Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Şarpele, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Мирча Елиаде. Майтреи, Змията

Издателство Народна култура, София, 1989

Румънска. Първо издание

Контролен редактор: Мирослава Хакимова

Художник: Ясен Васев

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Людмила Стефанова

Рецензенти: Василка Алексова, Валентин Харалампиев

Консултант-индолог: Боряна Камова

 

© Mircea Eliade

Maitreyi. Nuntă în cer

Ed. Minerva, Bucureşti, 1986

La ţigănci

Ed. pentru literaturà, Bucureşti, 1969

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536425331/5544-36-89

Дадена за набор ноември 1988 г.

Подписана за печат февруари 1989 г.

Излязла от печат април 1989 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 17. Издателски коли 14,28. УИК 15,33

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

3.

Когато колите потеглиха от Фиербинц, вече се свечеряваше. Горещината съвсем беше изчезнала. Хоризонтът започваше да се разширява.

— Ще бъде великолепна вечер — каза Дорина, обърнала лице към капитан Мануила.

— Жалко, че шосето не е асфалтирано… — ядосваше се Владимир:

Тяхната кола наистина се придвижваше трудно. Не беше валяло отдавна и на места имаше цяла педя прах.

— Щом свием към гората, пътят ще се оправи — каза шофьорът.

Лиза се облегна назад върху седалката на колата и жадно вдиша полския въздух. Колко хубаво, че Стере остана назад, в другата кола, която щеше да пристигне половин час по-късно…

— Коя е тази звезда? — протегна ръка да покаже Дорина.

— Вечерницата! — възкликна Владимир. — Нима не знаеш поне толкова астрономия?

Капитан Мануила се усмихна и каза вежливо, без да се обръща:

— Госпожицата вероятно никога не е била влюбена… Вечерницата се разпознава и без астрономия…

— Така е — потвърди Лиза. — И Еминеску е писал… Дорина веднага се опита да си припомни стиховете от „Хиперион“[1], но успя да възстанови в ума си само няколко строфи.

— Трябва да е много хубаво да живееш извън града, в малка къщичка някъде на село!… — каза отново Лиза.

В този момент й се струваше, че е истинско щастие да имаш вила недалеч от Букурещ, в гората край някое езеро. Преди няколко месеца беше гледала един американски филм, който показваше много такива елегантни вили в покрайнините на града — бели къщички с широки тераси, потулени в гората. И до Снагов има луксозни вили, на самия бряг на езерото, и там на кея пред терасата чака и леко се поклаща моторна лодка. Като в чужбина…

— … Да се отървеш веднъж завинаги от хората, шума, телефона — добави мечтателно тя, като продължаваше да гледа небето.

Тишината и отблясъците на залеза действаха така успокояващо, че на Лиза й се искаше да бъде наистина преуморена, съсипана от столичния живот, за да може по-пълно да се радва на тези нови красоти. Представи си, че е светска дама, уморена от бурни нощни развлечения, изтощена от дипломатически балове и чайове, разочарована от авантюри — една филмова героиня, на която животът досега не е отказвал нищо и която все пак, в дъното на душата си, продължава да бъде неудовлетворена. Тя би искала нещо друго, винаги нещо друго…

Обърна глава към капитан Мануила и го погледна с чувство на безгранично превъзходство, примесено с ирония, но същевременно и с топлота. Ех, само ако знаеха…

— Днес луната ще бъде прекрасна — каза Дорина. — Би трябвало да побързаме, за да ни остане време за разходка.

Бяха свили вече по отклонението за манастира. В далечината, скрит сякаш зад хоризонта, се мяркаше гребенът на манастирската гора.

— Какво ли правят другите? — попита Дорина и се обърна назад. — Дали колата им е тръгнала?

Другите бяха съпрузите Соломон, Стере, Стамате и Рири. Те щяха да дойдат с колата на един приятел лесовъд. Бяха тръгнали доста по-късно, но колата беше по-хубава и вече ги наближаваше. На хоризонта зад тях се появи облак прах.

— Те са! — потвърди Владимир, след като се вгледа внимателно.

— Твоят приятел, инженерът, е много стеснителен — каза Лиза.

— Само докато посвикне — обясни капитанът. — Всъщност и двамата не сме много експанзивни. При вас, по-младото поколение — обърна се той към Дорина, — общуването е по-непосредствено, сприятелявате се по-бързо. И добре правите… На мене например ми е доста трудно да стана, както се казва, другар на човек, с когото се познавам отскоро, въпреки че нашата професия…

В другата кола Рири, седнала до шофьора, се опитваше да проникне в далечината, заслонила с длан очите си, за да види дали вече ги настигат.

— … Казвам, ти като на брат, слушай ме ти мене — говореше Стере, — на твоята възраст важното е да не изпуснеш влака…

— Ама аз не съм чак толкова стар — усмихна се Стамате учуден. — Едва навърших трийсет и три години…

— Това казвам и аз — подчерта Стере. — Сега започва опасната възраст. Ако не се решиш до една-две години, ще се решиш твърде късно и тогава непременно ще се опариш, слушай какво ти казвам…

Стамате гледаше поруменял тила на Рири. Не смееше да помръдне глава, за да не срещне погледите на съпрузите Соломон. Какъв гаф направи, като прие разговора за брака. Трябваше да се преструва на наивен, сякаш не знае нищо за плановете на семейство Соломон относно капитана.

В началото обаче, като чу, че подемат разговор за брака, се беше зарадвал, защото смяташе, че така ще направи услуга на приятеля си, заминал напред с Дорина. Може би нарочно го бяха оставили в другата кола, за да поговори още веднъж със семейството… Но разговорът, който беше започнал твърде общо и неангажиращо, бързо се насочи към него. Стере го запита, почти без увъртания, защо той не се жени.

— Ужасно сме досадни — намеси се неочаквано госпожа Соломон.

В същото време тя чукна дискретно с върха на обувката си крака на Стере. Когато зет й се обърна учуден, госпожа Соломон свъси вежди така възмутено, че цялото й лице се изкриви.

— Агло! Колата на другите спря! — възкликна Рири и вдигна ръка.

Погледнаха всички. Колата беше спряла на около петстотин метра пред тях, близо до гората.

Някой размахваше ръце по средата на пътя. Беше висок, мургав младеж, гологлав и със слънчеви очила. Вероятно ги беше забравил на очите си още през деня, тъй като слънцето бе залязло и светлината не бе така ярка.

— Извинете ме, че ви спрях — каза той много вежливо, след като се приближи до колата и ги поздрави. — Предполагам, че отивате в Кълдърушан и бих ви помолил да ме вземете на стъпалото на автомобила.

Усмихваше се, но съвсем не беше смутен. С дясната си ръка се беше подпрял на вратата на автомобила, а с лявата бавно си свали очилата. Дорина потрепери. Имаше много живи, искрящи очи, с необикновено големи зеници. От думите и поведението му личеше, че е от добро семейство. Лиза с възхищение огледа отлично скроените му спортни дрехи с големи джобове отпред.

— Обърках се, ако това изобщо е възможно! — добави весело младежът. — По-точно заспах в гората, а моите приятели заминали с колата. И вие отивахме към манастира…

Капитанът стана, за да му отстъпи мястото си.

— Не искам да ви притеснявам — възпротиви се непознатият. — Когато казах, че ще пътувам на стъпалото на колата, съвсем не преувеличавах. И тук ще се чувствам много добре…

— По-добре ние да се сместим малко — каза Лиза. — Или аз да взема Дорина на колене…

Младежът трябваше да се подчини. Качи се в колата, като продължаваше да се извинява.

— Позволете ми да се представя — каза той. — Името ми е Серджу Андроник, по професия летец или почти летец…

Засмя се отново, откривайки всичките си зъби. Като му подаваше ръка, Лиза забеляза, че младежът е по-скоро загорял от слънцето, отколкото мургав. Изглеждаше запален спортист, мъж, който прекарва по-голямата част от деня на открито. Господин Серджу Андроник целуна ръка на дамите с безукорна елегантност. Дорина поруменя. От него се излъчваше едва доловимо ухание на здраво мъжко тяло.

— Тогава хайде да се запознаеш и с останалите — каза Владимир, който беше видял приближаващата се зад тях кола.

Серджу Андроник извърна глава. Втората кола спря на шосето, близо до тях. Владимир го представи.

Стере изглеждаше много развеселен от случилото се.

— Не се кахъри, ако не си намериш приятелите — каза му той. — Ще останеш с нас.

Младежът кимна в знак на благодарност. Всъщност не изглеждаше никак огорчен, нито дори загрижен. Още щом се намести на задната седалка на колата, между Лиза, която държеше Дорина на колене, и капитан Мануила, той започна непринудено да бъбри и дори да се шегува. „Ето какво значи да имаш l’usage du monde[2]“ — мислеше си Лиза, очарована от този младеж, който излъчваше толкова самоувереност и беше така необикновен.

— Дойдохме сутринта от Пипера, за да закусим в гората — започна непознатият веднага щом колата потегли. — Те минаха да ме вземат, те, тоест моите приятели. Аз си провеждам там часовете по пилотаж… Да не си помислите обаче, че мога да летя сам. Сега се уча…

Дорина и Лиза го слушаха жадно. Какво удоволствие — да можеш да летиш!…

— Трябва да е доста трудно — намеси се Владимир, който изведнъж се беше въодушевил.

— Само първия път, когато самолетът те вдигне нагоре. Тогава е неприятно. Имаш чувството, че всичко е свършено, че никога вече няма да се върнеш невредим на земята… После свикваш и ти харесва. Чувстваш, че едва горе започваш да живееш…

Капитан Мануила се усмихна на себе си с лека тъга. Колко книжно говори този младеж, но какво изключително впечатление правят думите му. Особено на дамите. Я гледай…

Наистина, Дорина и Лиза бяха преобразени. Толкова рядко им се случваше да разговарят с летец… А цивилен никога не бяха срещали, и то млад, елегантен, пътуващ в колата им и при това признателен, че са го приели да седи между тях.

— … Да не се изплашите, като ви представя приятелите си — продължи младежът. — Те са ужасни. Дори не бих могъл да ви кажа на какво ще приличат, когато ги срещнем. Оставих ги трезви и благоприлични, по-точно — те ме оставиха…

Отново се засмя. Смехът му беше здрав, мъжки, заразителен. Засмяха се и Лиза, и Дорина. Капитан Мануила се задоволи само да се усмихне. Не можеш да се разсърдиш на такова момче, но сигурно е развейпрах.

— Ама ти съвсем искаш да ни ужасиш! — възкликна Лиза, намерила вече верния тон за разговор, който търсеше от качването на младежа в колата.

— Кои са те? — попита срамежливо Дорина.

— Най-важният е инженер в заводите „Решица“ — обясни сериозно Андроник. — А другите ми спътници, всъщност повечето са спътнички, тоест един архитект и две негови приятелки, много красиви чужденки… Повече не зная и аз…

Дорина се усмихна насила. Няма да бъде особено приятно, тези момичета вероятно не знаят нито думичка румънски и ще се говори на френски, а това съвсем не я очароваше.

Лиза, напротив, беше щастлива, че ще може да се говори на френски. Тя беше живяла две години в Париж и постоянно се опитваше да разговаря с приятелките си на френски… И после, кой знае, тези чужденки сигурно имат много интересни познанства в Букурещ. Дипломатически кръгове, чайове, аристократични вечери… Както и да е, срещата е възхитителна. Ще бъде чудесно.

— Колко жалко, че нямаме бански костюми — обади се отново Андроник, когато наближиха манастира. — Не можете да си представите колко приятно е да поплуваш в езерото нощем, на луна…

— Но сигурно е студено — каза Владимир. — Сега е едва май месец…

— О! Аз бих се изкъпал и през февруари — възкликна младежът.

Изглеждаше искрен. Всъщност говореше много, бързо и сигурно, но не правеше впечатление, че се хвали напразно. Такъв, какъвто беше, с широки рамене, със силни ръце, обгорял от слънцето — изглеждаше естествено да го видиш как се къпе в някоя февруарска утрин.

— А когато излезе луната, непременно трябва да направим една серенада с лодка. Арсеник има балалайка.

— Кой? — попита учудено Лиза.

— Арсеник, приятелят, за когото ви говорих.

— Защо му казвате така? — засмя се Лиза.

— Ох! Колко жени се погубиха заради него досега! — поклати глава Серджу Андроник.

Колата навлезе в алеята и безшумно спря пред портата на манастира. Едва тук, между дърветата, осъзнаха, че вече съвсем се е смрачило. Двете жени почувстваха как влажна тръпка пронизва гърбовете им.

Бележки

[1] Стихотворение от румънския поет Михай Еминеску (1850–1889). — Б.пр.

[2] Светска обиграност (фр.). — Б.пр.