Станислав Лем
Терминус (3)

III

Лежеше по гръб. Тъмнината се роеше от бликове, които се появяваха в очите му. Прат беше в дълбините на кораба. Така ли? Кислородът му свършваше. Онези двамата не можеха да му помогнат. А Момссен? Защо не е отговарял? Или не е бил жив? Не, Саймън го е чул. Сигурно е бил някъде наблизо — до стената. До стената? Това може да означава, че помещението, където е бил Момссен, е имало въздух. Иначе онзи нищо нямаше да чува. Какво е чул? Стъпки? Защо са го викали? Защо не е отговарял?

Гласове на агонията, разделени на точки и тирета. Терминус. Как е станало? Бил намерен под купчина развалини на дъното на камерата. Сигурно на такова място, където тръбопроводът излиза навън. Засипан под боклуците, той е могъл да слуша чукането — колко дълго? Запасите от кислород не са малко. Могат да стигнат за месеци. Храната също. Значи е лежал там, под товарите… чакай! Не е имало гравитация. Какво го е блокирало? Навярно студът. Автоматите не могат да се движат при много ниска температура. Маслото в ставите се пресича. Хидравличната течност замръзва и пука проводите. Остава само металният мозък — само мозъкът. Можел е да слуша и записва сигналите, все по-слаби, запазени в електрическите намотки на неговата памет, сякаш е било вчера. А самият той не знае ли за това? Как е възможно? Не знае ли, че те моделират ритъма на работата му? Може би лъже? Не — автоматите не лъжат.

Умората заливаше Пиркс като черна вода. Може би не трябваше да го слуша? Има нещо отвратително в това да се вглеждаш в запазената до детайли агония, да следиш нейното развитие, за да анализираш после всеки сигнал, вопъл за кислород, стон. Не трябва да правиш това, щом не можеш да помогнеш. Беше толкова замаян, че не знаеше какво мисли, но все повтаряше — с устни, без глас, сякаш противопоставяйки се някому:

— Не. Не. Не.

После всичко изчезна.

Скочи в пълна тъмнина. Искаше да седне на леглото, но пристегнатата завивка не го пусна, пипнешком се справи с коланите, запали светлината.

Моторите работеха. Наметна палтото, като прецени с няколко прикляквания силата на ускорението. Теглото му явно доста надхвърляше стоте килограма. Едно и половина „же“? Ракетата завиваше, усещаше отчетлива вибрация, шкафовете по стените скърцаха пискливо, предупредително, вратите на единия се отвориха с гневен грак, всички незакрепени предмети, дрехи, обувки пълзяха на кратки тласъци в посока на кърмата, сплотени сякаш от някакво скрито намерение, което той внезапно беше съживил.

Пристъпи към шкафчето на интеркома, отвори вратичките, вътре имаше апарат, приличен на стар телефон.

— Командната кабина! — викна в слушалката.

Чак се сгърчи от собствения глас — така го болеше глава.

— Тук първият. Какво има?

— Поправка на курса, навигаторе — отговори далечният глас на пилота. — Малко ни е отнесло.

— Колко?

— Шест-седем секунди.

— Как е реакторът? — запита бавно.

— Шестстотин и двайсет в покритието.

— А в трюмовете?

— Бордовите по петдесет и два, киловите — четирийсет и седем, кърмовите — двайсет и девет и петдесет и пет.

— Какво беше отклонението, Мънро? Колко каза?

— Седем секунди.

— Да приемем — отвърна Пиркс и тръшна слушалката. Пилотът явно го лъжеше. Поправката от седем секунди не изисква такива ускорения. Оцени отклонението от курса на няколко градуса.

Ужасно се нагряват тези трюмове. Какво има в кърмовия? Храна? Седна на бюрото.

Лазурна звезда Земя Марс до Компо Земя. Първият до арматора. Реакторът нагрява товара точка липсва спецификация на застрашени в кърмата точка моля указания точка навигатор Пиркс край.

Още пишеше, когато моторите замлъкнаха, гравитацията изчезна и от натискането на молива той се издигна във въздуха. Нетърпеливо се отблъсна от тавана, за да кацне обратно в креслото, и прочете още веднъж радиограмата.

След като размисли, накъса формуляра и хвърли парчетата в чекмеджето. Сънливостта му изчезна съвсем, остана само главоболието. Да се облича, не искаше, при безтегловност това беше сложна процедура, съставена от махове, подскоци и дърпане, на отделните части от облеклото, затова напусна каютата както си беше, с палто, наметнато върху пижамата.

Лазурът на нощното осветление прикриваше жалкото състояние на обшивката. В четирите най-близки ниши зееха празните черни дупки на вентилационните шахти, валящия се по кьошетата боклук се придърпваше към тях като мътилка, понесена от подводно течение. Абсолютна тишина изпълваше целия кораб. Вслушан в нея, почти без движение увиснал пред гигантската си сянка, която лежеше полегнала върху стената, Пиркс притвори очи. Понякога се случваше хората да заспиват така провиснали, но беше опасно — всеки тласък на моторите, включени за маневра, можеше да хвърли беззащитния върху пода или тавана. Не чуваше вече нито вентилаторите, нито шума на кръвта си. Стори му се, че би могъл да отличи тази нощна тишина на кораба от всяка друга. На Земята се усещаше ограничеността на тишината, нейната преходност, временност. Сред лунните дюни човек носеше със себе си своето собствено малко мълчание, затворено във вътрешността на скафандъра, който засилваше всяко скърцане на носещите ремъци, всяко изхрущяване на ставите, пулса, дори дишането — единствено корабът през нощта се губеше в черно, ледено мълчание.

Вдигна очи към часовника; наближаваше три.

Ако продължавам така, ще се съсипя — помисли си. Отхвърли се от изпъкналата стена на отделението и като птица, изгасяваща скоростта, се приземи с разперени ръце на прага на каютата. Отдалеч, като от желязно подземие, го настигна едва доловим звук.

Чук-чук-чук.

Три удара.

С проклятие затръшна вратата, свали палтото и без да се грижи повече, го хвърли във въздуха; палтото се разпери бавно, като гротесков призрак, и заплува нагоре. Загаси светлината, легна и покри глава с възглавницата.

Идиот! Проклет железен идиот!!! — повтаряше със стиснати клепачи, треперейки от неразбираема за себе си злост. Умората бързо го надви: дори не усети кога отново заспа.

Отвори очи преди седем. Още полусънен, вдигна ръка — тя не падна. Нямаше гравитация. Облече се и излезе. Движейки се към командната кабина, неволно се вслушваше. Беше тихо: Пред вратата спря. Върху матовите стъкла падаха зеленикавите, сякаш подводни отражения на радарните екрани. Вътре цареше полумрак. Пилотът, полуизтегнат в своето кресло, палеше цигара. Плоски ивици дим плуваха пред екраните, припламвайки в техния отблясък. Чуваше се лекото подрънкване на някаква земна мелодийка, прекъсвана от космически пукания. Пиркс седна зад пилота; нямаше желание дори да проверява гравиметричните записи.

— Кога е тягата? — запита. Пилотът беше досетлив.

— В осем. Но ако искате да се изкъпете, навигаторе, мога да дам веднага — все същото.

— А, не. По-добре да има ред — промърмори Пиркс.

Настъпи мълчание, само високоговорителят бръмчеше повтарящия се в кръг механичен мотив на мелодията. Сънят отново започна да го мори. На няколко пъти се сепваше и пак потъваше в дрямка, от мрака се появяваха огромни зелени котешки очи, примигваше, те се превръщаха в осветени циферблати — тъкмо балансираше на ръба между сън и действителност, когато високоговорителят изтрещя и се обади:

— Говори Деймос. Часът е 7:30. Предаваме всекидневния метеоритен бюлетин за вътрешната зона. Под влияние на гравитационното поле на Марс в роя на Драконидите, който вече напусна ивицата на Пояса, са възникнали гранични завихряния. Днес те ще преминат през сектори 83, 84 и 87. Метеоритната станция на Марс определя размерите на облака на 400 000 кубически метра. Във връзка с това сектори 83, 84 и 87 се обявяват за затворени за полети чак до ново съобщение. А сега ще предадем състава на облака, посочен непосредствено от балистичните сонди на Фобос. Според получените в последния момент сведения облакът е съставен от микрометеорити клас X, XY, Z…

— Хубаво, че не е за нас — отбеляза пилотът, — тъкмо закусих, нямаше да ми се отрази добре, ако трябваше да хвърля всичко в дюзите.

— Колко правим? — запита Пиркс. Изправи се.

— Над 50.

— Охо. Не е съвсем зле — изръмжа Пиркс. Провери курса, записите на уранографите, големината на утайката — задържаше се на едно равнище — и отиде в каюткомпанията. И двамата офицери бяха вече там. Пиркс зачака някой да спомене за нощните шумове, но разговорът се въртеше все около тегленето на лотарията — Саймс го чакаше с нетърпение и поради това разказваше за всички колеги и познати, на които се е падала печалба.

След закуската Пиркс отиде в навигационната кабина да разчертае изминатата курсова отсечка. По едно време заби пергела в чертожната дъска, дръпна чекмеджето, измъкна корабния дневник и потърси състава на последния екипаж на „Кориолан“.

Офицери: Прат и Уейн, пилоти: Нолън и Поттер, механик: Саймън…

Вглеждаше се упорито в мъжествения почерк на командира. Накрая хвърли книгата в чекмеджето, привърши чертането и тръгна с рулона към командната. За половин час изчисли точния час на пристигането на Марс. На връщане погледна през стъклената врата на каюткомпанията. Офицерите играеха шах, фелдшерът лежеше пред телевизора с електрическа възглавничка на корема. Пиркс се затвори в каютата и прегледа радиограмите, които взе от пилота. Докато се усети, сънят го налегна. На няколко пъти в дрямката му се стори, че моторите започват да теглят, и се мъчеше да се събуди — в резултат на това сънуваше, че става, че отива в командната, намира я празна и тръгва да търси екипажа, бродейки из тъмния като смола лабиринт на кърмовите коридори. Сепна се на бюрото, целият мокър и зъл, защото предчувствуваше какво го чака през нощта след толкова проспани през деня часове. Когато надвечер пилотът включи двигателите, се възползува и взе гореща вана. Появи се освежен в каюткомпанията, изпи приготвеното кафе и запита по телефона дежурния за температурата на реактора. Пълзеше към 1000, но някак не успяваше да прехвърли критичната. Към десет го повикаха от командната — разминаваха се с някакъв кораб, който ги викаше, търсейки лекар. Като разбра, че става дума за атака на апандисит на борда, Пиркс предпочете да не препоръчва своя фелдшер, още повече че само на три милиона километра идеше голям пасажерски, който изрази готовност да спре и да прехвърли лекар.

И така лениво, без събития, протече целият ден. Към единайсет бялата светлина на всички палуби с изключение на командната и камерата на реактора се смени с мъждукането на синкавите нощни лампи. В каюткомпанията почти до полунощ горя малка лампа над шаха. Там седеше Саймс. Играеше сам срещу себе си. Пиркс отиде да провери пак температурата в дънните трюмове и по пътя срещна връщащия се от реактора Бомън. Инженерът беше по-скоро оптимистично настроен — утечката не нарастваше, а охлаждането работеше съвсем нормално.

Инженерът се сбогува и отмина, като остави Пиркс в пустия студен коридор. Слаб повей теглеше към носа на кораба, дрипите прашна паяжина, омотаващи вентилационните отвори, трепкаха безшумно.

Известно време Пиркс вървя по високия проход между главните трюмове, когато няколко минути след полунощ двигателите замлъкнаха.

От разни страни на кораба долитаха серия смесени, остри и приглушени, все по-далечни и слаби отгласи — незакрепените предмети, движейки се с полученото ускорение, се удряха в стени, тавани, подове; ехото от тези удари, които внезапно изпълниха като че ли оживелия кораб, кънтя за кратко във въздуха, после утихна и отново настана тишина, подчертана от равномерния шум на вентилаторите.

Пиркс си спомни, че чекмеджето на бюрото в навигационната е изкривено, и търсейки дърводелско длето, слезе по дълбокия, тесен като черво, коридор между лявобордовия трюм и кабелния тунел до склада за вехтории, сигурно най-прашното място в целия кораб; на това отгоре облакът прах, който надхвърли главата му, не искаше да се утаи, така че полузадушен, едва успя да напипа изходната врата.

Наближаваше средата на кораба, когато в коридора отекнаха стъпки. При безтегловност така можеше да върви само автомат. И действително всяка стъпка се придружаваше от трясъка на прилепващите към пода магнитни смукала. Пиркс изчака, докато в прохода се появи силуетът, черен на фона на далечните светлини. Терминус вървеше, несигурно клатушкайки се, с широки махове на ръцете.

— Хей, Терминус! — обади се, излизайки от сянката.

— Слушам.

Тежката фигура се спря; корпусът по инерция се наклони напред и бавно възстанови вертикалността си.

— Какво правиш тук?

— Мишки — отговори гласът иззад гръдния щит, като засилваше впечатлението, че от вътрешността на пръстеновидната броня говори прехрипнало джудже. — Мишките спят неспокойно. Събуждат се. Жадни са. Когато са жадни, трябва да се даде вода. Мишките пият много, когато температурата е висока.

— А ти какво правиш? — попита Пиркс.

Автоматът се олюля.

— Висока температура. Вървя. Непрекъснато вървя, когато температурата е висока. Вода за мишките. Когато пият и заспят, значи добре. Многократно са ставали грешки поради висока температура. Бдя. Излизам, връщам се при реактора. Вода за мишките…

— Носиш вода за мишките ли? — запита Пиркс.

— Да. Терминус.

— Къде ти е водата?

Автоматът повтори още два пъти „висока температура“ с измамното впечатление, че в него реагира скрит човек — защото направи с двете ръце жест на изненада, бърз и непохватен едновременно, вдигайки ги последователно към очите си, чиито обективи се раздвижиха в очните рамки, насочвайки се към металните длани — и каза:

— Няма вода. Терминус.

— Тогава къде е водата? — настояваше Пиркс. Поглеждаше изпод вежди по-високия с цяла глава робот, който издаде някакви неразбрани звуци, и неочаквано рече басово:

— За… бравих.

Пиркс се обърка — толкова безпомощно прозвуча това. Известно време измерваше с очи леко люлеещия се корпус.

— Забрави, а? Върви при реактора. Връщай се. Чуваш ли?!

— Слушам.

Терминус издрънча, завъртя се на място и започна да се отдалечава със същата прекалено вдървена и затова сякаш старческа походка. Смаляваше се в перспективата на коридора. На един от последните прагове се спъна, размаха тежко ръце, но запази равновесие и изчезна в страничния проход. Известно време стените повтаряха ехото на неговите стъпки. Пиркс започна да се окопитва, изведнъж се реши и планирайки безшумно над пода, стигна до шеста вентилаторна. Минаването през шахтите, дори при изключени мотори, беше забранено, но той пренебрегна забраната. Отблъсна се силно от релингите и за десет секунди прелетя разстоянието от седем етажа, отделящо средната част на кораба от кърмата. Не влезе в камерата на реактора. В средата на стената се виждаше надлъжно резе. Стигна до него, освободи тесните вратички и ги отвори: зад вратичките се намираше четириъгълно прозорче от оловно стъкло в стоманена рамка — задна стена на клетката с мишките. Благодарение на него можеше да се наблюдават, без да се влиза в камерата. Видя до самата стена замърсените празни дъна на клетките, а по-нататък, през телената мрежа, в дъното на камерата, осветена отвисоко с лампа, блесналите с отражения, полети с вода плещи на робота, който висеше почти хоризонтално във въздуха, движейки заспало ръце. Белите мишки бяха налазили бронята му; бягаха в тръс по ламарината на нараменниците и гръдния щит, трупаха се там, където във вдлъбнатините на членестия корем се бяха стекли едри капки вода, ближеха ги, подскачаха, политаха във въздуха, а Терминус ги ловеше, те се промъкваха между железните му пръсти, опашките им се сплитаха в чудати орнаменти — картината беше толкова невероятна, толкова комична, че на Пиркс му стана смешно. Сега Терминус натикваше мишките в клетките, металната му физиономия опасно се приближи към лицето на Пиркс, но най-вероятно не го забеляза. Още няколко мишки летяха из въздуха. Терминус се справи и с тях, затвори клетката и изчезна от очите на Пиркс — само свръхчовешката му сянка, подпряна на муфата на главния тръбопровод, легна като разперен кръст върху бетона на реактора.

Пиркс тихо зарези вратичката, върна се в каютата, съблече се и легна, но не можа да заспи. Известно време чете мемоарите на астрогатора Ъруинг, но очите му пареха като посипани с пясък, главата тежеше, а пък се беше ококорил като таласъм. Помисли си с отчаяние колко много часове остават до сутринта, наметна палтото и излезе.

На кръстовището на главния и бордовия коридор дочу стъпки откъм вентилационната шахта. Приближи глава до решетката на отвора. Отзвукът, деформиран от ехото на железния кладенец, идваше отдолу. Отхвърли се от решетката, планирайки с краката напред, и по най-близкия вертикален проход достигна нивото на кърмата. Крачките зазвучаха по-силно, замряха, заслуша се — обадиха се с нова сила. Автоматът се връщаше. Пиркс го чакаше под самия таван на високия тук коридор. В дълбочината на палубата скърцаха влачените подметки. Звукът замря. Пиркс вече губеше търпение, когато стъпките отново се появиха, от прохода се подаде дълга сянка и след нея се измъкна Терминус. Мина толкова близо, че можеше да се чуе биенето на хидравличното му сърце. След десетина крачки спря и издаде протяжно съскане. После се наклони няколко пъти наляво и надясно, сякаш се кланяше на железните стени, и продължи по-нататък. При тъмния вход на страничния коридор спря отново. Погледна там. Протяжното съскане се повтори. Пиркс, леко докосвайки с връхчетата на пръстите тавана, се понесе зад тежката фигура.

— Пссст… пссст — донасяше се все по-ясно.

Терминус още веднъж спря пред следващата вентилационна шахта, помъчи се да провре глава през решетката, но не успя; посъска, изправи се бавно и закуцука по-нататък. На Пиркс му дойде до гуша.

— Терминус! — изкрещя. Автоматът, който тъкмо се навеждаше, замръзна в полудвижение.

— Слушам — отговори.

— Какво пак търсиш тук?

Гледаше в сплесканата метална маска, макар че не беше лице и не можеше да разкрие нищо.

— Търся… — обади се Терминус. — Търся котка.

— Какво?

Терминус започна да се изправя. Растеше нагоре, ръцете му висяха безсилно, сякаш беше забравил за тях, но понеже, тихо поскърцвайки със ставите, го правеше толкова бавно, движението му имаше в себе си нещо заплашително.

— Търся котката — повтори.

— Защо?

Терминус замълча за момент, застинал като метална статуя.

— Не знам — отговори тихо и Пиркс се смути. Със своето мъртво спокойствие, в слабата светлина на лампите, с ръждясалите релси на линията до затворените врати, коридорът приличаше на галерия от изоставена мина.

— Стига вече — обади се накрая. — Връщай се при реактора и не излизай оттам, чу ли?

— Слушам.

Терминус се обърна и тръгна. Пиркс остана сам. Въздушният поток го отнасяше — увиснал между тавана и пода — милиметър по милиметър към отворената паст на вентилатора. Оттласквайки се с крак от стената, зави към асансьора и полетя нагоре, отминавайки по пътя черните дупки на шахтите, в които, като ход на огромен часовник откънтяваха все по-слабите и далечни крачки на автомата.