Джон Сол
Сенки (5)

4.

— Надявам се, че одеве не сте ме разбрали погрешно — рече Ричард Хасбъро. На бюрото му лежеше разгърнат здравният картон на Джош Маккалъм.

— Моля, седнете, госпожо. — Той кимна към стола край бюрото, после отново се вторачи в папката. Когато след минута-две погледна Бренда, сините му очи, вдъхнали й увереност в стаята на Джош, изведнъж й се сториха доста мрачни.

— Смятам, че е от съществено значение за Джош преживяното от него да се представи в колкото се може по-безобидна светлина — рече лекарят, — но не искам да мислите, че и за миг ми хрумва да омаловажавам случилото се.

Бренда се отпусна на стола и най-сетне си позволи да се отърси от напрежението, трупало се в нея от мига, в който откри Джош в стаята му. Осъзна, че досега е действувала съвсем инстинктивно, без да се ръководи от каквато и да било разумна мисъл. Сега, когато най-страшното бе минало, тя изведнъж усети, че трепери.

— П…просто не мога да повярвам, че наистина се е случило — прошепна тя, сякаш говореше на себе си, а не на лекаря.

— Знаех, че е нещастен… имам предвид, че днес сутринта дори не искаше да отиде на училище…но си помислих, че просто се страхува от първия учебен ден. Знаете какво е да се озовеш в нов клас и да нямаш приятели и да…

Хасбъро изненадано сбърчи вежди и Бренда побърза да му обясни как Джош за втори път прескача класа и колко му е трудно, понеже е най-малък и най-дребен между съучениците си, и колко жестоки понякога могат да бъдат децата и най-вече колко много се безпокои тя за него и… И тогава изведнъж й хрумна ужасна мисъл.

— Дали ще се наложи да го пратя някъде, доктор Хасбъро? — прошепна тя.

— Имам предвид в болница или нещо такова? Лекарят се смръщи и предупредително вдигна ръка.

— Моля ви да не избързваме. Тази нощ ще го задържа в болницата просто за да мога да го наглеждам и да разбера как се чувствува. А сега искам да науча какво точно се е случило през последните няколко дни.

През следващите петнадесет минути Бренда бавно сглобява разказа си за случилото се през деня и със страх отговаряше на уточняващите въпроси на Хасбъро относно поведението на Джош през последните няколко седмици на лятната ваканция.

Всичко, което мога да ви кажа, е, че той просто отказва да се върне в училище — с въздишка завърши тя.

— Но и други деца на неговата възраст постъпват така, нали? — Във въпроса й се долавяше жална нотка, сякаш Бренда молеше лекаря да й посочи макар и оскъдни доказателства, че Джош не се е смахнал.

— Е, и на мен, когато бях на десет, изобщо не ми се ходеше на училище — потвърди Хасбъро и окуражителната му усмивка отново се появи.

— Ако съдим по думите ви, излиза, че каскадата на Джош с ножа не е била предварително замислена. Изглежда, той наистина се е разстроил от всичко случило се, доядяло го е на вас и е намерил начин да привлече вниманието ви.

Бренда дълбоко си пое дъх, но облекчението й продължи само миг.

— Какво искате да кажете? — възкликна тя, връхлетяна от ново ужасно хрумване.

— Възможно ли е… може ли пак да се опита?

Дълго време лекарят не отвърна, сякаш изпитваше неудобство да й каже истината.

— Не знам — най-сетне рече той, — но ми се струва, че ние трябва да намерим отговори за някои от неговите въпроси. — Умишлено употребил „ние“, Хасбъро с облекчение забеляза, че жената пред него сякаш се поуспокои, като че ли фактът, че вече не е сам — сама с проблемите си, ги правеше по-преодолими. Той току-що бе научил, че Бренда Маккалъм няма близък човек, към когото да се обърне, че не може да разчита нито на родителите си, нито на бившия си съпруг. Освен това и Едемското училище едва ли много-много можеше да и помогне. Предположенията му се потвърдиха, когато я помита какво са я посъветвали там.

— Едно на нула за господин Ходжкинс — отвърна тя и затърси в чантата си проспекта, който директорът на училището й бе дал същия ден.

— Сега ще ви се изясни страхотната му идея. — Тя сложи проспекта на бюрото.

— Представяте ли си? Как бих могла да изпратя Джош на такова място! — Бренда здраво стисна ръце, за да спре треперенето им — не знаеше дали от гняв или от страх — и нервно заоглежда лицето на лекаря, докато той разучаваше проспекта.

Ричард Хасбъро не й отговори, а само поклати глава — жест, които Бренда мигновено изтълкува като съгласие със собствената й преценката относно предложението на Ходжкинс.

— Тъпо, нали? Хасбъро я погледна.

— Защо тъпо? Не бих казал. Тя зяпна.

— Да не би да сте чували за туй място?

— Разбира се, че съм чувал. То се намира в съседство с университета, където учеше жена ми. От време на време тя се занимаваше с някои от неговите възпитаници. Дори няколко седмици им води часовете по изкуствата.

— А колко би могло да струва? — попита Бренда. — Каквато и сума да назовеше Хасбъро, тя щеше да бъде непосилна за нея и щеше да сложи край на обсъждането.

— Ако Джош успее да влезе, вероятно няма да струва и пени — отвърна Хасбъро.

— По начало Академията няма за цел да носи печалба. Тя работи в сътрудничество с университета, който пък изследва децата по време на обучението им там, Бренда невярващо го погледна.

— Искате да кажете, че става дума за нещо като лаборатория, в която използуват децата за опитни зайчета?

Хасбъро на свой ред я погледна учудено.

— Нищо подобно — бързо отвърна той.

— Всъщност там обучението се провежда колкото се може по-близо до домашните условия. И макар че децата са под наблюдение, те не го знаят. — Бренда понечи да попита още нещо, но той вдигна ръка и я спря.

— Вижте, нека се обадя тук-там, преди да обсъждаме въпроса. Все още познавам неколцина от хората там. Нека първо проверим какво е положението. Може вече да нямат места или пък още да не са подготвени да видят Джош. Но си заслужава да опитаме.

Бренда откри, че седи съвършено неподвижно. Дори белите й дробове бяха застинали между две вдишвания. В съзнанието й се въртеше поредица от образи: синът й, заключен в стаята си в някаква лудница, нейният Джош, малтретиран на игрището в Едемското училище. Каквото и да му се случеше на новото място — място, за което до днес не бе и чувала — то едва ли можеше да бъде по-лошо от оставането му тук.

Тя бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала, и рече:

— Добре. Май ще е по-добре да говоря с тях.

* * *

Хилди Креймър седеше зад бюрото си в една от бившите по-малки приемни на вилата, в която се помещаваше Барингтънската академия. Чаша кафе, вече съвсем изстинало, стоеше край телефона. Тя я поднесе към устните си и направи гримаса, щом отпи от студената течност. Остави чашата, погледна през прозореца и както винаги отдели минута-две да се порадва на изгледа — на ширналата се пред зданието ливада и на разпръснатите из нея групи секвои и евкалипти. После се сети за напрегнатото си разписание и се зае за последен път да преглежда документите на някой си Джошуа Маккалъм, които факсът им не спря да бълва от вчера следобед до тази сутрин.

Тук бяха всичките му училищни свидетелства от детската градина насам, както и резултатите от всевъзможните стереотипни тестове, на които е бил подлаган през годините.

Хилди знаеше от собствен опит, че най-точната дума за тези тестове е „подлаган“. Откакто се включи е екипа, основал Академията преди пет години, тя откри, че различните тестове за определяне на коефициента а интелигентност и способностите даваха само най-бегла преценка за истинските дарби на децата. Тестовете почти не отчитаха произхода на детето — неговия пол, раса, социално-икономическите фактори или положението му в семейството — всички тези променливи величини, които в крайна сметка наклоняваха везните в една или друга посока.

Що се касаеше до определянето на по-специфичните дарби извън словесните, математическите или научните способности, тестовете изобщо не бяха ефикасни, понеже не съществуваше стандартизиран тест за определяне на таланта в музиката, рисуването или скулптурата. На интереса — да. На дарованието — донякъде.

Но на истинската степен на таланта и гения — практически не.

И въпреки всичко Джош Маккалъм очевидно бе изключително надарен ученик, ако се съдеше по документите пред нея. Резултатите т тестовете му за интелигентност надхвърляха общоприетото ниво и тъкмо те й бяха подсказали да изпрати един проспект в Едемското обединено училище. Освен това животът му се съпътствуваше от всички обичайни проблеми, характерни за човек с неговия интелект, имал нещастието да се роди в някакво затънтено пустинно градче.

Без да го познава, Хилди бе сигурна, че любознателният Джош е отегчен до смърт.

Опитът му да се самоубие само подкрепяше тезата й.

С две думи, той бе точно от децата, за които бе създадена Академията. Хилди погледна часовника, вграден в ореховото писалище. Десетгодишната Ейми Карлсън — друга бъдеща ученичка, всеки момент трябваше да пристигне с родителите си за окончателен разговор. Хилди реши, че има време да поговори с Ричард Хасбъро и бързо набра номера му. Докато чакаше да я свържат с лекаря, пръстите несъзнателно потропваха по писалището.

— Тук е Хилди Креймър, доктор Хасбъро — започна тя, без да си направи труд да го поздрави.

— Имам няколко въпроса към вас във връзка с Джошуа Маккалъм.

Първо, след вчерашния инцидент с него разговарял ли е психиатър и второ, колко време ще трябва да остане в болницата.

Лекарят от Едем още отговаряше на въпросите, когато вратата на кабинета й се отвори и на прага застанаха Франк и Маргарет Карлсън. Като видяха, че говори по телефона, те понечиха да излязат, но Хилди жест им посочи канапето до стената и продължи да си води бележки празните полета на документите на Джош. След миг и тримата Карлсънови вече се бяха подредили на канапето. Ейми седеше между родителите си. Хилди забеляза, че тя е слабичко, червенокосо дете, с дебели кръгли очила, кацнали върху чипо носле. Изглеждаше не само уплашена, но и сърдита. Хилди й се усмихна окуражително, но детското личице остана сериозно.

— Може да си тръгне още сега, така ли? — още веднъж попита тя по телефона. Очевидно опитът за самоубийство на момчето не се бе оказал достатъчно сериозен или поне на лекарите в Едем не им се струваше такъв.

— Смятате ли, че майка му ще може да го доведе при нас в събота? И доктор Енджърсол, и аз го смятаме за подходящ кандидат за Академията, но ние, разбира се, никога не вземаме окончателно решение, преди да проведем разговор с децата и да придобием лични впечатления.

— Хилди слуша известно време, после добави:

— Всъщност няма защо да бързаме. За тази година все още имаме няколко свободни места. След като знаем, че ще дойдат до петък, ще имаме грижа за всичко. — След кратко „дочуване“ тя затвори телефона и прибра документите на Джош, докато поздравяваше семейство Карлсън. Или по-скоро, докато поздравяваше Ейми, тъй като думите й бяха отправени само към момиченцето, което бе заело отбранителна поза и седеше с вдигнати колене и обхванати с ръце крака.

Защо ми се струва, че за разлика от мен ти не се радваш на срещата ни? — попита Хилди, като стана от стола си и заобиколи писалището, че да коленичи и да погледне Ейми в очите.

— Защото хич не ми е приятно, че ви виждам! — предизвикателно отвърна Ейми, а лицето и се изкриви от гримаса, недвусмислено говореща за страха, които все повече я обземаше. Тя бе започнала да е страхува още със ставането си сутринта.

— Не исках да идвам тук. Искам да си отида вкъщи. — Опита се да погледне жената, но не успя, понеже очите й плувнаха в сълзи и тя здраво ги стисна. Не искаше Хилди Креймър да я види, че плаче.

— Да ти кажа, съвсем си права — съгласи се Хилди.

— Ако някой се бе опитал да ме прати в пансион, когато бях на десет години, очите му щях да издера. Такъв скандал щях да вдигна на родителите си, че втори път не би им хрумнала подобна идея. Думите й изненадаха Ейми и тя неволно отвори очи.

— Наистина ли така щеше да постъпиш? — предпазливо попита момиченцето, сякаш подозираше някаква клопка.

— Че как иначе! — потвърди Хилди и се изправи, напомняйки си още веднъж, че е крайно време да свали десетина килограма от обемистото си тяло.

— А хем не бях толкова умна, колкото теб. А ти щом си променила решението си, как така не измисли начин да прилъжеш вашите да те оставят у дома? Щом на мен не ми се вижда трудно, как да повярвам, че ти не си успяла?

— Опитах се — отвърна Ейми, преди да се усети.

— Дори се заключих в дрешника, ама мама имаше ключ.

— Не е много хитро — отбеляза жената.

— Решиш ли да се заключваш в някой дрешник, предварително трябва да прибереш всички ключове.

Момиченцето отпусна ръце, краката му бавно се плъзнаха към края на канапето и се спуснаха на земята. В ъгълчетата на устните й сякаш потрепна усмивка. Тя прокара пръсти през гъстите си червени къдрици.

— Абе и аз се сетих, но тате каза, че щял да свали вратата от пантите.

— О, така ли каза? Е, добре. Ела тогаз да ти покажа нещо. — Хилди се приближи до затворения шкаф, вграден в отсрещната стена. След миг колебание Ейми я последва.

— Я ми кажи, моят шкаф прилича ли на дрешника в стаята ти?

Детето огледа облицованата с орехов фурнир врата и резбованата й рамка и кимна.

— Не е красив колкото този тук, но е горе-долу същият.

— Тогава хвърли едно око на пантите и ми кажи какво ще стане, ако измъкнеш щифтовете.

Смръщена, Ейми пристъпи и огледа пантите от двете страни на вратата.

— Не може да се свали — най-сетне оповести тя.

— Дори и да извадиш щифтовете, вратата не може да се измъкне, ако не отворена.

— Много добре — каза й Хилди.

— Тъкмо затова при нас шкафовете са без ключалки. Не можем да си позволим хлапета като теб да се заключват вътре, а ние да къртим вратичките, нали така? А сега какво ще кажеш, ако отидем да видим стаята ти?

Хвана момиченцето за ръка и го изведе от кабинета, като кимна на родителите му да ги последват. Тя пренебрегна старомодния асансьор, чиято богато украсена, пиринчена клетка предизвикваше възхищението на всички момчета от Академията, и прекоси широкия вестибюл, намиращ се в подножието на стълбище, което изящно и странно романтично се виеше към втория етаж. По изражението на Ейми Хилди разбра, че правилно е допуснала, че момиченцето ще предпочете стъпалата пред дрънченето на стария асансьор. Следвана от родителите на Ейми тя я поведе към втория етаж, след което изкачи още едно крило, водещо до третия етаж, където имаше десет стаи — по пет от всяка страна на тесния коридор, разполовяващ къщата. По средата на коридора жената отвори някаква врата и се отдръпна, за да позволи на Ейми да влезе първа.

Тя обаче се поспря на прага и подозрително надникна вътре, сякаш чувствуваше, че влизането и в стаята щеше да е равносилно на съгласие да я обитава.

Вътре, точно срещу вратата, зърна прозорец с капандура. Стъкмената в основата му седалка бе тапицирана, а цветните пердета, които го ограждаха, бяха дръпнати встрани, за да може слънчевата светлина да прониква в стаята. Щампованите с напъпили рози тапети подхождаха на пердетата. Край едната стена бе поставена отрупана с възглавници кушетка. Срещу нея имаше скрин, малко бюро и етажерка за книги. Дрешникът се намираше в един от ъглите. Вратата му беше открехната.

Без да помисли, Ейми се приближи до него и внимателно огледа резето му.

— Хм, наистина не може да се заключва — сякаш на себе си рече тя.

— Че аз няма да седна да те лъжа, я! — подметна Хилди.

— Ами ако си имам нещо, което искам да заключа? — попита детето и мигновено усети на какво намирисва въпросът й.

— Искам да кажа, ако все пак реша да остана.

— Защо не оставим този въпрос да почака да му дойде времето? — Хилди помълча, после предпазливо попита:

— И така, какво мислиш, Ейми? Стаята задоволява ли те?

— Хм… хубава е — призна Ейми.

— Но… — тя се обърна към майка си и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Наистина ли трябва да остана тук, мамо? — проплака детето, после се втурна и обви с ръце кръста на майка си.

— Защо не се прибера вкъщи?

Маргарет Карлсън лекичко потупа щерка си. Разтревоженият й поглед не се отместваше от лицето на Хилди Креймър, която окуражително й се усмихваше.

— Но, миличка, вчера изгаряше от нетърпение по-скоро да дойдеш тук? Спомняш си, нали?

Тя наистина си спомняше. Когато преди седмица идваха тук, голямата стара вила действително й се бе сторила примамлива, а госпожа Креймър — мила. Но сега при мисълта, че трябва да остане сам — самичка тук, просто я втрисаше.

— Да, но размислих — проплака Ейми.

— Предпочитам да остана при теб, татко и Писанчо!

— Писанчо ли? — попита Хилди Креймър.

— Не си ми казала, че имаш котенце.

— Черно с бели лапички и спи при мен — подсмръкна детето.

— Ами, Бога ми, и ние си имаме котак. Името му е Таби и вчера цял ден скитосва насам-натам да си търси местенце за спане. Но, изглежда, никой не го иска. Може би ти ще го поканиш да спи при теб.

— Ама… — Преди Ейми да успее да възрази, един жълтеникав котарак се появи на прага, като по предварително уговорен сигнал. Огледа се за миг, после се запъти към Ейми и се отърка в крачето й, мяукайки жално. Тя се поколеба, след това клекна и протегна ръка да го погали.

— Вярно ли е това, котенце? — попита.

— Наистина ли си нямаш местенце за спане? — Докато Ейми вземаше котето в ръце и сядаше с него на леглото, Хилди кимна на Франк Карлсън.

Бащата на Ейми, разбрал безмълвния знак, слезе долу, за да качи багажа на дъщеря си.

* * *

Джош седеше в леглото и разгръщаше новия екземпляр на „Клетниците“, който доктор Хасбъро му бе донесъл сутринта. На нощното му шкафче стоеше наполовина изядено парче от ореховия кекс на Макс. Навън кръжеше лешояд, спускаше се все по-ниско и по-ниско, а Джош го чакаше да кацне и се чудеше какво ли е открил.

Някой койот?

А може би само заек.

Защо ли не се облече и не отиде да види. В края на краищата нали доктор Хасбъро му разреши следобед да се прибере у дома. Та да не би да е болен или нещо такова! Даже ръцете не го боляха вече. И така, защо трябваше да чака майка му да свърши работата си при Макс, та да дойде и да говори с лекаря? Защо просто не го пуснеха да си тръгне? Оттук нямаше и два километра до блока им. Голяма работа, ако ги изминеше пеша.

Джош си погледна часовника и се нацупи.

Къде се бавеше майка му? Вече бе почти пет часът, а тя трябваше да дойде още в четири и половина. Какво ли се бе случило? Да не би в края на краищата да бяха решили да не го изписват?

Той остави книгата настрана, стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Освен сестрата, седнала зад бюрото, не се виждаше никой.

Дали просто да не вземе да се облече и да си тръгне? Или просто да прескочи през прозореца. Само че ако майка му се появеше, щеше да си изкара акъла и да реши, че пак се е опитат да се самоубие.

Отново се върна в леглото, решил да почака още малко. Зави се с чаршафа и пак хвана книгата, но вместо да чете, се улови, че мисли за вчера.

Наистина ли бе искал да се самоубие? Замисли се и се сети какво бе казал на психолога, който го бе посетил сутринта: „Струва ми се, че наистина го направих. Искам да кажа, че умишлено си прерязах вените, нали разбирате?“

Но сега колкото повече си мислеше за това, толкова повече се питаше дали е истина. Може би просто се е ядосал на майка си и на всички останали и някак си е искал да им отмъсти. Ами, ако му беше изтекла кръвта и бе умрял?

Опита се да си представи, че е мъртъв. Видя се да лежи в ковчег пред олтара на църквата, докато траеше погребението му. После бързо — бързо осъзна, че изобщо не е мъртъв, а само присъствува на собственото си погребение, но е жив.

Представи си как майка му, облечена в черно, ридае от скръб; децата от училището, искрено опечалени, до едно съжаляват, че са се заяждали с него, само че е твърде късно.

Но ако наистина бе умрял, нямаше да може да ги вижда и какъв смисъл имаше да ги кара да съжаляват, щом като дори не можеше да приеме извиненията им?

Почна пак отначало, като затвори очи и се опита да елиминира всички звуци наоколо. Ето така…ако беше умрял, всичко щеше да е потънало в мрак и нямаше да чува нито звук.

Само че колкото повече се стараеше да не чува нищо, толкова по-силен ставаше всеки звук. Изведнъж от тихото тиктакане на часовника до леглото му писнаха ушите и шумът от минаващите по улицата коли се превърна в постоянен грохот.

Мъртъв. Какво ли значеше наистина да си умрял? Всъщност не му се искаше чак толкова да разбере. Поне засега не. Все още си спомняше колко много се бе уплашил вчера, когато кръвта му зашуртя. Веднага скокна с намерение да изтича до хола, но после осъзна колко много е кръвта и как ще се вбеси майка му, когато зърне какви ги е свършил. Така че просто застана на едно място като истукан, без да прави нищо.

Ами какво щеше да стане, ако наистина бе умрял от загубата на кръв? Потрепери при мисълта и реши, че каквото и да си е мислел вчера, то е било доста тъпо. Само дето оплеска всичко и си създаде излишни неприятности.

Но поне майка му му прости. Това беше една от най-хубавите й черти. Каквото и да направеше той, колкото и да му се сърдеше, тя в края на краищата винаги му прощаваше. Джош реши, че отсега нататък ще се постарае да не я ядосва.

Отново погледна часовника и тъкмо да започне да се облича, вратата се отвори и майка му влезе. Усмихваше се.

— Здравей, момче — рече тя.

— Доста добре изглеждаш. Ще ли ти се да вървим у дома? Джош обнадежден я погледна.

— Наистина ли ще ме пуснат да се прибера?

Бренда кимна.

— Освен това съм ти приготвила изненада.

— Изненада ли? Каква изненада?

— Не съм сигурна, че трябва да ти кажа още сега — подразни го тя. — Май ще изчакам да се приберем у дома или пък до утре сутрин.

— Не! — възпротиви се Джош.

— Кажи ми сега! Моля те!

— Той скочи от леглото и след миг бе почти облечен.

— Е, добре тогава — рече майка му, като се преструваше, че току — що е решила да му каже.

— Ще се зарадваш ли, ако разбереш, че не трябва да се връщаш в Едемското училище?

Джош замръзна, както си навличаше джинсите, и се втренчи в нея, без да вярва на ушите си.

— Да не се връщам ли? — повтори той думите й.

— Какво имаш предвид?

— Ами да речем, че отидеш в друго училище, в някое, което е открито специално за деца като теб?

Мислите на Джош запрепускаха. За какво говореше тя? Изведнъж реши, че знае.

Майка му говореше за някое училище за смахнати деца. За деца, които са се опитвали да се самоубият.

Но той не беше смахнат. Беше й го казал още снощи, а и сутринта й го повтори. Просто се бе чувствувал зле. Това беше всичко.

— За какво училище говориш? — глухо попита той, обхванат от ужас.

— Това, за което ни каза господин Ходжкинс вчера. Барингтънската академия, дето се намирала горе на север.

— Ама… нали там било много скъпо… — запелтечи Джош, но Бренда не го остави да довърши.

— Оказва се, че може и да не е — рече тя.

— Доктор Хасбъро има познати там и им се обади по телефона. Пратихме всичките ти документи и те искат да говорят с теб.

Съмненията на Джош се задълбочиха.

— Искаш да кажеш, че искат да говорят с мен, без дори да ме познават? Откъде-накъде? Това да не е някакъв дом за ненормални деца?

Бренда се сепна.

— Ама че го измисли! — възкликна тя.

— Не става дума за нищо такова, а за училище за надарени деца, за деца като теб!

Но Джош вече клатеше глава.

— Искаш да се отървеш от мен заради това, което сторих, така ли? Преди да си прережа вените, каза, че няма начин да ме пратиш. А сега изведнъж… — Очите му се навлажниха, той се спусна към майка си и я прегърна.

— Прости ми, моля те. Не исках да умра. Просто ми беше мъчно. Не ме пращай на друго място, моля те!

Бренда не отрони нито дума. Държеше Джош в прегръдките си и се опитваше да премисли всичко. Явно синът й не разбираше, че тя не иска да го наказва, а просто му желаеше доброто.

— Миличък, всичко е наред — най-сетне прошепна тя.

— Никога не бих те пратила някъде, за да се отърва от теб, не го ли знаеш? Заминаването ти няма нищо общо с проклетия нож. Просто искам да те запиша в училище, където да бъдеш щастлив и да имаш приятели, които те разбират.

Джош престана да плаче и си спомни обещанието си отпреди няколко минути да се опита да не създава на майка си повече неприятности. Най-сетне, когато реши, че гласът му няма да се разтрепери отново, той се отдръпна от нея и попита:

— А какво ще стане, ако откажа да отида?

— Ами няма да отидеш — отвърна Бренда.

— А и те още не са казали, че те искат. Просто предложиха да отидем в събота, за да си поговорят с теб и да те подложат на някакви тестове. Това едва ли е чак толкова ужасно, нали?

Джош се замисли. Може пък наистина да не става дума за дом за ненормални деца. Господин Ходжкинс го бе споменал още преди той да хване ножа… А и майка му каза, че ако не иска, не е длъжен да ходи.

Накрая реши.

— Струва ми се, че можем да отидем да го видим. Имам предвид да му хвърлим едно око, ако си съгласна.

— Съгласна съм — глухо отвърна тя.

— Разбира се, че съм съгласна! А сега най-сетне се облечи и да си тръгваме оттук.

Когато няколко минути по-късно излизаха от болницата, Бренда дълбоко си пое глътка въздух. Най-сетне нещата се нареждаха. Освен ако Академията не решеше да не приеме Джош. Но за това щеше да му мисли, ако се случеше. Отдавна се бе научила да не се опитва да прекосява мостове, преди да е стигнала до тях. Освен това вече бе взела решение. По един или друг начин Академията щеше да приеме сина й. Умът му твърде си го биваше, за да се прахосва в Едемското училище. Той щеше да влезе в Академията! Просто щеше! Тя не се съмняваше! Щеше да влезе и да бъде най-умният им ученик… Изведнъж се сепна и спря, преди да се опита да премине по мост, който едва-едва се мержелееше.

В събота, реши тя, докато поемаха към дома. В събота всичко щеше да стане ясно.