Хорхе Луис Борхес
Ragnarök ^[0]

Образите в сънищата (както пише Колридж) представят впечатленията ни, а не ги предизвикват, както ние си мислим. Изпитваме ужас не защото ни е сграбчил сфинкс — напротив, сънуваме сфинкс, за да си обясним ужаса, който изпитваме. Ако е тъй, как би могло обикновеното описание на образите да предаде изумлението, възторга, безпокойствата, заплахата и ликуването, изтъкали съня от онази нощ? Все пак ще се опитам да опиша всичко това; може би фактът, че сънят ми обхващаше една-единствена сцена, ще заличи или поне ще опрости донякъде основната трудност.

Мястото бе факултетът по философия и литература; времето — привечер. Всичко (както е обичайно за сънищата) изглеждаше малко по-различно; едно леко преувеличение променяше нещата. Избирахме ръководство; аз разговарях с Педро Енрикес Уреня^[1], който в действителност бе покойник от дълги години.

Изведнъж ни сепна глъчка от някаква демонстрация или шествие с улични музиканти. Откъм Бахо долитаха човешки и животински рев. Някой се провикна: „Ей ги, идат!“, а после: „Боговете! Боговете!“ Четири-пет особи излязоха от навалицата и заеха подиума на голямата аула. Всички ги приветствахме със сълзи на очи; след вековно изгнание Боговете най-сетне се завръщаха. Сякаш уголемени от високия подиум, с отметната назад глава и изпъчена гръд, те надменно приеха нашето поклонение. Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот. Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха.

Всичко започна с подозрението (може би пресилено), че Боговете не умеят да говорят. Човешкият им облик бе притъпен от вековете живот, който бяха прекарали в изгнание, като диви зверове. Ислямският полумесец и римският кръст се бяха отнесли безмилостно към тези бегълци. Твърде ниски чела, пожълтели зъби, рехави мустаци на мулати или китайци, животински бърни — всичко това говореше за упадъка на олимпийския род. Одеждите им не издаваха достойна и скромна немотия, а по-скоро напомняха порочния разкош на комарджийските свърталища и на бордеите на Бахо. В нечия петелка аленееше кървавочервен карамфил; под плътно прилепнало сако личаха очертанията на кама. Изведнъж осъзнахме, че те се готвят да изиграят последния си коз, че са лукави, невежи и жестоки като стари хищници и ако се оставим да бъдем победени от страха или жалостта, накрая ще ни погубят.

Тогава извадихме тежки револвери (изневиделица в съня изникнаха и револвери) и с радост убихме Боговете.