Херман Хесе
Кнулп (1) (Три истории от живота на Кнулп)

Предпролет

Веднъж, в началото на деветдесетте години, нашият приятел Кнулп лежа няколко седмици в болница, а когато го изписаха, беше средата на февруари и отвратително време, така че проскитал някой и друг ден, той отново усети треска и трябваше да помисли за подслон. Никога не му бяха липсвали приятели и почти във всяко градче от областта лесно би намерил дружески прием. Но в това отношение беше странно горд, дотолкова, че следваше да се смята: оказва чест на оня приятел, от когото приема нещо.

Този път Кнулп си спомни за кожаря Емил Ротфус от Лехщетен, на чиято вече заключена врата похлопа на свечеряване при дъжд и западен вятър. Кожарят открехна прозоречния капак на горния етаж и извика към тъмната улица: „Кой е там? Не може ли да се почака до утре заран?“

Кнулп, щом чу гласа на своя приятел, въпреки голямата си умора веднага се ободри. В паметта му оживя стихчето, което бе съчинил преди години, когато четири седмици странствуваха заедно с Емил Ротфус. И веднага го запя, вдигнал глава към къщата:

Морен странник,

в пивница прокуден,

друг едва ли —

това е синът блуден.^[1]

Кожарят буйно блъсна и разтвори капаците и се наведе от прозореца.

— Кнулп! Ти ли си, или това е някакъв дух?

— Аз съм! — извика Кнулп. — Ама ти можеш ли да слезеш по стълбата, или това трябва да стане през прозореца?

Радостно забързан, приятелят се озова долу, отвори външната врата и освети лицето на пришелеца с малко димящо светилниче, така че той трябваше да присвие очи.

— Хайде, влизай де! — подкани го той възбудено и затегли приятеля в къщата. — По-късно ще ми разправиш. От вечерята има останало нещичко и легло за теб ще се намери. Мили боже, в това кучешко време! Ех, имаш ли поне здрави ботуши?

Кнулп го остави да пита и да се чуди, на стълбището грижливо спусна запретнатите, обшити с ленти крачоли на панталона си и уверено се заизкачва в полумрака, макар от четири години кракът му да не бе стъпвал в тази къща.

Горе на коридора пред вратата на жилището се спря за миг и задържа с ръка кожаря, който му каза да влезе пръв.

— Ей, ти — изрече Кнулп шепнешком, — нали вече си женен?

— Да, разбира се.

— Точно затова. Видиш ли, жена ти не ме познава; възможно е тя да не се радва. Не ми се иска да ви преча.

— Ах, как ще пречиш! — усмихна се Ротфус, отвори вратата широко и бутна Кнулп в светлата стая. Там над голяма маса на три вериги висеше газена лампа, из въздуха се носеше лек тютюнев дим и на тънки струи нахлуваше в горещия цилиндър, където бързо се виеше нагоре и изчезваше. На масата бяха оставени вестник и свински мехур, пълен с тютюн, от малкото тясно канапе до насрещната стена скочи младата домакиня с половинчата и престорена веселост, като че бе събудена от дрямка, която не искаше да се забележи. За момент Кнулп, сякаш сепнат от силната светлина, примижа, погледна жената в светлосивите очи и с вежлив поклон й подаде ръка.

— Ето това я тя — каза майсторът усмихнат. — А ето го и Кнулп, моя приятел Кнулп, знаеш нали, говорили сме за него. Той, естествено, е наш гост и ще пренощува в леглото на калфата. То и бездруго е празно.

Но първо ще изпием заедно една шира, а Кнулп трябва и да хапне нещо. Не остана ли още един лебервурст?

Жената на майстора изтича навън, Кнулп погледна след нея.

— Малко изплашена е тя все пак — каза той тихо, но Ротфус не искаше да признае това.

— Деца още нямате, нали? — попита Кнулп.

Тогава тя се върна в стаята, донесе емайлирана чиния с лебервурст, сложи до нея дъската с хляба, по средата й около половин черен хляб, грижливо обърнат с отрязаната страна надолу, с резба бе изписано: „Дай и днес насъщния ни хляб.“

— Знаеш ли, Лиз, какво току-що ме попита Кнулп?

— Остави това — отклони го той и с усмивка се обърна към домакинята: — Виждате, аз съм толкова откровен, госпожо.

Но Ротфус не премълча.

— Дали нямаме деца, попита той.

— Ах, виж ти! — извика тя засмяна и веднага пак изхвръкна навън.

— Нямате ли си? — постави въпроса Кнулп, когато тя беше отвън.

— Не, още не. Тя не бърза, пък и знаеш ли, за първите години така е по-добре, нали? Но хайде, почвай, да ти е сладко.

Сега жената внесе сивосиня фаянсова кана със сок и постави три чаши, които веднага напълни. Направи го много сръчно. Кнулп гледаше и се усмихваше.

— Наздраве, стари приятелю — извика майсторът и протегна чашата си към Кнулп. Но той беше галантен и каза:

— Първо за дамата. За вашето скъпоценно здраве, госпожо. Наздраве, старче!

Чукнаха се и пиха, Ротфус засия от радост и смигна на жена си, дали и тя е открила какви приказни маниери има неговият приятел.

Но тя отдавна бе забелязала.

— Виждаш ли — каза тя, — господин Кнулп е по-вежлив от тебе, той знае какъв е обичаят.

— О, моля — обади се гостът, — всеки се придържа към това, което е научил. Що се отнася до маниерите, вие лесно бихте могли да ме объркате, госпожо. И колко красиво сервирахте, като в най-изискан хотел.

— Да, нали? — усмихна се майсторът. — Та тя тъкмо това е учила.

— Така ли? Къде? Баща ви гостилничар ли е?

— Не, той отдавна си е отишъл от този свят, едва го помня. Но няколко години сервирах в „Бика“, ако сте чували за заведението.

— В „Бика“ ли? По-рано това беше най-изисканата гостилница в Лехщетен — похвали Кнулп.

— И сега е така. Нали, Емил? Там нощуваха почти само търговски пътници и туристи.

— Вярвам, госпожо. Сигурно ви е било добре там и сте печелили не лошо. Но едно собствено домакинство е все пак по-хубаво, нали?

Бавно и с наслада той си мажеше лебервурст и хляба, чистичко обелената ципа бе сложил в края на чинията и от време на време отпиваше по глътка от вкусния ябълков сок. Майсторът гледаше с удоволствие и уважение как с тънки фини ръце Кнулп вършеше това, което трябва, много внимателно и сръчно, с удоволствие го наблюдаваше и домакинята.

— Ама нещо не ми изглеждаш толкова добре — започна по-нататък да го укорява Емил Ротфус и Кнулп трябваше да признае, че напоследък му тръгнало зле и че е бил в болница. Но премълча всичко мъчително.

Когато приятелят го попита с какво мисли да се залови и най-сърдечно му предложи храна и подслон, докогато иска, макар да го бе очаквал и разчитал тъкмо на това, Кнулп се отклони от пряк отговор в пристъп на смут и скромност, бегло благодари и отложи обсъждането на тези неща до сутринта.

— За това бихме могли да говорим утре или вдругиден — каза той бавно. — Дните, слава богу, не са се свършили, а за някое време във всеки случай ще остана тук.

Кнулп не обичаше да прави планове или да дава обещания за далечно бъдеще. Не се чувствуваше добре, ако не можеше да разполага свободно с идващия ден.

— Щом действително се наложи да прекарам известно време тук — подхвана отново той, — ти ще трябва да ме зарегистрираш като свой калфа.

— И таз хубава! — засмя се майсторът. — Ти мой калфа! Пък не си и никакъв кожар!

— Няма значение, не разбираш ли? Съвсем не държа на щавенето на кожи, макар че наистина трябва да е хубав занаят, ала аз нямам дарба за майстории. Но за книжката ми на странствуващ човек ще бъде добре, знаеш ли? Тогава по-лесно ще получа пари по болест.

— Мога ли да ти видя книжката?

Кнулп посегна към вътрешния джоб на почти новия си костюм и извади книжката, която бе чистичка и поставена в мушамена калъфка.

Майсторът кожар хвърли поглед и се усмихна: „Винаги безукорен! Човек ще помисли, че едва вчера на ранина си тръгнал, изпратен от майка си.“

После той прегледа нанесеното в нея и печатите и с дълбоко удивление поклати глава: „Е, това се казва ред! При тебе всякога всичко трябва да е господарски изтънчено.“

Така да поддържа книжката си, беше една от слабостите на Кнулп. Нейната изрядност представляваше чудесна художествена измислица или поезия и административно удостоверените вписвания обозначаваха истински славни спирки в един достоен за уважение трудов живот, в който правеше впечатление само желанието за странствуване, издавано от твърде честата смяна на работните места. Кнулп си беше измислил живота, удостоверен от този служебен паспорт, и бе продължавал привидното си битие със стотици хитрини, по често заплашвани от скъсване нишки, докато в действителност, макар наистина да не вършеше кой знае какво забранено, водеше незаконно и презирано съществование на безработен скитник. Естествено, едва ли би му се удало така безнаказано да развива своята хубава измислица, ако всички жандари не бяха добре настроени към него. По възможност те оставяха на спокойствие веселия разговорлив човек, чието духовно превъзходство, а при случай и сериозност, уважаваха. Той почти нямаше наказателни предупреждения, никога не бе уличаван в кражба и в просия, навред имаше за приятели уважавани хора; оставяха го да минава почти както в някое домакинство си живее хубавата котка, която всеки смята, че търпи снизходително, докато тя не иска и да знае и сред всички усърдни и угнетени хора води без грижи и труд елегантно, чудесно господарско съществование.

— Но ако не бях дошъл, вие отдавна щяхте да сте вече в леглата — каза Кнулп, като отново прибра книжката си. Той стана и се поклони на домакинята.

— Ела, Ротфус, и ми покажи къде е моето легло.

Майсторът го придружи със свещ по тясната дървена стълба към таванския етаж и до стаичката на калфите. Там имаше празно желязно легло до стената и редом друго, дървено, което беше застлано.

— Искаш ли шише с гореща вода за леглото? — попита домакинът бащински.

— Само това липсваше — засмя се Кнулп. — Господин майсторът, разбира се, не се нуждае от грейка, щом си има толкова хубава женичка.

— Да, видиш ли — каза Ротфус много ревностно, — сега ще се пъхнеш в студеното калфенско легло в таванската стая, а понякога преспиваш и в по-лошо или нямаш никакво и трябва да спиш в сеното. А ние си имаме дом и работилница и мила жена. Видиш ли, ти отдавна би могъл да станеш майстор и да отидеш по-далеч от мене, стига да бе поискал.

Междувременно Кнулп твърде бързо бе свалил дрехите си и като мръзнеше, се бе мушнал под студените завивки.

— Имаш ли още много поучения? — попита той. — Аз си лежа добре и мога да те слушам.

— Говоря сериозно, Кнулп.

— Аз също, Ротфус, но не бива да мислиш, че женитбата е твое откритие. И тъй, лека нощ.

 

 

На другия ден Кнулп остана в леглото. Чувствуваше се още слаб, а и времето бе такова, че едва ли би напуснал къщата. Помоли кожаря, който преди обед се отби при него, ако е възможно, да го оставят спокойно да лежи и само за обед да му занесат горе чиния супа.

Така пролежа цял ден в сумрачната таванска стая, тихо и доволно, усещаше как потъваха в забрава трудностите на скитничеството и студовете и с наслада се отдаваше на приятното чувство за топлота и приютеност. Слушаше прилежното чукане на дъжда по покрива и капризните пориви на вятъра, неспокоен, мек и душен. Междувременно Кнулп се унасяше в сън за половин час или четеше, докато бе достатъчно светло, нещо от своята преносима библиотека; тя се състоеше от листа, на който си беше преписвал стихове и пословици, и от неголям сноп изрезки от вестници. Помежду им имаше и няколко картини, които бе открил и изрязал от седмични списания. Две от тях му бяха любимите и от толкова често изваждане вече бяха поокъсани и разнищени. Едната картина представляваше портрет на актрисата Елеонора Дузе, другата — изображение на платноход при силен вятър в открито море. Още от детските си години Кнулп питаеше особени предпочитания към Севера и морето и много пъти бе тръгвал натам, веднъж бе стигнал до Брауншвайг. Но тази прелетна птица, която винаги бе на път и на никое място не оставаше за дълго, изпитваше необикновена тревога и любов към родния край и всякога отново с бърз поход се завръщаше в Южна Германия. Възможно бе също Кнулп да губеше безгрижието си, щом попаднеше в области на чужд диалект и нрави, където никой не го познаваше и където му беше трудно да поддържа в ред легендарната си книжка на странник.

Около обяд кожарят му донесе горе супа и хляб. Влезе тихо и говореше с някак плах шепот, тъй като смяташе Кнулп за болен, а той самият от времето на детските си заболявания никога не се бе изтягал в леглото посред бял ден. Кнулп, който се чувствуваше много добре, не си направи труда да дава обяснения и само увери, че утре щял да стане и отново да бъде здрав.

Късно следобед на вратата на стаичката се похлопа, а тъй като гостът лежеше в полудрямка и не отговори, жената на майстора пристъпи внимателно и вместо празната супена чиния сложи чаша мляко с кафе на табуретката до леглото.

Кнулп добре бе чул, че влиза, остана да лежи със затворени очи, от умора или от каприз, и не позволи да се забележи, че е буден. С празната чиния в ръка жената хвърли поглед към спящия, чиято глава бе положена върху наполовина вдигнатия синьокариран ръкав на ризата, и тъй като й направиха впечатление мекотата на тъмните коси и почти детската хубост на спокойното лице, тя спря за миг и огледа хубавия момък, за когото майсторът й бе разказал толкова чудни неща. Над затворените очи видя гъстите вежди и нежното светло чело и хлътналите, но обветрени бузи, фината светлочервена уста и тънката шия, и всичко доста й хареса, и тя си помисли за годините, когато беше келнерка в „Бика“ и от време на време в пролетно настроение се бе увличала по някое такова непознато хубаво момче.

Когато тя мечтателно и развълнувано се поприведе, за да види цялото лице, калаената лъжица се изплъзна от чинията и падна на пода, от което жената, при тишината и пълния покой в стаичката, силно се изплаши.

Тогава Кнулп отвори очи бавно и удивено, като че ли бе спал дълбоко. Обърна глава, задържа за миг ръка върху очите си и каза с усмивка: „О госпожата била тука! И ми е донесла кафе! Чудесно топло кафе, каквото тъкмо преди миг сънувах. И тъй, много благодаря, госпожо Ротфус! Кое ли време е вече?“

— Четири — каза тя бързо. — Изпийте го още сега, докато е топло, след това пак ще дойда, да взема чашата.

С тези думи тя изтича навън, сякаш нямаше нито минута свободна. Кнулп я сподири с поглед и слушаше как бързо отглъхваха стъпките й надолу по стълбата. Придаде замислен израз на очите си и няколко пъти поклати глава, после свирна тихо като птичка и се зае с кафето си.

Един час след като се бе стъмнило, му стана скучно, чувствуваше се добре, чудесно отпочинал и му се искаше отново за малко да бъде сред хора. Доволен стана, облече се, промъкна се през тъмното стълбище тихо като бялка и незабелязан излезе от къщата. Вятърът все още духаше от югозапад, силен и влажен, но вече не валеше и на небето имаше големи светли и ясни петна.

Кнулп поемаше дълбоко дъх и бавно крачеше по вечерните улички и опустелия пазарен площад, постоя до отворената врата на една подковачница и видя чираците да разтребват, подхвана разговор с калфите и протегна студените си ръце над тъмночервеното полузагаснало огнище. При това бегло разпита за някои познати в града, осведоми се за смъртни случаи и женитби и се държа така, че подковачът го сметна за колега, защото на Кнулп бяха известни жаргоните и отличителните знаци на всички занаяти.

В това време госпожа Ротфус слагаше супата за вечеря, шумно местеше железните колела на малката печка, белеше картофи; след като свърши всичко това и супата кротко вреше на слаб огън, отида с кухненската лампа в ръка във всекидневната и застана пред огледалото. И намери отразено каквото търсеше: овално лице със свежи бузи и синьо-сиви очи и доколкото й се видя необходимо да пооправи косите си, тя със сръчни пръсти бързо ги подреди. После още веднъж обърса току-що измитите ръце в престилката си, взе светилника и живо се качи на тавана.

Лекичко похлопа на калфенската стая и повторно малко по-силно и тъй като не чу отговор, остави лампичката на пода и с две ръце внимателно отвори вратата, за да не проскърца. Влезе на пръсти вътре, направи една крачка, опипом намери стола до леглото.

— Спите ли? — попита тя полугласно. И още веднъж: — Спите ли? Искам само да взема чашата.

И тъй като всичко остана спокойно и дори дишане не се долавяше, тя протегна ръка към леглото и веднага я дръпна отново с някакво чувство за злокобност и се спусна за лампата. Сега, когато намери стаята празна, леглото грижливо оправено, възглавниците и пухената завивка съвършено разбухнати, объркана, между страх и разочарование, тя тичешком се върна в кухнята си.

Половин час по-късно, когато кожарят се прибра за вечеря и масата беше вече сложена, жената почна да се тревожи, но не намери смелост да му разкаже за посещението си в таванската стая. Тогава долу вратата се отвори, чуха се леки стъпки по настилката на входа и извитата стълба нагоре и ето че се появи Кнулп, свали хубавата си кафява филцова шапка и пожела „добър вечер“.

— А, че откъде идваш? — извика майсторът учуден. — Болен е, а пък броди в нощта! Така може да си намериш и смъртта.

— Съвсем правилно — каза Кнулп, — бог да ви благослови, госпожо Ротфус, идвам тъкмо навреме. Усетих миризмата на хубавата супа още от пазарния площад, тя ще прогони и смъртта ми.

Седнаха да вечерят. Стопанинът беше разговорлив и хвалеше своята домовитост и майсторското си съсловие. Той шеговито дразнеше госта и после отново сериозно го уговаряше, че все пак някога трябва да се откаже от вечното скитане и бездействие. Кнулп го слушаше и почти не отговаряше и жената на майстора не казваше ни дума. Тя се ядосваше на мъжа си, който, редом с вежливия и хубав Кнулп, й изглеждаше грубоват, и изрази, чудесното си мнение за госта, като любезно го угощаваше. Щом удари десет часът, Кнулп каза „лека нощ“ и помоли кожаря да му заеме бръснача си.

— Чистник си ти — похвали го Ротфус, като му подаде бръснача. — Едва ти е набола брадата, и искаш да я махнеш. И тъй, „лека нощ“ и бързо оздравяване.

Преди да влезе в стаичката си, Кнулп се облегна горе на малкото прозорче до стълбата към тавана още един миг да огледа времето и околността. Вятърът почти беше стихнал и по отрязъка черно небе между покривите горяха с влажен блясък ясни звезди.

Той тъкмо щеше да отдръпне главата си от прозореца и да го затвори, когато точно срещу него в съседната къща изведнъж светна тясно прозорче. Видя малка ниска стая, твърде сходна с неговата, през чиято врата влезе младо слугинче, в едната си ръка държеше месингов свещник със запалена свещ, а в другата голяма кана за вода, която сложи на пода. После то освети със свещта тясното си моминско легло, което, скромно и чистичко, покрито с груба червена вълнена покривка, приканваше за сън. Момичето остави свещника, не се видя къде, и седна на ниско, боядисано в зелено дървено куфарче, каквито имат всички слугинчета.

Веднага щом отсреща почна да се разиграва неочакваната сцена, Кнулп духна своята свещ, за да не бъде видян, и сега застана тихо, дебнешком, надвесен през таванското прозорче.

Младата слугиня беше от типа, който му харесваше. Може би беше на осемнадесет или деветнадесет години, не много едра, с мургаво добро лице, кафяви очи и гъста тъмна коса. Това спокойно и приятно лице съвсем не изглеждаше радостно и момичето изобщо седеше на твърдия зелен сандък доста посърнало и тъжно, така че Кнулп, който познаваше света и момичетата, с основание можеше да помисли: младото същество неотдавна е тръгнало с това сандъче по чужди краища и изпитва носталгия. Тънките й мургави ръце почиваха на скута и девойката може би търсеше мимолетна утеха в това, че преди да легне да спи, за малко е приседнала на сандъчето, побрало скромното й имущество, и си мисли за стаичката вкъщи.

Застинал, също както тя в своя кът, Кнулп не се отместваше от прозорчето и с удивително напрежение се взираше в малкия чужд човешки живот, чиято чиста мъка толкова невинно бе прислонена в светлината на свещта, без мисълта, че има наблюдател. Кнулп виждаше кафявите добри очи ту открито да тъмнеят, ту отново да се скриват в сянката на дълги клепки и по детинските матови бузи леко да трепти червен зрак, виждаше младите тънки ръце, толкова уморени, че отпуснати върху тъмносинята памучна рокля, отлагаха за малко последната незначителна работа за деня — събличането.

Най-после с въздишка девойката вдигна глава с тежки, навити като гнездо плитки, замислена, но не по-малко тъжна погледна към празнотата, приведе се ниско, за да развърже връзките на обувките си.

Кнулп с неудоволствие се отдръпна още сега, защото му изглеждаше несправедливо и почти ужасно да наблюдава как бедното дете се съблича. На драго сърце би извикал на девойката, би побъбрил малко с нея и с някаква шега би направил така, че тя да си легне в леглото малко по-весела. Но се страхуваше, че ако извика, тя ще се изплаши и веднага ще угаси свещта.

Вместо това сега той реши да прояви едно от многото свои малки изкуства. Взе безкрайно леко и предпазливо да свири с уста като от далечина, подхвана мелодията на „В хладна падина, където се върти воденично колело“ и му се удаде толкова нежно и внимателно да я изпълни, че момичето доста време слуша, без да знае какво е това, и едва при третата строфа бавно се раздвижи, стана и се ослуша до прозореца.

Подаде се навън и се ослуша, а Кнулп продължи да свири тихо. Момичето няколко пъти поклати глава в такта на мелодията, после изведнъж погледна и откри откъде идва музиката.

— Има ли някой там? — попита полугласно.

— Само един кожарски калфа — каза той също сподавено в отговор. — Не искам да преча на госпожицата да спи. Просто се понатъжих за родния ми край и си изсвирих една песен. Но зная и по-весели. И ти ли не си оттук, момиче?

— От Шварцвалд съм.

— Да! От Шварцвалд! Аз също, ами тогава сме земляци. Харесва ли ти в Лехщетен? На мен никак.

— О, не мога нищо да кажа, едва от осем дни съм тука. Но и на мене не ми харесва особено. Вие по-дълго ли сте тук?

— Не, три дни. Но земляците си говорят на „ти“, нали?

— Не, аз не мога, та ние съвсем не се познаваме.

— Което не е, може да стане. Планина с планина не се срещат, но хората… Къде е вашето родно място, госпожице?

— Вие едва ли ще сте го чували.

— Кой знае? Или това е тайна?

— Ахтхаузен. То е само едно селце.

— Но хубаво, нали? Първо насреща се вижда параклис, там наблизо има воденица или дъскорезница, а пред нея стои голямо жълто бернардинско куче. Така ли е, или не?

— Да, Бело, божичко!

И тъй като разбра, че той познава родното й място и действително е бивал там, в голяма степен недоверието и потиснатостта й изчезнаха и тя съвсем се оживи.

— А познавате ли Андреас Флик? — попита момичето бързо.

— Не, не познавам никого там, но нали това е баща ви?

— Да.

— Така, така, следователно вие сте госпожица Флик и ако сега узная и малкото ви име, ще мога да ви напиша картичка, когато някога пак мина през Ахтхаузен.

— Вие искате отново да си тръгнете?

— Не, не искам, но искам да зная името ви, госпожице Флик.

— Ах, виж ти, ами и аз не зная вашето.

— Съжалявам, това може да се промени веднага. Казвам се Карл Еберхард и ако някога през деня се срещнем отново, вие ще знаете как да се обърнете към мен, а как трябва да ви назова тогава аз?

— Барбара.

— Така всичко е наред, благодаря. Но вашето име се изговаря трудно и аз почти бих могъл да се обзаложа, че у дома са ви викали Бербеле.

— Да, вярно е. Щом знаете всичко предварително, защо тогава питате толкова много? Ала сега трябва да си почиваме. Лека нощ, кожарю.

— Лека нощ, госпожице Бербеле, спете добре и тъй като вече ви познавам, искам сега да изсвиря още една мелодия. Не си отивайте, не струва нищо.

И той веднага започна да свири един изкусен напев, който напомняше тиролски йодлер с двойни тонове и трилери и искреше като танцова музика. Удивена, тя слушаше майсторското изпълнение и когато настъпи тишина, леко притегли капаците на прозореца и ги затвори, докато Кнулп на тъмно се настани в стаичката си.

На сутринта той стана, този път в добро настроение, и си послужи с бръснача на кожаря. От години кожарят носеше дълга брада и бръсначът беше така занемарен, че Кнулп трябваше половин час да го точи на колана си, преди да почне да се бръсне. Когато свърши, той си облече палтото, взе ботушите в ръка, слезе в кухнята, където вече беше топло и миришеше на кафе.

Помоли жената на майстора за четка и боя, за да лъсне ботушите си.

— Ама как тъй — извика тя, — това не е мъжка работа! Оставете, аз ще свърша това.

Но той отстъпи и накрая, когато тя с неловка усмивка сложи пред него принадлежностите за лъскане на обувки, Кнулп извърши всичко основно, чисто и при това като на игра, сякаш бе човек, който само от време на време и по прищявка, ала грижливо и с радост се заема с физически труд.

— Това ми харесва — жената го похвали и измери с очи. — Всичко блести, сякаш отивате право при любимата си.

— О, с голямо удоволствие бих го сторил.

— Вярвам, сигурно си имате някоя хубавица. — Тя отново се усмихна натрапливо. — Може и повече от една.

— Ах, не би било красиво — весело укори Кнулп. — Мога да ви покажа нейна снимка.

Любопитна, жената пристъпи наблизо, докато той извади мушамената чантичка от вътрешния си джоб, и измъкна портрета на Дузе. Заинтригувана, тя наблюдаваше листа.

— Много е изискана — започна жената внимателно да я хвали, — почти истинска дама. Само, разбира се, като че ли е малко слаба, здрава ли е?

— Доколкото знам, да. Така, а сега да идем да видим стария, чувам го в стаята.

Кнулп отиде там и поздрави кожаря. Всекидневната беше преметена й със светлата си ламперия, с часовника, огледалото и фотографиите на стената изглеждаше много приветлива и уютна. За през зимата такава една чиста стая — мислеше си Кнулп — не е лошо, но само затова да се ожениш, не си струва. Не изпитваше радост от благосклонността, която майсторшата проявяваше към него.

След като изпиха кафето с мляко, той придружи майстор Ротфус до двора и навесите и го накара да му покаже цялата работилница. Кнулп познаваше почти всички занаяти и поставяше толкова вещи въпроси, че приятелят му много се изненада.

— Откъде знаеш всичко това? — попита майсторът живо. — Човек може да помисли, че ти наистина си кожарски калфа или че някога си бил.

— Като си все на път, научаваш различни неща — каза Кнулп сдържано. — Впрочем що се отнася до обработката на кожи, ти самият беше мой учител, забравил ли си? Преди шест или седем години, когато странствувахме заедно, ми разказваше за всичко това.

— И ти помниш още всичко?

— Една част, Ротфус, но сега не искам повече да ти преча. Жалко, на драго сърце бих ти помогнал малко, но там долу е винаги толкова влажно и задушно, а аз все още много кашлям. И тъй, довиждане, старче, ще се поразходя из града тъкмо докато не е заваляло.

Когато Кнулп напусна къщата и едва-едва килнал назад кафявата си филцова шапка, бавно тръгна по кожарската улица към центъра на града, Ротфус остана до вратата и загледа след него как той вървеше леко и с удоволствие, изчеткан, чистичък, и грижливо избягваше локвите от дъжда.

Всъщност на него му е добре, мислеше си майсторът със слабо чувство на завист. И докато отиваше към своите ями, пак разсъждаваше за приятеля и особняка, който не жадуваше нищо друго в живота, освен да бъде зрител, и сам не знаеше дали да нарече това придирчиво или скромно. На всеки, който работи и си пробива път напред, разбира се, за много неща му е по-добре, ала той никога не може да има толкова нежни и хубави ръце и да върви така лек и строен. Не, Кнулп е прав да постъпва така, както е потребно за неговата същина, в което мнозина не могат да му подражават, когато, сякаш дете, заговаря всички хора и ги печели на своя страна, на всички момичета и жени казва приятни неща и взема всеки ден за неделен. Трябва да се остави да си живее такъв, какъвто е, и ако му тръгне зле и се нуждае от подслон, да бъде удоволствие и чест да го приемеш и дори да бъдеш едва ли не благодарен, защото той внася нещо радостно и светло в дома ти.

В това време неговият гост, любопитен и доволен, крачеше през градчето, свиркаше си през зъби военен марш и започна, без да бърза, да търси домове и хора, известни му от по-рано. Най-напред се запъти към разположеното на стръмна височина предградие, където познаваше един беден шивач, за когото беше жалко, че не му възлагат нищо друго, освен да кърпи стари панталони, и че едва ли някой бе поръчвал при него нов костюм, а той умееше да шие, някога бе изпълнен с надежди и работеше в добри работилници. Но се ожени рано, вече имаше няколко деца, а жена му не проявяваше особена дарба за домакинство.

Този шивач, Шлотербек, Кнулп потърси в предградието и го намери на третия етаж на една вътрешна къща. Малката работилница висеше като птиче гнездо над бездна, тъй като сградата бе откъм долината, и ако човек надзърнеше през прозореца надолу, виждаше не само трите етажа под себе си, но и къщата, шеметно литнала от планината към жалките каменисти градини и затревени склонове, които завършваха до сива плетеница от пристройки към задни дворове, курници, обори на кози и зайчарници, а покривите на близките къщи, разположени отвъд тази запусната местност, гледани отвисоко, вече му се струваха малки дълбоко в падината. Но затова пък работилницата на шивача беше светла и проветрива, а на широката маса до прозореца, ведър, извисен над света, усърдният Шлотербек седеше като пазач в кулата на фар.

— Здравей, Шлотербек — поздрави Кнулп, влизайки, и майсторът, заслепен от светлината, с присвити очи внимателно погледна към вратата.

— Я виж ти, Кнулп — извика шивачът засиял и му протегна ръката си. — Пак ли си по нашите места? И какво те носи чак тук горе при мене?

Кнулп придърпа един трикрак стол и седна.

— Дай ми игла и малко конци, но кафяви и от най-тънките, искам да направя основен преглед.

При тези думи той свали сакото и жилетката си, намери конец, вдяна го и със зорък поглед заобръща на всички страни костюма, който беше още много добър и изглеждаше почти нов, но Кнулп се спря над всяко поизтъркано място, на всеки поразпуснал се шнур, на всяко полускъсано копче и с прилежни пръсти го заши.

— А ти как я караш? — попита го Шлотербек. — Времето навън не е за похвала. Ала в края на краищата щом човек е здрав и няма семейство…

Кнулп се покашля в знак на несъгласие.

— Да, да — каза той бавно. — Бог праща дъжд над праведни и неправедни, а само шивачите си седят на сухо. Има ли от какво да се оплачеш, Шлотербек?

— Ах, Кнулп, не искам нищо да кажа. Нали и тук чуваш глъчката на децата. Вече са пет. Та човек седи, блъска се до късна нощ и все не свързва двата края. А ти не правиш нищо друго, освен да се разхождаш.

— Грешиш, стари приятелю. Четири или пет седмици лежах в болница в Нойщад, а там никого не държат повече, отколкото е крайно необходимо, пък и никой не седи по-дълго. Чудни са пътищата господни, приятелю Шлотербек.

— Я остави тия поговорки.

— Какво, не си ли вече благочестив, а? Аз тъкмо реших да стана и затова дойдох при тебе. Е, как ти се струва това сега, стари домоседе?

— Остави ме на мира с тази благочестивост! В болница ли, казваш, си бил? Е, съжалявам те.

— Не е нужно. Всичко мина. А сега разправи какво е писано в книгата на Сирах^[2] и в Откровението^[3]. Знаеш ли, в болницата имах време, там ми попадна една Библия и изчетох почти всичко, сега мога по-добре да беседвам. Чудновата книга е Библията.

— Тук си прав. Чудновата е и май наполовина пълна с лъжи, защото нищо не се свързва едно с друго. Ти навярно по-добре го разбираш, та нали някога си ходил в гимназия.

— Малко ми е останало оттогава.

— Видиш ли, Кнулп. — Шивачът се изплю през отворения прозорец към падината, а после загледа надолу с широко отворени очи и сърдито лице. — Видиш ли, Кнулп, работата не е в благочестивостта, тя няма значение и аз пет пари не давам, казвам ти, пет пари не давам за нея.

Странникът го изгледа замислен.

— Така, така. Но това е силно казано, стари приятелю, струва ми се, че в Библията има и доста умни неща.

— Да, но като попрелистиш малко по-нататък, винаги откриваш нещо напълно противоположно. Не, аз свърших с това, край.

Кнулп беше станал и посегнал към една ютия.

— Можеш ли да сложиш малко въглища тука, майсторе?

— Че защо?

— Искам да си поизгладя жилетката, а и на шапката ми гладенето ще се отрази добре след този дъжд.

— Винаги изискан — провикна се Шлотербек малко раздразнен. — Защо ти е толкова докарване, сякаш си граф, щом като си сетен бедняк?

Кнулп се усмихна спокойно.

— Човек изглежда по-добре, а пък ми доставя и радост, ако не искаш да го направиш от благочестие, стори го просто от любезност, за удоволствие на един стар приятел, бива, нали?

Шивачът излезе от работилницата и скоро се върна с гореща ютия.

— Така е добре — похвали го Кнулп, — благодаря ти.

Той внимателно започна да приглажда периферията на филцовата си шапка и тъй като в това не беше толкова сръчен, колкото в шиенето, приятелят взе ютията от ръката му и сам свърши работата.

— Ах, много ми харесва — каза Кнулп с благодарност. — Сега тя отново е празнична шапка. Но видиш ли, шивачо, от Библията ти изискваш твърде много. Какво е истина и как всъщност е уреден животът, всеки сам трябва да проумее и не може да го научи от никаква книга, такова е моето мнение. Библията е стара, а по-рано не са знаели някои неща, които днес са познати и известни; и въпреки всичко в нея има много хубави и почтени неща, а и доста истина. Знаеш ли, на някои места тя направо ми се струва хубава картинна книга. Как там момичето Рут върви през полето и събира останалите класове, то е чудесно, усещаш най-хубавото топло лято или как Спасителят сяда при малките деца и мисли: „Вие сте ми много по-скъпи от възрастните с цялото тяхно високомерие.“ Намирам, че той има право, и тук бихме могли да се поучим от него.

— Да, това е вярно — додаде Шлотербек и все пак не искаше да приеме, че е напълно прав. — Но е по-просто, когато се отнася за хорски деца, отколкото ако ти самият имаш пет и не знаеш как да ги изхраниш.

Шлотербек отново беше много ядосан и сърдит, а Кнулп не можеше да го гледа такъв. Изпитваше желание, преди да си тръгне, да му каже още нещо хубаво. Позамисли се малко, после се сведе над шивача, впи светлите си очи отблизо и строго в лицето му и каза тихо: „Да, ама ти не ги ли обичаш, децата си?“

Съвсем изплашен, шивачът широко отвори очи.

— Ама, разбира се, какво си мислиш! Естествено, обичам ги, големия най-много.

Кнулп кимна страшно сериозен.

— Смятам да си тръгвам, Шлотербек, и много ти благодаря. Сега жилетката ми струва двойно повече… А колкото за децата, бъди мил и весел с тях, тогава все едно, че наполовина си ги нахранил и напоил. Внимавай, ще ти кажа нещо, което никой не знае и което никому не бива да разказваш.

Майсторът се вгледа, внимателен и покорен, в ясните му очи, които бяха станали много сериозни. Кнулп заговори сега толкова тихо, че шивачът с усилие го разбираше.

— Погледни ме! Ти ми завиждаш и си мислиш: „На този му е леко, няма семейство — няма и грижи!“ Но не е така. Аз имам дете, представи си, едно малко момче, на две години, и то е взето от чужди хора, защото не знаеха кой е бащата, а майката почина при раждането му. Не е потребно да ти казвам града, в който е то; аз обаче го зная и когато отивам там, дебна около къщата, стоя край оградата и чакам, и ако имам щастие да видя момченцето, нямам право нито да му подам ръка, нито да го целуна, най-многото пътем да изсвиря нещо… Да, така е, а сега довиждане и се радвай, че имаш деца!

 

 

Кнулп продължи да обикаля из града, за известно време се спря в непринудена беседа до прозорците на една стругарска работилница и гледаше бързата игра на виещите се ленти талаш, които падаха, поздрави полицейския служител, край когото мина, той бе благосклонен към него и му поднесе своята брезова кутийка да си вземе енфие. Навред Кнулп узнаваше значителни и незначителни неща за живота на семействата и за занаятите, чу за ранната смърт на жената на градския счетоводител и за безпътния син на кмета; в замяна разказа новини от други селища и се радваше на слабия, своеобразен досег — тук или там той го свързваше с ония, които водеха уседнал живот, сякаш бе техен познат, приятел и посветен в тайните им. Беше събота и Кнулп попита надзорника при входа на една пивоварна къде тази вечер или утре може да се танцува.

Имало няколко места, но най-хубавото било в Лоен фон Гертелфинген, на половин час път оттук. Кнулп реши да отиде там заедно с младата Бербеле от съседната къща.

Наближаваше обяд и когато се заизкачва по стълбата в къщата на Ротфус, откъм кухнята го лъхна приятна силна миризма. Той се спря, с момчешка наслада, любопитство и тръпнещи ноздри вдъхна освежителния аромат. Но колкото и тихо да бе влязъл, вече го бяха чули. Жената на майстора отвори кухненската врата и приветлива застана в светлия излаз, обвита от парите на ястията.

— Помага бог, господин Кнулп — каза тя любезно, — много хубаво, че идвате тъй навреме. За днес имаме пържен дроб и знаете ли, тъкмо си помислих, може би трябваше да ви опека отделно едно парче дроб, ако така го предпочитате. Как смятате?

Кнулп докосна брадата си и направи поклон като кавалер.

— Не, защо трябва да ми се поднася нещо по-особено? Аз се радвам, когато се намери една суна.

— Ах, какво говорите? Щом човек е бил болен, следва добре да се грижат за него, че откъде иначе ще му се възвърнат силите? Но може би вие изобщо не обичате дроб? Има такива хора.

Той се усмихна леко.

— О, не, не съм от тях. Една чиния, пълна с пържен дроб, това е празнично ястие, и ако можех до края на живота си всяка неделя: да получавам такова ядене, бих бил доволен.

— При нас нищо няма да ви липсва. За какво сме се учили да готвим! Но само ми кажете сега, има още едно парче дроб, запазих го за вас. Как ще ви е вкусно?

Тя пристъпи крачка по-близо, усмихна се ободряващо в лицето му. Той добре разбираше какво си е наумила, пък и доста напета беше женичката, но се престори, че не вижда нищо; играеше с хубавата си филцова шапка, която държеше в ръка и която бедният шивач му бе изгладил, и гледаше настрани.

— Благодаря, госпожо, благодаря ви за доброто желание. Но наистина повече обичам пържен дроб. Достатъчно много ме глезите.

Тя му се усмихна: и го заплаши с показалец.

— Не бива да сте толкова скромен, не ви вярвам. И така, пържен дроб и както се следва, лук отгоре, нали?

— Тогава не мога да откажа, не.

Загрижена, жената се върна при печката, а Кнулп седна в стаята, където масата вече беше сложена. Зачете се във вчерашния седмичен вестник, докато се появи майсторът, и внесоха супата. Нахраниха се, а след обяда четвърт час тримата играха карти, при което Кнулп удиви стопанката с няколко нови, безогледно дръзки и изтънчени похвати в играта. Умееше с артистично спокойствие да разбърква и светкавично бързо да нарежда картите, да хвърля своята карта с красив жест и от време на време да прокарва палец по ръба на колодата. Майсторът го гледаше с възторг и снизхождение, както един работник и бюргер може да харесва уменията, които не носят хляб. Жената обаче наблюдаваше със съучастието на познавач тези белези на светското изкуство да се живее; Нейният поглед внимателно се спираше на дългите нежни, необезобразени от никаква тежка работа пръсти, на Кнулп.

През тесните прозоречни стъкла в стаята струеше лека треперлива слънчева светлина над масата и картите, капризна и немощна играеше по пода със слабата тъмна сянка и като кръжеше, затрептя на синьо боядисания таван. Кнулп наблюдаваше с полуприсвити очи всичко това: играта на февруарското слънце, тихото спокойствие на дома, сериозното занаятчийско лице на неговия работлив приятел, премрежените погледи на хубавата жена. Това не му харесваше, за него то не беше цел и щастие. Ако бях здрав, мислеше си той, и ако навън беше лято, не бих останал нито час повече тук.

— Искам малко да поизляза на слънце — каза Кнулп, когато Ротфус събра картите и погледна към часовника. Слезе по стълбите заедно с майстора, остави го да върви към сушилнята при своите кожи и се зарея из пустата тясна, обрасла с трева градина, която, пресечена от ями за щавене, стигаше надолу до рекичката. Там кожарят бе изградил малко дървено мостче, край което можеше да плакне кожите си. Кнулп седна на мостчето, спусна крака така, че тихо и бързо течащата вода едва не докосваше подметките му, развеселен гледаше пъргавите тъмни риби, които долу се носеха по течението, а после започна любопитно да изучава местността, защото търсеше повод да заговори малката слугиня от съседния двор.

Градините бяха една до друга, разделени само от зле поддържана дъсчена ограда, а долу при водата, където коловете на стобора отдавна бяха прогнили и изчезнали, можеше безпрепятствено да се преминава от единия участък в другия. Съседната градина изглеждаше много по-грижливо поддържана, отколкото, дивото тревясало място на кожаря. Там се виждаха четири реда лехи, обрасли с трева по края и леко хлътнали, каквито биват след зимата. В две от тях растяха салати и рядък зимувал спанак, в другите имаше розови храсти с превити, затрупани с пръст корони. По-нататък, закривайки къщата, се извисяваха няколко хубави ели.

Кнулп безшумно проникна чак до тях, след като вече бе влязъл в чуждата градина, и тогава видя къщата между дърветата, кухнята гледаше назад към двора и не бе минало много време, когато забеляза момичето да шета със запретнати ръкави. Господарката беше там и много командуваше и поучаваше, както се случва с жените, които не желаят да плащат на обучено момиче и всяка година сменят слугините си, а когато напуснат къщата им, не могат да ги нахвалят. Нейните наставления и оплаквания биваха изричани с тон, в който нямаше злоба, и малката, изглежда, вече бе свикнала, защото си вършеше работата без смущение и със спокоен израз на лицето.

Натрапникът се бе опрял на един дънер и протегнал глава напред, любопитен и зорък, подобно на ловец, който дебне с приятно нетърпение, сякаш е човек, чието време е евтино и се е научил да взема участие в живота като зрител и слушател. Той се радваше на вида на момичето, когато то се мернеше пред прозореца, а от диалекта на домакинята заключи: не е коренячка в Лехщетен и родното й място е по-нагоре в долината, на няколко часа път оттук. Кнулп спокойно слушаше и дъвчеше ароматно борово връхче половин час, цял час, докато господарката изчезна и в кухнята стана тихо.

Изчака още малко време, после внимателно пристъпи и почука със суха клонка на кухненския прозорец. Момичето не обърна внимание, трябваше да чука още два пъти. Тогава то се приближи до открехнатия прозорец, отвори го широко и погледна.

— Ах, какво правите тук? — извика то полугласно. — Едва не се изплаших.

— От мене ли, не може да бъде — каза Кнулп и се усмихна. — Имах желание само да ви поздравя и да разбера как сте. А тъй като днес е събота, бих искал да попитам дали утре следобед сте свободна за една малка разходка.

Тя го изгледа и поклати глава, тогава той сложи на лицето си такава маска на неутешима наскърбеност, че Бербеле го съжали.

— Не — каза девойката приветливо, — утре не съм свободна, само предобед за църква.

— Тъй, тъй — промърмори Кнулп. — В такъв случай обаче бихте могли да дойдете с мене тази вечер.

— Тази вечер? Да, ще съм свободна, ама искам да напиша писмо на нашите.

— О, тогава ще го напишете един час по-късно, така и така няма да замине тази вечер. Видите ли, толкова много се радвах, че ще мога да поговоря с вас, а тази вечер, стига само да не завали град, така хубаво ще се разходим. Нали, бъдете така добра, няма защо да се страхувате от мене!

— Не се страхувам, а най-малкото от вас. Но просто не върви, ако ме видят, че се разхождам с мъж…

— Но, Бербеле, та тук никой не ви познава. Пък и наистина не е грях и не засяга никого. Вие не сте ученичка, нали? И тъй, не забравяйте, в осем часа ще бъда долу при гимнастическия салон, там, където са преградите за пазара на добитък. Или да дойда по-рано? Мога и така да направя.

— Не, не, не по-рано. Изобщо… не би трябвало да идвате. Не върви и аз не бива…

Кнулп отново й показа по детски нажаленото лице.

— Е да, щом вие никак не искате — каза той тъжно. — Мислех си, че тук сте чужда и сама, понякога изпитвате тъга по родния край, аз също, и ето бихме могли заедно да си поразкажем нещичко, на драго сърце бих слушал повече за Ахтхаузен, защото все пак съм бивал там. Е, хайде, не искам да ви принуждавам, а вие не бива да ми се сърдите.

— Ах, какво говорите, да ви се сърдя! Но след като не мога.

— Тази вечер, разбира се, сте свободна, Бербеле. Вие просто не желаете. Но може би ще поразмислите. Сега трябва да си отида, а довечера ще бъда пред гимнастическия салон и ще чакам и ако никой не дойде, ще тръгна да се разхождам сам, ще мисля за вас и че по същото време пишете до Ахтхаузен. И тъй довиждане, не се обиждайте!

Той кимна в миг и изчезна, преди тя да успее да каже още нещо. Видя го да се скрива зад дърветата и на лицето й се появи израз на безпомощност. После се върна към работата си и неочаквано — госпожата беше излязла — запя високо и хубаво.

Кнулп я чу. Той отново седеше при мостчето на кожаря, правеше малки топчици от парче хляб, което беше взел от масата, пускаше ги бавно във водата едно подир друго и замислен гледаше как те падаха, леко отнасяни от течението към тъмното дъно, където тихите призрачни риби ги поглъщаха.

 

 

— И тъй — каза майсторът по време на вечерята, — събота вечер е и ти съвсем не знаеш колко е хубаво това, след като цяла седмица си работил здравата.

— О, мога да си представя — усмихна се Кнулп, жената също се усмихна и го погледна дяволито.

— Тази вечер — продължи Ротфус с тържествен тон — ще изпием заедно голяма кана бира, моята женичка ще ни я донесе веднага, нали? А ако утре времето е хубаво, можем тримата да направим един излет. Какво мислиш, стари приятелю?

Кнулп го тупна силно по рамото.

— При теб човек се чувствува добре, трябва да ти кажа, и за излета вече се радвам. Но пък за тази вечер имам едно задължение: тук живее един мой приятел, с когото трябва да се срещна, работеше в горната ковачница и утре си заминава… Разбира се, съжалявам, но нали пък през целия неделен ден ще сме заедно, иначе не бих се впуснал в това.

— Е, как, ще тръгнеш посред нощ да се разхождаш, след като още не си съвсем оздравял.

— Ах, човек не бива и прекалено да се изнежва, няма да се прибера късно. Къде оставяш ключа, та после да мога да вляза?

— Ти си своенравен, Кнулп, но щом искаш, върви, а ключа ще намериш зад капака на килерчето. Знаеш къде, нали?

— Да. Тогава да поемам. Легнете си навреме. Лека нощ. Лека нощ, госпожо.

Той тръгна и когато беше почти до външната врата, жената на майстора забързано го настигна. Тя носеше чадър, наложи се Кнулп да го вземе, все едно дали желаеше, или не.

— Би трябвало да се грижите за себе си, Кнулп — каза тя. — А сега искам да ви покажа къде ще намерите ключа после.

В тъмнината тя го улови за ръка и го отведе до ъгъла на къщата, спря пред едно малко прозорче, затворено с дървен капак.

— Зад капака слагаме ключа — съобщи тя, като шепнеше развълнувано и галеше ръката на Кнулп. — Сетне стига само да мушнете пръсти през отвора, ключът е върху перваза.

— Да, много благодаря — каза Кнулп смутен и отдръпна ръката си.

— Да кача ли горе в стаята ви бира, преди да се върнете? — подхвана майсторшата отново и леко се притисна до него.

— Не, благодаря, рядко пия бира. Лека нощ, госпожо Ротфус, и благодаря.

— Неотложно ли е излизането ви? — зашушна тя нежно и го ощипа по ръката. Лицето й беше съвсем близо до неговото и в една смутна тишина, тъй като не искаше да я отблъсне със сила, той прекара ръка по косите й.

— Но сега трябва да тръгвам — извика Кнулп изведнъж прекалено високо и отстъпи назад.

Жената му се усмихна с полуотверена уста и в тъмнината той видя да проблясват зъбите й, а тя каза съвсем приглушено:

— После ще те чакам, докато се върнеш, ти си толкова мил.

Сега Кнулп бързо излезе на тъмната улица, стиснал чадъра под мишница, и още на следващия ъгъл, за да овладее глупавата си притесненост, засвири с уста. Това беше песента:

Ти мислиш, ще те взема аз,

но що не се досещаш,

че не седя до теб в захлас,

щом други са отсреща.

Духаше лек възтопъл вятър и понякога на черното небе се появяваха звезди. В една кръчма шумяха млади хора — посрещаха неделята, а в „Пауна“ Кнулп видя през прозореца, че до новия кегелбан стоят група бюргери по ризи, с пури в устите и претеглят в ръце кегловите топки.

При гимнастическия салон той се спря и се огледа. В голите клони на кестеновите дървета пееше тихо влажният вятър, реката влачеше водите си безшумно в дълбокия мрак и отразяваше няколко осветени прозореца. Кротката нощ изпълваше с блаженство всички фибри на бродника, той пое дъх, сякаш диреше следа, и долови пролет, топлина, сухи пътища и странствуване. Неизчерпаемата му памет обзираше града, речната долина и цялата местност, той познаваше всичко, знаеше пътища, бродове на реки, села, колиби, отдалечени стопанства, места, където приятелски биха го подслонили. Съсредоточено се замисли и състави план за следващото си пътешествие, тъй като престоят му тук, в Лехщетен, не можеше да бъде вечен. Искаше само, ако жената не утежни твърде много положението му, за радост на приятеля си да прекара в градчето и тази неделя.

Може би, мислеше си той, би трябвало да направи някакъв намек на кожаря за неговата майсторша. Но не обичаше да пъха пръсти в чужди рани, а и не му бе потребно да помага на хората да стават по-добри или по-умни. Съжаляваше, че работите тръгнаха така, и в никакъв случай не беше приятелски настроен към бившата келнерка от „Бика“; но си спомняше с известна насмешка и за достойните речи на кожаря относно домашното огнище и брачното щастие. Познаваше това, в повечето случаи нямаше нищо вярно, щом някой се хвали със своето щастие или възвеличава добродетелите си, и от набожността на кърпача на дрехи някога излезе същото. Човек може да наблюдава глупостта на хората, да им се надсмива или да изпитва състрадание, но трябва да ги остави да си вървят по своите пътища.

С една въздишка на дълбока замисленост Кнулп отхвърли тези грижи. Облегна се на вдлъбнатината в ствола на стария кестен срещу моста и отново заобмисля своето странствуване. На драго сърце би пресякъл Шварцвалд, но там горе сега беше студено, вероятно имаше още много сняг, така човек си съсипва ботушите, а и местата, където би могъл да преспи, бяха далеч едно от друго. Не, това сега не можеше да стане, трябваше да тръгне надолу по долините и да се придържа към градчетата. Мелницата на Хирщен, на четири часа път оттук по реката, ще е първото сигурно място, където ще отдъхне, там при лошо време ще го задържат един-два дни.

Така както се бе унесъл в мисли, и вече едва, си спомняше, че чака някого, в тъмнината и вятъра на моста се появи тъничка плаха фигурка, която колебливо се приближаваше. Той я позна веднага, радостно и благодарно се спусна към девойката и размаха шапка.

— Толкова е мило от ваша страна, че дойдохте, Бербеле, аз вече почти не вярвах. — Той тръгна от лявата й страна и я поведе по алеята нагоре край течението на реката. Девойката беше плаха и свенлива.

— Така не бива — все повтаряше тя, — дано само някой не ни види.

Но Кнулп имаше да я разпитва за куп неща и скоро крачките на момичето станаха по-спокойни и равномерни, и накрая то вървеше леко и бодро редом като другар и разказваше, сгрято от неговите въпроси и възражения, с жажда и усърдие за своята родина, за баща и майка, за брат и баба, за патици и кокошки, за градушки и болести, за сватби и храмови празници. Нейното малко съкровище от преживявания се бе отворило и беше по-голямо, отколкото тя самата бе предполагала, накрая дойде ред и на историята за това, как я бяха цанили за слугиня, на сбогуването й с дома, сегашната работа и семейството на господарите тук.

Отдавна бяха стигнали далеч извън градчето, без Бербеле да обърне внимание на пътя. Сега, след дългата мрачна седмица на мълчание, на отчуждение, на понесени страдания, това бъбрене бе за нея избавление и тя се беше развеселила съвсем.

— Но къде сме? — попита Бербеле изведнъж учудено. — Накъде вървим?

— Ако нямате нищо против, отиваме в Гертелфинген, почти сме стигнали.

— Гертелфинген? Че какво ще правим там? По-добре да се връщаме, става късно.

— В колко трябва да сте вкъщи, Бербеле?

— В десет. Тогава ще сме навреме. Това беше хубава разходка.

— До десет има още много — каза Кнулп, — и аз, разбира се, искам да се приберете навреме. Но тъй като никога няма да се срещнем отново толкова млади, всъщност тази вечер бихме могли да рискуваме поне за един танц. Или не обичате да танцувате?

Тя го погледна заинтригувана и учудена.

— О, всякога съм обичала да танцувам. Но къде? Тук навън, посред нощ?

— Трябва да ви кажа, че вече сме почти в Гертелфинген, а там в „Лъва“ свири музика. Бихме могли да влезем просто за един-единствен танц, после да си тръгнем за вкъщи и пак ще сме прекарали една хубава вечер.

Барбара се спря в колебание.

— Ще да е весело — каза тя бавно, — но какво ще си помислят за нас? Не искам да ме гледат като някаква такава, а не искам и да смятат, че между нас има нещо.

И неочаквано тя се засмя палаво и извика:

— О, не, ако по-късно някога имам любим, той в никакъв случай не бива да бъде кожар. Не искам да ви обидя, но кожарството не е чист занаят.

— В това може би имате право — каза Кнулп добродушно, — пък и, разбира се, не бива да се омъжвате за мене. Никой не знае, че съм кожар и че вие сте толкова горда, а ръцете си съм ги измил и ако искате да танцувате с мен, вече сте поканена. Ако ли не, ще се върнем.

Те виждаха в нощта първата къща на селото да се подава над дърветата със светъл покрив и като постави пръст на устните си, Кнулп каза изведнъж: „С-т-т.“ И тогава чуха откъм селото танцова музика, свиреха акордеон и цигулка.

— Значи там — засмя се момичето и те тръгнаха по-бързо.

В „Лъва“ танцуваха само четири или пет двойки, много млади хора, които Кнулп не познаваше. Всичко беше спокойно и благоприлично и никой не се смути от непознатата двойка, която се присъедини в следващия танц. Танцуваха с другите народен валс и една полка, после музикантите подеха валс, Какъвто Бербеле не знаеше. Тогава двамата гледаха и пиха по една малка бира, за повече парите на Кнулп не стигаха.

Бербеле се бе разгорещила от танца и сега с блестящи очи оглеждаше малката зала.

— Вече наистина е време да поемем към къщи — каза Кнулп, когато стана девет и половина.

Тя се сепна, изглеждаше малко тъжна.

— Жалко — каза девойката тихо.

— Бихме могли, да поостанем още.

— Не, аз трябва да се прибера, а беше хубаво.

Тръгнаха си, но при вратата на момичето му хрумна „че ние нищо не дадохме на музикантите“.

— Да — каза Кнулп малко смутен, — те биха заслужавали един двайсетак, но за жалост моето, положение е такова, че аз нямам никакъв.

Тя ревностно извади малка бродирана кесийка от джоба си.

— Защо не напомнихте? Ето ви един двайсетак, дайте им го.

Той взе монетата и я занесе на музикантите, после излязоха и пред вратата трябваше да спрат за момент, докато в дълбокия мрак съгледат пътя. Вятърът се беше засилил и носеше редки дъждовни капки.

— Да отворя ли чадъра? — попита Кнулп.

— Не, при този вятър няма да можем да го крепим. Приятно беше вътре, нали? Вие умеете да танцувате почти като майстор, кожарю.

Тя продължи да бъбри весело. Приятелят й обаче беше притихнал, може би защото бе уморен, може би защото се страхуваше от близката раздяла.

Изведнъж Бербеле запя: „Ту кося тревите край Некер, ту кося тревите край Рейн.“ Гласът й звучеше топъл и чист и при следващия куплет Кнулп се присъедини и поде втория глас толкова уверено, дълбоко и хубаво, че тя с удоволствие го слушаше.

— Е, сега прогонихме ли тъгата по родния край? — попита той накрая.

— О, да — усмихна се тя ведро. — Можем и друг път да се разходим така.

— Съжалявам — отговори той тихо. — Явно тази ще е последната ни разходка.

Тя се закова на мястото си. Не бе чула съвсем добре, но й бе направил впечатление мрачният тон на гласа му.

— Какво се е случило? — попита момичето леко изплашено. — Имате ли нещо против мен?

— Не, Бербеле, но утре трябва да си замина, уволних се.

— Какво говорите! Истина ли? Много жалко.

— За мен не бива да ви е жал. По-дълго не бих станал, пък и нали съм само един кожар. Вие скоро ще трябва да си имате любим, наистина хубав, тогава носталгията никога няма да ви навестява, ще видите.

— Ах, не говорете така! Вие знаете, че сте ми много мил, макар и да не сте мой любим.

И двамата замълчаха, вятърът свиреше в лицата им. Кнулп тръгна по-бавно. Вече наближаваха моста, накрая той се спря.

— Искам тук да се сбогувам с вас, така е по-добре, останалите няколко крачки ще изминете сама.

Бербеле се вгледа в лицето му искрено натъжена.

— Значи е сериозно? Тогава ще ви кажа още веднъж благодаря. Няма да забравя това. И тъй, всичко хубаво!

Кнулп улови ръката й и я притегли към себе си и докато тя плахо и учудено се взираше в очите му, той притисна с длани главата й с влажните от дъжда плитки и каза шепнешком: „Сбогом, Бербеле, за сбогом искам да имам още една целувка от вас, за да не ме забравите съвсем.“

Тя трепна леко и опита да се отдръпне, но погледът му беше добър и тъжен и девойката едва сега видя колко хубави очи имаше той. Без да се притисне до него, тя сериозно прие целувката и тъй като после Кнулп се колебаеше с една лека усмивка, очите й се напълниха със сълзи и сама сърдечно отвърна на целувката му.

След това тя си тръгна бързо и вече почти бе преминала моста, когато ненадейно се обърна и се върна отново. Той стоеше все на същото място.

— Какво има, Бербеле? — попита Кнулп. — Вие трябва да се прибирате.

— Да, да, тръгвам. Не бива да мислите лошо за мене.

— Разбира се, че няма.

— А какво е вашето положение, кожарю? Нали казахте, че нямате никакви пари? Като си тръгвате, ще получите ли още надници?

— Не, надници няма да получа. Но това е без значение, все някак ще се оправя, не си го слагайте на сърце.

— Не, не, вие трябва да имате нещо в джоба. Ето!

Тя мушна някаква голяма монета в ръката му, той усети, че това е един талер.

— Някога ще ми го върнете или ще ми го пратите след време.

Той задържа ръката й.

— Така не става. Не бива да раздавате парите си! Та това е цял талер! Вземете си го обратно. Не, вие трябва да го вземете! Така. Човек не бива да бъде неразумен. Ако имате нещо по-дребно в себе си, петдесетак или приблизително толкова, бих го взел на драго сърце, защото съм в нужда. Но не повече.

Те спориха още известно време и Бербеле трябваше да му покаже кесията си, защото твърдеше, че няма нищо друго освен талера. Но не беше вярно, имаше една марка и малък сребърен двайсетак, от тези, които още вървяха тогава. Кнулп се съгласи да вземе него, но на нея й се струваше твърде малко, после той не искаше да вземе нищо, а да си тръгне, ала накрая получи марката и Бербеле затича бързо към къщи.

По пътя тя непрестанно мислеше защо сега не я бе целунал още веднъж. Това ту й се струваше оскърбление, ту го намираше особено мило и порядъчно и накрая се спря на последното определение.

Цял час по-късно Кнулп се прибра вкъщи. Видя във всекидневната да гори лампа, следователно майсторшата още беше будна и го чакаше. Той плю ядосан и дори бе готов да си тръгне още сега в нощта. Но беше уморен, а и времето бе на дъжд, пък и не искаше да обиди кожаря, освен това в тази вечер изпитваше желанието да си направи една малка шега.

Така Кнулп напипа и измъкна ключа от скривалището, отключи внимателно като крадец външната врата, внимателно я притвори зад себе си, със стиснати устни безшумно заключи и грижливо върна ключа на старото му място. После по чорапи, с обувките в ръце, се заизкачва по стълбата, видя светлина през процепа на открехнатата врата на стаята и чу заспалата след дълго чакане майсторша да диша дълбоко на канапето. След това нечуто стигна догоре в своята стаичка, здраво я затвори отвътре и се пъхна в леглото. Но на сутринта, беше решено, щеше да замине.