Владимир Арсениев
Дерсу Узала (7)

VI глава
Назад към морето

Преминаване на река Билиибе. — Среща с А. И. Мерзляков. — Китайците ни напращат продоволствие. — Устието на река Билимбе. — Еленовата опашка. — Птици. — Тигърът, убит от Дерсу. — Светене на морето.

На следния ден се събудихме рано. През разкъсаните облаци се виждаше слънцето. То се криеше в облаците, сякаш не желаеше да погледне към земята и да види какво е направил тайфунът. Мътните каскади с бучене се спускаха от планините; листата на дърветата и тревата по земята още не бяха успели да изсъхнат и блестяха като лакирани; слънцето се отразяваше във водните капки и преливаше във всички цветове на дъгата. Природата отново се връщаше към живота. Облаците се отдалечаваха на изток. Сега бурята бушуваше някъде край бреговете на Япония или южните покрайнини на остров Сахалин.

През целия този ден не мръднахме от мястото си: сушахме вещите си и почивахме. Човек бързо забравя несгодите. Стрелците почнаха да се смеят и да се шегуват помежду си.

Залезът беше пурпурночервен, здрачът — продължителен. Рано легнахме да спим. Трябваше да се наспим и за миналите, и за предстоящите безсънни нощи.

Следващият ден беше 16 август. Всички станахме рано, с изгрева на слънцето. На източния хоризонт все още имаше тъмна ивица облаци. Според моите пресмятания А. И. Мерзляков не беше отишъл далеч с другата част на отряда. Наводнението навярно го бе задържало някъде около река Билимбе. За да се съединим с него, трябваше да се прехвърлим на десния бряг на реката. Налагаше се да сторим това колкото се може по-бързо, защото по-надолу водата в реката щеше да е повече и преминаването — по-трудно.

За да осъществим този план, най-напред тръгнахме надолу по долината, но скоро трябваше да спрем: реката подмиваше скалите. Водата беше довлякла тук много дървета и ги бе струпала като голям бент. От другата страна се виждаше малко хълмче, което стърчеше над водата. Това място трябваше да бъде изследвано. Пръв мина Чжан-Бао. До кръста във вода той вървеше с прът в ръцете край противоположния бряг и опипваше дъното. Проверката показа, че там реката се разделя на два ръкава, които текат на 30 метра разстояние един от друг. Вторият ръкав беше по-широк и по-дълбок от първия и не беше задръстен с изкоренени дървета. Прътът не можеше да достигне дъното му, защото течението го отнасяше настрани. Дерсу и Чжан-Бао почнаха да секат една голяма топола. Скоро стрелците отидоха да им помогнат с жагата. Застанали във водата, която стигаше над коленете им, те работеха с голямо усърдие. След около петнадесет минути дървото затрещя и с грохот падна във водата. Долната част на тополата отначало понечи да тръгне надолу по течението, но скоро се закачи за нещо и дървото остана неподвижно. По този мост минахме втория ръкав. Оставаше ни да извървим още петдесетина метра през наводнена гора.

Щом се убедихме, че други ръкави няма, ние се върнахме назад.

Хората ще минат, багажът и самарите също могат да се пренесат, но какво да правим с мулетата? Ако ги пуснем да плуват, силното течение ще ги завлече под плаващите дървета, преди да стигнат отсрещния бряг. Тогава решихме да ги прехвърлим с въже. Избрахме най-здравия оглавник, вързахме за него едно въже и промъкнахме края му през баража от натрупани дървета. Когато всичко беше готово, внимателно спуснахме първото муле в реката.

То стъпи накриво и потъна в мътната вода. Силното течение веднага го подхвана и понесе към баража. Водата взе да залива главата му. Бедното животно оголи зъбите си и почна да се задъхва. В този момент го издърпаха на брега.

Първият опит не беше много сполучлив. Тогава избрахме друго място, където наклонът към реката беше по-полегат. Сега всичко тръгна по-добре.

Доста трудности ни създаде и минаването през наводнената гора. В наносната тинеста почва мулетата затъваха, падаха и оставаха без сили. Едва на мръкване можахме да стигнем до планините отдясно на долината. Товарните животни бяха страшно измъчени, но още по-уморени бяха хората. Освен умората усетихме и студени тръпки и дълго не можахме да се стоплим.

Но най-важното беше направено: бяхме минали реката.

Когато мръкна, запръска ситен и чест дъжд. Цяла нощ ръмя.

От мястото, където бяхме минали река Билимбе, до морето оставаха още около четиридесет километра. Извървяхме ги за два дни (на 16 и 17 август), без каквито и да е приключения. Както и трябваше да се очаква, надолу реката ставаше все по-пълноводна. В края на малките дерета, отворени към долината, се беше натрупало много пясък и глина. Тези наноси възлизаха на хиляди тонове. И всичко това се беше образувало в продължение на някакви си три денонощия. Тук-там водата бе промила дълбоки оврази, от бреговете, на които бяха станали огромни срутвания, но от свляклата се земя нямаше и помен — бесният поток бе отнесъл и пръснал всичко по долината. Малките, нищожните ручейчета сега се бяха превърнали в буйни многоводни потоци, минаването, на които ни отне много време. Щем не щем, трябваше да се придържаме към високия край на долината и да следваме всичките й извивки.

Колкото повече се приближавахме към морето, толкова по-некачествена и еднообразна ставаше гората. Понякога срещахме групи от брези и лиственици, кленове, липи и дъбове, годни само за дърва за горене.

По струпания покрай реката чакъл растат много кошничарски върби и пирамидални върби, от ствола, на които местното население дълбае лодки. Сред върбалаците по заливания от водата чакъл виждаме особени растителни съобщества. Най-често (в дадения случай) тук може да се видят доста високата охотска лесичина с дребни жълти цветчета, нежните розови цветове на донтостемона, стъблото и горните листа, на който са покрити с лек мъх, и прикрепващият се към върбите схизопенон с вдлъбнати сърцевидни листа; след това водната звездица с характерните за нея бледи листа и възлесто стъбло и цели храсти великолепен лопуш с огромни дебели листа, напомнящи широката част на носовите рога.

Не можахме дълго да се радваме на хубавото време. На 16 август вечерта пак се появи мъгла и пак запръска ситен дъжд. Той продължи цялата нощ и целия следващ ден. Цял ден вървяхме едва ли не до колени във вода. Най-после започна да мръква и аз вече губех надежда, че днес ще стигнем до устието на река Билимбе, когато изведнъж чух шума на морето. Оказа се, че в мъглата ние незабелязано бяхме излезли на брега, но разбрахме това едва когато видяхме в краката си заобления чакъл и бялата пяна на прибоя. Исках да тръгнем наляво, но Дерсу ме съветваше да свием надясно. Неговите съображения се основаваха на това, че бе забелязал по пясъка човешки следи. Те водеха от река Шакира към река Билимбе и обратно. От това голдът бе заключил, че бивакът на А. И. Мерзляков се намира от дясната страна.

Гръмнах два пъти във въздуха и веднага откъм река Шакира последва отговор. След няколко минути бяхме при нашите. Започнахме взаимно да се разпитваме: с кого какво се е случило и кой какво е видял.

Вечерта дълго седяхме край огъня и споделяхме впечатленията си.

Странно е устроен човек… Този бивак по нищо не се отличаваше от другите ни биваци. И той беше под открито небе, и тук до едноскатната палатка гореше огън, и край него беше мокро и влажно, но все пак всички се чувствуваха така, сякаш се бяха върнали у дома.

Към девет часа вечерта се изля краткотраен, но силен дъжд, след който мъглата веднага изчезна и ние видяхме красивото звездно небе. И това небе, по което като широка ивица се бе разпрострял Млечният път, и тъмният океан, в който едновременно се отразяваха всички небесни светила, изглеждаха еднакво безпределно дълбоки.

През нощта беше студено. Стрелците често ставаха и се грееха край огъня. На разсъмване термометърът показваше 7°С. Когато слънцето постопли земята, всички отново заспаха и спаха до девет часа сутринта.

За минаване на река Билимбе, преди да спадне водата й, не можеше и да се мисли. Но всяко зло за добро. Всички се нуждаехме от почивка; мулетата имаха измъчен вид; трябваше да поправим дрехите и обувките си, да потегнем седлата, да почистим пушките. Освен това продуктите ни бяха започнали да се изчерпват.

Реших да отида на лов и да изпратя двама стрелци при китайците на река Адимил за покупки. През последните пет дни бях занемарил работата си и трябваше да запълня пропуските.

Стрелците Сабитов и Аринин започнаха да се стягат за път, а аз тръгнах към реката, за да видя колко е спаднала водата през нощта. Не бях извървял и стотина крачки, когато чух, че ме викат. Върнах се назад и видях, че към бивака приближават двама китайци с товарни коне. Бяха работници от фанзата Дун-Тавайза, където се готвех да изпратя хората си за продукти. Тъй като знаели, че сега няма да можем да минем река Билимбе, господарите им решили да ни изпратят четири чувалчета брашно, 10 килограма свинска мас, 16 килограма ориз, 4 килограма бобово масло, 4 килограма захар и парче пресуван чай. При това работниците ни заявиха, че им е забранено да вземат от нас пари. Бях трогнат от вниманието на китайците и предложих на работниците подаръци, но те отказаха да ги приемат.

Китайците останаха да нощуват у нас. От тях научих, че на река Йодзихе е станало голямо наводнение, по време на което са се удавили няколко души. На река Санхобе водата отнесла няколко фанзи; нямало пострадали хора, но затова пък загинали много коне и рогат добитък.

Когато на следващия ден си тръгваха, китайците казаха, че ако храната пак не ни стигне, можем да пратим при тях хора, без да се стесняваме.

След като ги пуснахме да си вървят, аз и А. И. Мерзляков отидохме до устието на река Билимбе. Морето изглеждаше много необикновено: на два-три километра навътре от брега то беше кално, жълто на цвят и по цялото това пространство плуваха безброй повалени от бурята дървета. Отдалеч те изглеждаха като лодки, платноходки, гемии и т.н. Някои от тях бяха още със зелените си листа. Щом промени посоката си, вятърът подгони плаващите дървета към брега. Морето започна да изхвърля назад всичко излишно, всичко мъртво и всичко чуждо на неговата волна и жива стихия.

Устието на река Билимбе се намира близо до планината Железняк (460 метра). Тя се състои от кварцов порфирит, прорязан на различни места от жили глъбинна зеленокаменна порода, която при разрушаването си дава едър охрестожълт пясък. Близо до устието, от лявата страна на реката, се издига малка крайбрежна тераса с основа от дребнозърнест туф, а от дясната се разстила блатиста низина. По-рано река Билимбе е протичала по тази низина. Устието й е било там, където сега се намира река Шакира. С времето морският прибой затрупал старото й корито: тогава реката си проправила път към морето покрай Железняк.

В долното си течение река Билимбе е широка обикновено двадесет и пет метра. Жълтата й мръсна вода течеше на силна струя и ни се струваше, че Билимбе продължава да тече и в морето.

Понесени от реката, продуктите от разрушаването на планината се наслояват във вид на ситен пясък там, където морският прибой надделява над речното течение. В резултат на това около устието на Билимбе се е образувала плитка ивица — пясъчен нанос, — която като бариера прегражда достъпа към реката.

Дните от 19 до 21 август прекарахме на същото място. Стрелците се изредиха да ходят на лов, и то с голям успех: убиха една сърна и два глигана. Дерсу пък уби елен. Той извади от пищялните кости на животното костната мазнина, стопли я на огъня и я изля в една кутийка. Местните хора употребяват тази мазнина за смазване на пушките си. След като се стопи, тя остава течна и не застива на студено.

Вечерта Дерсу ме почерпи с еленова опашка. Набучи я на пръчка и почна да я пече на въглените, без да смъкне кожата й. Еленовата опашка (на китайски — лу-иба) представлява малка торбичка, през която минава тънка ос. Цялото останало пространство е изпълнено с кафеникаво-бяла маса, на вкус нещо средно между мозък и черен дроб. Китайците ценят еленовата опашка като гастрономическо лакомство.

По цели дни прекарвах в палатката, чертаех маршрути, водех бележки в дневниците си, пишех писма. В почивките между тези занятия се разхождах по брега на морето и наблюдавах птиците.

Веднъж от обраслите с тръстика блата вдигнах едно шаварче. То отлетя малко и веднага се спусна в острицата. Колкото и да го търсих след това, вече не можах да го намеря. На същото място имаше и средно големи стридояди със завити нагоре човки, навярно хранещи се с охлюви; сигурно вече бяха започнали да отлитат на юг. По брега на морето, по пясъка, край самата вода, ситнеха грациозните големи пясъчници; и те се готвеха за отлитане. Върху морската вода се люлееха патици-потапници, бели и гълъбовосиви чайки. Във въздуха около устието на Билимбе с бързината на мълнии се носеха някакви тъмни дългокрили птички, подобни на лястовички. С мъка ми се удаде да убия една от тях. Оказа се, че е бързолет. Около крайбрежните скали можеха да се видят скални дроздове — тъмнокафяви с бели точки по гърба. Те се сливаха с цвета на околната среда и изкусно се криеха между камъните.

В ручеите, сред храсталаците и в локвите край реката имаше лопатарки^[1].

При приближаването на човек тези доверчиви и кротки патета не проявяваха страх и не отлитаха далеч, а се стараеха да отплуват само малко по-настрани, точно така, както правят домашните патици.

Вечерта дълго разговарях с Дерсу за лов, за животни, за горски пожари и т.н. Той имаше интересни и тънки наблюдения. Разказваше например, че преди двадесетина години две зими поред тигрите се движели от запад на изток. Не само той, но и други ловци забелязали, че всички тигрови следи отивали в тази посока. Според него това е било масов преход на тигрите от Сунгарийския край в Сихоте-Алин. После си спомни, че през 1886 г. имало общ мор по дивите животни. През лятото започнали да измират петнистите елени, след това — изюбрите, а през зимата — дивите свине.

По-рано няколко пъти се бях опитвал да разпитам Дерсу при какви обстоятелства е убил тигър, но голдът упорито мълчеше или се мъчеше да прехвърли разговора на друга тема. Този път обаче ми се удаде да го накарам да разкаже как се беше случило това.

Срещата им станала на река Фудзин през май. Дерсу вървял по долината сред рядка дъбова гора. С него вървяло малко кученце. Отначало то весело тичало напред, но после започнало да проявява признаци на безпокойство.

Тъй като не видял нищо подозрително, Дерсу решил, че кучето се страхува от мечешките следи и без страх продължил по-нататък.

Но кучето не се успокоявало и се притискало към него така, че просто му пречело да върви. Оказало се, че наблизо имало тигър.

Като видял човека, тигърът се скрил зад едно дърво. Съвсем случайно Дерсу тръгнал точно към това дърво.

Колкото повече приближавал човекът, толкова повече се спотайвал тигърът; свил се просто на топка. Без да забелязва опасността, Дерсу ритнал кучето, но в това време тигърът изскочил. Той направил голям скок встрани, започнал да бие с опашката си и яростно да реве.

— Защо ревеш? — завикал Дерсу. — Моята тебе не закачай. Защо сърдиш се?

Тогава тигърът отскочил на няколко крачки и спрял, но продължавал да реве. Голдът пак му завикал да се маха. Тигърът направил още няколко скока и отново заревал.

Като видял, че страшният звяр не иска да си върви, Дерсу му викнал:

— Е, добре! Твоята не искай ходи — моята стреляй, тогава моята не виновен.

Вдигнал пушката си и започнал да се прицелва, но в това врем тигърът престанал да реве и бавно тръгнал към храстите по рида. Не трябвало да стреля, но Дерсу не се въздържал. В момента, когато тигърът бил вече на върха на рида, Дерсу натиснал спусъка. Тигърът се скрил в един гъсталак. След това Дерсу продължил пътя си. Три-четири дни по-късно му се случило да се върне по същия път. Когато минавал край рида, видял на едно дърво три врани, едната, от които чистела клюна си в някакво клонче.

„Нима съм убил тигъра?“ — се мярнало в главата му.

Още щом стъпил на другата страна на рида, той се натъкнал на мъртвото животно. Целият му хълбок бил в червеи. Дерсу много се уплашил: та нали тигърът си отивал, защо е трябвало да стреля? И избягал. Оттогава мисълта, че напразно е убил тигъра, не му давала покой. Преследвала го навсякъде. Струвало му се, че рано или късно ще плати за това и дори отвъд прага на смъртта ще трябва да отговаря.

— Моята сега силно се страхува — завърши разказа си той. — По-рано моята постоянно сам ходи, нищо не се бой, а сега нещо види — мисли, следа види — мисли, сам в тайга спи — мисли…

Дерсу замълча и съсредоточено се загледа в огъня. Почувствувах се уморен и отидох да спя.

След два дни водата в реката започна да спада и можеше да се опитаме да минем на другия бряг. Макар и да плуваха още изкоренени дървета, те не стигаха до морето, а спираха при пясъчния нанос.

Нареждането ми да тръгнем на следващия ден зарадва моите спътници. Всички започнаха да се суетят, да подреждат вещите си и да ги слагат на мястото им. След бурята атмосферата се бе нормализирала и в цялата природа се бе възцарило спокойствие. Особено тихи бяха вечерите. Нощите станаха прохладни.

Когато се събудих на следния ден, слънцето вече беше високо. Моите спътници бяха пили чай и чакаха само мен. Бързо сгънах постилката си, пъхнах в джоба комат хляб и докато войниците товареха мулетата, тръгнах с Дерсу, Чжан-Бао и А. И. Мерзляков към река Билимбе.

Кучетата веднага преплуваха на другия бряг, но като видяха, че ние не минаваме, се върнаха обратно. Трябваше да потърсим брод. И от едната, и от другата страна имаше дълги плитчини. Едната от тях бе по-нагоре, другата — по-надолу по течението. Очевидно бродът минаваше напряко. Нивото на реката беше още доста високо, а течението — бързо. Да предположим, че хората и конете можеха да преплуват, но как щяхме да пренесем багажа? Оставаше само едно средство — да направим сал и с него да преминем реката. Тази работа ни отне почти цял ден. Към седем часа вечерта бяхме вече на отсрещната страна, здравата уморени и измокрени. Наплашените през време на наводнението мулета отначало не искаха да тръгнат към водата. Но Дяков преплува реката с едно от тях и тогава останалите, без каквото и да е колебание тръгнаха подире му. На другия бряг се издигаше голяма тераса. На тази именно тераса ние се разположихме на бивак.

Когато на запад угаснаха последните отблясъци на вечерната заря и всичко наоколо потъна в нощния мрак, имахме възможност да наблюдаваме твърде интересно явление от областта на електрометеорологията: светенето на морето и в същото време изключителната яркост на Млечния път. Морето беше тихо. Никъде нито един плисък. И цялата тази гладка водна повърхност излъчваше някаква мъждива светлина. Понякога изведнъж пламваше цялото море, сякаш мълния пробягваше по океана. Пламванията изчезваха на едно място, появяваха се на друго и замираха някъде на хоризонта. Небето беше осеяно с толкова много звезди, че изглеждаше като една непрекъсната мъглявина: от нея особено ярко изпъкваше Млечният път. Дали тук играеше роля прозрачността на въздуха или наистина съществуваше някаква връзка между тези две явления — не смея да кажа. Ние дълго не лягахме да спим, любувайки се ту на небето, ту на морето. На другата сутрин караулните ми съобщиха, че светенето на морската вода продължило цялата нощ и се прекратило едва на разсъмване.