Херман Хесе
Кнулп (2) (Три истории от живота на Кнулп)

Моят спомен за Кнулп

Бяхме във веселите си младини и Кнулп бе още жив. Ние странствувахме, той и аз, в огненото лято през една плодородна местност и имахме малко грижи. Денем вървяхме бавно покрай жълтите житни ниви, лягахме под някое хладно орехово дърво или в покрайнината на гора, а вечер слушах как Кнулп разправя истории на селяните, показва на децата китайски сенки, а за момичетата пее многото свои песни. Слушах го с радост и без завист, само когато стоеше сред момичетата и мургавото му лице сияеше, а те се заливаха от смях и се подиграваха, но не сваляха очи от него, понякога в такива мигове той ми изглеждаше рядък щастливец, а пък аз тъкмо противното, тогава се оттеглях настрана, за да не стърча там тъй излишен, или отивах да поздравя пастора в неговата стаичка, за да намеря подслон и умен вечерен разговор, или сядах в гостилницата мълком да изпия чаша вино.

Един следобед, спомням си, минавахме покрай гробище, което заедно с малката църквица беше изоставено между нивята, доста откъснато от най-близкото село, и с тъмните си храсти, надвиснали през корниза на зида, лежеше мирно и уютно сред горещата околност. До решетъчната врата на входа имаше две големи кестенови дървета, тя обаче беше заключена и аз исках да продължим пътя си. Но Кнулп не желаеше, той се гласеше да се прехвърли през стената. Попитах:

— Пак ли ще почиваме?

— Да, да, иначе скоро ще ме заболят краката.

— И тъкмо в гробища ли трябва да спрем?

— С удоволствие, само ела и ти. Селяните много не си угаждат, добре ми е известно, но когато са под земята, искат да им е приятно. Затова не си скъпят труда и засаждат нещо хубаво около и по гробовете.

Тогава и аз се покатерих и видях, че Кнулп имаше право и че явно си заслужаваше да се прехвърли зидът. Вътре гробовете бяха един до друг в стройни или извити редици, повечето с бели дървени кръстове, и навред зелено и пъстроцветно. Ето ведри цъфтяха поветица и здравец, в дълбоките сенки и късен шибой, а розовите храсти бяха отрупани с рози, имаше люляци и бъз с дебели стволове и пищна зеленина.

Известно време гледахме всичко това, после седнахме на тревата, която на места беше висока и цъфтеше, отдъхнахме си, поразхладихме се и бяхме доволни.

Кнулп прочете името на най-близкия кръст и каза: „Този се е наричал Енгелберт Ауер и е надхвърлил шестдесетте години. Затова лежи под резедата, а тя е нежно цвете, и е спокоен. И аз бих искал някога да имам резеда, но засега ще си откърша един стрък от тази.“

Казах му: „Откажи се от нея и си вземи нещо друго, резедата увяхва бързо.“

Но той въпреки това откъсна стръкче и го забоде на шапката си, оставена до него в тревата.

— Колко приятно тихо е тук — казах аз.

А той:

— Да, така е. А ако беше още малко по-тихо, можехме да чуем какво си говорят те там долу.

— О, не. Вече са си изприказвали всичко.

— Кой знае? Нали все разправят, че смъртта била сън, а насън се говори често, понякога дори се и пее.

— Навярно ти ще пееш.

— Да, защо не? И след като умра, ще чакам неделния ден, когато надойдат момичетата и застанат наоколо и си откъснат цветенце от някой гроб, аз ще запея съвсем тихо.

— Така, и какво?

— Какво? Някаква песен.

Кнулп се простря на земята, притвори очи и малко след това започна със слаб детски глас да пее:

Понеже рано съм умрял,

попей ми ти, девойко,

днес песен на раздяла.

Когато пак се върна,

когато пак се върна,

ще съм момче красиво.

Не можех да не се засмея, макар песента да ми харесваше. Той пееше хубаво и нежно и дори понякога думите да не бяха особено смислени, мелодията наистина беше приятна и звучеше чудесно.

— Кнулп — вметнах аз, — не обещавай твърде много на момичетата, иначе скоро ще престанат да те слушат. Това, че ще се върнеш отново, е особено хубаво, но, разбира се, никой човек не го знае, дали тогава ти ще бъдеш точно едно красиво момче, съвсем не е сигурно.

— Не е сигурно, вярно е, но би ми било приятно. Знаеш ли какво, спомняш ли си малкото момче с кравата, което завчера питахме за пътя? На драго сърце бих се преродил в такова. Не искаш ли и ти?

— Не, аз не. Познавах някога един възрастен човек, далеч надхвърлил седемдесетте, той гледаше така кротко и сърдечно и ми се стори, че у него има само доброта, мъдрост и спокойствие. И оттогава от време на време си спомням за стареца и с удоволствие бих искал да стана такъв.

— Да, само че за това ти липсва нещичко, знаеш ли? А пък и с желанията е изобщо смешно. Ако сега, в момента, просто е достатъчно да кимна с глава и да се превърна в мило малко момче, и ако за теб стигаше само да кимнеш и да бъдеш деликатен благ старец, то никой от нас нямаше да поклати глава. Но ние бихме били съвсем доволни да си останем такива, каквито сме.

— И това е вярно.

— Положително. И изобщо погледни. Често си мисля: най-красивото и най-изтънченото, което изобщо съществува, е само млада стройна госпожица с руси коси. В действителност не е така, защото твърде често човек вижда, че някоя чернокоса е още по-хубава. И освен това, също се случва, да ми се стори: най-хубавото и най-финото от всичко трябва да е красивата птица, която виждаш волно да се носи във висините. А друг път не намирам нищо по-удивително от пеперуда, например бяла с червени точки на крилата, или също слънчевото сияние привечер, сред облаците, когато всичко блести, но не заслепява, и всичко изглежда толкова весело и невинно.

— Напълно си прав, Кнулп. Наистина всичко е красиво, когато го наблюдаваш в добър час.

— Да, но аз смятам и нещо друго. Мисля, че най-красивото е винаги това, при което освен удоволствие изпитваш още и тъга или някакъв страх.

— Как тъй?

— Разсъждавам така: навярно човек не би намирал толкова изтънчена и истински красивата девойка, ако не знаеше, че тя има отредено време, после ще остарее и умре. Ако нещо красиво трябва да остане неизменно цяла вечност, то, естествено, би ме радвало, но тогава бих го гледал по-студено и мислил: все ще видиш това, нали не се налага да стане днес? И обратно, онова, което е тленно и не може да остане неизменно, аз го гледам и изпитвам не само радост, но и състрадание.

— Е, да.

— Ето защо не зная нищо по-красиво от фойерверки, запалвани някъде в нощта. Тогава излитат сини и зелени ракети, вдигат се в мрака и тъкмо когато са най-красиви, описват малка дъга и изчезват. И ако човек ги наблюдава, изпитва радост и едновременно страх: но те веднага угасват, тази мимолетност им е присъща и е много по-хубаво така, отколкото ако би продължавало повече. Нали?

— Да, явно това пак не се отнася за всичко.

— Защо не?

— Например ако двама се обичат и се оженят или ако двама са свързани с приятелство, то тъкмо затова е хубаво, защото е трайно и не бива да свърши веднага.

Кнулп ме изгледа внимателно, после сведе черните си мигли, и произнесе замислено: „Съгласен съм. Но все пак и това стига някога до своя край, както всичко. Понеже има най-различни неща, които могат да умъртвят едно приятелство, а също и една любов.“

— Е, добре, но за това не се мисли, преди да е дошло.

— Не, зная… Видиш ли, два пъти в живота си имах любов и смятам, истинска, и двата пъти непоколебимо вярвах, че е завинаги и че може да свърши само със смъртта. И двата пъти краят настъпи, а аз не умрях. Имах и един приятел, още у дома, в нашия град, и не мислех, че ние двамата бихме могли да се разделим живи. И все пак се разделихме, твърде отдавна.

Кнулп замълча, а аз не знаех какво да добавя. Болезненото, което се таи във всяко човешко взаимоотношение, за мен още не бе преживяване, още не бях узнал от собствен опит, че между двама души, дори и да са съвсем близко свързани, винаги продължава да зее пропаст, над която може да прехвърли временен мост единствено любовта, и то само от час на час. Размишлявах над предишните думи на моя приятел, от които най-много ми допадаха изречените за фойерверките, тъй като аз самият вече на няколко пъти бях изпитвал същото. Лекото примамливо цветно пламъче, което литва в тъмнината и след миг потъва в нея, ми изглеждаше символ на всяко човешко удоволствие, което колкото е по-красиво, толкова по-малко утолява и толкова по-бързо отново угасва. Казах това и на Кнулп.

Той обаче не се съгласи.

— Да, да — отвърна само. А после, когато изтече доста време, с приглушен глас: — Размисълът и загрижеността нямат стойност, пък и човек не постъпва така, както смята, а всъщност всяка негова крачка е съвсем необмислена, току-що пожелана от, сърцето. Но това, да бъдеш приятел с някого и да бъдеш влюбен, е може би така, както го мисля. Защото в края на краищата всеки човек има нещо свое, единствено за себе си, и то не може да бъде съпритежавано с други. Това се вижда, когато някой почине. Хората реват, тъгуват един ден, един месец, също и година, но после мъртвият е мъртъв и далеч и вече е все едно дали в ковчега лежи той, някой бездомник или непознат занаятчийски калфа.

— Ех, ти, това не ми харесва, Кнулп. Нали често сме говорили, че в края на краищата животът трябва да има смисъл и че има своя стойност, когато човек е добър и приветлив, вместо да бъде лош и враждебен. Но тъй, както ти го казваш сега, всъщност всичко е все едно и ще излезе, че ние също така бихме могли и да крадем или да убиваме.

— Не, не бихме могли, драги. Че убий някога неколцина от първите срещнати хора, ако си в състояние! Или поискай някога от една жълта пеперуда да стане синя. Ще ти се присмее.

— И аз не мисля така, но щом всичко е без значение, тогава няма смисъл човек да се стреми да бъде добър и почтен. Тогава няма дори понятие за добро, щом синьото е толкова добро, колкото и жълтото, щом е все едно дали си лош или добър, в такъв случай всеки ще бъде като животно в гората и ще действува според природата си и няма да съществуват ни заслуга, ни вина.

Кнулп въздъхна.

— Да, какво ли би могло да се възрази! Навярно е така, както казваш. И може би затова човек често бива тъй непоносимо мрачен и недоволен; защото предусеща: желанията му нямат стойност и всичко си върви по своя път напълно, независимо от нас. Но вина има и когато някой не може да бъде друг освен лош. Защото той явно долавя това в себе си. Ето защо истината е в доброто, тъй като с него усещаш доволство и съвестта ти остава спокойна.

По лицето му виждах, че бе преситен от тези разговори: С Кнулп често се случваше така, той изпадаше във философствуване, поставяше тези, говореше в тяхна защита или ги оборваше и изведнъж млъкваше. По-рано мислех, че се уморява от моите незадоволителни отговори и възражения. Не беше така обаче, той чувствуваше, че склонността му към размишления го отвежда в области, където неговите познания и изразни средства не достигаха, макар действително, да бе чел твърде много, между другото и Толстой, невинаги можеше точно да разграничи правилните от измамните умозаключения и сам го схващаше. За учените говореше така, както даровито дете говори за възрастните: трябваше да признае, че те имат повече власт и средства от него, но се отнасяше с презрение към тях, тъй като не ги влагаха в нищо разумно и с всичките си умения не можеха да решат някоя загадка.

Сега Кнулп отново лежеше с две ръце под главата, гледаше през тъмните бъзови листа към жаркото синьо небе и едва чуто си тананикаше стара народна песен от областта на Рейн. Още помня следния куплет:

Червена рокля носех аз,

сега ще нося черна,

години шест, години седем,

докато моята любов изчезне.

Късно вечерта в тъмната покрайнина на една горичка седяхме един срещу друг, всеки с голям къшей хляб и половин ловджийска наденица, ядяхме и съзерцавахме спускането на нощта. Само преди мигове жълтият отблясък на вечерното небе още озаряваше хълмовете и те бяха потънали в пухкава плуваща светла омара, но сега бяха вече тъмни и изострени и рисуваха своите била, дървета и храсти с черно върху небето, където имаше още малко ясна синева, но много повече наситено нощносиньо.

Докато още беше светло, ние си четяхме един на друг забавни неща от малка книжка, която се наричайте „Гласове на музите от немската латерна“ и съдържаше само глупави булевардни весели песни и бе украсена с миниатюри — репродукции от гравюри на дърво. Изчезването на дневната светлина сложи край на това. Когато се нахранихме, Кнулп пожела да слуша музика, извадих от джоба си устната хармоника, която се бе напълнила с трохи, изчистих я и отново изсвирих няколко често слушани мелодии. Пред нас тъмнината, в която седяхме от известно време, се беше разляла надалеч в разноликата хълмиста местност и небето бе загубило бледото си сияние, и докато почерняваше, бавно една след друга пламваха звезди. Звуците на нашата хармоника летяха леки и трепетни към полето и скоро изчезваха в широките простори.

— Нека побудуваме още малко — казах на Кнулп. — Разкажи ми още една история, не е необходимо да е вярна, или някоя приказка.

Кнулп се замисли.

— Да — подхвана той, — история, а и приказка, двете едновременно. Това всъщност е един сън. Миналата есен го сънувах и оттогава ми се присъни още два пъти почти непроменен, ще ти го разкажа:

Беше в една уличка, в някакво селище, сходно с родното ми градче, фронтоните на всички къщи се издигаха от двете страни на уличката, но бяха по-високи, отколкото обикновено изглеждаха. Вървях по нея и сякаш след дълго, дълго време най-после отново се бях завърнал у дома; но радостта ми не бе пълна, тъй като не всичко беше в ред, и не бях съвсем положителен дали не съм попаднал на погрешно място и изобщо не в родния ми край. Някои кътчета бяха точно такива, каквито следваше да бъдат, и веднага ги познавах, но много къщи ми бяха чужди и необичайни, не намирах моста и пътя към пазарния площад, а вместо там се озовах сред невиждана градина и край църква с две големи кули, която приличаше на катедралите в Кьолн или в Базел. Но нашата църква в градеца нямаше кула, а само една наченка, покрита с временен покрив, тъй като изразходвали средствата за строежа предварително и не могли да доизградят кулата.

Същото беше и с хората. Някои, които виждах отдалеч, познавах много добре, знаех имената им, бяха вече на езика им, за да ги извикам. Но преди това те влизаха в някой дом или в странична улица и изчезваха; ако някой пристъпеше и минеше съвсем наблизо, преобразяваше се и ставаше непознат; ала щом крачките му заглъхнеха, отново беше недалеч, докато гледах подир него, мислех, че е все същият и би трябвало да го познавам. Видях и няколко жени пред някакъв магазин да стоят събрани там и една от тях, струваше ми се, беше моята покойна леля. Но след като тръгнах натам, излезе, че не ги познавам, и дори чух, че говорят на съвсем чужд диалект, който едва разбирах.

Накрая си мислех: дано мога само отново да изляза от града, той е същият и въпреки всичко не е. Но пак продължавах да вървя към една позната къща или към някое познато лице, макар всички отново да ме смятаха за глупак. При това не бях нито разгневен, нито отегчен, а само тъжен и обзет от страх; исках да кажа една молитва, с всички сили се напрягах да си я спомня, но наум не ми идваше нищо друго освен ненужни глупави изрази — например „Многоуважаеми господине“ и „При дадените обстоятелства“… и аз, объркан и нажален, си ги мълвях.

Това траеше, струва ми се, няколко часа, докато бях вече съвсем разгорещен и уморен, но без воля продължавах да се спъвам нататък. Беше се свечерило и смятах да попитам за подслон или за шосето първия, човек, когото срещна, ала никого не можех да заговоря и всички се изнизваха край мен, сякаш бях въздух. Вече едва не се разплаквах от умора и отчаяние.

Тогава изведнъж отново се озовах край някакъв ъгъл и видях пред мен да се простира нашата стара уличка, малко променена и разкрасена наистина, но това вече не ме смущаваше особено. Тръгнах по нея и разпознавах една след друга къщите, съвсем ясно, въпреки че в съня те бяха с окраски, а накрая и старата бащина ми къща. Тя също беше свръхестествено висока, но иначе почти както в отшумелите времена, и радостта и вълнението пролазиха гърба ми като тръпки на ужас.

Под вратата обаче стоеше моята първа любов, тя се; казваше Хенриете. Сега изглеждаше по-едра и някак по-различна отпреди, но се бе разхубавила още повече. С приближаването си открих, че хубостта й бе дори; някак чудна и изглеждаше съвсем ангелска, но забелязах още, че беше светлоруса, не кестенява като Хенриете, и макар преобразена, тя си беше съвсем същата.

— Хенриете — извиках към нея и свалих шапка, защото видът й бе толкова изтънчен, че не знаех дали тя ще иска да ме познае.

Обърна се с лице към мен и ме погледна в очите. Но щом тя така се втренчи, аз се учудих и засрамих, защото съвсем не беше тази, с чието име я бях назовал, а бе Лизабет, втората ми любима, с която дълго бях дружил.

— Лизабет — извиках сега и й протегнах ръката си.

Взорът й, неотклонен, сякаш прониза и сърцето ми така, както бог би погледнал някого, не строго и не точно високомерно, но съвсем спокойно и ясно, с такъв, дух и чувство за превъзходство, че в собствените си очи се видях като куче. И взряна в мене, стана тъжна и сериозна, после поклати глава, сякаш след дързък въпрос, не пое ръката ми, а се върна в къщата, тихо притвори вратата. Още чувам щракването на ключалката.

Тогава се обърнах назад, макар че от сълзи и мъка очите ми едва виждаха, все пак беше забележително как градът се бе сдобил с нов облик. Сега всяка улична и всяка къща, всичко беше точно както в някогашните дни, а нередното бе изчезнало съвсем. Фронтоните вече не бяха толкова високи и със старите си цветове, хората бяха действителни и ме гледаха весели и учудени, когато ме познаваха отново, някои ме викаха и по име. Но не можех да отговоря и да се спра. Вместо това тичах с все сила по добре познатия ми път през моста и навън от града и от сърдечна болка гледах всичко само с влажни очи. Не знаех защо, само ми се струваше, че тук за мен всичко бе загубено и че опозорен, трябва да продължа по-нататък.

Едва след като стигнах отвъд града, под тополите, и се спрях за малко, се сетих, че аз бях в родния край, пред нашата къща, и ни за миг не помислих за нищо, за баща и майка, братя, сестри и приятели. В сърцето ми имаше някаква бърканица от мъка и срам, както никога преди. Но не можех да се върна назад и да поправя всичко, защото сънят беше свършил, а аз бях буден.

 

 

Кнулп каза: „Всеки човек си има душа, която не може да се слее с никоя друга. Двама души могат да пристъпят един към друг, да си говорят и да се сближат. Но техните души са като цветя, всяко вкоренено на свое място, и за никое не е възможно да отиде при другото, иначе би трябвало да изтръгне корените си, а тъкмо това му е непосилно. Цветята разпръскват своя аромат и семената си, защото горещо желаят да се съберат; но цветето не може да направи нищо семенцето да попадне на подходящо място, това върши вятърът, а той идва и си отива както и където пожелае.“

И по-късно: „Сънят, който ти разказах, навярно е със същото значение. Не съм направил съзнателно нещо лошо нито на Хенриете, нито на Лизабет. Но поради това, че някога съм обичал и двете и съм желал да бъдат мои, за мен те са се превърнали в символна фигура, която прилича и на едната, и на другата, но не е никоя от тях. Този образ принадлежи само на мен, ала вече не е нещо живо. Често така си спомням и за моите родители. Те мислеха: аз съм им син и съм също като тях. Ала макар и да ги обичах, все пак им бях чужд човек, когото не можеха да разберат. И това, което беше главното у мен и навярно тъкмо то бе моята душа, намираха за незначително и го приписваха на младостта ми или на някакво настроение. А те ме обичаха и на драго сърце биха изпълнили всяко мое желание. Един баща може да даде в наследство на детето си нос и очи и дори ум, но не и своята душа. За всеки човек тя е новородена.“

Не можех да добавя нищо, тъй като тогава още не бях вървял по този път на разсъждения или поне не изпитвах лична потребност от тях. Всъщност при това философствуване не се чувствувах много добре, понеже не стигаше до сърцето ми, ето защо предполагах, че и за Кнулп то бе повече игра, отколкото борба. Пък и имаше спокойна красота в това двамата да лежим сред сухата трева, да чакаме идването на нощта и съня и да наблюдаваме ранните звезди. Аз казах:

— Кнулп, ти си мислител, трябвало е да станеш професор.

Той поклати глава и се усмихна.

— По-скоро може да се случи някога да отида в Армията на спасението — каза тогава замислен.

Това ми се видя пресилено:

— Ей, ти — казах аз, — я не ми се преструвай! Не искаш ли да станеш и светец?

— Че какво, бих искал всеки човек е свят, когато наистина се отнася сериозно към мислите и действията си. Щом смяташ нещо за справедливо, трябва да го осъществиш. Ако някога намеря за правилно да постъпя в Армията на спасението, тогава навярно и ще го направя.

— Престани с тази Армия на спасението!

— О, не! Искам да ти обясня по каква причина. Вече съм приказвал с много хора и съм слушал да се държат много речи. Чувал съм да говорят духовници и учители, кметове, социалдемократи, либерали; но при това никой от тях не бе от все сърце сериозен, че да повярваш: ако се наложи, би се самопожертвувал за своята мъдрост. От Армията на спасението обаче, с всичките им песни и шумотевици, вече съм слушал и наблюдавал три-четири пъти хора, които възприемат нещата сериозно.

— Че откъде пък знаеш?

— Вижда се. Единият например държа реч в някакво село, в неделен ден на открито, при такива прах и горещина, че скоро съвсем прихрипна. И бездруго нямаше вид на особено силен. Когато вече не бе в състояние да изговори нито дума, накара тримата си другари да изпеят един куплет, а в това време той отпи глътка вода. Половината село го бе наобиколило, деца и възрастни, вземаха го за глупак и го критикуваха. Отзад стоеше някакъв млад ратай, държеше камшик и от време на време силно изплющяваше с него, за да ядоса здравата оратора; и всеки път всички се смееха. Но нещастният човек не се разгневи, макар, съвсем да не беше глупав, и с гласчето си успя да изкара докрай целия спектакъл и се усмихваше там, където друг би ревал или проклинал. Знаеш ли, човек не би го правил за някаква мизерна надница, не и за удоволствие, но той трябва да има голяма яснота и увереност.

— От мен да мине. Ала с един не можеш да сравняваш всички. Ами ако някой е по-изискан и по-чувствителен човек като тебе, няма да се хване на такава игра.

— Може би все ще го стори, ако сам знае и притежава нещо, което е много по-добро от цялата изисканост и чувствителност. Разбира се, не можеш да сравняваш всички с един човек, но истината трябва да отговаря на всички.

— Ах, истината! Откъде да знае човек дали точно тези, с тяхната алилуя, не носят истината.

— Не се знае, съвсем си прав. Но аз само казваме ако някога намеря, че това е истината, тогава ще искам и да я следвам.

— Е да, но „ако“. Че ти всеки ден откриваш по една истина и още на другия я смяташ за невалидна.

Той ме изгледа смутен.

— Ето че ти каза нещо лошо.

Опитах да се извиня, но той отхвърли това и замълча. След малко Кнулп тихо каза „лека нощ“ и спокойно си легна, но не вярвах, че вече е заспал. И аз бях още твърде бодър и лежах повече от час, опрян на лакти, и се взирах в нощната околност.

На сутринта веднага забелязах, че Кнулп е в добро настроение. Казах му това, той ме погледна със засияли детински очи и отвърна: „Правилно отгатна. А знаеш ли на какво се дължи някой да започва деня в добро настроение?“

— Не, на какво?

— Дължи се на това, че през нощта се е наспал добре и е сънувал наистина много хубав сън. Но човек невинаги го знае. Така е и с мен днес. Сънувах прелестни и весели неща, ала всичко забравих; помня още само, че беше чудесно и красиво.

И в сивотата на зазоряването, още преди да стигнем най-близкото село и да получим сутрешното си мляко, с топлия си лек, неуморим глас той изпя три-четири съвършено нови песни. Записани и отпечатани, те навярно нямаше да представляват нищо особено. Но когато Кнулп, макар да не беше голям поет, все пак беше надарен, ги пееше сам, неговите песни често си приличаха с най-хубавите от другите като красиви сестри. А някои откъси и стихове, които съм запомнил, са действително хубави и все още са ми скъпи. Нищо от тях не бе записано, стиховете на Кнулп идваха на света, живееха и умираха безобидно и безотговорно, както духат ветровете, но те създаваха хубави и приятни минути не само на мен и на него, но и на мнозина други, деца и възрастни.

В дрехи празнични стъкмена,

тя на госпожа прилича,

зачервена, но и горда

от гората там изтича.

Така пееше той в оня ден за слънцето, което почти винаги се явяваше в неговите песни и беше възхвалявано. И странно, колкото по-малко при разговор Кнулп да можеше да се откаже от философска разсъдъчност, толкова по-естествени бяха стихчетата му — те сякаш литваха като чисти деца в светли летни дрехи. Често биваха забавни, безсмислици и служеха само като волен разлив на събраната у него дързост.

През този ден бях напълно заразен от настроението на Кнулп. Ние поздравявахме и дразнехме всички хора, които срещахме, така че зад нас ту се смееха, ту ругаеха и целият ден мина като някакъв празник. Разказвахме си шеги и закачки от ученическите години, прикачвахме прозвища на минаващите край нас селяни, а често и на техните коне и волове до една притулена градинска ограда, ядохме до насита крадени къпини и щадяхме подметките на обувките и силите си, като почти всеки час спирахме да отдъхнем.

Струваше ми се, че от моето все още неотдавнашно познанство с Кнулп, никога не бях го виждал толкова фин, мил и забавен, радвах се на това, че в действителност от днес започват същинският задружен живот и пътешествието ни и че те са отрадни.

По обед стана задушно и ние повече лежахме в тревата, отколкото да ходим, а привечер се появи омара, която предвещаваше буря, задуха вятър, така че решихме да си потърсим покрив за през нощта.

Кнулп постепенно притихна и беше малко уморен, но едва забелязвах това, защото той все още се смееше сърдечно заедно с мен и често пригласяше на моята песен, а аз самият бях по-необуздан и усещах в себе си един след друг да се издигат радостни огньове. Може би при Кнулп беше тъкмо обратното и у него празничните светлини вече почваха да гаснеят, но тогава с мен винаги ставаше така, във весели дни с приближаването на вечерта, бивах все по-оживен и не можех да сложа край, да, често дори след някоя шега по цели часове нощем бродех сам, докато другите отдавна вече бяха уморени и спяха.

Тази вечерна радостна треска ме обзе и тогава и аз се надявах на приятна нощ, след като вървяхме надолу по течението на реката и се приближавахме към едно голямо село. Най-напред определихме за наш подслон издигнатата малко встрани, леснодостъпна плевня, после влязохме в селото и се отбихме в една хубава гостилница с градина, тъй като днес бях поканил моя приятел да ми бъде гост и мислех да го почерпя с омлет и няколко бутилки бира, защото това беше радостен ден.

Кнулп бе приел тази покана с охота, но когато се настанихме на нашата градинска маса под един хубав платан, каза полусмутен:

— Знай, няма да се напиваме, нали? Бутилка бира пия на драго сърце, отразява се добре и за мен в удоволствие, но повече не мога да понеса.

Не настоях и помислих: „Ех, ще пием толкова, малко или много, колкото ни е приятно.“ Ядохме горещите омлети с бухнал пресен кафяв ръжен хляб и, разбира се, аз скоро си поръчах втора бира, докато първата бутилка на Кнулп още беше едва преполовена. Искрено се чувствувах особено добре, тъй като отново седях щедър и по господарски край хубава маса и мислех тази вечер още известно време да се насладя на това.

Когато Кнулп допи бирата си, въпреки молбите ми не пожела втора и предложи още малко да се поразходим из селото, а после рано да си легнем. Моето намерение беше съвсем друго, но не исках открито да му противореча. И тъй като бутилката ми още не беше изпразнена, нямах нищо против засега той да тръгне преди мен, а по-късно да се срещнем отново.

И той наистина тръгна. Наблюдавах го как с една астра зад ухото и със спокойна, доволна и тържествено тиха крачка слезе по няколкото стъпала и бавно пое по широката улица към селото. И макар да съжалявах, че Кнулп не благоволи да изпием заедно по още една бутилка, докато гледах подире му, радостно и нежно си казах: „Ех ти, мили човече!“

Междувременно стана още по-душно макар слънцето вече да бе изчезнало. Беше ми по сърце в такова време да седя спокойно с освежителното вечерно питие и смятах да прекарам още малко тук, тъй като бях почти единственият посетител, келнерката намери достатъчно време да поговори с мене. Поръчах й да ми донесе още й две пури, едната от които отначало определих за Кнулп, но сетне от голяма разсеяност я изпуших сам.

По-късно, може би след час, Кнулп се върна и искаше да ме вземе. Ама аз бях заседнал здравата и тъй като беше уморен и му се спеше, разбрахме се да отиде до мястото ни за нощуване и да си легне, и той наистина тръгна. Но келнерката веднага взе да ме разпитва за него, защото грабваше очите на всички момичета. Нямах нищо против, нали ми беше приятел, а тя не бе моя любима, страшно го разхвалих, защото се чувствувах чудесно и всекиму желаех доброто.

Взеха да се чуват гръмотевици и клоните на платана леко да се извиват, когато най-после, по никое време, се вдигнах. Платих, подарих на момичето един десетак и без да бързам, поех на път. Едва закрачил, разбрах, че бях пил повече, отколкото трябва, защото напоследък живеех изобщо без силни напитки. Но все пак това, че мога да нося, ми правеше удоволствие и през целия път си тананиках, докато стигнах до нашата квартира. Вмъкнах се там тихо и наистина намерих Кнулп да спи. Видях го да лежи по риза на простряното си кафяво яке и да диша равномерно. Челото, разголената му шия и ръката, която бе протегнал, се белееха в мътния полумрак.

Тогава си легнах с дрехите, ала възбудата и замаяната глава пропъждаха дълго време съня; навън вече се развиделяваше, когато най-сетне заспах дълбоко, здраво и тягостно. Сънят ми беше непробуден, ала нехубав, бях натежал и отпуснат, а сънищата ми — неясни и мъчителни.

На сутринта се събудих много късно, денят бе настъпил и от ярката светлина усетих болка в очите. Главата ми беше празна и мътна, а ръцете и краката уморени. Дълго се прозявах, търках очи и протягах ръце, че ставите ми чак пукаха. Но въпреки умората имах още някакъв остатък и ехо от вчерашното настроение и мислех на най-близкия бистър извор да отмия от себе си малката неприятна история.

Но се случи другояче. Когато се огледах, Кнулп го нямаше, виках го и свирих, отначало не бях ядосан, ала след като виковете, свирките и търсенето бяха напразни, изведнъж съзнах, че той ме бе напуснал. Да, беше си отишъл, тайно бе потеглил, не бе искал да остане повече с мен. Може би защото вчерашното ми пиене му е било противно, може би и защото днес се е срамувал от собствената си вчерашна веселост, може би само по някаква приумица, може би от съмнение в моето придружителство или от някаква внезапно събудена потребност от самота. Но навярно причината беше в моето пиене.

Радостта ми се стопи, изпълниха ме срам и жал. Къде ли беше сега моят приятел? В разрез с неговите речи мислех, че малко разбирам душата му и че имам дял от нея. Кнулп си бе заминал, стоях сам и разочарован, трябваше да обвинявам повече себе си, отколкото него, сега трябваше да вкуся от самотата, в която според гледището на Кнулп живее всеки и в която никога не бих искал да повярвам докрай. Тя беше горчива не само в оня първи ден, макар междувременно по някой път да се просветлява, но оттогава вече не иска да ме напусне завинаги.