Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Ради Царев. Бързоноги другари

Научно-художествена книга за 10–13 годишна възраст

 

Рецензент: Стефан Ланджев

Редактор: Станимира Тенева

Художник: Валентин Голешев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Ана Тодорова

 

Индекс 11 9537812311/6356-11-82

Българска. Първо издание. Изд. №765. Дадена за печат — март 1982 г. Подписана за печат — юни 1982 г. Излязла от печат — юли 1982 г. Издателски коли 10,92. Печатни коли 11,75. УИК 10,37. Формат 16/60×84. Тираж 25 115. Цена 0,91 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, бул. „Г. Трайков“, 2а, 1982

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Учението на полето свърши, войниците се стягаха да тръгнат под строй към казармата на малкия град. Командирът пришпори коня си и препусна в галоп. Ездачът беше млад и напет, чилестият му кон, потомък на чистокръвен английски жребец, беше строен, с високо вдигната глава, къси уши и плавен ход, затова момчетата в зеленикави дрехи го изпратиха с добри погледи. А конникът се нуждаеше от подкрепа, защото отиваше да води битка на друго място.

Ето го краят на градчето и дългата каменна ограда на училището. Пътят минаваше покрай нея. Когато стигна на десетина крачки от зида, ездачът опъна поводите на юздечката и принуди коня да мине в обикновен ход. Той се изопна на седлото, очите му светнаха под козирката на фуражката. В обширния двор на училището се мяркаха деца, облечени в шорти и спортни фанелки. Учениците имаха час по физкултура, търчаха подир кожената топка, а учителката, стегната в нов син анцуг, се движеше сред тях със свирка в ръката. Младият мъж се беше заричал сто пъти да премине покрай дългата ограда, без да гледа към учителката, и въпреки това тялото му само се извърна наляво, погледът му не можеше да се откъсне от нейната висока фигура.

— Дали ме вижда — мислеше си той напрегнато. — Нека се обърне насам, нека се обърне! — заклеваше я той наум.

И точно тогава нещо изфуча пред коня, припляснаха тежки крила. Животното се сепна, удари копита в земята, вдигна високо глава и се дръпна рязко настрани. Ездачът, изненадан от движението, се изплъзна от седлото и падна в локвата край пътя. В първия миг капитанът не можа да схване какво се е случило, но водата беше хладна и бързо го върна към действителността. От възторга на сърдечните пориви се беше намерил на обикновената земя и то не на нея, а в кал и вода… Той се изправи на колене, в главата му се мярна само една мисъл:

— Дано не е видяла, дано не е видяла, дано не е видяла!…

Младият мъж се беше вдигнал, кален от ботушите до фуражката, когато над ръба на оградата се показа главата на учителката. Лицето й изглеждаше разтревожено. Командирът остана като статуя сред локвата, а момичето попита:

— Ударихте ли се?

— О, дреболия — отвърна зачервеният капитан. — Конят ми се уплаши…

— От какво?

— Ами от оная квачка там… Изпляска с криле под носа му…

— Е, хубаво, че не се ударихте лошо — каза момичето и изведнъж се смути, поаленя и смутолеви:

— Довиждане…

Учителката се обърна, изтича към децата, а той остана да гледа подир нея с отворена уста. След това се усмихна, без да иска. Падането от коня не излезе толкова позорно, колкото изглеждаше на пръв поглед. А тя беше гледала към него от самото начало… Може би затова командирът, като хвана жълто-червения кон, който го гледаше косо и потръпваше, очаквайки заслуженото наказание, го погали по шията и му рече:

— Е, Васко… От една квачка се уплаши. Не виждаш ли, че няма нищо страшно. Гледа си пилетата и хич не я интересуваш.

Едрата пъстра кокошка беше отвела малките си пухкави рожби на двадесетина крачки, каканижеше с дълбок гръден глас и ровеше пръстта, увличаше ги да търсят храна.

Капитанът се поотърси доколкото можеше от калта, а на лицето му не изчезваше усмивката. После поведе животното за юздата. Той беше забравил квачката, но когато минаваха покрай нея, погледна към коня и подсвирна от изумление. В очите на Васко, в цялото му напрегнато тяло, в настръхналата му грива, можеше да се прочете страх — чист, неподправен страх.

— Какво ти е? Защо се плашиш от кокошката?

Гласът на човека успокои животното и то тръгна подире му с равен ход, но все пак извръщаше глава и поглеждаше с недоверие към квачката. Подир седмица капитанът намери ветеринарния лекар в градската лечебница, разказа му всичко и добави:

— Преведох коня нарочно и покрай две други квачки. Хайде, първата край училището беше като пуйка, но другите бяха оскубани, мънички… И пак се стресна, като че виждаше мечки. Какво може да е това?

Възрастният лекар се замисли, после сви рамене и отвърна замислено:

— И до ден-днешен се води спор за това, доколко може да се говори за интелигентност сред животните… В моята практика съм забелязал доста странни неща в поведението на болните коне, говеда, кучета и какви ли не други животни. Някои от тях сякаш разбираха необходимостта от лечение и дори от операция, когато съм пристъпвал с нож в ръка към тях…

— А този необясним страх на коня ми?

Ветеринарният лекар поклати глава, сбърчи чело и продължи:

— Животните са особено впечатлителни в определена млада възраст, капитане. Кой знае дали вашият Васко не е бил нападан като рошаво конче от някоя разгневена квачка, когато съвсем добродушно и любопитно е искал да подуши някое от нейните пиленца. Налитането на една разсърдена кокошка с разперени криле и буйно кудкудякане, а може би и ударът с клюн по нежния нос на кончето са се запечатали в паметта му. Тогава кончетата са плашливи. Има и една поговорка за това: „От плашливо конче много пъти добър кон излиза“. И, разбира се, и до ден-днешен се стряска, като види някогашната нападателка… Така квачката се е превърнала за него в страшно и непонятно животно.

— Сигурно е тъй, докторе. Иначе как да си обясня страха му. Обучавали сме го на стрелба от седлото… Минавал е между избухващи гранати и димки и не е трепвал, а птицата го кара да трепери като лист!

— Е, капитане, едва ли ще се случва често да срещате квачки по пътя си — усмихна се ветеринарният лекар. — Запазете си кончето, яздете го. За съжаление не можем да проведем с него някаква психическа терапия… Опитате ли се да го свиквате с квачките, може да засилите действието на шока, който конят е изпитал някога… И тези животни си имат странности. Преди години бях лекар в Габровско и тогава се случи една интересна история с каракачански коне. Не зная дали сте виждали тия набити, дребни, безкрайно издръжливи планински коне. Отрано ги свикват да се подчиняват на водача си, когото наричат калауз и на врата му има клопка, за да го чуват другарите му отдалеч… Тогава стопанинът, който имал двадесетина коня, им сложил дървените самари, поставил най-напред калауза, вързал ги както е обичайно с връвчици един зад друг в редица и пуснал животните към планината… Отивали за дърва, които превозвали върху самарите. Калаузът познавал пътя до сечището и вървял уверено по тесните стръмни пътеки, затова човекът тръгнал спокойно след веригата. Когато минавали по тесен корниз върху самия ръб на дълбок дол, неочаквано калаузът се изправил на задните си крака, клопката на врата му прозвъняла тревожно, камъните под него се срутили и той паднал в пропастта… След него там се хвърлили и останалите коне, сякаш продължавали да следват водача си по звуците на побеснялата клопка… Нито един от тях и не помислил да запъне крака, да се задържи на място, да се скъса връвта, с която е завързан за предния си другар и да се спаси по този начин.

— И защо се е случило така?

— След това нещастният стопанин видял на отсрещния бряг да минава мечка… Калаузът я надушил отдалече… Сигурно някога го е наплашила някоя нейна посестрима по планинските пътища и тази среща станала фатална за целия керван, защото другите коне последвали водача си безропотно, както вършели това друг път…

— Няма да оставя моя чилест Васко — продума младият мъж. — Той има голяма заслуга към мен… А квачки се срещат днес по-рядко и от мечките в планината.

И капитанът си тръгна донякъде успокоен от разговора с ветеринарния лекар. Загадъчният страх на коня беше обяснен задоволително и можеше да не се безпокои за състоянието на животното.

Край