Станислав Лем
Повторение

Случило се така, че в двора на крал Иполип Сармандски дошли двама мисионери конвертисти, за да провъзгласяват истинската вяра. Иполип не приличал на другите крале. Още като хлапак той си играел със златни мозъчета и майсторял свободомислещи самодумки, а пък така слушал мъдреците, че когато трябвало да го коронясат, искал да избяга от тронната зала през прозореца и отстъпил едва пред аргумента, че някой друг може да е и по-лош. Според него доброто управление не било това, което хората хвалят или ругаят, а онова, което никой не забелязва. Изповядвал експерименталната философия, в която решаващо за истината е направеното, а не казаното. Тъй че без страх можели да застанат, пред Иполип двамата отци конвентаристи. И безмерен бил техният радостен ужас, когато разбрали, че кралят не само за бога, но и за никаква религия не е чувал. Те били очаквали, че ще се наложи да проповядват словото божие in partibus infidelium^[1], ама чак пък толкова! По въпросите на вярата умът на Иполип бил като ненаписана страница, затова достойните мисионери на едно място не ги свъртало от желание да започнат да го посвещават. Тозчас го уведомили за Твореца Всемогъщи, който създал света за шест дни, за да си почине през седмия, за предните, техния грях, изгонването от рая и повторното спасително идване, за любовта и милосърдието — а кралят ги завел от залата за аудиенции в личните си апартаменти, където им досаждал с драстичните си въпроси; отговаряли му те с търпелива снизходителност, защото разбирали, че не от ерес, а от невежество са породени. Смаян от сензационните новости, които чувал за първи път, той ги накарал няколко пъти да му повторят как е бил създаден светът. Все питал дали отците са напълно сигурни, че бог е създал света, за да го засели? Дали не е могло да бъде така, че целта на Сътворението е била друга и по-далечна, а жителите на божията постройка са се загнездили в нея скришом, мимоходом? Наистина ли специално тях е имал предвид бог, когато е пристъпвал към делото си? А те, сдържайки недоволството си, предизвикано от безграничната, следователно — и невинна наивност, му гарантирали, че бог е създал света за своите творения, тъй като, бидейки любов, той не е имал предвид нищо друго освен щастието им. Съобщението за толкова силните чувства на Твореца към Творенията направило огромно впечатление на Иполип. Известни трудности възникнали при въпроса за сатаната, понеже кралят се държал в ролята си на посвещаван твърде неконвенционално. Не се учудвал, че бог го толерира, а се чудел, че църквата се отвращава от него. „Та с него е като с канализацията — рекъл, — неприятна е, но е необходима. Ако сатаната не съществуваше, господ сам трябваше да наглежда пъкъла, което не би се римувало добре с неговата безкрайна доброта. Винаги по върви да командироваш някой друг да върши тази деликатна работа. Значи църквата трябва официално да признае сатанинската неизбежност.“ Ала накрая отците някак си преодолели кралските предубеждения, насочили мисълта му в правилна посока и на двайсет и деветия ден от обучението Иполип бил зарадван с блага вест, дори си поплакал от вълнение, а двамата мисионери, също развълнувани, му подарили том на Ордена в твърда подвързия, благословили го и тръгнали към нови трудни мисии. А кралят се затворил за три седмици в апартаментите си, съвети не свиквал, аудиенции не давал, само веднъж изпратил да извикат дърводелец, защото едно стъпало на библиотечната стълба се било счупило под него. И като излязъл една сутрин в градината, с ново око погледнал към всяка най-мъничка тревичка — като на божие дело, а връщайки се в двореца, наредил веднага да изпратят самия Кралски Онтолог^[2] като пратеник при прославените конструктори омногенерици^[3] Трурл и Клапауций: нека се явят пред него, но незабавно!

Пристигнали двамата задъхани, така ги бил пришпорвал достойният пратеник; поклонили се пред трона и зачакали кралските думи, при което Клапауций ръгнал Трурл под реброто, напомняйки му какво му е набивал в главата преди тръгване — да не бърза като пърле пред майка си, а три пъти да претегли наум всяка своя дума, преди да се обади: А най-добре да си трае. Той, Клапауций, ще изнесе на гърба си цялата аудиенция.

— Добри дошли, мили мои, благодаря ви, че така бързо дойдохте — казал Иполип и ги поканил да седнат. — Слушайте внимателно, защото важни неща имам да ви кажа и от вас зависи какво ще излезе от тях. Неотдавна ме посетиха двама мисионери, от които научих, че Космосът не е безстопанствен, тъй като си има Автор. Той е господ бог, личност, както ме увериха, извънредно симпатична, в която аз повярвах безрезервно и пожелавам същото и на вас. Утре ще издам указ, съгласно който всеки мой поданик ще получи Светото писание в касетно издание, обаче не по този повод ви извиках. Вече зная, че светът не е нито всебен, нито отсебен, а е бил създаден от своя сътворител по специален начин — като жилище за съществата, пак от него създадени. Та значи бог си е свършил работата, затова мисля, че и аз трябва да свърша своята. Чужденците, на които дължа посвещаването си в правата вяра, ме уговориха най-горещо отсега нататък да се грижа преди всичко за собственото си спасение. Изслушах думите им, без да ги прекъсвам, понеже нямаше да е възпитано, ала си имам мнение по въпроса. Аз не съм от ония, дето преди всичко за себе си мислят. За мен цялото битие е по-важно от мен самия! На него искам да посветя отсега нататък остатъка от дните си. Познавам, уважаеми Трурл, твоя труд „De Impossibilitate Felicirationes Satiandae Entum Sapientium“^[4], но той не ми допадна особено, защото си помислих: че как да се живее добре в един калпав свят! Че нали последното нещо, което бях готов да приема, преди да повярвам в бога, беше обърнатото към нас съвършенство на космическата постройка! Мислех си, че щом всичко това само се е нагряло, ускорило и разхвърчало, не можем да имаме към никого претенции за евентуалните недостатъци, следователно в дефектите на съществуването не се съдържа никакъв проблем. Обаче сега, щом вярвам, не се съмнявам, че Творецът е безкрайно мил, че ни благоприятствува безгранично, че е имал най-добри намерения, след като е перфекционист, но не вярвам, че всичко това не може да се направи по-добре!

— Ваше величество, ти сподели ли мислите си със своите духовни наставници? — попита Клапауций, след като дипломатически поизчака.

— Какво? Не. Най-напред, понеже се боях да не ги обидя, а после, защото не виждах смисъл да споделям с тях подобни упреци. Нали те са специалисти в областта на теологията, а не на технологията, а мен ме интересува само тази страна на съществуването. Нищо не им казах, още повече че не възнамерявам да затъвам в празно критикарство, а искам — като изповядващ експерименталната, философия — да запретна ръкави. Признавам, веднага ми хрумна да пооправя Творенията, тъй като нито материалът, от който са направени, нито действията им са много прилични, да не говорим за състоянието на средната интелигентност, но веднага си спомних твоя труд, господин Трурл. Ти не закачаше света, а само наемателите му искаше да ремонтираш: ще прощаваш, благородни господине, ама ти си обърнал въпроса с главата надолу. Да нагласяш наемателите според жилището къде се е чуло и видяло такова нещо? Задачата гласи точно обратното. Аз искам да произведа алтернативно съществуване.

— Кралю, ти искаш да станеш неокосмически инвеститор, а нас да вземеш за генерални изпълнители?

— Добре се изрази, господин Клапауций. Зная, че да се направи нов свят не е като да направиш веялка, но аз не се страхувам от обективните трудности. Ако създаването на Uniwersum^[5] беше толкова лесно, колкото е да направиш гърне, не бих се захващал с това, нито пък бих ангажирал вас.

— Прощавай, Ваше величество — рекъл Клапауций, — но на мен не ми е ясно как, след като се представяш за вярващ в бога, ти искаш да конструираш свят, противоречащ на лайтмотива на твоята вяра.

— Защо да е противоречащ? — учудил се Иполип. — Различен, а не противоречащ. Ти откриваш ли в моя замисъл противоречия?

— Така мисля.

— Грешиш и аз ей сега ще ти изясня грешката. Вярваш ли в съществуването на летящи апарати?

— Вярвам, защото съществуват, господарю.

— А в алгебрата вярваш ли?

— И тя съществува. Вярвам. Нали в съществуването на тези две неща можем да се убедим чрез осезание или действие!

— Ей, ей — усмихнал се кралят, — виждам аз с какво искаш да ме хванеш натясно, но няма да успееш. Вярваш също и в това, което не си изпитал и никога няма да изпиташ. Например в съществуването на толкова големи числа, които със сигурност няма да изброиш, или на слънцата, които никога няма да видиш. Не е ли така?

— Така е.

— А, виждаш ли. Та следва ли от това, че щом вярваш в тези неща, вече не можеш да построиш нова летяща машина или да измислиш нова алгебра? Съществуващата вече алгебра пречи ли ти да измислиш друга?

— Не, господарю. Но ти сам казваш, че бог е създал света от любов към сътворението. Значи, конструирайки друг свят, ти отблъскваш с това божията любов.

— Nego consequentiam!^[6] Нищо подобно! Да предположим, че твоят родител ти е построил дом. От това, че ти искаш до него да построиш друг дом, следва ли, че си престанал да уважаващ баща си или че си презрял неговата любов? Нищо общо няма! Не виждам връзка между моите строителни намерения и любовта на Всевишния. Убедих ли те?

— Та ти отблъскваш дар, съвършен според вярата ти. Не съм ли прав?

— Защо пък да отблъсквам? Казал ли съм, че искам да се изнеса от тоя свят? Искам да направя един опит, това е всичко. Освен това не забравяй, че и аз съм част от Сътворението, а от себе си нямам намерение да се отказвам.

Клапауций се поклонил мълчаливо, а като видял, че Трурл отваря уста, сръчно го ритнал в глезена. Кралят, който не забелязал нищо, казал:

— Така че да преминем към директивите! Още когато бях инфант, моите наставници ми говореха, че светът си е свят, а ние, макар да сме в него, сме си ние. Той нито се грижи за нас съзнателно, нито пък съзнателно ни пречи, тъй като не е бил изграден с фасадата към нас. А дори и да е килер, със сигурност не е построен за мишките, въпреки че те имат изгода от него. Но след като не е предназначен за тях, нищо чудно, че рафтовете са прекалено високи, че може да се удавят в някое гърне с мляко и че по кьошетата се търкалят неставащи за ядене субстанции.

— А как стои въпросът с капана за мишки, Ваше величество? — не издържал Трурл.

Иполип се усмихнал.

— Имаш предвид дявола? Той, господин Трурл, е екстремист, без който не може да се мине! В божието дело дяволът е това, което е регулаторът в парната машина: без него би избухнала! Внимаваш ли? В известен по-висш смисъл плюсът и минусът си сътрудничат, а движението е равномерно дотогава, докато противоположните импулси се уравновесят. Но може би по-късно или друг път ще поговорим за това. Убедиха ме, че има Някой безкрайно добър, който ни е предложил космическите квартири, стараейки се да бъдат обърнати най-акуратно с фасадата към наемателите. Нали всичко в божието дело се прави за неговите жители, там всичко пасва идеално, премерено е прецизно, защото такава е била целта, а ако нещо стиска, убива, мъчи или дори ти одира кожата, това също е проява на щедрата божия милост, само че простосмъртният наемател не го схваща отведнъж. Теолозите ще му помогнат: съществуването, вместено в материята, е дидактичен разпределител или именно веялка, която отделя зърното от плявата. Понеже аз просто обожавам науката, устройването на света като университет с приемни изпити изключително ми допадна. Но щом добрите отци ме напуснаха, аз забелязах с тревога, не само този, но и всеки друг свят може да се разглежда като дар на всевишната любов. Представете си свят, в който всичко боли. Щом някой си помисли буквичка, изохква, а ако помисли цялата азбука — вече почти издъхва. Дори когато си помисли за бога, все едно че му съдират кожата. Нека скимтят там така, че слънцата да се тресат. И какво? Нима не може да се хвали и такъв свят, като се казва, че тази болка е доброжелателна, защото те праща по-скоро в рая, а между другото ти напомня и за адските мъки, значи — предпазва те от греха? И дали изобщо може да се измисли свят, толкова ужасен, че никой, ама никой да не е в състояние да го нарече последствие от безкрайната доброжелателност на Твореца? А дори ако той е истински ад, пак може да се твърди, че това е само макет, а истинският ад е някъде другаде и е къде-къде по-лош. Докажи ми, моля те, че не съм прав! Ето, виждате, че такава теодицея^[7] може да се въведе във всеки тип свят: Може да се проповядва, че който се доверява на бога дори тогава, когато от въпросното доверие гьонът му се спуква, той си осигурява вечната благодат. Излиза, че похвалите, които могат да се отнесат до всичко, не струват кой знае колко много…

— Кралю, ти и това ли каза на духовните си отци?

— Кралските думи трябва да се изслушват с внимание, господине. Казах какво ми хрумна, след като достойните отци си заминаха. Мисля си, че нашият свят не е единствен. Известни данни за това се откриват и в Светото писание. Да вземем, например, Страшния съд. Той е окончателен, след него вече нищо интересно, в смисъл на радикално ново, няма да се случи. Нима след крайния баланс господ-бог никога нищо вече няма да направи? Не е за вярване. Истинският творец не се задоволява с едно творение. Разбира се, не съвсем успешните светове са за него трудна дилема. Да ги запази — зле, да ги унищожи — пак недобре, че и с какво право? Струва ми се, че той се е опитвал да въведе веднага известни подобрения, така наречените чудеса, ала после се е отказал…

— Ваше величество чувал ли е за ересите?

— Какво се залепи за мен с тия въпроси? Ще си помисли някой, че се намирам пред епископски съд. Естествено, чувал съм за вероотстъпничествата, но те винаги произлизат от отрицателното отношение към Твореца, а аз, напротив, искам да му помогна.

— Господарю — рекъл с покашляне Клапауций, — намираме се в центъра на изключително деликатна, направо щекотлива, теологична екзегеза^[8]. Опасявам се, кралю, че си повикал не тези специалисти, които са ти необходими…

— Грешиш. Нали аз не се отричам от вярата, нито пък мисля да я реформирам. Насочвам се не към вероотстъпничеството, а към генезиса.

— Но защото — започнал Трурл, обаче Клапауций го настъпил по крака и се поклонил на краля с думите:

— Добре тогава! Какъв Uniwersum желае Ваше величество?

— Тъкмо това трябва да обмислим! Според теолозите бог е поставил в своето дело два ограничителя. Единият — извън Творенията, а другият — в тях самите. Бог чува всичко, но не отговаря. Уж едно време е разговарял, ала после, кой знае защо, престанал. Така че непосредствената връзка с бога е еднопосочна. Втората преграда има по-фини клапани. Бог е такъв инженер, който, създавайки други инженери, още на чертожническата дъска ги е ограничил така, че да не могат да му съперничат сътворително. Така ми казаха моите учители, но това ограничение ми се видя толкова странно, че направих опит да оспоря становището им, ала те го отстояха твърдо. А нали не е казано, че такова съперничество трябва да има низки подбуди. Изобретателят на новото лекарство го създава не за да изблъска в сянка изобретателя на вече съществуващото лекарство, а за да се бори по-успешно със страданието. Тогава защо създателят на новия свят би трябвало да го насочва против създателя на вече готовия свят? Според мисионерите бог подозира всеки, който иска да застане на сътворителния му път, в нечестни намерения. Че ужким целта му не е един по-добър свят, а небесния трон, обаче аз мисля, че бог е твърде по-скромна личност и тъкмо затова — далеч по-симпатична, отколкото им се ще на теолозите. Както е известно, делото говори за извършителя повече от неговите ласкатели. Когато разглеждаме внимателно света, виждаме, че е бил създаден извънредно дискретно, просто анонимно. А нима не е можело да се поставят във всяка тревичка фирмени знаци? Не коментари (все пак Светото писание, е коментар към Сътворението), а оригинални знаци, доказващи директно автентичността на божието авторство! Опитвах се да предложа божията скромност като причина за космическата анонимност, но това предизвикваше непрестанни мигрени у теолозите. Бог е укрил своето авторство така, сякаш изобщо не го е имало — и едва ли е случайно! Укрил се е, защото е искал да се укрие! Харесва ми! Ей това се казва дискретност! Но отците ме сгълчаха. Според тях бог ни дава със света урок по любов, а се е укрил, за да ни даде пълна свобода. Докато градинарят се вижда, никой не краде ябълки. А тия, дето все пак влязат, ползувайки свободата си, дяволите ще ги вземат. Нещо съмнителна ми се вижда тази педагогика. Да даваш, за да не вземат — що за даване е това? А ако те вземат не от непочтеност, а от недомислие? Ако не са свободни като стихия, а като избита машинна ос хвърчат на всички страни, защото такъв им е характерът? Така питах аз отците, а те ми отговориха, че който задава такива въпроси, полудява или съгрешава, а що се отнася до господа-бога, той винаги най-добре знае. Може би. Да предположим. Господа-бога аз не закачам, но от вас подобни оправдания не приемам. Казвам, ви го предварително, за да няма после недоразумения. Давам ви пълномощия, създавайте смело, но не как и да е! Всичко трябва да бъде изпълнено солидно, с непрекъсната оптимизация, недопускаща грешки… сигурно разбирате накъде бия? Оптимизатор с допустими грешки е сатаната — този регулатор-подстрекател, който най-напред подстрекава към злото, а после те бута в пропастта. Ще ви помоля да избягвате подобен екстремизъм.

— Ако сумираме думите на Ваше величество, получават се следните директиви — казал Клапауций. — Щом бог е блокирал връзката, ние ще я отворим. Щом той е бил авторитарен централист, трябва ни демократично децентрализирано сътворяване. А демокрацията означава равни права. Всеки жител на нашия Uniwersum ще може според желанието си да си създава такива светове, каквито му харесват. Така ли е?

— Пази боже! — викнал Иполип. — Съвсем не е така! Че как бих могъл да започна демократичното сътворяване от издаването на конкретни заповеди? Това не би ли било contradictio in adiecto^[9]? Чудя ти се, господин Клапауций, че си могъл да си помислиш така за мен. Не смятам, също, че бог във всичко е затапил пред нас светосътворението; защото в такъв случай не бих могъл да се захвана с тази работа. Не настоявам особено на връзката, вие най-напред ми заселете новия свят, пък тогава ще видим кой с кого ще говори в него. Духовете не са равни помежду си, господа, вие, които сте създали не един, знаете добре. Въпросът не е да дадеш достъп до себе си на всяко лошокачествено същество заради рекламациите и претенциите. Въпросът е да не се произвежда лошо качество!

— Ами тогава не знам — измънкал Клапауций. — Ваше величество ни дава пълна проектна свобода? Трябва да създадем идеално съществуване така, както ние го виждаме? Хм… как да кажа… като вземем предвид монарха и ушите, това ще бъде duumvirat, а не triuhivirat, щом ние трябва да направим всичко, а вие, пресветли господарю, нищо.

— Какво пак? Как така „нищо“ — засмял се кралят. — Та нали аз ще преценявам дали сте успели в сътворителното дело? Впрочем не съм свършил. Не мисля да задълбавам в подробности, аз на ваше място бих изпробвал различни прототипове, а после бих завързал в един възел всичко най-добро, но това си е ваша работа. Ето какво искам на първо място: да въведете в съществуването справедливост! Неговата необратимост е, направо казано, скандална. Което е минало, няма да се върне. Когото ближните му са смазали приживе, за компенсация ще получи вечна благодат. Но нали утрешният салам няма да засити вчерашния глад, дори ако е безкрайно дълъг. Не такава аритметика искам аз, защото не ми харесва събирането, в което бъдещата перфектност анулира, та ако ще с премия, миналата гадост. Необратимостта на времето — ето това е главната нелоялност на съществуването! Знае се, че който започва да живее, си вреди с неумението да живее, а който свършва, наистина знае кое за какво е и как е, но, общо взето, вече е късно. Божиите владения са такава станция за последно обслужване, в която нищо не се ремонтира, а само се разпределя: сред ангелите или в катрана. Добре, ама положението, че злото може да бъде резултат от неумолимата природа на времето, кой знае защо, не се взема предвид. Хващайте се за времето, истина ви казвам. Който веднъж съгреши, ще може да анулира греха; а ако след първия случай не се поправи, след двадесетия или стотния ще се отегчи, пък може и да стане по-добър.

— Да! Може да се направи анизотропен^[10] Uniwersum! — извикал Трурл, който повече не можел да мълчи. — Анизотропен свят с обратно протичане на времето, включвано на определени места, наричани специални точки на континуума!

— Как така? — заинтересувал се кралят.

— По този начин владеенето на времето ще стане независимо от степента на техническото развитие — пояснил Трурл, цял сияещ от хрумването си. — Това ще бъде толкова всеобщо свойство на този свят, колкото всеобщо свойство в нашия свят е гравитацията! А какво означава „всеобщо“? Демократично!

— Разбирам. Изглежда интересно. Кога ще ми покажете прототипа?

— Да речем; след две седмици, господарю. Е? Как мислиш? — погледнал Трурл колегата си. Клапауций не бил доволен от бързото решение, обаче аудиенцията вече му дотегнала, та само кимнал.

Докато се връщали, двамата се карали люто. Спорели до последни сили и докато работели, обаче спазили срока. В уговорения ден пристигнали в кралския двор, теглейки малка двуколка, претоварена с апарати и инструменти. Най-отгоре имало сандъци, свързани с кабел. Тозчас дотичал кралят и в залата за аудиенции, сред позлатата, избелелите знамена и династичните гербове те разположили апаратите на пода. Клапауций дозавинтвал винтовете, а Трурл дрънкал като навит с пружина:

— В по-големия сандък е захранването, а в по-малкия — светът! Същ-същичък, какъвто поръча ти, пресветли господарю: анизотропен, със специални точки, в които може да се обръща посоката, а достъпът до тези точки е всеобщ и равноправен. Хрумна ни също, господарю, да изобретим няколко лица, които в бъдеще ще ни послужат при изпробването на нови светове… Имат свободна воля, всеки прави каквото му се иска, не ги насочваме, не ги ограничаваме с нищо, за да можем да разчитаме на автентичността на поведението им… Разбира се, нито една особа-проба няма да бъде идеално същата във всеки свят, тъй като радикалното преустройство на онтологията нарушава и физиологията, но все пак ще се погрижим да запазим инвариантността като самоличност, в противен случай ще бъде невъзможно да се сравни есенцията с екзистенцията във всички тези светове…

— А как можем да надникнем там? — попитал кралят, който наблюдавал трескавото суетене на Клапауций и му пречел, препъвайки се в разхвърляните проводници.

— Засега ще използуваме, временно монтиране. Поставяме в екзистископа псевдокристал, лазерният сигнал дава каскадно усилване на изхода и после вече лесно, с диапроектор, където и да е… дори на тази стена…

— Може! — рекъл Клапауций, изправяйки се. Трурл държал в ръка щепсела, който правел лош контакт, защото нямал подръка изолирбанд, и така започнала прожекцията. Алабастровите плочи между пиластрите порозовели, появил се, образ, малко замазан и треперещ, но веднага се фокусирал. И видели те как един феодал, някой си Марлипонт, преди да тръгне на кръстоносен поход, поръчвал на съпругата си да му бъде вярна, а понеже по природа си бил ревнив, я заключил в ъгловата кула на замъка, че и пред окованите й порти поставил на стража верен слуга с меч в ръка. За по-сигурно наредил да приковат крака на слугата към стената, за да не може да напуска поста си. Ключа мушнал под бронята си, врънкането на слугата поне за буре тъмно пиво подминал с мълчание, качил се на коня и го пришпорил подир пушилката на, войската. Още прахът не се бил слегнал, когато неговият съсед Креншлин Шчондри, който като развратник не бил тръгнал на поход, започнал да се катери по бръшляна на кулата, в която красивата Цевинна Марлипонцка предяла мъх, понеже ленът й се бил свършил, а като затворничка не можела да изпрати да й донесат нов.

Горе-долу на височината на втория етаж бръшлянът, слабо вкоренен между камъните, се откъснал и паднал заедно с Креншлин развратния на калдъръма, поради което нереализираният се любовник си счупил двата крака. С голяма мъка, но и възможно най-бързо се повлякъл Креншлин, охкайки от болка и псувайки като хамалин, към рова, при който го чакали с коне верните му слуги, заповядал им да го поставят в люлката между два ата и да карат, колкото им сили държат, към къщурката на стареца Тшешчипал Сува, който отговарял за селската темпоралня. Стигнали там и най-напред с молби се опитал нещастният герой да склони стопанина да премести лоста назад, а когато той отказал, оправдавайки се със заповедта на Марлипонт, Креншлин оставил върху паянтовото трикрако столче торбичка, твърда от дукатите в нея, събирани за подобна евентуалност, от което Сува взел да недовижда, а поддържаният, от слугите, Креншлин отишъл под навеса, където се помещавала темпоралнята със стърчащите крикове. Дръпнал главния и краката му веднага оздравели, тъй като с обръщане на времето бил попаднал от кутсузлийския понеделник в по-предишната неделя. Дал леко напред, но не рязко, воден от съображението, че бръшлянът трябва най-напред добре да израсне, затова ускорил времето, дебнейки падащите дъждове, които влияят изключително благоприятно върху коренната система на растенията.

Като изчакал прозорливо шест минути, докато минат две седмици, той оставил времето на нормален ход и презглава се втурнал към куличката. Великолепно развилият се бръшлян бил закрепил корени в пролуките между камъните, на прозореца никого нямало, рипнал Креншлин към разлистеното стебло и — хайде нагоре. Надзърнал през прозореца. Цевинна тъкмо си сресвала косите пред сребърната приготовница, той заобиколил отзад и я взел в прегръдките си. Дърпала се, но без да прекалява. Когато се свързали в прегръдка, по стълбите забумтели железните стъпки на съпруга, който се върнал неочаквано, защото бил забравил да помоли жена си да го препаше с шарф за войнишки късмет, а всички други носели такива шарфове. Не успял Креншлин да стигне до прозореца, наполеонките му попречели, и в този миг влязъл съпругът — въоръжен и дотолкова съобразителен, че още докато се навеждал, за да не си разбие челото в рамката, вече бил извадил сабята си от ножницата. Беззащитният, невъоръжен Креншлин му показал гърба си, сграбчил бръшляна и се плъзнал надолу възможно най-бързо, а съпругът на Цевинна, ревейки като бивол, промушил с мъка и скърцане окованата си гръд през прозоречния отвор, че като почнал да сече, да реже, да кълца бръшляновите възли. Креншлин се строполил като камък. Докато падал, запазил присъствие на духа смелият, макар и лишен от късмет ухажор, които викнал с пълен глас на Цевинна следващият път сама да не забравя за шарфа.

Този път по-малко му провървяло на Креншлин, понеже, докато падал, от ударите в издатините по стените се обърнал и забил глава в калдъръма, та пострадал с акъла. Дишал още едва-едва, затова слугите пак го хвърлили в предвидливо стъкмената люлка и първом в галоп, а сетне в тръс се понесли към стария Тшешчипал. Преди Марлипонт, тропащ вътре в кулата като изпаднал воденичен камък, да изтича на двора, ревейки: „Кон! Цяло кралство за един кон!“, в темпоралнята Креншлин дръпнал с отмаляваща десница съответния крик и то така отчаяно, че тутакси хвръкнал от април в януари. Студено му било да чака в неотопляваната темпоралня да дойде времето на кръстоносния поход, затова дал мъничко напред до март и пак се втурнал към бръшляна.

Възможно е Цевинна да е чула какво викал падащият от кулата на главата си възлюбен, а възможно е и Марлипонт да се е отказал този път от шарфа, важното е, че когато Креншлин се изправил пред своята златокоса, на стълбите било тихо, като че ли и старият слуга бил предал вече богу дух от глад. Благоразумният Креншлин пуснал резето, преди да прегърне любимата си. Страстна, безпаметна била тяхната любов в кулата, не чували те нито сивата кукумявка, нито бурята, прегърмяла около полунощ. Призори Креншлин скочил, безмълвно прехвърлил крака през парапета, хоп по бръшляна до двора, на коня и — в галоп към темпоралнята. Наоколо обрасло с коприви, цяла гора, вътре тихо, но той проявил прозорливост: придържайки смъкващите се шалвари, пропълзял на четири ръце към вратника, огледал се на всички страни — и добре направил; защото зад ухото му гръмнала една стреляща примка, заложена неизвестно от кого междувременно. Чак тогава ритнал вратата и право към крика. Превърнал утрото в свечеряването на предния ден, наместил лоста в средно положение и се засуетил.

Завързал възел на ожулената дръжка, и то под масата, после прехвърлил връвта над гредата под покрива, от гредата през една дупка в покрива я промушил на сламения покрив, от сламения покрив — под водосточната тръба, там завързал другия край на връвта за празна кофа, турнал кофата под пробития улук, насъбрал разни боклуци, прикрил с тях идващата от крика връв, плюл си на ръцете, на коня и — в галоп към кулата.

От зрителите най-много се чудел на това кралят.

— Какво прави той? С какво следващият му ден е по-лош? Или следващата нощ?

— Виждаш ли, милостиви господарю, той е свикнал с обратното време, както всички там! — обяснил му достъпно Трурл. — Затова си знае, че Нищо не му струва да се върне назад към приятните мигове, докато неизпробваното бъдеще може да крие неизвестни грижи.

— А тая кофа за какво му е?

— Запомнил е, че призори е валяло. Когато отново, тоест, още веднъж на разсъмване завали, кофата ще се напълни, ще дръпне връвта и крика, поради което всичко ще се повтори…

— Вижда се, че разбира от време! — намесил се Клапауций. — Замаскира връвта! Дори някой да влезе, може и да не забележи…

Междувременно нощта пак вървяла към своя край и пак се гласяло да завали, когато тропот на копита и дрънчене на оръжия събудили любовниците. Скочил бос Креншлин до прозореца и що да види, лоша работа: долу стоят въоръжени, шестимата девери на Марлипонт, които имали за задача да наглеждат имота и Цевинна, а били дошли, защото именията им на двеста километра се намирали, в съседната темпорална околия. Какво да прави? Освен оръдеен изстрел да го запрати право в рова…

Измъкнал се от обятията на уплашената Цевинна, вкопчил ръка в плътната зеленина и вече почти бил слязъл, но изведнъж изкрещял от болка! Гледа, не е нощ, а ден, той не е горе, а долу върху камъните със счупени крака, а над него Марлипонт, облечен в броня, реве:

— Ти, негоднико, ти, предателю, нехранимайко такъв! Мислеше, че си ме надхитрил, сякаш съм по-далеч от темпоралнята от тебе, прелюбодеецо! Чакай, аз ей сега ще те погаля!

Дава знак и слугите донасят железен кован калъф с форма на човешко тяло, изправят го, отварят го, а вътре целият е с набучени гвоздеи — ой, лошо, много лошо! Креншлин добре познава този инструмент! Вглежда се, няма ли да завали, първите капки падат, но нарядко, нарядко… Вече са го сграбчили за врата, бутат го слугите към желязната вътрешност, а там пироните бръсначи, само щом притиснат двете части и… Пада гръм и завалява като из ведро!

— Няма нищо! Не гледайте дъжда, мръсници! По-бързо, не се мотайте, затваряйте, затягайте! — командва Марлипонт, а зъбите му светят през отвора на забралото. Небесата се изсипват, само дано връвта е цяла — Креншлин се преструва, че припада, свлича се, измъква се от ръцете на телохранителите, боричкат се, той усеща зад гърба си първите остриета — и се строполява на земята.

Мрак и тишина. Ръми. Опипал хълбоците си: цели. Краката: поправи трудно ще намериш. „Ако не беше кофата — помислил си, — свършено беше с мене. Ама че глупак е тоя Марлипонт! Не се заинтересувал що за, връв е това, откъде се е взела, нищо, сполайти, боже, че не си му дал ум… Сега какво? Къде съм? Там е ровът. Кулата. Цевинна? Не ми е до нея сега! Побеснелият от яд Марлипонт сигурно препуска към темпоралнята, бързо след него, дано не ме изпревари.“

Хукнал с все сили Креншлин, но след малко забелязал, че, кой знае защо, все по-бавно тича. Какво става?! Защо с такива ситни крачки? Мили боже — краката му се били скъсили! Опипал лицето си — мустаците му ги няма! „Ясно — Марлипонт сигурно е вече в темпоралнята и е върнал времето назад не със седмица, не с година, ами с десетина години най-малко, имам жълто около устата, сега ще ме търси да ме утрепе като кутре… Така значи! Какво да правя? Да се смеся в селото с босоногите дечурлига, да се правя на ням, на идиот? Няма ли да ме познае, няма ли да ме разкрие съпругът ревнивец? Стар е той, сега едва трийсетте ще му чукнат!“

Продължил да бяга Креншлин към темпоралнята, докато съзрял зарево. Селото горяло. Той броял на пръсти на колко ли години ще е сега Цевинна, Цевиннка по-скоро. На дванайсет…? При баща си, маркграф Хамстербандски, шие кринолини на куклите си… Ама че зарево! Само темпоралнята да не… Стигнал бил до оградата. Горяла Тшешчипаловата къщурка, а селяните изнасяли покъщнината на полето… Ой, не покъщнина, пребити рицари влачат, сганта им смъква ботушите… Плячкосва, както винаги на полесражението… Натъркаляни един до друг. Кой е този човек? За бога, цветовете са на Марлипонт, ей го, от огъня изскача самият той, без оръжие, без шлем, тича презглава, че чак ламарините дрънчат, а подире му девер на кон, и още един, с меч в ръка! Така… явно, богатство им се е прищяло, вместо грижа за темпоралнята — грабеж… Но само глупакът коригира така съдбата, не рицарят на Хронос…

Смъкнал Креншлин от плета турнатите за сушене селски гащи, ризи, бързо до кладенеца, от кофата вода върху тях плиснал, на главата си турнал мокрите парцали и в темпоралнята, вече обхваната от пламъци. Веждите му се опърлили, от жегата дъхът му спрял, а вратата като че ли отвътре подпряна — лоша работа! Хвърлил се към оградата, момчурлякът винаги по-бързо от възрастния ще се шмугне, грабнал иззад пояса пищова на първия проснат на земята, има ли барут? Има! Подскочил към прозорчето, от тази страна гредите само пушели, но по стряхата вече първите сини пламъчета летели, повдигнал се на пръсти, надзърнал, а вътре Сува с прерязано гърло лежи, краката му вратата подпират, затова не се отворила…

Нямало друг начин. Прицелил се в горящата ръчка на крика. „Само да не е прекалено силно, че толкова назад ще отидем, дето мен няма да ме има на света, ах, дяволите го взели!“ — толкова успял да помисли и гръмнал. Гърмежа не чул. Лежал по гръб, небето — сиво, облачно. Вятърът шумял, иначе тихо било и пусто. Боял се да помръдне. „Ако съм пеленаче, как ще допълзя до лоста?“ Това била първата му мисъл. Опипал лицето си. Пак голобрадо, ама зъби в устата си има. Пак добре. Дали не са млечни? С езика си не можел да изброи кътниците.

— Кралица Клара крала на крал Карл кларнета! — изговорил на глас. Успял! — Значи казвам „р“!

Рипнал и се понесъл към темпоралнята. За нея мислел, не за себе си, не знаел дали е на осем или на четиринайсет години! Наложило се да се качи на столче, за да стигне дръжката (ама че сила е имал този куршум!), сграбчил дръжката с две ръце, натиснал с цяла сила напред — и изкрещял от изненада, когато чукнал темето ей в тавана, не скочил навреме от столчето, докато растял… Най-напред опипал цицината на главата си, после устата си: по-добър хронометър от мустаците няма! Добре е, вече са наболи!

Спрял времето посред нощ. Да можеше да се върне назад с четвърт век, когато Марлипонт и деверите му са били ей тонинки, чудесно би било… Но тогава той самият не до бебе ще стигне, ами изобщо ще изчезне, сякаш никога не го е имало. Ой, жалко, с голи ръце от люлките би ги изхвърлил. Напред също не върви повечко да дръпне, че и Цевинна ще стане вече матрона, пък и не се знае дали там в бъдещето над крика не стои някой с вдигнат меч, и такива работи са ставали!

Чудел се какво да прави, а в този миг някой започнал да напира на вратата. Била подпряна с греда, затова този някой басово закрещял на своите бързо таран да донесат! Върнал припряно Креншлин времето с една седмица назад и пак останал сам. Господар на времето е, ама като не може да мръдне и с една крачка, хубав господар! От трън, та на глог… Сега какво, темпоралнята до края на живота му затвор ли ще бъде, или ще се люлее насам-натам от плусквамперфект^[11] във футурум^[12]? Impossibile est^[13]! Та нали и от глад ще издъхне! А там, отвън, някой пак мърда резето и шепне: „Пусни ме, мили, аз съм, Цевинна!“ Предпазливият Креншлин привързал връвчица за дръжката и недоверчиво погледнал през дупчицата. Ако не е тя, ще дръпне, преди оня да пушне през дъските, а пък и да го гръмнат, падащият труп ще дръпне връвчицата, времето назад ще тръгне и той ще възкръсне! Какво ли не се случва! Било е, притиснала те е беда, стоиш, дръпнал крика към себе си така, че времето чак фучи, носейки се назад, а под краката ти, в ъглите, до стените се показват сгърчени трупове, оживяват, агонизирайки в обратна посока, дращят с нокти окървавените греди и изчезват като дим, а веднъж, като стоеше така, двама, вкопчили се в смъртна хватка, изскочиха от времето и така го ръгнаха в хълбока, че едва не изпусна дръжката. Не, наистина е Цевинна. Пуснал я вътре, скочила тя на гърдите му: „Спасявай ме! Направи нещо, за да го няма, изобщо да не се ражда, гледай как ме бие!“ Показва синини по ръцете си, белези… Казал й най-напред да му донесе трохичка ядене, макар и ечемичена питка, пък може и бучка сирене… Едва що излязла, заглъхващ тропот, цвилене на спиращ кон, пак ли? Този път наистина се ядосал, като познал гласа на Марлипонт, който се бил понесъл подир избягалата Цевинна, затова върнал времето с една година назад — принуден бил! И пак ни ядене, ни пиене. Маневрирал и тъй, и иначе, докато попаднал в обкръжение — и деверите, и Марлипонт със своята банда, и самият бургграф, и просяците, и кралските доносници, и офицерите от крепостния гарнизон (глупците оръдия бутат насам!), и някакви граждани с наемници, искащи да анулират договора за житото, и разбойници, сума ти народ се разполага около темпоралнята, обсаждат го, старци довеждат и ги обучават на военно дело, а за всеки случай и хлапетиите въоръжават, учат ги с мускети да си служат, така че и от двете страни на времето лошо му се пише на нещастния Креншлин! Назад от старците не ще се измъкне, напред — от сополанковците. И викат: „Обкръжен си, излизай на честна дума, на честна рицарска дума“, защото се страхуват да не направи нещо с криковете в отчаянието си — и това е ставало. В действителност, като трябвало да избира между оковите (а ония вече за това спорели — дали да го хвърлят в градския или пък в бургграфския затвор, дали в подземията на Марлипонт или на деверите), храбрият, недоцелуван любовник на Цевинна избрал най-страшния, възвишен изход. Дал пълен ход назад, след като привързал с връвта крика към гредата в ъгъла: ще изчезна, ако времето продължава да се носи назад, но и всички заедно със себе си в небитието ще захвърля!

Изчезнал по-бързо от облаче мъгла при вятър, а с него и ония. Чак тогава, когато в отдавнашните векове връвта изгнила, лостът сам се върнал в средно положение. А около темпоралнята била израснала девствена гора, за мигновение се изправил непроходим лес, зубрите се търкали о въглищните буци, месеците вървели, един отделил се от стадото космат носорог нахълтал с рев, изкъртвайки прогнилата врата и като дим се изпарил, щом с рогата си крикът боднал — вместо дъбовата гора тук-там по мочурищата рододендрони и папрати с голи клони, очевидно епохата, каменовъглена наричана: ни човешки жилища, ни самата темпоралня, нищо, само специална точка, над която въздухът трептял и се огъвал като дъга!…

Трурл изключил диапроектора, издърпал проводниците, а кралят, без да каже нито дума, седнал на трона си, но се виждало, че не е особено доволен от прожекцията. Клапауций се изкашлял.

— Не бих искал да отегчавам Ваше величество, затова ще бъда кратък. Процесът, който видяхте, Ваше величество, е типичен. Сюжетът беше средна работа, но дали такъв или инакъв, винаги върви към подобен финал. Действията на антагонистите винаги водят към центъра, какъвто е специалната точка, тоест мястото, в което може да се командува отчитането на времето. Ако обхватът на отделните темпорални е голям и поради това техният брой на планетата е малък, малко ще бъдат и полесраженията. Ако обхватът е малък, центровете ще бъдат много и съответно огнищата на сблъсъци — повече. Но това не променя с нищо същността. Може да се направи така, че настъпващата промяна да не засяга този, който я предизвиква. Обаче и това не внася нищо ново. В този случай индивидът, който е останал във временния пункт последен, ще бъде принуден да бяга в миналото, възможно най-отдалечено, а понеже владеенето на времето засяга всички хора, логиката на конфликта го заставя да отиде в съвършено безлюдна ера. По този начин той е подложен на изхвърляне от историята и повече не взема участие в битките за темпоралните. Ако на планетата има само една специална точка на времето, на нея възниква една мощна държава, измъчвана от центробежни движения и централната борба за завладяване на кормилото на времето, при което препоръките на най-мъдрите хора се свеждат до това да се направи специалната точка недостъпна за всички например чрез потапянето й чрез взривове в дълбините на планетната кора. Но ако вместо специални точки на времето се въведе манипулиране с времето под формата на хронотранспорт, възникват примки на времето, пътувания и експедиции с цел плячкосване, появяват се темпорално конкистадорство и хроничен гангстеризъм, както и опити да се монополизира хронотранспортната техника, винаги безуспешни, защото това, което едни откриват, други — рано или късно — успяват да повторят. А когато се захващат със съвременността, стига се до войни във времето. Стратегическата цел е да се обкръжи противника от страната на бъдещето и да се изблъска към дъното на развитието — към миналото, — значи пак започва регрес. Който държи в ръцете си времето, той има и властта, затова за нея се води борба, подкрепяна с откриването на нови тактики за нападение и отбрана във временното измерение…

— Както виждам, обратимостта на времето е извор на нови беди, а не на изгоди — рекъл мрачно Иполип. — Не можете ли да се справите с това?

— Опитвахме се да ограничаваме движението във времето чрез акселераторни дросели и други видове защита — казал Трурл, — но тогава първата цел на заинтересуваните е да премахнат тези ограничения.

— Добре тогава. Ако се вземе цивилизация с богата духовна култура, с висок етичен стандарт, либерална, хуманитарна и плуралистична?

— Такава можем да програмираме на секундата, милостиви господарю — казал Клапауций. — Не го направихме, защото бяхме убедени, че и такъв вариант нищо няма да ни даде, но щом такава е кралската воля, моля, гледайте… Трурл?

Подканеният натиснал сръчно тия и ония клавиши, преместил няколко щепсела, навил амплификатора и въздъхнал:

— Готово.

— Коя матрица?

— Времето като функция на промените на гравитационната константа.

Алабастровите плочи просветнали. Трурл фокусирал образа.

Кресслин се наведе над масата.

— Това тя ли е? — попита, гледайки серията моментални снимки:

— Да.

Генералът машинално поправи ципа на панталона си.

— Севинна Моррибонд. Не я ли позна?

Не. Тогава беше десетгодишна.

— Трябва да запомниш, че тя няма да ти даде никакви технически подробности. Само трябва да измъкнеш от нея дали те вече имат хронда или не. Дали е в състояние на оперативна готовност.

— Тя ще знае ли? Сигурен ли сте?

— Да. Той не е дрънкало, но от нея няма тайни. Готов е на всичко, само и само да я задържи. Трийсет години разлика!

— Обича ли го?

— Не мисля. По-скоро й импонира. Вие с нея сте земляци, това е добре. Спомени от детството. Не се изхвърляй особено. Препоръчвам ти резервираност, мъжки чар. Ти това го умееш.

Кресслин мълчеше. Изразът на лицето му напомняше съсредоточеността на хирург над операционната маса.

— Пускането днес ли е?

— Днес, всяка минута е скъпа.

— Ние имаме ли оперативна хронда?

Генералът се изкашля раздразнено.

— Не мога да ти кажа и ти добре знаеш, че не мога. Засега съществува равновесие: те не знаят дали ние имаме, а ние — дали те имат. Ако те заловят…

— Ще ме изкормят, за да разберат?

— Сам разбираш.

Кресслин се изправи, сякаш вече беше запомнил наизуст лицето на жената от снимките.

— Готов съм.

— Не забравяй чашката!

Дори не отговори.

Не чуваше вече думите на генерала. Изпод металните фунии върху зеленото сукно на масата падаше светлината на луминесцентните лампи. Вратата се отвори като ритната. В стаята се втурна адютантът с лента в ръка, опъваше в ход униформената си куртка.

— Господин генерал, концентрация, около Хасси и Дьопинг! Затвориха всички пътища.

— Момент. Кресслин, вече знаете всичко. Да?

— Да.

— Желая ви успех.

Асансьорът спря. Моравата се отдръпна и се върна на мястото си. Миризмата на мокри листа се смесваше с дразнещ, почти приятен аромат — на нитриди. „Нагряват първата степен“ — помисли си. Фенерчетата в ръцете на стоящите по-далече хора улавяха от мрака дупките на маскировъчните мрежи.

— Анаколют?

— Авокадо.

— Следвайте ме.

Вървеше в тъмнината подир як офицер с гола глава. Черната сянка на вертолета зяпна в мрака като муцуна.

— Дълъг ли е пътят?

— Седем минути.

Нощният пумпал се издигна с грохот, после планира, витлото още се въртеше и вече кацнаха, невидимата трева гъделичкаше по краката, помитана от механичния вятър.

— В ракетата.

— В ракетата, слушам. Нищо не виждам. Заслепен съм.

— Ще ви заведа за ръка (женски глас). Тук има смокинг. Преоблечете се. Отгоре сложете този калъф.

— И на краката ли?

— Да. Чорапите и лачените обувки са в този плик.

— Бос ли ще скачам?

— Не бос. В тези чорапи. После ги сгънете заедно с парашута. Нали помните как?

— Да.

Той пусна малката, силна женска ръка. Преоблече се в тъмното. Златен квадрат. Табакера? Не, запалка. Сноп светлина.

— Кресслин!

— Слушам.

— Готов ли сте?

— Готов.

— Към ракетата, след мен!

— Към ракетата. Тъй вярно.

Един остър лъч осветяваше стълбата, алуминиева, сребърна. Горният й край тънеше в мрак. Като че ли трябваше да се изкачи пешком до звездите. Отворен люк. Легна по гръб. Лъскавият пластмасов пашкул шумолеше. Лепеше се за дрехите, за ръцете.

— 30, 29, 28, 27, 26, 25, 24, 23, 22, 21, 20. Внимание: 20 до нула, 16, 15, 14, 13, 12, 11, внимание, след седем секунди старт. Четири, три, две, едно, нула.

Очакваше гръм, затова този, който го издигна, му се стори слаб. Лъскавият пластмасов мехур се отпускаше върху него като жив. По дяволите, закрива устата, уф! С мъка отблъсна ципестите гънки, пое си дъх.

— Внимание, пасажер. 45 секунди до балистичния апогей. Да броя ли?

— Не. Започнете от десет.

— Добре.

— Внимание, пасажер. Балистичен апогей. Четири слоя облаци, cirrostratus^[14] и cirrocumulus^[15]. Под последния слой видимост 600. Парашутът ви в ред ли е?

— Да. Благодаря.

— Внимание, пасажер. Втори балистичен клон, първи облачен слой, cirrostratus. Втори облачен слой. Температура минус 44. Долу плюс 18. Внимание, петнайсет до скока. Наближаваме целта, нула на сто, странично отклонение в нормата, вятър 6 метра в секунда, видимост 600. Внимание! Успех! Скок!

— Довиждане — каза Кресслин, разбирайки колко не на място са тези думи, изречени към човека, когото никога не е виждал и никога нямаше да види.

Пропадна в мрака, изстрелян в твърдия от скоростта на падането въздух. Около главата му свистеше, няколко пъти се преобърна. Изведнъж нещо го дръпна с лек трясък, вирна глава, сякаш някой започна да го улавя от тъмнината с невидима въдица. Погледна нагоре — куполът на парашута не се забелязваше.

Добра работа.

Падаше, без да знае колко бързо. Под краката му нещо се провиждаше. Толкова светло? По дяволите! Само да не е езерце. Едно на хиляда, ама кой може да знае… Чу равномерен, деликатен шум, когато докосна с краката си вълнуващата се повърхност. Беше житна нива. Потъна сред класовете. Чашата на парашута го покри. Той се приведе, откопча коланите и започна да сгъва странния мъхест материал, приличащ на паяжина. Сгъваше, сгъваше — това беше най-трудното, щеше да му отнеме половин час. Засега се сместваше в хармонограмата. Дали вече да обуе лачените обувки или още не?

По-добре сега. Пластмасата отразява светлината.

Започна да къса покриващия го пашкул, тънък като целофан, като че ли разопаковаше самия себе си. Нощен сувенир. Подарък. Лачените патъци, носната кърпичка, ножчето, визитните картички.

Къде е чашката?

Сърцето му се разтуптя, но ръката му вече я беше намерила. Не я виждаше, цялото небе бе покрито с облаци. Но я разклати и чу бълбукане. Вътре имаше вермут. Не махна от нея херметизиращата ципа. Има време за това, може да се спъне, да го разлее. Сложи чашата обратно в джоба си, натика сгънатия парашут в калъфа, постави там и месестите чорапи за скока, разкъсания пластмасов пашкул. Казват, че от това не можеш да се запалиш. Кой знае? Не е ли по-добре да се измъкне от житната нива?

Инструкцията по-добре знае.

Той намери в удебеленото дъно необходимата дръжка, пъхна пръст в нея и дръпна, все едно че отваряше кутия бира, хвърли калъфа в смачканото при скока място и зачака.

Нищо, малко пушек. Нито пламъци, нито искри, нито светлина. Дали не е дефектен?

Посегна и опипа. А-ха да изкрещи, защото твърдо натъпканият калъф вече го нямаше там — само купчинка топли, но непарещи парченца като от изгоряла хартия.

Добра работа.

Той поправи смокинга, папионката и излезе на пътя. Вървеше в края му бързо, но не прекалено, за да не се изпоти. Дърво, обаче какво? Липа? Не, май още не. Ясен? Дали? Не се вижда. След четвъртия километричен камък трябва да има параклисче. Точно така.

Параклисчето изплува от нощта с варосаната си стена. Кресслин потърси вратата пипнешком. Тя се отвори леко. Дали не прекалено леко? А ако прозорците не са затъмнени?

Остави запалката на каменния под, натисна. Чиста бяла светлина изпълни затвореното пространство, отрази се в посивялата позлата на неголемия олтар, в прозореца, залепен отвън с нещо тъмно. Той се огледа много внимателно в този прозорец, завъртя се, провери как му седят раменете, ръкавите, реверите на смокинга, после се огледа отстрани дали някъде не е залепнало парченце от фолиото. Пооправи кърпичката в джобчето, повдигна се на пръсти като актьор преди излизане на сцената. Дишаше спокойно, усещайки слабия аромат на угасени свещи, които сякаш бяха горели допреди малко. Угаси запалката, излезе на тъмно, като стъпваше предпазливо по каменните стъпала. Огледа се. Нямаше никой. Облаците се белееха по ръбовете, луната не можеше да си пробие път, беше прилично тъмно. Докато крачеше с равна стъпка по асфалта, той докосна с края на езика си короната на мъдреца. Интересно какво има в него. Естествено, не хронда, дори не и нейното дистанционно включване. Но и отрова там няма, за секунда той видя това, което „зъболекарят“ слагаше с пинсета под златната корона, преди да я зациментира. Зрънце, по-малко от грахово, като цветно захарно бонбонче. Предавател? Но нали нямаше микрофон. Нищо. Защо не му дадоха отрова? Очевидно не беше нужна.

Къщата се показа в далечината иззад дърветата — осветена, шумна, музиката се разнасяше из тъмния парк. Върху цветните лехи падаше светлината от прозорците: на първия етаж, естествено, горяха свещи в канделабри. Изброи коловете на оградата, при единадесетия забави крачка, застана в сянката на близкото дърво, докосна с пръсти мрежата, която лесно се нави надолу. Той прескочи преградата и се озова в градината. От сянка в сянка, докато край фонтана извади от джоба си чашката, с нокът отлепи фолиото, с което бе залепена, смачка го, сложи го в устата си и го глътна с малко вермут. С чашката вермут в ръка вече свободно се приближи по средата на алеята към къщата, без да бърза, като гостенин, връщащ се от кратка разходка, след като се е разгорещил от танците и е поискал да се разхлади. Изтри си носа с кърпичката, прехвърляйки чашката в другата ръка, мина между сенките на застаналите от двете страни на вратата; лицата не виждаше, усещаше само безразличните погледи, с които го изпращаха.

На първите стъпала — почти синя светлина, на следващите — топложълта, музиката свиреше валс. „Гладко върви“ — помисли си. Дали не прекалено гладко? В залата беше многолюдно. Не я забеляза веднага. Стоеше вече на две крачки от нея, заобикаляха я мъже с орденски лентички на реверите. Изведнъж в другия край на залата се разнесе тропот, някой падна — лакей в ливрея, и то с такъв замах, че подносът с чашите изскочи от ръката му в пръски от бяло и червено вино. Ама че непохватен! Всички около Севинна обърнаха глави като по команда. Само Кресслин гледаше нея. Този поглед я заинтригува, макар нищо да не й говореше.

— Не ме познахте, госпожо. Нали?

— Не.

Отрече, за да го отблъсне. Да пресече. Той се усмихна спокойно.

— А черното пони помните ли? С бялата ивица. И момчето, което го изплаши с балонче?

Тя примигна.

— Вие ли сте?

— Да.

Нямаше нужда да се запознават, щом се знаят от деца. Танцува с нея само веднъж. После се държеше по-скоро настрана. Затова пък доста след един часа излязоха в парка. Измъкнаха се през врата, известна само на нея. Докато вървяха по алеите, забелязваше ту тук, ту там, в сянката на дърветата, хора. Толкова много. Не ги беше забелязал, когато прескочи през мрежата. Странно!

Севинна го гледаше. Лицето й изглеждаше бяло на лунната светлина, пробила облаците през втората половина на нощта — да, така трябваше.

— Не бих ви познала. И все пак ми приличате на някого. Не на онова момче. На някой друг. Може би — възрастен…

— На съпруга ви — отвърна той флегматично. — Когато е бил на двайсет и шест години. Сигурно го знаете от снимките… от онова време.

Тя примигна.

— Да, прав сте. А вие откъде знаете?

Кресслин се усмихна.

— Служебно. Журналист. Временно… военен кореспондент. Но с цивилно минало.

Не го слушаше.

— Вие сте от моя край. Учудващо.

— Защо?

— Някак си… не е хубаво. Не знам как да се изразя. Почти ме е страх.

— От мен ли?

Беше искрен, наивен, удивен.

— Не, вие пък. Но това е сякаш… сякаш докосване на съдбата. Тази ваша прилика и това, че сме се познавали като деца.

— Какво особено има тук?

— Не мога да ви го обясня. Това като че ли е алюзия. За тази нощ. Като че ли означава нещо.

— Суеверна ли сте?

— Да се връщаме. Става хладно.

— Никога не бива да се бяга.

— Сега пък какво?

— Не бива да се бяга от съдбата. Невъзможно е.

— Само да знаехте.

— Къде е понито ви?

— А вашият балон?

— Там, където ние ще бъдем след сто години. Всички неща се разтварят във времето. Няма по-силен разтворител.

— Говорите така, като че ли сме вече стари.

— Времето е убийствено за старите. Ала е неразбрано за всички.

— Мислите ли?

— Зная.

— А ако…?

— Моля?

— Не, нищо.

— Искахте да кажете нещо.

— Така ви се е сторило.

— Не ми се е сторило, защото знам какво беше това.

— Е, и?

— Една дума.

— Каква?

— Хронда.

Тя потрепера. От страх.

— Не се бойте. Ние и двамата сме извън играта, макар и да знаем (освен съпруга ви и специалистите на доктор Сува). Онези от центъра Неггенеу.

— Какво знаете? Откъде?

— Същото, което и вие, госпожо.

— Невъзможно е. Това е тайна.

— Че и аз не съм казал тази дума никому, само на вас. Знаех, че вие знаете.

— Как може да знаете? Вие… рискувате много. Известно ли ви е?

— Не рискувам изобщо, тъй като моята информация не е нито повече, нито по-малко легална от вашата. С тази разлика, че аз зная от кого сте я чули вие, а вие не знаете откъде я имам аз.

— Разликата не е във ваша полза. Откъде знаете?

— А да ви кажа ли вие откъде?

— Знаете ли също… кога?

— Наскоро…

— Наскоро! Значи нищо не знаете.

Почти трепереше.

— Не мога да ви разкрия това. Нямам право.

— А онуй?

— Онуй го казах, защото толкова ви е разкрил вашият съпруг.

— Дали някой… Откъде знаете, че точно той?

— От правителството знае само министър-председателят. Министър-председателят се нарича Моррибонд. Лесно, нали?

— Не. По какъв начин? А! Подслушване?!

— Не. Не мисля. Излишно е било. Просто е трябвало да ви каже.

— Защо? Вие мислите, че аз…

— Не. Тъкмо затова, защото вие никога не бихте поискали. Трябвало е да ви каже, понеже е искал да ви даде нещо, което е представлявало за него изключителна ценност.

— Аха, значи не с подслушване, а чрез психология?

— Да.

— Колко е часът?

— Два без шест.

— Не зная какво ще стане с всичко това.

Севинна гледаше в мрака наоколо. Сенките на клоните, плоски и ясно очертани, вибрираха на пясъчната алея и на моменти изглеждаше, че те са неподвижни, а земята трепери: Музиката достигаше до тях като от друго време.

— Стоим тук скандално дълго. Не се ли досещате защо, господине.

— Започвам да се досещам.

— Тайната, която… ще направи това със света, не е никаква тайна миг преди… часа нула. Може и да престанем да съществуваме. И това ли знаете?

— Знам. Но не днес трябваше да се случи.

— Трябваше.

— Имаше известни… усложнения. Но вече ги няма.

Почти го докосваше с гърдите си. Говореше към него, обаче не го виждаше.

— Той ще бъде млад. Напълно сигурен е.

— Ами да.

— Не казвайте нищо. Не вярвам, не мога, макар и да знам, че би било гратис, така не се случва. Но сега е все едно. Нищо не може да се промени. Никой нищо не може да промени. Или ще го видя такъв, какъвто сте вие сега… или Реммер казваше… възможно е подхлъзване, в депресията… аз ще стана дете. Вие сте последният човек, на когото говоря… преди това.

Цялата трепереше. Той я прегърна и подкрепи. Сякаш без да знае какво казва, изломоти:

— Колко време… остава?

— Минути… два и пет…

Кресслин се наведе над лицето й, като в същото време натисна с езика си онзи метален зъб толкова силно, колкото можа. Чу как в главата му нещо лекичко изпука и потъна в небитието.

Генералът докосна машинално панталона си.

— Хрондата е темпорална бомба. Избухването й предизвиква възникването на локална депресия във времето. Образно казано, така както обикновената бомба образува в почвата яма, пространствена депресия, така и хрондата потъва в настоящето и издърпва или избутва цялото обкръжение в миналото. Размерите на връщането във времето, така наречения ретроинтервал, зависят от големината на заряда. Теорията на хронопресията е сложно нещо и аз не мога да ви я изложа, господа. Все пак, принципът може да се обхване доста просто. Протичането на времето зависи от всеобщата гравитация. Не от локалните гравитационни полета, а от общосветовната гравитационна константа. Не от самата гравитация, а от нейните промени. В целия Космос гравитацията намалява и това е в известен смисъл другата страна на протичането на времето. Ако гравитацията не се променяше, то щеше да стои на едно място. Изобщо нямаше да го има. Така, както е с вятъра. Къде е вятърът, когато не духа? Няма го никъде, тъй като той е движение на въздуха. По този начин се обяснява днес възникването на Космоса. Той не е възникнал, а е съществувал извън времето, докато гравитацията е оставала непроменена, след което е започнало нейното намаляване. Оттогава Космосът се разширява, звездите обикалят, атомите трептят, а времето тече. Съществува връзка между гравитоните и хрононите и именно тази връзка беше използувана при конструирането на хрондата. Засега можем да манипулираме с времето само бурно. Това е колапс, значи имплозия, а не експлозия, взрив. Най-голямо връщане във времето настъпва в точката нула. В 1:59 Кресслин натисна сигнала за обратен ход. След дванадесет секунди гръмнаха всички наши оперативни хронди в стратегическа готовност. Имплозията беше кумулативна. Затова територията, обхваната от хронопресия, има почти правилна кръгла форма. В точката нула депресията достига вероятно от 26 до 27 години. Тази величина постепенно намалява към периферията. На засегнатата територия неприятелят имаше лаборатории, складове, работилници и подземни хронопресивни полигони. Понеже той започна работата в тази област преди девет-десет години, понастоящем там няма нищо, което би представлявало опасност за нас. Засегнатата площ, както виждате на тази карта, господа, е с диаметър около 190 мили…

— Генерале!

— Слушам.

— Въз основа на какво поддържате, че благодарение на Кресслин сме изпреварили хроналния удар на неприятеля?

— Заповедта беше следната: ако до удара остават повече от 24 часа, беше му забранено да докосва сигналния контакт. Ако научеше някакви подробности за акцията, свързани със срока на провеждането й, големината на зарядите, броя на хрондите, трябваше да предаде информацията чрез специална мрежа от нашето разузнаване. Ако противникът щеше да атакува в течение на едно денонощие, а Кресслин не успееше да установи контакт с мрежата, той трябваше да задействува автоматичния предавател, закопан в гората край Хасси. И само в случай, че няма време да стигне до сигнализатора, а е напълно сигурен в атаката, предвидена в най-близко време, трябваше да натисне контакта. Подчертавам: Кресслин не познаваше механизма на хронопресивната имплозия, не знаеше нищо за нашите хронди, не знаеше дори какво представлява сигналният контакт. Доволен ли сте от отговора ми, господин министър?

— Не. Смятам, че сте си позволили да натоварите с прекалено голяма отговорност за съдбата на целия свят един човек, агент. Впрочем все едно дали е агент или неагент. Как би могъл един човек сам да решава?!

— Позволете да дам по-нататъшните пояснения, господин министър. И преди акцията на Кресслин нашата информация не беше равна на нула. Естествена цел на неприятеля щеше да бъде нашият хронален център. Двете страни в еднаква степен не знаеха само доколко са напреднали изследванията и подготовката. Местонахождението на нашия комплекс С те познаваха така добре, както ние знаехме дислокацията на техните хронатори. Невъзможно е да се скрият, такива огромни комплекси.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Тъкмо започвам. Ако се очертават концентрични кръгове около нашия комплекс C, то Хасси остава в зоната, върната назад с 10 години, а Лейло, като лежащ по-близо до C, в зоната с двадесет години връщане назад. Вчера сутринта получихме съобщението, че Моррибонд няма да присъствува на приема, който канцлерът дава в своята резиденция в Хасси, затова пък разполагахме с данни, че Моррибонд заминава на инспекционна обиколка из частите, разположени по границата с нас. В осем вечерта дойде вестта, че вместо да отиде в гарнизонния център Аретон, той е останал в Лейло.

— Момент, генерале! С това може би искате да кажете, че Моррибонд се е опитвал да използува хроналния удар, който щяха да нанесат на нас, за да се подмлади?

— Ами да. На това мнение са нашите експерти. Моррибонд е… беше на шестдесет години, а жена му — на двадесет и девет. Минус двадесет за него и минус десет за нея — четиридесетгодишен мъж и деветнадесетгодишно момиче. Освен това съществуваше и решаващото всъщност обстоятелство, че той е болен от myasthenia gravis^[16]. Лекарите му даваха две, най-много три години живот.

— Това сигурно ли е?

— Да. На практика сигурно. Съществена роля е играло и неговото — както смятам аз, — специфично чувство за хумор. Кодовото название на операцията е било „Балкон“.

— Не разбирам.

— Как така? Ромео и Жулиета. Сцената на балкона… А между другото тогава би трябвало да бъде унищожен целият наш хронален потенциал.

— Но стана точно обратното!

— Действително, защото аз ви дадох изчисленията при предположение, че имплозията настъпи в нашия комплекс C съгласно техния стратегически план. Той затова е изпратил жена си в Хасси, а сам е отишъл в Лейло, разположен досами нашата граница. След съвещанието в генералния щаб оценихме положението като критично, незабавно изпратихме Кресслин, тоест толкова бързо, колкото беше възможно. Приземи се в околностите на Хасси. Понеже ударихме първи, изохроните на депресията имаха обратен знак на запланувания от неприятеля. Обратен, след като ние улучихме техния хронален център.

— И какво от това? Моррибонд е станал по-млад, отколкото му се е искало, а неговата жена — по-малко млада… Какво стратегическо значение може да има този факт? Предлагам да сменим темата.

— Той има стратегическо и същевременно политическо значение, тъй като ще доведе до смяна на министър-председателя на противниковото правителство: Като предизвиква депресия, имплозията образува на самата граница на обхвата си малки концентрични удебелявания около точката нула. По аналогия с ефекта на обикновената бомба: центърът на взрива се вдлъбва, а около него се появява кратерният насип. Хрондата изблъсква настоящето назад, а на границите на имплозията времето се придвижва напред. Това е така нареченият Компенсационен ефект. Именно Лейло се намираше в неговата област. Следователно там времето се е мръднало напред с девет-десет години.

— Моррибонд е на седемдесет? Великолепно! — захихика някой от насядалите около масата със зеленото сукно!

— Не. В съгласие с казаното по-горе за болестта му, Моррибонд е мъртъв. Има ли още въпроси?

— Искам да разбера в какъв вид се актуализира миналото след имплозията на хрондата. Физиците твърдят, че миналото като идеално повторимо време, в което бихме могли да се върнем, не съществува.

— Истина е. Имплозията не предизвиква идеално връщане в календара. Тоест не възстановява конкретното състояние, което е съществувало в конкретна година, ден, час и минута. Всеки материален обект само става по-млад — миналото като съотношение на вече станали събития нито се връща, нито се повтаря. Специалистите предпочитат да не вземат категорично становище дали наистина това е невъзможно. Във всеки случай можем да използуваме като модел за действието на хрондата положението на футболното игрище, когато играчът ритва топката, а друг играч му я връща точно на същото място. Примерът е подходящ, защото топката трябва да се ритне; а не може да се пренесе чрез използуването на прецизни микрометри. В същото време имплозията представлява интервенция във времето, груба и неподлежаща на изчисления в микроскопичните подробности.

— Но вие сам казвахте, генерале, че човек става от шестдесет на четиридесет години!

— Това е нещо друго. Неговият организъм се оказва точно с толкова години по-млад във физиологично отношение. Същото става с всеки предмет. Старото дърво ще се подмлади, ще се превърне във фиданка. Но ако, да речем, вземем скелет, който е прележал сто години в земята и от който година преди това са махнали част от костите, след имплозията ще имаме пред себе си скелет, показващ при изследванията, че е прележал в земята осемдесет години, обаче извадените от него кости няма да се появят обратно. Ако някой неотдавна е останал без крак, дори след имплозия с четвъртвековен ретроинтервал няма да си го възвърне. Затова хрондата не се намесва в така наречените причинни парадокси, свързани с идеята за пътешествия във времето. Организмът под имплозия възстановява своята жизненост в границите, определени от физиологичните му възможности.

— А машините? Книгите? Сградите? Плановете?

— Сградата, издигната преди сто години, ще се промени слабо. Обаче постройката от бетон, който се е втвърдил преди осем години, ще се окаже купища пясък, цимент, греди, понеже бетонът остарява и затова не може да съществува като бетона отпреди мига, в който е възникнал чрез смесване на съответните съставки. Същото се отнася и за всички обекти, както вече казах, включително и за машините.

— Напълно сигурно ли е, че неприятелят не разполага вече с потенциал за противоудар?

— Нямаме такава сигурност в сто процента. Песимистичните оценки дават, че сме унищожили осемдесет на сто от техния хронопотенциал, а оптимистичните — до деветдесет и осем на сто.

— Хрондите могат ли да се използуват по друг начин освен за унищожаване на противниковите хронди?

— Могат, господин министър-председателю, но наша първостепенна задача беше унищожаването на хрондите на врага и техните производителни бази. След като запазихме незасегнат нашия потенциал, ние получихме значително преимущество — стратегическо и тактическо. Вие разбирате, господа, че сега не мога да кажа нищо повече относно това, как ще използуваме този потенциал. Няма ли повече въпроси? Благодаря ви, господа. Какво има? Високоговорителят ли? Моля за тишина!

— Внимание! Внимание! Тревога първа степен!! Локаторите наблюдават слизане на спътници на врага, четири на брой, от троянските орбити. Противоракетите на балистичната отбрана са изстреляни и сега се прехващат от врага. Един спътник унищожен чрез точно попадение. Трите спътника на радиант дзета намаляват първа космическа. Решенията на локаторите са затруднени от маскиращия йонен облак, изхвърлен от симулационните глави на първия унищожен спътник. Внимание! Внимание! Наземните индикатори за насочване ще предават непрекъснато чрез непосредствената връзка със стационарните спътници от нашата защита кои са вероятните цели, избрани от врага. Внимание, цел първа: комплексът C с гранично отклонение 20–25 мили от точката нула. Внимание, цел втора: главната квартира, повтарям, главната квартира, с гранично отклонение 7–9 мили от точката нула.

— Двадесет процента от тяхната хрономощност пада върху главите ни!! — изкрещя някой. Всички, които досега седяха край зелената маса, скочиха. Зашумяха столове, един падна, някъде наблизо зави сирена.

— Господа! Останете по местата си! Имплозията не е опасна за живота! Няма възможност за изолиране или укриване! Моля ви, запазете спокойствие! — викаше с пълен глас генералът.

— Внимание! Внимание! Втори спътник е унищожен в йоносферата с ракетен залп. Двата останали спътника навлязоха в мъртвата зона на крайорбиталната защита. Променят курса си — според локаторите за близка защита — и изстрелват макети. Внимание! Двата вражески спътника са на осите на цели номер едно и две. Навлизат в оптическия периметър за пряко въздействие. Внимание! Обявявам тревога за най-висша опасност. Осем секунди до нулата. Седем до нулата. Шест. Пет. Четири. Три. Две. Внимание ну…

Образът угасна и настъпи мълчание.

— Не е особено обнадеждаващо! — изохка Иполип. — Ами ако времето може да се разклонява? Да не тече като река. И ако може да се регулира като система от канали? Какво ще кажете?

— Опитвахме и това — рекъл Трурл. — Ефектът беше пандемониум^[17]. Възникват Частни времена, изкривени във форма на заливи и разливи, вземащи началото си от сънищата. Възниква подривна хронавтика, която застрашава обществото с разпадане, преследвана поради което от властите. Появяват се легитимации за настоящето, ретрохронални данъци, хрониция, интерхрон, хронични войски, контрабанда в междувремието, банди, които възкресяват екзекутираните престъпници, амбулантни времетърговци и корпуси за календарна сигурност. Възниква масова темпорална емиграция, калабалък, едни се тикат в модните времена на другите, едновременниците се опитват да отстраняват принудително нелегалните времетърговци, на всички бог знае защо им се струва, че в друго време със сигурност е по-добре. Стига се до маскиране, колекциониране и заграбване на ценни мигове, възниква секуларна борса, произвеждат се фалшиви или вървящи в кръг времена, хронични затвори и тъмници. Изработват се еротични, мистични и политически перпетуари, както и извлекачки на чаровни моменти. Тълпи емигранти, реемигранти и контраемигранти се носят в противоположните посоки през вековете, чукайки се при разминаването в челото. Стига се до така наречените военни конвулсии и спиране в хода на историята, когато времеубийците, изпратени от една държава, ликвидират бъдещия Цезар на друга държава, докато е още в пелени. Той не пораства, не става Цезар, не побеждава, така че изчезва необходимостта да бъде удушен още в пелени, тогава израства невредим, пак биват изпратени времеубийци при люлката му и така в кръг. Открихме осемстотин вида от така наречения circulus temporalis vitiosus^[18], ала аз смятам, че те могат да бъдат безкрайно много. Ами хроноперверзиите? Футурофилията, часовниковият фетишизъм, delecatio temporosa^[19], автопедофилията или ухажването от развратни старци на самите тях като невинни същества от годините на идиличното детство? Ами дъмпинговият импорт на бъдещи технологии, предизвикващи икономически кризи? Ами похищенията във времето? Милостиви кралю, бих могъл да ти изброявам цели часове подобни неща. Най-горещо те съветвам да се откажеш…

— Добре! Убедихте ме, че обратимото и разделимо време е неблагодарно свойство на Сътворението — казал кралят с нескривано раздразнение. — Проявете тогава инициатива. По-смело! Помислете например върху следното: тукашният свят се държи доста неутрално. Не е нито прекалено благосклонен към своите жители, нито пък прекалено ги потиска. Това безразличие лесно поражда фрустрации. Както е известно, хладното безразличие на родителите повлиява зле на децата, а какво остава за безразличието на света! Нима той не трябва да бъде предвидлив, грижовен, покровителствуващ наемателите си на всяка крачка, изпреварващ желанията им? С една дума, не те към него, а той към тях трябва да се приспособява. Да речем, че един уморен друмник пада от скалната издатина в пропастта, защото се е подхлъзнал. Ще стане на кайма. А в нашия свят предвидливото място на падане бързичко ще стане меко като пухена постеля. Друмникът ще се отърси и ще продължи пътя си. Е? (Кралят гореше от ентусиазъм.) Така не е ли добре? Защо не казвате нищо?

— Понеже доброжелателността е относително понятие — рекъл Клапауций. — Да останем при въпросния друмник. Кой е той? Може би животът му е дотегнал и той се е хвърлил в пропастта? Дали в такъв случай камъните трябва да останат твърди? Обаче това предполага разчитане на мисли.

— Да предположим. Какво от това, щом нас като творци нищо, не ни ограничава? — отвърнал кралят.

Как какво? Да речем, че този пътешественик носи важна вест. Ако я донесе, ауридите ще победят бенидите, а ако не я донесе, бенидите ще спечелят войната. Според ауридите камъните трябва да омекнат, а според желанието на бенидите те трябва да станат още потвърди. Ала това не е всичко. Ако този друмник премине жив и здрав планината, ще срещне жена, която ще му роди син. Този син ще опише мисията на баща си като подла и позорна постъпка. Ще го нарече предател, тъй като аз забравих да кажа, че самият куриер е бил бенид. Обвинението на сина така ще разтърси неговата съвест, че заобиколеният с всеобщо презрение баща на писателя ще се обеси. Ако доброжелателният клон се счупи, той ще скочи във водата. Ако милосърдната вода го изхвърли на брега, той ще глътне отрова. И тъй нататък. Колко дълго доброжелателният свят трябва да удължава духовните му мъки, като му отказва физическата кончина? Може би наистина по-добре е да си увисне на клона. А щом е така, кое е по-добро: да загине бездетен в пропастта или да се обеси в резултат на постъпките на сина си? Кралю, ще ми позволиш да не ти отстъпя думата. Знам какво искаш да кажеш, Ваше величество: въпросът е дали онзи друмник е бил наистина предател, тоест коя от воюващите страни е заслужавала победата. Да кажем, че справедливият човек би я пожелал по-скоро на бенидите като по-слаби в оръжието, но по-благородни духом. Значи станало е лошо, че пътешественикът е предал своите и е допринесъл за ауридския триумф. Ала нещата не свършват дотук, аз не предавам в резюме роман, а всеобщата история, а тя няма край. Като покорили бенидите, за сто години, без сами да знаят как, ауридите попаднали под влиянието на победените. Разбрали те тогава колко лошо нещо е военното насилие и сключили с бенидите равноправен съюз, в който и на двата народа им било добре. Значи камъните не е трябвало да омекват. Все пак можем в успоредното протичане да видим какво ще стане, ако друмникът загине. Тогава ще победят бенидите. Победата ще направи войнствен мирния дотогава народ, почитател на изкуството. Изкуството ще бъде презряно, ще започнат завоевания, а след сто години някога справедливите хора ще се превърнат в плячкаджии, против които ще застане цялата планета. И какво от това? Имайки предвид толкова фаталния изход, камъните би трябвало да омекнат, въпреки че към тях е летял предател. А понеже историята, която разказвам, трябва да има продължение според това, дали разглеждаме последствията от падането пет, петдесет или петстотин години напред, то камъните трябва ту да са твърди, ту да са меки. В такъв случай идеално съобразяващият се свят ще трябва за съжаление да се побърка, опитвайки се да прави взаимно противоречиви неща.

— Така значи? Ами тогава измислете сами нещо по-добро! — вече не на шега се разгневил крал Иполип. — Нали затова ви извиках! Защо съществата, с които заселвате експерименталните светове, си приличат с нас като две капки вода?

— Кралю, ти намекваш, че извършваме плагиатство — отговорил Клапауций, като превъзмогнал нарастващото си раздразнение. — Прав си, кралю. Но ти трябва да знаеш, Ваше величество, че правим това не от недостатък, а от излишък на знания. Ненарушаван от нищо ред съществува само в обществата от същества съобразителни, но без разум. Суетят се насам-натам като в кошер. Никакви неразбории, нововъведения, насочени към по-лошо, хармония и ред. Ние не запълваме нашите светове с такава хармония, защото Ваше величество ще ни укори, че това е хармония от липса на разум. Ти, кралю, се стремиш към Uniwersum, изпълнен с разум. Към него се стреми всеки Творец, един господ знае защо. Та нали разумът е ненаситност, той създава безброй възможни действия, които се изключват взаимно. Езѝто на разума е гениалността, а тура̀та — чудовищното, понеже той е свободен сам за себе си, тоест без граници — в двете посоки. Естествено, може да се програмира върховна хармония на разума. Когато програмата се развива под съзнанието, то ще всмуква от нея само възвишени желания. Но всички се отнасят с презрение към този род хармония, защото, казват, тя е наложена отвън, неавтентична е, фалшифицирана, щом идва от лентата, а не от спонтанната реакция. Това е „точно време“ по телефона, а не свободен изгрев на съществуването! Наистина, можем да въведем програми с противоположен знак, та разумът да се самоопределя в консолидация и конфронтация, ала пак ще чуем, че и това не е правилното решение, защото, макар и да има кръстопътища, двата им края отдавна са разместени. Във възможността за избор има толкова свобода и собствено предпочитание, колкото ги има в панталоните, които тирантите дърпат нагоре, а всеобщото претегляне — надолу. От философските трактати може да се извлече поуката, че духът преди всичко трябва да бъде свободен. Какво е свободата? Безкраен брой шансове. Къде ги има повече, отколкото в невъзможното за изчисление или в невменяемостта, там, където всичко е възможно, тъй като нищо не е ограничено предварително. Разбира се, и това може да се конструира. Тогава вместо чудесни реализации ще имаме непрекъснати проби и грешки. Тъй че задачата съдържа болезнено противоречие. Трябва да създадем широка теснота, сит глад, свят грях, връх, от който да не можеш да паднеш, макар и нищо да не те държи, с една дума, трябва да надарим сътворяваните със свобода, която те да ползуват по собствена воля, но дозирана по капчица. Макар че досега никой не ни е поръчвал Вселена, ще се осмеля да забележа, че сме имали много взискателни клиенти, извънредно капризни, оценяващи несравнено по-строго нашите продукти от произведенията на природата. Затова и в нашата работилница е окачен призив към клиентите със следното съдържание: „Уважаеми клиенте! Молим те, преди да започнеш да намираш кусури на нашите произведения, да се вгледаш в изпълнението на природата! Погледни себе си и подобните на теб същества! Защо не си толкова придирчив към тях, колкото си към това, което си поръчал у нас? Там веднага наричаш всеки дефект резултат от съблазняването, от случайността, тамошните грешки веднага си склонен да оправдаеш с небесна присъда, трагична случайност или тайна, дори и позорна, но все пак дълбока като бездна и значи — великолепна. Това, което съществува, ти пак уважаваш дори когато пет пари не струва, а това, което предлагаме ние, не заслужава и капка почит, защото не е изплувало от неведомата бездна, а от нашата логаритмична линийка и чертожния ни триъгълник!“

— Хайде сега! Приказки! — разгневил се не на шега кралят. — Ама че памфлет! Ще ме прощаваш, господине, но аз извиках конструктори, а не самозащитници! Покажете ми тези ваши неосъщества! Давайте ги тук, да си поговорим делово!

— Ние не сме първооткриватели — казал търпеливо Клапауций. — Онзи, който чака чрез молекулни самозалепвания от хаоса да се зароди съзнателно съществуване, не рискува нищо, но пък и няма никаква заслуга. Имало е конструктори, които в съгласие със солидаризма са изграждали съвместни същества. Такива, които се ползуват от общи тела. От тях са останали следи в приказките за многоглави змейове. Но толкова за змейовостта. Многоглавите незабавно се хващат за шията. За да избегне конфликтите, Мирмександер Декстридит частично обобществил съзнанията на създаваните от себе си същества. Той свързал дълбините на духовния им живот и на тази обща основа отгледал индивидуалните съзнания. Връзката била дистанционна, значи невидима, тъй че на око това били съвсем независими едно от друго същества. И понеже съзнанието се храни от собствените си дълбини, а техните били общи, те се погаждали екстра. Прекрасно си живеели! Ала щом открили онази връзка (а в края на краищата все е трябвало да я открият, след като се занимавали с наука), придобитото знание се превърнало в колективно нещастие. А именно — те разбрали, че да се овладее подсъзнанието на когото и да е, дори на последния глупак, означава да се завладеят всички с един замах. Кому е било нужно това? Хайде де! По-лесно е да се каже кому НЕ Е БИЛО НУЖНО! Въпросният случай е частен, но съдържа общ проблем. Дали има общност на душите или не, проникването в духа винаги преминава в манипулиране, провеждано с най-чисти намерения. Обаче, Ваше величество, който още като дете си е играл на малък мозъкоконструктор, сигурно знае колко лесно автоматът се превръща в гнетомат или дори в самогнетомат, както правят разумните двигатели, когато придобиват самопознание; как се нахвърлят те тогава върху собствения си дух в машината, за да го подстрекават, прекрояват й съблазняват с все по-рафинираните инструменти на мислителската церебелистика, което винаги завършва или с разпръскване на съзнанието, или с късо всебно съединение. И действително, защо да разкопаваш звездите, излагайки се на изгаряния от трета степен, защо да се отправяш на другия край на света, защо да мръдваш и кутрето си, щом малко телче, мушнато, където трябва, ще уреди всичко по възхитителен начин? Наистина, историята на церебелистиката, чиито дебри са погълнали из галактиките множество разумни, даващи големи надежди, раси, трябва да бъде записана, за да служи за предупреждение на всички! Цялата тази промишленост за ощастливяване, за изпълняване на желанията…

— Не, вече не издържам! Какви ги дрънкаш? Защо? Негово величество и сам знае тези неща! Говориш глупости! — не издържал на това място Трурл.

— Защо ли? Негово величество и сам ли знае? А защо тогава оспорва консерватизма на нашите проекти? Тъкмо затова и обяснявах, че не бива да се изпада в грешката, която ти допусна в своето щастиедобивно инженерство…

— Млък! Как смееш да ме клеветиш пред трона! Ей сега ще ти дам…

Като видял какви изпълнени с ненавист погледи си разменят старите приятели, кралят приел ролята на посредник, с което свадата била прекратена в зародиш и същевременно бил сложен край на тържествената реч на Клапауций.

— Не падайте духом! — им рекъл той сърдечно. — Аз си знаех, че си поставям най-трудната задача и затова я поверих не на случайни хора! Вървете, вървете вече, мили мои, посъветвайте се без дрязги и се върнете при мен, когато имате да ми продемонстрирате един по-добър свят!

Тръгнали си те, препирайки се ожесточено по пътя за учудване на дворяните. Минали през кралската оранжерия, през дворцовите градини, през петте моста на петте градски канала и дори не забелязали това.

— Не е там работата — говорел Трурл, — да произведем напълно готов свят, свят, освободен от пораженията, такъв, в който никой никому не може нито да изтръгне, нито да присади нещо. Това е добавка, разкрасяване на божието дело, но работата не е там, да го лъснем като огледало, а да надминем автора в първоначалната концепция!

— Можеш да си спестиш тези фукни! Не си пред краля! — отсякъл го Клапауций.

— Престани! В божествения вариант компонентите на съвършенството се характеризират с това, че не могат да се осъществяват едновременно в една екзистенция. Ако мечтая за нещо, ако копнея по нещо, нямам го, а ако вече го имам, то нито мечтая, нито копнея. Не мога да се опивам с надежда, която вече е изпълнена, а нали самата надежда също е удоволствие, различно от удоволствието да притежаваш! Следователно, битието принуждава към непрекъснато отказване от разни неща. Ако очаквам любима прегръдка, значи, види се, никой не ме прегръща, а когато ме прегръща, нямам вече какво да очаквам въпреки разигралото се въображение. Не мога да прегръщам и да не прегръщам, да имам и да нямам, сигурното не е ценно, а безценното е непостижимо. И така съществуването се люлее между страха и скуката. От недостатъка до пресищането има само една крачка. Нещо повече! Това, което е измислено, е винаги собствено и поради това прекалено крехко, кротко и покорно, а онова, което е материално, наистина безпощадно, е самостоятелно до гавра. Духът зависи прекалено много от мен, а материята — недостатъчно!

— Дрън-дрън — намръщил се Клапауций, обаче Трурл продължил невъзмутимо:

— Привеждайки тези фатални особености на Сътворението на строителен език, виждаме три ограничения на свободата в съществуването: материални, временни и пространствени. Ето първата робия: нещото или е вещ, или е мисъл. Второто робство е равносилно на заемането на място: щом нещо се окаже някъде, там повече нищо друго не може да попадне. Третото робство е насилието, което ни оказва времето: щом срядата ни изпусне, четвъртъкът ни сграбчва, след четвъртъка ще ни задържи петъкът, вечната дисциплинираност, истинска казарма, абсолютна солдатщина, равна крачка, ни напред, ни назад — дали някой е забелязал като мен тази военна диктатура на времето? Не е позволено ни най-малко да се отклониш от настоящето! Смятам, че ние трябва да премахнем всички тези ограничения. Какво ще кажеш?

— Искаш да премахнеш времето, пространствено и материята ли?

— Точно така!

Клапауций се колебаел, но радикалната идея на Трурл го увлякла, затова се огледал и като видял, че се намират сред децата, играещи си в пясъка, взел да чертае с пръст в пясъка първите схеми на новия свят. Трурл все намирал кусури на неговата схема, а децата още повече пречели, затова те се изправили и бързо стигнали в работилницата си. Минала седмица, после втора, трета, а от тях нито вест. Нетърпеливият Иполип изпратил един учен на разузнаване, после — самия министър на умствената промишленост, а когато те и министъра не пуснали да припари през прага, отишъл лично при конструкторите. Сварил ги доста възбудени в просто невероятно задръстено хале, между купчини апарати, разхвърляни безразборно, сред преплетени проводници, притиснал ги от позицията си на монарх и постигнал своето — посветили го в своите тайни.

— Отхвърлихме изцяло това, което е! — обяснявал му Трурл. — Каквото и да се каже, светът е бил наложен на Творенията без никаква консултация с тях, защото Творецът е искал да ги ощастливи с този свят веднъж завинаги, за вечни времена. Ами ако те не искат да бъдат ощастливявани чрез неговия метод, а по съвсем друг или пък ако искат изобщо да се откажат от финалното щастие? А може би в един момент искат, а в друг — не? А може би по този въпрос един е на едно мнение, а друг — на друго? Тогава какво? Безпрекословно да се наложи конформизъм? Да се мери пътят до рая и ада с един аршин? Да се наказват непослушните оригинали и да се награждават опортюнистите? Ние постъпихме по съвсем друг начин. Най-напред изхвърлихме от света материята, пространството и времето!

— Не може да бъде! — смаял се кралят. — Защо? И какво поставихте вместо тях?

— Защо ли? — тресял глава Трурл. — Затова, защото духът иска, но не може, а материята може, но не иска. Пресветли господарю, изненадва ли те това? Но нали то е очевидно. Можеш ли да си представиш нещо по-прахосническо от Космоса? Милиарди милиарди огньове, изгарящи и изпепеляващи се през вечността… И какво от това? Каква полза от него? Кому служи то? На бога? Но нали вечната светлина не се измерва с лумени и свети на съвсем друго място! На нас? То пък една служба! Материята наистина може много, ако не можеше, и нас нямаше да ни има, обаче с какво прахосничество на суровините, след колко погрешни, комплицирани епилептични мъки ражда най-сетне трохичка смисъл! Защо е този размах? За драматичен ефект? Но Сътворението не е театър. А от своя страна духът, впрегнат в материята, закован в нея, е осъден на трагикомично съществуване! Иска да се откъсне от тялото, а в същото време тялото го накъсва, докато стане на прах или изтече. От етична гледна точка това е непочтено, а от естетична — отблъскващо. Затова ние изхвърлихме материята-идиотка и духа-затворник и избрахме средно положение между техните крайности. Наш материал е аматерията. Nomen omen!^[20] Amo, amas, amat^[21], нали, ars amahdi^[22], не някак си там прана, дао, нирвана, желеподобно блаженство, които са пасивна леност и самолюбие, а нежност в чисто състояние, светът като умилителна атракция на молекулите, още при появата им икономично усърдни! Електроните, протоните, разбира се, се въртят около себе си, но не защото има сили, кванти, полета, а защото се обичат! Така става ясно какво определя постъпките на аматериалното същество: не физиката, а симпатията. Вместо трите закона на Нютон — привличане от нов тип: нежност, грижовност, любов. Вместо принципа за запазване на енергията — принцип за запазване на верността, а що се отнася до теорията на относителността, чувствата също са относителни, обаче при нас наблюдателят е заменен от любовника, като основният факт е тактът. А понеже се отказахме от отвратителните тела, в еротиката повече няма физика, никакво триене, натискане, притискане и по естествен път любовта в нашия Uniwersum е винаги идеална.

— Е, ами времето? Ами пространството? — разпитвал възхитеният крал.

— На времето придадохме смирение й гъвкавост, за да бъде слушно на тези, които държат на него. Вместо казармено битие, вместо паради на часовете, минутите, секундите, в неумолимия календарен ред под часовниковите барабани, гъвкавостта позволява на този, който бърза, да се прехвърли в събота, а който си харесва четвъртъка, да си четвъртъчи, колкото си иска. Пространството пък премахнахме, защото неговата категоричност в измеренията крие сериозна опасност за заселяващите го.

— О? Не съм забелязал.

— Нима? Най-напред, в него има място само за едно нещо, когато там започнат да се пъхат и други, започват нещастията. Когато например оловният куршум се пъха там, където вече има някой или когато две транспортни средства се опитват да заемат едно и също място. А огромните разстояния, които трябва да се покоряват? А информационният, демографският и порнографският калабалък? Духът е безпространствен, него го принизява протежението на тялото, което подканва към хващане, прегръщане, търкаляне, като и без това предварително се знае, че рано или късно трябва да го пуснеш!

— Е, добре. И как се справихте с този проблем?

— Заменихме просторността с натъпканост, благодарение на което всеки може да бъде едновременно навсякъде и особено там, където, вече има други. А що се отнася до съществата, то създадохме веднага само едно, вземайки за девиз индивидуализма без егоцентризъм, либерализма без анархия и идеализма без крайности. Индивидуализъм; значи личност, а не някаква си част от всеобщо съзнание. Конкретно същество, но не индивид, прикован от собствената си индивидуалност, следователно — не с всичко личност. По-скоро — вселичност, защото се разпростира безмерно. Всеки е навсякъде по мъничко — следиш ли мисълта ми, Ваше величество? Не е нужно навсякъде да бъде в еднаква степен, тук го има по-малко, а там, където нещо го интересува, ще го има повече, тъй като възникват звена на концентриране, предизвикани от хрумване или сериозно решение. С други думи, духовното съсредоточаване предизвиква и физическо съсредоточаване. Все пак на места и най-големият гений си остава рядък. Между другото това решава и въпроса за транспорта, понеже не е необходимо да ходиш никъде. Само си помисляш целта и от това там се сгъстяваш и се стягаш до състояние на насищане и удовлетворение.

— Както разбирам, този свят е вече готов? Тогава защо се заключвате и не пускате моите пратеници? Какво? Пак ли обективни трудности? Казвайте най-сетне, че ще се ядосам!

Погледнал Трурл Клапауций, а Клапауций — Трурл. Нищо, като видял, че никой не бърза да започне, Иполип посочил Клапауций:

— Ти говори!

— Господарю, имаме известни затруднения…

— Какви? Е? Думите с ченгел ли да ви измъквам от устата?

— Неочаквани затруднения… Сътворението, разбира се, е успешно. И дори веднага можем да го покажем, само че колкото по-нататък се отива, толкова по-малко се знае какво и как…

— Не разбирам. Нещо разваля ли се?

— Там е работата, че не знаем дали се разваля и не знаем как можем да разберем това, кралю-господарю. Впрочем лесно ще се убедиш. Трурл, включи предавателя…

Трурл се навел над най-големия апарат, поставен върху две клатещи се масички, натиснал там нещо и на белосаната стена паднал сноп светлина. Видял кралят гъсеница с цветовете на дъгата на пасбище или паунови пера върху северно сияние, но бързо се ориентирал, че това е Крентлин Шчондри, току-що създаденият вездесъщен Личностник — нито телесен, нито духовен. Растял като тесто с мая, понеже мислел за себе си, а колкото повече мислел, толкова повече ставал. Когато се опитвал прилично да се сгъсти, от неопитност често се разреждал, а тъй като природата не търпи празни места, тези празни места в него веднага се запълвали с чувства. Той набъбвал, целият всеотдайност и нежност, при всяко решение преместващ разноцветни хоризонти, защото там психичното било почти атмосферно. Измъчвали го обаче блуждаещи флиртове — миражни влюбвания, когато едни приливи на неговите чувства попадали върху вълните на други, ухажвайки ги в резултат на недоразумението и така, все още само себе си срещайки, на места той се обичал лудо. След това преживявал страшни разочарования, като установявал, че това все още си е той самият, а понеже не бил самолюбие и не себе си искал да обича, всички хоризонти потънали в тъга. Продължавал да е сам и тази самота определила и пола му — станал самец, от което бурно възмъжал. А тъй като всичко се индуцира с противоположен знак, вече категорично копнеел за друго същество, от женски род. Представял си упойващи любовници-сияйници с неопределени, но съблазнителни девокълба, и се носела по него тази любов към неизвестните красавици като стихия — особено там, където почти свършвал. Така поне можели да се изтълкуват онези климатично-психични, мисловно-буреносни явления. Мислите му ставали все по-тъмни, докато почернели и започнали да се сгъстяват в оболялата му психика, достигайки понякога размерите на философски камъни. Така изглеждали плодовете на безнадеждните му размишления — като петрифицирана^[23] утайка на дъното на душата му. Но ако е така, защо изпуснал няколко от по-големите образци, тихо хвърляйки блясък на дъга, а после се развълнувал и прояснил с видимо облекчение? Дали това бил начин да се отърве от духовния баласт? Така се борел сам със себе си, така си представял други същества в различните фази на упойващо сгъстяване, че по периферията чак се накъсал и отделил от себе си нещо като облаче, което вихровата стена отблъснала от фронта на бурята. Известно време то се мъкнело подир Крентлин, обаче после се заело със самосъздаване. Тогава се оказало, че от усърдие той е отделил от себе си не едно различно същество, за каквото мечтаел, ами повечко: Звоина или Цева, значи — Цевинна, абсолютно женска, както и нейните съпрузи-близнаци с форма на кифличка-рогче. Първоначално то било от среден род, но женствеността на Цевинна го превърнала в двоен съпруг. Всъщност той не бил нито един, нито двама, а раздвоен-чаталест, уж преходен, пък такъв си и останал, под името Марлин Пшемичка Понсий или Понски^[24], понеже много лесно се изчервявал.

От този момент всичко ужасно се объркало. Крентлин май не си давал сметка за станалото нещастие, защото се насочил към съпругата, като не забелязвал как, пламтейки, разкъсван от пристъпи на ревност, сипе следващите същества, които по калибър и формат отговаряли на силата на чувствените напъни. Така от неговите любовни терзания светът постепенно се заселвал. Там никой никому не пречел, още повече, че всеки преминавал, през всеки — лесно и някак си лекомислено, между другото, като се спирал над някоя по-интересна идея на преминавания субект, мимолетно впрочем, без видими последствия. И все пак явно нещо им тежало на душата, щом, кажи-речи, всички гонели онези тъмни като шикалки конкременти: втвърдени черни мисли? прекалено студени и застинали поради това размишления? Важното е, че пътят се покрил с истински морени, струпване на мирогледни отломъци. Това, което ставало над тях, било трудно за разбиране. При уж случайните срещи Крентлин се просмуквал през Цевинна вятърница, носещ се като луд вихър, който като че ли не я забелязвал, но само привидно. Изпитвал главозамайващи вибрации, когато усещал, че тук и там и тя е благосклонна към него, че на места не й е съвсем безразличен. Тогава започвал сладко да се сгъстява в нейните граници, а тя се противопоставяла на поглъщането, отпращайки го хладно, бедният. Веднъж, като си отивал, където го мисли отнесат, след подобна дифузия, превърнала се в конфузия, Крентлин изпуснал едно нищожно, възтясно и въздълго образувание, което известно време се повъртяло, сякаш в нерешителност дали при тази нищожност ще може изобщо да се персонифицира. Кой знае защо, то не пораснало, а само се удължило и пъргаво като пумпал, час по час току се вшмугвало в Крентлин — неизвестно дали с цел да го подстрекава или само за да постои за миг в него, по-значителния. После този телохранител се измъквал и отивал с по-малката си част у Цевинна — мародер? неканен гост? — перфиден пришелец? самотник-осмотник? — неизвестно. Във всеки случай бил нахалник, досаждал и на нея, и на него, защото след всяко такова посещение те се отърсвали. Затова пък този странен, прищипнат в средата гост избягвал като огън Марлин Пшемичка Понсий. Междувременно в поведението на Крентлин настъпила промяна. Без видима причина той така се вбухнал в двусъпруга, така нараснал в него, като че се опитвал да го изхвърли от естеството му. Обаче Марлин Пшемичка Понски дори не почервенял. А пък малкият, същински изтърсак, се мушкал слепешката ту тук, ту там, избутал няколко философски камъка, а после веднага ги зарязал и се покрил с петна, приличащи на очи. Дебнел да види някого или какво? Изглеждало, че примигва многозначително. Изведнъж всички някак си престанали да се движат. Защо вече никой не се възвишавал духовно? Защо проблясвали като мълнии? Светлинни или духовни били тези рефлекси? Не се разбрало какво става по-нататък, защото на това място крал Иполип затропал с крака и трябвало да се прекъсне прожекцията. Настоявал за разяснения.

— За съжаление, господарю, и ние нищо не разбираме! — признал си веднага Трурл.

— И това е главната ни грижа! Не знаем дали историята на Цевинна и Крентлин представлява невинна закачка, или е черно петно върху Генезиса. И което е още по-лошо, не знаем дори как да разберем. Повтаряхме сътворението няколко пъти, като променяхме началните условия, обаче без резултат. Понякога вместо двоен съпруг се получава съпруг и половина, но това са банални статистически отклонения при всяко сътворяване на свят.

— А онзи, прищипнатият?

— Тая стоножка ли? Разбирам какво имате предвид, Ваше величество. Той винаги се появява, веднъж по-голям, веднъж по-малък, което тозчас буди подозрения, но не забравяй, кралю, че при всяко производство има отпадъци, а там, където всичко е не толкова материално, колкото духовно, и боклуците трябва да бъдат одухотворени. Тъй че от техническа страна феноменът изглежда като невинен, страничен продукт на сътворението.

— Така ли мислиш? Но защо е такъв нахален? Какво се пъха в тях? Не е ли провокатор-смутител?

— Като го гледам, на такъв ми мяза — признал Трурл. — Ала знаем ли ние дали сее смут или не? Те там всички проникват взаимно един в друг, а дали го правят, като се разхождат, или със съблазнителска предумисъл, не можем да определим, че и как да онагледим намеренията им? Намираме се в мъртва точка, понеже излязохме извън класичния вариант на Генезиса. Оная духовна тения се вие като змия, но то е, защото е слабичка и затова — бърза. Съгласно теологията дяволът не може да има наднормено тегло, обаче, рационално погледнато, дали е задължително злото да бъде кльощаво? И ячкото би могло да съблазнява. Не копирахме нищо и нищо от никого не преписахме, докато сътворявахме… И ето го резултата. Създадохме свят, който не прилича на нашия, затова не го разбираме.

— Хубава работа? Ами господ-бог? Искаш да ме убедиш, че той е подражавал някому? Откъде и как, след, като се знае, че е създавал от НИЩОТО?

— Света, милостиви господарю, но не и райските обитатели. „По свой образ и подобие.“ Така е казано. Така ги е моделирал. И неслучайно. Приликата между Твореца и Творенията е необходимо условие за успешно съзидание! Колкото повече се различава Творението от Твореца, толкова по-малко Творецът ще разбира кого е създал, какво чувствува, мисли, желае, възнамерява и може този някой. Ваше величество сам се убеди в това преди миг. Ако се ликвидира приликата, разрушава се опората на разбирането. Ако ние с нищо не приличаме на нашите създания, то не можем да разберем кой, как, защо, с каква цел прави нещо, а преди всичко — защо постъпва така, а не иначе. Речта също няма да изясни нищо, тъй като е основана на приликите, а те липсват тук.

Ако нямаме еднакви органи с творението, ако неговата телесна структура не отговаря на нашата, ако неговото време не е нашето време или неговото пространство — нашето пространство, нашите две битиета не съвпадат с нищо и дори не се докосват. Тогава бихме могли да създадем свят на най-ужасните мъчения, непознати и недостъпни за нас поради неведението ни, и няма да имаме и най-малка представа какво именно сме направили. Съвършено различните от своя Творец същества са напълно непроницаеми, неразбрани и неразбираеми за него. Смятам, че това е основният закон на святосътворението, негова неотделима антиномия^[25]. Или се създават разбираеми същества и тогава те са подобни на бога, или се създават мутанти, на чиято съдба дори не може да се съчувствува, щом си остава херметична тайна.

— Много важно! О! Фундаментална истина изрече, Трурл! — скочил Иполип. — Да! Сега го схванах и разбрах! Ами да, твърдението, че оня бухналият изпитва блаженство, понеже пушеше толкова колоритно, струва като доказателство толкова, колкото и твърдението, че горящият красиво на кладата изпитва удоволствие от това! Сега разбирам! Едно е да поставиш сътворителното дело с лице към неговите жители и съвсем друго — да разбираш как се чувствуват те там, какво получават от това си съществуване! Господа, изказвам ви личната си благодарност за сензационното прозрение, тъй като то затвърди моята вяра. Отсега нататък ще вярвам още по-силно в бога.

— Не виждам връзката — забелязал изненадано Трурл.

— Не виждаш ли? А „credo quia absurdum est“^[26]? Ново, по-дълбоко съдържание ме осени от тази формулировка… Неограниченият е създал ограничени, най-издръжливият — саморазвалящи се, всемогъщият — можещи кръгла нула, всечистият, комуто нищо не струва да остава целомъдрен — мизерници, подгонени от низко щение… Че как да не го разочароват със своето поведение? Той кроял очакванията си „по свой образ и подобие“, като не можел да ги миниатюризира до мащабите на сътвореното! След искрицата очаквал вечен пожар — собствения сияен блясък! Оттук идва неговата привидна ексцентричност, привидните му чудачества, впечатлението, че е сприхав, вечен недоволник, мърморко, чудак и съдопроизводствен маниак, който влачи Творенията дори след смъртта им по процеси за оправяне на сметки и издаване на задочни присъди в съдилища в долината на Йосафат^[27].

Ах, сега разбирам какво е притеснявало църковните отци, Августин най-вече: тази непонятност, уязвяваща не само ума, но и сърцето; укрили озадачаването си в догми, отрекли се от собствения си разум, без да знаят, че се е изявила антиномията, съдържаща се не в етиката, а в техниката на Сътворението! Да, естествено. Сега вече без капчица съмнение вярвам и съчувствувам — завършил със спокоен тон кралят.

Клапауций обаче изобщо, не го слушал. Обмислял сякаш нещо, усмихвал се занесено на мислите, хрумнали му неочаквано. Станал от света, на който до този момент седял, без да мръдне, като че ли щял да хвръкне.

— Господарю! — започнал изведнъж тържествено, със силен глас. — Хрумна ми една идея, абсолютно нова. Не съм самохвалко, но трябва да кажа: това е хрумване, хм, възможно най-гениално. Вече знам какво трябва да се направи, за да се създаде свят, стремящ се към съвършенство; такъв свят, чиито жители ще намерят и задържат завинаги личното си щастие, въпреки че с нищо (ама съвсем с нищо!) няма да, приличат на този, който ги е сътворил.

— Е?? Е??!! — викнали в един глас Трурл и Иполип.

Само че Клапауций се запънал. Заявил, че до четири дни ще подготви новия свят и експериментално ще докаже неговата надеждност. Напразно настоявал монархът, напразно се вбесявал Трурл. С усмивката на висше просветление, със снизходителното безразличие на този, който си е осигурил вечна слава, така че хулите на завистниците не го засягат, Клапауций започнал да събира инструментите от пода. Тогава Трурл заявил, че той си умива ръцете от поредния сътворителен акт, че се изнася и по собствени пътища ще продължи делото в друга насока. Монархът се уговорил и с двамата да се видят в дворцовата зала за аудиенции в най-близката сряда и нещата спрели дотук.

Двамата конструктори пристигнали точно в уречения час — Трурл с празни ръце, а Клапауций — дърпайки двуколката, попукваща под тежестта на апаратите. Незабавно пристъпил към демонстрацията.

— Кралю, аз успях — рекъл. — За да няма неясноти, ще кажа преди моя Генезис няколко встъпителни слова… Моят… е… колега Трурл формулира антиномията на сътворяването в класическия вариант по следния начин: колкото по-малко Творецът прилича на Творенията, толкова по-трудно му е да се вживее в тяхната съдба. Когато приликите стигат до нула, Творецът вече не знае нищо за битието на своите създания. Оттук произлиза привидно непреодолимата дилема: или ще направиш създанията си подобни на себе си, но тогава, колкото повече разбираш сътворяваните, толкова по-големи са ограниченията на Създателя, който губи свободата си на действие, или обратно — колкото по-свободно действува той, толкова повече творенията му ще се измъкват в областта на есенцията и екзистенцията. Що се отнася до мен, аз премахнах тази дилема, постъпвайки некласически. В този сандък придадох живот не на Uniwersum, а на Poliwersum^[28]. Самият аз не зная как върви животът на моите същества там, ала неведението ми с нищо не им пречи, защото ги поместих в многопосочно битие, което те могат да заменят със съвсем други съществувания. Който не харесва актуалния свят, комуто е писнало от него, който не е доволен от съдбата си, търчи към стрелката и с едно дръпване прехвърля всичко на нов коловоз на съществуване. Следователно всяко дадено битие се намира на кръстопът, представлявайки междинна станция за безброй други, леснодостъпни съществувания. Понеже моите създания сами си избират битието сред много възможни, понеже си го премерват като шапка, ръководейки се от собствения, а не от моя вкус, в окончателните си свойства този свят е подложен на гласуването на жителите си. Като Творец аз им дадох възможно най-голяма свобода. Не избирам вместо тях, не им давам никакви препоръки, инструкции или заповеди от някой храст или от друго място, нищо не им налагам, нищо не забранявам, като че ли по-добре от тях знам в какво се състои щастието им, какво ще ги възнесе и какво ще ги смаже. Могат да грешат, ала грешката не е окончателна, тя може да се поправи чрез прехвърляне на онтичното протичане. Тъй че моят свят не е дидактичен, авторитарен, школски, съдебен — създаден категорично, предварително уточнен, сътворен завинаги без каквито и да било консултации и дискусии. Той не е свят-изправително заведение с наказания и награди, установени от мен, със запазване правото на помилване в изключителни случаи. Той не е битие-подпръг^[29], който единствен аз бих могъл да поотпусна понякога чрез вмешателство-чудо. Понеже този свят ще продължи да се дооформя и да се променя в битиетата дотогава, докато в него има поне едно същество, недоволно от съществуващото положение, той ще трябва да се лута през стрелките в разни посоки, да потъва в различни съдби, докато стигне до битие, задоволяващо всички. Едва тогава никой повече няма да пипа ръчката и ще се възцари вечна хармония. Следователно моят свят не стартира от рая, за да се плъзга към пъкъла, а обратно, в мъки се ражда, а към рая се насочва. Аз не се намесвам в проблемите на моя свят! Това е всичко, господарю.

— Аха! — възкликнал Иполип, който цял засиял, докато слушал експозето на Клапауций. — О! Виж ти! Всъщност… Моля! Е, е… Струва ми се, святосътворителю мой, че си стигнал до същността на нещата! Избори си ми устроил, казваш? Демократично-онтично гласуване с пет определения: равноправно, всеобщо, свободно, тайно, че и обратимо… Е, това вече наистина прилича на пълен егалитаризъм! И викаш, че нищо не разбираш от мотивите им, от постъпките им, а? Честно казано, може малко да се съжалява…

— Именно! — вдигнал Клапауций пръст в обвинителен жест. — „Може малко да се съжалява“, нали така? Да се съжалява, че не можеш да се оттегляш, да се намесваш, да демонстрираш колко си умен, да изискваш, да ругаеш, да галиш, да устройваш тържествени богослужения за умрелите, да избърсваш роговете, да поливаш със сяра… а също и да се венцехвалиш с устата на сътворените… Сигурно туй-онуй би могло да се разбере от света, сандъчен като моя, обаче това евентуално познание не задължава с нищо, оставя те със собственото мнение, votum separatum^[30] на Твореца в покрайнините на Генезиса…

— Хайде тогава, покажи ни този свят, покажи го, мили ми господине! — въздъхнал кралят и се наместил удобно, а Клапауций при продължаващото мрачно мълчание на Трурл пуснал сноп светлина върху алабастровата стена.

Й пак видели те Крентлин, окъпан в цветовете на дъгата, неговите духовни полети и упадъци, завършващи с отделянето на двойното образувание — Цевинна, която никак не се била променила, само дето съпругът този път не бил двоен, а едноиполовинен, защото за него останала по-малко аматерия и той се реализирал като стеснен отзад Марлин Подпонцки: И тъй като вече били виждали тези неща, ситуацията им се видяла дори достъпна — на места ясна. Там всеки бил навсякъде по мъничко, всеки, контактувайки с другите откъслечно, участвувал до воля в братските и сестринските души, посещавал вътрешно ближните си, но с мярка, която идвала от повърхностното напрежение и добрите маниери.

Изведнъж настанала бъркотия. Съпругът, Марлин, си избрал по-светъл миг в Цевинна и забродил из нейните съзерцания. После нещо се развалило в отношенията им, Подпонций се отдръпнал надалече, заоблачен отзад, а Крентлин взел да напира към нея. Цевинна почти не го пропускала, като импрегнирана.

Тук и там сред морените от философски камъни стърчали доста старателно направени навеси за пребитовните. Цевинна се издърпала от развълнувания Крентлин към най-близката, която пазел стрелочник, непроницаем, целият млечнобял. В суматохата Цевинна вече дифузирала през стрелочника към криковете, а в това време Крентлин, излизайки от себе си, обиколил нейните сгъстености, навлязъл в тях, пътьом, замитайки и млечнобелия стрелочник. А Марлин вече тичал към тях, лигатурата се скъсала, съпругът заедно с отделилия се Подпонцки навлязъл в Крентлин. Издули го, проникнали се взаимно, а Цевинна се измъкнала и започнала да се променя. През миг се преобразувала: сви се, мариолизира се, людмили се, болест ли е или мимикрия? От страх или защо? По протежението на една евентуалница се наеленила, но станала по-скоро Еленда, отколкото Елена… от притеснение или бързане може би… В същото време Марлин и Подпонций се боричкали над пребитовнята, истинско бълбукащо желе, като разсейвали във взаимните си турбуленции стрелочника, който напразно се мъчел да се центрира.

Стигнал Марлин до стрелката, Подпонций заедно с него, дърпат… Блеснало, замъглило се, ала след миг пак ги има — само че не всички и не същите, понеже онтологията е друга. От Понций няма и следа, Крентлин вече не е Крентлин, а Греншлич, и то доста наиванен, сякаш такъв го е индуцирала периферийно Цевинна, самата тя непроменена — поне на пръв поглед. Пребитуването предизвикало всеобща паника. Всеки се хвърлял в когото и да било — дали само за да се скрие или от ембрионален рефлекс, неизвестно. Всеки искал да бъде в самия център. И Цевинна искала. Насочила се тя към една странична неяснотица, но попаднала на толкова отминало място на интереси, че там почти я нямало, затова го разяснила, пробила го и хоп върху морените. Още треперела, а в този миг — що за трайност на чувствата — Марлин наполовина с Греншлич се носят към нея, объркала се Цевинна, а те заедно с нея. Искала да се измъкне, да се отърси, да излезе от тая бъркотия, защото вече никой не познавал собствените си мисли, и докато всеки дърпал своето, както му попадне, че и чуждото, в психическата суматоха Цевинна се измъкнала прозрачно, а онези с мъка се развързали, изпълнени с чужди чувства и — хайде към стрелката. Този път Марлин дал друго битие. От настъпилия хаос можело да се разбере, че сега никой никого не разбира. Вдигала се пушилка като от сто пожара едновременно. Изглеждало, че всеки, пребивавайки в настоящето навсякъде, изпуска от себе си бъдещини, тоест нереализирани още проекти за бъдещето, намерения толкова по-изтънчени, колкото повече се стараел да се съсредоточи. А може би това било само вид екстернизация на мисли или най-сетне се било стигнало (както предположил Трурл) до панпсихично обръщане и привидните пушилки били умствени карантии, обърнати наопаки…

Кралят от доста време викал на Клапауций да спре, да прекрати незабавно прожекцията. Той се подчинил неохотно, изключил апаратурата с мърморене, че можело да се изчакат още няколко пребитувания, че в края на краищата всичко трябва да издестилира, изкристализира, че те постъпват така от липса на опит, от бързане, обаче никой не го е слушал. Кралят пъхнал жезъла в джоба си и започнал да трие една ябълка в ръкава си, а Трурл, клекнал на четири крака, обикалял от три страни сандъка със света, мърморел си нещо и току поглеждал ту с едното, ту с другото си око вътре през дупчицата, почуквал по капака, а после станал, отърсил праха от коленете си и рекъл:

— Значи така. Измъкнахме се от класическата антиномия, а уважаемият колега навлезе в некласическата. Петопределителни онтологични избори, а? Смешни работи! Те в този сандък нищо не избират, а се хвърлят слепешката като риби в тиган, горкичките. Изобретение несъмнено има: многобитийна епилепсия или прогресивна онтолепсия, нов вид екзистенциални мъки, защото какво друго правят те там? Бягат от холерата в чумата, от чумата — в проказата. Може ли да се каже, че който бяга от една зараза в друга, постепенно се приближава до идеала?

На това място Клапауций се разкрещял й дори, забравил за присъствието на краля, затропал по пода. Трурл, седнал върху неговия свят, размахвал крака с предизвикателна усмивка. Вероятно щяло да се стигне до неприлични сцени, ако не се бил намесил Иполип, който напомнил, че все пак става дума за сътворяване на свят. Духовете се поуспокоили. Клапауций започнал припряно и с много учени думи да обяснява защо множеството от алтернативни съществувания трябва да бъде неразгадаемо за сътворените: битиетата не са ботуши, та да ги премерваш при поредните селекции. Във всяко прехвърляне има риск, обаче той е неизбежен — под формата на разходи за собствения прогрес. В неговия, на Клапауций, вариант тези разходи били по-малки, отколкото в класическия, и той бил готов да го докаже с готови сметки. Поредната селекция е фикция, защото, който преминава, от една онтичност в друга, променя не само обкръжението си, но и самия себе си — а последствията от метаморфозата са непредвидими! Въпросът е да не се избягва рискът, пробите изискват време — какво е това, което беше наблюдавано в течение на петнайсетина минути, в сравнение е необходимите за целта еони^[31]? Идеалното състояние може да настъпи след час или след двеста години. Така е наистина, но друг път няма. И говорил така, използувайки все по-дълги термини, опирайки се на топологията на духа, излагайки елементи от геометрията на съществуването и ендоскопичната онтография, от климатизацията на емоционалния живот и по-конкретно на неговите духовни застудявания, максимуми, валежи и минимуми, и говорил така, докато в гърлото му заскърцало, а краля го заболяла главата. Станал тогава Трурл от света, на който бил седнал, извадил от пазвата си неголямо листче и казал:

— И аз не седях със скръстени ръце през тези дни господарю. Мога ли да ти представя резултата от моя труд?

— Чакай малко — отвърнал кралят. — Един от моите съветници вчера ми разясни следното. Ако успеем да създадем свят, по-добър от този на господа-бога, това би означавало, че пак той е победител, тъй като би се оказало, че той е дал на нас, божиите творения, неограничени сътворителни пълномощия. А ако НЕ УСПЕЕМ, това би означавало, че той не ни е дал тези пълномощия, защото не е искал. Ерго: ако спечелим, тъкмо тогава губим, а ако загубим, тъкмо тогава печелим! Можем да спечелим само за божия, а не за своя сметка. Същевременно, като губим, проявяваме безсилието, заложено от него, и затова веднага ще насочим към него обвинението, че сме жертви на дискриминация в областта на святосътворението! Какво ще кажете?

— Какво, прост софизъм — натикал Трурл своята хартийка под носа на краля, при което така се забравил в желанието си да смачка окончателно Клапауций в очите на монарха, че взел да го дърпа за обшития с хермелинова кожа ръкав. — Гледай тук, Ваше величество! Това е изведеното от мен, формализирано, следователно — окончателно, доказателство за това, че е НЕВЪЗМОЖНО да се създаде свят!

— А? — слисал се кралят. — Добре ли чух? Доказал си, че е невъзможно?!

— Да, господарю. Без да нагласявам нищо. Жалко за труда! Ето ти моето доказателство.

Кралят облещил очи.

— Как така… нали… ами това… това всичко? — разперил той ръце. — Нали светът съществува…

— Еее — вдигнал рамене Трурл. — Та това свят ли е… Аз имах предвид идеалния…

 

Бележки

[1] В земите на неверниците (лат.). Б.пр. ↑

[2] От онтология (гр.) Учение за първоначалата на битието, за всичко съществуващо. Б.пр. ↑

[3] От omnis (лат.) — всичко, и genero (лат.) — раждам; тук — с неограничени възможности. — Б.пр. ↑

[4] Относно възможността да се ощастливят достатъчно разумните жители (лат.). Б.пр. ↑

[5] Вселена, свят (лат.). Б.пр.; Всъщност думата е с полски правопис — употребена е „w“ вместо „v“ (Universum). — Бел. NomaD. ↑

[6] Отказвам да приема (лат.). Б.пр. ↑

[7] Религиозна и философска теория, създадена от Лайбниц, която се старае да оправдае и примири съществуването на зло и несправедливост в света с учението за всеблагост и всемогъщество, приписвано на бога (гр.). Б.пр. ↑

[8] Тълкуване на библейски текстове (гр.). Б.пр. ↑

[9] Противоречие в смисъла (лат.). Б.пр. ↑

[10] С различни физически свойства в различните посоки вътре в едно тяло. Б.пр. ↑

[11] Отдавна минало време (лат.). Б.пр. ↑

[12] Бъдеще време (лат). Б.пр. ↑

[13] Невъзможно е (лат.). Б.пр. ↑

[14] Перести (лат.). Б.пр. ↑

[15] Купести (лат.). Б.пр. ↑

[16] Тежко отслабване на мускулите. Б.пр. ↑

[17] Място за разврат и безчинства (гр.). Б.пр. ↑

[18] Омагьосан временен кръг (лат.). Б.пр. ↑

[19] Забавления с времето (лат.). Б.пр. ↑

[20] Име-знак (лат.). Б.пр. ↑

[21] Обичам, обичаш, обича (лат.). Б.пр. ↑

[22] Изкуството на любовта (лат.). Б.пр. ↑

[23] Вкаменена (от гр. „камък“ и лат. „правя“). Б.пр. ↑

[24] От pąs (пол.) — интензивен червен цвят. Б.пр. ↑

[25] Противоречие между две взаимно изключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логичен път (гр.). Б.пр. ↑

[26] Вярвам, защото е абсурдно (лат.). Б.пр. ↑

[27] Юдейски цар, известен с благочестието си, царувал 904–889 г. пр.н.е. На еврейски език името му означава „божи съд“. Победил арабите, моавците и амонците в прочутата долина, на която дал името си. Пророк Иоил проповядвал, че в нея трябва да се съберат мъртъвците за второто пришествие. Б.пр. ↑

[28] Тук — много светове (лат.). Б.пр. ↑

[29] Подпръг — широк колан за стягане на седло, който минава под корема на коня. Б.пр. ↑

[30] Желание за отделяне (лат.). Б.пр. ↑

[31] Олицетворение на времето у древните гърци и у финикийците. Б.пр. ↑