Анатолий Днепров
Нова посока (1)

I

Седях на третия ред в партера на голямата аудитория и гледах как автоматичната ръка пишеше на черната дъска с тебешир: „Приветствуваме участниците в конференцията по автоматика!“ След като завърши изречението, ръката внимателно постави тебешира на масата и се изтри в сивата бърсалка. После помаха в знак на поздрав на онемелите от учудване делегати. В залата гръмнаха аплодисменти.

За кого бяха те? За автоматичната ръка ли, която сама натисна копчето върху количката и като продължаваше да маха на учените, тържествено напусна залата?

Отначало изглеждаше, че са именно за нея. Но после всички разбраха, че е глупаво да се приветствува автоматът.

Учените и инженерите сами си ръкопляскаха. Случаят бе необикновен!

До мен седеше дребен на ръст мършав човек с олисяла глава, подобна на круша. Той удряше безшумно дланите си една в друга без особен ентусиазъм, изпращайки с подигравателен поглед отдалечаващата се върху количката ръка.

— Вас това не ви ли учудва? — запитах аз.

— Гледайте, подире й се влачи кабел.

— Че как без него? Да не би светият дух да я управлява!

Човекът се понамръщи:

— Зависи какво разбираме под светия дух. Ако наречем така радиовълните, те наистина могат да бъдат използувани.

Разбрах го.

— Сигурно за случая не е много целесъобразно да се правят широкоивичен предавател и приемник за предаване импулсите на управление. Те са толкова много.

Той сви рамене и не отговори нищо.

В това време председателят на конференцията съобщи темата на първия доклад и името на докладчика.

„Регулировъчните импулси в живите организми“, професор Павел Павлович Леонозов.

Моят съсед зашумоля с листовете хартия и като настъпваше седналите до него по краката, бързо си пробиваше път към дъската.

„Значи е биолог“ — помислих си аз и се приготвих да слушам нещо, което съвсем не се отнасяше до моята специалност, тъй като бях специалист по електронно-програмиращи устройства.

Докладът наистина беше твърде специфичен. От началото до края само блок-схеми. Блок-схеми за регулиране на кръвното налягане. Блок-схема за управляване хормоналния състав на кръвта. Блок-схема за приспособяване на очите към светлината. И така нататък.

Мислите ми постепенно преминаха към онова, за което аз самият трябваше да се изкажа на конференцията малко по-късно. Когато отново вниманието ми се върна към Леонозов, той изтриваше вече бавно от дъската всичко, което беше нарисувал, и застанал с гръб към аудиторията, произнесе неясно:

— Така че автономната и централната нервни системи на живите същества крият в себе си големи възможности…

Раздадоха се откъслечни аплодисменти. Не последваха въпроси. Дискусия също. Чувствуваше се, че хората в залата не разбираха добре същността на казаното.

След една минута ученият отново беше до мен. Лицето му беше развълнувано и дори сърдито.

Когато инженерът, който се изказваше след него, начерта схема на комутация на сигналите за програмно управление за зъборезен струг нова конструкция, Леонозов промърмори сърдито:

— И за какво е всичко това? Не е ли по-просто да се вземе обикновен плъх?

— Какво-о? — шепнешком го запитах аз.

— Плъх — високо и твърдо заяви професорът.

Обърнаха се и ни изгледаха и ние млъкнахме.

„Странен човек“ — реших аз.

Любопитството ми беше възбудено и по време на почивката наблюдавах професора отдалеч. Той се разхождаше нервно по коридорите на института, мърмореше си нещо и от време на време се усмихваше. Изведнъж погледът му се спря на беседващия оживено с група младежи инженер, същият, който беше изнесъл доклад за системите на комутация. Леонозов се приближи бързо към него и като го хвана за лакътя, запита:

— Кажете, а колко ще струва вашата система?

— Мисля, че няма да е повече от пет хиляди. Разбира се, без предавките и изпълнителните механизми.

— Хм!… Скъпичко, скъпичко е… — каза, усмихвайки се, биологът.

— А според вас колко трябва да струва?

— Ами, да речем, в нови пари около пет-седем копейки, дори и по-евтино.

— Това е невъзможно! — възкликна инженерът, като погледна изумено Леонозов.

— Впрочем ей сега ще ви кажа по-точно.

Леонозов извади спокойно от задния си джоб бележника, разтвори го и каза:

— Да. Почти не съм сгрешил. Една система — седем копейки. Две ще излязат за тринайсет. Хиляда системи — средно по три и половина копейки за парче.

След тези думи той спокойно се отдалечи от разговарящите и закрачи по коридора към изхода. Всички, в това число и аз, мълчаливо го изпратихме с погледи, пълни със съчувствие…