Ради Царев
Победителката

Младата кестенява кобила от чистокръвната английска порода с изящно удължена глава, продълговата права шия, дълбоки и тесни гърди и дълги сухи крайници, начупени от широки стави и здрави наклонени бабки над китките на копитата, с бял ботуш на предния ляв крак потръпна цялата от възбуда. Жокеят — млад, нисък, слабичък мъж, който тежеше не повече от шестдесет килограма — се беше метнал на седлото. Животното усети докосването на колената и петите му и потегли по широката затворена писта на елипсовидния хиподрум, където вече подтичваха нейните връстници, носещи ездачите си.

Повечето от тях познаваше още от табуна кончета, в който беше включена след отбиването си. Емилия, дъщерята на възрастната кобила Елена, добре знаеше, че след малко ще трябва да се впусне в бяг редом с другарките си. Тя помнеше вече смътно всекидневните тренировки в табуна, в които кончетата трябваше да изминават ежедневно определено разстояние, за да заздравят сухожилията на краката, да добият правилно кръвообращение и дишане, да се научат на плавни движения в бяга си.

По-късно, когато навърши година и половина, заведоха я в конюшнята с много боксове и се запозна за пръв път със слабичкия мъж, който сега беше на нейния гръб. Животното беше забравило кога за пръв път му сложиха на главата юздечка и леко седло без стремена, за да свикне с тях, и дълго го гонеха в кръг по манежа, вързано за въже, края на което държеше треньорът. Имаше само един-единствен спомен от това време — мига, в който жокеят се метна за пръв път на седлото.

Тогава нейният дъх секна, усети се някак унизена, някак пленена, загубила свободата си. Буйната кръв на младото животно кипна, то се изправи на задните си крака с такъв устрем, че свали опитния ездач на земята. Но човекът беше упорит — възседна коня и беше свален повторно. И той се качва на седлото, докато тя разбра, че трябва да отстъпи и да се подчини.

След това започнаха безкрайни тренировки, при които се сменяха в строг ред тръс, ходом, бавен галоп, ходом, свободен галоп, бърз галоп и пак отначало. Подир всяка тренировка жокеят потупваше с длан шията й, даваше на животното късче захар, вглеждаше се в неговите големи живи очи, не долавяше в тях умора и си подсвиркваше доволно. Емилия кипеше от енергия и бодрост, стремеше се към пистата, към препускането, към свистенето на вятъра в ушите. По време на последните тренировки преди изпитването коремът на кобилката се беше прибрал високо, нейните мускули се очертаваха под атлазената козина, а сухожилията на краката изпъкваха, подобни на стоманени връвчици.

Кобилките с ездачите се наредиха в редица по пистата с току-що поникнала трева. Априлският ден беше топъл, но не и горещ. Слънцето се показваше от време на време през високите облаци — чудесно време за надпрепускване. Животните щяха да бъдат изпитвани на две обиколки, които правеха хиляда и шестстотин метра дължина. Ето, от старта дадоха сигнал, жокеите побутнаха напрегнатите животни, краката им се понесоха над земята и затанцуваха лудо. Те се преплитаха, очертаваха се за миг свити в колената, виждаха се отделни детайли от протегнати напред копита, загребващи елегантно въздуха надолу, устремени глави върху протегнати шии и наведените тела на жокеите, които сякаш се бяха сраснали с гърбовете на конете.

Кобилката с белия ботуш се движеше подир групата със спокоен, равномерен галоп, като че правеше поредната си тренировка. Жокеят, който познаваше прекрасно питомката си, беше отпуснал поводите на юздечката, не я побутваше с лекия си камшик, оставяше на нея да се нагоди към бяга на първите. Животното търчеше свободно, виждаше размаханите опашки и задните крака на посестримите си, изпитваше онова смътно и неясно, но твърде силно усещане на сигурност и принадлежност към табуна, което по-късно щеше да се загуби, когато се срещнеше на пистата с чужди непознати коне.

След първата обиколка групата от петнадесет кобилки започна да се разтегля, да се удължава и да се образува нещо като неправилна колона, която се носеше по тревистата земя подобно на удължена лавина от плът и кръв. Напред препускаше красива огненоалеста кобилка, която просто летеше по пистата като стремително червено пламъче — несдържана, луда, изпълнена със страст. Следваха я две черни кобилки, а подир тях препускаха само светло и тъмноалести животни.

Емилия продължаваше да бяга последна — тя все още като че не долавяше смисъла на надпрепускването. Животното не подозираше, че от трибуната го следят внимателно очите на треньори и на коневъди, които щяха да се произнесат за бъдещата му съдба. Да бъде бракувана и превърната в учебен кон в някоя ездачна школа, да остане в завода като майка на по-добри от нея бегачи или да тръгне по пистите на прочутите наши и чужди хиподруми като състезателен кон от голяма класа.

Когато кобилките изминаха половината от втората обиколка и след завоя щяха да стъпят на последната права към финала, кестенявата бегачка усети натиск от колената на жокея, зърна сянката на вдигнатата му ръка и я парна първият удар на камшика. Разбира се, гъвкавият ремък не й причини болка, но докосването му означаваше: „по-бързо, по-бързо, по-бързо“. Кобилката протегна напред нежната си глава, ноздрите поеха дълбоко въздух, нейното тяло се удължи, краката започнаха да грабят повече пространство от пистата. Хората от трибуните видяха как тя застига животното пред себе си с продължителен равномерен усилен галоп и го оставя назад.

В това време Емилия вече се изравни със следващата кобилка, която бягаше до самия жив плет на пистата, усети нейния остър дъх на пот и продължи неумолимо напред. Тя долови одобрителното потупване от колената на ездача, разбра, че е доволен от това, което върши, и се устреми с все сила. Една подир друга съперничките останаха нейде вляво, но и метрите до финала се стопяваха бързо. Животното не намаляваше бързия си галоп, приближаваше към първите. Огненоалестата и двете черни бегачки сега препускаха една до друга. Ту едната, ту другата подаваше за миг-два главата си напред, но останалите скоро се изравняваха с нея, търчаха в редица, като че пред гърдите им имаше опънато въже, което ги сдържаше да изскочат и да станат неоспорими водачи в надбягването. Така те образуваха нещо като стена пред останалите животни, които и без това не можеха да ги настигнат, а камо ли да ги заобиколят отстрани.

Младото животно достигна трите си посестрими, пътят напред беше затворен, оставаше да ги заобиколи. Жокеят потръпна, кобилката му отговори с насрещен трепет. Двамата се разбраха без думи, без дърпане на поводите, без впиване на железата на трензелата в устните на животното. Емилия се изви плавно в бяга си, нейното дълго тяло се сгъваше и разпускаше все по-бързо и по-бързо. Краката се чупеха във въздуха, протягаха се да отмерят повече земя под себе си. Финалът беше едва на десетина метра. Хората видяха животното да се удължава като върха на засилено копие към десния фланг на образуваната предна редица от коне.

Ето, тя се изравни с трите си съперници, направи още няколко светкавични стъпки и премина фаталната линия с половин тяло преди тях. Победителката пробяга още петдесетина крачки, за да се успокои и жокеят я подкара към края на трибуната, където стояха група мъже. Един от тях пристъпи, постави ръка точно върху нейното сърце и извика удивено:

— Да, дори не се е разтупало, и не е изпотена като другите… Това е най-доброто животно, което сме изпитвали от години насам на тоя хиподрум… Сигурно ще стане шампионка след време, помнете ми думата!

Жокеят скочи от седлото, поглади с длан врата на животното, което го гледаше с очакване, и му подаде късче захар. Нежните бърни на кобилката се протегнаха, поеха бялото блокче и влажните ноздри изпръхтяха доволно.

— Отлична е — рече нисичкият слаб мъж. — Може да направи големи работи… Разтича се едва в последните триста метра и разбра сама, че трябва да заобиколи редицата… И едва ли ще допусне вече друг кон пред себе си на финала…

И кестенявата кобилка с белия ботуш беше поведена тържествено към конюшнята на хиподрума. Тя вървеше със сдържана грациозна стъпка, в която нямаше нито едно излишно потръпване или движение. Удължените линии на шията, на гръдния кош, на тялото и на краката и прибраният корем правеха фигурата й подобна на старите дългокраки хрътки, които са ненадминати бегачи. Животното не съзнаваше, че върви към още по-тежки тренировки, към изпитанията на Големия Пардубишки стипълчейз (бягане през препятствия) в Чехословакия, към бъдещите шампионати, в които щеше да прояви всичките си качества в обяздката, в кроса през пресечена местност, в стипълчейза и в прескачането на високи препятствия (конкур-ипик). Но едва ли би се обезпокоило кой знае как, ако бъдещето му беше известно.

Емилия влезе спокойно в бокса си, протегна глава към жокея, пое обичайното второ парченце захар и изпръхтя добродушно. По всичко личеше, че човекът е доволен от нея. Това й беше приятно, усещаше смътно удоволствие и удовлетворение. Жокеят поднесе пред нейната муцуна ведро с вода, позволи й да поеме само две-три глътки. След това подаде два червени крехки моркова. Кобилката ги пое внимателно с устни, сдъвка ги с наслада, наведе глава към яслата и започна да подбира стиски от ухаещото планинско сено.