Ради Царев
Конят Шарколия

Подкованите копита на коня избиха искри в здрачевината по калдъръма към Прилепската крепост. Свирнаха рогове, портите зинаха и приеха пътника в равния двор. Едрият, шарен, на големи петна жребец спря пред огромния чебур под чучура на чешмата, който береше не по-малко от петдесет ведра. Ездачът скочи от седлото на земята. Потръпнаха витите кули, сепнаха се листата на столетните явори. Мъжът посегна с две ръце към водата, загреба наведнъж цяла ведрица и плисна широкото си мустакато лице. Студената вода го накара да кихне. Вятър отнесе облак яворови листа надолу към Прилеп.

В туй време дърворязаните врати се разтвориха, светнаха червени факли и жълти свещи, дочу се сдържана гълчава. Пременената с нови дрехи стопанка слезе по стълбите на чердака, подаде му ленена кърпа с червени бодове везана. Марко Кралевити се избърса и продума с дебелия си глас, който бучеше като изпод земята:

— Да слагат трапезата, кралице Катерино… После ми приготви дрехите за църква… Сложи в дисагите евангелието за литургия. Нахранете и напойте добре коня Шарколия. Утре рано на ранина в София ще ида на църква… На бога искам да се помоля… Сила да ми даде да спра тия проклети турци. Стига са притискали българската земя, стига са поробвали моите люде…

— Добре, господарю — отвърна му кралицата с наведена към земята глава. — Ще го сторя. А да сложа ли юнашкото ти оръжие в кобурите на седлото? На дълъг път тръгваш… Може лоша среща да се случи… Нали знаеш — която кобила се хване, тя вършее на хармана…

— Недей, Катерино. На църква, на литургия с оръжие не се ходи. Господ кръв не иска, а молитва от душа.

— Хубаво, кралю честити. Волята ти няма да скърша…

Сутринта, когато запяха първи петли, кралицата стана. Събуди слугите, повели да сипят на коня Шарколия десет шиника бяла пшеница, да го напоят с десет ведра руйно вино — да има сила силовита. Наяде се конят Шарколия, напои се. На главата му поставиха скъпа юздечка от волска кожа със сребърни пулове и свилен пискюл на челото. Върху гърба му метнаха богато седло с позлатени лъкове и сребърни стремена. Пред седлото прехвърлиха тънки ленени дисаги. В лявата кралицата постави сабя дамаскиня, свита на два обръча, да не се вижда, а в дясната — голямото пергаментово евангелие, обковано с пиринчени образи. После младата жена прегърна извития врат на коня и прошепна в ухото му:

— Шарко Шарколия, добро конче вихрогонче… Слушай ме какво ти думам. Срещне ли ви неволята по широките друми, извести на стопанина си за сабята дамаскиня в дисагите. Чу ли? Разбра ли?

Грамадният кон, целият бял на черни шарки, чиято дълга грива се стелеше по калдъръма като конопено повесмо, извърна глава, погледна стопанката на своя господар с големите си очи и изпръхтя покорно. Вятър се вдигна в равни двори дворцови, пак понесе листата на яворите към Прилеп, развя кошулите на слугите, разпиля косичниците на слугините. Конят Шарколия удари с предния си десен крак по каменните плочи, светнаха бързи искри, прелетяха като рояк светулки, паянтите в зидовете на двореца заскърцаха напевно.

Дочу ги Марко Кралевити в просъница тежка, отвори очи, наостри уши — втори петли се обаждаха нейде откъм Прилеп града. Скочи на крака юнакът, протегна се, изпукаха яките му кости, дебелите талпи по пода се извиха под краката му. Той надникна през сводестия прозорец. На двора беше тъмно, само борини светеха, а по небето блестяха най-едрите звезди. Острите назъбени върхове на скалите над кулите и отсреща отвъд града се тъмнееха и мълчаха заспали дълбок сън.

Облече крал Марко църковните си дрехи, обу червените ботуши от биволска кожа, нахлупи черния калпак на главата и излезе на чердака. Четирима слуги, по двама от двете страни, доведоха коня Шарколия до камъка за качване на седлото. Юнакът погледна животното и веднага позна, че добре са го назобили и напоили. От ноздрите на коня излизаха облаци бяла пара, а очите му светеха на борините като сребърни огледала. Под лъскавата му кожа се преливаха на кълба смоци челичените мускули и жили, а главата стоеше изправена и горда.

— Ха така ви искам, тебе, кралице, и вас, слуги хранени… Коня ми все тъй да гледате, че без него съм без крака… Хайде сега сбогом…

Марко Кралевити сложи крак в дясното стреме, метна се на седлото и докато постави левия крак в другото стреме, конят изскочи от кованите порти на крепостта и преполови дългата клисура на север от Прилепското поле. Бясната луда вихрушка му беше дирята, искрите от копитата му бяха факлите по пътя. По трети петли копитата на коня Шарколия вече вдигаха пушилка по брега на буйния Вардар. Едрият кон нагази бистрата вода, потопи муцуна в нея, напи се с дълги глътки. След това излезе на другия бряг, втурна се с нова сила, прехвърли на един дъх Огражден планина и когато изгря керванджийката, вече препускаше срещу водите на сребърна Струма към бяла София.

Развиделяваше се, отдясно Рила въздигаше снежни върхове, отляво реката прииждаше спокойно, когато юнакът навлезе в стара гора дъбова. Нейните листа бяха повехнали, почнали да падат, земята да застелят. Марко Кралевити се почуди и попита на глас:

— Защо си, горо, повяхнала, повяхнала и погрозняла? Дали те е слана осланила, или те е секира посекла? Дали не те е пожар опожарил, или е вдовица преминала, вдовица с девет клети сирачета?

Хладен ветрец повя, старата гора клони раздвижи, сухи листа като плач отрони, но нали няма глас да продума, мълчеше си горкана. И продължи крал Марко нататък, остри си очи напрегна. Какво беше слетяло старата гора дъбева? Доста мина премина и видя мъжко дете в люлка. Тя беше от везана престилка — от дърво до дърво вързана с черни върви засукани. Клоните се свеждаха над детето, сянка му правеха и от вятър го бранеха.

— Коя ли майка рожбата си е оставила — почуди се юнакът.

След това погледна по земята и видя утъпкана пътека от голи нозе човешки, а в стъпките капки червена кръв да засъхват. Който оттук беше преминал, далече не беше отишъл. Побутна коня Шарколия юнакът и настигна преди тъмната клисура върволица от хора. Това бяха три синджира роби. Водеха ги трима черни арапи, на черни коне арапски, с черни чалми атлазени. Първият синджир бяха все млади момчета невенчани, вторият синджир все млади девойки невенчани, третият синджир бяха все млади невести с мъжки дечица на ръце.

— Ето, от техните жалби гората е повехнала — разбра юнакът, — и сърцето му затупа често, често.

Червена гореща кръв блъсна Марко Кралевити в главата, едрото му лице се смръщи грозно, мустаците му се изправиха като гарванови крила. Тежката му ръка посегна към кожения кобур на седлото, но дръжката на сабята я нямаше там. И Марко Кралевити си спомни, че е тръгнал на църква в „Света София“. Прехапа устни, но нямаше какво да стори. Той нахлупи калпака до витите си черни вежди, побутна коня Шарколия да се върне в гора дъбова. Поне мъжкото дете да спаси от люти вълци и мечки стръвници. Когато минаваше покрай трите синджира роби, главата си извърна. И да не го познаят, и да не ги гледа, и да не скърби неговото клето сърце.

Подминаваше последния синджир, когато се провикна млада невеста. С пъстър сукман беше облечена, с бяла кошуля, с нов косичник, с нови цървули обута. И хубава, и гиздава, но на кръста й нямаше везана престилка, а в ръцете си не държеше мъжко дете повито.

— Хей, юнако — извика тя високо, — хей, Марко… Не ме ли позна, братко? Да знаеш, молих се и денем, и нощем да ме срещнеш или пък настигнеш… Мъжката си рожба в гората оставих, че черните арапи тъй повелиха… А ти ме стигна и си отиваш… Я ме, Марко, погледни!

Спря коня Шарколия на друма Марко Кралевити и погледна младата невеста в железните халки на синджира вързана, не я позна и подвикна:

— Ей, ти, невесто, отде знаеш как ме зоват людете?

— А ти помниш ли, Марко Кралевити, кога първом турците дойдоха, кога първом българи с тях воюваха? Тогаз и ти отиде, Марко, на война и на кръвнина… И донесе седемдесет рани саблени и още седемдесет стреловити… Майка ми билярка беше… Раните ти лекуваше. По три пъти денем ги развързваше и превързваше с билки чародейни… На Еньовден събирани… А пък аз бях тогава мъничка, перях тънки кърпи ленени с кръв напоени…

— А, ти ли си невясто Янино — провикна се Марко Кралевити. — И ти ли си клета робиня?

— Аз съм, братко… Аз съм клетата…

Юнакът посегна пак към празните кобури, сети се след туй, че го няма вярното му оръжие, изправи се на стремената, сякаш заби глава в облаците и се провикна към тримата черни арапи:

— Ей, чуйте ме, арапи… Ще ви дам двеста жълтици… Само пуснете тази невеста, че е оставила мъжка рожба в гората, покрай пътеката…

Най-старият арапин, с бяла коса побеляла, го изгледа с очи лоши кръвнишки и му отвърна сърдито:

— Върви си, луди българино… Тази невяста е бяла и тънка. Същинска газела от Арабия… За харема на султана я водим, най-скъпият ни армаган ще бъде…

— Давам триста жълтици за нея, арапи — прогърмя гласът на Марко Кралевити.

Ехото му стигна до китните върхари на гората по хълбока на планината. След туй той се върна надолу като буря бурлива, връхлетя низ черни арапи. Конете им чак приклекнаха от уплаха.

— Върви си, луди българино — провикна се старият арапин. — Върви, докато е време, че и за тебе има празна халка… Да не те поставим да вървиш пръв като овен пред стадо ситни шилета…

И тогаз запали се оная кръв юнашка, ръката на Марко дръпна юздата, разигра се буйно коня Шарколия, препусна назад в старата гора. Марко Кралевити отваря очи на четири, дири бели камъни топузлии. Да набере едни дисаги, та да ги мята по черни арапи, всичките да ги пребие, робите да отърве.

Тогава коня Шарколия се изправи на задните си крака, изцвили звънливо — гората зашумя — падна на крака, земята потрепера. Той изви дългата си шия, захапа с едри бели зъби свилените дисаги и ги раздра отгоре до долу. Сабята дамаскиня, свита на два обръча, падна на тревата. И когато нейното лезвие досегна земята, само се изправи, изсъска като змия тънкотела, изсече бурените сухи изкорен. Мерна Марко своята сабя смъртоносница, посегна, пипна дръжката кокалена и усети в сърцето си сила страховита. Поблагодари богу и черните арапи му се сториха като три мравки мустакати. Устреми се коня Шарколия и настигна робските синджири.

Пръв съгледа юнакът стария арапин. Той изправи черния си кон на задните крака, засили се и метна тежкия си боздуган да удари Марко Кралевити в челото между очите. Но конят Шарколия беше учен по българското бойно обучение — веднага се хвърли на колена върху земята. Боздуганът прелетя над юнака със свистене и се заби дълбоко сред тревите. Само дръжката му се показваше отгоре. Крал Марко я хвана, дръпна силно, направи цяла яма. Кръгом завъртя Марко боздугана над главата си и накрая го метна с все сила към арапина. И верно око, и силна ръка — чудо сторват. Желязната топка удари противника право в главата и го свали от седлото като зряла круша. И ахнаха и роби, и арапи от изненада.

Напред излезе вторият арапин — на средна възраст с черни мустаци. Разигра си черния хайгър, камъните се разтресоха, от бреговете попадаха. Засили си дясната ръка, метна боздугана право в гърдите на Марко Кралевити. Желязото с дръжка се изви във въздуха като смок стрелец. И бързо, и мощно — отърване от него няма. Но конят Шарколия скочи петнайсет педи над земята и боздуганът под краката му премина. И удари стар дъб в дънера, в сърцето му се заби. Само крайчецът на дръжката остана да стърчи над напуканата кора. Посегна крал Марко, хвана я и дръпна. Старият дъб на трески стана, но боздуганът излезе. Прицели се с едното око юнакът и пак метна точно. Топузът на боздугана удари арапина право в сърцето и го повали на място. И пак се понесе удивена въздишка по трите синджира роби.

Изскочи напред и най-младият арапин — силен, пъргав и бърз като змийски език. Боздуганът му литна като жълта светкавица право към главата на коня Шарколия. А той се метна девет педи наляво и оръжието смъртоносно префуча да мине край дясното му рамо. Но Марко Кралевити протегна силната си десница, хвана летящия боздуган за дръжката и дори не се поклати на седлото. Конят Шарколия беше забил копита две педи в земята.

Тогава юнакът се провикна, засили се и хвърли боздугана обратно да уцели младия арапин между двете вежди. Противникът му беше и бърз, и пъргав. Поводите дръпна бързо, вдигна коня си на задните крака, скри се от очите на противника. Желязната топка удари клетото животно в гърдите, повали го мъртво на земята. А арапинът скочи от седлото, хвана коня на един от побратимите си, метна се на седлото и измъкна остра сабя. Няма що да стори добрият юнак — и той вдигна сабя дамаскиня. И битката започваше от самото начало — двама юнака, две саби, два коня.

Марко Кралевити пришпори коня Шарколия, втурна се напред и черен арап. И сблъскаха се двамата конника като хали в усойната клисура. В битката овършаха и сухи тръни посивяли, и повяхнал жълт пелин, и ситна хвойна бодлива. Конят Шарколия протегна глава, отвори стръвно уста и захапа черния арапски жребец право в ноздрите. След туй го блъска силно с якото си рамо, накара го да отстъпи заднешком. Младият арапин се люшна настрани, сабята на крал Марко светна като ясно слънце. И пресече черния арапин от рамо до рамо. Ударът беше тъй силен и точен, че тялото на мъртвеца остана цяло на седлото и чак след миг се раздели на две части.

Освободи добрият юнак трите синджира роби. А те ред по ред ръката му целуваха и го благославяха с всичко благо на земята. Раздаде им той парите на арапите да си купят хляб и цървули и ги прати да си вървят по домовете. Пръснаха се и момци, и девойки, и млади невести с мъжки деца на ръцете по пътища и пътеки, през клисури и бърчини, през бродове и дъбрави. Първа преди всички търчеше към повяхналата гора млада невеста Янина, детето си да намери, с мляко да го накърми, с роса да го окъпе, в майчини ръце да го полюлее, с майчина грижа да го приспи.

И отпусна се сърцето на Марко Кралевити. Широкото му лице светна, като гледаше забързаните люде — по-мили му бяха от рожби рождени — нали той ги избави от черно робство поганско. Погали той врата на верния кон Шарколия и го насочи през тъмни клисури право към София, литургия да чуе в църквата „Света София“.