Лев Толстой
Краят на Булка и Милтон

Булка и Милтон свършиха в едно и също време. Старият казах не умееше да борави с Милтон. Наместо да го взема със себе си само на лов за птици, той почна да го води и за глигани. И през същата есен един глиган-секач^[1] го разпра. Никой не умееше да го зашие и Милтон издъхна. Булка също не живя дълго след като се спаси от затворниците. Наскоро след спасението си от затворниците той почна да боледува и да ближе всичко, каквото му попадне. Ближеше ми ръцете, но не тъй, както по-рано, когато се галеше. Той ближеше дълго и силно натискаше с език, а после почваше да захапва със зъби. Ясно беше, че чувствува нужда да хапе ръката ми, но не иска. Престанах да му давам ръката си. Тогава взе да ближе ботуша ми, крака на масата, а сетне да хапе ботуша или крака на масата. Това продължи два дни, а на третия ден се загуби и никой не го видя и не чу за него.

Да го откраднат беше невъзможно и да избяга от мене не можеше, а това се случи с него шест недели, след като го беше ухапал вълкът. Значи вълкът наистина е бил бесен. Булка побеснял и избягал. С него стана онова, което по ловджийски се нарича „стечка“. Казват, бесът се състоял в това, че в гърлото на бясното животно се появяват спазми. Бесните животни искат да пият, но не могат, защото спазмите се усилват от водата. Тогава от болка и жажда те излизат вън от себе си и почват да хапят. Навярно у Булка тези спазми започваха, когато той почваше да ближе, а сетне да хапе ръката ми и крака на масата.

Ходих с кон навсякъде из околността и питах за Булка, ала не можах да науча къде се е дянал и как е издъхнал. Ако беше тичал и хапал, както правят бесните кучета, щях да чуя за него. Но навярно той беше избягал в някое затънтено място и там е умрял сам. Ловците казват, че когато едно умно куче побеснее, то бяга в полето или в гората и там търси трева, каквато му трябва, търкаля се по росата и само̀ се лекува. Изглежда, че Булка не е можал да се излекува. Той не се върна и пропадна.