Евгений Петров
Всеобхватното зайче

— Ах, децата са моята слабост! — прошепна поетът, загледан мечтателно в огънчето на цигарата си. — Обичам децата с нежна майчинска любов… Аз трябва, аз съм длъжен да напиша незабавно детски стихове!… Да, деца, аз ви отдавам безсмъртното си име! Аз слагам в милите ви крачка пламъка на възвишеното си вдъхновение и сладкото бреме на дългогодишния си опит. Впрочем мисля, че стиховете за деца се заплащат твърде добре…

И поетът, чиято муза беше тази вечер особено благосклонна към него, написа следното стихотворение:

Зайче

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Стихотворенията за деца трябва да бъдат кратки и изразителни — заяви поетът.

— Но не чак толкова! — уплашиха се приятелите му.

— Не се тревожете — отговори хладно поетът. — За малък аванс те са достатъчно кратки и изразителни.

В издателство „Детски залъгалки“ много харесаха стиховете.

— Чудесни стихове — казаха на поета, — децата ще бъдат във възторг. Ето, заповядайте — ордер за касата.

— Ах, децата са моята слабост — отвърна поетът и пъхна небрежно ордера в джобчето на жилетката си. — Честна дума — за тези палави дребосъчета аз съм готов да мина през огън и вода!

Но поетът не мина нито през огън, нито през вода, а вместо това се запъти към издателство „Неудържимият ловец“.

— Страстно обичам лова! — възкликна поетът, влизайки в кабинета на редактора. — Ето ви истински ловджийски стихове — кратки и изразителни.

Редакторът си сложи очилата и прочете плахо:

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Хм… Да… Стиховете са интересни, но какво общо има тук всъщност ло…

— Ка-а-ак! Ами зайчето!

— Да, наистина, зайчето. Но…

— Какво „но“? Никакво „но“! Картина! Живопис! Платно!… Представяте ли си — гора, гъста, тъмна гора… Ловец с високи ботуши, стиснал пушката в едната си ръка, кърши клони, за да си проправи път към заснежената поляна. Сняг. Синева. Тишина… В този миг на поляната изскача зайче. Дирите му се синеят ясно върху пухкавия сняг. Ушите му са щръкнали. То цялото е движение, цялото — порив!… Ех, как да ви го обясня! Никой няма да ви продаде зайче като моето…

— Сняг… Дири… — прошепна редакторът. — Клоните пращят… Е, хубаво де. Ще купя зайчето… Вървете по-бързо да си вземете аванса.

В редакцията на списание „Гората — тя самата“ посрещнаха поета с ентусиазъм.

— Чудесно! Най-сетне и поетите се осъзнаха и се обърнаха с лице към горското стопанство! — каза радостно редакторът. — Е, хайде, покажете какво сте ни донесли. Аха!…

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Хм… Това, разбира се, е много литературно, но няма нищо общо…

— Как да няма! Ами гората? Прочетете го още веднъж. Съвсем ясно е казано: „Тръгнал зайо през гората.“ Не през някаква си там нива или ливада, а именно през гората. А вие ми казвате, че нямало нищо общо.

— Прав сте, разбира се. Става дума и за гората. Само че не е наблегнато на проблема за опазването на горите…

— Но, скъпи мой, вникнете по-добре! Та през гората не подскача някакъв вонящ козел, ами зайче. Разбирате ли? Зайче-вредител…

— Ех, виж, ако е вредител… Но не става ясно защо зайчето е тръгнало към полюса.

— Много просто. Зайчето е направило пакост в гората, а после е поело към Северния полюс и ако ние не бдим зорко за опазването на горите, зайчето и там ще стори пакост. В тундрата например. От него всичко може да се очаква…

— Е виж, ако е за тундрата. Оставете ръкописа… Какво? Аванс ли? Може, може. За страстен поклонник на гората като вас — с най-голямо удоволствие.

В списание „Червен любител на Севера“ стиховете бяха приети моментално. И толкова убедено ги хвалиха, че на поета даже му стана неудобно. Помолиха го да пише по-често за Севера. Дадоха му аванс.

Във „Вестник на южните покрайнини на Северния полюс“ — солиден географски ежеседмичник — „Зайчето“ направи такова потресаващо впечатление, че престарелият редактор припадна, а като се свести, каза на поета:

— Благодаря ви от името на всички честни любители на полюса.

Дадоха му голям аванс.

Малка спънка направиха само в редакцията на бюлетина „Не пропускай да се застраховаш“. Но веднага се изясни, че машинописката е сбъркала и вместо „полица“ е написала „полюса“ — и поетът, изпратен от сътрудниците на редакцията, се качи в колата и си замина за в къщи.

Поетът беше заслужил почивката си.

— Ах, деца, деца! — каза поетът, пълнейки чашата с шампанско. — Пия за вас, деца! Да сте живи и здрави, деца! А покрай вас все ще поминувам с божия помощ и аз…