Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (12)

Единадесета глава
Пеперудата Мъртвешка глава

— Сега какво смяташ да правиш? — попита Паркър, когато вратата се затвори зад Юдит Бедфорд. Приближи се до Алекс и го погледна с нескрито недоволство. — През живота си не съм виждал подобно разследване. През цялото време е от ясно по-ясно, че всеки от тях укрива нещо. Ако само го беше понатиснал, Ройт например, щеше да ни каже сума неща, можеше дори да се огъне съвсем, не ми прилича на човек с въжени нерви. А ти… — Паркър замълча и неодобрително поклати глава, обаче почти веднага продължи с неочаквана надежда в гласа: — Ти може би предполагаш, че разпитът на госпожа Силвия Бедфорд ще бъде решаващ и затова остави за нея всички изненади, които икономиса пред останалите, нали?

— Госпожа Силвия Бедфорд ли? — вдигна вежди Джо. — А защо пък трябва да разпитваме госпожа Силвия Бедфорд?

— Как така защо? — заместник-началникът на Криминалния отдел вероятно се приготви да изрече много думи наведнъж, та замря с отворена уста. Но бързо се овладя: — Искаш да кажеш, че нямаш, намерение да разпитваш всички лица, които са присъствували в дома по време на убийството?

Джо въздъхна:

— В устата ти този въпрос прозвуча толкова драматично, че аз дори се позамислих дали, дявол го взел, не извършвам престъпление, като не желая да разпитвам госпожа Силвия Бедфорд. Но нали не сме дошли тук да разпитаме целия квартал, а да установим какво се е случило, тоест — кой е убил сър Гордън Бедфорд. Може би греша? — усмихна се той лекичко. — Именно това качество у всеки представител на закона винаги ме е забавлявало най-много — неизбежната необходимост да се вършат ненужни неща. Ако използувах такива методи в моите скромни криминални книжлета, всяко от тях щеше да съдържа най-малко петстотин страници и хората щяха да задрямват още по средата или да поглеждат в края кой е извършил това толкова скучно престъпление. При нас обаче най-важен е принципът: колкото по-дебела е папката на делото, толкова по-добра работа е свършила следствената група. Можеш ли да ми обясниш защо трябва да разпитваме госпожа Силвия Бедфорд и да й задаваме унизителни въпроси относно кирливите ризи в семейството, чието състояние всъщност не засяга пряко нито теб, нито мен?

— Джо, ти да не си се побъркал? — с искрена загриженост попита Бен Паркър. — Или искаш да ме убедиш, че въз основа на чутото и видяното досега можеш да докажеш неоспоримо кой е убил Гордън Бедфорд?

Джо разпери ръце.

— Ами да… Смятах, че и на теб вече ти е ясно…

— Така ли смяташ? Ако смяташ така, грешиш. Но щом нещата са толкова прости и ясни, бъди така любезен да ми изясниш кой е убил сър Гордън Бедфорд и на какво основание твърдиш, че го е убило лицето X, а не лицето Y? Някои елементи наистина ни се изясниха, но, от друга страна, те още повече замъглиха картината. При това сигурно не е необходимо да ти напомням, че наше задължение е не само да изградим ефектна хипотеза, а и да съберем факти, които безспорно да доказват вината на един от заподозрените. За да можем да елиминираме останалите, трябва да бъдем абсолютно сигурни. Иначе всеки средно способен адвокат ще разбие обвинителния ни акт на пух и прах… А аз ще стана за смях.

— Допускаш ли, мой високопочитан приятелю, че аз ще позволя да доживееш мига, в който по моя вина ще станеш за смях на кокошките в цяла Англия? — Джо отново се усмихна, защото му се видяха забавни евентуалните заглавия на булевардните писания, определящи Бен Паркър като некадърен полицай. — Аз мисля, че разследването е приключено и знам със сигурност кой е убил Бедфорд. Дори според скромните си способности бих се опитал да елиминирам пред теб невинните лица. Затова ти казах, че вече можем да пристъпим към рекапитулацията. Освен това ти ме събуди много рано и на мен страшно ми се ще да се върна в леглото си. Представи си, аз съм в състояние да спя по всяко, ама абсолютно по всяко време на денонощието, щом не съм си доспал час или два. За съжаление Скотланд Ярд смята моя сън…

— Спри да се правиш на палячо, умолявам те! В края на краищата става дума за убийство и убиец. В никакъв случай аз не мога да прекъсна разследването, ако… ако не се убедя, че то наистина е било доведено до резултатен край — завърши Паркър доста безпомощно. Той разбираше, че като водещ разследването офицер не бива да говори така. Но познаваше добре Алекс и съзираше зад усмивката му твърда убеденост. През дългите години на сътрудничество с него Бенджамин Паркър само веднъж беше преживял мигове на съмнение. Събитията се развиваха в стар дом, разположен над скалиста пропаст, и Джо се запъна като магаре на мост да не прекъсват безсмисленото според Паркър разследване. Убитият беше прочут демонолог и през цялото време непрекъснато се говореше за дявола. В края на краищата се оказа, че убийството, което уж никой не е можел да извърши, все пак е било извършено. И тогава заместник-шефът на Криминалния отдел повярва, че ако там действително е бил замесен някакъв дявол, той живее в ума на неговия приятел Джо Алекс и като на Фауст му помага с действия и съвети. Обаче много, много време беше изминало от онази случка. Сега ситуацията беше точно обратната. Той, Паркър, смяташе, че разследването едва започва, а Джо беше спокоен, усмихнат и самоуверен.

— Какво трябва да направя според теб? — тонът на Паркър беше почти отчаян.

— Мисля, че си струва действително да съберем заедно всички тези хора и да приключим.

— Абсолютно сигурен ли си кой е убиецът и можеш ли да го докажеш?

— Да.

Паркър се поколеба, но само за миг.

— Добре. Казвай, Джо. Ако ти призная, че умирам от любопитство, няма да те излъжа.

Тогава Джо му каза.

След двадесет минути всички бяха събрани в столовата: три жени и двама мъже. Очите им бяха уморени и всеки посвоему повече или по-малко нервничеше.

Алекс изчака до вратата всички да седнат и се насочи към масата, но най-напред се отклони към вратата за кабинета и широко я отвори. После се облегна до рамката й и като погледна Паркър, който седеше от късата страна на масата с плик документи пред себе си, започна:

— Понеже всеки един от вас приблизително подробно е запознат е мнението и отношението на другите към него, бих искал да избегна обсъждането на тази информация, още повече че, както установихме, тя е по-скоро с интимен характер и никому няма да бъде приятно да бъде обсъждана публично. Затова ще се постарая да избягвам личните въпроси… — Джо прекъсна, като видя, че Агнес Уайт поруменя и почти незабележимо му кимна в знак на благодарност.

Паркър също я забеляза и беше готов да се закълне, че Джо е готов да отвърне на усмивката й, но едва се въздържа. Само след секунда обаче забрави за дребния инцидент, понеже мекият тон на Джо стана по-делови:

— Бих искал да ви обясня какво открихме при разследването и какви неизбежни изводи направихме след сравнително прости разсъждения.

Най-напред, полицията не можеше да приеме безкритично налагащата се на пръв поглед хипотеза за самоубийство. Макар че не на всички е известен този факт, на бюрото на мъртвия ние намерихме не едно, а две прощални писма… — Джо млъкна и плъзна поглед по лицата на хората срещу него. Никой от тях не помръдна. Джо кимна, сякаш в потвърждение на собствените си мисли, и бързо продължи: — Да, две писма. Нещо повече — всяко от тях представяше като причина за самоубийството съвършено различен мотив. В писмото, да го наречем писмо номер 1, оставено върху бюрото и притежаващо отпечатъци от пръстите на сър Гордън, се твърдеше, че господарят на този дом иска доброволно да се раздели с живота, понеже е кривнал от правия път и е приемал големи подкупи. В това писмо сър Гордън се прощава със съпругата си с най-топли слова. В процеса на разследването установихме, че това писмо е било написано преди пристигането на сър Гордън за настоящия уикенд, тъй като е написано с изтрита лента, а присъствуващият сред нас господин Ройт обясни, че е сменил тази стара лента с нова преди семейство Бедфорд да пристигнат в събота сутринта. Засега толкова относно първото писмо. Под подвързания ръкопис на книгата на сър Гордън господин Паркър откри писмо, което ще наречем писмо номер 2. Листът беше сгънат на две и по него нямаше никакви отпечатъци от пръсти. Затова пък това писмо беше написано с новата лента. Както установихме, неговият текст беше единственият, отпечатан с тази лента, и той дори можеше да се прочете по лентата, ако тя се върне наляво. В това писмо сър Гордън пишеше с болка, че любимата жена обича друг. Той самият, като не иска да бъде пречка в любовта на двама души, които цени и уважава, е решил да се оттегли…

— Какво? — прошепна Силвия. — Той да се оттегли!?… Господине, вие лъжете!

— Досега рядко ми се е случвало да ме обвинят в неточност, а камо ли в лъжа… — усмихна се Джо. — Обаче аз се надявам, че с тези свои думи вие искахте да изразите не толкова недоверието си в моите думи, колкото във факта, че вашият починал съпруг е искал да се оттегли от пътя на двамата влюбени, нали?

— Извинете, господине… — Силвия се беше овладяла напълно. Тя наведе с достойнство своята хубава, тъмнокоса глава. — Прав сте. Не вярвам и няма да повярвам, че Гордън, тоест моят съпруг, е бил способен на такава постъпка. Тя е несъвместима с характера му. При това той беше дълбоко религиозен. Смяташе самоубийството за още по-голям грях от убийството.

— Учудвам ти се… — Юдит Бедфорд говореше тихо и задъхано. — Чудя ти се, че и след смъртта му си позволяваш да петниш името му! Достатъчно окаля името Бедфорд, докато той беше жив!

— Не бях аз първата, която опозори името Бедфорд! — отби светкавично удара Силвия и се изправи на стола, като хвърли красноречив поглед към Сирил. Той се усмихна добродушно, сякаш намекът ни най-малко не го засягаше.

— Моля ви, един момент… — Джо се приближи до седналите и се обърна към Силвия: — Колкото и трудно да беше първоначално да разберем кой е написал писмото, по което имаше отпечатъци от пръстите на сър Гордън, установихме, че именно второто писмо, чието съдържание ви се струва невероятно и по което изобщо няма никакви отпечатъци, е било написано от сър Гордън, и то един час, най-много — два часа преди смъртта му. Госпожица Агнес Уайт, чиято стая се намира точно под кабинета, е чула мъжете да се връщат от градината, чула е също стъпките на сър Гордън в стаята над себе си и шума на пишеща машина. Понеже единствената машина в къщата е била тази в кабинета му, а сър Гордън е умрял час или два по-късно и понеже единствено текстът на това писмо се откроява по лентата на машината, то трябва да допуснем, че или сър Гордън е написал това писмо, или Агнес Уайт лъже…

— Как така, господине? — Агнес отвори широко своите честни сини очи. — Защо ще ви лъжа? Чух, наистина чух!

— Вярвам ви, госпожице. Но ние сме задължени да проверим всяка възможност. Още повече че именно вие ни казахте, че преди полунощ сте отваряли прозореца в кабинета, а по него ние не намерихме никакви отпечатъци. Значи вие също бихте могли да подадете на сър Гордън кафето с отровата и да изтриете отпечатъците! Но тогава ни лъжете, че сте го чули да пише на машина. Убили сте го, написали сте това писмо и сте го скрили под ръкописа… Преди да излезете, сте изтрили отпечатъците от пръстите си по вратата…

— Но защо, господине?

— Ох… — Алекс направи неопределен жест с ръка. — Ако се заинатим, сигурно ще намерим повод. Може би малко понагласен, но какво ли не измислят момичетата, като си лежат сами в леглото, не могат да заспят и размишляват за живота… Например бихте могли да предположите, госпожице, че едно писмо, разкриващо изневярата на съпругата и самоубийството на съпруга, може да лиши невярната съпруга от наследство. В този случай богатството на Бедфорд ще наследи някой друг, който… С една дума някакъв мотив все ще се намери…

Агнес загуби ума и дума.

— Да не мислите, че… че аз…

Джо отсече:

— Не, не мисля! Не мисля преди всичко, защото в никакъв случай не виждам как сте написали точно такова писмо. То не принадлежи към върховните постижения на британското епистоларно изкуство, по все пак да напишете това писмо на прима виста, и то с изстиващия труп зад гърба си (нали живият сър Гордън не би ви позволил да пишете ни в клин, ни в ръкав през нощта на машината му)… Не, това е можел да направи само човек, добре запознат с техниката на кореспонденцията и литературата…

— Но аз никога не съм писала на машина! — извика Агнес отчаяно. — Вие твърдите, че не съм можела да напиша писмото по някакъв си определен начин, а аз изобщо не бих могла да го напиша! Просто не умея да пиша на машина…

— И за това помислихме… Писмото е написано без нито една печатна грешка, бързо и сръчно. Написал го е някой, който си служи с пишеща машина във всекидневната си работа… Естествено не успяхме да проверим дали в живота ви не е имало курс по машинопис, обаче анализът на съдържанието и ситуацията, в която се е налагало да го напишете, ви изключваха категорично. А след като ви бяхме изключили като убиец, трябваше да приемем за достоверни вашите показания.

— С това искате да кажете — с равен глас попита Силвия, — че моят мъртъв съпруг е извършил самоубийство, за да се махне от пътя на онова, което вие нарекохте любов на двама души?

— Не, такова нещо не съм казвал. Исках само да подчертая, че можем да приемем, че сър Гордън е написал писмо номер 2…

Джо прочете писмото, даде го на Паркър и застана до него:

— Представете си, дами и господа, ако нямаше второ писмо, случаят щеше да изглежда на пръв поглед много прост. Обикновено самоубийство. Естествено щеше да се наложи да изясним защо сър Гордън не е подписал писмото, нито пък го е написал на ръка с писалката, която в момента на смъртта му е лежала отворена пред него. Щеше да се наложи да изясним също защо той е изтрил своите отпечатъци по дръжката на вратата и на прозореца, а също — и по машинката за кафе. Защото ако допуснем, че сам си е приготвил отровното кафе, ще да е оставил отпечатъци по нея, нали? После шкафчето… и бурканчето с отровата… И те без отпечатъци… Изглеждаше, че сме изправени пред неразрешима загадка. Към нея се прибави и една човешка глава, забодена с карфичка между две пеперуди Мъртвешка глава… Имам предвид главата, изрязана от снимката на бюрото…

Някой шумно си пое дъх. Джо погледна седналите хора, но всички бяха неподвижни. Седяха заслушани и с вперени в него очи.

— В крайна сметка тази глава се оказа несъществена за разследването. Затова няма да се връщам повече към нея. Обаче бих искал да проследя пред вас начина, по който ние анализирахме положението с писмата. От самото начало вниманието ни се концентрира върху тях.

От математическа гледна точка съществуваха четири варианта:

Предложение „А“:

1. Сър Гордън е написал двете писма и се е самоубил.

2. Сър Гордън е написал писмо номер 1, самоубил се е, а някой е подхвърлил писмо номер 2.

3. Сър Гордън е написал писмо номер 2, самоубил се, а някой е подхвърлил писмо номер 1.

(Този някой естествено е или убиецът или някой друг, който по неизвестни причини е подхвърлил съответното прощално писмо.)

4. Сър Гордън се е самоубил, без да напише никакво писмо, а двете писма са били подхвърлени, след смъртта му.

Предложение „Б“:

1. Сър Гордън е бил убит, а след това двете писма са били подхвърлени на бюрото.

2. Сър Гордън е бил убит, но преди това е написал двете писма.

3. Сър Гордън е бил убит. Преди това собственоръчно е написал писмо номер 1, а писмо номер 2 е било подхвърлено от убиеца.

4. Сър Гордън е бил убит. Преди това собственоръчно е написал писмо номер 2, а писмо номер 1 е било подхвърлено от убиеца.

Извинявам се, дами и господа, за горното въздълго изреждане, но според мен то изчерпва всички комбинации от възможните ситуации. А за нас систематизирането им беше особено важно. След това оставаше само да елиминираме и да търсим най-вероятната комбинация.

Имаме осем разрешения, четири предположения за самоубийство и също толкова предположения за убийство. Да разгледаме най-напред самоубийствените варианти. Какви са фактите?

Вечерта сър Гордън лови с ентусиазъм нощни пеперуди. Насрочва за шест часа сутринта среща с брат си и секретаря си във връзка с работата върху новата си книга. Написва прощалното писмо и се качва (както свидетелствува господин Сирил Бедфорд) в неговата фотолаборатория, за да обсъди в брат си въпроси, свързани със снимките за същата книга. При това ние го намерихме до бюрото, върху което лежеше разтворен ръкописът на доклада му за Съединените щати. Върху ръкописа беше оставена автоматична писалка. Починалият е започнал да пише с нея едно изречение, което е възнамерявал да вмъкне в текста. Изречението е прекъснато по средата и никога няма да бъде завършено. Сър Гордън е започнал да пие кафето си, държейки в ръка чашката с чинийката. Изпил е съдържанието на един дъх и веднага е умрял. Чашката е паднала на пода, изпусната от безволната дясна ръка, а чинийката, която е държал в лявата, е паднала на коленете му, а оттам се е изхлузила на килима. Веднага си помислихме, че едва ли самоубиецът, който си е сипал цианкалий в кафето, ще изпие отровата с чинийка в другата си ръка. Така се държи по-скоро човек, който поема кафето от някой друг. Тогава обикновено се взема чашката заедно с чинийката и така се пие… Но това беше само моя визия. По-важен в случая беше фактът, че макар сър Гордън да е оставил свои отпечатъци, по дръжката на вратата, излизайки в градината, а след това — още два пъти(когато е излязъл, за да отиде във фотолабораторията, и когато се е връщал от нея), ние не ги открихме. Негови отпечатъци нямаше и върху машинката, с която си е направил кафето. Нямаше ги и върху шкафчето и бурканчето с отровата, въпреки че той лично е донесъл бурканчето от градината и собственоръчно го е върнал в шкафчето. Никакви отпечатъци нямаше и по прозореца, чиято дръжка е докосвала Агнес Уайт, когато преди полунощ е отворила прозореца и след това го е затворила. Всички лица, които са влизали в кабинета, отричат да са пипали прозореца…

Ако към всички тези факти добавим, че сър Гордън е бил човек с непоколебими принципи, че е бил по свой начин дълбоко религиозен и че най-вероятно е смятал самоубийството за проява на най-срамно малодушие спрямо живота, трудно ни е да затворим очи пред тази лавина от доказателства и да продължим да твърдим, че сър Гордън се е самоубил, макар да не е бил от хората, способни да го направят. Непосредствено преди смъртта си той е кроял нови планове, смъртта го е изненадала по време на работа и освен това… Напълно неразбираемо е защо той се е заел да изтрива своите отпечатъци от всички дръжки и предмети, ако е възнамерявал, както ни убеждава лиричното писмо, да си отиде, за да не се изпречва пред щастието на други хора?… А какво прави в такъв случай на бюрото му второто писмо, също без неговия подпис?

Не, версията за самоубийство не обяснява нищо. Тя не хвърля светлина и върху доста странните бележки в Ин мемориам, където под вчерашна дата е написано: „Естествено бурканчето, да го помоля да сипе обратно. Същото е кафето. После да бъда мил с нея“… а под днешна дата: „Да се изгори! Да помня за подредената работа… Да му кажа да напише няколко думи. Да се изгори!!!“ Тези текстове са много, много интересни, защото се отнасят за бурканчето, кафето и подредената работа, тоест за най-важните предмети от кабинета на сър Гордън. Понеже при онзиденшната дата все още няма нищо интересно, а само бележка за уикенда и проверката на самолетната резервация, можем да допуснем, че между пристигането тук и вчерашния ден се е случило нещо, което е накарало сър Гордън да нанесе горната бележка.

Джо пак огледа петимата и продължи отривисто:

— В светлината на тези доказателства самоубийството беше и е абсолютно изключено. Гордън Бедфорд не е бил шут. Той не би се разделил с живота, пишейки идиотски писма и изтривайки от писмата отпечатъците си; той не би извършил самоубийство, прекъсвайки по средата започнатото изречение в ръкописа си; той не би уговарял среща за сутринта и не би ловил нощни пеперуди, нито пък би отишъл във фотолабораторията да разглежда техните снимки с брат си. Човекът, който е решил да се раздели с живота, не се държи като палячо — освен ако няма специален повод да се държи така. Още нещо — макар че намерихме в джоба на сър Гордън капсулка с цианкалий, върху бюрото нямаше празна капсулка. А понеже и върху шкафчето, и върху бурканчето няма отпечатъци от неговите пръсти, то… — Джо разпери ръце, — не знаем откъде е взет цианкалият в капсулката. Цианкалий не се носи току-така в джоба! Впрочем в стаята няма и следи от цианкалий. Не! Не можем дори да допуснем, че човекът, който не е имал психическо предразположение към извършване на самоубийство, който не е издал с нищо намерението си да се самоубие, чието поведение (ако се е самоубил) изглежда абсолютно безсмислено и в действителност би било абсолютно безсмислено… че този човек действително се е самоубил. Гордън Бедфорд е бил убит и това го знаем добре всички тук, както и убиецът му.

Той млъкна.

— Е, хубаво… — обади се Сирил Бедфорд. — Но какво от това? Дори ако е бил убит, нищо от досегашните ви думи не изяснява случилото се.

— В началото казах само, че е имало осем вероятни възможности в рамките на две предположения. Вече можем да задраскаме едното предположение, а заедно с него отпадат и четирите варианта. Остава ни второто предположение и следните възможности:

1. Че е бил убит и са му подхвърлили двете писма.

2. Че е бил убит, но преди това е написал писма.

3. Че е бил убит, но е написал писмо номер 1, а убиецът или някой друг му е подхвърлил писмо номер 2.

4. Че е бил убит, но е написал писмо номер 2, а убиецът е подхвърлил писмо номер 1.

Да разгледаме последователно всяка от тях:

1. Бил е убит и двете писма са били подхвърлени след смъртта му…

В светлината на получената от госпожица Агнес Уайт информация, че тя го е чула да пише на машината писмо номер 2, трябва да отхвърлим тази версия. Госпожица Агнес заяви, че преди това е чула как мъжете са затворили входната врата и са разговаряли тихичко в хола. После господата Сирил Бедфорд и Робърт Ройт са се качили горе, а сър Гордън се е разхождал известно време из кабинета, след което е седнал да пише на машината, нали така?

Агнес кимна:

— Да… Точно така беше, както казахте сега, господине.

— Понеже текстът на писмо номер 2 е единственият текст, написан след смяната на лентата, а в къщата няма друга машина, трябва да приемем, че сър Гордън е написал именно това писмо. И въпреки че госпожица Уайт не го е видяла с очите си, то поне знаем, че той известно време е останал в кабинета, а едва доста по-късно е отишъл във фотолабораторията на горния етаж и там е разговарял с господин Сирил. Това е единственият промеждутък от време, през който някой би могъл да влезе в кабинета и да напише писмо номер 2. Но госпожица Уайт по-късно не е чула да се пише.

Следователно трябва да приемем, че сър Гордън е написал писмо номер 2 и поради този факт веднага отпадат останалите две възможности:

1. Че е бил убит и двете писма са били подхвърлени след смъртта му и

3. Че е написал писмо номер 1, а писмо номер 2 е било подхвърлено от убиеца. (Със същата цел, с която сър Гордън е написал писмо номер 2.)

Остават ни само две възможности, само едната от които е вярната, защото вече изчерпахме всички възможни комбинации. Те са:

2. Че е бил убит, но преди това е написал двете писма.

4. Че е бил убит, но преди това е написал писмо номер 2, а писмо номер 1 е било подхвърлено.

Да разгледаме първата от тези възможности.

Сър Гордън е написал двете прощални писма, след което някой го е убил.

— Сирил… — прошепна Юдит Бедфорд. — Разбираш ли макар дума от това, което говори този човек?

Сирил Бедфорд потвърди:

— Да… Никога не би ми хрумнало да подходя по подобен механичен начин към един толкова комплициран проблем, но засега вашите разсъждения са безупречни, господине…

— Благодаря ви. — Джо се усмихна любезно. — Знам, че сигурно ще ви отегча, дами и господа, но нека помним, че не става дума за математическа игра, а за елиминиране на безсмислените и нереалните версии. Едва след като си изясним въпроса с тези писма, ще можем да се съблазним да пристъпим към реконструкция на събитията. Иначе ще се получи невъобразим хаос и камара абсурди. Останаха ни две възможности и нека най-напред се заемем с първата, съгласно която сър Гордън е написал двете писма, а после някой го е убил.

И така, сър Гордън е написал първото писмо, в което окайва живота си и се обявява за циничен и подкупен, още през изминалата седмица, защото не е бил тук от понеделник, а господин Ройт е сменил лентата онзи ден, преди пристигането му. Както знаем, това писмо е написано на машината в кабинета и със старата лента. Следователно сър Гордън е носил цяла седмица или е държал на скришно място това писмо с едничката цел: по-късно да напише съвършено различно писмо и в него да посочи друг, съвършено различен мотив за самоубийството си — любовта на госпожа Силвия към някого, когото сър Гордън обича и уважава.

Пак повтарям: човекът, който е бил толкова далече от мисълта за самоубийство; който е възнамерявал днес да замине за Съединените щати, който през нощта е ловил с опиянение любимите си пеперуди… този човек от една седмица е таил у себе си намерението да се самоубие, измъчван от своята мерзост. В последния момент променя решението си и поисква да умре от любов. Да, обаче убиецът го изпреварва и го убива, като не му дава възможност да реализира намерението си! Освен това по писмо номер 1 има отпечатъци от пръстите на сър Гордън, които полицейската лаборатория определи като направени вероятно след смъртта му, понеже са неясни и неравномерни. Машинописният текст също е тук-там изтрит, вероятно при опита да се премахнат други отпечатъци. Какъв е изводът? Нима сър Гордън само е изтрил своите отпечатъци по това писмо, без да го унищожи, а убиецът ги е нанесъл отново след неговата смърт? И защо написаното преди седмица писмо беше отгоре на бюрото, а другото, написано само преди час — скрито под ръкописа? Струва ми се, че писмо номер 1, в което става дума за подкупи, е било оставено пред сър Гордън след убийството от човек, който не е знаел за съществуването на писмо номер 2. Най-вероятно сър Гордън е написал второто писмо, свалил го е от машината и го е оставил на бюрото, но е чул нечии стъпки, сгънал го е, избърсал е отпечатъците си по него и го е скрил под ръкописа, върху който тъкмо е работел. След кратък разговор убиецът му е подал кафето, което може би е станало готово по същото време. Сър Гордън е умрял, а убиецът е оставил писмото, по което е направил отпечатъци с мъртвата ръка. После е избягал, без да знае, че на бюрото има още едно писмо, благодарение на което ще отпадне версията за самоубийство и ще започне разследване на едно от най-странните събития, с които съм се сблъсквал през живота си… Защото убиецът не е знаел също, че в кошчето за боклук ние ще открием голяма, отдавна умряла пеперуда, а на нейно място в таблото — изрязана от снимката на бюрото глава. Главата на госпожа Силвия Бедфорд. Убиецът не е знаел също, че преди полунощ в кабинета е влязла Агнес Уайт и е проветрила стаята, отваряйки широко прозореца и затваряйки го след няколко минути… Естествено при това тя е оставила отпечатъците си по дръжката — отпечатъци, които ние не открихме…

Но да се върнем към различните версии. Понеже версията, че сър Гордън е написал през последната седмица-две съвършено различни прощални писма, а не се е самоубил, но затова пък е бил убит, е абсолютно абсурдна (поради съдържанието на писмата и личността на написалия ги човек, както и поради свързаните с писмо номер 1 обстоятелства и отпечатъци от пръсти), остава ни да анализираме само още една възможност, а именно:

… Че сър Гордън е написал писмо номер 2, онова за самоубийството от любов, че е бил убит и че някой е подхвърлил писмо номер 1, внушаващо самоубийство, предизвикано от угризения на съвестта.

Знаем, че сър Гордън действително е написал писмо номер 2. Остава подхвърленото писмо номер 1.

През цялото време най-абсурден ми изглеждаше фактът, че един човек пише прощално писмо, а друг човек, който не знае това, идва и го убива, оставяйки второ писмо, понеже не предполага съществуването на първото. На практика подобна ситуация е толкова невероятна, колкото и останалите седем, които вече отхвърлихме… Добре тогава, но други възможности няма, а нали сър Гордън е мъртъв и смъртта му не се помества в рамките на нито една от изложените концепции!

Разберете ме правилно: един човек иска да се самоубие, а друг не знае за намерението му. Според теорията на вероятностите е почти невъзможно убиецът да изпревари самоубиеца! Такова стечение на обстоятелства не се среща в живота, има го само в евтините криминални романи.

Обаче съществува още един вариант: убиецът знае за намерението на първия човек да се самоубие. Възможно е някой да знае за намерението на друг човек да извърши такова нещо, просто той може да го сподели. Обаче тогава трябва да си луд, за да убиваш. Защо да убиваме и да се излагаме на опасността да увиснем на бесилката, след като нашата жертва държи да стори това вместо нас? Достатъчно е да почакаме и може би — донякъде да повлияем върху психиката й. Тогава тя ще извърши желаното от нас, като същевременно ни избави от страха пред разкритието и страшното наказание. И този вариант е напълно абсурден.

Алекс замълча и се изкашля.

— Господине, с всичко това искате да кажете, че ни държите тук повече от един час, за да ни обясните, че благодарение на вашите безпогрешни разсъждения вече можем да се разотидем с убеждението, че моят брат не е бил убит и не се е самоубил въпреки купищата прощални писма и липсата на отпечатъци там, където според вас би трябвало да ги има в огромно количество, така ли? — Сирил Бедфорд се усмихна, извади лулата си и я запали.

Джо разпери ръце:

— Много се извинявам, ако съм ви дотегнал. Но не виждам друг начин, освен да проследя разсъжденията си точка по точка. И така, спряхме се на ситуацията, която на пръв поглед не даваше възможност за логично разрешение. Признавам, че не се чувствувах особено приятно в този момент. Направих логична равносметка и установих, че сър Гордън не се вмества в нито една от тези комбинации! А повече комбинации няма!

И тогава разбрах къде съм допуснал грешка… При първите седем възможности съм бил напълно прав, но при осмата!…

Той замълча отново и след драматична пауза продължи тутакси, сякаш разрешението на проблема беше за него по-важно от присъствието на петимата толкова увлечени от разказа му хора.

— Дотогава аз или допусках, че сър Гордън е искал да се самоубие, но убиецът не е знаел за това и го е убил, което оцених като невъзможно стечение на обстоятелствата, или че е искал да се самоубие, а убиецът, знаейки за намерението му, го е изпреварил. Втората версия оцених като абсурдна, защото тя би доказвала пълната неадекватност на убиеца, а сред заподозрените лица не видях нито едно с патологични отклонения. Обаче през цялото време аз забравях нещо друго: че сър Гордън е можел да напише писмо номер 2, без да има намерение да се самоубива!

— Как така? — Робърт Ройт разтри очи, уморени от упоритото взиране в лицето на Алекс. — Не е искал, пък е написал прощално писмо? И тогава някой го е убил и е подхвърлил другото писмо ли? Господине, какви ги говорите? Та нали точно това е съвсем нелогично… Още по-нелогично от предишните ви твърдения…

Джо го погледна без особена симпатия:

— Хммм… Така ли мислите? В такъв случай позволете ми, господине, да продължа още няколко минути моите абсурдни разсъждения. Виждал съм и по-продължителни разследвания. Мисля, че полицията не ви е измъчила особено много — нито за дълго време, нито с множество въпроси. Реално погледнато, тук сме от, има-няма, три часа. Дори не сме разпитвали всички домашни… Затова ще си позволя — той се обърна към останалите — да доведа разказа си до край.

Силвия присви очи:

— До края ли? Сигурен ли сте?

— Абсолютно, госпожо. „До края“ значи: докато не ви разясня кой и при какви обстоятелства е убил сър Гордън Бедфорд.

Настана пълна тишина.

— О, боже… — прошепна Агнес Уайт. След нейните думи отново се възцари тишина.

— Да… — Алекс седна и запали цигара. — Когато достигнах до този абсурден, както го определи господин Ройт, извод, си зададох въпроса: „Какво всъщност знаем ние?“ Знаем само, че днес през нощта, преди смъртта си, сър Гордън е написал писмо, в което заявява, че се отдръпва от полезрението на двама обичащи се хора. Но нали това писмо не е подписано и по него няма никакви отпечатъци от пръсти. А това означава, че поставено пред който и да е самоубиец, то би изиграло същата роля — стига самоубиецът да пасва на психическия портрет, обрисуван в писмото…

— Как така? — Силвия не разбра.

— Много просто, госпожо. Помислете сама. Нима ако например господин Робърт Ройт се е влюбил във вас с несподелена любов, но същевременно е изпитвал толкова големи угризения на съвестта за допуснатата подлост спрямо своя покровител, работодател и научен ръководител, че мисълта за нея не му е позволявала да живее повече, нима, повтарям, едно такова писмо не би обяснило великолепно подобна негова стъпка? Когато разбрах това, си дадох сметка, че от самото начало смъртта на сър Гордън ни предлага единствено тази логична възможност.

Очите на Силвия се разшириха от уплаха:

— Но… Но нали Робърт е жив, а той е мъртъв?

— Именно. Обаче ако допуснем, че капсулката с цианкалий в джоба на сър Гордън е била предназначена за господин Ройт, също както и писмо номер 2? Ако думите: „… после да бъда мил с нея…“ в бележника Ин мемориам разгледаме в тази светлина? Ако свържем факта, че отпечатъците от бурканчето с отрова и по кафеварката, са били изтрити, с думите от Ин мемориам: „Бурканчето, да го помоля да сипе обратно, същото с кафето“, всичко се изяснява. Достатъчно е господин Ройт да дойде в кабинета, да изсипе, по молба на сър Гордън цианкалий обратно в бурканчето, а след това да запари кафе и… неговите отпечатъци ще останат по всички ключови предмети при изследване на евентуалното самоубийство… А като прибавим и писмото на самоубиеца, написано на машина… Бележката в Ин мемориам: „Да му наредя да напише няколко думи. Да се изгори!“ би могла да означава, че сър Гордън ще помоли господин Ройт да напише под негова диктовка няколко думи — достатъчни, за да останат по клавишите необходимите отпечатъци…

— Да… Но вашата версия предполага, че аз ще сляза и тогава той ще ме убие, инсценирайки самоубийство. Но всички знаеха, че той е в кабинета и че аз ще отида при него… И че ще работим заедно…

— Нима? — Алекс поклати недоверчиво глава. — В присъствието на останалите сър Гордън се е уговорил с вас за седем часа. После, насаме — за шест… В такъв случай, ако днес той слезеше в кабинета си в седем часа и ви намереше там мъртъв, никой нямаше да знае за промяната в уговорката. Той би могъл да каже, че през това време е бил заедно с господин Сирил във фотолабораторията. Всичко би могло да протече именно така…

— Но оставам аз… — вдигна рамене Сирил Бедфорд. — Гордън се уговори с господин Ройт в присъствието на всички за седем часа, но уговорката за шест часа важеше и за мен.

— О, аз изобщо не твърдя, че вие също сте искали да убиете господин Ройт. Вие изобщо не сте искали да го убивате…

— Благодаря ви… — усмихна се и се поклони Сирил.

— За нищо… — отвърна Джо. — Още не сме си доизяснили всичко. И така, за да определя кой може да бъде убиецът, трябваше да се замисля върху кандидатурата на всеки от присъствуващите. Всеки от вас би могъл да убие сър Гордън. Първо, в момента на неговата смърт всички сте се намирали под този покрив, и второ, всеки от вас е имал някакъв повод да го премахне. Дори за госпожица Агнес, както вече ви споменах, измислих мотив да, но ако сър Гордън е искал да убие господин Ройт и е запланувал убийството за днес през нощта, а всичко свидетелствува в полза на тази моя хипотеза — изтритите следи по кафеварката и бурканчето с цианкалий, бележките в Ин мемориам, написаното от сър Гордън писмо, капсулката в неговия джоб, е, и това, че е имал повод поради породилата се между госпожа Силвия и господин Ройт любов, то от възникналите обстоятелства е можел да се възползува само убиецът, комуто те са били известни. Едва тогава, подхвърляйки абсурдното писмо за финансовите злоупотреби на Гордън Бедфорд, убиецът би насочил полицейското разследване към обитателите на къщата. Тогава на бял свят биха излезли отношенията между госпожа Силвия и господин Ройт. В най-добрия случай двамата биха се измъкнали, обаче след пълно компрометиране благодарение на вестникарите, а в най-лошия случай можеха да станат жертва на процес по улики. Не бива да забравяме също в колко неблагоприятно положение ще се озоват те, ако се докаже, че сър Гордън е бил убит! Е, добре, но кой е знаел, че сър Гордън иска да убие Ройт? Самият Ройт и госпожа Силвия отпадат по разбираеми причини. При разследването госпожа Юдит Бедфорд заяви, че е попаднала по следите на връзката на госпожа Силвия с господин Ройт благодарение на камината, която й е дала възможност да ги подслушва. Иначе те са били добре законспирирани.

— Ах ти, змия такава… — рече Силвия. В погледа, който тя насочи към по-възрастната жена, нямаше омраза, а само изненада. — Как си могла да му кажеш?

— Не съм му казала! — Твърдо отрече Юдит. — Никога нямаше да му кажа!

— Но сте казали на съпруга си… — намеси се Джо. — Казали сте му веднага след заминаването на сър Гордън и госпожа Силвия.

— Е, добре де… — призна Сирил. — Но аз не съм му казвал. Ако му бях казал… сигурно щеше да разруши къщата като Самсон!

В усмивката на Джо се четеше извинение:

— Не, при моите разсъждения приех друг изходен пункт. Приех, че сте казали на брат си още онзи ден, веднага щом е пристигнал. В първия удобен момент, когато сте останали сами. Предположих също, че след като сте научили тайната на госпожа Силвия и господин Ройт, сте написали онова писмо, което нарекохме писмо номер 1. Резервните ключове от кабинета са били у госпожа Юдит. Но тя май че не ги е съхранявала особено бдително, понеже дори не можа да си припомни къде ги държи. После допуснах, че вие сте разказали на брат си цялата история и сте му подхвърлили идеята да убие господин Ройт. Използували сте например аргумента, че господин Ройт е извършил престъпление, което законът не наказва. Мисля, че за вашия брат, при неговия суров морал, едно наложено от самия него и справедливо — според него — наказание не е било тъждествено с убийство. Тоест като неблагодарник и прелъстител господин Ройт е заслужил най-голямото наказание. Като прибавим ревността, засегнатото честолюбие и яростта — картината става пълна. Аз мисля, че сър Гордън нямаше след това да изостави жена си. Записал е в своето бележниче: „Да бъда после мил с нея.“ Да, да бъде мил с нея…

— Не може да се отрече, че притежавате изумително въображение! — прекъсна го Сирил с искрено възхищение.

— Без фантазия разследването продължава с месеци… — въздъхна Джо. — За какво говорехме? Аха. Значи предположих, както вече казах, че сър Гордън е обмислил плана за отмъщението заедно с вас, господин Бедфорд. Можел е да разчита на вашата дискретност. От години той ви е държал в ръцете си и лесно е можел да оспори вашето евентуално свидетелствуване против него. Впрочем никому и през ум нямаше да мине, че човек като него може да убие друг човек. Плана за убийството на господин Ройт сте обмислили до съвършенство. По време на вечерята сър Гордън се е уговорил с него и с вас, господине, за седем часа. След това, насаме с вас двамата, той променя часа на шест. Ако Ройт умре, а вие си държите езика зад зъбите, можели сте да го отровите в шест часа и спокойно да отидете да спите, а после, като слезете в седем — да го намерите мъртъв…

— Но защо ли ми е притрябвало да наговарям Гордън да убива? — пак се усмихна Сирил. — Нима смятате, господине, че присъствуващият тук господин Робърт, горкичкият, ми пречи с нещо? Аз дори бях доволен, че е сложил рога на Гордън… Извинявам се, че засегнах този въпрос. Но нали обсъждаме различните хипотези за престъплението. Затова искам веднага да подчертая, че смятам смъртта на Ройт и моите уговорки Гордън да извърши престъпление за абсолютна глупост.

— Но аз вече казах, че вие не сте искали смъртта на господин Ройт. Вие сте желаели смъртта на брат си, който ви е държал изкъсо от години. Знаели сте, че ако той умре, ще си възвърнете свободата и ще излетите от клетката, в която той ви е затворил. Впрочем всичко е било много лесно. Обсъдили сте подробностите на убийството. Вие е трябвало да осигурите алибито му, както и той вашето. Вероятно сте се уговорили да кажете, че сте събудили Гордън в шест часа и сте работили до седем във фотолабораторията. А после сте слезли долу и сте намерили Ройт вече студен. Същевременно вашият собствен план е бил още по-прост, господин Бедфорд. Да слезете долу около четири часа или малко по-късно, под предлог да подготвите всичко преди идването на Ройт (разбира се, с ръкавици на ръцете, уж за да не оставяте следи, и с капсулка в джоба), незабележимо да я поставите в кафето на сър Гордън, да му го подадете, да проверите всичко наоколо в ред ли е, да се измъкнете тихичко и да си легнете горе…

— Добре че нямате доказателства… — Сирил изпразни лулата си и отново я натъпка. — Иначе, при вашата проницателност, след малко ще ме оковете в белезници.

— Господине, нима не разбирате, че ако сър Гордън е искал да убие господин Ройт, вие сте единственото лице, което е можело да убие сър Гордън? Само вие, с изключение на мъртвия, сте знаели за проектираното убийство. Само вие, с изключение на мъртвия и Ройт, сте знаели за срещата в шест часа. Ако не сте били посветени в намеренията на сър Гордън, той нямаше да ви извика заедно с Ройт. Щели сте да бъдете единственият свидетел на смъртта на Ройт. Вие сте знаели за връзката на Силвия и Ройт, вие печелите от смъртта на Гордън, вие сте го мразели, вие сте знаели плана му, вие сте имали възможност да напишете писмо номер 1, с една дума — вие отговаряте на всички условия. Няма нито едно нещо, което да не сте могли да извършите. Обаче имаше и други неразгадани проблеми, които също би трябвало да паснат към вас. Щом всичко започна да се подрежда така красиво, започнах да се замислям и върху останалите загадки и преди всичко — върху дръжката на прозореца. Все не ми ставаше ясно кой и защо е премахнал отпечатъците върху нея. Сър Гордън — не. Убиецът — да, но защо ли му е трябвало на убиеца да отваря прозореца?

Той замълча.

— Но, господине — намеси се Агнес Уайт, — съвсем не е нужно да се отваря прозорецът, за да се избърше дръжката.

— Права сте, но благодарение на щастливото стечение на обстоятелствата знаехме, че вие сте били там преди полунощ, отворили сте прозореца, затворили сте го и сте си отишли, без да изтривате дръжката. Следователно някой друг по-късно е избърсал отпечатъците от пръсти. Този някой молеше да бъде само убиецът. Но защо го е направил? Нищо не е изхвърлил през прозореца. Нищо не му е било подадено отвън.

— Може би е искал да проветри стаята?

— Браво… Но от какво? От кафето ли? Не. От цианкалия ли? Та нали полицията и без това ще разбере от какво е умрял Гордън Бедфорд. Убиецът е отворил прозореца поради причината, която обикновено насочва действията на престъпниците, за да заличи следите от присъствието си.

Алекс пак замълча.

— Как и защо? — учуди се Силвия.

— Ами например, за да излезе миризмата на тютюн…

— Миризмата на тютюн ли?… Нали никой от нас… — Силвия рязко прекъсна мисълта си и погледна Сирил. Ройт седеше с глупав вид, Юдит Бедфорд дори не трепна.

— Глупости… — произнесе спокойно Сирил Бедфорд. — В тази къща пуша само аз, а аз не съм отварял този прозорец…

Джо вдигна показалеца си:

— Да, но тя говори нещо друго… Ако обичате, заповядайте в кабинета…

Той тръгна пръв. Зад гърба му се чуваше шумът от отместваните столове.

Сирил се приближи до прозореца, воден от все така вдигнатия показалец на Алекс:

— Какво е това?

— Пеперуда Мъртвешка глава. Влязла е тук, когато сте отворили прозореца. Вие не сте дръпнали завесата, защото сте се страхували да не би някой да ви види отвън…

— Глупости! — Сирил пак вдигна рамене. — Не е можела да долети… Беше вече съвсем светло…

Той млъкна като попарен и се перна по устата.

— Именно… — рече Алекс. — Било е светло. Вие го казахте, Сирил Бедфорд.

Сирил Бедфорд се хвърли към прозореца, но решетката го спря. Обърна се. Огромният блок на тялото му надвисна за миг над слабата фигура на Джо Алекс.

— Спокойно… — Паркър стоеше съвсем неподвижно. Дългото, оксидирано дуло на пистолета не помръдна в ръката му, докато изричаше тази единствена дума. Но постигна желания ефект.

Сирил Бедфорд се поколеба, а после вдигнатите нагоре мощни юмруци бавно се отпуснаха.

— Добре… предавам се… Но как е могла да се напъха там? Беше наистина съвсем светло…

— Сигурно някакъв добър дух я е поставил… — измърмори Джо.

След половин час, когато заглъхна и последният звук от сирената на полицейската кола, Паркър облече палтото си, погледна пеперудата и се изненада:

— Ей, ама тя все още си седи там…

— И ще си седи до сетното пришествие, ако не я свалим… — Джо подскочи и с крайчетата на пръстите си сне пеперудата от завесата.

— Но тя не се мърда… — неговият приятел се приближи и се наведе над насекомото в ръката на Алекс.

— Има си хас… Както знаеш, мъртвите не мърдат… — Джо хвана внимателно края на карфичката, с която пеперудата беше закачена за завесата, занесе я до таблото и я постави на мястото й.

— Оная същата… — обясни. — Помогна ни малко, въпреки че ние и без това имахме достатъчно доказателства. Винаги е по-добре престъпникът сам да си признае. Тогава човек може спокойно да си легне да спи.

Паркър погледна часовника си.

— Да не смяташ сега да легнеш да спиш? Почти десет часът е!

Алекс се наведе над ухото му и обясни шепнешком:

— Ще ти призная нещо под секрет. Потръгна ми толкова лесно само защото и аз съм малко нещо нощна пеперуда. Мога да спя цял ден и да скитам нощем. Лека нощ, Бен. От утре можеш да ме наричаш Джо Атропос!

Той излезе от стаята със смях. Заместник-началникът на Криминалния следствен отдел на Скотланд Ярд чу как далечната входна врата се затръшна, чу стъпки по пясъчната алея и видя стройната фигура на Алекс да се приближава към уличната вратичка. Униформеният полицай му направи път и козирува. Вратичката се затвори и Джо изчезна.

— Мили боже… — Паркър разтри челото си. — Божичко!… На него жена му никога няма да му изневери… А ако му изневери и той реши да убие нея и любовника й, ние няма да разкрием това престъпление наистина до второ пришествие…

Лицето му помрачня, но само след миг отново се развесели. За щастие Джо Алекс не беше женен.