Ради Царев
Битката край Адрианопол

Хилядникът Горан, мъж на средни години, със сини очи и дълги увиснали мустаци, държеше поводите на ниския си кон с черна четинеста грива и често поглеждаше към царската шатра, разположена между дърветата на възвишението над Тунджа, издигащо се близо до Адрианопол. Когато ръката му потръпваше неволно, това се предаваше на кожените ремъци до муцуната на животното. Възгрубата глава на коня се протягаше, влажните ноздри се издуваха, а в тъмните очи пробягваха къси светкавици.

Недалече от Горан стоеше мрачен куманин, облечен в кожени дрехи и с бръсната глава, на която стърчеше снопче дълга коса. Това беше Коца, началникът на хиляда отбрани кумански конника. Най-сетне от шатрата излязоха царят и свитата му от български и кумански велможи. Лицето на цар Калоян изглеждаше уморено, но сурово и решително. Той се приближи до двамата спешени конника, които се поклониха до кръста и продума тихо, властно:

— Вървете и свършете работата така, както наредих вчера… Ужилете ги като оси и препускайте назад…

Българинът и куманинът се поклониха, метнаха се на седлата и препуснаха главоломно надолу, където ги очакваха хората им. Пъргавите коне прелитаха над ниските храсти, над камъните, над драките и над ровините, без да се сепват, без да се колебаят.

— Добри коне се получиха от смесването на вашите табуни с нашите — обърна се царят към куманския хан, — пъргави, издържливи, бързи…

— Да, смели коне… И за нападение, и за бягство… Не се плашат нито от вода, нито от огън, нито от копия, нито от стрели.

Горан стигна пред отряда си от триста конника, вдигна ръка и лавината от сиви коне го последва. Препускаха право на юг през плитки долове, неравни ливади и ниви, чиито слогове бяха обрасли с храсти и дървета, а от двете страни се издигаха дълги възвишения. Куманската конница вървеше успоредно с българската. И тя се прикриваше в неравностите на земята и ивиците от растителност, едва пуснала младата зеленина.

Лагерът на кръстоносците се показа неочаквано. Правилно наредените шатри, над които се развяваха пъстрите флагове на отделните рицари, бяха заобиколени с коли, палисади от колове, ровове и насипи. По близката ливада откъм обсадения Адрианопол пасяха стада овце, говеда и едри товарни фламандски коне, по чиято козина личаха дирите на кожените ремъци на амуницията.

Горан насочи коня си направо към пастирите, чернооки гръцки младежи, докарани насила от околностите на Константинопол в помощ на латинската войска. Зърнали мълчаливите конници с кожени шлемове, пастирите се затичаха към шатрите на кръстоносците, но двама бяха настигнати, пленени, завързани за седлата на резервни коне и отправени в стана на цар Калоян.

И докато хората му пробождаха с мечове и копия овце и ги мятаха пред седлата си, Горан беше спрял коня си на пет-шестстотин крачки от лагера на латините и гледаше към главния му вход. Измина се доста време и от там се показаха първите рицари, следвани от бойците си. Окованите в брони мъже смъкваха яздешком предниците на шлемовете си, поемаха тежките копия от оръженосците и ги насочваха застрашително напред. Грамадните отбрани брабансонски коне, които единствени можеха да носят и рицарите, и тежкото им въоръжение, и собствените си защитни покривала, правеха крачки, сякаш имаха нужда от засилване, преди да се впуснат в галоп. Дванадесетина рицари и стотина бойци се подредиха в редица и тръгнаха към нападателите, които стояха на купчини сред плячката и на пръв поглед не им обръщаха внимание.

Когато латините изминаха стотина метра с насочени копия, Горан и Коца вдигнаха високо ръце, обърнаха конете си назад. И въпреки че се занимаваха с плячката, нямаше нито един българин или куманин, който да не види знака. Пъргавите кончета се извиваха, тъпчеха останалите живи овце, промъкваха се между говедата, събраха се като ято и се спускаха назад по стъпките си.

Рицарите пришпорваха, яздеха упорито подир нападателите, произнасяха сподавено клетви за нечестното им бягство от бойното поле, задъхваха се в браните си. Така двете конници пробягаха повече от километър. Нападателите не бързаха да изчезнат и в преследвачите се събуждаше надеждата да ги настигнат. В началото на дългото поле между хълмовете българите и куманите засилиха хода си и рицарите ги загубиха от погледа си. В далечината остана да се носи само облак прах. Латините се спряха, струпаха се на огромна купчина, а след това бавно се върнаха в лагера си.

Двамата хилядника бяха приети веднага от царя, който ги разпита за всяка подробност от действията на латините. После се отпусна върху мечите кожи, постлани на широкото кресло, притвори очи и дълго стоя така, като че забравил присъствието им. Хилядниците стояха прави, не смееха да помръднат нито крак, нито ръка. Цар Калоян се изправи внезапно, погледна ги поред в очите и продума:

— Стегнете хората и конете… Утре ще налетите отново, но този път ще жилите по-точно и по-дълбоко…

Слънцето се беше вдигнало на копие над хоризонта, когато отрядите на Горан и Коца потеглиха към лагера на кръстоносците. Сутринната роса не позволяваше да се вдига прах и хилядите български и кумански конници се придвижваха незабележими. Стражите от обоза на латинската войска, надаващи уши към средата на лагера, където се отслужваше литургия по случай Великия четвъртък преди Великден, забелязаха препускащите нападатели твърде късно.

Конярите, слугите и жените се втурнаха с викове във вътрешността на лагера. Засвириха предупреждаващо медни тръби, но нападателите ги накараха да се задавят в облак от стрели. Част от колите бяха обърнати, съдържанието им разграбено от куманите, когато прозвучаха бойните рогове на граф Людовик дьо Блуа, чийто отряд се намираше най-близо до мястото на нападението. Във въздуха бръмнаха тежки арбалетни стрели, чиито остриета пронизваха телата на улучените, сякаш бяха чували със слама. От шумотевицата личеше, че латините се готвеха за силен удар, за съкрушително нападение.

Горан измери отряда от триста конника, който беше стоял досега настрани от обоза, сдържайки конете, и вдигна ръка. Конницата потегли мигновено подире му, сякаш беше един-единствен монолитен сив блок. Някъде по-наляво куманинът Коца строяваше хората си, разбъркани при грабежа.

Хилядникът пришпори коня, навел тялото си към главата му, покрай главния вход на лагера. Когато се изравни с него, той пусна светкавично четири стрели към натрупалите се там латини. В един миг и четирите стрели полетяха една подир друга във въздуха.

Хората на Горан повтаряха всяко негово действие. Стреляха, навеждаха се, за да бъдат по-неудобна цел за неприятеля и префучаваха покрай вратата на латинския лагер. От време на време някой кон се препъваше, поразен от желязна арбалетна стрела, човекът се прехвърляше през главата му, падаше на земята, премяташе се като кълбо. После скачаше на крака, хващаше се за опашката на резервния си кон и тичаше подире му, докато се измъкне от обстрела. Тогава се мяташе на седлото и пак беше готов за схватка.

След като преминаха веднъж покрай лагера, отбраните хора на Горан и Коца направиха полукръг по ливадата и се строиха на триста крачки от вратата, като че се готвеха да атакуват фронтално лагера, да прескочат укрепленията и да се впуснат между големите и малки шатри.

Воят на бойните рогове откъм латините се засилваше, включваха се все нови и нови отряди в тревогата. От входа изскочиха десетки рицари, следвани от оръженосци и войници, които също бяха тежко въоръжени. Граф Людовик дьо Блуа беше решил да даде урок на нахалните скити. Грамадните коне преминаха бавно в галоп и към сивите редици на българите и куманите се понесе неудържима маса от плът и желязо. Всеки от рицарските коне тежеше може би колкото два български. Неговата глава, гърди и тялото отстрани бяха покрити с ризница и поради това приличаше на някакъв странен сандък, под който се движеха четири мощни крака. И всичко това издаваше сподавени метални звуци, носещи се във въздуха със скрита заплаха.

Леката конница изчака рицарите да се приближат на петдесетина крачки, пусна към тях облак от стрели, чиито върхове зачукаха като град по броните и им обърна гръб. Благородните рицари видяха през прорезите на шлемовете си страхливия маньовър на скитите и задърпаха с все сила поводите на юздечките на конете си. Едва ли има по-увличаща гледка за един войн от бягащия противник, затова латините, разярени от прекъсването на празника, препуснаха напред.

Струваше им се, че ще настигнат най-сетне неприятелите, ще ги ударят с копията, с тежките двуръчни мечове, ще ги смажат с конете си. Българите и куманите препускаха на север успоредно на виещото се в непрекъснати завои легло на Тунджа. Те сдържаха кончетата си, за да изчакат латините и от време на време, по знак на Горан или на Коца, отделни групи от по петнадесетина конника заемаха позиция, сякаш се готвеха за съпротива. След това, като че не издържали на вида на налитащата желязна лавина, обръщаха конете и побягваха, но в движение се извиваха назад върху седлата и стреляха с учудваща точност. Рицарите не обръщаха внимание на тази древна тактика на куманската и българската конница. Малките лъкове не можеха да изпратят стрели, можещи да поразяват дебелите им брони.

От двете страни на преследваните и на преследвачите се появиха продълговатите възвишения, обрасли с храсти и дървета. Напред се ширна равнина, по която брабансонските коне можеха да тичат много по-леко, отколкото през доловете и бърчините. Латините побутнаха пак огромните си коне, които вече се бяха изпотили. Неприятелят беше на не повече от триста метра — едно усилие и щяха да го досегнат с върховете на копията. Едрите животни напрегнаха телата си и ускориха препускането.

Когато вече наближаваха до леките конници, първите рицари изведнъж започнаха да изчезват. Конете им падаха по коремите във вълчи ями, или просто тежките им копита потъваха дълбоко в податливата блатиста земя, скрита от ниско покосената острица, тръстика и папури. Грамадите от плът и желязо изчезваха в земята и от грозни бойни машини се превръщаха в безпомощни чучула, размахващи безполезните си копия.

Следващите вълни от рицари, оръженосци и бойци налитаха на първите, препъваха се, сякаш се блъскаха в невидим бряг. Мнозина успяваха да преминат между спрелите, но там попадаха на други капани от многобройни блатца и кални ями. Оръженосците скачаха на земята, стараеха се да помогнат на рицарите си, но откъм склоновете на възвишенията се дочуха викове. По тях се спускаха пешаци, размахали куки, аркани, коси, секири с дълги дръжки и копия.

Рицарите и хората им едва сега разбраха, че са попаднали в засада. Мнозина не можеха да се движат, а други, които все още бяха на седлата, нямаше как да обърнат конете си. Ужасът на обречеността започна да се изписва в очите, гледащи през процепите на шлемовете. Той предизвикваше телата да се раздвижат, да сторят нещо, да се измъкнат от клопката, но железните доспехи ги сковаваха, копитата на конете само ровеха по дъната на ямите. Прободените от копия се свличаха върху свежо копаната земя. А враговете наближаваха мълчаливо. Граф Людовик дьо Блуа свали шлема си с мъка, хвърли го като ненужна вещ и извика силно с дрезгав от вълнение глас, който проеча в настъпилата тишина.

— Господа, да направим костенурка… Императорът ще дойде на помощ… Стройте се веднага в костенурка! Бог е с нас! Амин!

Мнозина вдигнаха щитовете си, придвижваха се със свръхчовешки усилия към краищата на струпаната конница, но движенията им бяха твърде бавни, за да успеят да направят около нея непрекъсната стена от щитове. Първите български войскари избързаха, вмъкнаха се между конниците, разделиха ги на групички и започнаха да ги свалят от седлата с куки, с арканите и с дългите копия. Леката конница, която досега наблюдаваше отдалече, се разгърна, премина по оставените пътеки в подножието на хълмовете. Конниците стигаха до обърканите латини, мятаха аркани върху неподвижните рицари и със силно дръпване ги събаряха на земята, където пешаците ги доубиваха с ножове, мечове и секири.

В това време откъм лагера на латините се дочу тежко трополене. Сам император Балдуин, начело на своите люде, пристигаше на помощ на граф Людовик дьо Блуа. Гледката на неравната битка на предния отряд със скитите възпламени рицарите. Те трябваше да помогнат на своите, рицарската им чест изискваше това. Те наведоха копия и навлязоха в дългата долина.

Когато и последният отряд премина през стеснението между хълмовете, зад него се понесоха бойни викове. Нови групи скити им прерязваха пътя за отстъпление. Нямаше време да обръщат конете си, за да пробият тази преграда. И по склоновете се спущаха пешаци с дълги копия. Редиците на рицарите потръпваха неравно, бъркотията се усилваше, носеха се силни викове, заповедите на императора и на офицерите му не стигаха до конниците.

В края на краищата оставаше само едно — да се бранят докрай на място. Всеки рицар беше кула, всеки оръженосец — зъбер. Може би скитите щяха да се отдръпнат, когато опитат широките остриета на двуръчните мечове. Но арканите и куките на българите и куманите стигаха по-далече от копията и мечовете. Леко въоръжените пешаци дори пропълзяваха под коремите на конете, за да излязат от другата страна на по-удобно място. И започваше тежка, кървава жътва.

Привечер падна и последният рицар, пешаците започнаха да събират плячката, а леката конница се спусна към лагера на латините, където цареше отчаяние и всички се готвеха за бягство към Константинопол. Начело на читавите кръстоносци застана Енрико Дандоло, осемдесетгодишният вожд на Венеция, който беше автор на идеята за замисления кръстоносен поход за освобождаването на божия гроб, който завърши по неговата воля с превземането и ограбването на столицата на византийската империя. Бягството беше тъй паническо, че злият дух на рицарите, старият венецианец, почина от умора, от ярост, от уплаха и може би от угризения на съвестта на осмия ден от победата на цар Калоян край Адрианопол.

След като обяви наградите на смелите си войскари, за които имаше предостатъчно плячка, царят нареди да откарат целия табун от тежки грамадни брабансонски коне под стража в околностите на Червен.

— Това стадо трябва да стигне читаво, за да развъдим и ние едри коне, които да могат да носят тежко въоръжени конници… И на нас ни е необходим отряд с брони и тежки копия…

Цар Калоян погледна своя велможа, който се занимаваше с отглеждането и отбирането на коне за царския отряд и за личната му свита.

— Господарю — поклони се боляринът-кончия, — след три години ще имаме наш приплод от жребците и кобилите, а някои от конете могат да бъдат използувани веднага…

— Да, има достатъчно и ризници, и брони, и шлемове… Можем да съберем един отряд тежка конница, нали, Горане?

Боляринът Горан, току-що произведен във воевода, се поклони мълчаливо в знак на съгласие с думите на царя.

— Ето думата ми, воеводо — продължи с равен глас царят, — събери яки момчета, облечи ги в брони, въоръжи ги… После отдели от табуна кобилите и жребците, а конете оседлай и обучи отряд тежка конница… Ти знаеш как трябва да се действува с такава войска, но винаги се пази от засада…

— О, господарю, едва ли ще се намери сред враговете ни някой, който да може да съперничи на цар Калоян с ум и смелост, но ще запомня съвета — отвърна Горан и се поклони до кръста.

Когато се освободи от свитата на господаря, войводата Горан се огледа внимателно. Той не желаеше да го види някое насмешливо око — качи се на сивото си конче и препусна към табуна с грамадните животни. Повече от петстотин бяха пленени живи и здрави в битката. Пазеха ги коняри от пешата войска.

Тропотът на приближаващото се конче накара конете да вдигнат огромните си космати глави, да го погледнат с ленивите си очи. Войводата застана до един от червените жребци. Главата на ездача едва се подаваше над гърба му. Възрастният началник на тежкия отряд конница в българската армия положи ръка на широкия гръб на жребеца, притвори очи и видя пред себе си бронирани конници. Ездачите стояха твърдо на седлата, конете изглеждаха като изваяни от големи късове камък, наредени по висок бряг, готови да полетят надолу към враговете…

— Да, ще имаме такава конница, господарю… Ще имаме…