Иля Илф, Евгений Петров
На косъм от смъртта

Сега някак не е прието да се работи поединично. Мнозина най-сетне разбраха, че един ум е хубаво, но два все пак е по-хубаво. Ето защо, когато на редакцията на сериозния четириседмичник „Занаятчия-невропатолог“ потрябва художествен очерк за психиатрична болница, пратиха там не един, а направо двама журналисти — Присягин и Девочкин. Като поглеждаше ту неспокойния Присягин, ту кръглото като глобус шкембе на Девочкин, секретарят на „Невро-занаятчията“ предупреди:

— Имайте пред вид, че отивате не в какво да е предприятие, където можете безнаказано да досаждате на всички. В болница „Титанушкин“ трябва да се държите много внимателно. Болните, сами разбирате, са малко нервни хора, дори безумни. Сред тях има много буйни и те се раздразват твърде лесно. Не им противоречете и всичко ще мине благополучно.

След като уговориха със секретаря пределите за художественост на очерка, Девочкин и Присягин незабавно се отправиха да изпълняват задачата.

На кръглия като чиния площад в покрайнините на града двойката очеркисти направи справка при милиционера накъде да вървят.

— Направо — каза милиционерът — и наляво, в уличката. Там има само две големи сиви здания. В едното е психиатрията, а в другото е учреждението „Силостан“. Там ще попитате.

— Страх ме е — призна си Присягин, когато приятелите наближиха сивия вход. — Ами ако изведнъж ни нападнат?

— Няма да ни нападнат — разсъдливо отвърна Девочкин. — Само не им досаждай на тема душевни преживявания. Аз съм бил в лудници. Нищо страшно няма, още повече, че сега режимът в такива болници е съвсем свободен. Лудите имат право да се занимават с любимата си работа. Аз всичко ще ти обяснявам.

В това време на каменните стъпала на близката сива ограда с писък изскочи извънредно разстроен гражданин. Той бършеше потното си лице с грубия ръкав на сакото си.

— Кажете, моля ви се — каза Девочкин, — това ли е лудницата?

— Какво? — развика се гражданинът. — Това ли? Разбира се, че е лудница.

И размахал чанта, гражданинът хукна, като си мърмореше нещо под носа.

Приятелите с безсмислено покашляне стъпиха върху циментените плочки на вестибюла. Портиерът с глупашка фуражка със златна околожка важно говореше на някаква жена с поднос, вероятно санитарка:

— Ама буен е новият! Като почна да беснее днес от 9 сутринта — не можем се оправи. С една дума — побъркан. Патрикеев опитва с него и тъй, и инак — никаква полза. Като се е запънал: „Всички, казва, ще изгоня. Началник ли съм аз, или не съм началник?“

— Носих му чай — тъжно каза санитарката, — не ще. Все пише. Дращи си заврънкулките.

— Сигурно е опасен екземпляр — пошепна на Присягин опитният Девочкин.

— Да се махаме, а? — страхливо промърмори Присягин.

Девочкин с презрение погледна колегата си и запита портиера:

— Къде можем да получим пропуск да разгледаме заведението?

— Какъв пропуск? — строго каза златната околожка. — При нас входът е свободен.

— Както виждаш — философствуваше Девочкин, докато приятелите изкачваха стълбището, — съвършено нова система на лечение. Външно нищо не напомня за лудница. Вход свободен. Лекарите не носят халати и дори болните са без халати. Халатът потиска болния, предизвиква у него депресия.

Още в първата стая очеркистите видяха възрастен луд. Той седеше зад голямо бюро и бясно тракаше по обковано с мед сметало. И си тананикаше на някакъв църковен мотив странни думи: „Аванса ние ще го удържим, удържим, удържим.“

— Този по-добре да не го закачаме — каза предпазливият Присягин. — Ще те цапардоса със сметалото по главата, а после върви да му търсиш отговорност.

— Ти си страхливец, Вася — отговори Девочкин. — Той съвсем не е буен. Иначе нямаше да му дадат сметалото. Просто е шизофреник.

Но като видя, че железният пепелник в стаята е прикован с верига към стената, и той пребледня и заобиколи болния отдалече.

— Дявол ги знае! Може би се цапардосват един друг с пепелниците.

— Твърде е възможно. Затова и пепелникът е прикован.

Като се блъскаха във вратата, приятелите бързо се изсипаха от стаята в един дълъг коридор. Там лудите се разхождаха на двойки и ядяха големи сандвичи.

— Тия, изглежда, са тихи — с облекчение каза Присягин. — Дай да послушаме какво си говорят.

— Едва ли представляват интерес — промълви авторитетно Девочкин. — Някакво разстройство на нерва на петата или незначителна психостения.

Когато обаче до ушите на Девочкин достигна: „Той ми извади душата“, очеркистът настръхна и взе внимателно да се вслушва.

— Извади я — каза един болен на друг. Заяжда се с мене. Иска да ме умори. А защо — не ми е известно. И такава мъка ме хваща, така ми се иска да се махна по-далеч от тая лудница. Някъде на юг, на брега…

— Против мене плетат интриги — пресипнало го прекъсна вторият. — Малоросийски иска да ме гътне. Всяка сутрин слушам как в коридора повтарят името ми. Това не е току-така. Но тепърва ще видим кой кого! Негодник!

— Обърни внимание — пошепна Девочкин, — типична мания за преследване.

— Какъв ужас! — простена Присягин. — Знаеш ли, тази обстановка ме потиска.

— Какво още има да става! — каза безстрашният Девочкин.

— Да влезем в тази стая номер 16. Там май седи само един луд и ако се хвърли върху нас, ще можем да го обуздаем.

В голяма стая под плакат „Не задавайте излишни въпроси“ седеше човек с празен поглед и в дълга тъмносиня толстовка, от джоба на която стърчаха някакви никелирани дрънкулки.

— Кого търсите? — кресна раздразнително болният.

— Може ли да ви попитаме… — почна уплашеният Девочкин.

— Мълчи — прошепна Присягин, като се вкопчи в ръката на приятеля си.

— Нима не виждаш, че не бива да му се задават излишни въпроси?

— Но защо мълчите? — рече болният, поомекнал. — Аз няма да ви ухапя.

„Това все още не се знае — помисли си Девочкин. — Най-вероятно е именно да ни ухапеш.“

— Но кого търсите най-сетне? — пропищя лудият. — Ако ви трябва завканца, това съм аз, Патрикеев. Аз съм завеждащият канцеларията. Е, слушам ви. Седнете, драго ми е.

— В-ва-ва-ва! — затресе се Присягин, като поглеждаше към вратата.

— За бога, не се вълнувайте — почна Девочкин. — Да, да, вие сте завеждащ канцелария. Моля ви, успокойте се.

Обаче болният все повече и повече се дразнеше. Като почервеня, той рече:

— Ако сте дошли при зает чове…

— Да бягаме! — викна Присягин.

И тогава от съседната стая, на чиято врата висеше стъклена табелка с надпис „М. Ф. Именински“, се разнесе вледеняващ душата вик.

Вратата се отвори и от стаята изскочи нов болен.

— Хиляда пъти съм ви казвал — крещеше той на болния, който се беше представил като Патрикеев — да не давате колата, на който ви падне. Трябва да изляза, а колата я няма!

— Да бягаме! — повтори Присягин, като повлече след себе си Девочкин.

Настигна ги безумен крясък:

— Трябва да отида на вилата си, а колата я няма!

Като се свлякоха по стълбите във вестибюла, очеркистите зашеметени поседнаха на пейката.

— Ама че работа! — каза Присягин и едва си поемаше дъх. — Убий ме, но втори път в лудница не влизам. Бяхме просто на косъм от смъртта.

— Знаех това — отговори храбрият Девочкин. — Но не исках да ти го кажа, за да не те плаша.

Часовникът във вестибюла удари четири. И веднага отгоре като стадо бизони се втурнаха болни, с чанти. Събаряйки се един друг, те хукнаха към закачалката.

От страх Девочкин и Присягин се притиснаха към стената. Когато болните изтърчаха на улицата, Девочкин се окопити и каза:

— На разходка отиват. Прекрасна организация. Образцов ред.

На улицата приятелите видяха табелка, на която не бяха обърнали внимание при идването си:

СИЛОСТАН

ТРЪСТ ЗА СИЛОВИ АПАРАТИ

Пред вид това, че беше вече късно, а очеркът за лудницата трябваше да се напише още днес, приятелите честно описаха всичко, което бяха видели, и нарекоха очерка „В света на душевноболните“.

Очеркът беше напечатан в „Невро-занаятчията“ и много се хареса.

„Колко е приятно — писа до редакцията видният психиатър Титанушкин — да четеш очерк, в който с такава изчерпателност и точност са описани нравите и склонностите на душевноболния.“