия петелка аленееше кървавочервен карамфил; под плътно прилепнало сако личаха очертанията на кама. Изведнъж осъзнахме, че те се готвят да изиграят последния си коз, че са лукави, невежи и жестоки като стари хищници и ако се оставим да бъдем победени от страха или жалостта, накрая ще ни погубят.

Тогава извадихме тежки револвери (изневиделица в съня изникнаха и револвери) и с радост убихме Боговете.

Бележки

[0] Рагнарьок (староисл.) — съдба (или гибел) на боговете — в скандинавската митология гибел на боговете и на целия свят, с която приключва последната битка на боговете с хтоничните чудовища — бел.прев.

[1] Педро Енрикес Уреня (1884–1946) — доминикански литературовед, живял дълги години в Буенос Айрес; двамата с Борхес са били близки приятели, а през 1937 г. заедно са съставили „Антология на аржентинската литература“ — бел.прев.

Край