Чарлс Буковски
Викай, когато се опариш

Хенри си наля едно питие и се загледа през прозореца към жарките и опустели холивудски улици. Исусе Христе, животът му в последно време се бе превърнал в истинско тегло и това го караше да се чувства непрекъснато притиснат до стената. Сега вече му оставаше само смъртта, а смъртта бе винаги току зад ъгъла. Днес бе направил тъпата грешка да си купи вестник с новините за ония от подмолния свят и там продължаваха да идолизират Лени Брус^[1]. Имаше и негова снимка, като мъртвец, точно след голямата патаклама. Е да, Лени от време на време биваше и забавен — „Не мога да се изпразвам!“ — тоя негов лаф бе считан за шедьовър, но в крайна сметка Лени не беше чак дотам върховен. И така, ние всички един ден свършваме в моргата, а това си е чиста математика. Нищо ново. Проблемът всъщност е в чакането.

Телефонът иззвъня. Бе приятелката му.

— Слушай, кучи сине, до гуша ми дойде от твойто пиене. Нагледах се на същото с баща ми…

— О, по дяволите, не е чак толкова лошо.

— Напротив, и нямам намерение да го търпя.

— Казвам ти, правиш от мухата слон.

— Не, дойде ми до гуша, повтарям, писна ми. Видях те на онова парти, когато пращаше хората да ти носят още уиски и точно затова си тръгнах. До гуша ми дойде, няма да понасям повече…

Тя му затвори телефона. Той прекоси стаята и си наля още уиски с вода. После влезе в спалнята, свали ризата си, панталона, обувките, чорапите. Отиде до леглото само по слипове и с питието си в ръка. Беше дванадесет без петнайсет. Нямаше никакви амбиции, никакъв талант, никакви шансове. Това, което го крепеше още по ръба, си беше чист късмет, а късметът никога не трае дълго. Да, твърде жалко за Лу, но Лу искаше да бъде победител. Той пресуши чашата и се излегна на леглото. Взе книгата на Камю^[2] „Издържливост, бунтарство и смърт“… прочете няколко страници. Камю говореше за терзанията и ужаса, и за мизерното съществуване на Човека, но говореше за това по такъв успокоителен и нежен като цвете начин… използваше такъв език…, та човек оставаше с чувството, че тия същите работи не засягаха нито него самия, нито писането му. С други думи, все едно, че нещата си бяха съвсем наред. Камю говореше като човек, който току-що е приключил с вечерята си от пържола и пържени картофи, като накрая я е полял с бутилка доброкачествено френско вино. Човечеството може наистина да е било подложено на страдания, но самият той явно не. Мъдър човек, вероятно, обаче Хенри предпочиташе хората, които викат, когато се опарят.

Той пусна книгата на пода и се опита да заспи. Сънят винаги го затрудняваше. Ако съумееше да спи поне 3 часа на всеки 24, се чувстваше доволен. Е, каза си той стените още са си тук — дай на човека четири стени и все едно, че си му дал шанс. Изхвърли го вън на улицата — вече не може да се направи нищо.

На вратата се позвъни.

— Хенк! — извика някои. — Хей, Хенк!

Какво, по дяволите — помисли си той — сега пък какво?

— Да? — отвърна високо от леглото си.

— Хей, какво правиш?

— Почакай минута…

Той стана, взе ризата и панталона си и отиде в предната стая.

— Какво правиш?

— Обличам се…

— Обличаш ли се?

— Да.

Часовникът показваше дванайсет и десет. Той отвори вратата. Беше професорът от Пасадена, който преподаваше английска литература. Водеше една красавица със себе си. Професорът представи красавицата. Тя бе редактор в една от големите издателски къщи в Ню Йорк.

— О, сладурчето ми — каза той, приближи се до нея и я стисна за дясното бедро. — Обичам те.

— Много си бърз — каза тя.

— Е, ти знаеш, че писателите винаги трябва да целуват задниците на издателите.

— А пък аз си мислех, че е обратното.

— Не е. Писателите са тези, които умират от глад.

— Тя иска да види романа ти.

— Разполагам с копия само с твърда обложка. Не мога да й подаря от тях.

— Дай й едно. От издателството може да решат да го закупят.

Ставаше дума за последния му роман, „Кошмар“. Той обаче прецени, че тя просто се опитваше да се сдобие с безплатно копие.

— Бяхме тръгнали за Дел Мар, но Пат каза, че иска да те види на живо.

— Колко мило.

— Веднъж Хенк дойде да чете свои стихотворения пред студентите ми. Дадохме му 50 долара. А той се изплаши и се разплака. Наложи се да го изблъскам насила от аудиторията.

— Чувствах се засегнат. Само 50 долара. На Одън^[3] са му плащали по 2000 долара. Не вярвам, че той е чак толкова по-добър от мен. Всъщност…

— Да, известно ни е какво мислиш.

Хенри се наведе да събере старите бюлетини за конните състезания, разпилени в краката на редакторката.

— Разни хора ми дължат пари, общо 1100 долара. Не мога да си ги взема. А тия от секссписанията станаха невъзможни. Вече започнахме да си говорим на „ти“ с онова момиче от приемната им. Някаква Клара. „Здравей, Клара“ — обаждам й се аз — „закуси ли добре тази сутрин?“ „О, да, Хенк, а ти?“ „Естествено“ — казвам й аз — „две твърдо сварени яйца.“ „Знам защо ми се обаждаш“ — казва тя. „Естествено“ — казвам й аз — „все за същото“. „Ами, той е готов тук при нас, нашият пощенски запис N:973896 за 85 долара.“ „Има и още един, Клара, вашият пощенски запис N:973895 за пет разказа, 570 долара.“ „О да, ще се опитаме да ги представим на г-н Мастърз за подпис.“ „Благодаря, Клара“ — казвам й аз. — „О, няма защо“ — казва тя, — „вие, момчета, заслужавате парите си.“ „Естествено“ — казвам аз. А после тя казва: „И ако не получиш парите си, ще се обадиш пак, нали? Ха, ха, ха!“ „Да, Клара“ — казвам й аз — „ще се обадя пак.“

Професорът и издателката се разсмяха.

— И все не мога да се оправя, по дяволите! Някой да иска питие?

Те не отговориха и Хенри наля само едно за себе си. — Опитах даже и с конните залагания. В началото тръгна добре, но после се провалих. Наложи се да спра. Не мога да си позволя да губя, трябва само да печеля.

Професорът започна да им разяснява системата си, по която печелел на „Двадесет и едно“ в Лас Вегас. Хенри се приближи до редакторката.

— Хайде да си легнем — каза той.

— Майтапиш се — каза тя.

— Да-а — каза той, — като Лени Брус. Почти. Той умря, а пък аз съм само на умиране.

— Пак се майтапиш.

— Да-а, аз съм героят. Легендата. Аз съм неопетненият, оня, който не се е продал на никого. Там, в Източните щати, писмата ми се разпродават на търг за по 250 долара парчето. Пък аз тук не мога да си купя и една торба с пръдня.

— Вие, писателите, много обичате да крещите: „Вълк!“

— Е, ами вълкът може и да е дошъл. Човек не може да се издържа, като разчита само на душата си. Не можеш да плащаш наема с душата си. Опитай някой път.

— Може би ще трябва да си легна с теб — каза тя.

— Хайде, Пат — намеси се професорът и стана. — Нали бяхме тръгнали за Дел Мар.

Тримата тръгнаха към вратата. — Радвам се, че се запознахме — каза редакторката.

— Естествено — отвърна Хенри.

— Ти ще се оправиш.

— Естествено — повтори той. — Довиждане.

Той се върна в спалнята, съблече се и пак си легна. Може би щеше да успее да заспи? Сънят приличаше донякъде на смъртта. Заспа. Засънува, че е на конната писта. Мъжът зад гишето за облози му даваше пари и той ги пъхаше в портфейла си. Бяха много пари.

„Трябва да си купиш нов портфейл“ — каза мъжът. — „Този е скъсан.“

„Не“ — отвърна му той. — „Не искам хората да знаят, че съм богат.“

На вратата се позвъни. — Хей, Хенк! Хенк!

— Добре, добре… Почакай минута…

Облече се отново и отиде да отвори. Беше Хари Стобс. И Стобс с писател. Да, той познаваше твърде много писатели.

Стобс влезе.

— Имаш ли някакви пари, Стобс?

— По дяволите, не!

— Добре, аз ще купя бирата. Мислех, че си забогатял.

— Не, живеех с онова маце в Малибу. Тя ме обличаше добре, хранеше ме. И пиячката ми купуваше. Сега живея в една душ-кабина.

— Душ-кабина?

— Да, хубава е. С истински стъклени плъзгащи се врати.

— Добре, да вървим. Имаш ли кола?

— Не.

— Ще вземем моята.

Качиха се в неговия „Комет 62-ра“ и потеглиха към Холивуд и „Норманди“.

— Продадох една статия на „Тайм“. Човече, вярвах, че съм докопал големите пари. Днес получих чека им. Не съм го осребрил още. Искаш ли да познаеш за колко е?

— 800 долара?

— Не, за 165.

— Какво? Списание „Тайм“? 165 долара?

— Точно така.

Те паркираха и влязоха в един малък магазин за алкохол, за да си купят бира.

— Моето момиче ме заряза — каза Хенк на Стобс. — Твърди, че съм пиел твърде много. Което си е една гологъза лъжа. — Той извади от хладилника до щанда две кашончета с по шест бири. — Трябва да оправям махмурлука си. От едно лошо парти снощи. Бяхме се събрали само умиращи от глад писатели и няколко професори на път да загубят работата си. Банални, професионални приказки. Много изтощително.

— Писателите са курви — каза Стобс. — Писателите са курвите на вселената.

— Курвите на вселената се оправят много по-добре, приятелю.

Двамата отидоха до касата.

— „Крилете на песента“ — каза собственикът на магазина.

— „Крилете на песента“ — каза Хенри.

Преди около година в „Лос Анжелис Таймс“ собственикът бе чел една статия за поезията на Хенри и не я беше забравил. Бе в рубриката им „Крилете на песента“. В началото Хенри бе мразил тази рубрика, а сега я намираше за забавна. Криле на песента, как не.

Отново се качиха в колата и се върнаха в квартирата. Беше минал пощаджията. В кутията имаше нещо.

— Може да е чек — каза Хенри.

Той внесе писмото в стаята, отвори две бири, после отвори и писмото.

„Скъпи г-н Чинаски, току-що прочетох романа Ви «Кошмар» и сборника Ви разкази «Снимки от Ада» и мисля, че Вие сте велик писател. Аз съм омъжена, 52-годишна и децата ми са вече големи. Много бих искала да ми се обадите. С уважение, Лорис Андерсон.“

Писмото бе изпратено от малък град в щата Мейн.

— Не знаех, че хората в Мейн още живеят — каза той на Стобс.

— Не мисля, че живеят — каза Стобс.

— Но ето, че не сме прави. Тази жена например живее.

Хенри хвърли писмото в кошчето за отпадъци. Бирата беше добра. В отсрещния многоетажен жилищен блок през улицата започваха да се завръщат медицинските сестри. Там живееха много медицински сестри. Повечето от тях носеха полупрозрачни униформи и следобедното слънце довършваше останалото. Той застана до прозореца със Стобс и двамата ги гледаха дълго как слизат от колите си и преминават през стъклената входна врата на сградата, за да изчезнат под душовете си, пред телевизорите си и зад затворените си врати.

— Виж оная там — каза Стобс.

— Ъ-ъ, ъхъ.

— Ето още една.

— О, Боже!

Държим се като петнайсетгодишни, помисли си Хенри. Ние не заслужаваме да живеем. Обзалагам се, че Камю никога не е заничал през прозорците.

— Ти как смяташ да я караш, Стобс?

— Ами, докато си имам душкабинка, всичко ми е наред.

— Защо не си намериш работа?

— Работа? Не ми приказвай като умопобъркан.

— Да, сигурно си прав.

— Погледни оная! Виж задника на онази там!

— Да, наистина.

После седнаха и се заловиха сериозно с бирата.

— Мейсън — започна да говори Хенри, споменавайки името на един млад непубликуван поет, — се е преместил да живее в Мексико. Осигурявал си сам месото, като ходел из горите с лък и стрели. И сам улавял рибата си. Заминал там с жена си и една домашна прислужница. Написал вече четири книги. Даже един уестърн. Проблемът обаче е там, че когато живееш извън страната, почти е невъзможно да успяваш да събираш парите си. Защото единственият начин да събираш парите си е когато заплашваш ония отсреща ти със смърт. Аз станах много добър в писането на подобни заплашителни писма. Но ако живееш на хиляда мили далеч, ония знаят, че страстите ти ще се охладят, докато пристигнеш пред вратата им. Иначе ми харесва идеята да се грижиш сам за месото в чинията си. Далеч за предпочитане пред супермаркета. А и когато ловуваш, можеш да си представяш, че животните пред теб са издатели и редактори. Велика работа.

Стобс остана до около 5 следобед. Двамата се дърлиха относно писането, както и за това, как момчетата от върха наистина смърдят! Момчета като Мейлър, като Капоти^[4]. После Стобс си замина, а Хенри съблече ризата, обувките, панталона и чорапите си и се върна в леглото. Телефонът иззвъня. От пода, близо до леглото. Той се пресегна и вдигна слушалката. Беше Лу.

— Какво правиш? Пишеш ли?

— Аз рядко пиша.

— Пиеш ли?

— Изтрезнявам.

— Мисля, че ти трябва болногледачка.

— Дай да отидем на конната писта довечера.

— Добре. Кога ще минеш да ме вземеш?

— 6,30 става ли?

— Става.

— До скоро виждане, тогава.

Той се изтегна по гръб. Е, беше хубаво отново да е с Лу. Тя му действаше добре. И имаше право, като му натякваше, че прекалява с пиенето. Ако ситуацията при тях беше обратната, ако Лу пиеше колкото него, той не би я искал до себе си. Бъди честен, човече, бъди честен. Виж какво се случи с Хемингуей, който винаги седеше с чашата в ръка. Виж и Фокнър, всичките ги погледни. Е, мамка му.

Телефонът отново иззвъня.

— Чинаски?

— Да!

Беше поетесата Джанеса Тийл. Имаше хубаво тяло, но той никога не бе лягал с нея.

— Бих искала да дойдеш на вечеря утре.

— Но аз ходя сериозно с Лу — каза той. И си помисли: Божичко, колко съм лоялен! О, Боже, какво добро момче съм. Боже мой!

— Доведи я със себе си.

— Смяташ ли, че е разумно?

— От моя страна няма проблеми.

— Виж, нека да ти се обадя утре. Тогава ще ти отговоря.

Той остави слушалката и отново се изпъна на леглото. Цели 30 години, помисли си той, мечтаех да стана писател, а ето че сега станах и какво от това?

Телефонът отново иззвъня. Бе Дъг Ешълхам, поетът.

— Хенк, бейби…

— Да, Дъг?

— Разбит съм, бейби, трябва ми една петарка, бейби. Хайде да ми дадеш една петарка.

— Дъг, конете направо ме смачкаха. Капо съм, съвсем.

— О — каза Дъг.

— Съжалявам, бейби.

— Ами, добре.

Дъг затвори телефона. Дъг и без това вече му дължеше 15. Обаче той имаше една петарка. Трябваше да даде на Дъг тая петарка. Дъг сигурно сега ядеше кучешка храна. Не, не съм много добро момче, помисли си той. Боже, в крайна сметка аз не съм много добро момче.

Изпъна се пак на леглото, в цял ръст, и потъна в мисли за безславието си.

Бележки

[1] Лени Брус — 1926–66 г., американски комедиант, който прави впечатление най-вече с вулгарния си език и с шегите си за неща, за които хората обикновено не се шегуват. ↑

[2] Алберт Камю — 1913–60 г., френски писател ↑

[3] У. Н. Одън — 1907–73 г., английски поет. Получава американско поданство през 1946 г. ↑

[4] Труман Капоти — 1924–84 г., американски писател. ↑