Станислав Лем
Съзидателно-унищожителният принцип. Светът като катастрофа (4)

III

Заетата от съдопроизводството терминология е твърде подходяща, когато говорим за историята на Слънчевата система в Галактиката, тъй като космогонията се занимава с реконструиране на събития от миналото и по същия начин постъпва съдът в процеса по улики, в който няма неоспоримо доказателство против обвиняемия, а само съвкупност от утежняващи обстоятелства.

Също като съдията космогоникът трябва да установи какво е станало в конкретния случай, но той не е длъжен да се занимава с въпроса колко често се срещат подобни случаи, нито пък каква е била вероятността да се реализира разглежданият случай, преди да се стигне до него. Обаче за разлика от съдопроизводството космогонията се старае да научи значително повече неща.

Ако някой, изхвърли през прозореца бутилка от шампанско (от дебело стъкло и с характерната вдлъбнатинка на дъното) и тя се разпръсне на парчета, то, повтаряйки този опит, той ще се убеди, че, общо взето, шийката и дъното остават цели, докато останалата част от бутилката се начупва на много парчета с най-различна форма. Може да се случи едното от тези парчета да бъде стъклена треска, дълга шест и широка половин сантиметър.

На въпроса колко често може, разбивайки бутилки, да се получават също такива парчета, не може да се отговори точно. Възможно е само да установим на колко парчета най-често се разпръскват чупените бутилки. Такава статистика ще се направи лесно, като се повтаря много пъти описаният опит и условията остават постоянни (от каква височина пада бутилката, дали пада върху бетон или върху дърво и пр.). Но може да се случи падащата бутилка да се удари в топката, която в същия момент е ритнало едно от децата, играещи си на двора, поради, което бутилката ще отскочи, ще влети през отворения прозорец на партера в жилището на една бабичка, която отглежда златни рибки в аквариум, ще падне в него и ще се напълни с вода. Всеки ще признае, че колкото и малко вероятно да е, това може да се случи наистина, така че никой няма да признае подобна случка за свръхестествено явление, за чудо, а само за изключително стечение на обстоятелствата. Обаче статистика на подобни изключения не може да се направи. Освен законите на нютоновата механика и издръжливостта на стъклото на удар би трябвало да се вземе предвид й колко често децата играят в този двор с топка, колко често по време на тяхната игра топката попада там, където падат бутилките, колко често бабичката оставя прозореца си отворен, а ако пък искаме да имаме „обща теория на бутилките, падащи след удар с топка в аквариум и напълващи се с вода, без да бъдат повреждани“, вземайки предвид всички бутилки, деца, къщи, дворове, златни рибки, аквариуми и прозорци, то никога няма да създадем такава, теория.

Ключовият въпрос при възстановяването на историята на слънчевата система, включително с живота на Земята, звучи по следния начин: дали тогава в Галактиката се е случило нещо, подобно на чупенето на хвърлени бутилки, което може да се обхване статистически, или пък нещо, подобно на приключението с топката и аквариума?

Изчислимите по статистически, методи явления не преминават в статистически неизчислими внезапно, при някаква ясно изразена граница, а постепенно. Ученият застава на позицията на познавателния оптимизъм — приема, че предметите, които изчислява, подлежат на изчисляване. Най-красиво е положението, когато те се подчиняват на детерминистичните изчисления: ъгълът на падане е равен на ъгъла на отражение, тялото, потопено във вода, губи от теглото си толкова, колкото тежи изместената от тялото течност, и тъй нататък. Работата става по-лоша, когато сигурността се измества от подлежащата на изчисляване вероятност. А положението става съвсем лошо, когато изобщо нищо не може да се изчисли. Обикновено се казва, че там, където нищо не подлежи на изчисления, тоест не би могло да се предвиди, господствува хаос. Обаче в точните науки „хаос“ съвсем не означава, че нищо не е известно, че си имаме работа с някакво „абсолютно безредие“. „Абсолютно безредие“ изобщо не съществува, а пък и в разказаната историйка с бутилката и топката няма никакъв хаос: всяка случка, взета поотделно, се подчинява на физическите закони, и то на законите на детерминистичната, а не на квантовата физика, защото е възможно да се измери и силата, с която детето е ритнало топката, и ъгълът на сблъскване на топката с бутилката, и скоростта на тези две тела в момента на сблъсъка, и траекторията, по която се е движела бутилката, отскачайки от топката, и скоростта, с която, падайки в аквариума, тя се напълва с вода. Всеки от етапите на това събитие, взет поотделно, по принцип подлежи на физически изчисления, обаче серията, образувана от всички етапи, не подлежи на изчисления (тоест не може да се установи колко често може да се случи това, което се е случило тогава). Работата е там, че всички теории с „широк обхват“, с които си служи физиката, не са пълни, понеже не казват нищо за началните условия. Началните условия трябва да бъдат въвеждани в теорията специално, отвън. Както се вижда обаче, когато едни начални условия трябва да бъдат изпълнени от случайността точно, така че да възникват условия, също много точно дефинирани за следващия етап и тъй нататък, преминавайки през зоната на вероятностите, сигурността се превръща в неизвестна, за която вече не може да се каже нищо, освен че „се е случило нещо извънредно особено“.

Затова в началото казах, че светът е множество от случайни катастрофи, управлявани от точни закони.

На въпроса колко често в Космоса се случва това, което е станало със Слънцето и Земята, до днес не може да се отговори, защото не е известно в коя категория явления трябва да бъде поставен този casus^[1]. Благодарение на постиженията на астрофизичната и космогоничната наука въпросът постепенно ще се изяснява. Много от говореното на сесията на CETI в Бюракан през 1971 година вече не е актуално или се оказа погрешно предположение. Несъмнено след десет или още повече — след двадесет години, в началото на XXI век, много тайнствени днес въпроси ще бъдат изяснени.

Луната е изиграла огромна, ако не и решаваща роля при възникването на земния живот, тъй като той би могъл да възникне само във водни разтвори на химични съединения, и то не в дълбоководния океан, а в крайбрежните плитчини, при което върху прабиогенезиса в тези разтвори катализиращо е влияело тяхното често разбъркване (често, но умерено), предизвикано от приливите и отливите, а те — така или иначе — се причиняват от Луната.

От друга страна, начинът, по който са се образували луните на всички планети, е по-зле проучен от начина, по който са възникнали самите планети. Засега не можем да изключим „извънредно особените“ обстоятелства, при които са възникнали спътниците на планетите — подобни на онези при историйката с бутилката и аквариума. Изглежда, че за да се накъса на пръстени протосоларният диск на мъглявината, е достатъчен обикновен удар на вълната, предизвикана от избухването на Свръхновата, ала за да започнат около планетите да се кондензират техните луни, е било необходимо нещо като пресичането на две кръгови вълни, разнасящи се по повърхността на водата, когато в нея се хвърлят едновременно (недалече един от друг) два камъка. С други думи, за да възникнат луните, може би е било необходимо след първото избухване на Свръхновата да последва ново избухване, също на немного голямо разстояние от праслънчевата система.

Ако не всички поставени въпроси се изяснят напълно, все пак; някакви отговори ще има, и по този начин вероятността за възникване на живот в Космоса, наричана също биогенетична производителност или честота, ще получи приблизителна числена стойност. Може би тази стойност ще се окаже значителна и тогава ние ще имаме основание да признаем за вероятно наличието на живот в безброй много и различни форми на безбройните планети на милиарди галактики, намиращи се около нас. Но дори ако не стане така, книги с предсказаните от мен заглавия ще започнат да излизат.

Ще пристъпя към обясненията защо ще стане така. Ще обхвана предварително в десет думи мрачното положение на нещата: без глобална катастрофа на живота Човека нямаше да го има.