Хорхе Луис Борхес
Предговор

На Леополдо Лугонес^[1]

Глъчката на площада остава зад мен и аз влизам в библиотеката. Усещам почти физическото притегляне на книгите, ведрата атмосфера на порядък, препарираното и съхранено по вълшебен начин време. Вляво и вдясно за миг се мярват лицата на читателите, унесени в пробуден сън под светлината на „ученолюбивите лампи“, ако си послужим с присъщото на Милтън разместване на прилагателните. Спомням си, че вече съм зървал тази фигура тук, на това място; после на ум ми идва и друг подобен епитет — „сухата камила“ от „Календара“^[2], а накрая и онзи хекзаметър от „Енеида“, който използва същия похват, само че още по-изкусно:

Ibant obscuri sola sub nocte per umbras^[3].

C тези мисли заставам пред вратата на кабинета Ви. Влизам вътре, сърдечно разменяме няколко общи фрази и Ви давам тази книга. Ако не се заблуждавам, Лугонес, не изпитвате неприязън към мен и с радост бихте харесали някоя моя творба, макар и досега да не се е случвало, но ето че този път обръщате страниците и прочитате одобрително някой стих може би защото сте разпознали в него собствения си глас, а може би защото слабата практика за Вас е по-маловажна от здравата теория.

В този миг блянът ми се разтваря като вода във вода. Огромната библиотека, която ме заобикаля, е на улица „Мексико“, а не на „Родригес Пеня“. Вие, Лугонес, се самоубихте в началото на трийсет и осма година. Само суетата и носталгията ми сътвориха тази невъзможна сцена. Дори да е така, казвам си, утре аз самият ще съм мъртъв и нашите времена ще се слеят; хронологията ще се изгуби в цяла вселена от символи и някак ще бъде вярно да твърдим, че аз съм Ви донесъл тази книга, а Вие сте я приели.