Ради Царев
Нашият Алчо

Старият ни алест кон, скъп връстник на детинството и юношеството ми, отдавна го няма на белия свят, но споменът за него си остава все тъй свеж и силен. Животното не беше кой знае колко едро и внушително, а по-скоро средно за конски ръст. Дядо казваше понякога, че майка му била докарана от цигани джамбази нейде откъм Делиормана, а баща му бил общинският жребец от плевенската порода. Може би поради тази кръстоска козината му беше светлочервеникава, главата лека и суха, тялото набито, мускулесто.

С една дума, Алчо не беше някакъв писан красавец, нито пък звездочелият омагьосан кон от народните приказки, но в него имаше нещо, което ме привличаше неудържимо. Дали за това не бяха виновни неговите големи изразителни очи, добродушното му пръхтене щом видеше някой от семейството ни, или пък видът на напрегнатия му гръб, когато теглеше тежко натоварената каруца?

Кой знае…

Стремежът ми да се доближа до червеникавото животно, да опипам козината му, датира от времето, когато съм бил на около четири години или по-точно тогава е бил регистриран за първи път. Един ден майка ми, залисана в къщна работа, се досетила, че отдавна не ме усещала да се пречкам в краката й. Погледнала през прозореца и изтръпнала от страх. Конят бил вързан за дебелата стара черница до вратата на двора, а аз съм се вмъкнал под корема му. Клечал съм и с някаква клечица съм почиствал копитата на задните му крака от засъхналата кал.

Само едно неволно движение на животното е било достатъчно, за да ме смаже или осакати завинаги. Ужасът вдървил мама, тя не смеела да ме извика, страхувала се да не подскоча, да се обърна към нея и това да уплаши Алчо. Мама стояла тъй с втренчени очи и изведнъж доловила, че животното желае да се помести. Алчо извърнал глава настрани, погледнал ме и повдигнал единия си заден крак. Мама нямала време да се уплаши повече. Конят пренесъл тежкото си копито над мене и стъпил внимателно настрани. След това продължил да отстъпва надясно, докато съм останал пред главата му и можел да ме вижда целия.

Мама изскочила от дома, спуснала се, грабнала ме разтреперана, плакала неудържимо, целувала ме безумно. После изнесла половин крина овес и го поставила пред влажната муцуна на Алчо. Сигурно конят доста се почудил, защото съвсем не било време за зобене и никога не бил получавал толкова много овес наведнъж. Той размахал глава, изпръхтял доволно, изгледал дълго разплаканата жена и чак тогава посегнал към възхитително дъхащото зърно. Може би тогава е запомнил, че моето присъствие край него довежда до получаването на вкусна храна, но може ли човек да проумее какво точно става в една конска глава?

Във всеки случай по-късно често съм му носил по една шепа овес, за да гледам как внимателно го поема с бърните си от детските ми ръце и дъха благодарно в лицето ми. Понякога дори посягаше със зъби, хващаше шапката ми и я повдигаше нагоре, сякаш искаше да си поиграем двамата в обора, където често беше съвсем сам.

Един ден дядо впрегна Алчо в старата писана каруца. Баба и мама седнаха назад в сеното, покрито с черга, а дядо ме взе при себе си на капрата. Може би тогава вече бях навършил десет години. Излязохме на улицата, която не беше постлана с паваж, конят повдигна глава, запристъпва бързешком и накрая се втурна. Скоро се намерихме извън последните къщи на града и навлязохме в Кабата. Това беше неравно голо място, където по време на вършитбата около харманите се издигаха гигантски копи от снопи овес, ечемик и пшеница, а по-късно — грамади от царевични мамули и слънчогледови пити. След това пресякохме най-близкия ръкав на Тунджа, преминахме през лъката, където пасяха овце и магарета и пред нас се изпречи вторият ръкав на реката. Прехвърлихме го по моста, преодоляхме железопътната линия и навлязохме сред тъмната зеленина на каргонските лозя.

Слънцето изгря зад гърбовете ни. Пътят беше мек, врязан почти човешки ръст в земята. От двете му страни имате стръмни склонове, обрасли нагъсто с трънки, драки, шипки и глогове, а тук-там растяха крастави габъри или стари диви круши. Растенията бяха оплетени целите от повет, върху голите места стърчаха магарешки тръни и бял равнец. В гъсталака прелитаха косове, крещяха сойки, стрелкаха се свраки, гонеха се врабци. Вгледаше ли се човек по-внимателно, понякога можеше да забележи извивките на дебел смок, пълзящ по долните клони на храстите в търсене на зазяпали се полски мишки.

Пристигнахме на лозето, дядо разпрегна каруцата на специално оставеното място под ореха. След това взеха тежките ковани мотики и наченаха да прекопават пръстта около главините на лозите, която беше спечена от слънцето.

— Синко — рече дядо, — отведи коня да пасе.

— Ей сега…

— Хеле да се пазиш да не те ритне или настъпи… Има една приказка „Пази се от ат — отзад, от бик — отпред, а от калугер — отвред“… Разбра ли?

Хванах повода на Алчо, поведох го из пущинака, който започваше от нашето лозе към склона на близкия хълм Курткая, обрасъл с дъбова и брястова гора.

Пристъпвах между чепатите дървета, извивах врат да диря сврачи гнезда, а конят спираше от време на време, за да изпасе някоя туфа свежа и мека трева. Около мен растенията цъфтяха с всичките багри на дъгата. Просвирваха монотонно бръмбари, жужеха пчели, скачаха едри скакалци, излитаха неочаквано едва ненастъпени пъдпъдъци и чучулиги.

Движех се омаян от дъхове, звуци и цветове, когато на десетина крачки проеча сърцераздирателно цвърчене, което не бях чувал досега. Изтървах повода на Алчо, спуснах се, разгърнах с две ръце високата светлосиня метличина и видях пред себе си огромна котка, притиснала с дебелите си лапи сиворъждиво зайче. Сърцето ми изтръпна болезнено при вида на жертвата, скочих върху убийцата с тъничката пръчица, която носех в ръката си.

После като на сън видях очите на котката да се разширяват, да пламват в див огън, муцуната, украсена с дълги черни мустаци, да се сбръчква и там, по червената паст, да се изрязва огърлица от бели зъби. Дочух смразяващо кръвта мъркане. Не си спомням дали я ударих с пръчката в порива си, но дивото животно се огъна, гръбнакът му се напрегна и скочи към мен. Да, то не приличаше на котките, които бях свикнал да гоня по двора. След миг озъбената муцуна беше пред самото ми лице, а острите нокти направиха кървави бразди по двете ми ръце, с които се защищавах. Извиках от уплаха, отстъпих назад, спънах се във високата трева и паднах по гръб. Котката отскочи, може би помисли движението ми за някаква непонятна хватка, но виждах как се сгърбва за втори скок.

И точно тогава над мен надвисна главата на Алчо. Неговите уши бяха присвити назад, а погледът устремен гневно към хищницата. След това конят се хвърли напред, повдигна се на задните си крака и удари с копитата на предните. Котката изпищя пронизително, вероятно досегната от крайчеца на подковата, изви се и побегна между високата растителност. Алчо я гони двадесетина крачки, показал едрите си зъби, с присвити уши и втренчени големи очи. После се върна, наведе глава към мен, подуши ме с меките си ноздри, все още разширени от възбуда. Очите му бяха гневни, ушите присвити, а късата грива — настръхнала като четина. Не зная защо ми се стори, че конят пита дали съм добре, дали не съм ранен, дали се нуждая от някаква помощ. И му отвърнах съвсем по детски с прегракнал от уплахата глас, в който звучеше и радост, и признателност:

— Нищо ми няма, Алчо… Здрав съм… Котката само ме одраска.

Повдигнах се, прегърнах врата му, заговорих му нещо, което не помня за какво се отнасяше, целувах муцуната му, галех челото му. И полека-лека животното се успокои, настръхналата грива се отпусна, а в това време и моята уплаха се стопи незабелязано, сякаш не ме беше обхващала. Случката беше избледняла от времето, полузабравена до мига, в който прочетох нещо за дивите котки и разбрах в каква страшна опасност съм се намирал тогава в пущинака, далече от мама, баба и дядо.

Година или две по-късно отново пред очите ми изпъкна фигурата на Алчо, който от случката с дивата котка, беше орал, карал беше каруцата, живял си беше в обора мирно и в съседство със сивата крава и нейните теленца. През това време сигурно съм бил пораснал с поне една педя, защото помня, че главата ми достигаше вече до плешката на животното. Тогава жътвата беше в разгара си, небето силеше жарава, по неговата бездънна синева не плуваше нито едно облаче. Дядо спря диканята и взе дървената вила, за да обърне полусмлените снопи, разсипани върху кръглия глинен харман на Кабата.

— Синко, иди да напоиш коня, докато прехвърля хармана — продума ми той и завърза бялата тъкана кърпа на главата си.

Разпрегнах Алчо и го поведох към реката, която наблизо правеше остър завой и беше издълбала дълбок вир. Конят пръхтеше често зад гърба ми, размахваше глава, за да прогони мухите и едва не ме настъпваше по петите от нетърпение. Ожъднял беше в горещия летен ден. Аз пък не можех да вървя толкоз бързо, защото бях бос, а всяка педя земя извън харманите беше покрита с какви ли не бодили. Спуснахме се в реката. Животното нагази до корем в затоплената вода, изпръхтя от наслада, протегна глава и започна да пие с дълги глътки.

В това време полазих по тесен корниз на стръмно изсечения глинест бряг на вира. По тази землена стена се виждаха неголеми плоски дупки, в които се криеха криви раци. Пъхнах двата си пръста в най-голямата, за да извадя любопитното животно. И усетих остра болка — щипците ме бяха хванали здраво. Дръпнах се, олюлях се, паднах във вира и вдигнах бели пръски вода. Потънах дълбоко, но течението ме изхвърли нагоре към повърхността загубил и ума, и дума, тъй като не знаех да плувам. Размахах ръце, биех водата с тях, но усещах как тялото ми потъва неумолимо. Струите на течението, което се образуваше на завоя, ме увличаха сега надолу. От уплаха не можех да викам за помощ. Водата ей сега щеше да ме завлече под повърхността. Този вир имаше печална слава, в него се бяха давили вече непредпазливи момчета. Отивах към дъното, покрито с водорасли, почернели голи дървета, раци и миди.

Струваше ми се, че всичко е свършено, когато едната ми ръка се докосна до нещо твърдо, нещо мокро, нещо плъзгаво, но живо, топло, за което можех да се хвана, да се задържа над повърхността на водата. Напрегнах пъргавото си момчешко тяло и успях да хвана някакви дълги остри водорасли, които ме повлякоха като перце през вира. После очите ми се проясниха и видях, че съм се хванал за гривата на Алчо. Конят плуваше бавно към другия бряг на вира, протегнал глава над водата. Краката му досегнаха дъното, усетих го по спирането, по свиването на мускулите.

Спуснах крака, но не можах да достигна до пясъка и увиснах пак на врата на животното. Най-сетне стъпих на глинестото дъно, тръгнах по него, следвах мощните напъни на коня, чиито копита се забиваха дълбоко в сгъстената тиня и бяха необходими далеч повече усилия, за да ги измъкне. Моите крака въобще не влизаха в глината. С мъка излязох на суша и седнах изнемощял на бурените, без да мисля за тръните. Конят се измъкна от водата, изправи се и остро стръска веднъж-дваж мократа си козина, която лъщеше с червени отблясъци на слънцето. Водните пръски ме шибаха по лицето, но аз не протестирах, не му виках строго, а седях на бодлите, без да усещам остриетата им, и се усмихвах на слънцето, и на тревите, и на коня.

Изминала бе още една година, настъпи жътвено време и започна лятната ваканция. Преди зори бяхме стигнали до нивата на Бозалъка близо до Чатал могила на запад от Ямбол и жътварите бяха подели широка поста от края на пшеничния посев. Падаха златножълтите стръкове, които на места бяха прошарени с още зелена паламида, ралица и полуизсъхнало колендро. Ярките цветове на къклицата бяха повехнали, а плодовете им пълни с мънички черни семенца. В горещия въздух се носеше плътният засищащ дъх на зрелост. Наближаваше малка пладня. Стъпих на колелото на каруцата и оттам се качих на гърба на Алчо. Исках да донеса студена вода от изворчето при трите бряста, които се виждаха като тъмни облаци в далечината. Взех дървеното бърдуче, което се беше почти изпразнило, и подвикнах на коня:

— Хайде, Алчо… За вода…

Може би конят познаваше думата „вода“, защото закрачи бързо през стърнището. Прехвърлихме слога, нагазихме в завяхналата люцерна и вече виждах по-ясно брястовете. Смушках коня с голите пети, той се впусна в лек тръс, но явно вършеше това с неохота. И видението на старото плесенясало корито от върбово дърво, препълнено с чистата вода от извора, не беше в състояние да го развълнува в този дяволски горещ час. Спускахме се по наклона на следващата нива, когато пред самите крака на коня излетя със силен грохот във въздуха ято яребици. Оранжевите петна в основата на опашките им се мярнаха подобни на къси, разпалващи се пламъчета. Алчо изправи рязко глава, запъна предните си крака и спря внезапно.

Докато усетя какво става, прелетях през врата му и паднах по гръб на не особено меката люцерна. Видях копитото на животното да се надвесва над самото ми лице. Колкото се приближаваше, толкова по-голямо ставаше. Разширяваше се повърхността на изтърканата подкова, забелязваха се главичките на кованите гвоздеи и една тревичка, която се беше закачила между края на подковата и копитото. Сякаш нямаше спасение от ужасния удар, който щеше да последва след миг.

Затворих очите си, но не усетих допира на копитото и погледнах пак. Подковата продължаваше да блести над главата ми и да трепери от напрежение. После конят се люшна настрани и слънцето светна в очите ми. Видях как Алчо политна по нанадолнището, краката му се преплетоха при отскока, който направи, за да не ме удари с копитото. Той падна тежко на едната си страна, търкулна се по гръб, размаха за миг четирите си крайника и спря до бодливия храст на драката по-долу.

Изглежда, нейните закривени бодли го жегнаха жестоко, защото изпръхтя недоволно и се дръпна колкото можеше настрани. И остана да лежи на земята, като че нямаше сили да се изправи. Скочих, изтичах, прегърнах главата му. Животното дишаше тежко, дробовете му свистяха, сякаш беше бягал дълго, впрегнат в каруцата. После изпръхтя, надигна се, стана на крака. Хълбоците му продължаваха да се надигат и спускат усилено, мъчително. Поведох го за юздечката към извора, а в другата ръка носех отхвръкналото дървено буренце. От време на време се обръщах, вглеждах се в умните очи на животното. Алчо протягаше глава, пръхтеше добродушно, сякаш искаше да ми продума:

— Не съм виновен, че стана тъй… Не съм виновен…

А аз му отвръщах все тъй мълчаливо с очи:

— Не си виновен, Алчо… Не си виновен. Ти си добър кон…

Станал бях вече шестнадесетгодишен, когато дойдох в Ямбол да видя роднините си, да поскитам из познатите места от детинството, да се окъпя в реката и да половя риба във вировете. Дядо ми се беше поболял, нивата с царевица на Бозалъка се нуждаеше от оран и реших да свърша тази работа. Изслушах поръките и съветите на стареца, впрегнах Алчо в старата каруца, метнах горе лекия плуг, седнах на дъската и дръпнах поводите на коня. Поразсъхналите се колела загъргориха по познатия път. Някогашните ярки рисунки по канатите бяха избледнели, а тук-там и олющени от неволни удари и одрасквания. Каруцата ми изглеждаше някак смалена, конят беше станал по-нисък. По краката му се бяха увеличили мазолестите надебелявания, на врата му имаше някаква рана от хамута, която, изглежда, не заздравяваше и мухите налитаха да пият кръв от нея. В светлоалестата козина избиваха отделни бели косми, а главата стоеше наведена към земята. Всичко изглеждаше запуснато — и конят, и закърпеният хамут, и завързаните на едно място с тел поводи, и каруцата.

Въпреки това гърдите ми се пълнеха със свежия въздух, идваше ми да запея нещо познато, нещо светло. За пръв път отивах на полето сам. Нищо, че реката беше станала по-тясна, мостът по-къс. Конят пристъпваше пестеливо. Той като че броеше крачките си, за да не изразходва една стъпка повече, отколкото трябва. По едно време поисках да го ударя, но се загледах в оредялата му опашка, в изпъкналия гръбначен стълб и не посегнах.

По-нататък започнах да чувам как свистят гърдите му и сърцето ми се сви от смътна болка. Когато преодоляваше поредния склон на хълмистото поле, тялото на животното се напрягаше, опашката му щръкваше нагоре, очертаваха се релефно дъгите на ребрата му. Затова пък по нанадолнищата Алчо се поизправяше, ускоряваше сам хода, дори подтичваше петдесетина крачки.

Стигнахме до нивата, разпрегнах го от каруцата. Царевичните стъбла достигаха до колената ми. Междуредията бяха тревясали, трябваше да се минат по два пъти с плуга, за да бъдат окопани растенията по-лесно с мотика. След като си почина, впрегнах Алчо в плуга и започнах от края на нивата. Конят потегли със спокоен равномерен ход в пътечката между двата реда сочни, тъмнозелени царевици. Опитният кон завиваше точно накрая, влизаше втори път в току-що ораното междуредие и нито веднъж не се отклони настрани. За мен оставаше да държа плуга изправен и да забивам лемежа на необходимата дълбочина в почвата.

Унесъл се бях от дъха на разораната земя, примесен с лютивина от пресечените корени на бурените, когато старият кон спря и размаха глава нагоре и надолу. Исках да му подвикна, да дръпна поводите, но се огледах. Видях, че сме изорали почти една трета от нивата, време беше за почивка. Разпрегнах Алчо, пуснах го на Бозалъка, късо подстригано от зъбите на овцете пасище, изпъстрено от тъмни храсти, драки и китки самотни магарешки тръни, чиито широко разтворени цветове гледаха към слънцето като учудени очи.

Конят подуши ниската трева, поогледа се, после изведнъж легна и се търкулна на земята, несръчно размахал крака във въздуха. Гледах животното, което правеше някаква конска гимнастика и не можех да не се разсмея. Толкова много ми заприлича не на стария опитен кон, а на някакво мъничко жребче, което иска да си играе. Спуснах се към него, хвърлих се отгоре му, опитах се да го превъртя, той ме отблъсна внимателно с муцуната си, изправи се бавно на крака. Размаха глава, протегна я и процвили към мен ясно и звънко, както не бях го чувал да върши това отдавна.

Пред очите ми се мернаха цъфнали ливади, тъмнозелени лозя, пустошта с метличината, тежките приведени житни класове, дъхащи на зрелост и на жега, преливащи в кадифе и злато млади слънчогледови пити, изпъстрени с багрите на дивата цикория, на белия равнец и на червената кадънка слогове. Тези живи картини прелетяха вихрено, стопиха се нейде в гълъбовото небе, изчезнаха пак в миналото, откъдето бяха дошли ненадейно.

Алестият кон беше навел глава и пасеше сочните стъбла на пирея по синора. Легнах на гръб до каруцата, която ми пазеше сянка със сандъка си. До предното колело стърчеше магарешки бодил, чиито едър цвят беше станал убежище на няколко неповратливи ивичести буболечки и не зная защо очите ми се стоплиха, изпълниха се с влага и ми стана леко, леко. Като че можех да литна като оная чучулига, която се рееше над нивите и надаваше своя познат до болка простичък вик. По-късно в полусъня си дочух далечен тътен, който прокънтя, подобен на оръдеен залп. Може би наближаваше топъл летен дъжд. Старият свети Илия препускаше лудо чудотворната си колесница по небето. Трябваше да довършим по-скоро нивата.

След две години пак бях дошъл в Ямбол и първата ми работа беше да вляза в обора. Лъхна ме острият мирис на кон. Алчо дори не се обърна да ме види, както правеше това друг път. Стоеше отпуснат до яслата, но не ядеше от сеното. В стойката му имаше нещо отчайващо, нещо неумолимо. И чак когато сложих ръка на плешката му, той извърна глава и ме погледна с уморени, безжизнени очи. В тях имаше толкова страдание, че сърцето ми се сви от лоши предчувствия. Стори ми се, че тялото му гори в силен огън. Главата му с увисналата от старост долна устна, изглеждаше деформирана от подутини под челюстите, гърдите му дишаха тежко, гърлото му издаваше мъчително хъркане. Изтичах при дядо и го попитах какво му е на Алчо.

— Не е добре, свърши се с него, синко…

— Как тъй?

— Болен е от сап… Утре ще го отведат… Ще дезинфекцират обора… Ветеринарите…

Сепнах се от студена тръпка. Защото от дете бях чувал за неотвратимата съдбоносна болест на конете, от която няма спасение. Тя винаги ми се беше струвала вестница на смъртта, на вечността.

— И къде ще го отведат, дядо?

— По-добре не питай…

Сутринта дойдоха за Алчо. Той вървеше бавно и едва ли разбираше какво щяха да сторят с него. И все пак, когато стигна до завоя на улицата, болното животно спря, обърна се към простата кирпичена ограда, към портата от посивели стари дъски, обковани от ковани гвоздеи с широки глави, към корубестата черница, на която го връзваше дядо преди да бъде впрегнат, протегна глава и процвили дрезгаво, тъжно… Този зов сломи сърцето ми. Нали тази къща и тази порта бяха негов дом в продължение на повече от двадесет години. И той по своему ги обичаше. Поисках да изтичам, да го прегърна за последен път, но дядо ме спря и продума бавно:

— Не късай сърцето си, синко… Всекиму на този свят идва последният час… Алчо беше добър кон… Честно изкарваше прехраната си, никога не отказваше да работи… Дано и за нас кажат добра дума някога, когато тръгнем по последния си път…

Когато погледнах пак към улицата, старият кон беше изчезнал отвъд завоя.