Хорхе Луис Борхес
Everything and nothing ^[0]

Сам по себе си той е бил никой; зад лицето му (което даже на лошите изображения от онази епоха не прилича на никое друго) и зад словата — разточителни, чудати и неспокойни — се спотайвали само хлад и един сън, несънуван от никого. Отначало смятал, че всички са като него, но изумлението на един приятел, с когото понечил да обсъди тази празнота, му разкрило грешката и завинаги го убедило, че човек не бива да се различава от събратята си. Понякога си мислел, че в книгите ще открие цяр за страданието си, и така научил малко латински и още по-малко гръцки, за което споменава един съвременник. По-късно решил, че заветната му цел може би се крие в един от най-простите обреди на човечеството, и през един дълъг юнски следобед се оставил да бъде посветен в него заедно с Ан Хатауей^[1].

На двайсет и няколко години отишъл в Лондон. Инстинктивно бил усвоил навика да се преструва на някого, за да не проличи, че е никой. В Лондон открил отреденото му от съдбата занимание — това на актьора, който на сцената се прави на друг пред много хора, а те на свой ред се правят, че го взимат за друг. Тези преструвки му разкрили едно особено щастие, навярно първото, което бил познал през живота си; ала щом стихнели овациите след последния стих и изнесели от сцената последния труп, отново изпитвал с пълна сила омразния вкус на нереалността. Преставал да бъде Ферекс или Тамерлан^[2] и пак ставал никой.

Измъчен до крайност, решил да измисля нови герои и нови трагични сюжети. Така, докато тялото осъществявало телесната си участ в лондонските бордеи и кръчми, душата, която го обитавала, била ту Цезар, пренебрегнал предупрежденията на гадателя, ту Жулиета, обзета от ненавист към чучулигата, ту Макбет, разговарящ в безлюдната пустош с вещиците орисници. Никому не се е удало да бъде толкова хора, колкото е бил този човек, успял досущ като египетския Протей^[3] да изчерпи всички проявления на битието.

Понякога оставял в някое ъгълче на творбата някакво признание, уверен, че никой няма да го разгадае; Ричард твърди, че в едничката си личност изиграва ролите на мнозина, а Яго загадъчно изрича „не съм аз тоз, когото знаят всички“^[4]. Първичната тъждественост на битие, сън и изображение го вдъхновила да напише знаменити страници.

Издържал двайсет години сред тези овладени миражи, ала една сутрин се сепнал от отвращението и от ужаса, че той самият е всички тия крале, покосени от меч, и всички тия злочести влюбени, които се срещат, разделят се и издъхват в благозвучна агония. Още същия ден сполучил да продаде своя театър. Преди да мине и седмица, се върнал в родното си градче, където преоткрил дърветата и реката от детството си, но вече не ги уподобявал на онези, другите, възпети от музата му, добили блясък от митологични алюзии и латински названия. Трябвало да бъде някой; станал състоятелен предприемач в оставка, който се занимавал със заеми, тъжби и лихварство на дребно. В този си образ съставил известното ни сухо завещание, от което умишлено изключил всеки патетичен или литературен намек. В това уединение често го посещавали приятели от Лондон, заради които отново влизал в ролята на поет.

Историята добавя, че преди или след смъртта си се явил пред Бога и му казал: „Аз, който напусто съм бил толкова хора, искам да бъда един-единствен — аз самият“. Божият глас му отвърнал сред вихрушка: „Аз също не съм; сънувах света така, както ти сънува творбите си, мой Шекспире, и ти си сред образите на съня ми — като мене мнозина и никой“.