Лев Толстой
Вълкът и кучето

Един пустал вълк вървял край селото и срещнал едно угоено куче. Вълкът попитал кучето:

— Кажи, куче, откъде вземате храна?

Кучето рекло:

— Хората ни дават.

— Навярно ви е тежка службата при хората.

Кучето казало:

— Не, нашата служба не е тежка. Нашата работа е да пазим нощем двора.

— Значи само за това ви хранят така — рекъл вълкът. — Ами че аз веднага бих се заел с вашата служба, защото ние вълците мъчно намираме храна.

— Че какво, заеми се — рекло кучето. — Стопанинът и тебе ще почне да храни така.

Вълкът се зарадвал и тръгнал с кучето да служи на хората. Но като пристъпил да влезе през вратата, видял, че козината на кучешкия врат е охлузена. Той рекъл:

— Ами това, куче, от какво е?

— Така — казало кучето.

— Как така?

— Ей така, от синджира. Нали денем стоя на синджир, та затуй от синджира се е охлузила малко козината на врата ми.

— Тогава прощавай, куче — казал вълкът. — Не ща да живея при хората. Може да не бъда тъй охранен, но поне ще съм свободен.