Точки, линии, кръгове, триъгълници, квадрати, многоъгълници… С тези понятия следва да мислим, когато започнем да скицираме човека-картина. Впоследствие ще трябва да добавим сенки.

Трактат по хипердраматична живопис

Бруно ван Тиш

— Ако мислиш, че сме восъчни кукли… трябваше да платиш за вход…

— Напротив!… Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.

Луис Карол

„Точката всъщност не е форма. Ако някой смята, че точката е кръгла, греши. Точката съществува, доколкото съществуват пресечени помежду си линии. Въпреки това, линиите и всичко останало — другите форми и тела — са съставени от точки. Точката е необходимо-невидимото, неизбежно-неизмеримото. Може би Бог е точка, самотна и далечна в съвършената Си вечност“, разсъждава Маркус.

Маркус Вайс държи точка в стиснатата си длан. Драги мои, по-кофти е, отколкото изглежда. Застанал е ето как: лявата ръка е простряна напред, обърната е нагоре, а петте свити пръста образуват малко възвишение. Ако върховете на пръстите прилепнат добре, кухината в центъра изчезва под извивките на плътта. А там, в средата, е точката, която Вайс държи. Да не мислите, че е лесно. О, не, драги мои, много е кофти.

По време на скицирането, Кейт Нимайер постави в дланта на Маркус малка топка за пинг-понг. В следващата скица топката се превърна в детско топче за игра, а по-късно в бобено и в грахово зърно като в детските приказки. Най-накрая Кейт се отказа от всичко. „Внушението е, че топката е там, но е невидима. Ти ще я предлагаш на зрителите. Хората ще те гледат и ще се питат: какво ли държи той в ръката си? Ще привлечеш вниманието им и ще се приближат до теб“. Маркус съзнава, че любопитството е много важна примамка, ако художникът съумее да се възползва от него.

В онзи следобед той държеше вече от няколко часа невидимата точка. Русо къдрокосо момиченце с оранжева рокля и червени очила (от последната група посетители) се повдигаше на пръсти, за да надзърне в шепата на Маркус. Когато най-сетне момиченцето се увери, че там няма нищо, Вайс така и не можа да види изражението на лицето му — като произведение на изкуството той имаше задължението да стои, вперил напред оцветените си в бяло очи. Питаше се какво, по дяволите, прави малко дете в галерията, където бяха изложени само картини за възрастни. В действителност Маркус би наложил забрана да го гледат зрители под тринайсет години. Той нямаше деца (коя ли картина може да има?), но дълбоко уважаваше малките и смяташе, че „обликът“ му като творба на Нимайер никак не беше детски — бе напълно гол, тялото му бе лакирано с помощта на дермален аерограф в бронзов цвят, а пенисът му и тестикулите (обезкосмени и добре откроени) в матовобяло, също като очите. Челото му се опасваше от пищна корона от жълти и небесносини пера на пурпурни точки, наподобяваща ацтекски накит или пък оперение на тропическа птица. Изваяните му мускули, оформяни в продължение на години с търпението на майстор макетист, се очертаваха поотделно в металнобронзовата си лъскавина и отразяваха пробягващите сенки и блясъка на халогенните прожектори.

Уморен да държи Нищото, той с радост установи, че е време да затварят. Разбра го, когато се появи сътрудникът по поддръжката на „Ритъм/Равновесие“ от Филип Мосберг. „Ритъм/Равновесие“ бе маслена картина, представяна срещу него от седемнайсетгодишно платно на име Аспазия Данилу, обагрено в меки, почти разводнени тонове, под които тялото ясно прозираше. Венериният хълм на Аспазия бе окосмен, понеже Мосберг никога не използваше за творбите си депилирани платна. Картината примигна, размърда се, връчи на сътрудника атлазения чаршаф, прикрепен към лявата й ръка, и чевръсто се отправи към банята, като пътьом махна на Маркус на раздяла. До утре, Маркус, пак ще се видим. Разбира се, ще се гледаме през целия ден. Очарователната Аспазия бе хубаво платно. Според Маркус тя щеше да стигне далече, но засега бе само на седемнайсет и изпълняваше първия си оригинал. Маркус бе опитал да я свали още с пристигането й в галерията, но момичето се измъкваше с разни извинения и редовно отблъскваше ухажванията му, докато най-сетне той проумя, че в някои житейски области Аспазия притежава значителен опит.

Маркус беше картината на Кейт Нимайер „Искаш ли да играеш с мен?“ Струваше дванайсет хиляди евро и не хранеше надежда, че ще го продадат. Бе останал последен в залата. Не му помагаше нито един сътрудник, никой не идваше да му свали короната от пера — налагаше се да си тръгне сам. Дланта, в която държеше Нищото, го наболяваше. Цялата ръка го наболяваше.

— Au revoir, Хабиб.

— Au revoir, господин Вайс.

Маркус отдръпна босите си, оцветени в бронзово и черно нозе от лъскавия път на прахосмукачката на Хабиб. Със служителя по чистотата на етажа той поддържаше много добри отношения. Преди да се премести в Мюнхен, Хабиб бе живял в Авиньон, а Вайс се възхищаваше от този град (на два пъти го бяха излагали в галерия на брега на Рона) и с удоволствие канеше мароканеца на бира и цигари, между другото и за да усъвършенства френския си. Освен това, забележителният Хабиб се занимаваше с дзен-медитация, най-доброто средство да се сприятели с Маркус, с когото си разменяха книги и споделяха мисли.

Но онази вечер Маркус побърза да се сбогува с Хабиб. Нямаше време.

Дали тя щеше да го чака? Надяваше се, че да — не смееше да допусне обратното. Бяха се запознали едва предния следобед, но Маркус бе достатъчно опитен, за да усети, че момичето никак не се шегува. Каквато и да беше, каквото и да очакваше от него, Бренда гледаше сериозно на нещата.

Той слезе по стълбите до банята на втория етаж. Когато влезе вътре, Зиглинде, превъплътена в „Дриада“ от Херберт Ринзерман, вече се бе надвесила над мивката. С глава под кранчето тя силно разтъркваше коси. Спортната й фигура представляваше огънат сноп от мускули без грам тлъстина. Опрени на стената, стояха изкуствените къпинови клони, обвиващи я в картината, украсени с червени точки — капчици изкуствена кръв. На левия й глезен се виеше натруфеният подпис на Ринзерман. Маркус и Зиглинде се бяха запознали преди две години в Берлин, на лекции на Лудвиг Вернер за платна от всякаква възраст. Оттогава бяха приятели. Сега отново се бяха срещнали в галерия „Макс Ернст“.

Маркус се наведе към нея, като внимаваше да не повреди короната от пера, и се обади с преправен глух глас.

— Добър вечер.

Лицето на Зиглинде изплува от водата, сякаш изковано от мънички перли.

— Здравей, Маркус! Как са нещата при теб?

— Не много зле — усмихна се загадъчно той, докато сваляше короната.

— Днес ми изглеждаш много радостен. Да не са те откупили?

— Няма начин.

— Да не би да се очертава нов оригинал?

— Може би.

Зиглинде се завъртя към него и подпря ръцете и задните си части на ръба на умивалника. Късата й коса бе като мокър златен шлем. Тя гледаше Вайс с цялото предизвикателство на своите деветнайсет години.

— О, радвам се. Беше ми омръзнало да те гледам намазан с бронз. Мога ли да узная кой художник смята да остане в историята, като изработи нещо с вас, господин Вайс?

— Гледай си своята работа — отвърна полу на шега Маркус.

Зиглинде се разсмя и продължи да се мие. Маркус се изправи под един от душовете и прикрепи шише разтворител към струята. Маслената боя от тялото му започна да се стича под коленете. Той се въртеше, отдаден в цял ръст на удоволствието. През открехнатата врата успяваше да зърне отделни части от тялото на Зиглинде, мимолетни видения на младите й мускули. „Младост, безвъзвратна точка — помисли си той. — Когато си младо платно, бързат да те купят и ти плащат повече“. Спомни си, че Ринзерман бе успял да продаде Зиглинде на старо баварско семейство като сезонна картина на открито. Да се продаде такава творба не е лесно, тъй като сезонните картини са годни да бъдат изложени само през определен период на годината, в случая с „Дриада“ — през лятото. Маркус бе виждал творбата няколко пъти. Не че Ринзерман му харесваше особено, но все пак намираше „Дриада“ за повече от приемлива. Изглеждаше като подобие на горска нимфа, оцветена в отсенки на портокалово, охра и розово, обвита в къпинови клони, чийто бодли сякаш се забиваха в голото й тяло. Изражението на лицето бе истинско попадение: смесица от страх, изненада и болка. Но по мнението на Маркус притежателят й бе по-добър от самата творба — за такъв собственик всяка картина можеше да мечтае веднъж на десет години. Клиентът не само се бе съгласил да постави Зиглинде в градината за тригодишен срок, без да я заменя (това бе равнозначно на три месеца редовна работа и оставане на разположение през останалото време през цялата година), а и освен това, не бе създавал никакви пречки, когато я отстъпи за временната изложба в градските галерии, както например в „Макс Ернст“ в момента. При това Зиглинде получаваше допълнително хиляда и петстотин запетая трийсет и две евро на месец като откупена, но включена в изложба картина. Вайс се радваше за нея, ала нямаше как да избегне и убождането на завистта. На лицето на приятелката му се четеше радостта, че е била купена. Докато с „Искаш ли да играеш с мен?“ никой не искаше да играе. Сигурен беше, че Кейт няма да успее да го продаде и този път, както не го бе продала в предишните случаи. Вината негова ли беше или на Кейт?

Затвори крана на душа и опипа с поглед и с ръце чистото си от боя тяло. Естествено, поддържаше се във форма. Като верни, добре дресирани кучета мускулите му не спираха неизчерпаемата си архитектурна работа. Автори като Кейт Нимайер щяха все така да го рисуват (поне така се надяваше) още няколко години, но Маркус знаеше, че на четирийсет и три, за да оцелее, трябва да се готви за ролята на жив предмет. Пазарът се разрастваше с шеметна бързина. Колекционерите тайно трупаха живи Столове, Подпори, Маси, Вази, Пепелници и Килими, а фирми като „Суке“, „Феручоли-студио“ или фондация „Ван Тиш“ всекидневно проектираха, продаваха и използваха украшения от плът и кръв. Рано или късно законите щяха да разрешат явната продажба на такива предмети, защото инак къде щяха да се дянат остарелите платна или младежите, отхвърлени като творби на изкуството? Маркус подозираше, че ще свърши преоблечен като украшение в дома на някоя засмяна стара мома. Вземете си спомен от Германия, госпожо. Ето ви Маркус Вайс с прекрасните му седефени мускули, арийски сувенир, много подходящ за ъгъла край камината.

Пред Вайс оставаха малко възможности. Възможностите също са точки, атоми, пресечени една с друга линии, нищожни невидими частици, остатъци от нищото. Колко ли възможности бе пропуснал? Не водеше сметка. От шестнайсетгодишен бе станал модел. Бе изучавал ХД-изкуство в родния си град Берлин и бе работил с някои от най-добрите художници от своето поколение. После изведнъж всичко бе изсивяло. Той започна да отхвърля предложения, отчасти защото предпочиташе да живее спокойно. Харесваше му да бъде картина, но не до степен, че да пожертва заради това целия си емоционален живот. При все това знаеше, че шедьоврите живеят сами, не се обвързват с никого, не сключват брак, нямат деца, нито обичат, нито мразят, нито изпитват удоволствие, нито страдат. Истинските шедьоври като Густаво Онфрети, Патрисия Вазари или Кирстен Кирстенман едва ли можеха да се назоват „човешки същества“ — те бяха отдали всичко — тяло, мисъл и дух — на художественото творчество. Докато Маркус Вайс тъгуваше твърде много за живота и навярно затова бе започнал да отслабва темпото. Сега вече бе твърде късно да се поправи стореното. Най-лошото бе, че пак си оставаше сам. Не беше шедьовър, но не беше и човек, какъвто би искал да бъде. Не бе успял нито в едното, нито в другото.

Угнети го мисълта, че предложението на Бренда този следобед навярно щеше да се окаже последният му шанс.

Когато излезе, Зиглинде го чакаше пред вратата на съблекалнята. Често си тръгваха заедно. Спуснаха се по стълбите със саковете на рамо: в неговия бе прибрана короната от пластмасовите пера на ацтекски папагал, а в нейния лежаха къпиновите клони. Етикетите, окачени на китките на двамата, се поклащаха при движенията им. Зиглинде говореше, а Маркус отвръщаше едносрично. Чувстваше се все по-изнервен. Ако Бренда не бе удържала думата си, ако не го чакаше долу, както бе обещала, той щеше да се сбогува и с тази възможност.

Реши да подхване разговор на каква да е тема, за да избегне любопитните въпроси на приятелката си.

— Знаеш ли? Днес следобед някакво девет-десетгодишно момиченце прекара поне половин час загледано в мен. Не разбирам какво става. Законите срещу детската порнография са все по-строги, но няма пазачи, способни да забранят достъпа на деца в галерия за възрастни.

— Обявили са ни за художествени ценности, Маркус, нали знаеш. Децата могат да гледат „Давид“ на Микеланджело, също както могат да видят „Искаш ли да играеш с мен?“ от Кейт Нимайер. Обратното би означавало да се правят обидни сравнения.

— Все пак си мисля, че за децата би следвало да се направи нещо — настоя Маркус. — Не ги приемам като зрители, а още по-малко като картини. Не е редно да се допускат картини под тринайсет години.

— Ти на каква възраст започна?

— Ами, май преди да навърша дванайсет.

Зиглинде се разсмя. После рече:

— Наистина, въпросът с непълнолетните творби е сложен. Ако ги забраниш, ще трябва да забраниш и появата на деца във филмите и в театралните представления. А помисли и за рекламите. За мен е много по-непочтено да се използва детското тяло за продажба на дамски превръзки, отколкото да го изрисуваш и да го поставиш неподвижно като произведение на изкуството. Според мен… Ей! Слушаш ли ме?

Маркус не отговори.

Бренда го чакаше, застанала между две колони.

Тя кимна с глава за поздрав към Маркус, а той й отвърна с усмивка. Сърцето му биеше силно, сякаш не бе слязъл по стълбите, а ги бе изкачил през три стъпала.

— Здравей — рече Маркус, като се приближи.

Младата жена отново кимна с глава. Не гледаше към Маркус, а към момичето до него. Вайс се видя принуден да ги запознае.

— Това е Бренда. Бренда, запознай се със Зиглинде Албрехт. Зиглинде може да ти даде няколко урока как да станеш сезонна картина и как да бъдеш откупена.

— И ти ли си картина? — попита Зиглинде с открита усмивка, оглеждайки Бренда от горе до долу с вдигнати несъществуващи вежди.

— Не — рече Бренда.

— Би трябвало да станеш. Веднага ще те откупят, който и да е художникът.

Маркус с удоволствие долови в гласа на приятелката си тих акорд на ревност.

— Моля те, Бренда, извинявай за изкривеното мислене на Зиглинде — пошегува се той.

— О, но това беше похвала, глупчо! — потупа го с длан Зиглинде.

Бренда приличаше на кукла, настроена единственото да кима утвърдително с глава и да се усмихва, каквото и да й кажат. Но според Вайс тя нямаше нужда да казва каквото и да било: лицето й говореше с ненадминато красноречие.

— Бренда не е картина — поясни той — макар и да изглежда така… Тя е нещо като… търговец на картини.

— О, значи делова среща — Зиглинде жизнерадостно целуна Вайс по устните. След това намигна на Бренда с едното си око без мигли. — Тогава по-добре да ви оставя сами, за да си поговорите спокойно. Ще се видим след два дни, господин Вайс.

— Нямаме друг избор, госпожице Албрехт.

Макар че на следващия ден галерията беше отворена и Зиглинде щеше да дойде на работа, Маркус ползваше във вторник почивен ден. Зиглинде не знаеше на какво се дължи това доста странно решение у все още непродадена картина, но лукавите й подпитвания на тази тема се бяха сблъскали със стена от едносрични отговори и тя не бе посмяла да настоява повече. Ала бе уверена, че Маркус работи нещо друго на много по-скрито (и по-възмутително) място от „Макс Ернст“.

Докато Зиглинде се отдалечаваше по „Максимилианщрасе“, косата й постепенно се превърна в златиста точка. Маркус постави ръка на гърба на Бренда и леко я побутна, подканяйки я да тръгнат заедно в обратна посока. Беше последният понеделник на юни и улицата бе задръстена от хора.

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Защо? — запита Бренда.

Той сви рамене.

— Не знам. Като че ли вчера всичко се случи твърде бързо. Нали не се сърдиш, че те представих на Зиглинде като търговец? Трябваше да й кажа нещо. Пък и Зиглинде не е клюкарка.

— Няма нищо. Къде отиваме?

Маркус се спря и погледна часовника си. Даде си вид, че сякаш в момента непринудено му хрумва нещо, макар в действителност да бе подготвил всичко от предния ден.

— Какво ще кажеш да пийнем преди вечеря?

Мястото, където я покани, се наричаше „Дреболията“. Намираше се на една от пресечките близо до галерията, но картините и скиците предпочитаха заведенията по булеварда и рядко ходеха там, тъй че с малко късмет щяха да се порадват на известно уединение. В „Дреболията“ всичко се продаваше по мъничко: спиртните напитки се предлагаха в малки бутилчици като в хотелските стаи, а кубчетата лед бяха с размерите на заровете за покер. Барът беше на самообслужване и зад плота (на височина до кръста на възрастен човек) се виждаха машина за кафе еспресо, подобна на сребриста кутия за обувки с три лоста, тесни като первази полици, мънички черни дъски с менюто за деня, изписано с неподходящ за късогледи хора почерк, а вечер умалените електрически крушки по тавана превръщаха цялата обстановка в нещо като куклен театър. Като музикален фон звучаха остри, треперливи звуци на соло цигулка. Но оттам нататък Гъливер прекрачваше в страната на великаните и всичко внезапно се уголемяваше: сервитьорите зад бара се извисяваха над обичайния ръст, а цените в менюто надвишаваха средното равнище. Маркус съзнаваше, че „Дреболията“ е много над неговия бюджет, но пред Бренда не желаеше да се скъпи в разходите — искаше да й направи впечатление, за да й стане ясно, че той е привикнал на най-доброто.

Намериха маса с две табуретки в отдалечен ъгъл. Макар да възнамеряваше да започне с бира, когато Бренда си поръча уиски, Маркус реши да последва примера й. Получи два чудесни напръстника „Гленфидиш“ и две чаши невероятно прозрачен и стегнат лед като от чиста светлина. Докато приближаваше с напитките към тяхната маса, успя да огледа момичето. Впечатлението му от предишната вечер не се промени много. Тя беше доста слаба, но безспорно привлекателна, гъстата й руса коса бе завързана на опашка, спусната по гърба й като дебела четка за рисуване. Колкото до облеклото — жакетче и къса поличка в тъмносиньо (предния ден носеше блузка и къси джинсови панталонки). Дрехите бяха смачкани и малко поизбелели, но тъкмо това привличаше още повече Маркус. Обувките й бяха с тънки като игли токчета и според него никога не изглеждаха старомодни. Забеляза, че тя не носи чантичка. Не носеше и чорапи. Хареса му мисълта, че не носи нищо друго, освен видимото.

Когато седна, Маркус си даде сметка, че тя го гледа без усмивка. Сините й очи без блясък му напомняха за нещо, но в момента не можеше да установи какво точно: неподвижни, пронизващи точки. Точки като умалени ями с отпадни води.

— А сега — каза й той, докато й поднасяше чашата „Гленфидиш“, без да отделя поглед от тези точки — ще ми кажеш истината.

— Винаги ти казвам истината — отвърна тя.

За първи път Маркус разбра със сигурност, че тя го лъже.

Започнаха въпросите. Посетителите в претъпкания салон на „Дреболията“ се сменяха постоянно, но той не го забелязваше — бе съсредоточен в разпита. Маркус беше стара картина и никой не можеше да го измами лесно, особено такава кукличка. Докато забележи, лилипутският лед бе разводнил вкуса на уискито. Тя също не бе пила Бог знае колко — поднасяше чашата към устните си между отговорите, но не личеше да преглъща. Всъщност не личеше да прави каквото и да било. Седеше, кръстосала голите си крака, и гледаше право в Маркус, докато му отговаряше.

— Защо приятелите ти са избрали мен за тази работа?

— Вече отговорих на този въпрос.

— Искам да го чуя пак.

— Търсят нови хора. Изпратиха ме в Мюнхен да те видя, нали ти казах.

Говореше немски отлично, но Маркус не успя да установи с какъв акцент.

— Това не е отговор на моя въпрос.

— Предполагам, че си им харесал като картина, не знам. Би трябвало да питаш тях. Аз съм тук, само за да се помъча да те привлека.

Разбира се, девойката се мъчеше да бъде честна. Маркус отпи още една глътка „Гленфидиш“. Цигулката в „Дреболията“ поде валс от музикална кутийка.

— Опиши ми отново творбата.

— Ще е нужен месец, за да се изработи, не мога да ти кажа къде. След това направо ще я продадат. Всъщност това е поръчка. Няма да узнаеш кой е купувачът, но ще заминете на юг. Вероятно в Италия. Става дума за неинтерактивна акция на открито. Продължителността й е по пет часа на ден и ще трае до есента.

— Колко души участват?

— Не знам, но е стенно пано. Знам, че има възрастни и юноши. Струва ми се, че е на митологична тема.

— Мокра ли ще е или чиста?

— Ще е чиста. Всички модели участват доброволно.

— Деца?

— Само юноши.

— Възраст?

— Над петнайсет.

— Добре — Маркус се усмихна и се наведе над нея. На моменти кафенето се препълваше и нямаше как да говори тихо от разстояние. — Дотук с привидното обяснение. Сега искам да знам истината.

— Какво имаш предвид?

— Юноши и възрастни заедно в стенна акция, вече продадена, преди да е нарисувана… А за начало ми изпращат момиче да ме „привлече“. — Опита да се усмихне с вид на обиграно платно. — Слушай, от много години съм в занаята. Рисували са ме Бунхер, Феручоли, Брентано и Уорън. Имам известен опит, все пак.

Маркус не отмести поглед от очите й, дори когато обърна чашата отвесно, за да я изпие до дъно. Лавина от лед се изсипа върху носа му. Не беше ли малко замаян? Едва ли.

— Ще ти призная нещо. Миналото лято участвах в незаконен арт-шок край Химзее. Нарисуваха ни в ателие в Берлин и ни закупиха, за да ни показват през лятото за по три дни седмично в частно имение на брега на езерото. Бяхме четирима юноши и трима възрастни, включително аз. — Маркус гледаше окачения на китката му етикет. — Изживяването беше… Как да го определя? Мисля, че думата е ужасяващо. Имам предвид смисъла, в който са ужасяващи арт-шоковете. Разбира се, имаше известен риск. Една от фигурите беше едва на тринайсет години…

— Искаш повече пари — прекъсна го Бренда.

— Искам повече пари и повече информация. Остави празните приказки за митологията. Откакто свят светува митологията и религията са най-изтърканите оправдания в изкуството. Арт-шокът ми край Химзее беше уж религиозен, представяш ли си? — Напуши го смях, но видя, че момичето не се разсмя и си наложи да се сдържи. — В края на краищата винаги всичко се е свеждало до показването на голи тела и насилие, все едно дали е бил Микеланджело в Сикстинската капела или Тейлър Уорън в неговата бърлога в Ливърпул. Това винаги е било най-доброто и най-скъпото изкуство. — Вдигна показалец, за да подчертае думите си. — Кажи на своите „приятели“, че искам да знам точно какво ще трябва да правя. Искам също така да подпиша договор за пределно допустимите граници и друг за освобождаване от отговорност — не вършат много работа, ако те обвинят, че си позволяваш разни неща с непълнолетни, но все пак ако има жалби, художниците поемат най-лошото. Искам и доказателства, че картината ще е чиста и че няма да участват, доброволно или принудително, никакви деца. И искам двойно на това, което ми каза вчера: двайсет и четири хиляди евро. Всичко това за начало. Ясно ли се изразих?

— Да.

Последва мълчание. Изведнъж Маркус помисли с горчивина, че не биваше да й разказва за арт-шока край Химзее. Тя щеше да остане с впечатлението, че го канят само за неофициални прояви, макар донякъде да беше точно така. В добрите си времена Вайс бе продаден в няколко големи хипердраматични оригинала. Но сега почти целият му доход идваше от интерактивни срещи от типа на арт-шока. Творби като картината на Нимайер (или тази на Джили, за която предпочиташе да не споменава) бяха просто посредствени изключения.

— Да тръгваме ли? — предложи той.

Когато излязоха от кафенето, почти всички магазини светеха. На витрините на галериите по „Максимилианщрасе“, все още стояха изложени късни платна с композиции от по две или три фигури. Силуетите, дрехите (или отсъствието им) и цветовете се надпреварваха да привлекат вниманието на многобройните разнородни зрители. Картини едва ли не за всеки джоб — от нещастниците, представени като скици на непознати автори за по три-четири хиляди евро всяка, до творбите на големите майстори, чиято цена неизменно се договаряше по време на скъпи вечери и чиито платна скоро преставаха да се излагат (те никога не се явяваха на витрините), а бяха откарвани от професионални охранители в хотелите или наетите къщи. Момичета на кънки раздаваха каталози на още по-неизвестни галерии и на майстори на портрети от серубластин. Маркус събираше всички рекламни материали. Когато стигнаха до ъгъла на Националния театър, осветен за вечерната премиера, той се обърна към момичето и рече:

— Е и?

— Ще предам исканията ти на моите приятели и скоро ще ти отговоря.

Маркус се наведе над ухото й, за да надвика уличния шум. Тогава установи, че Бренда не мирише на нищо. Сиреч миришеше на нещо, но то беше като точка — пресечни линии на мирис (невъзможно е да се мирише на нищо, винаги има нещо, някакъв остатък, някакво петънце от аромат). Отбеляза си тази нова черта. Не понасяше обонятелните нашествия, на които го подлагаха някои жени.

— Не те питам за работата, а за тази вечер — уточни той с усмивка на прелъстител. — Къде предпочиташ да отидем?

— А ти?

Познаваше някои места, които биха й се сторили забавни. Някои бяха интересни, като интерактивната среща в квартал „Хайдхаузен“, където посетителят, независимо дали беше модел или не, се преобразяваше в картина. Ала ръката, легнала върху жакетчето на момичето, сякаш сама направи избора.

— Настанил съм се в мотел в Швабинг. Не е нещо особено, но долу има чудесен вегетариански ресторант.

— Съгласна съм — рече Бренда.

Качиха се на такси, въпреки че Маркус винаги вземаше метрото от „Одеонсплац“. Малкият ресторант беше пълен, но Рудолф, съдържател и готвач, се усмихна на Маркус и ги настани на отдалечена маса. За господин Вайс винаги имаше маса и дори бутилка вино, как иначе, и на младежа му стана много приятно, че го посрещат така в присъствието на Бренда. Поръча зеленчукови щрудели и изключително вкусни пресни аспержи. Докато вечеряха, през повечето време той й разказваше за слабостта си към дзенбудизма, медитацията и вегетарианската храна и описа как всичко това му бе помогнало да стане картина. Будизмът му беше прет-а-порте, сам той го признаваше, чиста приумица, някаква глупост, за да понася по-леко живота, но Маркус се съмняваше, че през XXI век някой може да изпитва по-дълбока вяра от неговата. Разказа също и няколко смешки за художници и модели, и успя да накара съвършените загадъчни устни да се разтегнат донякъде. Ала времето минаваше и темите му за разговор се изчерпваха. За него това бе необичайно, не му се случваше почти никога. Сред приятелите си той се славеше като приказлив и имаше отлична памет за шеговитите истории. Нека ви разкажа нещо за едно момиче на име Бренда. Запознахме се в Мюнхен… „Да ме видеше отнякъде Зиглинде…“ Внезапно осъзна, че ще подлудее от желание към Бренда. Това го дразнеше, защото знаеше, че тя е изпратена да го „зариби“, а той не само бе налапал въдицата, а и я смучеше с наслада. Но не можеше да отрече, че онези типове, които и да бяха те, бяха направили правилен избор: Бренда беше най-изкусителната жена в живота му от много време насам. Разпалваше го безучастното й държане, умението й да не разкрива тайните си, като същевременно държеше открехната вратата пред него. Драги мои, да знаете само какво момиче… Все пак Маркус се мъчеше да не се издава. Не искаше тя да разбере, че толкова бързо е постигнала целта си. Но нима вече не го знаеше? Нима наситено сините точки не го наблюдаваха с някакъв подигравателен блясък?

— Не си немкиня, нали? — попита той по време на десерта.

— Не.

— Американка?

Тя отрече с глава.

— Ако не искаш, не ми казвай — подхвърли Маркус.

— Не ти казвам — отвърна тя.

— Изобщо не ме интересува откъде си.

Устните му трепереха. Нейните бяха като нарисувани върху дърво.

Побърза да плати и си тръгнаха. Пънкарят, обслужващ рецепцията на мотела, сякаш бе приготвил ключа едва ли не още преди да го види. Стаята беше малка и лъхаше на влага, но му беше все едно дали се намират в салоните на „Резиденц“ или в обществен клозет — не това го занимаваше в момента. Бутна Бренда навътре в тъмното и потърси с уста нейната. Тя с лекота се освободи от ласките му, огъна колене и започна да се спуска като в безтегловност по гърдите му. Досетил се за намерението й, Маркус изстена.

Не бе очаквал това. Мислеше си да продължи предварителната игра, докато тя се съблича, или да я разсъблече той сам, например на пода, както обичаше Кейт Нимайер. Художничката бе една от последните му трайни връзки и при посещенията й в Мюнхен се бяха любили в мотела на Маркус, в нейния хотел, дори веднъж в една от галериите на музея — картината и художничката слети в едно. Но Бренда бързаше твърде много. Маркус беше сигурен, че ще се взриви, преди дори да успее я докосне.

— Почакай — прошепна разтреперан. — Почакай малко…

Но опасенията му не се потвърдиха. Тя знаеше кога да спре и кога да усили ритъма, и кои точки не бива да докосва в началото. След обезсилващо въведение, устата на Бренда обви члена му като калъф от нажежена кожа, като в същото време дланите й, впити в бедрата на Маркус, го теглеха към себе си. Боже, момичето беше като вакуумна помпа. Кундалини, змията на сексуалната енергия, надигна късата си главичка вътре в него и запита какво става. Маркус стенеше, драскаше хоросана по стените, и после прехапа устни в невероятен миг на изстъпление. Когато всичко свърши, останаха все така, той с опряно на стената чело, поемайки недвусмисления вкус на собствената си кръв — устните му бяха пресъхнали от разтворителите и от хапането пукнатините се бяха разранили, — а тя на колене, също така поела вкуса на Маркус. Равновесието на сокове в устата на двамата се стори на Вайс израз на художествено съвършенство.

Бренда се изправи и Маркус запали светлините на малката стая.

— О! — рече. И добави: — Не беше лошо.

Не получи отговор. Да знаете само какво мълчаливо момиче. Очите на Бренда го наблюдаваха, без да мигнат, кръгли черни точки сред кръг от синя празнота. По устните й нямаше нито петънце. Съвършеното й, правилно очертано лице притежаваше силата на някакво отчуждение, някаква безвъзвратна освободеност от чувства и събития, и Маркус успя да намери само едно определение на това — символ. Внезапно Бренда му се стори символ, своеобразен архетип на неговите желания. Осъзна, че ако нещо не му достига у нея, то бе частица неповторимост, частица несъвършенство. В мозъка му се заредиха въпроси без отговори: за предпочитане ли беше личностното пред архетипа, несъвършеното пред съвършенството, емоционалното пред интелекта, естественото пред художественото? Когато си даде сметка, че за да го връхлетят всички тези размисли, бе достатъчно само едно смукане, той почти прозря трагизма на човешката съдба.

Опита да я целуне, но Бренда отстъпи назад.

— Няма ли да поседнем?

Преди тя да се отдръпне, Маркус бе успял за един бегъл миг да плъзне пръсти по прекрасната й кожа. Усети (макар да му се стори невероятно), че за първи път докосва голата повърхност — тя приличаше на бебешка кожа, но малко по-стегната от нормалното. Попрезряло бебе. По върховете на пръстите му остана едва различима точка (защото в края на краищата всичко се свежда до точка) леко лепкава мазнина. Според него Бренда не се бе намазала с крем, просто кожата й бе по-мазна от обикновено, нищо повече; знаеше, че има такива случаи. Запазват се млади завинаги. Тайната на вечната младост и на преждевременната смърт е една и съща — мазнината. Навярно от тази проста, безкрайно дребна причина произтича печалният факт, че завинаги млади остават единствено онези, които умират млади.

Ала в края на краищата светът едва ли бе толкова лош, щом природата бе способна да сътвори същество като Бренда. Маркус реши да й се порадва педя по педя през тази безкрайна нощ.

Спомни си, че има подръка малка бутилка „Балънтайнс“. Закрачи напред-назад из стаята, за да приготви чашите с уиски. Бренда се отпусна на единственото кресло и кръстоса крака. Можеше да достигне с ръка масичката, отрупана с препаратите за всекидневна употреба на Маркус: лосиони за моделиране на мастна тъкан, козметични кремове, комплекти контактни лещи, ароматизатори и бои за коса. Редом с разнообразните шишенца лежеше черна маска. Бренда я взе в ръка.

— Внимавай. Утре ще ми трябва — рече Маркус. Тъкмо поднасяше уискито, когато ненадейно се сепна. — По дяволите!

Току-що си даде сметка, че е забравил сака с боите (с каталозите и короната от пера, дявол ги взел!) в ресторанта на Рудолф. Но вече беше твърде късно да си го прибере. „Няма значение — рече си той — Рудолф ще го пази“.

Бренда върна маската на мястото й.

— Мислех, че участваш само в „Макс Ернст“.

Все още замислен за забравения сак, Маркус отвърна разсеяно:

— Не, наеха ме също и като заместник в творба на Джанфранко Джили, само във вторник. Утре следобед е мой ред. Всъщност дойдох в Мюнхен главно заради картината на Джили. Да ти налея ли още?

— Ако ще пиеш и ти.

Отговорът й допадна на Маркус и той наля две щедри дози. Нощта обещаваше да е дълга. „Утре на тръгване ще се отбия в ресторанта да си взема сака — помисли си той. — Няма никакъв проблем“.

— В коя галерия те е изложил Джили? — попита Бренда.

Той се готвеше да й поднесе обичайната лъжа („местя се от една в друга“), но впечатлен от спокойното държане на момичето, реши, че няма какво да крие.

— В никоя — рече.

— Откупен ли си?

— Да, от един хотел — усмихна се той („Моята най-голяма тайна!“, помисли засрамено). — Хотел „Вундербар“, сигурно го знаеш. От най-новите и най-скъпите в Мюнхен. Забележителен е главно заради украсата с хипердраматични творби. Днес това не е никаква новост, но когато го откриха, едва ли е имало друг подобен хотел в Германия. Аз съм картина в един от апартаментите. Как ти се струва?

— Чудесно, ако ти плащат както трябва.

Колко права беше! Само с едно изречение, Бренда му бе доказала, че няма от какво да се срамува.

— Плащат ми много добре. Всъщност какво от това, че съм в хотел. Аз съм професионална картина, все едно е къде ще ме поставят. Проблемът са наемателите. — Направи гримаса и отпи глътка. — Но, ако нямаш нищо против, да сменим темата.

— Добре.

Бренда не искаше нищо, не молеше за нищо, не проявяваше никакво любопитство. Държеше се като затворена кутия, а това подкопаваше защитата на Маркус.

— Е, какво като знаеш. Само не го обсъждай с никого, това никого не засяга. А представяш ли си кой е настанен в апартамента? Звучи като подигравка, но ги смятат за една от най-великите картини в историята на изкуството. — Той произнесе подигравателните думи с пресметното презрение. — Двете фигури от „Чудовища“ на Бруно ван Тиш.

Ако бе имал намерение да предизвика някакъв ответ у момичето, не бе го постигнал. Бренда седеше невъзмутимо, с кръстосани крака (какъв съвършен блясък на голите й бедра, почти като блясъка на разкошните й обувки — ако подражава на изкуството, природата е по-живописна от живописта, нали, Маркус?)

Той вече отстъпваше пред дълго потисканите чувства. Най-сетне бе споделил с някого неприятната страна на своята работа и не можеше да спре.

— Понякога с мен става нещо особено, Бренда. Не разбирам съвременното изкуство. Можеш ли да повярваш? Тази изложба — „Чудовища“… Сигурно си я виждала или си чувала за нея. През този сезон я показват в „Хаус дер Кунст“. Уверявам те, една от големите загадки на изкуството е защо създателят на „Цветя“ е решил след това да нарисува тази поредица… Живи змии в косите на момиче, болен на смъртно легло, някакъв изрод, двамата плувнали в лой престъпници — заради тях се правя на картина. — Той замълча и отпи още една глътка. — Недопустимо е произведение на изкуството да не разбира от изкуство, нали?

За миг тя сподели усмивката му. Сетне изведнъж лицето на Маркус помръкна.

— Но не е там въпросът, въпросът са онези два нереза. Принуден съм да ги понасям само по един ден седмично, но ми струва все по-голямо усилие… Като ги слушам, ми иде да… да повърна… Изглежда ми невероятно двама толкова извратени типове да са една от великите картини на всички времена, докато платна като мен трябва да красят техните стаи…

Обзет от внезапен гняв, той поднесе чашата към устните си и установи, че е празна. Бренда го слушаше, без изобщо да помръдне. Маркус малко се засрами, задето бе разтворил сърцето си по този начин пред непознато момиче (макар да не му се вярваше, в края на краищата Бренда си оставаше непозната). Загледа се в празната чаша и после вдигна очи към нея.

— Но защо да пропиляваме нощ като тази с приказки за работа? — рече той. — По мен още има боя. Ще взема един душ и веднага се връщам. Налей си уиски. Настани се удобно.

Бренда леко се усмихна.

— Ще те чакам в леглото.

Под душа Маркус Вайс изведнъж си спомни на какво му напомнят очите на Бренда — беше същият поглед като на „Венера Вертикордия“ от прерафаелита Данте Габриел Росети. В берлинския му апартамент на стената в салона висеше в рамка копие на тази картина. Богинята, с ябълка и стрела в ръце, гледаше право в зрителя, разголила едната си гръд, сякаш за да покаже, че любовта и желанието понякога се превръщат в заплаха. Маркус харесваше Бърн-Джоунс, Дънкан, Росети, Холман Хънт и други прерафаелити. По негово мнение нищо не можеше да се равнява на загадъчната красота на жените у тези художници, излъчването на святост, струящо от техните образи. Ала изкуството е по-малко красиво от живота, Маркус знаеше това или смяташе, че го знае, макар рядко да бе попадал на толкова осезаемо доказателство като Бренда. Никой от прерафаелитите не би могъл да създаде Бренда. Тъкмо по тази причина — предполагаше той, — в своя бяг към действителността животът неизменно изпреварва изкуството. Кой знае? Може би още не бе твърде късно за живота, макар за изкуството вече да не му оставаше време. Навярно животът го чакаше някъде пред него: деца, съпруга, улегнало съществуване — буржоазната нирвана, където човек може да си отдъхне завинаги. Да се порадваме за малко на живота, драги мои, поне тази нощ.

Излезе от банята и взе една кърпа. Свали етикета на картината на Нимайер, тъй като на другия ден нямаше да му е нужен. Пак имаше силна ерекция. Чувстваше се, ако това изобщо беше възможно, по-възбуден от преди, когато неудържимо бяха нахълтали в стаята. На всичко отгоре, питието никак не му се бе отразило. Беше сигурен, че ще запази порива си до зори, с момиче като Бренда това никак нямаше да е трудно.

Стаята отново тънеше в мрак, с изключение на процежданата през щорите слаба светлина от неоновите надписи по улицата. Маркус различи момичето в примигващата полусянка. Тя му бе обещала да го чака в леглото и наистина беше там. Лежеше увита до шия в чаршафите. Очите й гледаха в тавана. „Венера Вертикордия“.

— Студено ли ти е? — запита Маркус.

Не последва отговор. Бренда лежеше все така неподвижно, с очи, вперени в една точка в тъмнината. Не беше естествено такова поведение в началото на нова любовна игра, но Маркус вече свикваше с необяснимото й държане. Пристъпи към леглото и облегна коляно на ръба.

— Искаш ли да те опознавам малко по малко, да те изненадвам? — усмихна се той, наведе се и се подпря на ръце.

Последва нещо, което в момента Маркус едва можа да повярва. Лицето на Бренда потрепна и се залюля, изви се под невъзможен ъгъл, като покров, разстлан върху трупа. След това се раздвижи. В действителност то се свлече към ръката на Маркус като пихтиеста мишка, като дребно животинче миг преди смъртта си. Изминаха няколко неподвластни на разума секунди, чудесни за описване в многобройните смешни истории на Маркус. Нека ви разкажа за деня, когато лицето на Бренда се отдели и се насочи към ръката ми. Биваше си го усещането, драги мои. Маркус гледаше разплутата съвкупност от нос, устни и празни очи, понесла се надолу по възглавницата към дланта му. Той отдръпна ръка, сякаш бе усетил болка от изгаряне, и нададе глух стон на ужас, докато най-сетне установи, че пред себе си вижда нещо като маска от пластмаса, вероятно серубластин. Куха и безжизнена, върху възглавницата лежеше буйната руса коса, привързана на опашка, нелепа като покрив без стени.

Нека ви разкажа за деня, когато Бренда се превърна в топчица, в грахово зърно, в дреболия, в Нищо. Ще ви разкажа за ужасния ден, когато Бренда се превърна в точка от микрокосмоса.

Маркус отметна чаршафите и откри, че това, което бе взел за тялото на момичето, бяха само дрехите й (жакетчето и полата, дори обувките), усукани и безформени като парцали. Такива шеги си правят учениците, за да оставят впечатление, че някой спи под одеялото.

Ала маската… Маската беше необяснима.

От разтърсилите го тръпки зъбите му затракаха.

— Бренда… — промълви той в тъмнината.

Маркус чу шума зад гърба си, но бе коленичил гол върху леглото и се възпротиви твърде късно.

Линии.

Тялото й бе сноп от линии. Косите — меки криви с дължина до тила. Очите — елипси с вписани в тях окръжности. Концентричните кръгове на гърдите. Мъничката чертичка на пъпа. Половият орган — отпечатък от крачето на чайка. Клара прокара длани по кожата си. Вдигна дясната ръка към шията, спусна я по вдлъбнатината между гърдите и по тесния коремен мускул. После обгърна извивката на бицепсите. На пипане всичко беше ново. Усети се малко по-жива: меки повърхности, готови да бъдат мачкани и променяни; очертания, способни да забавят движението на ръката, сладостни плетеници, примамливи за пръстите и за насекомите. Докосването придаде на тялото й обем.

Доплака й се, както при раздялата с Хорхе. Какво всъщност виждаше? Кожа като жълт седеф. Предположи, че въображаемата сълза, спускайки се по отвеса от клепача до ъгълчето на устната, също би прокарала линия. При все това Клара не усещаше тъга, макар да не изпитваше и щастие. Желанието й да заплаче бе породено от някаква безцветна емоция, линейно чувство, несъмнено изискващо по-подходящо определение в бъдеще. Намираше се в началото, на стартовата линия (колко точна дума) — окръглено тяло, озовало се в света на геометрията в очакване на художник, който да се спре на него, да му нанесе сенки и да му придаде своеобразие. А оттук насетне — какво? Трябваше да чака, за да узнае.

Иначе сегашното й състояние можеше да се окачестви като безтегловно. Имприматурата я бе освободила от баласта. Едва долавяше себе си. Беше чисто гола, но не усещаше студ, нито хлад, нито каквото и да било възприятие, свързано с понятието за температура. Въпреки неудобствата на пътуването, тялото й беше гъвкаво и заредено с енергия — сякаш огъната на две или изпъната на пръсти тя си бе отпочинала. Тайнственото съчетание от таблетки, които бе започнала да приема по указание на F&W, зачеркваше физиологията. Струваше й се прекрасно, че не се мята, разкъсвана от дилемите на простия къс месо. За последен път бе ходила в тоалетната преди повече от дванайсет часа. От събота насам не бе хапвала залък, но нищо не я подтикваше да се храни. Нито се притесняваше, нито беше спокойна — просто чакаше. Душата й бе изцяло в проект. За първи път в живота си Клара се възприемаше като истинско платно. Дори не платно — възприемаше се като сечиво. „Чук, вилица или револвер — рече си тя — биха я разбрали по-добре от човек“.

В главата й цареше пълна яснота. Невероятна яснота. Да мисли бе все едно да съзерцава вълнистия кръгозор на пустинята. Това също я изпълваше с радост. Естествено, Клара нямаше амнезия — тя помнеше всичко, но паметта нямаше никаква власт над нея. Паметта си беше на разположение там, в добре подредената библиотека (при желание можеше да се отдаде на спомена за родителите си, за Вики, за Хорхе), ала за да живее не й бе нужно да разлиства миналото си. Забележително усещане — беше различна, без да престава да е тя самата.

Къщата тънеше в тишина. Клара не знаеше къде са я настанили, след като самолетът се приземи на летище Схипхол в Холандия. Вероятно се намираше някъде недалеч от Амстердам. Полетът бе продължил час или малко повече, но един час се точи дълго, ако сме с превързани очи и не сме в състояние да се движим. Въпреки това времето и тялото на Клара се бяха сприятелили и тя почти не бе изпитала несгода.

Бе пътувала като художествен материал. Случваше й се за първи път. Всъщност веднъж, още като съвсем младо девойче, в The Circle я омотаха с найлонови въжета, превързаха й очите, опаковаха я с подплатена хартия в картонен кашон и я обозначиха като „Проба за обезличаване“ — задачата й бе бъдещото платно да усвои ролята си на вещ. Но сега бе съвсем друго — ставаше дума за истински материал за произведение на изкуството. Законът приемаше за „художествен материал“ всяко платно с вече поставен етикет, преминало през имприматура, дори все още да не е нарисувано. При всички досегашни делови пътувания я представяха като човек — подлагаха я на имприматура едва на мястото на изложбата. По такъв начин художниците избягваха транспортните разходи, опасността от повреди и съответните мита по границите. Изтичането на художествени произведения под формата на лица, изпращани като обикновени пътници, а след това рисувани в друга страна, все още не представляваше квалифицирано престъпление и се налагаше спешно да се предприемат законодателни мерки в този смисъл. Но ето че сега я превозваха като художествен материал според всички необходими условия.

Клара не успя да огледа отвън десетместния самолет, изпречил се пред нея в края на коридора, по който я поведе мъжът с униформа. Вътре в кабината я очакваше работник в оранжев комбинезон. Той изобщо не се обърна към нея по име и всъщност почти не я заговори (тъй или иначе не знаеше испански). Пое я с ръкавици (след имприматурата всички я пипаха с ръкавици) и й помогна да полегне на носилката, вдигната до четирийсет и пет градуса под главата, опасана отвсякъде с надпис FRAGILE — чупливо, — като буквите запълваха изцяло тапицерията по дебелина. Повдигнаха краката й на възглавничка и това я накара да присвие колене. Не бе нужно да се съблича (да свали горнището и миниполата). Напротив, мъжът я обви в допълнителен найлонов саван, подобен на свободна туника без ръкави, и я украси с предупредителни лепенки на холандски и английски. Свали й само обувките. Прикрепиха тялото й към носилката с осем изключително меки разтегателни връзки: една на челото, две под мишниците, друга на кръста и още четири — на китките и глезените. Когато ги поставяше, работникът съобрази, че на дясната китка и десния глезен етикетите трябва да останат отгоре. Той проговори едва когато й надяваше маската, много подобна на тези, които раздават на пътниците, за да спят по време на полет.

— Пази очи — рече той.

До момента на приземяването никой повече не й продума.

По време на пътуването мракът се разкъса само за няколко мига: отместиха маската и й поднесоха дълга отвесна линия, вкарана в плътно затворена пластмасова чаша. Тя отпи, макар да не изпитваше жажда. Беше плодов сок. Установи, че наоколо, в кабината и на земята, се бе свечерило. Докато поддържаше чашата, за да й е по-лесно да пие, работникът провери дали ластичните връзки под мишниците, на кръста и на китките не са твърде стегнати. После промени положението на етикетите, за да не я протрият. Друг служител огледа корема й с медицинска лампа. Охлабиха леко средната връзка. Тя не помръдна (макар че можеше), защото нямаше нищо против да остане в едно и също положение през целия ден. Когато приключиха с наместването, отново й надянаха маската.

Усети приземяването както нероденото бебе би възприело спускането на майката с виенско колело. Така Клара си даде сметка, че вътре в тялото ни неведомо устройство долавя посоките, изкачването и спускането, ускорението и спирането. Нещо като съзнанието на стрела или на линия, тъй да се каже. Инерцията я подхвана с цялата си мощ като опитен танцьор — напред, после назад… Най-накрая неудържимият буфер на колесника се вкопа в земята.

— Внимание… Стъпало… Внимание… Стъпало…

Придържаха я за лактите, докато слизаше по стълбичката. Полъхът на вечерния ветрец й разкри близостта на Амстердам. Холандия я опипа по бедрата, повдигна краищата на найлоновия покров, погали я по корема и по затопления гръб. Почувства обещанието в този радушен прием от страна на безсрамната и студена Холандия, проникната от мириса на газьол и реактивни мотори. Въздушната струя отметна наляво етикета на шията й.

Бяха спрели в самия край на летище Схипхол. Мигащи светлини изграждаха декорите. В подножието на стълбичката чакаше нов служител с товарна количка, от тъй наречените „капсули“. Клара бе виждала такива колички и преди, но нямаше личен опит с тях. Всъщност си беше покрита носилка, много подобна на самолетната, но с изправена облегалка, с покривало от пластмаса с отвори за дишане и с още предупредителни лепенки. Когато спуснаха покривалото над главата й, шумовете заглъхнаха, но нищо не й пречеше да гледа през найлона. Бяха й свалили маската. Чувстваше се много по-удобно отколкото в самолета (можеше, например, да протегне крака), но това преимущество не й направи особено впечатление. Служителят застана отзад и започна да я бута.

Изминаха няколко метра по посока на ниска сграда, очертана в дълги прави линии, а зад нея се извисяваше стройната линия на контролната кула. Върху фасадата на ниското здание блестяха компютърните печатни букви на надписа: Douane, Tarief — митница. Облечени в туники тела, мускули, голота, оранжеви и сини етикети на шиите, лица без вежди, лъскава от имприматурата кожа, коси в цветовете на дъгата, плешиви огладени глави, млади момичета и момчета, юноши, деца, красиви чудовища, събрани на открито в мрака на мигащите светлини, все още незавършени канонични образи, все още немоделирани модели (забеляза неописуемо създание на инвалидна количка, бръснато, преминало през имприматура — то обърна глава, за да я изгледа на минаване, с вид на упоено с наркотик извънземно) чакаха на опашка, за да минат през митницата. Много от тях бяха пристигнали дотук на групи, дори без охрана, тъй като прехвърлянето им не изискваше особени съоръжения. Клара остана възхитена от засилената търговия с художествени произведения в Холандия. Подобно нещо нямаше в Испания, където липсваше миграционно законодателство в областта на изкуството, както в редица други области. Колко ли би струвала всяка от тези творби? Най-евтината, пресметна тя, сигурно възлизаше на не по-малко от хиляда долара.

Вкараха капсулата направо в сградата, без да чака ред. Отвътре помещението приличаше на хангар с транспортни ленти и дълги маси за митническите проверки. Митничари в сини униформи повтаряха с вдигната ръка кратките си нареждания. Всичко бе подробно и точно разработено, предвидено и предписано. Спряха край една от масите. Формалностите се оказаха прости — подпечатване на формулярите, проверка на етикетите. След това я преместиха в съседна стая. С вдигането на покривалото в обонянието й връхлетя смес от мъжки и дамски парфюми. Очакваха я мъж и жена, усмихнати, мълчаливи, с добре съчетани с цвета на дрехите им хирургически ръкавици, със съответните тъмносини пропуски на реверите (отдел „Консервация“, припомни си тя). Стаята приличаше на офис — маса, столове, два изхода, отворена врата. Някой затвори вратата и за секунда й се стори, че сякаш е оглушала.

— Как се чувствате? Добре ли сте? Името ми е Бригите Паулсен, а колегата ми е Мартин ван дер Олде. Можете ли да се изправите? Спокойно, не бива да бързате.

В първия момент внезапно нахлулият в слуха й напевен испански малко я изненада. Клара смяташе, че ще се отнасят към нея както дотогава, като към обикновен материал. Изведнъж проумя причината за оказаното й внимание. Посрещачите бяха от отдел „Консервация“, а те винаги се стараеха творбите да се чувстват уютно. Тя спусна босите си крака на пода — след имприматурата ноктите й отразяваха светлините от тавана — и без никакво затруднение се изправи съвсем самичка.

— Добре съм, благодаря — рече тя.

— Господин Пол Беноа, директор по консервационната дейност във фондация „Бруно ван Тиш“, изрази съжаление, че не може да ви посрещне лично и ми поръча да ви приветствам с добре дошли в Холандия — обяви жената. — Добре ли пътувахте?

— Много добре, благодаря.

— Аз малко испански — намеси се русият мъж и пламна от червенина. — Извинете.

— Не се безпокойте — каза Клара.

— Нуждаете ли се от нещо? Желаете ли нещо? Искате ли да кажете нещо?

— В момента се чувствам добре и нямам никакви желания — отвърна Клара. — Много ви благодаря.

— Ще позволите ли? — Момичето хвана етикета на шията й.

— Извинете — рече мъжът и с облечената си в ръкавица лява ръка повдигна лакътя й, а с дясната свали етикета от китката.

— Sorry — обади се трети посрещач (не го бе забелязала дотогава) и се наведе, за да поеме етикета на глезена й.

„Всъщност е приятно понякога да се отнасят с теб като към човешко същество“, помисли си Клара. Всички създания във Вселената и повечето естествени и изкуствени предмети са благодарни за оказаното им внимание, затова Клара не се засрами от мисълта си. Лазерните лъчи се плъзнаха като драскотини (успоредни червени линии) по правите линии на баркодовете на трите й етикета. По време на проверката тя застана усмихната и неподвижна, загледана в жената — направи си извода, че е хубава, но е гримирана в много тъмни цветове; освен това бе прекалила с ружа и създаваше впечатлението, че са я удряли по бузите. Разсъблякоха я — измъкнаха през главата й найлоновата подплатена туника и свалиха горнището и миниполата. Отраженията от лампите на тавана се плъзнаха по кожата й като змиорки от светлина.

— Добре ли се чувствате? Вие ли ви се свят? Уморена ли сте?

Момичето говореше испански по „Берлиц“, докато измерваше пулса й с леки като пинсети пръсти. Когато никой в стаята не говореше, от съседните помещения долитаха въпроси на друг език. Дали бяха пристигнали много материали? Кого ли приемаха едновременно с нея? Много й се искаше да види.

Извадиха още апарати и я прегледаха с нещо като писукащи мобилни телефони. Клара заключи, че проверяват дали тялото й е непокътнато. Подмишниците, ребрата, хълбоците, бедрата, задколенните ямки, корема, срамната кост, лицето, косата, дланите, стъпалата, гърба, опашната кост. Уредите не я докосваха — приличаха на щурци с червени очички, запели в един тон, докато се носеха във въздуха на два сантиметра от кожата й. Тя им помагаше — повдигаше ръце, отваряше уста, раздалечаваше бедра. За миг я обзе ужас, когато се запита какво би станало, ако откриеха в нея някакво несъвършенство. Щяха ли да я върнат обратно там, откъдето беше дошла?

Групата бе нараснала с още един мъж, застанал встрани, до вратата в дъното; опрян на стената със скръстени ръце, той сякаш изчакваше останалите да приключат, за да се намеси. Косата му бе платиненоруса, челюстта му бе твърдо очертана, а очилата му бяха с огледални стъкла. Приличаше на гневен ариец и сигурно беше тъкмо такъв. В дясното му ухо бе разцъфнал кабел на слушалка. Клара забеляза червения пропуск на ревера — беше служител по сигурността. „Добре е да ги науча: тъмносиният пропуск е на Консервацията, червеният е на Сигурността, а пропускът на отдел «Изкуство» е тюркоазносин…“

— Всичко е наред — обяви жената. — От името на фондация „Бруно ван Тиш“ ви желая приятно прекарване в Холандия. Моля ви, при всяко съмнение или затруднение и винаги, когато се нуждаете от нещо, се обръщайте към нас. Ще ви предоставим телефон за връзка с отдел „Консервация“. Може да звъните по всяко време на деня и нощта. Колегите ще се погрижат за вас с най-голямо удоволствие.

— Благодаря.

— Сега ви оставяме в ръцете на отдел „Сигурност“. Нека ви предупредя, че техните хора няма да разговарят с вас, тъй че не си губете времето с въпроси. Но нас можете да потърсите винаги.

— А отдел „Изкуство“? — запита тя.

Ефектът на тези прости думи я изуми. Жената разтвори широко очи, а мъжете се обърнаха към нея и започнаха да й правят знаци; дори на устните на служителя по сигурността се появи тънка усмивка. Заговори жената:

— Отдел „Изкуство“ ли? О, техните сътрудници правят каквото си искат. Те се занимават със свои задачи, но никой от нас не знае, а и не би могъл да знае точно какви.

Клара си спомняше продължителното мълчание по телефона, когато я изопваха, и точките в договора, който бе подписала.

— Разбирам — рече тя.

— Не, не — отвърна неочаквано жената. — Никога няма да разберете.

Връчиха й найлонови терлици и тя побърза да ги обуе. Бяха одобрили цялостното й състояние и трябваше да се пази от повреди в последния момент. После отново й нахлузиха найлоновата туника. Клара забеляза, че не й връщат горнището и полата, но й беше все едно. Туниката меко обгръщаше голото й тяло. Служителят по сигурността тръгна напред и Клара бавно го последва, а найлонът зашушна при всяко нейно движение. Излязоха през вратата в дъното. Прекосиха съседната стая и, докато примигна, тя бегло различи край себе си гол старец с жълти етикети след имприматурата. Очите му блестяха. Дощя й се да спре за миг и да се запознае с него, но служителят по сигурността невъзмутимо се отдалечаваше. Скоро излязоха навън и се озоваха на тих частен паркинг. В колата, определена за нейното пътуване, имаше предостатъчно място. Беше тъмна на цвят камионетка с една врата отзад и две отпред. Отзад нямаше прозорци, тъй че творбата бе защитена от любопитни погледи. Освен това задните седалки бяха подвижни и всички, освен нейната, бяха извадени, тъй че пространството се оказа още по-широко. Клара разполагаше с място, за да полегне и да се изпъне на пода, без краката й да докоснат водача, но служителят по сигурността я привърза към подлакътниците с четири предпазни колана и тя не можа дори да отлепи гръб от облегалката.

Пътуването бе кратко като сън. В предното стъкло се мяркаха зелени правоъгълници с указателни надписи: „Амстердам“, „Харлем“, „Утрехт“ — стрелки, линии, светещи знаци. Нощта бе нарязана от прелитащите край тях стълбове на електропроводите, или може би на телефонните кабели. Служителят по сигурността шофираше мълчаливо. Не след дълго Клара разбра, че не се насочват към Амстердам. Светлините, грейнали пред очите й на излизане от летище Схипхол, започнаха да оредяват, а това несъмнено означаваше, че са се отклонили от шосето. Намираха се насред полето. Студена топка присви стомаха й. За миг Клара се поддаде на нелепи мисли. Нима се отправяха към Еденбург? Нима Майстора щеше да я приеме още същата вечер? Ами ако всичко бе сън и нямаше да я рисува Ван Тиш, както се бе надявала, откакто осъзна какви хора я бяха наели? Упрекна се за бълнуванията си. Добрата картина не биваше да се вълнува. Клара имаше значителен опит, бе двайсет и четири годишно платно, за Бога, бе направила първите си стъпки в The Circle и три пъти я бе рисувал Брентано. Осем години в занаята са предостатъчен срок, за да не хлътнеш в клопката на собствените си нерви, нали така? Не, не си казвай: „Ще опитам да се успокоя“. Длъжна си да останеш чужда на всичко, което се случва. Какво препоръчваше Мария Монфорт? Да бъде като насекомо. Като същество, неосведомено дори за собственото си име. Чисто и просто ленено платно, изтъкано от бели линии. Някой бе казал някога, че спомените са линии върху бяло поле: хайде тогава да ги заличим, да станем други, да не бъдем.

Клара не знаеше колко време е изминало, когато си даде сметка, че камионетката намалява скоростта. Край тях в светлината на фаровете пробягаха бледи дръвчета. Пътека. Мимоходом съзря колички, гребла, кофи, разни инструменти — напомниха й градинските сечива на баща й лятно време в Алберка. Служителят по сигурността спря колата пред някаква ограда. Слезе, отвори портата, върна се в камионетката и подкара навътре. Малко след това паркира и развърза коланите на седалката на Клара. Още щом стъпи с найлоновите си терлици върху чакъла, тя разбра, че очевидно не се намират в Еденбург. Мястото не приличаше и на никой друг град. Фаровете осветяваха нещо като зеленчукова градина. Вляво и вдясно се долавяше присъствието на нощта, несъвършена, опитомена, изтъкана от линии, издаващи близостта на жилища или фабрики, или пък на някакво малко летище или селце. Беше хладно и вятърът задърпа краищата на туниката й. Луната висеше в небето като изрязана крива тел. Усети ухание — лъхаше на гора и блато. Ароматът на земя се превърна в осезаемо възприятие в устата й, сякаш усещаше вкуса му. Отметна кичур коса от очите си без мигли. В краката й, върху чакъла, лежеше нейната собствена сянка, плътна и тъмна.

Служителят по сигурността я изчака и заедно се отправиха към къщата — едноетажна, с дървена веранда и някак си неопределен облик, сякаш постройката чакаше нейното пристигане, за да започне да съществува. Щурците излъчваха вечерните си предавания по морза. „Сигурно на разсъмване всичко ще е много красиво, но сега е доста страшно“, помисли Клара. Изкачиха се по късата стълба и чаткането на обувките на мъжа по дървените стъпала й напомни филм на ужасите, който бяха гледали с Габи Понсе преди много години.

Проблеснаха ключове. Вътре миришеше на ароматизатори за баня. Влязоха в малък вестибюл — вдясно имаше стъпала, а вляво се виждаше затворена врата. Клара веднага забеляза, че ключовете за всички лампи бяха поставени при входа. Мъжът ги натисна, стаите се изпълниха със светлина; оттатък стъпалата се разкри нещо като салон: бели стени, врати в естествен цвят, голямо огледало в цял ръст на подвижна рамка, под от бели дъски. Скоро тя установи, че такъв е подът в цялата къща. Черните линии на цепнатините между белите летви му придаваха вид на калиграфска хартия или упражнение по перспектива за изобразяване на различни ракурси. Затворената врата вляво водеше към най-обикновена кухня. Втората част на салона се простираше до края на къщата като продължаваше и покрай кухнята. Диван, избелял килим (тъмночервен в миналото?), малка ракла с три чекмеджета и телефон отгоре, и още едно огледало в цял ръст, изчерпваха цялата мебелировка. В двете огледала, поставени едно срещу друго, се раждаше безкрайността. На стената имаше само едно украшение — средно голяма снимка в рамка. Впрочем, снимката беше много особена — разкриваше главата и част от тялото на мъж, застанал гърбом към зрителя, на черен фон. Тъмната подрязана коса и сакото се сливаха с околния мрак, тъй че се открояваха единствено ушите, полумесецът на врата и краят на ризата. Фотографията й заприлича на сюрреалистична картина.

Спалнята беше вдясно — просторна стая с небесносин дюшек на пода, без гардероби или нощни шкафчета. Врата към тоалетната, подготвена за хипердраматични занимания. Зад вратата висяха няколко халата.

Служителят по сигурността просто сновеше насам-натам. Нямаше вид, че я развежда из къщата; сякаш по-скоро я оглеждаше за себе си. Когато надникна в банята, Клара долови нечия сянка зад гърба си. Беше мъжът. Без да продума, той се наведе и хвана долния край на найлоновата й туника. Тя се досети какво възнамерява да направи и вдигна ръце, за да го улесни. Мъжът измъкна найлона, сгъна го и го прибра в торба. После отново се наведе, свали й терлиците и ги напъха при туниката. Тръгна си с торбата под мишница. Тя чу стъпките му по дървения под, изскърцването на вратата, щракането на ключалката. Пое си дълбоко въздух, заслушана в сбогуването на отдалечаващия се мотор. Излезе от спалнята и погледна през един от предните прозорци — успя да зърне само как пергелът на фаровете чертае успоредни линии в тъмнината. Сетне настана мрак.

Клара беше сама. Беше гола. Въпреки това нищо не я притесняваше.

Изкачи стъпалата на вестибюла и огледа вратата. Заключена. Провери прозорците — резултатът бе същият. Огледа прозорците на цялата къща и някаква задна врата, която откри в салона, и установи, че и те не могат да се отворят без ключ. Предпочете да го възприеме по друг начин: не бяха я заключили — пазеха я. Не беше сама — беше единствена.

Единствена и добре пазена в заключената къща.

Беше ценен предмет.

Отиде в салона и се отправи към телефона, безжичен модел. Вдигна слушалката. Пълна тишина. До апарата забеляза тъмносин правоъгълник — картичка с изписан на нея номер. Предположи, че е номерът на отдел „Консервация“ („Може да звъните по всяко време на деня и нощта“), но от него нямаше никаква полза, ако телефонът беше повреден. Потърси кабела и лесно откри къде потъва в съответната розетка. Опита отново, натискайки бутоните напосоки — слушалката не даваше признаци на живот. Тогава набра номера от картичката. Когато пръстът й натисна последния бутон, прозвуча сигнала. Ето какво било, телефонът работел според случая. Затвори. Веднага й стана ясно в какво положение се намира.

Може да звъните, но само на нас.

Разбира се.

Огледа цялата тази тишина, цялата празнота върху разчертания под. Къщата представляваше безименна голота, като нея самата. Прокара ръце по бедрата си, невероятно меки след имприматурата, и по коравите етикети, привързани към тялото й, като в същото време се оглеждаше наоколо. Трябваше да започне от нулата, намираше се точно там — в началото на всичко, огладена, омекотена, сведена до най-малкото възможно изражение, облепена с етикети.

Тъй като нямаше какво друго да прави, пристъпи към едно от огледалата.

Тогава именно откри, че тялото й е само сноп от линии.

Баща й надвеси над нея бледо ъгловато лице с разкривени от близостта черти — величествения нос, големите квадратни очила, в чиито стъкла тя можеше да огледа собственото си удължено копие, — и й заговори с глас, сякаш съхранен на запис от далечното минало:

— Какъв тъжен живот, какъв тъжен живот, наистина не разбирам защо съм се родил. А ти разбираш ли? Бих искал да имам цел, предначертание като теб, за да проумея защо съм се родил и преди всичко защо съм умрял, дъще. Колко тъжно. Защо си отидох още толкова млад, преди да те опозная напълно. Бих искал да знам, защо те изоставих толкова рано, защо не мога да живея близо до теб. Може би всичко това и горчивата раздяла се дължат на необходимостта да си подготвена, защото камерите те чакат, сцената е готова, сценарият вече е написан, светлините… Виж какви ярки светлини… Всичко е за теб, ненагледна моя дъще. А лицата, които те преценяват, които те наблюдават — режисьорът, продуцентът, гримьорът… Хайде, излизай на сцената. Гледам те, гледам те и вече не мога да затворя очи. Искам да ти се нагледам веднъж завинаги, дъще.

Тогава баща й изплезва език и облизва няколко пъти горната си устна. Съвсем малък език от прави линии — ту се появява, ту изчезва с главозамайваща бързина.

Когато се събуди, Клара бе на път да се разплаче, ако вече не бе плакала — трудно е да се разбере това при отсъствието на издайническите сълзи. Помнеше съня си съвсем отчетливо, макар да не й бе ясно какво означава. Тя сънуваше баща си много често, образът му никога не напускаше съзнанието й и редовно я посещаваше. Веднъж и чичо Пабло й бе признал, че го сънува. Обясняваше го с простия факт, че баща й е мъртъв. „Мъртвите бързат да се появят, докато сънуваме“, казваше й той. И добавяше, че вечният живот се състои тъкмо в това — да населяваме сънищата на другите хора.

Клара бе полегнала върху дюшека в спалнята, в мръсната светлина на разсъмването. Изправи се и забеляза гипсовата белота на стената пред очите си и линиите на дъските по пода. Все още бе гола и етикетите висяха на нея, но нито липсата на дрехи, на чаршафи и одеяла, нито трите картончета, привързани към тялото й, бяха нарушили паметните мигове на отдиха. Седна на дюшека с крака на пода и се замисли какво следва да направи.

Тогава чу гласовете.

Долитаха от салона. Бяха поне двама души и разговаряха на холандски. Смееха се, възклицаваха. Вероятно именно те я бяха разбудили на влизане.

Едва ли бяха служители по консервацията или по сигурността. Навярно бяха работници, изпратени да поставят някакво приспособление, или хора от службата по чистотата (каква глупост). Също тъй вероятно бе да става дума за първата хипердраматична репетиция, някоя сцена с нейно участие без предварителна подготовка. Или пък самият художник, главният, който я бе наел, пристигаше с група помощници, за да изпробва материала лично. Тъй или иначе трябваше да се подготви.

Влезе в банята, отиде по малка нужда (пикочният й мехур бе препълнен, но тя почти не го бе забелязала) и внимателно се почисти с влажни хартиени кърпички. След това наплиска лицето си с вода, приглади коси (напълно ненужно — лицето й бе чисто и блестящо, а косите й в безупречно състояние) и вниманието й неволно се отклони в мисли за рокли, накити, за начина да се представи пред непознатите, за подходящи и неподходящи съчетания на цветовете в облеклото й, докато изведнъж спомни, че не се намира у дома си, а на неизвестно място в Холандия и че независимо от всичко тя е платно с етикети, следователно е длъжна да се яви без да променя вида си, които и да бяха новодошлите. Пое дълбоко въздух, прекоси спалнята и отвори вратата.

В салона крачеха напред-назад двама мъже.

Единият, по-възрастният, прегърбен под тежестта на мушамен чувал, мина край нея, без да й обърне внимание. Косите му бяха редки и носеше мръсна фланелка и джинси. Ръцете му бяха дълги и космати, почти маймунски. Зад дебелите стъкла на очилата очите му приличаха на насекоми, запечатани в кехлибар. Но очите на Клара се спряха преди всичко на тюркоазната картичка, окачена на фланелката му. Отдел „Изкуство“, съобрази тя и потръпна. За първи път виждаше представители на този строго подбран затворен кръг. Дъхът й замря, както се случва с вярващия в присъствието на великите пророци на неговата религия. Сътрудници от отдел „Изкуство“ на самата фондация „Ван Тиш“, сътрудници на Майстора и на Джейкъб Стейн! Не си ги бе представяла такива, с толкова обикновени лица, с едва ли не раздърпан вид, ала усещаше как при вида на тюркоазния пропуск сърцето й бие по-силно.

Вторият мъж изглеждаше съвсем млад. Току-що бе оставил своя сак на килима и отваряше капаците на задните прозорци — в салона нахлу цветът на утрото. Младежът каза нещо на холандски и се обърна. В този миг погледът му се натъкна на Клара, изправена на прага. Загледа се в нея. Тя леко се усмихна, но реши, че изобщо не е уместно да се представя. В това време по-възрастният мъж пусна чувала на пода, разтърка ръце и също я видя. Двамата впериха очи в нея.

— Виж ти, виж ти — рече младият на испански и пристъпи няколко крачки към нея.

Беше висок, с мургава кожа и черна къдрава коса, подстригана като четка. На Клара лицето му се стори много привлекателно — гъсти, добре очертани вежди, оформени на черта бакенбарди, мустаци и къса брада като във филм за мускетари. Носеше африкански нанизи, обеци, кожени гривни на китката и по-нагоре по ръката. Значките по жилетката му съдържаха поредица от призиви на холандски. Редом с него възрастният мъж изглеждаше като гърбав грозен прислужник. Разликата между двамата едва ли можеше да е по-голяма.

Мъжете размениха няколко фрази на холандски, сочейки към Клара. Изправена до вратата, тя остана неподвижна и невъзмутима, без дори да понечи да прикрие голотата си.

Когато двамата приключиха краткия си разговор, младият пъхна ръка в джоба на джинсите. Извади нещо като клещи с много остри извити върхове и се приближи към нея с усмивка. Клара неволно отстъпи крачка назад.

— Когато човек поеме в ръка нещо за първи път — рече младежът на напевен, южноамерикански испански, докато поднасяше клещите към шията на Клара, — най-напред сваля етикетите.

Едно по едно трите жълти картончета попадаха в нозете й — шляп, шляп, шляп.

Клара стегна коремните мускули, за да може Херардо да очертае до пъпа й осмата отвесна линия. Младежът бе с гумени ръкавици, а на врата му висеше маркер, за да отбелязва върху кожата й номерата на цветовете. Той взе маркера и почти без опора за ръката нарисува някаква завъртулка, подобна на пеперуда, под осмата линия — 8. След това свали ръкавиците и включи часовниковия механизъм.

Цяла сутрин бяха прекарали в това занимание. Клара лежеше по гръб върху раклата до един от прозорците, с ръце под врата и увиснали надолу събрани нозе. Чувстваше се леко изненадана. Винаги бе смятала, че художниците от фондацията рисуват само под въздействие на внезапните си пориви, като Басан или Вики, ала сега двамата мъже изпробваха цветовете по тялото й търпеливо и мудно. Рисуваше я Херардо: отпушваше съответното шишенце, вземаше проба с показалеца, очертаваше линия върху корема й, а под линията нанасяше номера. След всеки три-четири линии включваше малък часовников механизъм и я оставяше сама, изчаквайки цветовете — различни тонове на розовото — да изсъхнат. След това се връщаше, отваряше поредното шишенце и всичко се повтаряше.

Не й бяха казали имената си — прочете ги на тюркоазносините пропуски, до снимките. Младият беше Херардо Уилямс. Възрастният — Юстус Ул. Клара предположи, че те са просто помощници на главния художник. Херардо говореше много добре испански, макар и с известно англосаксонско произношение. Тя помисли, че може да е колумбиец или перуанец. Ул изобщо не й говореше, но я гледаше и се отнасяше към нея по доста по-неприятен начин от Херардо.

Невидимо насекомо се блъскаше в стъклото на прозореца между тялото й и слънцето — сянката му бе линия, късо тире върху пълната й голота.

Часовниковото устройство иззвъня и Херардо се върна.

— Когато уточним тоналността, ще направим проби в цял ръст — рече й той, докато избираше и отваряше следващото шишенце. — Ще използваме поресто трико, по-бързо е. Слагала ли си някога поресто трико?

— Да.

— О — усмихна се той. — Бях забравил, че работя с експерт.

— Не съм никакъв експерт, но от доста години съм…

— Не говори… Мълчи. Изпъни се още. Протегни ръце над главата, със събрани длани, сякаш си стрела. Така.

Почувства хладината на пръста му да се плъзга по корема й. Сетне усети маркера. Затвореше ли очи, Клара можеше да отгатне номера по кожните усещания: завъртане, линия, спиране. Докато пишеше, на моменти той докосваше с лакът венериния й хълм.

— От Мадрид си, нали? — запита Херардо, докато отваряше друго шишенце боя. Тя кимна утвърдително. — Представяш ли си, никога не съм бил в Мадрид. От Испания познавам само Барселона. Трябва някой път да се разходя до Мадрид.

— Ти откъде си?

— Аз ли? Оттук-оттам. Живял съм в Ню Йорк, в Париж, сега в Амстердам…

— Но говориш испански много добре.

Изпъната върху раклата, тя го видя да повдига едната си вежда в израз на скромност. „Умира да го хвалят“, мина й през ум.

— О, драга, аз всичко правя много добре.

Изявлението му не й прозвуча като шега.

— Добре де — рече тя.

— Е, всъщност баща ми е от Пуерто Рико… Това проклето шишенце не иска да се отвори. Стеснява се. — Клара се усмихна и помисли: „Кое ли шишенце може да устои на Д’Артанян“. Видя го да се мръщи, да почервенява от усилието, да прави гримаси. Мускулите на ръцете му се издуха като балони.

— Уф, готово. — Докато вземаше проба с пръст (телесно розово като предишните — разлика трудно се забелязваше), той отново й заговори: — Идвала ли си досега в Амстердам?

— Да — тя си спомни пътуването с Габи Понсе преди години, младежко приключение с раници и изтъркани обуща. — Виждала съм няколко творби на Ван Тиш в „Стеделек“.

Усети линията от студена боя — първата от нова редица под пъпа й.

— Харесва ли ти Ван Тиш? — запита Херардо.

Пръстът му бе спрял върху корема й. „Нямаше ли в тъмните му очи подигравателна искрица?“ — запита се тя.

— Страхотен е. Мисля, че е гений.

— Сега замълчи. Така… Готово. Ще те оставя за минутка, докато и тези изсъхнат, става ли?… Денят е чудесен. Знаеш ли къде сме? Това е cottage^[1] на фондацията и не е единствена — всичките са предназначени за работа с платната. Намираме се на юг от Амстердам, близо до град на име Вурден и много близо до Гуда. Чувала си — „Гуда“, сиренето, ам-ам-ам. Околността позната ли ти е? — Клара отрече с глава. — По̀ на юг има няколко прекрасни езера, трябва да ги разгледаш. — Той хвърли поглед към прозореца и сетне добави за нейна изненада: — Навън, между дърветата, гледката е много красива. Ще изглеждаш божествено, поставена там, при онези дървета, нарисувана в телесен цвят и в бледорозово. — Той сочеше някъде, но от легнало положение Клара нямаше как да види накъде.

— Ти ли ще ме рисуваш? — запита тя.

Хареса й откритата му усмивка. Устата му като че ли бе твърде голяма, но усмивката му сияеше радостно.

— Драга моя, аз съм само assistant, на пропуска е отбелязано. Юстус също е assistant, но senior^[2]. Искам да кажа, че на снимките ние сме само за фон. А на пресконференциите дори не се мяркаме край големите.

— Ван Тиш ли ще ме рисува?

Херардо тъкмо сваляше ръкавиците си и ги захвърли в сака. Клара не можеше да види лицето му, когато й отговори.

— Всяко нещо с времето си, драга моя. Нетърпението е противопоказано за картините.

В този момент нещо се случи. Пристигна Ул и поде разгорещен спор с Херардо. Думите му издаваха недоволство. Младежът се изчерви и отстъпи няколко крачки. Клара остана с впечатлението, че в къщата командва Ул; навярно се бе скарал на помощника си, задето говори твърде много с нея — едно най-обикновено платно. Тогава Ул се обърна и изгледа тялото й, проснато върху раклата. Клара отвърна на погледа му с безпокойство. Изпита силна неприязън към тези далечни очи, взрени в нея през стъкления тунел на очилата. Видя го как вдигна пръста си, сякаш бе нож, и го доближи до корема й. Заповяда си да не помръдва нито на милиметър, освен ако не й наредят обратното. Стегна мускулите си и зачака. „Какво ще ми направи сега този тип?“

Усети неприятния допир на пръста му, плъзнал се по гладката й кожа. Не носеше ръкавици — бе първият, който я докосваше с голи ръце. Пръстът следваше линия, спускаща се все по-надолу. Клара не проумяваше дали всичко това преследва някаква действителна цел или просто бе начин да се разсее, докато мисли. Почувства как пръстът се завърта по венериния й хълм и тя, без да иска, помръдна леко. Пръстът рисуваше невидими линии. Макар усещането да не достигаше до възбуда, бе на косъм от това. Клара стегна още повече коремните си мускули и остана изпъната. Пръстът пропълзя нагоре и очерта водоравна осмица — символ на безкрайност — около гърдите й. Продължи още по-нагоре по шията, брадичката. Тя не дишаше. Спря се в устата й, раздалечи устните. Клара го подпомогна, като разтвори и зъбите. Натрапникът потърси езика й. Тогава, сякаш вече бе разузнал всичко, което го интересуваше, пръстът се отдръпна.

Оставиха я сама. Чу ги да разговарят безгрижно в галерията.

Какво означаваше проверката на Ул? Дали това бе начин да изпита гладкостта на кожата ѝ? Едва ли. Но по време на проверката тя се бе почувствала доста неловко.

Когато часовниковото устройство иззвъня, Херардо се върна в зрителното й поле с други гумени ръкавици и избра ново шишенце с боя.

— Юстус е шефът — прошепна той. — Малко е особен, с времето ще го опознаеш. Какво ще правим сега? А, да, тон 36.

На обед я извикаха да се нахрани. Подносът й бе на кухненската маса, запечатан в найлоново фолио като в самолетите. Вътре имаше сандвич с пиле и зеленчуци, кисело мляко, сок „Ароксен“ и половин литър минерална вода. Клара яде сама (двамата мъже бяха седнали да обядват в галерията), боса и гола, с изрисувана на корема мрежа от двайсет и пет номерирани линии в телеснорозов цвят. След кратко отбиване до тоалетната, следобедът протече без прекъсване. Нарисуваха й още четирийсет линии, този път върху гърба. Също като календар на корабокрушенец. Последните черти пропълзяха по извивката на бедрата. Двамата мъже ту я оставяха сама, ту се връщаха, за да огледат резултата, понякога правеха снимки. Клара се мъчеше да убеди себе си, че това е въведението, че на другия ден всичко ще бъде наред. Отказваше да признае, че първият работен ден във фондацията й донесе разочарование.

Най-сетне се мръкна. Не бе успяла да види пейзажа наоколо.

— Тази вечер не вземай душ и не обличай нищо върху боята — нареди й Херардо. — Ще легнеш на дюшека по гръб, с часовниковия механизъм до себе си. Ще звъни на два часа. При всяко иззвъняване ще се обръщаш като палачинка.

— Аха, добре.

— Утре рано пак ще дойдем.

— Аха.

— Вечерята е в кухнята. И помни, щом чуеш часовника, шат, се обръщаш. — Той показа с ръце.

— Като палачинка — рече Клара.

— Точно така.

Херардо се усмихваше, а очите му блестяха. Чу се подканата на Ул. Младежът бързо изчезна.

Случи се посред нощ, тъкмо когато часовниковият механизъм иззвъня за втори път.

Просната по очи върху дюшека, Клара се събуди от леката дрямка. Докато се обръщаше, тя долови със сънливи очи как тъмнината промени цвета си.

Впечатлението бе мимолетно, като леко примигване. Тя извъртя глава и погледна наляво, към прозореца на спалнята. Виждаше само сенките и линиите на дървета и клони, но бе уверена, че миг преди това сенките бяха различни. Надигна се, дюшекът потъна под лактите й. Сподави дишането си. Заслуша се. Стъпки ли се чуваха в тревата под прозореца? Трудно можеше да се каже, защото тласкани от вятъра, дърветата се удряха едно в друго.

Клара претърси тъмнината с поглед. Различи голите си бедра, изпружени като успоредни линии. В стаята имаше само три предмета: тя, часовниковото устройство и дюшека. Зад гърба й часовникът отброяваше секундите.

Тя стана и направи няколко колебливи крачки към прозореца. Цареше пълен мрак. „Невероятно е колко силно въздейства тъмнината сред полето“, помисли си тя. Кожата й понечи да се загърне в мрежата на страха, ала мекотата на имприматурата не й позволяваше да настръхне. Прозорецът бе свят, изтъкан от прави линии. Клара пристъпи към стъклото. За част от секундата пред очите й изплува чудовище с жълтеникаво лице, но тя очакваше да види отражението си и не се изплаши.

Навън нямаше никого, поне тя никого не видя. Заслуша се. Вятърът разтърсваше клоните.

Обви ръце около тялото си и се върна при дюшека. Легна по гръб. Сърцето й блъскаше като боздуган в ушите й.

Спомни си следобеда, когато напусна дома си, за да се подложи на имприматура. Чувството, което изпита току-що, много приличаше на изживяването й тогава, но бе много по-силно.

Струваше й се, че тъкмо преди да иззвъни часовникът, някой я бе наблюдавал от прозореца.

Навън, в мрака на нощта, някой я дебнеше.

Страшното е в кръга.

Заплашително бавно „Чудовища“ в „Хаус дер Кунст“ се връщат към живот.

Момичето в стъкления басейн със замърсена вода се нарича Рита. Тя първа получава помощ, защото натоварването й е много голямо: шест часа на ден под формата на органичен отпадък, с оплетени в пластмасови боклуци и изпражнения коси, не са проста работа. Картината е закупена от шведска фирма и получаваният месечен наем е постижение, смятано доскоро за невъзможно. Рита кисне през цялото време в тази околоплодна течност от миазми и се чувства щастлива. В свободното си време дори се радва на някакво подобие на „светски живот“ (макар да се оплаква, че косата й постоянно вони). Сега девойката диша на повърхността, докато чака нивото на водата да спадне. Не виждаме лицето й, а само дългите й нозе, когато се раздвижват като белезникави водорасли. Но вместо да хленчи за косата си, нека помисли за Силви. Силви Гейлър е „Медуза“, маслена картина, оценена на над трийсет милиона долара, с астрономически месечен наем. Защото десетте живи змии, оцветени в синьо ултрамарин, които се гърчат върху главата й, трябва да се хранят и да се подменят доста често. Дълги са колкото длан на възрастен човек и са притиснати в лек телен корсет, за да заприличат на коса, затова могат да мърдат само опашките и главите си. Общо взето, змиите не разбират от изкуство и стават неспокойни, ако са принудени да живеят със стегнати в щипки люспести тела по шест часа на ден. Някои умират върху главата на Силви, други се мятат в изстъпление до полуда. Различни екологични организации и дружества за защита на животните са подавали жалби и са негодували пред вратите на музеи и галерии. Вече са стари познайници, но представляват безобидно множество в сравнение с групите, възмутени от останалите творби в сбирката. Никой обаче не се замисля за горката Силви. Наистина на Силви й се плаща, но кой може да плати достатъчно за безсъниците й, за особеното отвращение, когато понечи да среше косата си, за призрачното усещане, което понякога я завладява, докато разговаря, смее се, вечеря в ресторант или се люби — усещането, че някой се гали в косите й, скубе ги или ги повдига с пръсти без нокти?

На десет метра зад Силви е Хиро Надеи, престарял японец, изрисуван в отсенки на охрата, в чиято дясна ръка е поставено цвете, малък жасминов цвят. Хиро е на шейсет и шест години и наистина е оцелял от Хирошима. Когато градът се раздробил на атоми като в ада, той бил петгодишен и държал жасминово стръкче със същата ръка в градината зад дома му. Извадили го от разрушенията почти невредим. Трудното било да го накарат да разтвори дясната си ръка, стисната в юмрук. Отпуснал я месец по-късно — цветето било напълно размазано. Преди две години Ван Тиш научил историята му и го поканил да направят малка маслена картина. Господин Надеи нямал нищо против: той е вдовец, живее сам и иска да затвори жизнения си кръг, посрещайки смъртта по начина, предопределен за него в онзи страшен миг. Картината, озаглавена „Стисната длан“, е продадена на някакъв американец. В противоположния край на залата Ким, млад филипинец, агонизира в последния стадий на живота си. Изложен е отпуснат в леглото, обагрен в мъртвешкобледи цветове, с интравенозна система, забучена като шиш в хилавата кост на ръката му. Диша едва-едва и нерядко се нуждае от кислород. Той е заместник номер шестнайсет в картина, чието съществуване само по себе си се превръща в изкуство: картината ще трае, колкото трае човешката трагедия. Разбира се, Ким не го прави за пари. Както всички свои предшественици, Ким се стреми да умре като произведение на изкуството. Стреми се смъртта му да придобие смисъл. Стреми се да допринесе за просъществуването на творбата, тъкмо за да не просъществува. Стейн е съумял да обобщи това в гениален израз (много го бива за мъдрости от този род): „“Последен стадий" е първата картина в историята на изкуството, която ще стане красива, когато престане да съществува". Близо до „Последен стадий“ е изложена „Куклата“. Боядисана в розово, осемгодишната Дженифър Хали стои права, облечена в черна рокля, а в ръцете си люлее кукла. Но куклата е жива и на външен вид прилича на изнемощелите от глад зародиши с почернели кореми, които надничат от бездната на Третия свят. Само че привидното бебе е възрастен човек, ахондроплазично джудже на име Стив. Стив е гол, покрит е с тъмни цветове и плаче и се мята в ръцете на Дженифър. Малко по-нататък е обесеният, който се полюлява на лобното си място. Редом с него — изтезаваните девойки. Потискащата миризма, от която ни се доплаква, се излъчва от „Хитлер“, облечен в съшити кожи от умрели животни. Слабоумните пък, в костюми на делови мъже, се радват на цветовете на вратовръзките си и на лигите, прокапали по тях като скъпоценни нанизи.

Днес, 27 юни 2006 г., вторник, четири хиляди души са посетили невероятната изложба. Поради бавните проверки за сигурност няма как да бъдат допуснати всички застанали на дългата опашка, проточила се надалеч пред входното стълбище на „Хаус дер Кунст“. Неуспелите да я видят ще трябва да дойдат отново утре. „Чудовища“ приключват работния си ден. Картините, надарени с мозък, съзнание, крайници и лица, успяват да се зарадват и разменят поздрави с колегите си. Настъпило е време за отдих. Никой не поглежда към кръглия подиум в средата на залата.

Страшното е в кръга.

Там се намират истинските „Чудовища“.

Кулокранът бучи и защитното стъкло, заобикалящо фигурите отвсякъде, започва да се издига. Петима помощници и още толкова охранители чакат край големия подиум. Стъклото е тежко, плътно запечатано и докато се издигне докрай, изминава цяла минута. Представлява прозрачен цилиндър с дебелина петнайсет сантиметра, захлупен с покрив от същия материал. През първите месеци на изложбата покрив нямаше. Смяташе се, че бронираната триметрова преграда е повече от достатъчна, за да предпазва творбата. Но по време на престоя на изложбата в Париж през януари 2006 г. някакъв посетител хвърлил по тях изпражнения. Били негови собствени (както сподели той по-късно), носел ги в джоба си и не били открити нито от детектора за метали, нито от рентгена, нито от сонографа Доплер, нито от програмите за анализ на изображения, предназначени за оглед на обемните дрехи, коремите на бременните и детските колички. „През XXI век — заяви един журналист по повод на този случай, — все още могат да се извършват терористични действия с изпражнения. Кой знае, може би през XXII век това вече няма да е възможно“. Та мръсотиите, умело запратени, когато въпросният посетител се добрал до първия ред и застанал до самия шнур на ограждението, описали парабола във въздуха. Все пак нападателят не успял да вкара гол — изпражненията отскочили от ръба на стъклото и плиснали по зрителите. „Случвало ли ви се е някога — обръщаше се същият журналист към своите читатели, — докато разглеждате музей за съвременно изкуство, да усетите, че в очите ви влизат лайна?“ Нещо в този дух.

Оттогава защитната преграда на братята Валден е снабдена и с покрив.

— Как си, Хуберт?

— Добре, Арнолд, а ти?

— Горе-долу, Хуберт.

Сивите изложбени одежди на двамата братя имаха скрит отзад цип и се сваляха лесно. Останеха ли голи, Хубертус и Арнолдус Валден приличаха на огромни борци по сумо, обкръжени от неуморните си треньори. Помощниците им ги обличаха в халатите с името на всеки от тях, а те ги омотаваха около исполинските си кореми, в чиято сянка висяха гениталиите, дребни и обезкосмени като пъдпъдъчи яйца.

— Някой ден ще ни объркате халатите и цената на картината ще падне.

Помощниците се смееха в един глас на хрумването, тъй като бяха получили заповед да не им противоречат.

— Я дай тампона на мен, Франц — рече Арнолдус. — Триеш ме толкова нежно, сякаш не съм аз, а майка ти.

— Пак се обади господин Робертсън — подхвърли един от помощниците.

— Всеки ден ни търси — обади се подигравателно Хубертус. — Не се отказва да прави филм за нас, с онзи американец, писателя с Нобеловата награда.

— Представител на новата интелигенция — рече Арнолдус.

— Ухажва ни.

— Желае ни.

— Желае да ни купи, Арно.

— Нали това казвам, Хуберт. Я ми сипи още разтворител по гърба, Франц. Боята щипе.

— Старото копеле се интересува от нас, само защото иска да ни купи.

— Да, но Майстора няма да ни продаде на този мръсник.

— А може и да ни продаде, кой знае. Предложенията са интересни, нали така, Карл?

— Мисля, че да.

— Той „мислел“, че да. Чуваш ли, Арно?… Карл „мисли“, че да.

— Внимателно с първото стъпало на подиума.

— Знаем вече, глупако. Ти да не си нов? За първи ден ли си в Консервацията?… Е, поне ние не сме нови, идиот такъв.

— Ние сме стари! Ние сме вечни!

Бяха свалили вече роклята на малката Дженифър Хали. Тя стоеше само по бели чорапки с помпони за украса (тъкмо бяха изкарали на товарна количка Стив, джуджето с ахондроплазия). Няколко души търкаха лъскавото телце на Дженифър с напоени в разтворител памучни тампони. Когато братя Валден минаха край нея, Хубертус опита да се поклони, но успя само да изкриви глава върху тройната си гуша.

— Сбогом, царице моя, девственице приказна! Да сънуваш ангелчета!

Момиченцето се обърна към него и неприлично му показа среден пръст.

Усмивката на Хубертус не помръкна, но докато се клатушкаше като кораб с пробойна по посока към изхода, той притвори клепачи и очите му заприличаха на две тъмни тирета.

— Много е невъзпитана тая курветина. Ще ми се да я науча на добри обноски.

— Кажи на Робертсън да я купи и да я настани в дома си, тогава двамата ще я научим на обноски.

— Не говори идиотщини, Арно. Освен това, както знаеш, предпочитам скаридите пред стридите… Ако нямате нищо против, бъдете така добра да се отместите, госпожице. Налага се да минем.

Момичето от отдел „Консервация“ скочи, за да освободи пътя, като се усмихваше и се извиняваше. Тъкмо се занимаваше със слабоумните. Братя Валден продължиха неотклонно по пътя си, следвани отблизо от свита охранители. Халатът на Хубертус беше виолетов, а на Арнолдус — морковеночервен със зелени отблясъци; подплатени бяха с два слоя кадифе, а с коланите можеха да завържат седмина зрели мъже.

— Хуберт.

— Кажи, Арно.

— Ще ти призная нещо.

— …?

— Вчера откраднах твоя дискмен. В шкафчето ми е.

— И аз ще ти призная нещо, Арно.

— Кажи, Хуберт.

— Моят дискмен е безнадеждно раздрънкан.

Със сопранови кискания двамата близнаци исполини напуснаха изложбената зала през един от аварийните изходи.

Мюнхенската „Хаус дер Кунст“, разположена до Английската градина, представлява белезникав, надупчен от колони паралелепипед. Противниците й я наричат „Бялата наденица“. Адолф Хитлер я бе открил с кресливо шествие, възнамерявайки да я превърне в символ на чистотата на немското изкуство. В шествието участвали девойчета, преоблечени като нимфи, движели се като кукли и мигали като задействани от общ механизъм. На Фюрера обаче тяхното примигване не се понравило. Едновременно с това пищно откриване била отворена и друга, по-малка по обем, но не по-малко значителна галерия, посветена на „Упадъчното изкуство“, където били събрани творбите на забранени от властта художници, като Паул Клее. Братя Валден знаеха за тези събития и докато поклащаха величествено телесата си по коридорите на музея, насочвайки се към съблекалнята, неволно се питаха в коя от двете сбирки би включил тях самите нацисткият водач. В тази, която символизирала чистотата на германщината? Или в „Упадъчното изкуство“?

Кръгове. Арно обича да рисува кръгове. Себе си той изобразява като струпани един върху друг кръгове: най-горе главата, търбухът е цялото тяло, от двете страни — две малки краченца.

— Защо мрънкаш толкова, Хуберт?

— Откакто ми подновиха апретурата, кожата ми стана много чувствителна, Арно. След душа с разтворители направо гори.

— Чудно, и с мен е същото.

Намираха се в залата за етикетиране, вече облечени, и се решеха на път от едната страна. Помощниците току-що им бяха поставили етикетите и им бяха поднесли разкошна вечеря от морски дарове. Двамата се бяха справили добре с нея.

Братя Валден бяха напълно еднакви едно от редките точни фотокопия в природата. Както обикновено в такива случаи, носеха еднакви дрехи (правени по поръчка от италиански шивачи) и се подстригваха по един и същ начин. Разболееше ли се някой от тях, другият не закъсняваше да го последва. Вкусовете им също си приличаха и двамата се ядосваха на едни и същи неща. От деца им бяха поставили като диагноза един и същи синдром (затлъстяване, безплодие и противообществено поведение), бяха ходили в едни и същи училища, бяха работили еднаква работа в едни и същи фирми и бяха лежали в едни и същи затвори по едно и също време, по обвинение в едни и същи престъпления. В медицинските им картони и в криминалните им досиета определенията се повтаряха: „педераст“, „психопат“ и „садизъм“. Ван Тиш бе потърсил двамата едновременно през есента на 2002 г., малко след като бяха оправдани на процеса за жестокото убийство на Хелга Бланшар и сина й, и едновременно ги бе превърнал в произведения на изкуството.

Хелга Бланшар била млада немска телевизионна актриса, бивша любовница на защитник от мюнхенския „Байерн“, майка на петгодишен син на име Освалд от неин предишен брак и облагодетелствана от забележителна издръжка за развод. Никой не знае какво точно се е случило, освен че на 5 август 2003 г. на разсъмване в околностите на Хамбург имало мъгла. Когато мъглата се разсеяла, Хелга и Освалд били намерени в малката си крайградска вила, голи и приковани към пода с болтове за палатка с дебелина един сантиметър. Един от болтовете (на нейната дясна и неговата лява ръка) бил общ за майката и сина. Общи за двамата били и ампутацията на езиците, изнасилването с отвертки и, частично, изтръгването на очните ябълки (на Хелга й оставили дясното око на място, за да може подробно да проследи какво правят със сина ѝ). Престъплението предизвикало такова възмущение, че властите незабавно се видели принудени да извършат арест слепешката: задържали двойка лесбийки, най-близките съседки на Хелга, добили по онова време своеобразна известност в опита си да получат законово разрешение да осиновят дете. Отряд изпаднали в ярост граждани се втурнали да подпалят дома им. Двайсет и четири часа по-късно обаче жените били освободени, без да им бъде предявено обвинение. По-младата излязла да говори по една от програмите на телевизията и на следващия ден много хора показвали как размахвала показалци, когато твърдяла, че те двете нямат нищо общо със случката и нито са видели, нито са чули нещо. Сетне последователно били арестувани бившият съпруг на Хелга (предприемач), сегашната съпруга на бившия й съпруг, братът на бившия й съпруг, и най-сетне футболистът. Със задържането на футболиста въпросът надхвърлил границите на Германия и станал тема на разговори из цяла Европа.

Тогава изневиделица се появил свидетел: старомоден художник на картини върху платно, който предния ден рисувал полски пейзаж с маслени бои, замислен под заглавие „Дървета в мъглата“. Бил лекар по професия и глава на семейство. В мирната празнична утрин той довършвал платното си, когато забелязал два подвижни кръга да се търкалят между стъблата на дърветата сред парцаливата мъгла. Кръговете не притежавали естествения за здравите неща цвят. Вгледал се по-добре и различил как двама извънмерно дебели голи мъже се прокрадват между дърветата, в непосредствена близост до дома на Хелга Бланшар. Останал толкова впечатлен от вида им, че забравил за намерението да продължи работа с горичката и се заел да ги скицира в отделна тетрадка. Скицата се появила с изключително право само в „Шпигел“. Не било нужно Бог знае колко: братята Валден живеели в Хамбург и имали пространно досие с криминални прояви. Задържали ги и започнал процес. Ала назначеният им млад служебен защитник се изявил блестящо. Преди всичко той извънредно ловко сразил показанията на лекаря художник. Още се помни клопката, в която адвокатът оплел свидетеля: „Ако картината ви се нарича «Дървета в мъглата» и сам вие твърдите, че сте се вдъхновявали от заобикалящата ви гледка, как сте могли да различите обвиняемите между толкова дървета в мъглата?“ След това заиграл на тънката струна на съда. „Нима двамата са виновни, защото външността им не ни харесва? Или защото са криминално проявени? Трябва ли да ги принесем в жертва, за да спи спокойно нашата съвест?“ Нямало начин да се докаже присъствието на братя Валден на местопрестъплението и скоро процесът бил прекратен. След като отново излезли на свобода, близнаците били посетени от някакъв много любезен мургав мъж с остър нос, който отдалече лъхал на пари. Когато седял с допрени върхове на пръстите, се забелязвал великолепният му маникюр. Заговорил им за изкуство, за фондацията и за Бруно ван Тиш. Тайно ги подложили на имприматура и ги изпратили в Амстердам и Еденбург. Там Ван Тиш им казал: „Не желая да признавате никога пред никого, нито дори пред самите себе си, какво сте извършили или какво смятате, че сте извършили. Не искам да рисувам с вината ви, а с подозрението“. И така, получила се много проста творба. Валденовците били изправени един срещу друг, облечени в сиви затворнически дрехи и изрисувани в леки тонове, подчертаващи злонамереното изражение на лицата им. На гърдите им като медали висели картоните с криминалните им прояви, набрани с неголеми печатни букви. На гърбовете им — снимка на Хелга Бланшар, прегърнала сина си Освалд (фонът е изрязан — Венеция, по време на пътуване) с въпрос, чийто смисъл бил очевиден: Те ли са били? Семейството на Хелга подало жалба срещу Ван Тиш заради използваната снимка, но въпросът се разрешил задоволително и за двете страни след прехвърлянето на значителна сума за обезщетение. Колкото до хипердраматичната творба, не възникнали никакви усложнения. Братя Валден бяха родени за картини. Ненапразно през целия си живот единственото нещо, което бяха правили добре, бе да позират кротко някъде и да оставят човечеството да ги хули. Те бяха двама Буди, две статуи, две доволни от себе си невъзмутими същества. Бяха застраховани за сума значително по-голяма от застраховката на повечето творби на Ван Гог. Бяха извървели дълъг път на изключвания от училище, уволнения от работа, затвор и самота. Зрителите, хората, си бяха все същите и ги гледаха все така с презрение, но братя Валден най-сетне бяха разбрали, че дори презрението може да се превърне в изкуство.

И все така отворен стои въпросът: Те ли са били? Убиецът на Хелга Бланшар и сина й все още не е заловен. Кажете ми, моля: Те ли са били?

— Когато отговорът на този въпрос стане ясен, цената ни ще падне — заявил веднъж един от Валденовците пред известен немски критик.

Лицата на Хубертус и Арнолдус са все тъй червендалести, напрегнати от гримаси, дебелите им бузи се издуват като кръвоизливи от руж, а в очите им гори жаравата на минали безумства.

В този момент те тъкмо се бяха издокарали и се поставиха на разположение на доста необичайна група от специалисти по сигурността.

— Това е Изкуството, госпожице Шимел. Имам предвид Изкуството с главна буква… Не аз ви моля — Изкуството го изисква и вие сте длъжна да изпълните желанието му. — Хубертус намигна на брат си, но Арнолдус слушаше музика в мъничките слушалки и не гледаше към него. — Да, с платиненоруса коса. Не ме интересува дали ви е много трудно да осигурите за тази вечер… Искаме да е платиненорус, госпожице Шимел, недей да спориш, глупачко… Фрр, бъззз, зъррр, зрзрзрзррр… Колко жалко, госпожице Шимел, връзката не е добра, трябва да затварям… Езикът на Хубертус се появяваше и изчезваше между малките му устнички с изяществото и бързината на влечуго. — Бзззз, зуммм… Не ви чувам, госпожице Шимел!… Надявам се да е с платиненоруси коси. В противен случай, явете се лично вие… Може да облечете шлифер, без нищо друго под него… Ззззззз… Трябва да затварям! Auf wiedersehen!

— С кого говореше? — попита Арнолдус, като намали звука в слушалките.

— С онази глупачка Шимел. Вечно прави спънки.

— Най-добре да се оплачем на господин Беноа. Нека я изхвърлят на улицата.

— Да я накарат да проси на някой ъгъл.

— Да я принудят да проституира.

— Да й сложат верига, да й поставят нашийник, да я инжектират против бяс и да ни я подарят.

— Не, не искам кучки. Не обичам да чистя лайна. Ей, Хубертус.

— Кажи, Арнолдус.

— Мислиш ли, че сме щастливи?

За миг двамата братя се загледаха в тъмния покрив на камионетката, по който пробягваше светлинната панорама на мюнхенската нощ.

— Трудно е да се разбере — рече Хубертус. — Вечността е голяма трагедия.

— Освен това трае вечно.

— Затова е голяма трагедия — заключи Хубертус.

Отраженията на огледалните стъкла на хотел „Вундербар“ заиграха по каросерията на камионетката, когато водачът спря пред входа. Четиримата охранители застанаха на ключовите места. Залцер, началникът на групата, направи знак, един от хората му провря глава през отворената задна врата и каза нещо. Хубертус Валден тържествено свлече тялото си на тротоара, пред коридора, пазен от портиери в мундири. Сакото на Арнолдус се закачи на вратата. Той го дръпна силно и джобът се отпра. Все едно. Имаше към стотина костюма, изработени от същия шивач, а можеше да използва и саката на брат си.

Служителят по сигурността включи с дистанционното управление светлините на вестибюла на апартамента. От незнайни кътчета на помещението, с плавни извивки като хищна риба избликна тиха музика за настроение.

— Всичко е наред във вестибюла, приемам — рече той в малкия микрофон, увиснал пред устата му.

В салона се намираха басейнът, пригоден да поддържа постоянна температура, барът и маслена картина от Джанфранко Джили, доста обещаващ ученик на Феручоли, за нещастие починал преди две години от свръхдоза хероин. По тази причина цените на малобройните му произведения (маскирани фигури с неопределен пол, облечени в балетни трика) бяха скочили. Картината на Джили бе полегнала на пода край басейна като черна копринена пантера. Маската загатваше само основните черти. Водните отражения обвиваха цялата фигура в трептяща паяжина от светлина. Въздухът бе наситен с мирис на скъпо дърво и хлор, а температурата бе много по-мека, отколкото в останалата част на апартамента.

— Всичко е наред в салона, приемам.

Гласът на охранителя продължи да отеква из плетеницата от стаи. Хубертус се бе приближил към стоманения плот на бара и си наливаше шампанско. Арнолдус правеше напразни опити да достигне обувките си. Той хранеше големи надежди, че някой ден ще може да докосне пода. Накрая неуспехът съвсем подкисели настроението му.

— Така и не мога да разбера — избухна той с неочаквана мекота (никога не повишаваше тон) — защо господин Беноа не ни отпуска помощни украшения за турнетата. Всичките усилия сякаш ми се трупат на задника.

— Задникът е кръгъл — Хубертус отново си доля в чашата. — При някои задникът — това са два кръга; при други е само един. Например, задникът на Беноа… При него два ли са или един?

За щастие, Арнолдус можеше лесно да изуе обувките си без помощта на ръцете — той тъкмо това и направи. Панталоните също се свлякоха, след като разкопча едното копче.

— Хуберт, би ли намалил светлините на тази стена? Блестят ми право в очите.

— Да беше помръднал малко, нямаше да ти пречат, Арно.

— Моля те.

— Добре, добре. Не искам да се караме.

— Всичко е наред в сауната, приемам — нареждаше далечен глас.

— Няма ли да се разкараш най-сетне оттук, Бернард? Чакаме посетител.

— Всичко е наред у Бернард, приемам.

— Всичко е наред в дупенцето на Бернард, приемам.

Докато проверяваше повторно салона, охранителят не ги погледна. Отдавна бе обръгнал на подигравките им. Ясно му бе защо са толкова нетърпеливи, но предпочиташе да не мисли за това. Сиреч, не искаше да мисли какво ще се случи тук, когато посетителят пристигне.

Почти винаги посетителят пристигаше, воден за ръка от възрастен придружител. Ако бе поотраснал, можеше да дойде и сам, преоблечен като носач или сервитьор, за да не буди подозрение. Но по правило го водеше някой възрастен. Бернард не знаеше какво става след това, а и не желаеше да знае. Не знаеше и кога си тръгва гостенинът, ако изобщо си тръгваше някога, нито по какъв начин и откъде. Това не бе негова отговорност. „Въпросът… Въпросът е, че…“

Не че Бернард има угризения на съвестта. Не че според него върши нещо лошо, когато изпълнява задълженията си. Бернард обича работата във фондацията. Получава повече от където и да било другаде, задачите му не са трудни (ако обстановката не се усложни), а госпожица Уд и господин Бош са прекрасни началници. Все пак Бернард се старае да спестява достатъчно, за да напусне работа и да напусне града — този и който и да е друг град. Той мечтае да се премести да живее на спокойствие в някое отдалечено кътче с жена си и малката им дъщеря. Знае, че никога няма да го направи, но не престава да копнее за това.

„Проблемът на творби като «Чудовища», разсъждаваше Бернард, е, че не могат да бъдат заместени“. Ако Валденовците изчезнеха, кой би могъл да заеме мястото им? Биографиите им бяха неотменна необходимост за картината, както светлосянката е неотменима в картините на Рембранд. Без тях двамата картината „Чудовища“ не би струвала и пукнат грош — не би вдъхновила потоците печатарско мастило и тоновете информационни байтове; за нея не биха се изписали цели книги, нито биха я споменавали в енциклопедиите, не би предизвиквала спорове по телевизията, свирепи сблъсъци между богослови, психолози, юристи, преподаватели, социолози и антрополози, никой не би замерял близнаците с лайна, не биха се нароили цял легион подражатели, но, от друга страна, творбата не би породила и астрономически печалби чрез скъпите разрешителни за показ, изплащани от най-големите музеи и галерии по света. А и онзи стар продуцент от Холивуд, Робертсън, не би броял дните, докато Ван Тиш реши да обяви произведението си за продажба.

„Чудовища“ беше кокошка със златни яйца. Най-лошото бе, че и самата кокошка го знаеше.

— Всичко е наред, приемам и изключвам.

— Тръгваш ли, Бернард?

— Не ти ли харесваме?

— Разбира се, че му харесваме, Арно. Дупенцето на Бернард въздиша по нас.

Подсвирвайки си мелодия от някакъв филм, Бернард затвори звукоизолиращата врата между салона и вестибюла и въздъхна облекчено. За тази вечер дейността му бе приключила — „Чудовища“, една от най-ценните картини в историята на изкуството, бе надлежно прибрана. И за щастие той вече не чуваше близнаците.

„От мига, в който изкуството се разминава с морала, всичко тръгва надолу, разсъждава Бернард. Нима Майстора не е способен да го разбере? Някои неща не могат… не бива никога да се превръщат в изкуство“, мисли си Бернард.

— Ще си взема душ — обяви Арнолдус. — Целият лепна от боите. Надявам се, че не си изпил всичкото шампанско, Хуберт.

— Не съм, не съм. Нима ме вземаш за някакъв долен използвач?

— В салона има пара. Намали температурата на водата, моля те.

— Обичам я топла, топла, топла. Ммм-ммм-ммм!

Арно с безразличие махна с ръка и се упъти по коридора право към разкошната баня. Чуха се крановете на душовете и гласът му на кастрат поде някаква ария.

Хубертус зацамбурка с ръце във водата. Басейнът бе с километрични размери и кръгла форма като арена за борба с бикове. Те бяха поискали така. Братята Валден много харесваха всичко кръгло. Това напълно съответстваше в геометрично отношение на анатомичните им особености. Напълно съответстваше и в психологическо отношение на техните предпочитания — младите творби от The Circle, например. А една от най-добрите групи техни фенове (имаха хиляди почитатели по цял свят) се наричаше The Circle of Monsters^[3] и членовете й им пращаха кръгли лепенки с призиви за защита на свободната изява на изкуството и за борба срещу липсата на толерантност.

Заслушан в далечната битка на Арнолдус с операта, Хубертус се приведе и се плъзна във водата като шамандура. Окаченият на врата му жълт етикет, увиснал на вретеното от желирана плът, се полюшваше върху тюркоазната повърхност. В центъра на басейна Хубертус Валден се изживяваше като Първичното яйце, като единствената Яйцеклетка във върховния миг на оплождането. Дълбочината бе еднаква навсякъде — в изправено положение водата достигаше малко над корема му. Деденцето Пол не желаеше в никакъв случай да се удавят, о, не. Той притвори очи, потънали като малки пръстенчета в тлъстина, и неспокойният блясък на водата се разчупи на бели линии. Чудесно бе да живееш заобиколен от разкош, да те галят вълните на огромното езеро, загрято до точната температура. Запита се дали естествено платиненорусата коса ще хвърли отражения по тавана, когато светлината на аплиците падне пряко върху нея.

В банята брат му изтезаваше друга ария. Заслушан в гласа му, Хубертус си помисли, че Арнолдус е отвратително, извратено, малодушно и порочно създание. Мразеше го дълбоко, но не можеше да живее без него. Възприемаше го като собствените си вътрешности — нещо крайно лично, неизбежно, но гнусно. В началното училище тъкмо Арно вършеше лошите неща, а наказваха и двамата. „Един чупи чинията, плащате двама“, повтаряше госпожица Линц с изпепеляващите очи. Така бе цял живот — пред татко, пред съдиите, пред полицията. Онова тлъсто, безформено и болнаво същество, закрякало сега фалшиво в банята (както винаги с ненатрапчивата си мекота), лично бе повело Хубертус по лошия път. Та нали Арнолдус бе скалъпил набързо плана за забавление с Хелга Бланшар и сина й.

— A quell’amor… quell’amor ch’è palpito…

Хубертус помнеше всичко откъслечно, някак обвито в златиста мъгла, едва ли не като сладък бонбон: разтворените от ужас майчини очи, ммм, пробиващите тъпанчетата писъци, малките сгърчени ръчички…

— …_Dell’universo… Dell’universo intero_…

… тласъците на крехката плът, ммм, устата, разтворена в съвършен овал, обезкървената окръгленост…

— …_Misterioso, misterioso altero_…

В началото изглеждаше, че пак са се издънили. Любителят художник, настанил се край къщата на Хелга Бланшар, ги бе видял. Но защитата на младия адвокат с пърхот в косата бе изключителна. Случката, която по всички признаци се очертаваше като край на живота им, се оказа чудесно начало. Змия, захапала опашката си. Съвършен кръг. Колко прекрасна е хармонията на кръга, особено ако не се движи, ако е мъртъв или скован и може да бъде опипан с най-просто плъзване на пръста. А колко велик човек е Бруно ван Тиш. Благодарение на него, разполагаха с мечтания живот и със значителна дажба безсмъртие. Да си произведение на изкуството е нещо великолепно.

Той се обърна, полюшван от топлото кадифе.

В този миг забеляза, че творбата на Джили се е разместила.

— …_Croce e delizia… delizia al cooor_…

Безброй капчици вода наляха късогледство в очите му. Той потърка клепачи. Отново погледна натам.

— …_Croce, croce e delizia, croce e delizia… delizia al cooor_…

Картината, гъвкава сянка с черна маска, силует на фехтовчик в траурно одеяние, пристъпваше бавно към плота на бара. Движеше се съвсем естествено и първоначално Хубертус си помисли, че просто иска да пийне нещо. „Не може да бъде! — тутакси се сепна той. — В момента това е произведение на изкуството! Не може да се мести!“

— Какво правиш? — попита той и толкова повиши глас, че накрая изпищя прегракнало.

Без да му отговори, картината на Джанфранко Джили заобиколи плота на бара, наведе се и измъкна нещо. Куфарче. Отново заобиколи, застана зад гърба на Хубертус и отвори металните закопчалки — изщракването прозвуча като изстрел в огромния и почти тих салон (а, ааа, а-а-аааааа, извиваше далечният глас на Арно).

На Хуберт му хрумна да повика брат си, но се поколеба. Любопитството го подтикна да замълчи. Премести огромното си туловище до заобления ръб на басейна. Картината на Джили нагласяше върху масата някакъв предмет. Какво беше това? Несъмнено нещо, извадено от куфарчето. Сега го постави настрана и пое в ръка нещо друго. Вършеше всичко толкова внимателно, толкова нежно, толкова красиво, че за миг действията й се харесаха на Хубертус. Нищо не доставяше повече удоволствие от проникновеното изящество на формите: танцьор, дете, изтезание.

Стигна до заключението, че картината на Джили вероятно се нуждае от леко подобрение. Навярно художникът бе решил да превърне творбата в неинтерактивна акция. Разбира се, такова трябваше да е изкуството. В света на изкуството всичко е допустимо и нищо не притежава собствено вътрешно значение. Нещата са изкуство просто така, защото художниците са го решили, а зрителите са го приели. Хубертус си спомняше една творба на Дона Мелцер, наречена „Часовник“. Привързана за стената, върху кадифен фон, фигурата се въртеше с бързината на часовника, но по волята на художничката изоставаше всеки ден по десет минути, за да спре две седмици по-късно. Картините невинаги правят постоянно едно и също. Някои се развиват според зададения от автора им модел. Но тази? Тя се бе изменила. Очевидно нови указания. Да намери израз на какво? На механизираното общество (затова ли вадеше онези чудновати съоръжения)? На властовите изяви (пистолет)? На масмедиите (преносим магнетофон и малка видеокамера)? На насилието (набор от прободни сечива)? Може би от всичко по малко. Каквото бе разпоредил Джили. В края на краища, той беше художникът и той единствен можеше…

Внезапно си спомни, че Джанфранко Джили бе умрял преди повече от две години.

Свръхдоза хероин, бяха го осведомили в хотела, когато му показаха картината.

— …_deliziaaa aaaal cooooooor… а-а-а-а-ааааааааа!_…

Хубертус застина с ръце върху мраморния ръб на басейна, с наполовина потопено във водата тяло. По главата и гърдите му се стичаше мравуняк от капки. Приличаше на восъчна планина, започнала да се топи. Възможно ли беше творба да поправя сама себе си след смъртта на своя създател? Ако е тъй, произведението като посмъртно ли трябва да се възприема или като фалшификат? Интересни въпроси.

Изведнъж Хубертус престана да се тревожи за действията на образа на Джили („По дяволите, да прави каквото ще“) и изпита див прилив на ликуване. Усещането светкавично обходи три милиона молекули от телесната му мастна тъкан и предизвика в мозъка му вихрушка, подобна на мощен оргазъм. Той изпадна във възторг от щастието да принадлежи на този сложен свят, това съществуване, за което рядко се намираше обяснение и рядко можеше да се опише с думи (ако това изобщо се случеше), този таен непресекващ златен извор, кръгът от избраници, включващ всички тях — образа на Джили, Ван Тиш, фондацията, тях двамата и още неколцина избрани (е, без да броим горката картина на Джили — тя трябваше да се обнови, за да запази значението си и занапред), този прекрасен живот, дал им възможност да се радват на своето въображение и да натрупат материал за въображението на другите. В този свят дори угнетяващото му наднормено тегло бе преимущество. „Да бъдеш чудовищен като «Чудовища», прозря Хубертус, може да надхвърли границите на всекидневната действителност и да прерасне в символ, res^[4] на изкуството, архетип, философия, повод за размишления, за излагане на теории и за противоборства. Бъди благословен, свят. Бъди благословен, свят. Благословено е твоето могъщество, благословени са твоите възможности. Благословени са и твоите тайни“.

Картината на Джили изглежда най-сетне бе привършила с подготовката. Тя се обърна преспокойно и неумолимо пое в друго направление, в друга посока, предначертана от мъртвия художник. Хубертус я наблюдаваше в очакване. „Накъде? О, накъде насочваш сега просветлените си стъпки, сияйно божествено създание?“ питаше се Хубертус Валден.

Обзет от пълно съзвучие с Вселената, той първоначално не проумя, че картината приближава към него.

Когато Арнолдус беше дете, го преследваше тигър.

Безпогрешен, точен, могъщ, смъртоносен. Роден в сънищата му черен тигър с бълващи огън очи. Това бе неговият кошмар, неговият детски ужас. Той крещеше, Хубертус се събуждаше и накрая нападението на звяра неминуемо се сливаше с бащиния му колан, който се виеше във въздуха и се стоварваше отново и отново върху голия му задник. („Не исках да викам, татко, моля те, наистина, повярвай ми, просто не успях да се сдържа“.) Баща им не можеше да понася виковете. „Правете каквото искате, само не викайте“, постоянно им заповядваше той, направо обсебен от тази мисъл.

За разлика от брат си, Арнолдус не смяташе, че е получил възмездие. По негово мнение животът бе сделка, прехвърляна всекидневно от човек на човек, ала надплатеното никога не се връщаше. Вярно, сега те двамата бяха безмерно богати. Смятаха ги за произведение на изкуството с несметна стойност. Господин Робертсън лесно можеше да се превърне в техния нов баща, той ги обичаше — Арнолдус бе сигурен, че на Робертсън никога не би му хрумнало да го бие с колана, ако го чуе да крещи посред нощ с обляно от горчивата слюнка на ужасния кошмар лице. Сега ги обожаваха, ценяха ги и се възхищаваха от тях като велики картини. Но нима този нов живот щеше да им върне пропуснатото щастливо детство? Сегашното всеобщо световно преклонение щеше ли да въздейства със задна дата? Щеше ли да преобрази по някакъв начин лошите спомени в добри? Не, всичко това дори не бе променило привичките им. Възрастният Арнолдус също не викаше. Тигърът бе мъртъв, баща му също, ала животът не се отплаща на никого за нищо.

Дочувайки плискането на брат си в басейна, Арнолдус уви хавлиена кърпа около чудовищния си корем и се заизвива в танц пред огледалото. Вземайки предвид коя част на тялото му се виеше, тези танци бяха за Арно нещо повече от просто развлечение, те прерастваха в някакъв проникновен опит да проумее Вселената. Музиката, уж египетска, се изливаше в свиркането на собствената му уста. Той щракаше с пръсти и танцуваше. О, моя сладка хурия, какво ли тази нощ ще ми дариш? При вида на тези длани като от порцелан — мисли си той, докато мята шкембе, шат, на една страна, шат, на другата, никой не би заподозрял наличието на увисналата в средата на тялото му торба с отвратително черво, изгладняла анаконда, свита на кълбо в чувала, накрайник на корабно въже, обвит в тлъстина. Как бе възможно да е толкова дебел? „Господи, какво си направил с мен?“ Майка им разказваше (е, може да е бил баща им), че изкрещяла, когато ги видяла да се появяват на бял свят, когато съзряла тези невъобразими прелести, тези създания, родени с повече плът от нейната собствена плът. „Ой!“, извикала госпожа Валден. А баща им (и това им го бе разказала тя), не по-малко ужасен, й се карал:

— Не викай, Ема. Те са чудовища, така е, но моля те, не викай. Преди всичко, не викай.

Олюлявайки се, Арнолдус Валден придвижи своето свръхтуловище по дългия коридор между банята и салона. Все още витаеше другаде, всецяло отдаден на мислите си. Плискането на Хубертус не се чуваше повече. Нима платиненорусият бе пристигнал? Нима брат му, неспособен да удържи думата си, бе започнал без него? О, Хубертус, негоднико, нищожно, долно, подло създание. Извратен мамут, кръвожадна мечка! Брат му обожаваше да хвърля върху него вината за всичко лошо, а на себе си да приписва заслугите за доброто. Арнолдус всеки ден се събуждаше с намерението да бъде различен. Какъв? По-любезен, по-човечен, по-послушен (наистина, моля те, повярвай ми), но обърнеше ли поглед към брат си, омразата бликваше от порите на цялото му тяло като пламък, близнал напоена със спирт топка. Гледката на този огледален образ на самия него будеше у Арнолдус такава ненавист, че понякога се изкушаваше да унищожи огледалото. О, да — тъкмо Хубертус го превръщаше в ужасно същество. Хубертус го тласкаше към бездната, насила го принуждаваше да сънува жестокости.

Например, случаят с Хелга Бланшар и сина й. Отново и отново Арнолдус се мъчеше да обясни на Хуберт, че не са сторили нищо лошо на това семейство. Те дори не познаваха Хелга и невръстното й детенце — всичко бе сбъркан спомен, заложен в мислите им от Ван Тиш, мрачна багра, нанесена допълнително по телата им. „Нещо подобно на първороден грях“, разсъждаваше Арнолдус. Сянката на прегрешение, която не бяха извършили и по тази причина никога нямаше да могат да забравят, защото няма по-незаличимо нещо от плодовете на въображението. Навярно не бяха виновни дори за деянията, изкупени от тях в затвора. А може изобщо да не са лежали в затвора. В края на краищата, рисуването също означава измама — човек вярва, че може да докосне купата за плодове, грозда или закръглената гръд на нимфата, протяга ръка и пръстите му се удрят в нещо; той разбира, че сферите са просто окръжности, привидните обеми се оказват плоски, неподвластни на стремежа на юмрука да ги обхване. Арнолдус подозираше, че и те двамата са една от най-сполучливата измами на холандския художник. „Елате при Мене, чудовищни платна, и Аз ще създам с вас зрителна измама“.

Майстора бе постигнал толкова умело обрисуването на страшната лъжа в мозъците им, че брат му Хубертус си остана в заблуда. Хуберт наистина вярваше, че са го направили. Дори по-лошо — смяташе, че се мами той, Арнолдус! „Предпочиташ с това обяснение да си затвориш очите, за да не си спомняш какво сме направили, Арно — казваше му той. И добавяше: — Но ние го направихме, действително го направихме. Да освежа ли паметта ти?“ Арнолдус се бе отказал да обсъжда повече неприятната тема. Каква полза да повтаря на Хуберт, че се мами той, че никога не са вършили подобна жестокост, че всичко е плод на самонадеяното изкуство на Ван Тиш?

Сведе поглед към подписа на левия си глезен: „БвТ“. Все пак в последно време го тревожеше друга мисъл. Ван Тиш ли бе отговорен за омразата и ожесточението, което предизвикваше у него Хубертус? Нима художникът бе решил да разбуди у него Каин, за да го изобрази? Във всеки случай Майстора вече не им обръщаше особено внимание. Бе изгубил интерес към тях. Говореше се, че скоро ще ги обяви за продан.

Навярно просто трябваше да забрави за Ван Тиш и дори за Хубертус и да се порадва на живота, докато е възможно.

Отвори вратата и влезе в салона.

— Ето ме, Хуберт. Надявам се, не си…

Той се спря. В басейна нямаше никого. Просторното помещение изглеждаше съвсем пусто.

„О, о, о, колко неучтиво от твоя страна, Хуберт“. Арнолдус се огледа на всички страни. Апартаментът представляваше безкрайна базилика: колони, сводест таван, каменни стени, непряка светлина, дълъг жертвен олтар под формата на барплот…

Мина известно време, преди да открие течната бразда вдясно от себе си, точно вдясно, малка, тъмна на цвят подробност върху мокета, следа от водата от басейна, сякаш някой бог се бе изпикал на зигзаг. Той изви тлъстата си шия и проследи очертанието. На самия му край, нагоре с корема (съвършена сфера) лежеше брат му.

А до брат му стоеше изправена суха маскирана фигура: черният тигър от детските му страхове, неговият хищен, ненаситен кошмар.

Като послушно дете Арнолдус не извика, когато тигърът скочи върху него.

Равнобедрен триъгълник от светлина. Разтворени бедра.

— Почивка — обяви Херардо. — После ще търсим и друго въздействие.

Клара събра крака и триъгълникът изчезна. Намираше се пред прозореца, с гръб към двамата мъже; косите й пламтяха, опожарени в червено, а тялото й се очертаваше, обрамчено от слънчевото сияние. Бе обагрена в розово и охра с отсенки на слонова кост и перла. Гръбначният стълб, съвършеното „V“ на лумбалната област и меката кръстовидна форма на хълбоците изпъкваха в естествен пръстен цвят. Херардо и Ул бяха избрали тоновете едва тази сутрин, след като огледаха внимателно вече изсъхналите линии по кожата й. Връчиха й поресто трико и качулка за боя и тя ги навлече в банята. След имприматурата плътта и косите й поеха добре багрите, без необходимост от лакове и фиксатори. „Цветовете не са окончателни“, предупреди я Херардо — в течение на времето предстоеше да ги променят. Не бяха окончателни и искрящото изумруденозелено на очите, нанесено с роговични аерозоли, и скицираните в по-тъмно розово устни. Накрая младежът, все още с ръкавици, събра влажните й от боята коси в малък стегнат кок. Сетне захвърли ръкавиците в кошчето и от тях по пода се поръсиха капки като кръв.

— Готово — рече Херардо.

Клара излезе от банята и се отправи към салона, а след нея във въздуха се разнесе аромат на маслени бои. Тя незабавно потърси образа си в огледалата. Откри заложеното в скицата изображение — девойка на Мане, висока, стройна, гола, червенокоса, с ненатрапчиво изваяни един по един мускули, дело на опитен майстор; косата й бе като кръвоизлив под бляскавото слънце. Установи, че изработката бе сполучлива. Представи си, че не е само проста скица, а че все още неизвестната картина, оформена с нейното тяло, ще бъде точно такава, каквато бе тя сега.

Видеокамерата лежеше върху триножника пред мощния фотографски прожектор, но първоначално снимаха всяка поза на естествена светлина. „Навярно денят е прекрасен“, помисли си Клара, загледана през примамливо открехнатия пред нея прозорец; между бледите стени, върху разчертания от успоредните линии под, светлината се разграждаше в светлосенки и Клара се чувстваше сякаш във вътрешността на призма. Прииска й се да разполага със свободно време, за да излезе и да опознае околността.

— Храната е в кухнята — подкани я Херардо по време на почивката.

Внимателно, за да не се напука боята по нея, тя се запъти към банята и се загърна с един от окачените на вратата халати. Когато беше нарисувана, винаги обличаше някаква дреха, за да не се повреди, докато се храни или почива.

В кухнята я очакваше нещо ново. Обвитият в найлон поднос се намираше на обичайното място, както предния ден, но на отсрещния стол седеше Херардо. Той тъкмо отваряше кутия с пица, току-що размразена в микровълновата печка. Изглежда щяха да обядват заедно. Клара се запита къде ли е Ул и защо не се храни с тях. Предположи, че между Херардо и Ул са възникнали сериозни различия. През цялата сутрин разногласията им бяха преливали в спорове, резки заповеди и продължителни неловки мълчания. Стори й се очевидно, че Херардо се подчинява на по-възрастния си колега, навярно защото се възхищава от него, а може би чисто и просто поради старшинството му, тъй като постът на Херардо бе с едно стъпало по-долен от този на Ул. Във всеки случай Клара реши да не обсъжда такива въпроси.

Тя седна и разкъса найлоновото фолио на подноса. Видя два триъгълни сандвича с нещо като майонеза по краищата, грозде, пълнозърнест хляб, маргарин, крема сирене, някаква салата, билков чай и обогатен с витамини сок от марката „Ароксен“. Най-напред глътна задължителните таблетки с малко минерална вода. След това се зае със сандвича. Междувременно Херардо се бореше с парчето пица.

Подеха най-обикновен разговор. Той я похвали за нейната Неподвижност и попита кои са били учителите й. Тя му спомена за Куинет и за Клаус Ведекинд, както и за седмицата, прекарана във Флоренция, където бе работила като скица за Феручоли. Отхапваше малки парченца от сандвича и дъвчеше много бавно, понеже маслената боя опъваше лицето и челюстта й, а тя пазеше кожата си от напукване. Докато мажеше дебел слой маргарин върху пълнозърнестия хляб, Клара окачи усмивка на току-що нарисуваните си устни.

— Ей, не бъди лош, кажи ми какво работиш с мен?

— Рисувам те — отвърна Херардо.

Тя сдържа нервния си смях, но не се отказа.

— Не, наистина. Ще съм една от картините в поредицата „Рембранд“, нали?

— Съжалявам, драга, не мога да ти кажа.

— Не искам да знам какво ще изобразявам, нито какво ще е заглавието на картината. Кажи ми само дали съм включена в „Рембранд“.

— Виж, колкото по-малко знаеш за това, което правиш, толкова по-добре, ясно ли е?

— Добре де. Извинявай.

Изведнъж я досрамя, че е настояла. Не искаше Херардо да помисли, че го смята за по-мекушав от Ул и по-склонен да разкрива художествените тайни.

Настъпи мълчание. Херардо разсеяно подхвърляше във въздуха смачкана ламаринена капачка от празна кутия кока-кола. Изглеждаше в лошо настроение.

— Неприятно ли ти е, че попитах? — притесни се тя.

Той отговори с видимо усилие, сякаш за него темата бе досадна, макар и неизбежна.

— Не. Наистина съм малко ядосан… Но не на теб, а на Юстус. Все същото. Нали ти казах, има много особен нрав. Разбира се, познавам го добре, но понякога трудно го понасям…

— Откога работите заедно?

— От три години. Добър художник е, много съм научил от него… — Той впери очи през прозореца, облян от обедната светлина. И в профил лицето му се стори на Клара все така привлекателно. — Но трябва да изпълнявам всичко, каквото ми нареди. Всичко.

Обърна се и я погледна, сякаш последните му думи се отнасяха много повече за нея, отколкото за него.

— Тук той нарежда — добави Херардо.

— Той е твой началник.

— И твой, не забравяй.

Клара кимна, малко объркана. Не знаеше добре как да тълкува намека на Херардо. Това предупреждение ли беше? Или съвет? Помисли си за чудноватия оглед, на който я бе подложил Ул предния ден. Когато Херардо спомена, че трябва да прави „всичко“, разпоредено от Ул, само рисуването ли имаше предвид?

Тя дояде хляба и взе зърно грозде с лъскавите си розови пръсти. Прозорецът на кухнята, с леко разтворени тънки пердета, й припомни премеждието от предната вечер. Реши да го сподели, за да смени темата.

— Слушай, има нещо, което…

Тя млъкна и изплю семките от гроздето. Херардо я гледаше въпросително.

— Е?

— Не, няма нищо, глупости…

— Хайде, моля те, казвай.

Той като че ли бе искрено озадачен. Опрял лакти на масата, младежът се бе привел към нея. На Клара й допадна неговото видимо сериозно отношение, едва ли не безпокойство, и реши да бъде откровена.

— Снощи някой обикаляше около къщата. Когато часовникът иззвъня, забелязах как наднича през прозореца на спалнята. Но веднага се махна.

Херардо я гледаше втренчено.

— Не се шегувай.

— Говоря сериозно. Изплаших се до смърт. Изтичах до прозореца, но не видях никого; обаче не се съмнявам, не беше сън.

— Много странно — Херардо приглади мустаците и островърхата си брадичка с вече познатия й жест. — Наблизо няма никакви съседи, само вили на фондацията.

— Все пак определено чух стъпки край прозореца.

— И погледна, но не видя никого?

— Аха.

Младият художник изглеждаше замислен и си играеше с трохите от пицата. В горния край на левия му бицепс изпод ризата се подаваше татуировка.

— Знаеш ли, може да са били хора от охраната. Понякога правят обиколки край вилите, за да се уверят, че платната са добре… Да, явно е бил някой от охраната.

— Има ли други платна в останалите вили?

— Разбира се, драга. Навсякъде е full — пълно е. Много платна и много работа.

Това обяснение — че е бил някой от пазачите — й се стори утешително и много вероятно. Готвеше се да зададе други въпроси, когато между тях и светлината се изпречи сянка. В кухнята бе влязъл Ул. Едва ли не преди да го погледне, Клара долови, че с него става нещо. Художникът я наблюдаваше с гримаса на неприязън и мърмореше неодобрително на холандски.

— Какво казва? — запита тя.

Изневиделица, преди Херардо да успее да отговори, Ул направи нещо немислимо. Сграбчи Клара за реверите на халата и силно я дръпна. Жестът бе толкова непредвидим и неочакван, че я принуди да скочи на крака, като събори стола зад себе си. Ул впи пръсти в шнура на халата и го развърза. Разкри се потръпващата й гръд.

— Ей, какво правиш! — възкликна Клара.

Херардо също се бе изправил и като че се препираше с Ул, но той очевидно имаше надмощие. По-скоро слисана, отколкото обидена, Клара отново се загърна в халата. Усещаше, че част от боята на корема й се е напукала.

— Не, не. Свали го — сопна й се Херардо.

— Да го сваля ли?

— Да, свали го. Не бива да обличаш нищо, ясно? Цветовете са много нетрайни и може да се размажат. Трябваше да ти обърна внимание веднага, Юстус е прав. Аз…

Ул го прекъсна, като удари с длан по стената до главата на Клара, сякаш я подканяше да побърза.

— Какво става? — отвърна с негодувание тя. — Какви са тези обноски? По дяволите, ще го сваля. Ето, виждаш ли?

Ул изтръгна халата от ръцете й и излезе от кухнята. Клара хвърляше искри от възмущение.

— Той наред ли е в главата? — запита тя.

— Яж и мълчи. Той си е такъв.

За миг Клара кръстоса поглед с Херардо и през оцветените си в зелено роговици го предизвика да повтори неясния израз. „Той си е такъв“. Не знаеше какво я дразни повече, дали нездравите изблици на Ул или покорството на помощника му. Реши да се предаде, с мисълта, че тъй или иначе тя е само платно. Наведе се, вдигна ядосано стола, намести лепкавите от боя бедра на седалката, кръстоса нозе и отвори сока „Ароксен“. „Всичко е наред — рече си тя. — Ако боята се изтрие, ваша работа“.

Херардо не й проговори повече. Привършиха обеда и подновиха работа.

Слънцето бе угаснало в прозореца, край който се трудеха, затова включиха прожектора и изпробваха въздействието на сенките и светлината върху силуета й. Клара се чувстваше замаяна. Първоначалният й гняв бе отстъпил на изумлението от необяснимото поведение на Ул. Тя сериозно се запита дали не е болен. Двамата художници не продумваха. Очевидно случката бе породила противоречия във взаимоотношенията в рамките на образувалия се помежду им нетраен триъгълник. Ул все още се държеше хладно като камък, докато Херардо наглед бе възприел ролята на буфер между нея и своя колега. Макар да мълчеше, младежът й се усмихваше всеки път, когато приближаваше, за да промени нещо в положението на тялото й, и сякаш казваше: „Малко търпение. Заедно ще го понесем по-леко“. Ала това позакъсняло състрадание й се струваше още по-непоносимо от нелепото държане на Ул.

Преди свечеряване отново й дадоха почивка. Херардо й каза, че в кухнята за нея има сок и билков чай. Не й се пиеше нищо, но Херардо я подкани доста настоятелно. Естествено, този път Клара дори не посегна към халата. Отиде в кухнята и намери сока, но чаената чаша бе празна, а торбичката за запарка лежеше на ръба на чинийката. Наля си минерална вода и постави чашата в микровълновата печка. Не усещаше никакъв студ или друго неудобство от пълната си голота, но й беше някак неловко: когато имаше боя по тялото й, тя бе свикнала да се пази по време на почивките и заповедта да стои гола я бе стъписала. Микровълновата печка тихичко бръмчеше. Клара се загледа навън през триъгълния отвор на завесите: забеляза стъбла на дървета, а в далечината — ограда и пътека. Имаше впечатлението, че са напълно откъснати от света.

Микровълновата печка иззвъня. Клара отвори вратичката и извади димящата чаша.

В този момент край нея се мярна сянка.

Беше Ул. Когато влезе, той триеше ръцете си с парцал и дори не я погледна. Тя също отклони поглед. Сложи чашата в чинийката и пусна пликчето във водата. Ул сновеше зад гърба й, но тя нямаше представа защо. Предположи, че е дошъл да извади нещо от хладилника, но не го чу да отваря вратата. Тишината зад гърба й ставаше обезпокоителна. Клара се готвеше да се обърне, за да види какво прави Ул, когато в миг между бедрата й се плъзна нечия ръка.

Тя подскочи и извъртя глава. Срещна очите на Ул, потънали зад стъклата, на два сантиметра от лицето й. Почти едновременно, другата му ръка я сграбчи за тила и я стисна, за да я принуди да гледа само напред. Изрече само една дума на недодялан испански.

— Кротко.

Клара реши да се подчини и да не задава въпроси. Обстоятелствата не я учудваха особено. На теория тя беше платно. На теория той беше художник. На теория художникът можеше да опипва платното във всеки момент и както намери за добре. Тя не знаеше що за творба подготвят с нея — навярно и фактът, че той дойде при нея така нахално, и то в кухнята, бе част от рисуването.

Клара пое дълбоко въздух, за да се отпусне, и остана неподвижна, опряла ръце върху умивалника. Пръстите му бавно обхождаха вътрешната страна на лявото й бедро, но поради слоя боя върху кожата възприятието не бе като от обичайно докосване. Клара не усещаше, например, топлината или студенината на чуждата кожа, нито смисъла на ласката, а само допира на два-три заоблени подвижни израстъка, пъплещи върху плътта й. Без никаква разлика можеха да бъдат четки за рисуване.

Ръката продължи да пълзи нагоре, докато другата лежеше плътно върху лявото й рамо и здраво го държеше. Клара опита да се разграничи от тези пръсти, които не бяха пръсти, които не бяха човешка плът, а начупени гумени пръчици, хлъзнали се — все още сдържано, все още без грубост — по най-меката част на бедрото й. Искаше й се да вярва, че всичко се дължи на художествени съображения. Знаеше, че да се прокара границата между изкуството и действителността е много трудно. Вики, например, постоянно проникваше в нея и в преносен, и в пряк смисъл. Другата, крайно унизителна възможност — Ул да злоупотребява с нейното положение — изискваше да го отблъсне със сила. Но засега не желаеше да приеме подобен изход.

Запази самообладание, сдържайки дишането си, макар да й бе ясно до какво — съвсем недвусмислено — се домогваха пръстите. Очите й, вперени в прозореца без да мигат, сякаш попиваха синия цвят на здрача. Тук той нарежда. Има много особен нрав, но той нарежда. Нима Херардо я бе предупреждавал, знаейки какво ще последва?

Пръстите на Ул се разтвориха около венериния й хълм. Клара напрегна мускули. Пръстите я докосваха отвътре, но се колебаеха, сякаш с надежда за отклик от нейна страна. Ала Клара бе решила да не помръдва, да не прави нищо. Стоеше неподвижно с леко разтворени бедра (триъгълник), с гръб към художника, сдържайки дъха си. Усети как пръстите се отдръпнаха. Другата ръка, сграбчила рамото й, също се оттегли. Тя извърна глава, питайки се какво ще прави той сега. Ул просто я гледаше. Очилата с дебели стъкла и изпъкналото чело му придаваха вид на чудовищно насекомо. Той дишаше тежко. Погледът му бе обезпокоителен. В следващия миг мъжът напусна кухнята. Тя го чу да разговаря с Херардо в салона. От предпазливост изчака известно време, приготви си чая, без да застава с гръб към вратата, и го изпи, като че бе горчиво лекарство. След това изпълни няколко упражнения за обикновеното отпускане.

Когато Херардо я повика, за да възобновят заниманията, Клара се чувстваше доста по-спокойна.

Този следобед не се случи нищо друго. Ул повече не я докосна, а Херардо й отправяше само сухи наставления. Но докато тя позираше, неподвижна и изрисувана, мислите вряха в главата й. Защо Ул правеше това? Искаше да я насили, да я сплаши или да я доведе до още по-напрегнато състояние в стил Брентано?

В объркания, почти недействителен свят на живописта на телата, единственото възможно поведение за платното бе да е нащрек и да си изработи подходящи стратегии, за да не се провали в случай, че положението стане по-лошо.

Всъщност Клара бе уверена, че много скоро ще се случи тъкмо това.

Смяташе, че вечерта няма да заспи, но от изтощение тутакси потъна в тежък сън.

Не разбра в кой момент отново почувства, че някой я наблюдава.

Клара, съвсем гола, лежеше по очи върху голия дюшек, а съзнанието й меко се полюшваше между бдението и съня. В определен момент прозорецът, очертан с бледия тебешир на луната, бе надраскан от сенки. Тя го долови също като мигновеното преминаване на облак в небето. Само че този облак предизвикваше и шумове в тревата.

Тя скочи от леглото като сърна. На прозореца нямаше никого.

Ала миг преди това, част от секундата преди да няма никого, Клара успя да зърне силуета му, изрязан в правоъгълника.

Напълно сигурно — силует на мъж.

Клара постоя в тъмнината с вдигната глава, сдържайки дъха си. Рязко прозвучалият налудничав грак я накара да извика изплашено. Задавена от собственото си сърцебиене, Клара осъзна, че бе иззвъняло часовниковото устройство. Тя заопипва слепешката в тъмното, най-сетне попадна на малкия уред, поставен на пода до дюшека, и го изключи. Защо ли сигналът се бе задействал, след като Херардо й каза, че тази вечер няма нужда от него? Сърцето й учестено помпаше кръв. От туптенето тъпанчетата на ушите й сякаш щяха да се пръснат. В къщата цареше необятна тишина. Но усещането бе налице, същото като предходната нощ. С наострен слух тя можеше да долови далечното скриптене на тревата.

Дори и в най-благоприятния случай (например, че е бил пазач от фондацията, както предположи Херардо), незнайно защо загадъчното му присъствие я измъчваше много повече от всичко останало. Клара се изправи, стъпи на пода и пое дълбоко въздух няколко пъти. След като Ул и Херардо си тръгнаха, тя се бе изкъпала с разтворители, за да отстрани всички бои от косата и тялото си. Освободена от мазнините, възприемаше ужаса като по-естествен, по-суров и по-неподправен.

Измина още малко време и стъпките в тревата заглъхнаха. Може би мъжът си бе отишъл или може би просто изчакваше, докато тя повторно заспи. Клара се чувстваше прекалено изнервена, за да разсъждава трезво. Няколко дихателни упражнения щяха да я уталожат за броени минути като балсам. Започна с едно от най-простите, като същевременно се стараеше да си изясни произхода на завладелия я страх.

От край време един от най-големите й страхове бе да не се вмъкне непознат в стаята при нея нощем. Хорхе се смееше, когато призори Клара го будеше, защото бе чула шум.

„Добре тогава, изправи се лице в лице срещу страха си и ще го победиш“.

Клара стана и в тъмното се запъти към салона. Дихателните упражнения й бяха вдъхнали привидно хладнокръвие и мускулите й се стегнаха. Хрумна й да се обади в „Консервация“ и да помоли за помощ или поне за съвет. Не се налагаше да прави нищо повече. Трябваше само да стигне до телефона, да набере единствения възможен номер и да говори с тях. В края на краищата тя бе ценен материал и бе изплашена. Имаше опасност да се повреди. От „Консервация“ трябваше да й помогнат.

Спомни си, че светлините на къщата се палят при входа, затова прекоси бързо салона, изкачи в мрака трите стъпала на вестибюла и в опиянение защрака с ключовете, сякаш с тях стреляше право срещу опасния враг. Не видя нищо различно от друг път. Невъзмутими в рамките си, огледалата отразяваха в цял ръст обичайните неща. Триножникът и студийният прожектор стояха, както ги бяха оставили Херардо и Ул. Снимката на мъжа в гръб си беше на мястото, мъжът бе застанал все така в гръб (Щеше да е съвсем различно, ако сега беше в профил, нали?). По-нататък не откри нищо необикновено нито в трите черни прозореца на салона, нито в задната врата — бяха затворени и както изглежда я пазеха доста добре.

Клара прокара безчувствения си от имприматурата език по също така безчувствените си устни. Не смееше да погледне образа си в огледалата, защото не желаеше да види лице без вежди и без мигли, снабдено само с очи и уста (три точки, разположени в широк, ужасяващ триъгълник), а над него качулка от тънки руси коси. Не се потеше (никакви капчици не се стичаха по кожата й, нямаше какво да превърне челото й в още един от многобройните полдери в тази страна), нито разполагаше със слюнка, за да я преглътне, ала усилието на потните жлези и невидимата топка, запречила гърлото й, бяха налице и безотказно я терзаеха. Ужасът, все така пронизващ, трептеше вътре в нея. Пред този ужас цялото изкуство във Вселената бе напълно безсилно.

„Успокой се. Ще се добереш до телефона и ще се обадиш. След това ще спуснеш една по една щорите. После ще си легнеш да спиш“.

Пристъпи като насън към сякаш недостижимия телефон, поставен в крайната точка по пътя на бягството. Докато се доближаваше до него, не искаше да поглежда към прозорците. Точно затова гледаше в тях. Но виждаше само черните стъкла и отражението на своето голо жълтеникаво тяло. Внезапно й мина през ум, че ако в стъклата се появи нечия фигура, все едно каква, тя ще изпадне в кома, в каталепсия, ще изгуби окончателно разсъдък и ще прекара остатъка от дните си олигавена в някоя лудница. Бе неуловим като замайване миг, частица от време, неизмерима от часовник. Ужасът разкопча шлифера си и й показа пенис. Толкова. Едно мигване. Замайването премина. Не бе видяла никого през стъклото.

Клара достигна до телефона, взе морскосинята картичка и започна да набира номера крайно предпазливо. Намираше се пред един от прозорците. Отвъд стената от вятър и клони светът тънеше в мрак, скрит сред дърветата и нощта. Фигурата й навярно бе ясно видима за всеки, решил да погледне в тази посока. „Да гледа колкото иска — помисли си тя, — стига само да не се доближава“.

— Добър вечер, госпожице Рейес — произнесе на безупречен испански мъжки глас от другата страна на слушалката. Успокоителен младежки глас като сирене „Гуда“ или като дървено сабо. — С какво можем да ви помогнем?

— Някой обикаля из къщата — заяви тя без предисловия.

— Из къщата?

— Искам да кажа отвън.

Миг мълчание.

— Сигурна ли сте?

— Да, видях го. Току-що… Току-що го видях. Човекът надзърташе в прозореца на спалнята.

— Там ли е още?

— Не, не. Мисля… Едва ли.

Още един миг мълчание.

— Госпожице Рейес, това е напълно невъзможно.

Нещо изскърца зад гърба й. Толкова се бе съсредоточила в прозорците, че бе забравила (божичко!) да погледне назад.

— Госпожице? Госпожице Рейес?…

Завъртя се като в сън. Завъртя се като мъртво тяло, обърнато от ритник в ребрата. Обърна се в забавен кадър, а салонът се въртеше пред очите й (мъжът в гръб и…)

— Ало? Там ли сте?

— Да.

Нямаше никого. Салонът бе празен. Ала за част от секундата тя го бе населила с кошмари.

— Помислих, че сте прекъснали — каза мъжът от отдел „Консервация“. — Ще ви обясня защо това, което твърдите, е невъзможно. Цялата зона на вилите, където се намирате, е собственост на фондацията и достъпът е строго ограничен. Входовете се охраняват денем и нощем от служители по сигурността, тъй че…

— Аз току-що видях човек на прозореца — прекъсна го Клара.

Ново мълчание. Сърцето й биеше силно.

— Знаете ли какво? — отвърна гласът с променен тон, сякаш на мига всичко му бе станало съвсем ясно. — Много е вероятно да сте права и да е имало някого. Ще ви обясня. От време на време, особено ако е пристигнал нов материал, охраната прави оглед и на вилите, за да провери дали всичко е както трябва. Напоследък служителите по сигурността са загрижени за доброто състояние на платната. За мен няма никакво съмнение — бил е някой от нашите хора. А за да се убедим докрай, ето какво ще направя. Ще позвъня в отдел „Сигурност“ и ще ги помоля да уточнят дали е извършвана такава проверка. Каквото и да се е случило, те ще вземат необходимите мерки. Не се отдалечавайте от телефона, моля. Ще ви се обадя отново, за да ви уведомя.

Докато чакаше, без да сяда, обаждането на мъжа от „Консервация“, тишината й се стори значително по-поносима. Вече започваше да й се доспива, когато се разнесе телефонният звън. Гласът бе все така успокоителен.

— Госпожице Рейес? Всичко е наред. От отдела по сигурността потвърдиха, че е бил един от техните хора. Молят ви за извинение и обещават да не ви притесняват повече…

— Благодаря.

— Във всеки случай трябва да ви кажа, че пазачите от фондацията се разпознават добре по червения пропуск на ревера. Ако отново забележите същия човек и видите пропуска му, не се тревожете ни най-малко. Сега си легнете и ако предпочитате, оставете запалена някоя лампа. Така охранителят няма да има причина да се приближава, за да се увери, че всичко е наред, и няма да ви плаши.

— Много благодаря.

— Няма за какво. Ако пак възникне нещо, не се колебайте да…

И тъй нататък, и тъй нататък. Изтърканите любезности в този момент й подействаха добре. Когато затвори телефона, Клара се чувстваше по-безгрижна. Затвори Щорите на трите прозореца в салона, както и в кухнята. Провери дали външните врати са залостени. Поколеба се само за миг, преди да влезе в спалнята. Светлината от голата стая се отразяваше в прозореца, сякаш се оглеждаше в яма черна вода. Клара пристъпи към стъклото. Преди минута някакъв човек тук ме гледаше. „Бил е служител от охраната“, рече си тя. Не си спомняше да е видяла червен пропуск на ревера на дрехата, но, естествено, не бе имала възможност да го види. Спусна щората.

Въпреки съвета на младежа от „Консервация“, реши да не оставя включена светлина. Отиде до входа и изгаси всички лампи. Върна се в спалнята в пълен мрак, отпусна се по гръб върху дюшека и впери очи в плътната чернилка на тавана. Направи още едно дихателно упражнение и тутакси заспа. Не й се присъни баща й. Не й се присъни загадъчният Ул. Не й се присъни нищо. Тя се предаде на умората и безметежно се гмурна в несъзнаваното.

Скрит между дърветата, мъжът изчака още миг и отново се насочи към къщата.

На дрехата му нямаше никакъв пропуск.

Сюзан е Лампа.

На привързания за лявата й китка квадратен етикет пише: „Сюзан Кабо, деветнайсетгодишна, Йоханесбург, Южна Африка, коси тъмноруси, очи сини, кожа бяла, без имприматура“. Като Лампа от Мароодер Сюзан свети на разни сбирки едва от шест месеца. По-рано е работила за фондацията под формата на три други художествени предмета. Междувременно сътрудничи на посредствени портретисти (договорът й с фондацията не изключва допълнителни дейности), защото портретът, в края на краищата, се свежда до намазване на тялото със серубластин и постигане на поръчаната от клиента външност. В него няма особени хипердраматични задачи. Сюзан не харесва хипердраматизма, затова е изоставила ранната си кариера като платно и е решила да стане украшение. Тя съзнава, че никога няма да се превърне в безсмъртно произведение на изкуството като „Цветя“, но това не я тревожи. „Цветя“ стоят по цели дни в много по-трудни пози, вечно са под въздействието на наркотици и са се превърнали в истински растения — рози, нарциси, перуники, невени, лалета, — парфюмирани и изрисувани вещи, лишени от мечти, радости, живот. В замяна на това като Лампа можеш да спечелиш куп пари, да се оттеглиш рано, да имаш деца. Не свършваш дните си като безплодните платна, осъдени от хората да обитават ада на вечната красота.

В четвъртък, 29 юни 2006 г. на разсъмване, сигналното устройство на нощната масичка на Сюзан неочаквано иззвъня и наруши пълната й почивка. По телефона на хотела тя набра своя код и получи нареждане да се яви незабавно на летището. Вече имаше достатъчно опит, за да разбере, че повикването беше необикновено. От три седмици Сюзан се намираше в Хановер, където светеше по шест часа на ден с междинни почивки в малък салон за събирания — там се водеха разговори за биология, за живопис и за връзката между изкуство и генетика. Сюзан не чуваше нищо, защото носеше заглушителни наушници. Понякога й поставяха също капаци на очите и тя заключаваше, че поканените са известни личности и предпочитат да останат неразпознати. Като Лампа тя отдавна бе привикнала да не й дават обяснения. Но рядко я бяха викали така спешно, посред нощ, почти без да й отпуснат време да се облече, да вземе сака с работните принадлежности и да хукне през глава към летището. Там я чакаше самолетен билет за полета до Мюнхен след половин час. В Мюнхен завари група свои другарки (не ги познаваше, но за украшенията това бе обичайно) и с частен автобус, охраняван от четирима служители по сигурността, я отведоха до „Оберлунд“, компактна постройка от стомана и стъкло, съставена от офиси и конгресни зали, разположена съвсем близо до „Хаус дер Кунст“, край Английската градина. По време на полета мобилният й телефон иззвъня. Отговорничката по декорацията — крайно неприятно младо момиче на име Кели — й обясни на кое място трябва да застане в салона, където я викаха.

Когато пристигна в „Оберлунд“, разполагаше едва с двайсет минути, за да се приготви: тя свали всичките си дрехи, облече поресто трико, нахлупи на главата си качулка за боядисване и изчака цветовете да попият добре. След това смъкна от себе си трикото и качулката, хвърли поглед в огледалото на образа си, изрисуван в пурпурнорозово с отделни мазки лак и с тъмномахагонови коси, извади лампата от торбата, прикрепи основата към десния си глезен и закуцука към салона с кабела в ръка, като внимаваше да не се спъне. Другарките й, мълчаливи и деловити, вече заемаха местата си. Сюзан полегна по гръб на пода и зае своята поза: ръцете долепени до хълбоците, задникът вирнат нагоре, десният крак изпънат във въздуха, а левият прегънат към главата. Светлинното кълбо с четири флуоресцентни крушки бе привързано към глезена на вдигнатия крак. Кабелът не се увиваше около него, а висеше свободно, готов за включване в контакта. Сюзан просто трябваше да стои неподвижно и да остави светлината да се пръска наоколо. Позата бе трудна, но благодарение на подготовката и придобитите навици тя бе израсла като забележително качествен предмет. Действаше самостоятелно четири часа без прекъсване. Измина известно време, докато някой — несъмнено Кели — пристигна и мушна щепсела в мрежата. Крушките заработиха и Сюзан започна да свети. После някакъв работник й постави капаците на очите и ушите, и я потопи в тъмнина и тишина.

Съвещанието се проведе на десетия етаж.

Залата, предоставена от ръководството на „Оберлунд“, беше квадратна, надеждно затворена и обезшумена. От всички страни имаше матирани отвън прозорци. На пръсти се брояха неодушевените украшения и мебели: еднокраки столове от метал и пластмаса, наредени около огромен квадратен стоманеносив килим. Всичко останало бе от изрисувани човешки тела. Имаше Маси, Лампи, приспособления за прозорците и за ъглите, един неподвижен и единайсет подвижни Подноса. С изключение на тези единайсет, които трябваше да обикалят от място на място и да обслужват гостите, тъй че бе нужно да виждат и да чуват, всички останали носеха наушници и наочници.

Деловата закуска пристигна, подредена върху единайсетте Подноса: току-що изпечени френски кифлички, пет разновидности хляб и три различни вида заместители на масло, а също и кафе, заместители на кафе и заместител на чай, предназначен за крайно неспокойния Беноа. Не липсваха плодовите сокове, тестените варива, различните сирена за мазане, нито чашите минерална вода, накичени с ледени кубчета. Имаше и разнообразни сушени плодове в купа, поддържана от една от Масите (гостите трябваше да приближат и да си вземат, понеже Масата — легнало по гръб на пода момче и стъпило върху ходилата му момиче, и двамата оцветени във фуксия — бе неподвижна), както и съд с многоцветни бонбони, кацнал между гърдите на Табла на Мароодер, обагрена в аленочервено, извита като дъга назад с опрени на килима нозе и ръце, с увиснали до пода тънки лъскави коси в бакърен цвят. Един от гостите непрекъснато гребеше от бонбоните: навеждаше се, протягаше ръка към тялото на Таблата, пълнеше шепа и без да прекъсва разговора, тъпчеше в устата си сладкия карамел, сякаш ядеше фъстъци. Бе чернокос младеж с открито чело. Веждите му бяха гъсти като мустаците. Виолетовият му костюм бе безупречен, със съвършена кройка, но не толкова скъп като костюма на Беноа например. Изглеждаше приветлив, дружелюбен и доста приказлив, но в крайна сметка на никого неизвестен човечец. Ала Бош внезапно усети, че този човек, именно този, безименният младеж с мустаците, опустошителят на бонбоните, бе най-важният от всички. Беше Ключовия човек.

Бош бе определен за водещ. Когато прецени, че е минало достатъчно време и видя госпожица Уд да му кима подканящо, той се прокашля и рече:

— Какво ще кажете да започваме, дами и господа?

Подвижните Подноси, без наушници и наочници, тутакси напуснаха залата. Погледите на гостите проследиха с неизбежно любопитство шествието на стройните лакирани разголени тела. В продължение на минута никой не проговори. Най-сетне Пол Беноа сякаш се събуди от сън и пръв взе думата.

— Моля те, Лотар, как е влязъл? Само това ми кажи. Как е влязъл? Няма да се ядосвам, Лотар. Просто ми обясни… Очаквам двамата с Ейприл да ми обясните, да ни обясните още сега как, по дяволите, този кучи син е проникнал в хотелския апартамент, Лотар, как е успял да влезе в онзи плътно затворен апартамент, опасан от сигнални системи, при петима служители по сигурността, застанали постоянно на пост при асансьорите, стълбите и входовете на хотела… Би ли ми обяснил?

— Ако ми позволиш да кажа нещо, Пол, ще ти обясня — спокойно отвърна Бош. — Не е било нужно да влиза — той вече е бил вътре. Хотел „Вундербар“ е украсен с хипердраматични творби. В апартамента е имало такава картина, маслено платно на Джанфранко Джили…

— Някакъв ученик на Феручоли, пълен некадърник — вметна Беноа. — Да не беше се самоубил, работите му щяха да се продават на килограм.

— Моля те, Пол.

— Извинявай. Изнервен съм. Продължавай.

— За изпълнение на творбата на Джили всяка седмица са се редували четирима модели. По някакъв начин извършителят е успял да се представи за един от тях, някой си Маркус Вайс, четирийсет и три годишен берлинчанин. Вайс е бил наред да представя творбата във вторник. Когато научихме за станалото, отидохме в мотела, където е настанен, и го открихме в стаята му, удушен с жица, със завързани за леглото ръце и крака. Полицията смята, че смъртта му е настъпила в понеделник вечерта. Няма как той да се е явил на другия ден във „Вундербар“ заедно с останалите картини, маскиран като творбата на Джили.

— Добре ли разбрах? — запита Рудолф Коб, правителственият представител. — Някакъв тип се маскира като някого, а той пък се е маскирал като нещо друго?

— Някакъв тип се маскира като произведение на изкуството, изложено вътре в апартамента — уточни Бош.

— Не, не, не, Лотар. — Беноа се размърда и намести ръбовете на панталона си. — Не мога да повярвам, извинявай, но не мога да повярвам. Кой глупак го е пуснал да влезе в апартамента?

— Моите хора не носят отговорност за това, Пол. Във всеки случай самият аз нямам нищо против да поема отговорността вместо тях. Но точно в седем часа във вторник вечерта някакъв човек с външния вид на Маркус Вайс, с етикетите, носени от Маркус Вайс, и с документите на Маркус Вайс е пристигнал във „Вундербар“. Нашите хора са проверили самоличността му, уверили са се, че всичко е в ред и са го пуснали да влезе. С Вайс са постъпвали по същия начин през предходните седмици.

— А защо не са претърсили багажа му?

— Пол, бил е произведение на изкуството, но не е бил наша собственост. Не е бил от фондацията. Няма как да претърсваме вещите на творба, ако не е наша.

— Кой е вдигнал тревога?

— Залцер. Позвънил е в апартамента около дванайсет, както било обичайно. Никой не отговорил и това е може би единствената допусната грешка. Той решил да изчака долу и да се обади отново по-късно. Както ми каза, понякога близнаците нарочно не вдигали телефона. След третото обаждане мълчанието им го озадачило и отишъл да провери. Така успяхме да подхванем нещата по-здраво, отколкото във Виена, понеже ние сами открихме телата и извикахме полицията, когато сметнахме за уместно. Склонен съм да извиня грешката им, Пол. Онзи вече е бил вътре.

— Бил е вътре, добре — намеси се Курт Соренсен, — но как след това е успял да излезе?

— Несъмнено му е било по-лесно. Излязъл е на стълбите и се е придвижил до друг етаж. Оттам е взел друг асансьор. Вероятно е прибягнал до различна маскировка, за да не буди подозрение. Нашите хора са имали поръчение да не допуснат никой да влезе, а не да попречат на някого да излезе.

— Сега разбираш ли, Пол? — изрева Герт Варфел по посока към Беноа. — Този мръсник е истински майстор.

След неловко мълчание бодро се обади Ключовия човек.

— Извинете, ще изместя темата за малко, но искам да споделя, че вчера имах възможност да се отбия в „Хаус дер Кунст“ и да се запозная с поредицата „Чудовища“. Позволете да ви поздравя. Невероятна е. — Привидно той се обръщаше към всички едновременно, но гледаше по посока към Стейн. — Все пак не разбрах някои неща. Какъв смисъл има, например, да се показва болен от СПИН в последния стадий на живота му?

— Това е изкуство, fuschus — отвърна Стейн, без да повишава глас. — Единственият смисъл на изкуството е изкуството само по себе си.

— И аз разгледах изложбата — намеси се представителят на Европол, Алберт Кнопфер. — Мен ме порази онова осем-деветгодишно момиченце с нещо като дете от Африка на ръце… Всъщност детето се оказва мъж, но уродлив, нали? Потръпнах.

— Може да беседваме цял ден за тези картини — подхвърли Ключовия човек, посягайки към съда с бонбоните. — На мен тези творби ми се струват дори по-задълбочени от „Цветя“. Е, нека се изразя по-точно. Те са различни по стил, не могат да се сравняват. Но на мен ми се струват по-дълбоки. Поздравления.

— Творбите са дело на Майстора — уточни Стейн.

— Да, но вие сте негов сътрудник. Поздравления и на двамата.

Стейн кимна с признателност за похвалата.

— Лотар, защо не разкажеш сега за онази, за Бренда? — обади се Соренсен. — Просто за да осведомим нашите приятели — добави той и се усмихна на Ключовия човек.

Курт Соренсен, натоварен с посредничеството между фондацията и застрахователните компании, бе усвоил умението да се представя за отстъпчив към всички. При все това, той не правеше добро впечатление на Бош. Дразнеше не само видът му, бледото му вампирско лице с черни вежди, но и нравът му. А и не преставаше да изтъква, че знае всичко, че е отлично осведомен по всеки въпрос и винаги е запознат с най-достоверните данни.

— Ей сега, Курт. — Бош запрехвърля листовете на коленете си. — Според нашите сведения, през останалите дни от седмицата Вайс е участвал в друга творба — маслена картина на Кейт Нимайер в галерия „Макс Ернст“ на „Максимилианщрасе“. В понеделник след работа някакво момиче го чакало на излизане от галерията. Вайс го представил на своя приятелка, също платно. Казал й, че името на гостенката е Бренда и че търгува с картини. Вчера разпитахме приятелката на Вайс и според нея Бренда изглеждала като картина. Нека поясня, че картините умеят да се разпознават помежду си. Очевидно Бренда е притежавала всички белези на младо професионално платно: стегната фигура, гладка кожа, очебийна красота. Вайс и неговата позната Бренда, с която не знаем как и кога се е свързал, вечеряли в ресторант и след това отишли в мотела, където живеел той. На следващия ден следобед Вайс излязъл самичък, поздравил и оставил ключа на рецепцията. Служителят познава Вайс много добре и казва, че не намерил у него нищо особено, освен сака подмишница. Не му обърнал голямо внимание, но твърди, че не бил същият, който Вайс носел обикновено и който, впрочем, предната вечер забравил в ресторанта. През целия ден никой не видял момичето да излиза от стаята, а съм сигурен, че инак дежурният служител би я забелязал. Също така никой не е влизал в стаята на Вайс. От друга страна, не е възможно излезлият във вторник следобед Вайс да е бил истинският Вайс, защото той вече е бил мъртъв в стаята си дванайсет часа преди това…

— Следователно… — поде Соренсен.

— Това ни навежда на предположението, че мнимият Вайс и момичето са едно и също лице. Явно това лице е носило подмишница принадлежностите за маскировката на Бренда.

— А това пък ни насочва към нелегалната имигрантка — продължи Соренсен, обръщайки се към Ключовия човек. — Нали така, Лотар?

— Точно така. Според мен вече стана ясно. Оскар Диас се запознал във Виена с нелегална имигрантка, но от нея няма и следа. След това се появяват някакъв подставен Диас и трупът на истинския Диас във водите на Дунава, удушен с жица. Може да предположим, че нашият човек е повторил тактиката си.

— При условие, че става дума само за един човек — отбеляза Беноа.

— Вярно — потвърди Герт Варфел, завеждащ отдел „Системи за безопасност и предотвратяване на кражби“ във фондацията, поривист мъж с лице на булдог. — Възможно е да са няколко, цял отбор за съвместни действия от познавачи на серу. Може да е мъж или жена, или няколко мъже, или няколко жени. Може… По дяволите, всичко е възможно.

Единствената жена в групата от присъстващите, които Бош смяташе за „значителни“, се размърда на стола, прокашля се и се обади за първи път. Платиненорусата й коса изглеждаше изваяна с длето. Бе облечена в стоманеносив костюм и матови чорапи в тон. Очите й бяха в същия цвят като костюма и чорапите. Бош предположи, че и мислите й също са от стомана. Бяха му казали, че името й е Роман. Металните й очи хвърляха искри.

— Накратко казано — рече тя на звучен американски английски, — ако разбирам правилно, господа, съществува някакъв човек или група хора, решени да унищожат картините на господин Бруно ван Тиш. Вече два пъти е постигнал успех и както изглежда нищо не му пречи да го направи още веднъж. Питам се тогава каква сигурност мога да предложа на клиентите си. По какъв начин да ги убедя да продължат да влагат в създаването, поддръжката и охраната на творби, които всеки във всеки момент може да унищожи?

Надигнаха се няколко гласа, но лично Беноа обобщи:

— Госпожице Роман, тук сме се събрали именно с надеждата да разрешим този въпрос… — Яката на великолепната му виолетова риза започваше да се набръчква от потта. — Наистина, в системата ни за сигурност са допуснати пропуски и аз пръв го признавам и съжалявам за това, както навярно сте се убедили… Но тези господа… — той махна неопределено с ръка към Ключовия човек — тези господа не са част от отдела по сигурността на нашата компания. Ние се обърнахме с молба за помощ към тези господа… Знаете ли кои са те?

— О, да, зная кои са тези господа — безстрастно отвърна Роман. — Но бих искала да зная и колко ще ни струват.

Отново се надигнаха няколко гласа едновременно. Ала всички изведнъж замлъкнаха, когато заговори Ключовия човек.

— Не, не, не, не. Ние нищо няма да струваме на фондация „Ван Тиш“, госпожице Роман. Да уточним. „Рип ван Уинкъл“ е защитна система на Европейската общност. Да уточним. „Рип ван Уинкъл“ е система, финансирана от кохезионните фондове на страните-членки. — Той замълча, за да се снабди с още бонбони от съда върху Таблата. Един бонбон му се изплъзна и тупна върху голия стегнат корем на момичето. — Да уточним, моля. Нито господин Харлбрунер, нито господин Кнопфер, нито аз сме тук, защото ни се плаща повече или защото преследваме финансов интерес. Ние сме съставни части на „Рип ван Уинкъл“. Съставни части, госпожице Роман. Да уточним. Щом сме тук, повтарям, щом сме тук, то е единствено защото въпросите, засягащи европейското културно и художествено наследство, засягат всички нас като граждани на страни с отдавнашни традиции в това отношение. Ако някоя терористична група постави под заплаха Партенона, „Рип ван Уинкъл“ би се намесила. А ако творбите на Бруно ван Тиш са под заплахата на някоя терористична организация, каквато и да е тя, „Рип ван Уинкъл“ ще се намеси. Не е въпрос на пари, госпожице Роман, а на морално задължение. — Той поднесе шепата бонбони към устата си и отметна назад глава.

— Започва се с приказки за морални задължения и се стига до подписване на банкови задължения — произнесе госпожица Роман, без да предизвика смях. — Но ако „Рип ван Уинкъл“ не представлява допълнително бреме за нашите клиенти, нямаме никакви възражения.

— Впрочем — прогърмя глас на германизиран английски, — вярно ли е това, което се говори? Че загубата на двамата дебелаци била равнозначна на загубата на „Мона Лиза“?

Беше мъж с червендалесто лице и огромни бели мустаци. Приличаше на типичния пристрастен към бирата баварец от рекламните картички на пивоварната „Хофбройхаус“. Наричаше се Харлбрунер. Специалността му (така го представи Ключовия човек) бе ръководството на щурмовите отряди в системата „Рип ван Уинкъл“. В момента той стоеше изправен до Масата със сухи плодове и събираше бадеми с огромната си космата бяла ръка, като любопитно и съсредоточено наблюдаваше разтворените лакирани крака на горната половина на Масата.

За миг настъпи мълчание, пронизано от прикрити погледи. Сякаш останалите се колебаеха дали си струва да се отговаря на такъв въпрос. Тогава се намеси Беноа.

— Никой не може… Никой никога няма да може да оцени както подобава загубата на „Чудовища“. Светът, в който живеем, планетата, на която се намираме, обществото, което сме изградили — нищо вече няма да е същото без тази творба. В „Чудовища“ бе залегнал ключът към това, което сме, което сме били и което…

— Дявол да го вземе, изкормил ги е като прасета — възкликна на висок глас Кнопфер, човекът от Европол, прекъсвайки Беноа. Бе отишъл да вземе снимките, поставени на корема на другата Маса, в средата на килима, и ги разглеждаше. От дишането на Масата една от снимките се бе плъзнала на килима.

— Какви са тези знаци? — попита Рудолф Коб, представителя на правителството, на когото Кнопфер подаваше фотографиите.

— По десет рани на всеки, осем от тях във формата на кръст — осведоми ги Бош. — Също както при „Отронено цвете“. Оставя ги голи, с разтворени крака, но не сваля етикетите. Не знаем защо нанася еднакви рани. Използва преносима резачка за платна — употребяват ги някои реставратори за разрязване на дървени плоскости. Освен това извършителят винаги оставя запис. Този път го намерихме на пода между двата трупа. Ако искате, може да го чуем сега.

— Искаме — рече Ключовия човек.

Бош понечи да се изправи, но седналата до него Теа ван Дроон го изпревари. Теа бе отговорник по надзора върху извънредните отряди на фондацията и току-що се бе прибрала от Париж след разпита на Брисеида Канчарес. След като мястото на Теа се освободи, Бош можа да се вгледа по-добре в госпожица Уд — изпънала слабите си крака, тя се бе настанила удобно един стол по-нататък с опряна на гърдите брадичка. „Мълчи, не взема участие — помисли си той с болка. — Знае, че отново се е провалила и се чувства унизена“. Изпитваше желание да я утеши, да й вдъхне увереност, че всичко ще се оправи. Навярно по-късно щеше да се осмели да изпълни намерението си.

Теа провери дали заглушителите бяха правилно поставени върху ушите на двете голи момчета, чиито тела съставяха Масата. Преносимият касетофон бе снабден с усилватели за по-качествен звук. Апаратът лежеше върху гръдната кост на първото момче, а усилвателите бяха опрени върху бедрата на второто. Теа натисна копчето.

— Впоследствие изкуството придобило свещени свойства — обявяваше на английски задъхан от ужас, извисен до фалцет глас, разпознат в лабораториите като гласа на Хубертус. — Образите целели… целели да открият Бог и да се преклонят пред тайната… — Прекъсване, изпълнено с хлипане. Беноа направи гримаса, когато усилвателите започнаха да пращят оглушително. — Човекът се стремял да постигне безсмъртие, като изобразявал смъртта… Цялото религиозно изкуство се въртяло… въртяло… въртяло все около тази тема… Хората рисували и ваели изтезанието и унищожението с цел да… с цел да… — Хубертус вече плачеше съвсем открито — …_се утвърди още повече животът… Животът бил веч… веч-ен-н-н… Моля ви…!_

Записът прекъсваше, удавен в лавина от истерични ридания, и продължаваше с по-овладения глас на Арнолдус.

— Художникът заявява: изкуството ми е смърт… Художникът заявява: нямам друг начин да обичам живота, освен… като обичам смъртта… Защото ни надживява само изкуството, намерило смъртта си… Ако образите се простят с живота, творбата оцелява…

— Явно е, че ги принуждава да четат някакъв текст — рече Бош, след като Теа изключи касетофона.

— Този тип е откачен гадняр, копелето му с копеле! — избухна Варфел. — Съвсем ясно е! Може да се прави на умник, но е луд за връзване.

Беноа, осветен от Лампата на Мароодер, изопнала стройните си голи нозе до креслото му, се обърна към Варфел.

— Това е инсценировка, Герт. Искат да ни внушат, че е дело на психопат, обаче си е мръснишка инсценировка на конкуренцията, сигурен съм.

— Как е възможно творбите да оцеляват, ако образите умират? — запита Ключовия човек. — Какъв смисъл има това?

Всички очакваха отговора на Стейн, но отговорът дойде от страна на Беноа.

— Няма смисъл. Ако става дума за образите от „Чудовища“, разбира се, със смъртта на двамата братя произведението завинаги е престанало да съществува. Те бяха незаменими.

Отново се надигна настоятелният виолончелов глас на Харлбрунер, който не се отлепяше от Масата със сухи плодове. Докато говореше, той плъзгаше ръка по светлата повърхност на бедрата на момичето, натоварено с ролята на горна част.

— Може ли някой да ни обясни на нас, невежите в тази област, какво, по дяволите, е това… това серу… серу… — Няколко гласа довършиха думата, но Харлбрунер не се реши да я произнесе. — Според докладите, лицето и китките на въпросния Вайс са били намазани с него, нали?

Ред беше на Джейкъб Стейн. Гласът му бе много тих, но прозвуча ясно в настъпилото гробно мълчание.

— Серубластинът е материал, подобен на силикона, но много по-съвременен. Разработили са го в редица лаборатории във Франция, Англия и Холандия в началото на нашия век с цел да бъде прилаган единствено в хипердраматичното изкуство… Galismus, мисля, че вие, господин Коб — той посочи към правителствения представител, — имате портрет, рисуван от Авендано и знаете за какво говоря.

Коб потвърди с усмивка.

— Да, съвсем еднакъв е с мен. Понякога ме побиват тръпки.

Бош си спомни за портрета на Хендрике и също потръпна.

— Серу намира широко приложение в изкуството — продължи Стейн, — не само за да се постигне портретната прилика на моделите, а и за подправени или редовни копия, сложни гримове и прочее… С негова помощ опитен човек може да се превърне буквално в когото и да е, както мъж, така и жена. Достатъчно е материалът да се нанесе като помада върху тази част от тялото, която искаме да копираме, да го оставим да изсъхне и да го отделим внимателно. Получаваме съвършена маска. Все пак, повтарям, човек трябва да е истински познавач, за да се справи без затруднения с калъпите от серу. Те са по-крехки и от слоя каймак на повърхността на млякото.

— Но доколкото разбрах току-що — рече Ключовия човек, — този тип действително е истински познавач.

За кратко се възцари мълчание. Стейн, видимо забързан за някъде, помоли Беноа да обобщи заключенията от предварителното съвещание. Изпълнен от съзнанието за неочакваната си отговорност, Беноа изправи гръб, без да става от стола, като същевременно надяна очилата за четене и посегна към листовете, а после се наклони наляво, за да постави текста под светлината на Лампата на Мароодер.

— Днес, 29 юни 2006 г., в помещенията, любезно предоставени ни от управата на сградата „Оберлунд“ в Мюнхен, се създаде настоящият кризисен щаб, чиито цели…

Целите бяха пределно ясни. Отделите „Консервация“ и „Сигурност“ спешно бяха разработили два вида стратегии — отбранителна и настъпателна. Отбранителните мерки включваха три точки: изтегляне на картините, проверка на самоличността и поверителност на информацията. Точка първа предвиждаше постепенното изтегляне на всички изложени на обществени места творби от Бруно ван Тиш, най-напред в Европа, след това в Съединените щати и най-сетне в останалите части на света. Първата сбирка, чието връщане в Амстердам предстоеше, щеше да е „Цветя“, после идваше ред на „Чудовища“ и накрая на единичните творби като „Атина“ от центъра „Жорж Помпиду“. Всички картини щяха да бъдат прибрани на сигурно място. По втората точка, относно самоличността, бе изготвена система за проверка на самоличността на служителите, имащи пряк достъп до платната, чрез изследване на гласа и пръстовите отпечатъци. На това място Беноа предложи надлежно проверените служители да носят етикети.

— Тогава и ние ще заприличаме на произведения на изкуството — измърмори Варфел.

— Няма ли друг начин да се разпознае серубластиновата маска? — запита Ключовия човек.

— Няма, fuschus — отвърна Стейн. — Изсъхне ли, серубластинът е като втора кожа. Дори добива температурата и плътността на истинската. За да проверим със сигурност, би трябвало да стържем по телата на заподозрените.

Предложението за етикетите остана отворено за доразглеждане. Следваше точката за поверителност. От този момент неизвестният престъпник щеше да бъде обозначен с кодовото название „Художника“, за какъвто самият той сякаш се самопровъзгласяваше в записите.

— Единствено членовете на нашия кризисен щаб — продължи Беноа — ще са в течение на всички данни, свързани с Художника. Съветниците и помощниците, невключени в състава на кризисния щаб, ще бъдат запознати само частично или изобщо няма да са запознати със сведенията за него, включително подробностите за извършените посегателства, както и насоките на разследването. Нито застрахователните компании, нито инвеститорите, извън клиентите на госпожица Роман, нито, естествено, печатът и обществеността ще имат достъп до тези сведения. От този момент самото съществуване на Художника придобива поверителен характер.

Настъпателните мерки се свеждаха само до една точка: „Рип ван Уинкъл“. Бош вече бе чувал за въпросната общоевропейска система за сигурност, разработена от специален отдел на Европол. Ключовия човек я определи като „Организация за самозащита и обратна връзка“. Името й бе заимствано от героя на Уошингтън Ървин, който бил омагьосан и прекарал дълги години в сън. Системата също „спеше“ до настъпването на криза, когато се „събуждаше“. Нейното основно свойство бе, че веднъж „събудена“, тя не спираше, докато не изпълнеше намеренията си. Единственият й приоритет бяха поставените цели. Всяко изпълнено намерение се определяше като „резултат“. При необходимост „Рип ван Уинкъл“ можеше да пренебрегне всякакви законови и конституционни норми и суверенни права с оглед на постигането на „резултати“. Освен това системата сама се пренастройваше всяка седмица. Ако установеше, че не е постигнат никакъв „резултат“, подменяше без отлагане отговорниците.

— Днес сме ние — каза Ключовия човек. — Утре може да дойдат други.

Системата щеше да стигне докъдето е нужно, за да изкорени проблема и щеше да прибегне до всички налични средства. „Ще има жертви — мрачно оповести Ключовия човек — и почти всички те ще бъдат невинни, но неизбежни. Да уточним: неизбежни. Броят на жертвите ще се увеличава с нарастващи темпове, според това за колко време ще постигнем целите си. Това е нещо като тайна война“.

Първостепенната задача на „Рип ван Уинкъл“ в този случай щеше да е проста: да спре и унищожи Художника, който и да е той, който и да се крие под това име.

Думата взе Алберт Кнопфер от Европол.

— Няма да щадим сили, мога да ви уверя в това. Много добре ви е известен, господа, големият интерес на Общността към живота и творчеството на Бруно ван Тиш и представляваната от вас фондация.

— Съвършено вярно — обади се на свой ред Ключовия човек. — За цяла Европа и за нас като европейски граждани е гордост, че господин Ван Тиш създава произведенията си на Стария континент, за разлика от редица други напуснали Европа художници. Макар че не искам думите ми да се тълкуват като укор към тях. Да уточним. — Той събра последните бонбони от съда и лакомо ги изгълта.

— Фондацията е достояние на всички европейци и всички ние, европейските граждани, трябва да бдим над нея — допълни Кнопфер.

Докато Беноа и Стейн отвръщаха на хвалебствията, Бош сподави усмивката си. Спомни си как предишният му началник Герхард Вайлеб, предшественик на госпожица Уд, веднъж бе отбелязал, че истинският шедьовър на Ван Тиш и Стейн са европейските граждани. „Ние сме неговите най-хубави хипердраматични картини, не разбираш ли? Това е тайната на невероятния му успех“.

Харлбрунер, опрял длан на лакираното коляно на момичето от Масата със сухи плодове, побърза да се намеси.

— Изкуството е първостепенна задача. Простете ми, че не мога да се изразя по-добре, но съм убеден, че за Европа изкуството е от неотменна важност.

И подчерта думите си като оратор с кратко почукване по малкото коляно.

Плавно като голяма риба, по мюнхенския булевард „Лудвиг Леополд“ се плъзгаше величествена лимузина в тъмносин цвят. Шофьорът, на километри разстояние от пътниците, разположени на седалките отзад, носеше униформа и фуражка. На мястото вляво седеше замислена Ейприл Уд и потупваше опакото на дланта си с показалеца на другата ръка. Срещу нея личната секретарка на Стейн чукаше по клавишите на преносим компютър. В средата, отметнал назад глава, Стейн си слагаше капки в двете очи. И костюмът му, и ониксовият медальон на гърдите бяха в еднакъв черен цвят.

Всеки, зърнал Джейкъб Стейн поне веднъж, споделяше общото мнение по отношение на вида му — той бе истински фаун. Веждите му упорито си пробиваха път между многобройните бръчки на лицето, очите му бяха хлътнали под тъмни сводове, носът бе пълен и месест, а плътните чувствени устни бяха обрамчени съвсем естествено от къдрите на посивялата брада. По-трудно бе да се определи с точност ролята му във фондацията. Някои предполагаха, че Майстора го държи в пълно подчинение, други смятаха, че истинският господар е той. Според Уд двете възможности не се изключваха взаимно. Ала едно бе сигурно: този нюйоркски евреин с фаунско лице и квадратна глава носеше главната отговорност за успеха на ХД-изкуството, тъкмо той бе превърнал хипердраматизма в световна империя и в нова форма на култура. Стейн бе създал първите живи украшения и предмети, бе усъвършенствал системата за покупко-продажба на творбите, бе въвел серийното производство на евтини копия от оригинални картини и бе основал първите школи за платна. Освен това от време на време намираше кога да рисува и собствените си шедьоври.

— По силата на любопитно съвпадение — рече Стейн, като затваряше шишенцето с капките — извинението ми, за да се измъкна от събранието, този път се оказа напълно вярно, fuschus. Майстора ме очаква в Амстердам, за да огледам някои скици за „Рембранд“. На всичко отгоре, докато подготвяхме „Яков се бори с ангела“, от многото аерозолни бои по фигурите получих конюнктивит… А, благодаря, Неве.

Секретарката на Стейн се протегна и попи влагата от очите му с копринена носна кърпичка. После сгъна кърпичката, взе капките и прибра нещата в чантата. Всичко бе извършено в пълно мълчание. Уд, загледана в рисунъка на мокета върху пода на колата, не виждаше почти нищо, освен изисканите обувки с висок ток и мургавите глезени без чорапи на Неве, които мърдаха насам-натам.

— Затова, госпожице Уд, разчитам, че имате да ми съобщите наистина важни неща, galismus — рече в заключение Стейн.

Шеговитият прякор на Стейн беше господин Fuschus-Galismus. Никой не знаеше какво всъщност означават тези две толкова често повтаряни от Стейн думи, а той самият така и не пожела да внесе яснота по въпроса. Възклицанията бяха част от професионалния жаргон, на който той разговаряше при срещите си с художници и платна. Заразени от него, учениците му говореха по същия начин.

— Отложете откриването на „Рембранд“, господин Стейн — заяви без предисловия Уд.

Стейн се изкашля, а фаунските му черти изпъкнаха още по-ясно.

— Fuschus. Съпругата на последния инвеститор, който ми предложи това, я превърнахме в платно, нали, Неве? — Неве оголи блестящите си зъби в тих напевен, крайно противен за Уд смях.

— Господин Стейн, говоря сериозно. Ако изложбата се открие, напълно вероятно е някоя от творбите да бъде унищожена.

— Защо? — запита художникът с любопитство. — Майстора има над сто картини и скици, пръснати по сбирки и изложени на обществени места из цял свят. Художника би могъл да подбере всяка от…

— Не мисля така — прекъсна го Уд. — Убедена съм, че независимо дали става дума за самотен луд или за някаква организация, Художника следва определена схема. До този момент Ван Тиш е създал две големи поредици — три, ако броим предстоящата за откриване през юли: „Цветя“, „Чудовища“ и „Рембранд“. Останалата част от творчеството му се състои от отделни картини. Художника унищожи „Отронено цвете“, една от творбите от първата поредица, и „Чудовища“, включена във втората. — Тя замълча и вдигна прозрачните си очи към Стейн. — Третата ще е от „Рембранд“.

— С какви доказателства разполагате?

— С никакви. Имам предчувствие. Уверена съм, че не греша.

Живописецът мълчаливо разглеждаше ноктите на дясната си ръка. Бе създал пет специални четки, за да прилепват към ноктите, затова ги поддържаше дълги и заострени като на китарист.

— Знам, че мога да го заловя, господин Стейн — добави Уд. — Но Художника не е обикновен психопат, той е истински познавач, планирал е всичко предварително и от светкавичните му действия ми призлява. Сега целта му е картина от поредицата „Рембранд“, сигурна съм, и трябва да се защитим. — Внезапно гласът на Уд се пречупи. — Познавате начина ми на работа, господин Стейн. Наясно сте, че не понасям грешките. Но стигне ли се все пак до грешка, единствената ми утеха е мисълта, че е била непредвидима. Моля ви, не ме принуждавайте да изтърпя тази предвидима грешка. Отложете изложбата, умолявам ви.

— Не мога. Повярвайте ми, не мога, скъпа приятелко. Изложбата „Рембранд“ е почти готова, представянето пред журналистите ще е след две седмици, а откриването два дни след това, в събота, 15 юли, датата на четиристотингодишнината от рождението на самия Рембранд. Дейността по подреждането в Тунела на „Музеумплейн“ е доста напреднала. Освен това Майстора твърде отдавна работи върху тези картини. Той е обсебен от тях, а аз съм пазителят на рая на неговите страсти. Такъв съм бил винаги, galismus, и такъв ще си остана…

— А ако обясним на Майстора каква опасност е надвиснала над картините?

— Смятате, че това има някакво значение за него? Да не би да познавате художник, готов да се откаже от излагането на творенията си, понеже можели да бъдат унищожени? Galismus, ние, художниците, творим неизменно за вечността, все едно дали произведенията ни ще съществуват двайсет века, двайсет години или двайсет минути.

Уд бе вперила очи в криволиците по мокета.

— Нищо няма да кажа на Майстора — продължи Стейн. — Цял живот съм изпълнявал ролята на преграда между него и действителността. В сравнение с неговите, моите собствени картини не представляват нищо, но ми стига удовлетворението, че съм помогнал на него да твори, че съм го държал настрана от трудностите и съм поел върху себе си черната работа… Най-хубавото ми произведение е било и все още е фактът, че Майстора продължава да рисува. Той е човек, попаднал под едноличната власт на собствения си гений. Невероятно същество, galismus, неповторимо като астрофизическо явление, понякога страшно, понякога прекрасно. Но ако изобщо някога някъде е съществувал гений, то това е Бруно ван Тиш. Ние, всички останали, можем само да мечтаем да му се подчиняваме и да го пазим. Ваш дълг, госпожице Уд, е да го пазите. Моят е да му се подчинявам… О, galismus, какъв прекрасен блясък. Неве, погледни кожата на краката си сега, огрени странично от слънцето… Красиво, нали? Малко ариламидово жълто, разтворено в нежно розово, малко лак и ти би станала самото съвършенство. Fuschus, питам се защо още не се правят картини за поставяне вътре в големите коли. С малолетни платна би се получило добре. Вече сме работили и продавали украшения и приспособления, които вършат всичко и се поставят навсякъде, но…

— Отложете изложбата, господин Стейн, или ще се изправим пред още една унищожена картина — прекъсна го Уд, без да повишава глас.

Стейн просто я изгледа мълчаливо и продължително. Сетне се усмихна и поклати глава, сякаш у Ейприл се бе натъкнал на нещо недопустимо.

— Намерете този тип — рече — който и да е той. Намерете Художника, захапете го, дръжте го между челюстите си и го донесете, и всичко ще е наред. Ако не, изчакайте да го направи „Рип ван Уинкъл“. Но не се мъчете да поставяте ограничения пред изкуството, fuschus. Вие не сте художник, Ейприл, а само ловджийско куче. Не забравяйте това.

— „Рип ван Уинкъл“ няма да е в състояние да направи нищо, господин Стейн — отвърна госпожица Уд. — Има факти, което не знаете.

Тя млъкна и се огледа наоколо. Стейн отлично разбра намека в погледа й.

— Можете да говорите каквото желаете пред Неве. Тя е все едно моите очи и уши.

— Бих предпочела да не присъстват толкова очи и уши, дори и да са вашите, господин Стейн.

Лимузината бе спряла на входа на летището. Край канавката чакаше друга кола, за да откара Уд обратно в града. Стейн направи знак, секретарката му слезе и затвори вратата. Уд погледна към шофьора — през стъклото нямаше как да ги чуе.

Когато Уд заговори отново, в гласа й се долавяше напрежение:

— Никой не знае за това — нито властите в Мюнхен, нито членовете на кризисния щаб, нито дори Лотар Бош. Но на вас ще го разкажа. Може би то ще ви накара да промените мнението си — тя прикова ледения си син поглед върху Стейн. — Вчера, когато ни известиха за гибелта на „Чудовища“, лично се обадих на Марте Шимел да проверя дали има да ми съобщи нещо полезно. Каза ми, че близнаците Валден й поръчали момче за вторник вечерта. Нали знаете, в отдел „Консервация“ се стараеха да задоволяват желанията им. Та двамата настоявали за момче с платиненоруса коса. Шимел бързала да намери възможния кандидат, когато получила по телефона ново нареждане. Гласът бил непознат, но повторил без грешка поверителния код на отдел „Консервация“ в Амстердам и се представил за човек на Беноа. Казал й, че вече нямало нужда от момчето. Марте възнамеряваше днес да уведоми Беноа, но я помолих да изчака. Позвъних на помощниците му в Амстердам, на всеки поотделно, както и на секретарката му. Най-накрая проверих и самия него. Нито Беноа, нито сътрудниците му са издавали такава заповед, господин Стейн.

Уд гледаше Стейн право в очите, без да мига. Стейн отвърна на погледа й по същия начин. След кратко мълчание тя продължи:

— Самият престъпник не е могъл да се обади, тъй като в момента е бил маскиран като творбата на Джили, разбирате ли? Следователно има само едно обяснение: някой е подготвил нещата отвътре, така че унищожаването на творбата да протече без усложнения. Несъмнено е висш служител или поне човек с възможности за достъп до поверителните кодове на отдел „Консервация“. Затова ви моля да отмените откриването на „Рембранд“. Ако не го сторите, Художника неминуемо ще погуби още една картина.

Току-що излетял самолет браздеше синьото небе като седефен орел. Стейн се загледа в него с любопитство и след това отново се обърна към Уд. Напрегнат, почти изплашен блясък премрежваше студените очи на директорката по сигурността.

— Колкото и невероятно да ви се струва, господин Стейн, един от нас помага на този луд.

В сряда, 28 юни, Херардо и Ул бяха пристигнали, когато Клара се събуди. По израза на лицата им тя разбра, че денят ще бъде особен. Двамата оставиха саковете си на пода и Херардо рече:

— Днес няма да те оцветяваме. Ще рисуваме многоъгълници.

Така наричаха упражненията в различни пози за преценка на физическите качества на платното. На закуска Клара хапна много малко и взе препоръчаните от F&W хапчета за подобряване на мускулната дейност и за възможното ограничаване на физиологичните нужди. Херардо я предупреди, че я чака тежка работа.

— Ами да вървим да работим тогава — отвърна му тя.

Бяха донесли кожено столче без облегалка. Ул го извади от камионетката и го постави в салона. Отместиха килима и дивана, и започнаха да я обработват. Извиха гърба й назад с подпрян на столчето таз, повдигаха първо единия й крак, сетне другия, после изпъваха и огъваха ту единия, ту другия. Избраха окончателната поза и включиха часовниковото устройство.

Да стоиш, без да помръдваш, означава преди всичко да не обръщаш внимание на възприятията. В неподвижно положение всеки от нас получава предупреждения и сигнали за растящо неудобство. Мозъкът, като същинско жребче, напира да скъса собствените си юзди. Несгодата се превръща в болка, а болката в натрапчива мисъл. Издръжливостта (преподават го в художествените академии) се корени в умението да уловиш целия този мощен поток от данни и да го изтласкаш на разстояние — без да го отричаш, но и без да го отчиташ като нещо, което се случва наистина. А се случва всъщност това, че гърбът е превит или мускулите на подбедрицата са сковани. Отвъд тези факти има само усещания: неудобство, схващане, изкривен поток от дразнители и съждения, порой от строшени стъкла. Чрез правилна подготовка платното се научава да следи този поток, да го държи надалече и дори когато потокът нараства, да не променя позата.

Потънала в собствените си извивки, с глава на пода, между ръцете, с вторачен в стената поглед, с високо вдигнати нозе и опряна на столчето опашна кост, Клара се чувстваше като обвивка, готова да се разпука, за да даде път на нещо ново. За да се оттласне от орбитата на собствената си личност, тя не познаваше по-добро средство от неудобното положение на тялото. Мозъкът й скъсваше със спомените, страховете и опасните мисли и се съсредоточаваше в строежа на мускулите. Беше прекрасно да престанеш да бъдеш Клара и да се превърнеш в предмет с почти притъпено съзнание за болката.

Бе толкова леко, че първоначално почти не го усети.

Докато променяше ъгъла на краката й във въздуха, Ул, без да е необходимо, я погали по хълбоците. Направи го едва доловимо, без никакви резки или особени движения. Просто плъзна длан по продължение на изпънатата колона на лявото бедро и обхвана стегнатото й дупе. Стисна го едва-едва и веднага се отдръпна. След още един мъгляв отрязък от време тя усети грапавите пръсти върху дясното си бедро, примигна, надигна глава и видя ръката на Ул да се спуска към слабините. Докато я опипваше, Ул не гледаше към нея. Тя остана неподвижна и мъжът се оттегли почти незабавно.

Нашествието стана по-явно на третия път, когато след като размести краката й, Ул опипа пола й доста грубо. Объркана, тя събра нозе и се сви на кълбо на пода.

— Позата — нареди Ул. Беше ядосан.

Клара просто го изгледа.

— Позата.

Ул бе застанал заплашително, но Клара не изпита никакъв осезаем страх. Нещо в поведението на художника превръщаше действията му в изпълнено до съвършенство зрелище, придаваше му точна художествена мяра. Реши да се подчини. Въпреки негодуванието на сухожилията си (няма нищо по-лошо от това да изоставиш трудна поза и да опиташ да я възстановиш без предварителна подготовка), тя отново се опря на стола, вдигна нозе и застана неподвижно с глава и ръце на пода. Мислеше, че Ул ще възобнови набезите, но той само я огледа за миг и се отдалечи.

Клара знаеше, че в настъплението си Ул се преструва с оглед на някаква хипердраматична цел. Ала мазките бяха нанесени толкова добре, че въпреки богатия й опит като платно тя не бе в състояние да определи къде свършва истинският Ул и къде започва художникът. От друга страна притворството му не изключваше и действително задкулисно домогване. Възможно бе Ул да е получил указания от главния художник, но не се знаеше дали пък не злоупотребява в някаква степен с преимуществото си. Трудно беше да се очертаят границите, защото между художествения замах и чувствената ласка съществуват безброй неведоми прилики.

Часовниковото устройство иззвъня. Двамата помощници се върнаха и промениха скицата. Накараха я да се изправи и прибраха коженото столче. После я простряха по очи и отново я наместиха: главата вдигната, дясната ръка протегната напред, лявата назад, левия крак във въздуха, в подобна на плувец поза. Заопъваха крайниците й, докато ставите оказаха съпротива. Явно искаха да я изобразят в миг на напрежение. Простото разтягане на мускулите не беше достатъчно — целта им бе да подчертаят линиите. Когато останаха доволни от стегнатия силует с изопнати крайници, отново настроиха часовника и я зарязаха.

Случи се в някой момент по време на новата поза. Тя дочу стъпките му в салона и го видя да се навежда към нея. В това положение на тялото й уязвими оставаха лявата гръд и слабините — Ул посегна и на двете места.

Нападението бе толкова необуздано, че за да се предпази, Клара нямаше как да не изпусне юздите на обездвижването. От последвалото дъхът й спря.

Ул я сграбчи грубо за лактите и я блъсна с толкова ненужна и неочаквана злоба, че тя извика. Той за първи път проявяваше такова насилие. Всъщност за първи път след имприматурата някой се отнасяше с нея невъздържано. Онемяла от изненада, тя не бе в състояние да се защити. Художникът се наведе още по-ниско и впи устни в шията й, като в същото време я стискаше за ръцете. Тя усети неговата слюнка, езика му като току-що уловен и натикан в гърлото й октопод, тежкото му пухтене във врата й. Задърпа се, доколкото можа, но Ул не отслаби хватката.

— Луд ли си? — изстена тя. — Пусни ме!

Ул като че не я чуваше. Очилата му се бяха изкривили под брадичката на Клара, а устата му се спускаше малко по малко и се примъкваше към гърдите й. За миг тя замря.

Щом Клара престана да се съпротивлява, Ул също тутакси спря, въздъхна, изправи се и освободи китките й. Беше дори по-задъхан от нея и цялото му лице аленееше. Той намести очилата върху основата на носа и приглади косата си на тила. Сякаш внезапен пристъп на срам го бе накарал да се откаже. Клара остана на пода и разтри ръце. Докато дишането им се успокои, двамата се гледаха един друг. После Ул излезе.

В миг тя проумя — както и при предишните случаи, тъкмо незаплануваното й бездействие бе подействало като спирачка на Ул.

Сам по себе си този факт не значеше нищо. Навярно това беше човешки, а не художествен отговор — Ул едва ли би посмял да стигне по-далече или пък беше от мъжете, способни да изпитат удоволствие, само ако срещнат отпор. При все това Клара предпочете да мисли, че тъкмо художествени съображения го подтикват да спре, когато тя не упорства. Съхрани в паметта си тази подробност, за да я провери по-късно.

Следващият пристъп не я завари неподготвена. Бяха я скицирали във формата на маса — отметната назад глава с лицето нагоре, разтворени бедра и опрени на пода длани и стъпала. В един момент Ул се приближи. Тя го погледна в очите и разбра, че всичко ще започне отначало, но този път реши да му се противопостави. Наруши позата и се изправи.

— Остави ме на мира, може ли?

Дългите му ръце, обрасли сякаш с нишки суров коноп или с косми от рисувална четка, я сграбчиха без предупреждение и пак я събориха на пода. Устата на Ул се разтвори и потърси нейната. Клара отдръпна лице с погнуса, като същевременно опря лакти в гърдите му и заудря. Без особено затруднение Ул удържа на натиска. Клара опита повторно, но се сблъска с непробиваема стена. Вярно, от художествените упражнения тя беше по-слаба от обичайното, ала очевидно Ул притежаваше изненадваща сила. Художникът я стисна за бузите с косматата си ръка, принуди я да се обърне към него и плъзна език в огладената й от имприматурата уста без устни. Клара събра сили и вдигна едновременно двете си колена. Този път тя успя — отхвърли Ул на една страна и се претърколи, за да избяга.

— Не мърдай — разнесе се гласът му.

Художникът отново се метна върху нея, но Клара се изплъзна с лекота и пак го блъсна с колене. Не искаше да му причини болка, но трябваше да узнае какво ще се случи, ако не отстъпи. Вече знаеше — по-скоро подозираше, — че Ул я рисува с много прост подход: влагаше известно количество насилие, ако нейното поведение бе силово, и го смекчаваше с известна кротост, ако тя се държеше кротко. Когато тя отстъпваше, той отдръпваше четката. Клара бе решила да провери къде ще свърши предложеното от художника пътуване към плътно черното.

Внезапно действията им придобиха неудържимия ритъм на трескава борба. Ул я хвана за ръцете, тя започна да рита, очилата на Ул паднаха на пода с особено неприятен шум и той, зачервен, вдигна ръка, готов да я зашлеви. Тогава тя се стресна. „Може да ме повреди“, мина й през ума. Не я плашеше вероятността да я удари. При някои арт-шокове бе получавала удари от зрителите или от други платна, но тогава всичко бе нарочно замислено от художника и предварително уговорено с нея. Сега я тревожеше тъкмо стихийността. „Той е все по-необуздан, може да ме нарани и да повреди имприматурата ми“.

Тази мисъл я накара да се отпусне. Тогава Ул скочи върху нея и прокара език по брадичката и шията й.

Но отново се спря.

Задъхана, Клара остана на пода, докато Ул не без усилие се изправи. Двамата приличаха на състезатели след тежка надпревара. Тя го загледа втренчено в очите. Ала не откри на лицето му нищо, освен погледа, потънал в стъклата на очилата, които в този момент Ул надяваше със сдържано благоприличие. Малко след това художникът се отдалечи, излезе от салона и отиде към преддверието.

Настъпилият обрат бе толкова забележителен, че когато дойде време за почивка, на Клара почти не й се ядеше. Не искаше да прекъсва скицирането и да се връща към студенината на всекидневието. Но се застави да го направи, защото знаеше, че в стремителния си летеж трябва поне за миг да спре. Отби се в банята, изми се, освободи се от всички следи на Ул по устните и врата й и впери очи в огледалото. Нямаше белези, с изключение на лекото зачервяване по китките. Преминалата през имприматура кожа бе много по-устойчива от нормалното и Ул би трябвало да приложи доста повече насилие, за да остави трайни следи. Клара се усмихна и лицето й доби любимото на Басан злонраво изражение: „Пипнах ли те? Действаш силово, ако аз ти отговарям със сила. Целта е да покажеш колко предизвикателно се държа“, рече си тя. Очите й пареха, но тя знаеше причината — докато позираше, ги бе държала отворени твърде дълго. Изплакна ги със солен разтвор.

Нахрани се гола в присъствието на Херардо. Ул бе неизвестно къде. Херардо привърши и спокойно я загледа.

— Виждала ли си пак мъжа на прозореца? — попита я той.

В първия момент тя не се досети какво има предвид.

— Да, но се обадих в отдел „Консервация“. Обясниха ми, че е бил служител от охраната и се успокоих. Спах много добре до сутринта.

— Нали ти казах? Някой от пазачите е.

— Аха.

Настъпи мълчание. Тя дояде сандвича и започна да маже сирене върху филийка пълнозърнест хляб. Всички мускули я боляха, но не това беше важното. Беше й весело, но изпитваше и гняв, шупнал като дълго разбивано пенливо питие. От време на време поглеждаше към вратата в очакване да се появи Ул. Спомняше си дъха му, спомняше си напора му. Помнеше също как хватката му отслабваше, когато тя се отпускаше. А какво би станало, ако тя не беше отстъпила? Докъде биха достигнали движенията на четката, каква непозната краска на тъмнината биха открили? Тъкмо това обсебваше мислите ѝ: какво би станало, ако следващият път тя реши да не се поддаде по никакъв начин, да не се предаде под никакъв предлог? Възможните изходи бяха умопомрачителни.

— Как мина сутринта?

При въпроса на Херардо Клара примигна. Определено в този момент никак не й беше до празни разговори.

— Добре — отвърна тя. Той облегна лакти на масата, наведе се към нея и мрачно заговори.

— Виж, трябва да ти кажа нещо.

Спогледаха се мълчаливо. Клара бавно дъвчеше и чакаше.

— Юстус е сърдит.

Тя нищо не каза. Сърцето й бързо заби.

— А не е хубаво Юстус да се сърди, защото ако Юстус се сърди, двамата с теб оставаме на улицата, чу ли?

— Какво имаш предвид? — запита тя с невинно изражение.

Загледан в ръцете си върху покривката, Херардо търсеше най-подходящите думи.

— Ние… Разбираш, че по отношение на младите женски платна сме установили някои правила. Платната трябва да ги спазват. Не обичам да говоря за това, но понякога се налага, както в твоя случай — защото ти май не си в час, драга.

— За какво трябва да съм в час?

— За това, че си в особено положение. Ти си платно по договор с фондация „Ван Тиш“, което, естествено, е голям късмет. Но късметът може да се изпари всеки момент. Юстус е senior assistant, както ти казах. С една дума, като художник той има известна тежест във фондацията. Добре е да го имаш предвид. Не го казвам, за да те плаша, а за да се замислиш… и да направиш каквото следва да направиш, окей?

— Да, но нищо не разбирам.

Той нетърпеливо изсумтя и се облегна назад.

— Виж какво, държиш се глупаво. Предупреждавам те: Юстус може да те изхвърли още днес, ако пожелае.

— И какво се предполага, че трябва да правя, за да не ме изхвърли?

— Отлично знаеш какво. Не си толкова глупава. Много му харесваш. Е, ти ще си решиш.

Тя някак си не можеше да възприеме докрай прелюбопитния им разговор. Каза си, че всичко се дължи на неумението на Херардо, на пресилено високомерното му отношение, на прекалено овладения му глас, на свенливостта му на дете, поставено в ролята на Лошото момче в играта. За нея би било прекрасно, ако Херардо говореше истината. Но от друга страна, нямаше начин да се увери дали всичко това не е преструвка.

— Заплашваш ли ме? — поинтересува се Клара.

Херардо вдигна вежда.

— Просто ти изяснявам, че Юстус е началникът, че аз стоя по-долу от него, а ти си изцяло и без остатък на служба при нас. И ако искаш да те рисуват големите майстори на фондацията, не е за препоръчване да ядосваш помощниците им, нали така?

Неподправена художествена тръпка прониза тялото й. За първи път изпита известно опасение от думите на Херардо и й стана приятно. Бе получила красив рисунък и пълната й голота допринасяше да му придаде подходящото впечатление за наситен мрак. Тя кръстоса глезени, размърда се на стола и промълви, като отклони поглед от неговия:

— Добре.

— Надявам се отсега нататък да проявиш повече любезност към Юстус, окей?

Тя кимна с глава.

— Не чух отговора ти — рече той.

Този нов натиск на четката също й се хареса. Тя бързо отвърна.

— Добре, разбрах.

Херардо притвори клепачи, погледна я особено и не си казаха нищо повече.

Следобед опита да „прояви любезност“ по време на скиците. Бяха я поставили на палци като балерина. Измина време. Тъй като бе изправена, можа да се види в огледалата. Едното отразяваше само половината й тяло — разрязан силует, безредие от линии и обеми. Оставиха я така доста време, докато накрая Ул изневиделица приближи в гръб.

Още в първия миг тя отвърна на целувката му с повече жар от неговата. Раздвижи език вътре в тъмната уста на Ул, обхвана го в обятията си и притисна голото си тяло към дрехите му.

Сякаш оса ужили художника. Той на часа се отдръпна и излезе от стаята. Следобед нямаше повече домогвания.

„Значи ако аз отстъпя, всичко спира — разсъди тя. — А ако не отстъпя?“

Втората възможност й се струваше много страшна.

Реши да я провери.

Беше възбудена, но вечерта Клара се стовари в леглото като труп. Обясни си го с взетите хапчета. Когато се събуди, предположи, че е четвъртък, 29 юни. Чувстваше се готова за ново нападение. Изобщо не си спомняше дали се е случило нещо през изминалата нощ — като че ли бе лежала в припадък. Във всеки случай, пак бе спуснала щорите и дори някой служител по сигурността да бе приближил към къщата, тя не би го забелязала. Пък и започваше да забравя нощните си страхове, тъй като дневните изцяло поглъщаха вниманието й.

Цялата сутрин я скицираха на крака, с докрай извит назад гръб. Позите бяха трудни и й се струваше, че отрязъците, отмервани от часовниковото устройство, траят цяла вечност. Едва по пладне успя да овладее мускулната треска, а болката в прешлените се превърна просто в протичане на времето. Ул вече не я безпокоеше и това я озадачи. Питаше се дали готовността й предния следобед не го кара да се сдържа.

След като се нахраниха, Херардо предложи да се поразходят. Поканата леко я изненада, но реши да приеме, понеже й се излизаше. Облече халат и обу ватирани пантофки от изкуствена материя. Изминаха заедно чакълестата пътека до оградата. След това продължиха по шосето.

Както бе очаквала, на ярката дневна светлина местността беше много красива. Отляво и отдясно се простираха градините и оградите на други къщи с червени покриви. В дъното — малка горичка, а в средата — пътят, по който бе пристигнала с камионетката. С искрена наслада откри на хоризонта ясните очертания на няколко мелници. Струваше й се, че гледа несменяемата пощенска картичка от Холандия.

— Всички тези вили са собственост на фондацията — поясни Херардо. — Тук скицираме повечето образи. Предпочитаме тази обстановка, понеже разчитаме на пълно усамотяване. До неотдавна всички скици се изработваха в Старото ателие в Амстердам, в квартал Плантаже. Но сега скицираме тук, а ако се наложи, довършваме работите в Ателието.

Херардо се държеше някак освободено. Докато й обясняваше, докосваше нежно с ръка рамото й, а усмивката му сияеше. Като че работната обстановка вътре във вилата обременяваше повече него, отколкото нея. Крачеха край пътя, а наоколо като във филм ехтеше музиката на овладяното от човека поле: писукането на птичките се смесваше с далечен машинен грохот. От време на време профучаваше самолет и с рев драскаше линии по небето. Клара усещаше лека болка в мускулите на гърба. Вероятно ги бе пресилила при трудните пози сутринта. Притесни се, защото не искаше да се повреди в разгара на скицирането. Мислеше за това, когато Херардо отново заговори:

— Сега сме в почивка. Имам предвид обявена почивка. Разбираш ме, нали?

— Аха.

— Можеш да говориш спокойно.

— Добре.

Разбираше много добре. Някои от познатите й художници нарочно обявяваха прекъсването на хипердраматичната работа. При живите платна понякога бе нужно действителността да се разграничи от мъглявите очертания на изкуството. Сега Херардо подчертаваше, че от този момент той щеше да бъде той, а тя — тя. Сиреч, съобщаваше й, че е загърбил четките и иска просто да се поразходи и да побъбри. Сетне всичко щеше да продължи.

При все това разходката я смущаваше. Почивките бяха обичайна практика по време на ХД-рисуването, но точният момент трябваше да се избере много внимателно, тъй като целият художествен градеж може да се срути в един миг. А тъкмо сега моментът никак не й се струваше подходящ. Предният ден същият младеж, с когото сега се разхождаше, й бе отправял заплахи, за да я принуди да приеме сексуалните приумици на колегата му. Бе наситена, но в същото време нетрайна мазка, тънко очертание, което можеше да се повреди, ако не изсъхне добре. Надяваше се, че Херардо знае какво върши. Пък и почивката също можеше да е престорена.

След известно мълчание Херардо я погледна. И двамата се усмихнаха.

— Ти си много добра като платно, драга моя. Казвам го от личен опит. Първокласен материал си, повярвай ми!

— Благодаря, но не се смятам за нещо особено — излъга Клара.

— Не, не, много си добра. Юстус е на същото мнение.

— И вас ви бива.

Тя се чувстваше все по-неловко. Изпитваше желание моментално да се прибере във вилата и пак да се озове в напрегната хипердраматична обстановка. Безсмисленият разговор с един от техническите помощници я плашеше. Намираше за крайно неуместно Херардо и тя да си разменят изтъркани фрази от рода на: „Какво обичаш да правиш ти и какво обичам аз?“ За такива разговори тя признаваше само Хорхе, но той принадлежеше на всекидневния й живот, не на изкуството.

„Успокой се — заповяда си Клара. — Остави нещата в негови ръце. Той е художник от фондацията, наясно е със занаята. Няма да допусне грешка с платно“.

— Юстус е по-добър от мен — продължи Херардо. — Така е, драга, той е изключителен художник. От две години съм помощник. Преди това работех като занаятчийски чирак. Току-що бяха повишили Юстус в senior. Сприятелихме се и той ме препоръча за сегашното място. Много ми провървя, тук не наемат кого да е. Без друго не ми беше приятно да рисувам украшения, силата ми е в произведенията на изкуството.

— Ясно.

— Но най-много ми се иска да стана независим професионален художник. Да имам дори собствено ателие и да наемам платна. Платна като теб — качествени и скъпи.

Тя се изсмя.

— Имам много идеи, особено за творби на открито. Бих искал да продавам на колекционерите от топлите страни картини на открито.

— Защо не започнеш? Има добър пазар.

— За да отворя такова ателие, драга, са нужни пари. Но някой ден ще го направя, запомни го от мен. Засега се примирявам. Печеля доста добре. Не всеки се урежда като технически помощник във фондация „Ван Тиш“.

Клара вече не се впечатляваше от самодоволния тон на Херардо. Приемаше го като част от неговата явна недодяланост. Но разговорът все повече я дразнеше. Имаше желание да се прибере във вилата и да продължи със скиците. Дори красивата природа и чистият въздух наоколо не стигаха, за да повдигнат духа й.

— А ти? — запита той.

Гледаше я с усмивка.

— Аз ли?

— Да. За какво мечтаеш? Кое е най-голямото ти желание в живота?

Тя на секундата изстреля отговора.

— Някой художник да създаде с мен забележителна творба. Шедьовър.

Херардо се усмихна.

— Ти вече си много хубава творба. Не е нужно някой да те рисува.

— Благодаря, но нямах предвид просто хубава, а безподобна творба. Велика. Гениална.

— Би ли приела да направят с теб гениална творба, дори ако е грозна?

— Аха.

— Мислех, че ти харесва да си хубава.

— Не съм модел за модни ревюта, а платно за рисуване — отвърна тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Така е, никой не твърди обратното — рече Херардо. Умълчаха се. После той отново заговори. — Извини ме за въпроса, но мога ли да те запитам защо? Защо искаш някой да създаде такава творба с теб?

— Не знам — отговори тя чистосърдечно. Поспря и се загледа в цветята от двете страни на пътя. Хрумна й сравнение. — Предполагам, че и гъсеницата не знае защо иска да стане пеперуда.

Херардо се замисли.

— Току-що каза нещо красиво, но не съвсем вярно. Гъсеницата е предназначена да се превърне в пеперуда по законите на природата. А ние, хората, не сме художествени творби по природа. За да станем такива, трябва да се преструваме.

— Прав си — съгласи се тя.

— Никога ли не си мислила да захвърлиш тази работа? Да започнеш да бъдеш самата ти?

— Аз съм самата аз.

Херардо се обърна към дърветата.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

„Всичко това е някаква измама — помисли Клара. — Уловка, за да намерят за мен по-тъмен цвят. Ул се е скрил някъде и сега…“

Пресякоха канавката и продължиха през гората. На слизане по склона той й подаде ръка. Стигнаха многоъгълна полянка, оградена от дървета с лъскави листа и кафеникави, наглед лакирани стволове. Носеше се несравнима, необичайна миризма. За Клара тя напомняше мириса на нова кукла. Чуваше се и особен шум: изкуствена птича песен, сякаш породена, например, от лек ветрец, разклатил бароков полилей. За миг тя се огледа наоколо и се опита да открие източника на загадъчното звънтене. Приближи до едно от дърветата и разбра. Остана очарована.

— Наричаме тази местност Plastic Bos, „Пластмасовата гора“ — поясни Херардо. — Дърветата, цветята и моравата не са истински. Звукът наоколо е от листата на дърветата, раздвижени от вятъра: изработени са от много лека материя и звънтят като стъкло. Мястото ни служи да скицираме картини на открито по всяко време на годината. Така не зависим от природата, нали разбираш? Все едно е дали е лято или зима — дърветата и тревата тук са все така зелени.

— Невероятно.

— Според мен е ужасно — отвърна той.

— Ужасно ли?

— Да. Тези дървета и тази морава от пластмаса… Не мога да ги понасям.

Клара погледна в краката си — килимът от гъстата стърчаща изкуствена трева изглеждаше много мек. Събу се и опита на бос крак. Усети колко е пухкав.

— Може ли да седна? — попита тя внезапно.

— Разбира се. Това е твоята гора. Настани се удобно.

И двамата седнаха един до друг. Тревата бе като армия от добре изпипани дребни войничета. Нищо не дразнеше погледа. Клара погали моравата и затвори очи — дланта й като че се плъзгаше по кожено палто. Почувства прилив на щастие. Херардо, напротив, изглеждаше все по-унил.

— Знаеш ли, тук птичките не кацат дори на шега. Веднага разбират, че всичко е trompe-l’oeil^[5] и отлитат към истинските дървета. И са прави, по дяволите! Дърветата трябва да са дървета, а хората — хора.

— В действителния живот. Но в изкуството е различно.

— Изкуството принадлежи на живота, драга, а не обратното — отвърна Херардо. — Знаеш ли какво ми се иска? Да нарисувам нещо в натурхуманистичния стил на френската школа. Но не го правя, защото хипердраматизмът се продава по-добре и носи повече пари. А аз искам да спечеля много пари. — Той разтвори ръце като в същото време възкликна: — Много, мно-о-ого пари и да пратя по дяволите всички пластмасови гори по света!

— А аз намирам това място за прекрасно.

— Наистина ли?

— Аха.

Той я гледаше с любопитство.

— Какво невероятно момиче си! Работил съм с много платна, но никога с такъв страхотен модел като теб.

— Страхотен?

— Да, искам да кажа… толкова си отдадена на това да си истинско платно, от глава до пети. Кажи ми, какво правиш, след като приключиш работа? Имаш ли приятели? Излизаш ли с някого?

— Излизам с някого. И имам приятели и приятелки.

— А сигурно и годеник?

Клара нежно галеше с пръсти тревата. Усмихна се.

— Не си ли доволна, че питам такива неща? — подхвърли Херардо.

— Не. Имам връзка с един човек, но не живеем заедно и не бих го нарекла „годеник“. Той е само мой приятел, харесвам го.

Усмихна се при мисълта за Хорхе като „годеник“. Не го бе възприемала никога по такъв начин. Запита се какво означава Хорхе за нея и какво, освен нощните мигове, споделяха двамата с него. Неочаквано тя осъзна, че го „използва“ като зрител. Тя искаше Хорхе да знае подробно всичко, което се случва с нея в неповторимия свят на професията й. Клара не премълчаваше нищо, дори най-разтърсващите преживелици, или тези, които изглеждаха най-разтърсващи в очите на Хорхе — всичко, което правеше със зрителите при арт-шоковете, например, или работата й за The Circle или за Брентано. Хорхе потръпваше, а на нея в такива моменти й беше забавно да наблюдава лицето му. Хорхе беше нейната публика, нейният изумен зрител. Тя изпитваше потребност постоянно да го смайва.

— Значи водиш обичаен живот, когато не си платно — рече Херардо.

— Да, водя доста обикновен живот. А ти?

— Аз работя. Тук, в Холандия имам приятели, но преди всичко работя. Вече не излизам с никого. Ходех с едно холандско момиче преди време, но се отказахме.

Двамата замълчаха. Клара изпитваше безпокойство. Все още разчиташе на вещината на Херардо, но сега бе почти уверена, че почивката не е измамна. Какво целеше той с този толкова откровен разговор? Както и двамата знаеха, между художника и платното нямаше място за откровения. В случая с художници като Басан или Шалбу, изкушени от натурхуманизма, откровеността бе подсилена, допълнителна мазка, чисто и просто изразно средство, нещо като „Я сега да поговорим откровено“. Ала Херардо изглежда наистина имаше желание да поговори с нея, както човек разговаря със спътниците си във влака или в автобуса. Беше нечувано.

— Виж, извинявай, но не закъсняваме ли вече? — каза тя. — Не е ли редно да се връщаме?

Херардо я гледаше втренчено.

— Права си — призна той. — Да се връщаме.

Изведнъж, докато ставаха, той заговори по съвсем различен начин, бързо и шепнешком.

— Слушай, исках… исках да знаеш нещо. Справяш се много добре. Ти проумя отговора от самото начало. И продължавай така, каквото и да се случи, чу ли? Ключът е в това да отстъпваш, не забравяй.

Клара го слушаше слисано. Струваше й се абсурдно да й доверява художествената тайна. Като че ли посред увлекателно представление някой от актьорите се бе обърнал към нея и с намигване й бе казал: „Това е просто театър, не се плаши“. За миг си помисли, че това е прикрита мазка, но по лицето на Херардо прочете само искрена загриженост. Загриженост за нея! „Ключът е в това да отстъпваш“. Имаше предвид, несъмнено, нейното поведение пред Ул — подканяше я да продължи по правилния или поне по най-сигурния път. Ако все така отстъпваш както вчера следобед, й казваше той, ще сложиш спирачки на Ул. Херардо не я рисуваше — разкриваше й тайните, отговора на загадките. Постъпваше като несъобразителен приятел, решил да ни разкаже предварително края на филма.

Херардо сякаш нарочно разля мастилница върху едва загатната й рисунка. Защо?

През целия следобед, докато разработваха позите, нищо не накърни мълчанието. Ул не посегна към Клара, но тя вече не мислеше за Ул. Струваше й се, че в неблагоразумието си Херардо бе изпаднал в най-голямата грешка, която някой художник бе правил през целия й професионален живот, включително и горкият Габи Понсе, доста безчувствен по отношение на хипердраматизма. Макар самата тя да допускаше, че задирянето на Ул е притворно, не беше все едно да го допуска и да го знае. Сега с един-единствен замах на четката Херардо бе съсипал наситената картина от заплахи, изграждана толкова старателно около нея от Ул. Вече не бе възможно никакво връщане към притворството — хипердрамата като такава бе изчезнала. Оттук насетне можеше да има само представление.

По-късно, когато си легна, възмущението й се разсея. Клара достигна до извода, че Херардо навярно е още новак. Изтънчените средства на чистия хипердраматизъм надхвърляха способностите му. Недопустимо бе на такъв художник да предложат толкова отговорно място. „Учениците не би трябвало да се занимават с рисуване върху оригиналите“, помисли си тя. Задачата подхождаше само на опитните творци. Ала може би не всичко бе загубено. Може би гафът на Херардо, грозното петно, размазано върху нея, можеше да се поправи благодарение на изтънченото майсторство на Ул. Ул непременно щеше да намери някакво средство, за да повиши напрежението и да я въведе отново в живописта.

Надяваше се отново да изпита страх.

С това желание заспа.

Когато се събуди, около нея цареше непрогледен мрак. Нямаше начин да разбере колко е часът, нито дори дали е нощ, тъй като преди да си легне отново бе спуснала щорите на всички прозорци. Предположи, че още не е съмнало, тъй като не се чуваха птичи гласове. Тя прокара ръка по лицето си и се обърна с надеждата отново да заспи.

Бе на път да се унесе, когато го долови.

Ужасена, тя се изправи в леглото.

Леко поскръцване на дъските на пода. Долиташе от салона. Най-вероятно тъкмо скърцането я бе събудило.

Стъпки.

Цялата нащрек, тя напрегна слух. В миг умората и болките в мускулите изчезнаха. Тя едва дишаше. Опита някакво упражнение за отпускане, но напразно.

„В салона имаше някого, Боже мой“.

Спусна крака на пода. В главата й стихийно избухваха мисли.

— Ей — обади се разтрепераният глас на ужаса в нея.

Без да помръдне, тя зачака, готова да посрещне страшната възможност натрапникът да нахлуе още сега и да се нахвърли върху нея. Притисналата я тишина й подсказа, че може и да се заблуждава. Ала въображението — своеобразен диамант, многоъгълник с хиляди страни — изпращаше към мозъка й светкавични ужасени сигнали, ситни като парченца натрошен лед измислици. Това е мъжът в гръб — слязъл е от снимката и е дошъл за теб. Пристъпва заднешком. Ще го видиш да влиза гърбом, без да се препъва, воден от миризмата ти. Това е татко, идва с огромните си квадратни очила да ти каже, че… Направи усилие бързо да пропъди накъсаните кошмари.

— Има ли някого? — чу се да произнася отново.

Предпазливо изчака още известно време. Не откъсваше очи от затворената врата на спалнята. Спомни си, че светлините на къщата се палеха при входа. Нямаше как да освети стаята, без да излезе и в тъмното да стигне до вестибюла. Но не се осмеляваше да го стори. „Може да е някой пазач“, помисли. Но какво ще търси пазачът посред нощ във вилата, защо ще обикаля тихомълком из салона?

Мълчанието продължаваше. Сърцето й също продължаваше да тупти. Мълчанието и туптенето упорстваха безспир, всяко в своя ритъм. Реши, че й се е сторило. Дъските на дървения под може да скърцат по разни причини. В Алберка бе привикнала на такива необясними стряскащи случайности: внезапен ветрец, възкресил мъртвото перде, въздишка на люлеещия се стол, тъмна сянка, пробягала по огледалото. Явно всичко беше преувеличена тревога на преуморения й мозък. Тя спокойно можеше да стане, да отиде в салона и да запали светлините, както предишната нощ.

Пое дълбоко въздух и опря длани на дюшека.

В този миг вратата се разтвори и нападателят връхлетя в спалнята й като вихрушка.

В сградата на Новото ателие в Амстердам са настанени централните европейски офиси на отделите „Изкуство“, „Консервация“ и „Сигурност“ към фондация „Бруно ван Тиш“. Постройката с бели рамки на прозорците и разлати фронтони в стил XVII век съчетава ненатрапчиво холандската жизненост и калвинистката строгост. Като космополитна подробност архитект П. Вингсен е прилепил към фасадата няколко двойки колони тип „Брунелески“. Новото ателие се намира на булевард „Вилемспарксвег“, близо до Вонделпарк, в квартала на музеите, където са събрани големите художествени съкровищници на града: „Рейксмузеум“, музеят на Ван Гог и градският музей „Стеделек“. Зданието е с три осеметажни крила, като фоайето и първият етаж са разположени под морското равнище — Амстердам е привикнал с този начин на съществуване. В кабинета си на петия етаж Бош навярно не е заплашен от наводнение, ала късметът му като че ли не го вълнува особено.

Кабинетът на господин Бош е обърнат към Вонделпарк. Махагоновото му бюро е с чупка и образува тъп ъгъл, като от едната страна има четири безжични телефонни апарата, а от другата — три рамкирани снимки. Снимките са изправени така, че седналият насреща посетител да не ги вижда.

Най-близо до стената е портретът на баща му, Винсент Бош. Винсент е бил адвокат в холандска тютюнева компания. Правят впечатление мустаците му, подозрителният поглед и едрата глава, предадена по наследство на Лотар. Лесно е да се разчете методичният, суров нрав на бащата. Правилото, което се е опитал да внуши на синовете си — „Постигай възможно най-доброто с наличните средства“, — сякаш е вдълбано във всяка черта на лицето му. Той би останал доволен от резултатите.

В средата е снимката на Хендрике, красавица с къса руса коса и широка усмивка. Все пак в очертанието на челюстта й се долавя слаба конска прилика, като добавка към леката несъразмерност на зъбите. Но Бош добре знае, че никаква несъразмерност не накърняваше фигурата й — Хендрике обичаше да я показва под предизвикателните си мрежести рокли. На двайсет и девет години, с пет години по-млада от inspecteur Бош, тя вече разполагаше с пари. Запознаха се на някакво празненство, където една астроложка ги събра според зодиакалните им знаци. Първоначално Бош не харесваше много Хендрике, но впоследствие се ожени за нея. Бракът им се оказа съвършен. Хендрике — висока, стройна, много богата, привлекателна, безплодна (поради установено десет месеца след сватбата заболяване), царствена, положително настроена („Мисли позитивно, Лотар“, често му казваше тя), се радваше на преимуществото да има няколко любовника. Бош — едроглав, затворен, самотен, мълчалив, невъзприемчив към новото, имаше само Хендрике, но смяташе, че по тази проста причина, тъкмо защото я обича, не бива да я задържа насила, за разлика от многобройните престъпници, които пък задържаше и мразеше. Уважението към волята на ближния бе част от свободолюбивите идеи, вдишвани от младия inspecteur в Амстердам през неспокойната му младост, когато се бе самонастанил в изоставено жилище в квартал Спуи. Имаше нещо едва ли не извратено във факта, че същият Лотар, който някога, покатерен на статуята на „Хлапето“, замеряше с камъни силите на реда, години по-късно постъпи на работа в общинската полиция. В редките случаи, когато все още се пита защо е взел това решение, му се струва, че отговорът се крие в портрета на баща му (нека пак се върнем към него), в неговото покрусено изражение на скептик калвинист. Бащата искаше синът му да следва право, а синът искаше да е полезен на обществото; баща му искаше от него да печели пари, той обаче не искаше да работи при баща си. Защо тогава да не стане полицай? Логично решение. Начин да „получи възможно най-доброто с наличните средства“. На Хендрике донякъде й се нравеше, че е полицай. Това придаваше известна сигурност, известна „устойчивост“ на брачната фасада. Караниците им бяха редки и случайни, както и любовните мигове, и в този смисъл бракът им бе образец на уравновесеност. Ала в една мъглива ноемврийска утрин през 1992 г. всичко внезапно приключи: Хендрике Михелсен се прибираше от Утрехт с колата си, когато бронята на някакъв камион я обезглави. При удара мозъкът й се разнесе в газообразно състояние, а с него и главата, нейната очарователна, русокоса, късо подстригана конска главица — каквато я съзерцаваме на снимката, — заедно с изящната й шия и част от торса. Бе ходила в Утрехт на среща с един от любовниците си. Съобщиха на Бош вестта, докато разпитваше арестант, заподозрян в убийството на няколко души. Вцепени се, но реши да продължи разпита. Накрая заподозреният се оказа ужасно невинен. През един мартенски следобед четири месеца след трагедията, в дома на овдовелия самотен inspecteur настъпи свръхестествено събитие. На вратата се позвъни и когато Бош отвори, пред него застана светлокоса девойка и се представи като Ема Тордерберг. Бе облечена в яке и каубойски панталони, с преметнат през рамо сак. Обясни му защо е дошла и Бош, смаян, я пусна вкъщи. Момичето влезе в банята и час по-късно оттам излезе Хендрике в мрежеста рокля, направи няколко широки лениви крачки с дългите си голи и лъскави, току-що възкръснали нозе и се намърда насред трапезарията, без да удостои с поглед зяпналия от почуда Лотар. Портретът беше от Ян Карлсен. Като всеки художник, Карлсен си бе запазил правото да внесе промени в оригинала и бе скъсил полата и уголемил деколтето, за да придаде още по-голямо обаяние на образа. Във всичко останало серубластинът напълно уеднаквяваше двете фигури — сякаш Хендрике бе още жива.

По-късно Бош разбра на кого дължи неочаквания подарък.

„Идеята беше на Хана — уточни брат му Роланд по телефона. — Чудехме се какво ще кажеш, Лотар. Но ако не ти харесва, ни го върни. Карлсен ни увери, че ще успеем да го препродадем“.

Първоначално Бош се канеше да се отърве от портрета. Изживяваше такъв потрес в негово присъствие, че реши да се храни в друга стая, за да не го вижда. Не знаеше дали усещането се дължи на факта, че Хендрике е мъртва, или на това, че не желае да си спомня за нея, или кой знае на каква друга неясна причина. Като добър полицай той започна с отхвърляне на по-малко вероятното. Щом възприемаше снимките и спомените за съпругата си, защо не понасяше това? Следователно първите две възможности отпадаха. Достигна до смайващо заключение: портретът го караше да потръпва заради нещо, свързано не с Хендрике, а с Ема Тордерберг. Най-силно му въздействаше фактът, че не е наясно кой се крие зад маската. За да се освободи от магнетичния ужас, реши да престане да избягва картината. Една вечер, когато тя си тръгваше (договорът предвиждаше да е изложена по шест часа в дома му), той я задържа с няколко изтъркани въпроса относно занятието й. Пийнаха по чаша и Ема се показа разговорлива и несдържана, далече не толкова образована като Хендрике, доста по-безлична, по-красива, доста по-отзивчива и не толкова себелюбива. Бош откри нещо: Ема не беше и никога не би могла да бъде Хендрике, ала представляваше забележителна ценност сама по себе си. След като инспекторът проумя фактите (че Хендрике всъщност бе преоблечената Ема Тордерберг), портретът се превърна в карнавално чучело. Бош вече не изпитваше безпокойство, когато го гледаше, хранеше се или четеше редом с него. И тъкмо от този миг нататък той реши да го върне. След набързо постигнато парично споразумение с Карлсен, успяха да прехвърлят творбата на някакъв колекционер, когото брат му лекуваше от заболяване на ларинкса. Извлякоха дори неголяма печалба. Сега Хендрике живее при друг. Бош съжалява единствено, че и Ема си е отишла. „Защото не изкуството има значение, смята Бош, а хората“.

Срещата му с Ема Тордерберг го подтикна да каже „да“, когато няколко години по-късно Джейкъб Стейн го покани като завеждащ сигурността във фондацията. Бош се утешава с мисълта, че не изкушението на многократното по-голямата заплата го бе накарало да напусне полицията (поне не само това). Да пази произведения на изкуството за Бош означаваше същото, каквото бе да пази хората. В края на краищата — както би казала Хендрике — нещата застават в равновесие.

Третата снимка е образ с посвещение от очарователната му племенница Даниел, дъщерята на брат му Роланд. Роланд Бош, с пет години по-млад от Лотар, бе следвал медицина и бе специализирал уши-нос-гърло. Притежаваше отличен частен кабинет в Хага, но бе от типа хора, които намират щастието, само ако вършат нещо необичайно: рискови спортове, внезапни вложения на борсата, ненадейни покупко-продажби и други подобни. Когато си потърси приятелка, Роланд се спря на прочута и извънредно красива телевизионна актриса от Берлин. Сетне успешно се пребори с наследствената си грозота и се перчеше, понеже бе съумял единствената му дъщеря да наследи външността на майка си. Даниел Бош наистина бе прелестна, но все пак бе едва десетгодишно момиченце и според Бош не заслужаваше подобно семейство. Роланд и Хана я възпитаваха с вълшебно огледало, което всекидневно засвидетелстваше на малката всеобщото възхищение. Предходната година бяха решили невръстната богиня да се посвети на киното. Водиха я на няколко кастинга, но Даниел играеше лошо и гласът й беше твърде слаб. Отхвърлиха я, за огорчение на родителите й и за радост на чичо Бош. Ала само преди два месеца животът на Даниел претърпя нов неподозиран обрат: Роланд си бе наумил да я възпитава сериозно и я бе записал в частен колеж с пансион в Хага. Бош се стресна от новината, защото се безпокоеше за Даниел. Държеше да е в течение как се чувства момичето в новата среда, толкова различна от безсмислените родителски глезотии. С всеотдайността, присъща само на петдесетгодишен бездетен вдовец, той искрено обичаше Даниел, ала не онази Даниел, която родителите й отглеждаха, а прекрасната жизнерадостна девойка, която непринудено споделяше мислите си с него. Хендрике не бе успяла да се запознае с Даниел, но Бош бе сигурен, че двете биха се разбирали добре. Хендрике и Роланд наистина си пасваха чудесно.

Светът според Лотар Бош се дели на две групи същества: едни, които знаят как да живеят, и други, които пазят тези, които знаят как да живеят. Хора като Хендрике или брат му Роланд принадлежат към първата категория, самият Бош е от втората.

В момента, докато той втренчено разглежда портрета на Даниел, Ники Хартел влиза в кабинета му.

— Мисля, че имаме нещо, Лотар.

Кабинетът на Ейприл Уд се намира на шестия етаж на Новото ателие и е претъпкан с картини. Голи или почти голи тела в естествен цвят. Нищо изкуствено, нищо усложнено, никакви дразнещи окото окраски. Уд харесва телесното абстрактно изкуство, разкриващо образите като чиста, девствена анатомия в еднообразни багри, неизменно от кавказки тип, почти винаги от женски пол, с източени фигури като на балерини или на акробатки. Струват много, но на нея не й липсват пари. Във фондацията й разрешават да украси кабинета си по собствен вкус. Почти всички творби са на британски автори от най-новото поколение. До вратата е изложена картина от Джонатан Бергман, озаглавена „Преклонение пред тялото“; Бош особено я харесва, навярно поради красивата балетна поза. В ъгъла стърчи изправена творба от Алек Сторк — фигура с разтворени нозе и ръце на кръста, нарисувана с бронзиращи плажни масла с различен защитен фактор. Има също така три оригинала от Морис Бърд: момиче в лунносиньо, с изопнато на пръсти тяло пред прозореца, момче, застанало в равновесие на един крак до масата — жълтите му бедра докосват телефонния кабел, — и момиче в охра и фуксия, приклекнало на пода, сякаш е готова за скок жаба.

Макар да е привикнал към обстановката, Бош винаги леко се стряска, когато влезе в нейния кабинет.

— Е?

— Добри новини, Ейприл.

Тя скочи и закрачи с ръце на гърба, облечена в съвсем права сребристосива рокля („Жана д’Арк в ризница“, мина му през ум). Сред голите статуи Уд приличаше на кралица. На лицето й се четеше безпокойство.

— Да минем в салончето — рече тя.

Къс коридор с огледални стени водеше от кабинета към салончето. То представляваше стаичка без прозорци и без жива украса. Уд затвори вратата, за да не ги чуват картините, покани Бош да седне и се разположи на другия стол. Бош й връчи документите, донесени от Ники. Бяха няколко лазерни разпечатки върху фотографска хартия.

— Обърни внимание на русата жена. Заснета е в три различни дни от камерата на входа на „Музеумскартие“ във Виена през месец май. Сега разгледай мъжа, заснет от същите камери четири пъти, но в други дни, несъвпадащи с посещенията на жената. И най-невероятното — той й подаде третия лист с компютърни драскулки. — Морфометричният анализ на лицата разкрива много сходни данни. С осемдесет процента вероятност това е един и същи човек.

— А в Мюнхен?

— Ето резултатите. Три нейни посещения, две негови, в различни дни, през втората петнайсетдневка на май.

— Отлично. Пипнахме го. Имал е достатъчно време да се върне във Виена и да приеме самоличността на нелегалната имигрантка. А ще е повече от отлично, ако можехме да го сравним с подставения Диас или подставения Вайс.

— Изненада.

Бош й подаде още един лист. Когато се приведе към Уд, той остана поразен от бледността на лицето й, засенчено от бретона. „Гримира се като древните фараони, божичко, сякаш се бои някой да не я зърне в естествен вид“. Все пак, независимо от това, откакто се бяха върнали от Мюнхен, той я намираше видимо променена. Допускаше, че преумората се отразява на външността й, но се питаше дали тя не изживява и още нещо. Посочи с разтреперан пръст към снимката — виждаха се двама мъже, единият в гръб, а другият в лице. Обърнатият напред бе мускулест, с дълга коса и слънчеви очила.

— Образът е запечатан от камерата на хотел „Вундербар“, когато във вторник вечерта подставеният Вайс пристига в хотела, за да позира в творбата на Джили. Човекът в гръб е наш служител и проверява документите му. Обработихме снимката незабавно. Морфометричните анализи съвпадат в деветдесет и осем процента с тези на мъжа от Виена и Мюнхен и в деветдесет и пет процента с тези на жената. Вероятността от грешка е четиринайсет процента. Това е един и същ човек, Ейприл, почти сигурно е.

— Невероятно.

— Ейприл, извинявай, добре ли си?

Бош се изплаши, когато тя внезапно се спря неподвижно и зарея поглед в една точка на стената.

— Обадиха ми се от Лондон — отвърна Уд. — Баща ми се влошава.

— О, много съжалявам. Много ли е зле?

— По-зле е.

Разговорите върху личния живот на Ейприл Уд се свеждаха до едносрични или двусрични думи, измърморени пестеливо с продължителни междинни паузи. „Добре“, „зле“, „по-добре“ и „по-зле“ бяха предпочитаните й изрази. По тази причина Бош бе чувал за нея почти само слухове. Бе осведомен, че бащата е белязал до голяма степен живота й, по начин, за който дори не смееше да прави предположения, и че сега лежи болен в някаква частна болница в Лондон. Както се знаеше, Уд никога не се бе омъжвала, а се прокрадваха и намеци, че е лесбийка. Но Герхард Вайлеб, предишният отговорник по сигурността, му бе разказал за бурната връзка на Уд с Хайръм Осло, един от най-значителните и най-влиятелните художествени критици в Европа. Макар да отчиташе, че познава Осло съвсем бегло, Бош не можеше да разгадае какво бе намерила жена като Ейприл у този мършав, недъгав и безпомощен човечец.

Уд беше загадка, вълнуваща като неизследваното дъно на океана. Когато ги запознаха, Бош бе останал с много неприятно впечатление. Ала съдейки по отношенията му с Хендрике, той предположи, че в края на краищата ще се влюби в нея.

— Много съжалявам, Ейприл, наистина — рече той.

Тя кимна с глава и веднага смени тона си.

— Отлична работа, Лотар.

— Благодаря.

Уд не беше щедра на похвали и думите й му подействаха добре. Всъщност той не смяташе, че ги е заслужил лично. Всичко бяха свършили хората от неговата група: изключителната Ники и останалите. Бяха се посветили на задачата, откакто Уд спомена за възможността да се проследят сходните морфометрични данни на посетителите, заснети от камерите на изложбите във Виена и Мюнхен. „Вероятно е дошъл да опипа почвата, преди да започне да действа — подхвърли тя — и почти със сигурност е бил маскиран“. Компютрите на втория подземен етаж на Ателието не бяха спирали трескавата си работа от сряда насам. Бош получи резултатите рано сутринта в петък, 30 юни, след като се прибра от Мюнхен. Беше доволен от хората си и се зарадва, че и тя им отдава дължимото.

— Ще ти призная нещо — рече Уд. — За мен главният въпрос беше дали става дума за няколко души или само за един. Ако е първото, пред нас е добре изградена организация от хора, подготвени да изпълняват прости задачи. Второто обаче насочва по-скоро към обиграна личност, а това е по-гадно, защото няма как да уловим дребната риба и да дърпаме въдицата, докато излезе и едрата. Налага се да устроим риболов на едро. Това е акула, Лотар. Разполагаме ли със съпоставки между компютърните портрети на нелегалната имигрантка и на търговката на картини?

— На последната страница.

Уд обърна на последната страница. Вляво бе разположен увеличен образ на момичето от Виена и Мюнхен, долу — лицето на мнимия Вайс; в средата горе — мъжът от Виена и Мюнхен, а под него — снимка на Оскар Диас; вдясно — изображения на имигрантката и на момичето, назовано Бренда, получени с фоторобот благодарение на показанията на бармана от Виена и на Зиглинде Албрехт. Шест различни лица. Изглеждаше невероятно само един човек да е играл всички роли. Бош се досещаше какво мисли Уд.

— Как мислиш? — запита той. — Мъж ли е или жена?

— Има стройна фигура — отвърна Уд. — За пола не съм сигурна, но има стройна фигура. Когато е жена, показва тялото си почти голо. В ролята на мъж пък винаги е в костюм и тялото е покрито до шията. Серубластинът не може да премахва, а само да добавя. Обърни внимание на краката. Те са на момичето, наречено Бренда. Ако е мъж, значи е млад и много строен, обезкосмен, с доста женствена външност. Диас и Вайс имат сходно телосложение и вероятно за техните роли си е слагал подплънки на раменете и на бедрата. За коремчето на мустакатия е прибягнал до нещо по-просто, навярно театрален реквизит. Но никъде не са намерени пръстови отпечатъци, дори по кормилото на камионетката на „Отронено цвете“, например. Това подсказва, че е имал восъчни калъпи на ръцете, което пък обяснява защо е раздрал дрехите на „Отронено цвете“, както си спомняш. Диас беше с големи ръце. Ако човекът ги е използвал като калъп, за да си направи восъчни отливки, сигурно се е чувствал като с градинарски ръкавици. Не е бил в състояние да изпипва дребните подробности. Трудно би разкопчал дори сакото си. Художника е с много тънки източени ръце, Лотар.

Бош разглеждаше снимките и клатеше глава.

— Струва ми се невероятно това да е едно и също лице — рече той.

— Аз не съм толкова изненадана — отвърна госпожица Уд. — Виждала съм, охранявала съм и съм купувала транссексуални творби и се боя, че те биха сринали всичките ти убеждения относно самоличността и половата принадлежност. Живеем в объркан свят, Лотар. Действителността се е превърнала в изкуство, в чисто удоволствие от прикриването и от наподобяването на това, което не сме или което не съществува. Може би никога не сме били такива и сме стигнали дотук противно на истинската си природа. Или пък сме били такива от самото начало и нашата истинска природа е била маската, а сега най-сетне сме успели да сведем нещата до първоначалните им измерения.

Настъпи мълчание. Бош бе озадачен от тази необичайна философска реч в устата на най-практичната жена, която някога бе срещал. Запита се до каква степен й е повлияло заболяването на баща й.

— Не споделям твоето мнение — рече Бош. — Ние сме нещо повече от обикновена привидност. Убеден съм в това.

— А аз не съм — отвърна Уд с несвойствен, прекършен глас.

За миг се погледнаха в очите. Лотар Бош изпита болезнено чувство. Тя бе толкова красива, че му се искаше едва ли не да заплаче. Видът й го изпълваше с мъчителна радост. Като млад бе пушил марихуана и в нощите, когато си бе позволявал някои волности, винаги бе изживявал същото усещане: едва доловимо щастие, понесло се надолу по неведом хлъзгав наклон към едва доловима печал. Някак си при него насладите неизменно бяха оставяли подире си следа от сълзи.

— Каквото и да се е случило, Художника прави изкуство — произнесе тя след кратко мълчание.

— Какво искаш да кажеш?

— Досега смятахме, че пред нас е опитен човек, но бихме могли да отидем и по-далече. Ти сам го каза — „невероятно“ е. Обикновеният познавач на серубластина би бил наясно как да го използва, но нищо повече. Щяхме да имаме пред себе си просто украшение — занаятчията му надява маската и край. Каква е разликата обаче между украшението и произведението на изкуството? Това, че произведението на изкуството се преобразява. Портретите са произведения на изкуството, доколкото са в състояние да се превърнат в изобразеното от тях лице.

— Платно… — промълви Бош.

— Точно така. Художника може да е бивше платно, добре запознато със серубластина. В биографичната му справка непременно ще се споменава за няколко портрета.

— Платно, което мрази Ван Тиш… Платно, което мрази твореца си. Звучи правдоподобно.

— Като работна хипотеза върши работа. Разполагаме ли с морфометрични описания на всички платна в света? Не само на действащите в момента, а и на вече оттеглените?

— Можем да поискаме по мрежата. Ще говоря с Ники. Но проучването на морфометрията на всички модели би ни отнело месеци, Ейприл. Трябва да ограничим обхвата на действията си.

Внезапно обстановката се бе променила. Сега Бош, почувствал прилив на сили и решимост да действа, разсъждаваше наравно с Уд. Докато разговаряха, двамата се бяха привели над снимките.

— Няма как да направим полов подбор…

— Не, но можем да определим професионалния му опит — уменията за работа със серубластин, например. Вероятно е повече от обикновено украшение, а също и от треторазредно произведение на изкуството. Може би е участвал в хипертрагедии и арт-шокове, но преди всичко със сигурност е имал широко участие в транссексуално изкуство. Той е истински познавач в тази област.

— Съгласен съм — призна Бош.

— Можем да приемем, че е работил или е бил във връзка по някакъв начин с фондацията — като ескиз, като модел за чернови, като оригинал — каквото и да е… Колко според теб ще останат след подбора?

— Няколко десетки.

Уд въздъхна.

— Да ограничим възрастта до… — тя се замисли за малко и поклати глава. — Е, нека си наложим логическа рамка. Например, ще изключим децата и старците. Може да е юноша или младеж. Налице са приблизителните му морфометрични данни, ще ни бъдат от полза. Говори с Ники. Да търси млад модел, който е работил с нас, независимо от пола, да има опит със серу и с транссексуални промени и да отговаря на съответните морфометрични показатели. След като получим списъка с възможните заподозрени, ще установим сегашното им местонахождение и ще отхвърлим онези, чието алиби е сигурно. Резултатите ни трябват до средата на идната седмица.

— Ще опитаме — Бош се чувстваше изпълнен с въодушевление. — Това е изключително, Ейприл. Ще изпреварим дори свръхмодерна система като „Рип ван Уинкъл“! Възможно е дори да го заловим самите ние. Ще ми се да зърна тогава лицето на Беноа…

Очите на госпожица Уд бяха вперени в него. След известно мълчание тя му рече:

— Възникна едно малко усложнение, Лотар. Вчера в Мюнхен, след съвещанието с хората от „Рип ван Уинкъл“, изпратих Стейн до летището, нали си спомняш?

— Да, само не знам за какво си говорила с него.

— Сигурно сбърках. Разказах му неща, които не биваше да засягам. Не мога да се доверя на никого. На никого, освен на Майстора. Но Майстора е недостъпен.

— Затова ли не споделяш с мен? Защото не ми се доверяваш?

Бош зададе въпроса изключително меко. Нищо в тона или в изражението му не подсказваше, че се е почувствал обиден.

Уд гледаше в пода и не отговори. Бош започна да изпитва безпокойство.

— Толкова ли е сериозно? — започна да налучква той.

Бавно, едва ли не мъчително, Уд му описа случката с Марте Шимел и платиненорусото момче. Бош я слушаше, блед като платно.

— Този мръсник ни надцаква — рече Уд. — Някой му подава сведения отвътре. Някой му помага. Две нощи не съм спала, мисля само за това… Човек по върховете е: разполага с кодовете, запознат е предварително с нашите мерки за безопасност… Може да е… Кой?… Пол Беноа. Може би е Беноа. Или Джейкъб Стейн, макар че не мога да повярвам, че е Стейн, затова вчера му разказах всичко. Стейн никога не би посегнал на творба на Майстора, уверена съм — той се възхищава от него също както и аз, дори повече… Ала той отказа да отложи откриването на „Рембранд“… Може да е Курт Соренсен, или Герт Варфел… Или Теа… А може да си ти, Лотар. — Тя закова сините си очи върху Бош. Лицето й бе сгърчена, лъскава от грима повърхност. — Или пък аз. Знам, че не съм аз, но бих искала ти да мислиш, че и това е възможно…

— Ейприл…

Никога не бе виждал госпожица Уд толкова разстроена. Тя бе станала на крака и почти трепереше. Изглеждаше на път да се разплаче.

— Не съм свикнала да работя така… Не понасям провалите, а този път знам, че ще се проваля…

— Ейприл, за Бога, успокой се.

Поразен, Бош се изправи. Изпита желание да я прегърне. Никога не го бе правил, дори не се бе осмелявал да го помисли, но сега пристъпи към нея и я обгърна с ръце. Усети до гърдите си толкова крехко и чупливо телце, че едва не се изплаши. Сега, когато беше с нея и можеше да я почувства, Ейприл му заприлича на изящна и нежна сребърна фигурка, потрепваща на ръба на масата миг преди да се преобърне. При тази мисъл той забрави всички задръжки и я притисна още по-силно, сключи ръце зад гърба на Уд и уверено я привлече към себе си. Тя не плачеше, само трепереше. Опряла брадичка на рамото му, Уд трепереше. Онемял от вълнение, Бош я задържа в обятията си.

Внезапно всичко свърши. Ръцете й го отстраниха внимателно, но без колебание. Уд му обърна гръб. Когато отново видя лицето й, Бош тутакси разпозна директорката на отдел „Сигурност“. Дори да бе почувствала нещо, дори да бе споделила вълнението му, тя изглежда не отдаваше никакво значение на такива неща.

— Благодаря, вече съм по-добре, Лотар. Работата е… Въпросът е… Някой от нас иска да унищожи определени творби на Майстора, това според мен е ясно. Причината засега не ни интересува. Навярно го мрази. Или пък му плащат, за да го извърши. Свръзката му все така ще осведомява Художника, проклетата му свръзка все така ще му изпраща сведения, а Художника ще си набележи план или ще го измени (защото съм сигурна, той вече следва своя план), съобразно с нашите решения… Затова не вярвам, че ще можем да го хванем. Единствената ни възможност е да го изпреварим. Да установим коя ще е следващата му цел и самите ние да му заложим капан.

Тя замълча. Отново си бе възвърнала обичайната непоколебимост. Говореше, смръщила вежди.

— Художника ще се опита да унищожи някоя от картините от „Рембранд“ — да изходим от това предположение. Ала коя? Това са тринайсет творби. Ще бъдат изложени в образуван от завеси петстотинметров тунел на „Музеумплейн“. Във вътрешността на тунела ще цари пълен мрак, нарушен само от отблясъците, излъчвани от самите картини. Няма начин да използваме дори инфрачервени светлини, за да го проследим. Тринайсет хипердраматични картини, вдъхновени от също толкова творби на Рембранд: „Урок по анатомия“, „Нощна стража“, „Христос на кръста“, „Еврейска годеница“… Изключителна, но и силно застрашена изложба. Да можехме да отгатнем предварително коя картина ще избере, бихме могли да му поставим клопка. Ала как да разберем коя е творбата? Някои от тях дори не са завършени. Всъщност сътрудниците от отдел „Изкуство“ още скицират образите във вилите. Как да установим коя картина ще избере този път Художника, след като творбите дори не са готови?

Бош реши да я успокои.

— Изложбата „Рембранд“ не ме плаши, Ейприл. Едва ли не цяла армия ще охранява всяка картина вътре в тунела и навън, без да броим местната и националната полиция. В стаите на хотела ще се сменят по няколко служители от отдела по сигурността. Платната няма да са без надзор нито за секунда. Постоянно ще проверяваме самоличността на нашите хора чрез проследяване на пръстовите отпечатъци и на гласа. Освен това служителите ще бъдат нови, привлечени в последния момент. Какво може да се случи?

Уд бе приковала очи в него. След това го попита:

— Получи ли вече списъка с моделите, които ще представят оригиналите?

— Още не. Знам, че ще участват Кирстен Кирстенман и Густаво Онфрети, но… — той забеляза как по лицето на Уд отново се изписва тревога. Започна да губи търпение и опита някак да я окуражи: — Ейприл, нищо няма да се случи, ще видиш. Това не е просто оптимизъм, а логично заключение. Ще успеем да спасим сбирката „Рембранд“, сигурен…

Уд го прекъсна:

— Един от моделите ти е добре познат, Лотар.

Тя замълча. Бош я гледаше, без да разбира.

— Твоята племенница Даниел ще бъде една от картините.

Ръцете, сякаш нарисувани от нощта, се нахвърлиха върху нея в тъмнината.

Тя изкрещя и докато мозъкът й се оттичаше в море от ужас, се помъчи да се претърколи върху дюшека. Нещо я сграбчи за китките и върху корема й грубо се стовари непоносим товар. Клара се гърчеше по гръб в леглото и пищеше. Паяк, ръководен от висш разум, напипа устата й без устни, нейната уста със заличени очертания на устните, и я затисна. Беше нечия длан. Този път не успя да извика. Друга ръка стискаше дясната й китка. Опита да се пребори за глътка въздух. Намордникът не покриваше носа й, но тя имаше нужда да вдиша дълбоко кислород през устата. Гръдта й бе приплесната от нечия дреха. Само на няколко сантиметра от очите й се рееха две малки огледалца — видя ги много добре въпреки мрака и й се стори, че различава в тях собственото си лице в плен на тежката длан.

— Мълчи… Кротко… Кротко…

Най-сетне знаеше кой е (гласът, ръцете — не съществуват еднакви хора) и можа да съобрази какво става. Но първоначалното въздействие бе твърде силно и я свари неподготвена. Знаеше, че целта им бе тъкмо да не бъде подготвена. Въпреки това съжали, че са я изненадали. Щом се канеше да премине отвъд последната граница, трябваше да събере сили. Започна да се дърпа. Едната ръка я сграбчи за косите.

— Ще ти кажа… Ще ти кажа… какво ще случи… ако не изпълняваш мои желания… ти… Ако не изпълниш желания…

След всяка процедена в ухото й фраза следваше рязко теглене за косите. Така заради Ул тя виждаше звезди. Ала той бе допуснал грешка: бе й позволил да се окопити. Клара отново бе господарка на тялото и чувствата си. Все още не й достигаха сили, но беше в състояние да отвърне. Тя опря пети на пода и изтласка бедрата си нагоре. Движението й изненада Ул. Както Клара очакваше, невъздържаният му отговор не закъсня. Удари й плесница. Не много силна, но достатъчна, за да я зашемети.

— Да не си… Какво смяташ да правиш, а, какво…

Без да помръдва, сега тя дишаше тежко, обмисляйки какво да предприеме. Знаеше, че ако се предаде, всичко ще спре. Беше напълно сигурна в това. Ала не желаеше да стигне дотам. Ако поемеше риска, ако се противопоставеше на насилието от страна на Ул, той щеше да сгъсти краските още повече. Ако тя продължаваше да упорства, напрежението щеше да премине границата и щеше да стигне до „скока в нищото“. Никога преди не се бе хвърляла в бездната с никой художник, това изразно средство бе твърде опасно. Но този път не беше изключено да стигнат до крайност, да я осакатят, и то сериозно, може би непоправимо. Макар да не участваше в арт-шок, очевидно ескизът бе много тежък (най-тежкият и най-рисковият). Тя много се страхуваше, не искаше да страда, не искаше да умре, ала същевременно не искаше и да прекъсне изживяването. Вече нямаше никакво съмнение, че я рисуват и Клара не желаеше да ги възпира. Отдаваше им се, както по-рано се бе отдавала на Вики, на Брентано, на Хобър, на Гурниш.

Без да пуска косите й, Ул се отстрани, сякаш за да покаже някому лицето й, впримчено в здравата му хватка. Заслепи я лъч от фенер.

— Изпълняваш, нали?… Ще държиш добре?… Изпълняваш ли?

Отвърна му, като се прицели с коляно в тъмното. Нападателят налетя двойно по-ожесточено. Тя отново започна да се съпротивлява и да се мята. Бе ужасена и тъкмо затова, тъкмо затова, желаеше да продължи. Трепереше, задъхваше се, очакваше да я връхлети нещо ужасно, надяваше се, че ще се случи нещо ужасно, вярваше, че най-сетне черната ръка на изкуството ще я поведе към царствения мрак, откъдето няма връщане, където няма спасение. Копнееше Ул да я нарисува с по-наситени и по-мрачни багри, с холандски тонове. Тя се извъртя като котка и разтвори уста в опит да ухапе. Очакваше нова силна плесница и се подготви.

Вместо това всичко спря. Разнесоха се викове. Ул я пусна. Тя остана сама, просната върху дюшека. Не можеше да повярва. Разпозна поривистия младежки глас на Херардо. Блеснаха светлините и тя примигна.

В кухнята цареше невероятно спокойствие. Ул бе приготвил кафе за Херардо и Клара и заместител за себе си. На своя неумел испански той й обясни, че има високо кръвно налягане. След преживелицата в спалнята от преди половин час думите му звучаха като шега, но никой не се засмя.

— Захар? — попита Ул.

— Не, благодаря — рече Клара.

Все още бяха задъхани от силовото рисувално упражнение. Въпреки някои незначителни натъртвания, Клара не изпитваше никаква болка. Беше се загърнала в халата. Когато Ул излезе от кухнята, тя и Херардо помълчаха известно време, отпивайки от кафето. От другата страна на прозореца утрото променяше цвета си. Птичките бяха подели отчетливия си разговор на фона на далечното боботене на автомобилните мотори. Неочаквано Херардо я погледна. Очите му бяха зачервени като след плач. Мускетарската брадичка и тънките му мустачки се вписваха в общия вид на покруса, легнал на лицето му, и изглеждаха по-зле подрязани от обикновено. Но когато миг след това младежът заговори, гласът му бе жизнерадостен и уверен както винаги.

— Всичко развалих, нали? Но, кълна се в Бога, не можех да продължа. Просто не можех. Все ми е едно дали ще ме уволнят, да знаеш. Майстора ще ме изрита, но ми е все едно. Писна ми.

Погледна я и се усмихна. Клара безмилостно мълчеше.

— Тежко ти беше, знам. Много тежко ти беше. Защо не отстъпи? Нали знаеше, че единственият начин да смекчиш цветовете е да отстъпиш? Щяхме да спрем да те рисуваме, ако беше приела…

Настъпи мълчание.

— Хайде, ела да се поразходим — рече Херардо и се изправи.

— Не, аз няма да дойда.

— Хайде, ела, не бъди…

— Не.

— Моля те.

Умолителният тон я накара да го погледне.

— Искам да ти кажа нещо важно — промълви той.

Беше още рано. Нахлулият от север студен ветрец подмяташе листа, клони и треви, облаци и прах, краищата на дрехите, полите на халата й, бретона на нейната преминала през имприматура коса. Мелниците се мержелееха като далечни призрачни сенки. Херардо крачеше до нея с ръце в джобовете. Вървяха покрай оградите на вилите и Клара се запита какви ли други картини има вътре и кой ли ги рисува. Вляво се простираше горичката. Носеше се ухание на цветя и окосена трева. Птичките подемаха собственото си многогласно утринно богослужение.

— Поставили са камери — бяха първите думи на Херардо. — Затова не исках да говоря вътре. В ъглите на стените има скрити камери. Ако не се вгледаш, не се забелязват. Но записват всичко, дори в тъмното. Сетне Майстора преглежда записите и зачерква пози, жестове и техники. — Той изкриви устни в невесела усмивка. — Навярно сега зачерква мен.

— М… Майстора?

Не искаше да задава най-важния за нея въпрос, но, вперила поглед в Херардо, тя почти чуваше сърцето си да бие.

— Да. Какво пък, вече няма значение, ако ти кажа… Предполагам, знаела си от самото начало. Ще те рисува лично Майстора, Бруно ван Тиш. Наета си от самия него. Ще бъдеш един от образите в изложбата „Рембранд“. Моите поздравления. Нали за това мечтаеше най-много?

Тя не отвърна. Наистина, за това мечтаеше най-много. И ето — беше го постигнала. Нейната цел, нейната най-голяма мечта. А го научаваше по този начин, докато се разхожда по халат сред нелепия полски пейзаж, научаваше го от устата на този некадърник, този неудачник, този недодяланик, когото вече дори не бе в състояние да мрази.

— Никога не съм виждала лично Ван Тиш — подхвърли Клара, колкото да каже нещо.

— Виждаш го непрекъснато, откакто живееш във вилата — усмихна се Херардо. — Мъжът, сниман в гръб, на стената в трапезарията — това е той. Снимката е правена от някакъв известен тип, мисля, че се казва Стърлинг.

Клара си припомни мъжа в гръб, чийто силует й бе направил толкова силно впечатление още при пристигането й във вилата — мълчаливия, заобиколен от мрак трагически образ с черни коси… Как не го бе проумяла досега?

Ван Тиш. Майстора. Сянката.

— Майстора ще ти нанесе довършителните мазки, драга — разясни Херардо. — Не се ли радваш да го чуеш?

— Да — рече тя.

Слънцето изгряваше. Най-напред светликът се загатна в златистите отблясъци зад гърба на Клара. Дърветата, дъсчените огради, пътят и собственото й тяло се обляха в светлина, очертаха се и сенките. Херардо вървеше с ръце в джобовете, загледан в земята. Заговори, сякаш сам на себе си.

— Знаеш ли, от известно време ние с Юстус скицираме образи за Майстора и за Стейн. За „Рембранд“, например, вече нарисувахме двама, освен теб. С някои бяхме на път да скочим в нищото, но всички задействат спирачките навреме. Винаги удрят спирачките. С теб можехме да стигнем докрая, но очаквахме да спреш, както направи вчера следобед. Ако днес призори отново бе отстъпила, щеше да задържиш действието. Защо, по дяволите, не се спря?

— Защо не отиде докрай?

Гласът й беше невъзмутим. Херардо я погледна и замълча.

В миг Клара усети, че повече не е в състояние да сдържа гнева си. Изцеди го бавно дума по дума, без да откъсва очи от младежа.

— От самото начало ти само се мъчиш да ме повредиш. Вчера по време на почивката ми каза неща, които не биваше да ми казваш… Разкри ми част от техниката, прилагана от Ул!

— Разбира се! Исках само да ти помогна. Боях се да не ти причиним нещо лошо!

— Защо просто не ме рисуваше, както правеше Ул?

— Ул играе с предимство.

Стори й се, че ако бе помислил малко, Херардо би прехапал език, преди да изпусне тези думи. Лицето му изведнъж бе пламнало от червенина. Той отмести очи.

— Искам да кажа, че не съм като него… Юстус ти никога не би могла… Е, това няма връзка… Исках да кажа, че с теб той може да се преструва по-добре, да се държи по-студено от мен. Затова той води в играта от самото начало.

Тя го гледаше слисано. Струваше й се невероятно, че в стремежа си да извини своите собствени грешки Херардо намеква за предпочитанията на приятеля си.

— Трябваше да предизвикаме у теб постоянно усещане за тормоз — продължи Херардо. — За сексуална принуда, за преследване. Откакто в Мадрид сключиха договор с теб, хората от отдел „Изкуство“ правят всичко, за да се чувстваш следена. Нощем край вилата двамата с Юстус се редувахме да надничаме през прозореца на спалнята ти. Вдигахме шум, за да се събудиш и да ни видиш. Сътрудниците от отдел „Консервация“ пък бяха получили нареждане да измислят някакво друго обяснение и да те успокоят. Така си осигурихме преимуществото на изненадата за момента, когато щяхме да те изобразим с по-рязка линия, както днес. Сутрин Юстус и аз се преструвахме, че се караме, за да помислиш, че той е гаден тип и си позволява волности с женските платна. В действителност Ул е прекрасен човек… Всичко това е пряко свързано с картината, която рисуваме с теб. От Рембранд е, но не мога да ти кажа коя…

— Били са преки указания на Майстора, нали? — Клара не откъсваше жълтеникавите си, преминали през имприматура очи, без мигли и без вежди, от очите на Херардо. — „Скокът в нищото“ тази сутрин. Ван Тиш е искал да постигне някакъв особен изказ с мен, нали така? — От отчаяние и гняв тя почти не можеше да говори. Спря, за да си поеме дъх. — А ти съсипа рисунката. Напълно. Днес призори щеше да се получи… Аз вече бях почти нарисувана, бях почти готова, а ти…! Ти ме грабна, смачка ме като топка хартия и ме захвърли на боклука!

Тя помисли, че плаче, но осъзна, че очите й си остават сухи. Лицето на Херардо се бе превърнало в бледа маска. Разтреперана от гняв, Клара добави:

— Моите поздравления.

Завъртя се кръгом и се отдалечи по посока към къщата. Сега вятърът я брулеше от обратната страна. Чу гласа му, все по-далечен, все по-остър.

— Клара!… Клара, моля те, ела!… Изслушай ме!

Тя ускори крачка, без да поглежда назад, докато най-накрая гласът му заглъхна. Многоъгълни облаци заплуваха по небето, закривайки ранното утринно слънце.

Когато се прибра, Клара намери Ул на вратата. Той я спря с жест и я попита за Херардо.

— Идва след мен — отвърна тя неохотно.

Тогава забеляза как я гледа Ул. Малките му късогледи очички примигваха в стъклените си клетки. Даде си сметка, че е доста неспокоен. Художникът заговори на своя бавен испански.

— Току-що обади секретарка на Ван Тиш… Ван Тиш дойде тук сега.

Мъчеше я ужасен студ. Разтриваше ръцете си над лактите, но студът не отстъпваше. Беше й напълно ясно, че студът няма нищо общо с късия халат, който едва прикриваше бедрата й — бе минала през имприматура със защитен слой от жълтеникавобяла основа и като всяко професионално платно бе привикнала да понася и по-неблагоприятна температура. Но студът се бе настанил вътре в нея, щом получи известието.

Ван Тиш. Идваше. Очакваха го всеки момент.

Трудно е да се обяснят чувствата на платното в близост до големия майстор. Клара се мъчеше да намери някакво сравнение, но не успяваше — актьорът не би се оставил да бъде смазан по този начин от сянката на най-великия режисьор, а и никой ученик не би изпитвал подобна треска в присъствие на любимия си учител.

Божичко, как трепереше. За да не забележи Ул, че зъбите й тракат, тя влезе вкъщи, прекоси салона, свали халата и застана в обикновена ескизна поза, почти изпадайки в състояние на Неподвижност.

Там, пред нея, висеше снимката на мъжа в гръб.

Хората познаваха Ван Тиш външно само по снимките от списанията — много различни една от друга — и по репортажите. Що за човек беше той — за това Клара също не знаеше нищо определено. Художниците и картините непрестанно говореха за него, ала всъщност всички изказваха собствени мнения без никаква действителна основа. При все това тя отлично си спомняше думите на хора, които наистина го бяха виждали. Вики, например, бе посещавала някои от майсторските му класове и не криеше впечатлението си за среща с автомат, с лишена от собствен живот вещ, с Франкенщайново чудовище, създадено от самото чудовище. „Само че неговият създател забравил да му вдъхне живот“, добавяше тя. Две години преди това Клара се бе запознала в Билбао с Густаво Онфрети от Аржентина, едно от най-именитите мъжки платна в света. Онфрети, изложен като „Свети Себастиан“ на Феручоли в музея „Гугенхайм“ в баската столица, бе участвал и в друга религиозна творба, чийто автор пък беше Ван Тиш — „Свети Стефан“ Клара го запита за изживяването му с великия художник от Еденбург. Моделът й отправи бездънен тъмен поглед и рече само: „Ван Тиш е твоята сянка“.

Ван Тиш. Майстора. Сянката. Идваше при нея.

Отмести очи от снимката и се загледа в стените. Откри скосени ръбове в ъглите на тавана и си помисли, че навярно камерите са монтирани там. Представи си как Ван Тиш, втренчен в екрана, чука по клавишите и преценява нейната изразителност и качества като платно. Упрекна се, че не се е досетила по-рано за скритите камери. Мнозина художници използваха това средство: Брентано, Хобър, Феручоли… Да бе знаела, да бе предполагала, Клара би направила усилие да даде всичко от себе си. Въпреки че, естествено, едва ли би имало смисъл, защото Херардо опропасти всичко. Ами ако Ван Тиш идваше, за да я отпрати? Ами ако й кажеше (ако изобщо се обърнеше към нея, а не към подчинените си, защото в края на краищата тя беше само материал): „Съжалявам, размислих, не си подходяща за тази картина?“

„Успокой се. Изчакай нещата да се случат“.

Херардо и Ул бяха в салона и прибираха боите. Клара изостави ескизната си поза и ги погледна.

— Тръгвате ли си? — запита тя на английски. Не й хареса, че може да остане в къщата и да чака великия гений сама.

— Не, не ни е разрешено, трябва да го посрещнем — рече Ул. — Само разчистваме, за да направим добро впечатление — добави той или поне Клара успя да преведе така думите му. Ул говореше на английски много бързо. — Трябва да го изчакаме, за да разберем дали ще продължим в същата насока или не. Майстора може да предпочете лично да се заеме със скицирането. Или пък… — на това място той изстреля откос от думи и Клара се обърка. — Всичко е възможно. Трябва да сме подготвени. Понякога… — той вдигна вежди и махна с ръка, като същевременно изпухтя, сякаш за да покаже, че Ван Тиш е непредсказуем и трябва да е готова за най-лошото. Клара не разбра какво има предвид, но се боеше от по-точно разяснение. — Ясно ли ти е?

— Да — излъга тя на английски в отговор.

— Спокойно — рече Ул на испански. — Всичко е наред.

„Връща ми лъжата на испански“, помисли си тя.

Сянката.

Точки, линии, многоъгълници, тела. И най-накрая сянката, подчертаваща контурите и придаваща обем на окончателната форма.

Когато очакваме пристигането на непознат човек, ние го виждаме пред себе просто като силует. Впоследствие започваме да го запълваме, да нанасяме чертите на лицето му, да го предугаждаме. Във всеки момент съзнаваме, че грешим, че истинският образ няма да е точно като нашия, но не можем да се освободим от предварителната си представа. Така той се превръща във фетиш, в опростено онагледяване на субекта, в чучело, с което можем да си играем. Заставаме пред него и преценяваме възможното си поведение. Какво трябва да кажа или да направя? Ще му харесам ли такъв, какъвто съм? Да се усмихна ли и да се държа любезно или напротив, да се запозная студено, подчертавайки разстоянието помежду ни? Клара вече бе обрисувала своя силует на Ван Тиш: представяше си го висок и слаб, мълчалив, с тежък поглед. Без да знае защо (навярно защото помнеше една-две такива снимки в някакво списание), му бе поставила още и очила с големи стъкла, които уголемяваха очите му. И, естествено, недостатъци, тъй като опасността от разочарование я ужасяваше. Ван Тиш сигурно беше грозен. Ван Тиш беше себелюбив. Ван Тиш беше неучтив. Ван Тиш беше груб. Даде си сметка, че у гений като него може да допуснат подобни „недостатъци“. Затова опита да добави други, не толкова допустими: глупав, недодялан или посредствен Ван Тиш. Последното, посредствен Ван Тиш, й се струваше най-непоносимото. Но си наложи да предположи и това. Ван Тиш, който говори и разсъждава като Хорхе (боже мой!), който я успокоява и когото тя може да изненада. Презрял Ван Тиш, редом с когото тя, на своите двайсет и четири години, ще изпитва превъзходство. Или Ван Тиш като Херардо, неумел и нечувствителен. Самонаказа се с всякакви такива образи на Ван Тиш, както самобичуващите се вярващи се наказват с власеницата. Използва въображаемите си представи като форма на разкаяние преди удовлетворението, което несъмнено щеше да изпита в присъствието на истинския Майстор.

Реши да посвети сутринта изцяло на очакването. Установи главната си квартира в кухнята, откъдето през прозореца можеше да следи какво става пред къщата. Предпочиташе да се отдаде на очакването, вместо като Херардо и Ул (двамата бяха излезли на приказки пред вратата) да се преструва, че не се случва нищо. По обед намери обогатен с витамини сок „Ароксен“, проби кутията със сламка и засмука. Халатът бе полуразтворен върху кръстосаните й бедра. Известно време обмисляше дали да не се „подготви“ по някакъв начин. Дали не беше по-добре да се съблече напълно? А ако нанесеше черти на лицето си или поне оцветеше очите или изрисуваше устните си, за да загатне усмивка? Но нали всъщност тя беше бял лист хартия? Не й ли се полагаше да бъде все още точно това? Реши, че най-уместно ще е да се въздържа да прави каквото и да било.

Слънцето се затъркаля по прозореца и докосна стъпалата й. Когато пропълзя нагоре до глезените, преминалата през имприматура кожа заблестя. На моменти я стряскаше шумът на мотор или ненадейното профучаване на кола по пътя. Сетне отново се възцаряваше покой.

Малко по-късно вратата на кухнята се отвори и влезе Херардо. Бе свалил жилетката и бицепсите му се показваха под фланелката без ръкави със знака на фондацията. Той нервно опипваше тюркоазния пропуск със снимката и името си на него. Отвори хладилника, после изглежда размисли, затвори го, без да извади нищо, и седна срещу нея на другия край на масата. „Горкото момче“, помисли с безкрайно състрадание Клара от висотата на своята лична нирвана.

— Виж какво, много съжалявам за постъпката си, да знаеш — рече Херардо след известно мълчание.

— Не, не, няма нищо, напротив — откликна незабавно тя. — Аз се държах като глупачка. Извинявай, че избухнах така.

Двамата седяха в профил един към друг и извъртаха вратове (Херардо наляво, тя надясно), за да се гледат, докато разговарят. Сетне всеки изслушваше отговора на другия с очи, вперени в прозореца, в отрязъка синьо небе и в сенките на облаците.

— Все пак исках да ти кажа да не се тревожиш. Ако Майстора ще се заяде с някого, то ще е с мен. Ти си платно и не си виновна за нищо, ясно ли е?

— Е, да не бъдем черногледи — отвърна тя. — Може би Ван Тиш ще дойде само да прегледа скицата. Остават две седмици, докато ме изложат.

— Да, сигурно си права. Притесняваш ли се?

— Малко.

Усмихнаха се едновременно и отново потънаха в мълчание.

— Аз съм го виждал бегло само един-два пъти — рече Херардо след малко. — Винаги отдалече.

— И никога не си разговарял с него?

— Никога. Наистина, не те лъжа. Майстора няма навика да разговаря с помощниците, това не е и нужно. Явният ръководител на фондацията е господин Fuschus-Galismus… Искам да кажа Джейкъб Стейн. Наричаме го така, защото постоянно повтаря тези думи… Та Стейн ни се обажда, вика ни, разговаря с нас, дава ни нареждания… Идеите осеняват Ван Тиш и той ги записва. Сътрудниците му ни ги предават, а ние, техническите помощници, се заемаме с изпълнението. Той е много особен. Но предполагам, че всички гении са особени. Биографията му ти е известна, нали?

— Да, чела съм нещичко.

В действителност Клара жадно бе погълнала всички биографии на художника до една и бе в течение на малкото известни сигурни данни за него.

— Не ти ли се струва, че животът му е като чудесна приказка? — запита Херардо. — Най-неочаквано на някакъв американски мултимилионер му скимва да му завещае цялото си богатство. Невероятно. — Той постави ръце зад тила и огледа пейзажа през прозореца. — Знаеш ли колко къщи има сега Ван Тиш? Около шест, и то не къщи, а дворци: замък в Шотландия, нещо като манастир на Корфу… И забележи — твърди се, че никога не влизал в тях.

— А за какво са му?

— Не знам. Трябва да му харесва да си ги има. Той живее в Еденбург, в замъка, където баща му е работил като реставратор. Хората, които са ходили там, разказват всякакви неща и човек не знае на какво да вярва. Разправят, например, че нямало никакви мебели и че Ван Тиш яде и спи на пода.

— Ама че измислици.

Херардо се готвеше да отвърне нещо, когато се чу шум. Пред оградата бе спряла камионетка. Сърцето на Клара силно запомпа кръв и тялото й се изопна. Но Херардо й отправи успокоителен жест.

— Не, не е той.

Все пак явно пристигналият бе познат на Херардо и Ул, защото Клара видя как двамата заедно отидоха до оградата. От камионетката излезе негър с барета и кожена жилетка. След него слязоха брадат възрастен човек и девойка с много дълга черна коса, и двамата загърнати в халати. Момичето бе ниско на ръст, а косите му се спускаха до глезените. Бяха боси и стъпалата им бяха изцапани с глина и червена боя или може би кръв. На шиите, китките и глезените им висяха оранжеви етикети. Изглеждаха уморени. Клара си спомни, че оранжевият цвят бележи моделите за предварителните ескизи, използвани за подготовка и рисуване на оригиналните скици. Негърът беше млад, строен, с къса брада, много подобна на Херардовата. По ботушите му имаше кал. Скоро след това всички се сбогуваха, негърът и уморените мръсни модели се качиха обратно в камионетката и си заминаха.

— Наш приятел, също assistant — обясни й Херардо, когато се върна в кухнята. — Работи в съседна вила с модели за ескизи. Отби се да ни донесе пресни новини. Изглежда са изтеглили изложбата на „Цветя“ от виенския „Музеумскартие“.

— Защо?

— Никой не дава ясно обяснение. От Консервацията твърдят, че платната се нуждаели от почивка и решили да съкратят престоя им, за да освободят изложбената зала за други творби. Но представяш ли си, приятелят ни казва, че вземат същите мерки и с „Чудовища“ в мюнхенската „Хаус дер Кунст“. Не знам какво става. Е, не ме гледай така, все пак работата по „Рембранд“ не е спряна — рече той.

Следобед Ван Тиш все още не даваше признаци на живот. Клара не издържаше повече. Напрежението я очовечаваше, накърняваше състоянието й на вещ и я превръщаше в човек, в изтормозено момиче, на което му идеше да си гризе ноктите. Отлично знаеше, че силното напрежение е опасно. Непременно трябваше да се отърве от този свой неприятел, тъй като художникът можеше да пристигне всеки момент, а тя трябваше да е на негово разположение, гъвкава и спокойна, готова да бъде използвана според неговите желания.

Реши да направи силови огъвания. Затвори се в спалнята, свали халата и легна по очи на пода с леко разтворени бедра. Опряна на дланите и върховете на пръстите на нозете, тя започна поредица тежки упражнения, като се извиваше и същевременно поемаше дълбоко въздух. Първоначално единственият резултат бе, че сърцето й започна да изтласква кръвта по-бързо. Но постепенно, докато напрягаше ръцете и прасците и натоварваше мускулите на крайниците — надолу, нагоре, надолу, нагоре — Клара най-сетне успя да забрави за себе си и за създалите се обстоятелства, завладяна от изнурителната мисъл, че е проста вещ, сечиво.

Измина известно време. Тя не забеляза, че някой е влязъл в стаята, докато той не застана едва ли не над главата й.

— Ей.

Клара рязко вдигна глава. Беше Херардо.

— Какво? — запита тя, разтреперана.

— Спокойно. Няма нищо ново. Само си помислих, че е по-добре да оцветим косата ти, та Майстора да ни каже дали одобрява тоналността.

Осъществиха начинанието в банята. Клара, увита в хавлиена кърпа, отпусна глава на облегалката на стола и протегна напред крака. Херардо й нахлупи качулка, напоена с боя в махагонов цвят и аерозолен фиксатор.

— Пеперудата излита от пашкула на какавидата — с тези думи той отстрани качулката и започна да нанася червения оцветител с облечени в ръкавици ръце. — Нали за това стана дума вчера, когато те попитах защо искаш да си шедьовър. Както ти казах, според мен отговорът ти е красив, но неверен. Знаеш ли, ти не си никаква гъсеница. Ти си много привлекателно момиче, макар че сега, със заличени черти след имприматурата, с напоена в червено коса, приличаш на недорисувана пластмасова кукла. Но под всичката пластмаса истинското произведение на изкуството си ти.

Клара мълчеше. Гледаше главата на Херардо, надвесена над нея наопаки.

— Затвори си очите… Ще те напръскам с фиксатора… Ето… — Тя усети росата, изстреляна в косата й. Херардо продължи: — Разбирам защо си ми сърдита, драга. Но ето какво ще ти кажа. Ако обстоятелствата от тази сутрин се повторят отново, ще постъпя по същия начин… Готов съм да стигна само до определено място. Не съм и никога няма да бъда велик майстор на човешки картини… А, сега цветът се получи добре… Чакай, не говори… Юстус е можел да стане майстор, но му липсва честолюбие. Но аз, ако някое момиче ми харесва, не съм способен да го плаша и да го мъча дори заради най-великата картина на света. В моите ръце цялата хипердрама се превръща… Знаеш ли в какво? В хиперкомедия. Признавам, че си падам смешник, още мама ми го казваше… Така… Сега трябва да изчакаме няколко минути…

Тя го слушаше безмълвно. Когато отново отвори очи, Херардо бе изчезнал от зрителното й поле. От тежкия мирис на фиксатора носът й се запуши. Тогава ръцете на Херардо се върнаха. Държаха малко бурканче с охра и тънка заострена четка.

— За мен всичко си има предел — рече той, докато топеше четката и я приближаваше към лицето на Клара. — Предел, приятелко, който изкуството никога не може да премине. Това са чувствата. Оттатък са хората. Отсам — изкуството. Нищо на света не може да заличи този предел. Той е непреодолим.

„Рисува ми вежди“, помисли тя. Скова се, искаше да го предупреди, че на Майстора може да не му се понрави да я види с черти на лицето, но замълча. Усещаше извивките на четката по челото си.

С много уверена и твърда ръка, Херардо завърши криволиците и насочи влажната четка към очите й. Тя ги затвори и усети милувката на птичка, трепкаща с крилца: появиха се нежните ресници на миглите — рамката на погледа й.

— Вярвам в изкуството, драга приятелко, но много повече държа на чувствата. Не мога да изменя на самия себе си. Хиляди пъти ще предпочета някоя съвсем обикновена картина, стига да не ме презира човек, когото ценя… Човек, когото съм започнал… да опознавам и уважавам… Сега не мърдай…

Вежди. Ситни капчици, изобразяващи тъмните мигли. Едва доловим рисунък по краищата на клепачите. Клара понечи да се обади, но Херардо я спря.

— Тихо, моля те. Художникът е на път да привърши творбата си.

Красива извивка от лявото ъгълче на устните й нагоре.

— Струва ми се, че светът не би бил толкова извратен, ако всички бяхме на едно мнение… Колко трудни са винаги устните… Защо ли формата им е толкова особена?… Сигурно заради изговорените лъжи.

Чертата се удължи надолу Клара имаше усещането, че птичката е кацнала на ръба на устните й.

— Харесваш ми — рече Херардо и отстъпи назад, за да я огледа от разстояние. — Определено ми харесваш. Много хубава ми се получи. Чакай, сега ще се видиш.

Той се пресегна към умивалника, взе малко кръгло огледалце и се приближи към нея.

— Готова?

Клара кимна утвърдително. Херардо държеше огледалото както свещеник носи в ръце реликва. Поднесе го пред лицето й.

Тя отвори очи.

От огледалото я гледаше лице.

Меки вълни под челото, овални ковчежета, съразмерни криви линни в охра. Тя вдигна внезапно появилите се вежди, удивена от новородения им израз на удивление. Примигна и прие ласката на пърхащите като врабченца мигли, обкръжили красноречивото изражение на очите й — очи, които никога не бяха замлъквали, а само временно бяха лишени от излаз навън; преливащи от светлина, сега те отново възвръщаха силата си. Засмя се и повдигна крайчетата на устните си, за да открие, че доскорошният прорез в лицето й никога, никога не би могъл да бъде усмивка; усмивка бе тъкмо нарисуваното от Херардо, тъкмо това — съвкупност от готови да се обтегнат форми, обем с очертания на устни, тръпнещи в порива си за движение, докато очите, спускайки клепки, говорят, говорят… Колко прекрасно бе да има отново черти на лицето.

Херардо придържаше огледалото, поднесло й това лице като най-скъп дар.

— Най-сетне те виждам да се усмихваш — рече той сериозно. — Доста трудно го постигнах, драга. Но ето че вече ми се усмихваш.

Клара бе впечатлена от сериозния му тон. Струваше й се, че от самото начало не го бе оценила правилно и сега го вижда за първи път. Херардо таеше в себе си нещо много по-мъдро и зряло от самия него и от думите му. За миг й мина през ум, че и неговото лице е нарисувано, очертано като нейното, макар и със смътни сенки. Видението бе мимолетно, но за кратко й се стори, че тайната на живота се състои тъкмо в способността ни да прекрачим отвъд рисунъка на лицата и да се докоснем до хората зад тях.

Не знаеше колко време е седяла така пред огледалото в Херардовите ръце, гледайки в отражението, гледайки себе си. После отново чу гласа му. Огледалото вече го нямаше, а Херардо се бе привел над нея със сгърчено лице, много изплашен.

— Клара… Клара… той е вече тук… Чух колата му… Слушай ме… Изпълнявай всичко, каквото ти нареди… Не оспорвай начина му на работа, разбра ли? Преди всичко, най-важното от всичко — недей да спориш с него. И не се изненадвай, каквото и да поиска от теб… Той е много особен човек… Обича да стъписва платната… Внимавай с него. Много внимавай.

В този миг чуха Ул да ги вика. Възбудени думи на холандски, трясък на врати. Изтичаха в салона, но там нямаше никого. Входната врата бе отворена и от преддверието се чуваше говор. Приближиха се и Клара спря като закована.

Ул разговаряше с някакъв мъж, застанал в гръб. Следобедното слънце очертаваше силуета му срещу светлината — строга, черна сянка.

Ул видя Клара и й кимна. Бе силно пребледнял.

— Да те запозная… Да те запозная с господин Бруно ван Тиш — рече той.

Мъжът бавно се обърна към нея.

Бележки

[1] Вила (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Старши (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Кръгът на „Чудовищата“ (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Предмет, дело (лат.). — Б.пр. ↑

[5] Зрителна измама (фр.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Хосе Карлос Сомоса Клара и сянката (3)

Метаданни

Данни

Клара и сянката

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора стъпкаФормите на ескиза

Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (3)

Втора стъпка
Формите на ескиза