Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (1) (политически трилър)

Първа глава

Онова, което не уби основния му политически противник, Волен Сидеров, стана причина за нелепата смърт на Ахмед Доган.

Една септемврийска вечер на автомагистрала „Тракия“, депутатската лимузина на Сокола спука гума и се поднесе по измокреното от превалелия дъжд платно. Въпреки опита си, шофьорът изгуби управление над колата, опасно навлизайки в насрещното движение. Огромен тир, по ирония на съдбата, шофиран от едно турче от Лудогорието, се вряза в торпедото на автомобила.

Лимузината беше пометена, смачкана на хармоника и след това изхвърлена зад разбитата мантинела, в канавката. Секунди по-късно експлодира в ярко оранжеви пламъци, които за броени минути кремираха вече загиналите пътници и злополучният шофьор.

Най-знатната жертва на тривиалното автопроизшествие беше Ахмед Диган, лидерът на ДПС, човекът, който години наред разиграваше сложни комбинации с всички политически партии, и винаги съумяваше да участва във властта, независимо какво замисляха срещу него опонентите му.

Непосредствено след катастрофата, никой не го анализира, но реално погледнато, най-злощастната жертва на тази драма, се оказа България. Инцидентът на магистрала „Тракия“ даде ход на поредица от събития и верижни реакции, които тлееха отдавна в държавата, но заради въжеиграчеството и вродената хитрост на Сокола, бяха замрели в латентно състояние.

Колелото на съдбата се беше завъртяло, а това завъртане щеше да донесе само мъки и страдания, и на бездруго измъченият през последните осемнадесет години народ.

* * *

Генерал Иван Милетиев-Козела, известен в някои специфични среди като Йон Марин, научи новината, докато си пиеше водката във възстановената вила край Девинското езеро. Тя предизвика неприятна скомина в устата му, за това той изпи на екс още сто грама от любимото питие.

Неговата възлюбена, доктор Марина Маринова, се къпеше под душа в банята и не можа да чуе сензационната вест, която се разпространяваше по всички електронни медии.

Когато влезе при него с навита около влажната си коса кърпа, веднага разбра, че Козела е в лошо настроение.

— Какво се е случило, скъпи?! — попита го разтревожено.

След смъртта на Златан, често се притесняваше за по-големия си син Добромир, който беше направил блестяща журналистическа кариера в София.

— Отиде си една епоха — измърмори старият артист, наливайки си нова чаша с водка. — Задават се нови времена, скъпа, и се страхувам, че няма да са никак добри.

— Какво толкова е станало? Да не е умрял някой?!

— Не бой се, с Добрин всичко е наред! Умря Ахмед Доган, а с него и надеждата България да тръгне по нормален път.

— Какви ги приказваш?

— Така е, агарянинът беше хитър като Настрадин ходжа. И в бизнеса, и в политиката беше номер едно. Ненапразно го обвиняваха, че е преял с власт. А сараите му в Бояна! Обръчите от фирми! Този кучи син съумя да си присвои милиардите на Илия Павлов, да превърне в турски бастион Кърджали, да води за носа всички партии и партийки в демократична България. Няма как смъртта му да не предизвика катаклизми в блатото, в което живеем, Марина.

Козела изправи застаряващото си тяло, приближи се пъргаво до нея, улови я през тънкия кръст и я целуна по сочните устни.

Тя имаше вкус на живот, не беше като Флора, която беше застрелял лично в Претория. Предишната му жена беше съдбоносна грешка и той я коригира с един куршум в челото, в онази огромна къща, която й беше подарил. Беше защитил себе си и семейството си от отровата на една кобра.

Козела се отдръпна, за да се полюбува на хубостта на доктор Маринова; би убил всеки, който би посмял да й причини зло, дори ако трябваше да влезе в битка със самия дявол.

— Какво ще стане сега с нас? — поинтересува се, замаяна от ласката му, жената.

— Зависи от наследника на Сокола — повдигна рамене старият килър. — Но отсега мога да ти кажа, очертават тежки времена!

Доктор Маринова се загледа заедно с него в течащите телевизионни кадри.

Даваха репортаж от Косово, обявило наскоро независимостта си.

Албанците бяха подпалили някаква църква, след като първо бяха обесили свещеника и клисаря.

В сърцето на Марина бе закодиран силен майчински инстинкт, както и при повечето жени, за това тези картини на брутално насилие, я разстроиха много. Усети студени тръпки по кожата си, сякаш смъртта я беше докосна по гърба.

„Боже, опази България!“, помисли си тя с искрено упование.

„Господи, дай ми сили за последна жътва, защото тя ще бъде страшна!“, мислеше си ексгенералът от МВР и КГБ, докато слушаше гласа на спикера, който изреждаше кървавите етнически конфликти на Балканите през последните десетилетия.

Но нито Козела, нито Марина подозираха действителния мащаб на ужасите, които ги очакваха.

* * *

Приемникът на Ахмед Доган се оказа никому неизвестният функционер на ДПС, Абидин Хаджиахмедов, човек на средна възраст, който се приемаше като разумен и умерен политик; тоест удобен за съпартийците си, които тепърва щяха да си поделят наследството на мъртвия си лидер, наброяващо милиарди долари, и угоден на всички останали политически далавераджии, които задружно, със срасналата се с държавата мафия, управляваха съдбините на България.

Но истинската битка за огромната политическа власт и влияние на Сокола, едва сега предстоеше и никой от посветените не се заблуждаваше, че всичко ще мине тихо и мирно, без падане на глави.

* * *

На другия ден Сретен Йосич му се обади по GSM.

— Здравей, Козел. И вашата черга пламна.

— Какви ги дрънкаш, Йоцо? Искаш да си чешем езиците ли?

— Не се ежи, Козел! Имам предвид смъртта на Ахмед Доган. Някой сепаратист ще обсеби властта му и ще подпали етническия конфликт.

— Ти по-добре си пази главата. Да не я изгубиш като Иван Може!

— Хърватинът беше банален бандит, изпълнител на мокри поръчки. Не се учудвам, че са го очистили. Ние с теб, генерале, сме орисани за велики дела!

— Отговаряй само за себе си, Сретене!

Сърбинът се засмя нагло в ухото му, подхвърляйки офертата си като изстрел от парабелум:

— Предлагам ти гешефт с оръжие. В България ще възникнат въоръжени конфликти, както се развиха събитията в Косово, а преди това и в Босна и Херцеговина. Международната общност няма да ви остави да си живеете живота! А когато гръмне барутния погреб и двете враждуващи страни ще имат нужда от оръжие. Това са големи пари, Козел! Решавай, защото имам на разположение и други ортаци.

— Чакай да отгатна! Младен Михалев-Маджо, познах ли?

— Има много желаещи да бъркат в кацата с меда. Не го забравяй, генерале!

— Върви на майната си, Сретене!

И той изключи телефона си.

Сърцето го заболя. Нима буреносните облаци се сгъстяваха толкова бързо над отечеството?

Той запали от любимите си „Ротманс“ и всмука жадно от цигарата. Никотинът го успокои и мозъкът му заработи здраво.

Очевидно предстоеше игра на живот и смърт, и той бившият генерал и настоящият международен бандит, не можеше да остане безразличен към участта на родината си.

„Остаряваш Козел, влечете към корените ти!“, помисли си натъжен той.

Отиде в спалнята, отвори огледалния гардероб и бръкна под ката с колосано бельо.

Пистолетът с двата пълнителя си беше там. Чакаше го.

Раните от харпуните, с които го бяха простреляли преди време в девинския язовир, го зачовъркаха отново.

„Предстои алена жътва — помисли си Козела. — Трябва да набележа мишените, да уточня подробностите и да изляза на лов. Този път залога е България!“

* * *

Докато генералът кроеше планове, в една нова джамия със стройни бели минарета, издигната с пари на ДПС и пожелала анонимност саудитска фондация, тукашният ходжа беше поканил на кафе едни суров мъжага с лице на аскет и очи на фанатик.

Гостът носеше зелена лента около тъмните си коси, белег, че принадлежи към непримиримите ислямски бойци; казваше Салах ад Дин, или Саладин. Беше избрал името на великия сарацински султан, победил кръстоносците и освободил Йерусалим през 1186 година.

Саладин беше военният водач на радикалните мюсюлмани в България и според неговата политическа преценка беше настъпило времето за действие. Но преди това трябваше да въведат ред в собствената си къща.

— Дойде часа, братко. Избрал ли подходящия човек за акцията?

— Да, Саладин. Младежът е готов да даде живота си за правата вяра!

— Аллах Акбар! — произнесе тържествено водачът. — Момчето го очакват райски благини в царството на Мохамед!

— Аллах да чуе думите ти, Саладин ефенди!

Ходжата сведе смирено поглед, в очите му издайнически блестеше влага.

Знаеше на каква мисия отиваше младият Али и знаеше, че никъде в Корана не е записано, че мюсюлманите трябва да вършат подобни неща.

— Ще ви пратя утре Али, ефенди — избоботи с дебел глас той, за да прикрие притеснението си.

Саладин се престори, че не забелязва нищо.

Без да си допие кафето, стана и излезе от джамията.

Когато му дойдеше времето, сам щеше да отсее плявата от зърното и щеше да накаже колебаещите се в собствените им редици.

А сега…

Сега му предстоеше джихад, който щеше да възстанови полумесеца в Родопите.

* * *

Козела се свърза с МВР-шефа.

— Наздраве, господин министър!

Като чу гласа на прочутия генерал, министърът веднага изтрезня от снощния запой в „Кемпински Хотел Зографски“.

— Луд ли си да ми се обаждаш на служебния телефон?! Линията не е подсигурена!

— Нека ни подслушват слухарите. Трябва ми информация за движението на Абидин Хаджиахмедов през следващите дни.

Министърът се задуши от ярост, но все пак проговори с овладян глас:

— Това са поверителни данни, генерале…

— Не ми излизай с тия номера! Казвай, ако не искаш да изгубиш службата си, а и целият кабинет да падне!

Вътрешният министър послушно му даде сведенията, които постъпваха от Национална служба „Сигурност“.

Козела затвори телефона и направи бърз анализ на информацията.

Варна се наби веднага в очите му.

По-точно — курортният комплекс „Св. Св. Константин и Елена“.

Трябваше да се действа без колебание.

Още на заранта се сбогува с доктор Маринова и отпраши с мръсна газ към морската столица.

* * *

Али се потеше като шопар.

Не че беше горещо; от два дни от смръщеното небе над курорта се изсипваше досаден дъждец. Лошото време беше прогонило и последните туристи от плажа. Но младият помак от Джебел имаше основателна причина да се чувства зле. Под широкото, копринено яке беше опасан целият с пръчки динамит, а в джоба, отмалялата му ръка стискаше детонатора и мисълта за предстоящата смърт беше достатъчна, за да го изгаря адски огън.

Луксозната сладкарница беше препълнена с посетители.

Али дори се изплаши, че няма да си намери място. Трябваше да изчака поне още четвърт час, докато мишената му се появи и настъпи мига на кулминацията.

Младежът с облекчение видя, че до тропическо растение в ъгъла на заведението има един свободен стол. Някакви тийнейджъри на масата си плакнеха пломбите с цитронада, но те нямаше как да попречат на плана му.

Вадички влага се стичаха по гърба му надолу към задника му и той се страхуваше, че с лицето му положението е също. Помакът обаче можеше да бъде спокоен, защото на никой в огромната зала не му пукаше за него. Клиентите си бъбреха, пушеха усилено цигари, хилеха се безсмислено под тътена на дискотечната музика, без да подозират, че изтичат последните им мигове живот.

Али се помоли страстно на Аллах и му благодари предварително, че след смъртта му, Пророка ще го дари с най-красивите девственици в рая.

Пъпчивите пубери до него го пренебрегваха. Едно от момчетата бе извадило джиесема си, за да пусне на другите песен на Азис, с която искаше да се изфука. Компанията се смееше, Али дори не разбираше за какво си говорят.

— Какво ще поръчате?

Той едва не подскочи от въпроса на сервитьорката с късата поличка.

Младият помак промърмори, че иска едно експресо.

Тийнейджърите се сборичкаха на шега. И този с най-голямото акне заби случайно лакета си в ребрата на Али.

Мохамеданинът изтръпна, защото момчето беше ударило експлозива. Не последва нищо — нито разкритие, нито ненавременен взрив.

Някой беше усилил музиката и тя затътна в стомаха му. Младежите започнаха да танцуват на дансинга. Купонът се вихреше с пълна сила и никой не забелязваше смуглия помак от Родопите, който беше почти техен връстник.

Сервитьорката му донеса поръчката и се отдалечи в синкавия цигарен дим. И тя не беше усетила флуидите на смъртта, които се излъчваха от младия терорист.

Али се опита да се контролира.

Знаеше, че му остава малко живот, но не биваше да се плаши от смъртта; всичко беше за правата вяра и неговият духовен учител, ходжата, щеше да се гордее с постъпката му.

Но имаше и още нещо, което смущаваше младия мохамеданин. Заедно с гяурите трябваше да убие и правоверен брат-мюсюлманин. И това го караше да се чувства ужасно, защото въпреки обясненията на ходжата и на Саладин, че делото му е свято, този високоуважаван мъж трябваше да загине от неговата ръка и това го притесняваше.

Разтреперан погледна часовника си.

Времето изтичаше. Според сведенията човекът трябваше да появи всеки момент.

И наистина, двете врати на сладкарницата, снабдени с фотоклетки, се отвориха и през тях влезе набелязаната жертва заедно със свитата си.

Никой не забеляза все още малко известното лице на Абидин Хаджиахмедов.

Той се настани в едно от сепаретата, следван от хората си.

Гавазите му, яки момчета, заеха удобни позиции наоколо.

Лидерът на ДПС беше избръснат гладко, пълен с енергия, беше облечен в шикозен костюм на „Гуджи“. Заслуша се в някаква шега, разказана от събеседника му, разсмивайки се непринудено.

Али стана от масата и тръгна като сомнамбул.

Беше настъпил момента.

Смъртта на гяурите беше без значение, те бяха обикновена тор, но гибелта на Хаджиахмедов щеше да донесе свобода на българските турци и в името на това дело, той най-смелият помак от Джебел, щеше да загине като камикадзе.

Самоубиецът спря на крачка от бодигардовете.

Те се бяха втренчили в него като вълци, но все още не забелязваха заплаха. Някакъв притеснен, зле облечен младеж, най-вероятно от милета, дошъл да моли за нещо.

Али се втренчи в Абидин Хаджиахмедов толкова настоятелно, че онзи също го погледна.

Очите им се срещнаха.

Тези на младият камикадзе, трескави и фанатични, и тези на Абидин, проницателни и интелигентни.

И политикът усети опасността.

Все пак той се опита:

— Недей да вършиш глупости, момче!

Прошепвайки името на майка си Фатме, Али задейства детонатора.

Експлозията беше убийствена и разкъса тялото му, и това на Абидин Хаджиахмедов заедно с телата на още стотина невинни.

* * *

Взривната вълна повали Козела тъкмо, когато слизаше от беемвето си.

Отхвърли го в градинката, която след секунди почервеня от кървавия дъжд, рукнал от небето.

„Мама му стара, а това е само началото!“, помисли си отчаяно бандитът, докато ставаше на крака.

Наоколо вяляха човешки остатъци и горящи отломки.

Умереният Абидин Хаджиахмедов го нямаше вече.

Пътят на сепаратистите беше открит.