Хорхе Луис Борхес
Мъртвецът

На Сесилия Инхениерос

Да си представиш, че е възможно един мъж от предградията на Буенос Айрес, един беден нехранимайко, чиято единствена добродетел е суетната смелост, да прекоси безкрайните степи край бразилската граница и да стане главатар на контрабандисти — не, това е немислимо. На тези, които споделят същото мнение, искам да разкажа какво се случи с Бенхамин Оталора, за когото навярно вече не си спомнят в квартал „Балванера“ и който умря — както му се полагаше — от куршум някъде в Риу Гранди ду Сул. Не съм осведомен за подробностите около приключенията му; като ги узная, ще поправя и ще допълня тези страници. Засега мисля, че е достатъчен този кратък разказ.

Към 1891 година Оталора е на деветнайсет години. Той е младеж с ниско чело, с искрени и светли очи, силен и упорит като всеки баск. Един сполучлив удар с кама му вдъхва увереност, че е смел — не се смущава от смъртта на противника си, нито от необходимостта веднага да напусне Аржентина. Местният главатар му дава едно писмо за някой си Асеведо Бандейра от Уругвай. Оталора тръгва, морето е бурно, корабът сякаш всеки миг ще се разпадне.

На другия ден той броди из улиците на Монтевидео с някаква неизповядана, а може би неосъзната тъга. Не успява да намери Асеведо Бандейра; към полунощ в една кръчма на „Пасо дел Молино“ присъства на кавга между говедари. Проблясва нож. Оталора не знае кой е прав, кой — крив, но го привлича самата опасност, така както други ги привличат картите или музиката. В бъркотията успява да отклони коварен удар с кама, който един ратай се опитва да нанесе на някакъв човек с тъмна шапка и пончо. По-късно се оказва, че това е Асеведо Бандейра. (Когато го узнава, Оталора скъсва препоръчителното писмо, защото предпочита да разчита само на себе си.) Асеведо Бандейра, макар и едър и набит, необяснимо защо прави впечатление на уродлив; лицето му, винаги прекалено напрегнато, има нещо еврейско, негърско и индианско; по външност напомня маймуна и тигър; белегът, който разсича лицето му, както и черните четинести мустаци допълват картината.

Избухнала под въздействие на или поради алкохола, кавгата спира така внезапно, както е започнала. Оталора пие заедно с говедарите, после отива с тях на някакъв гуляй, вече в късна утрин се прибира в голяма неугледна къща. Мъжете си постилат да спят в последния от вътрешните дворове, който е с пръстена настилка. В просъница Оталора сравнява тази нощ с предишната — сега той вече стъпва на твърда земя, намира се между приятели. Смущава го само известно угризение — не му е мъчно за Буенос Айрес. Той спи до късно следобед, когато го събужда същият оня ратай, който предишната вечер пиян бе нападнал Бандейра. (Оталора си спомня, че този мъж бе продължил да гуляе с другите в нощта на смут и веселба и че Бандейра го бе накарал да седне от дясната му страна и да продължи да пие.) Мъжът му казва, че господарят го вика. В нещо като кабинет, който гледа към пруста (Оталора никога преди това не е виждал пруст със странични врати), го очаква Асеведо Бандейра, придружен от една белолика червенокоса жена с надменно изражение. Бандейра го хвали, предлага му чаша ракия, повтаря, че му се е сторил смелчага, и му предлага да замине с останалите на Север, за да докарат едно стадо. Оталора приема; утрото го заварва на път към Такуарембо.

Оттук нататък за Оталора започва съвсем друг живот — той посреща зората под открито небе, а дните са наситени с миризма на коне. Този живот е нов за него, понякога е суров, но той е в кръвта му, защото както хората от някои страни обожават и носят в душата си морето, така ние (включително човекът, преплитащ тези символи) копнеем за безкрайна равнина, която кънти под конските копита. Оталора е израснал в кварталите на каруцарите и на касапите от кланиците; за по-малко от година той става истински гаучо. Научава се да язди, да опитомява диви коне, да коли, да хвърля умело ласото и болеадорите^[1], да поваля животните, да побеждава съня, бурите, студа и горещината, да подкарва животните с викове и свирейки с уста. През това време на обучение той вижда само веднъж Асеведо Бандейра, но усеща много ясно присъствието му, защото да бъдеш човек на Бандейра, означава да те уважават и да се страхуват от теб; и защото, когато става дума за каквато и да е истински мъжка работа, няма гаучо, който да не твърди, че Бандейра „го прави най-добре“. Някой изказва мнението, че Бандейра е роден от другата страна на Куарейм, в Риу Гранди ду Сул; това обстоятелство, вместо да го принизи в очите на другите, смътно обогатява представата за него със селви, изпълнени със зверове, с непроходими блата, непреодолими и почти безкрайни разстояния. Малко по малко Оталора съзнава, че заниманията на Бандейра са разнообразни и че главното от тях е контрабандата. Говедар, това значи прислужник; Оталора си поставя за цел да стане контрабандист. Двама от другарите му прекосяват една нощ границата и се връщат с няколко товара ракия. Оталора предизвиква един от тях, ранява го и заема мястото му. Действа, движен от амбиция, а също и от някакво угодничество. Нека този човек (мисли си) разбере най-сетне, че аз струвам колкото всички негови уругвайци, взети заедно.

Цяла година минава, преди Оталора отново да се озове в Монтевидео. Говедарите обикалят крайбрежието, града (който се струва много голям на Оталора) и стигат до къщата на господаря. Мъжете си постилат да спят в последния вътрешен двор. Дните се нижат, а Оталора все още не е видял Бандейра. Някой плахо казва, че е болен, обикновено един тъмнокож се качва в спалнята му с чайника и матето. Един следобед тази задача е възложена на Оталора. Той се чувства малко унизен, но същевременно е доволен.

Спалнята е разхвърляна и мрачна. Балконът гледа на запад, има една дълга маса и върху нея лежат в разкошно безредие камшици, бичове, пояси, хладни и огнестрелни оръжия, има и някакво старо и потъмняло огледало. Бандейра лежи по гръб; дреме и стене. Залязващото слънце го огрява ярко. В широкото бяло легло той изглежда смален и потъмнял. Оталора забелязва белите коси, умората, отпуснатостта и бръчките, прокарани от годините. Възнегодува, че ги ръководи такъв старец. Мисли си, че само с един удар би свършил с него. Междувременно вижда в огледалото, че някой е влязъл — червенокосата жена; тя е полуоблечена, боса и го наблюдава със студено любопитство. Бандейра се надига; докато говори за стопански работи, поглъща мате след мате, а през това време пръстите му си играят с плитките на жената. Накрая разрешава на Оталора да си отиде.

След няколко дни се получава заповед да заминат на Север. Стигат до някакъв загубен чифлик, каквито ги има навсякъде из безкрайната равнина. Не го оживява никакво дърво, никакъв поток; от изгрев до залез-слънцето го бичува безпощадно. Каменни обори и в тях подивял гладен добитък. Името на този чифлик е Въздишката.

Оталора чува от ратаите, че скоро ще пристигне Бандейра. Когато пита защо, някой обяснява, че се бил появил някакъв чужденец, който е станал гаучо и на когото прекалено много му се искало да командва. Оталора разбира, че това е шега, но се ласкае от факта, че изобщо е възможна такава шега. След това проверява и установява, че Бандейра се е скарал с някого от политическите шефове, който вече му отказва подкрепата си. Тази новина му допада.

Пристигат сандъци с пушки, пристигат сребърна кана и сребърен леген за стаята на жената, пристигат завеси от плътна дамаска; една сутрин от планината пристига мрачен конник с гъста брада и пончо. Името му е Улпиано Суарес, той е капанга, или телохранител, на Асеведо Бандейра. Говори твърде малко, и то с бразилски акцент. Оталора не знае дали да припише въздържаността му на враждебност, на неприязън или на простотия. Но знае, да, в това е сигурен, че за плана, който е замислил, трябва да спечели приятелството му.

След това в съдбата на Бенхамин Оталора нахълтва един риж кон с черна грива и опашка, с обковано със сребро седло и с гул, поръбен с тигрова кожа, който Асеведо докарва от Юга. Този буен кон е символ на могъществото на господаря и затова младежът се стреми към него; пожелава също така с някакво злобно желание и жената с огнената коса. Жената, седлото и рижият кон — това са атрибути на мъжа, когото той иска да унищожи.

Тук историята се усложнява и задълбочава. Асеведо Бандейра владее изкуството да плаши постепенно, да унижава събеседника си малко по малко, като си служи със сатанинска ловкост, смесвайки истина и подигравки. В изпълнение на тежката задача, която си поставя, Оталора решава да прилага същия този лукав метод. Решава да измести постепенно Асеведо Бандейра. В дни на обща опасност успява да спечели за приятел Суарес. Доверява му своя план. Суарес му обещава да му помогне. След това се случват много неща, но малко от тях са ми известни. Оталора вече не слуша Бандейра — редовно забравя, променя или изопачава заповедите му. Съдбата сякаш участва в заговора и ускорява събитията. Един ден по обед в полето на Такуарембо става престрелка с хора от Риу Гранди ду Сул. Оталора измества Бандейра и ръководи уругвайците. Един куршум го ранява в рамото, но същата тази вечер той се връща във Въздишката яхнал рижия кон; същата вечер няколко капки от кръвта му изцапват тигровата кожа и същата тази нощ той люби жената с огнената коса. Според други версии редът на тези събития е различен и те отричат всичко да се е случило в един ден.

Все пак, макар и привидно, Бандейра продължава да е шеф. Той издава заповеди, които не се изпълняват. Оталора не го закача поради някакво смесено чувство, плод на навика и на съжалението.

Последната сцена от историята е свързана с пиршеството през последната нощ на 1894 година. Тази нощ хората от Въздишката ядат току-що заклано агне и пият силен кавгаджийски алкохол. Някой не спира да свири на китара бавна милонга. Седнал начело на масата, Оталора, пиян, ликува и гради кулата на своето тържество и самозабрава, символ на необратимия ход на съдбата му. Бандейра, мълчалив сред суетнята, оставя да се нижат часовете на шумната нощ. Когато часовникът бие дванайсет, той се изправя, сякаш внезапно си е спомнил някакво задължение. Става и почуква леко на вратата на жената. Тя отваря незабавно, сякаш е очаквала повикването. Излиза полуоблечена и боса. С глас, който изтънява и се провлачва, шефът заповядва:

— Щом като ти и портеньо^[2] се обичате толкова много, ще го целунеш ей сега пред всички.

Той прибавя една ругатня. Жената се съпротивява, обаче двама мъже вече са я хванали за мишниците и я запращат върху Оталора. Обляна в сълзи, тя го целува по лицето и по гърдите. Улпиано Суарес вече е извадил пистолета си. Преди да умре, Оталора разбира, че е бил предаден от самото начало, че е бил осъден на смърт, че са му позволили любовта, властта и тържеството, защото вече са го смятали за мъртвец, защото за Бандейра той е бил вече мъртвец.

Почти с пренебрежение Суарес стреля.