Богомил Герасимов
От Абърдийн с усмивка (7) (Шотландски хумор)

VI

Любовта и отношенията между мъжа и жената!

Тема, която засяга всичко и всеки. Без нея нямаше да има литература, нямаше да има детски домове, вицове, дори и самият Джок Таусър нямаше да съществува. И един ден, без да се замисля върху тези въпроси, той си вървял по улицата и срещнал своя стар приятел Тонал Скървинг. Заприказвали се и от дума на дума докоснали и тази тема. Тонал го запитал:

— Джок, ти вярваш ли в сънища?

— Вярвам — отговорил Джок. — Сънищата показват.

— Тогава какво според тебе означава, когато един женен мъж сънува, че е ерген?

— Ужасно разочарование, като се събуди…

 

 

Мъж и жена работели заедно на полето. Близо до тях кротко си пасяла една крава. Неочаквано жената се вгледала в кравата и възкликнала:

— Тамас! Погледни тази крава!

— Крава като крава.

— Защо има толкова дълго лице и такива тъжни очи?

Мъжът отговорил троснато:

— И ти нямаше да изглеждаш по-различно, ако ме виждаше само веднъж в годината.

 

 

Един търговец от Абърдийн се оженил за полуумно момиче, тъй като пресметнал, че е 50 на сто умна.

 

 

Един свещеник си счупил ръката и отишъл при лекар.

— Как стана това, отче? — запитал го представителят на най-благородната професия.

— Преди петнадесет години… — започнало отчето.

— Остави древната история, отче, аз те питам как си счупи ръката.

— Чух де, нали това искам да ти кажа? Преди петнадесет години…

— Ти пак твоята си знаеш! Никак не ме интересува какво е станало преди петнадесет години, дори и три ръце да си имал тогава. Ще ми кажеш ли…

— Ще ти кажа, ако имаш малко търпение. Преди петнадесет години отседнах в един хотел.

Легнах си вечерта и тъкмо се бях унесъл, когато на вратата се почука. В стаята влезе хубавата прислужница на етажа, която ме запита дали искам още завивки. Казах й, че не искам. След половин час същото момиче почука отново. И пак ме пита дали искам завивки. Благодарих й още веднъж, но когато дойде за трети път да ме пита дали искам завивки, трябваше да я наругая и изгоня от стаята. Разбра ли сега?

— Какво да разбера?

— Момичето е искало да легне при мене.

— Може и така да е било, но аз те питах как си счупи ръката.

— Ще ти кажа, защо бързаш?… Днес боядисвах у дома. Бях се покачил на стълбата и както си боядисвах, изведнаж ми дойде на ум, че това момиче е искало лично да ме стопли. Толкова се изненадах и ядосах, че паднах от стълбата и си счупих ръката.

 

 

Дугалд карал дамски велосипед. Джок обаче го забелязал и веднага запитал:

— Откъде си взел този дамски велосипед?

Дугалд обяснил:

— Бяхме излезли с Джанет на разходка. Тя беше с велосипеда си. Когато стигнахме до едно по-тъмно местенце, аз я целунах и тя ми каза: „Обичам те, Дугалд, обичам те толкова много, че ще ти дам всичко, каквото поискаш“. Аз доста се двоумих, но накрая реших и взех велосипеда.

 

 

— Жена ви има нужда от промяна на въздуха — посъветвал докторът. — Морският въздух ще й се отрази много благоприятно.

Санди се върнал в къщи, седнал до леглото на болната си жена и започнал да й вее с една солена херинга.

 

 

Санди извадил носната си кърпа и заедно с нея чифт изкуствени челюсти, които паднали на пода. Навел се да ги вдигне и обяснил:

— На жената са. Хванах я, че яде между закуска и обяд.

 

 

— Какво чувам? Твоят скъп приятел Ангъс се оженил за трети път?

— Добре го каза! Наистина скъп ми излезе този приятел. Досега ми струва три сватбени подаръка и два погребални венеца.

 

 

— Джанет — казал Джок на дъщеря си, — говорих с Тамас. Той поиска ръката ти.

— А ти какво каза?

— Аз се съгласих.

— Но, татко, аз не искам да оставя мама.

— О, това не е никаква пречка. Ще я вземеш със себе си.

 

 

— Бях ти добра жена, Джок — казала умиращата на мъжа си. — Слушах те и се грижех за тебе. Искам да ми обещаеш, че ще ме погребеш в Стравън, при моите близки.

— А, Джени — отговорил мъжът й, — ние ще те погребем първо тук, в Абърдийн, и ако видиш, че не ти е удобно, тогава ще те пренесем в Стравън.

 

 

Дугалд обещал да изпрати на Джанет своя снимка. След няколко дни нейна приятелка я запитала:

— Добре ли изглежда Дугалд на снимка?

— Не знам, още не съм я проявила.

 

 

Жената на един селянин от Пъртшиър отишла до аптеката с две рецепти: едната за съпруга й, другата за кравата. Оказало се, че няма достатъчно пари да плати за двете. Аптекарят я попитал коя рецепта да изпълни.

— Дай ми лекарството за кравата — рекла жената. — Ако бедният ми мъж умре, аз все ще си намеря друг, но друга крава не мога да намеря.

 

 

Един шотландец се оженил и поканил приятеля си да види жена му.

— Какво ще кажеш за нея, Джок? — запитал той, когато останали сами.

— Да ти кажа правото — не е хубава.

— Това е вярно — не е добра за гледане, но има много добро сърце. Грозна е отвън, но очарователна отвътре.

— Жалко, че не можеш да я преобърнеш…

 

 

— В къщата на Санди отново има разправии — съобщил училищният директор, влизайки в кръчмата. Това на никого не направило впечатление.

— Не разправии, а веселие — поправил го един от присъствуващите.

— Веселие? Как може да се нарича веселие такава семейна разправия, която чак тук се чува?

— Може. Когато се ядоса, жената на Санди започва да хвърля чинии по главата му. Ако го удари — радва се. Ако не го удари — Санди се радва. По този начин и на двамата е весело.

 

 

Джейн приела предложението на Тамас да се оженят, но баща й имал един въпрос.

— Тамас — започнал той предпазливо, — можеш ли да издържаш моето момиче?

— О, мога, разбира се — отговорил уверено Тамас. — В кухнята у нас остава толкова много ядене, че трябва да си взема или жена, или прасе.

 

 

Съпругът се върнал в къщи с букет цветя в ръце. Жена му го изгледала свирепо и той се заоправдавал:

— Не се сърди — някой го беше забравил в автобуса и аз го взех.

 

 

Запитали абърдийнец как се чувствува като женен и той отговорил:

— Ужасно, жена ми непрекъснато иска пари.

— Какво прави с парите, които й даваш?

— Не знам… досега още нищо не съм й дал…

 

 

Преди да зададе фаталния въпрос, Доналд решил за последен път да провери дали Маги е наистина подходяща да стане негова жена.

— Маги, ще те питам нещо, но искам да ми обещаеш, че ще отговориш най-искрено.

— Обещавам, Доналд.

— Маги, имаш ли навик да четеш в кревата?

— Да, но само на лунна светлина.

 

 

На един панаир голям интерес предизвикала палатка с надпис:

„Елате и вижте жена, която не е яла нищо цял месец“

Собственикът на палатката казал на свой познат:

— В Абърдийн й направиха три предложения за женитба.

 

 

Красиво момиче имало много кандидати. Един от тях неочаквано разбрал, че то усърдно флиртува с друг. Това изисквало незабавната му намеса. Изправил се той пред момичето и важно заявил:

— Трябва да ти кажа, Моли, че нямам намерение да свиря втора цигулка…

— Да свириш втора цигулка! — възкликнала Моли. — Ти имаш късмет, че въобще си в оркестъра.

 

 

— Баща ми почина.

— Моите съболезнования. Кои бяха последните му думи?

— Нямаше последни думи. През цялото време мама беше при него.

 

 

Войник на фронта получил писмо от капризната си жена и й отговорил:

„Моля ти се остави ме на мира да си свърша спокойно войната.“

 

 

Работник от една фабрика в Абърдийн поискал отпуск за женитба.

— Няма една седмица, откакто се върна от отпуск — казал началникът му недоволно. — Защо тогава не се ожени?

— Не исках да си развалям отпуската.

 

 

Джорди от Абърдийн бил любовник от класа — специалист в писането на изискани любовни писма. Ето един от шедьоврите му:

„Скъпа Моли,

Обожавам земята, по която стъпваш. Обичам да те гледам, като вървиш. Просто си родена за пестеливост. Виждам, че избягваш високите токове. Нали станаха много скъпи и — днес пени, утре пени, събират се. Обличаш се като кралица — като тебе няма друга в Абърдийн. Последния път, когато пребоядиса роклята си, изглеждаше по-сладка от когато и да било. Мисля, че и догодина ще изглеждаш добре в нея, като я обърнеш. Шапката ти е много красива и необикновена. Харесвам момиче, което не се поддава на променящата се мода. Това говори за постоянство, което създава щастливия дом. Всичко бих направил за тебе, скъпа. Бих се изправил срещу най-страшната буря. Бих минал през вода и огън. Ще ти дам и живота си.

Обича те:

Джорди

Р. Б. Ако утре вечер не вали, ще те чакам на старото място за разходка.“

 

 

— Маги, трябва да си купя нови обувки — казал Санди на жена си. — От тези вече нищо не остана.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно. Ако стъпя на монета, мога да позная дали е ези или тура.

 

 

— О, Джок, погледни — изхълцала младата булка, — мишките са изяли тортата, която направих.

— Е, няма какво толкова да ги жалиш, мила.

 

 

— Как е жена ти, Мак?

— Ами как да ти кажа — понякога е по-добре, а понякога по-зле, но щом стане по-добре, по-добре е, когато е по-зле.

 

 

— Мислех, че обичаш Маги, а сега изведнъж чувам, че си се оженил за Джейн. Вярно ли е?

— Не е лъжа. А ти какво би направил, ако разбереш, че Джейн има рожден ден на 29 февруари?

 

 

— Виждаш ли Мери? Седнала е напред в автобуса.

— Виждам я.

— Няма ли да й се обадиш?

— След малко. Още не си е купила билет.

 

 

Шотландец отишъл при адвокат.

— Искам развод! — още от вратата извикал той. — Може ли да стане това?

— Може — казал адвокатът, — срещу хонорар от двадесет лири аз съм готов да се заема с вашия случай и да ви помогна.

— Двадесет лири? Това е безобразие! — възмутил се посетителят. — За пет лири аз ще намеря човек, който да я застреля.

 

 

Санди имал много красива дъщеря. Един абърдийнец поискал ръката й по следния начин:

— Мисля, че мога да ви посоча един начин да спестите някои разходи…

 

 

— Забеляза ли колко груб е твоят приятел, Там?

— Не, мила, какво направи?

— Прозина се няколко пъти, докато аз говорех.

— А сигурна ли си, че той не се е опитвал нещо да ти каже?

 

 

— Трябва да ти кажа, че Джейн е чудесно момиче. Винаги когато отида у тях, намирам я да кърпи на баща си чорапи.

— О, това е един и същи чорап, който й е за посрещане на гости.

 

 

— Не мога да разбера защо си дал толкова пари за този пръстен на жена си.

— Защото сега тя няма да иска ръкавици.

 

 

Един оратор ядосано наблюдавал двама млади, които се смеели и весело приказвали. Накрая той не издържал и извикал:

— Младежо, когато престанеш да гъделичкаш това момиче, аз ще започна.

 

 

Срамежлив млад човек отишъл на среща с букет красиви рози. Девойката толкова им се зарадвала, че го целунала. Той веднага станал и взел шапката си.

— О, Арджи — извикало момичето, — отиваш ли си?

— Да, за още рози — отвърнал срамежливият.

 

 

Съпругата изкряскала:

— Ти не ме слушаш какво ти говоря, Андрю!

— Не е вярно, мила.

— Тогава защо каза „да“, когато те попитах дали да си купя нова шапка?

 

 

— Джок, много разточителен си станал — казала Джанет на мъжа си.

— Защо?

— Мажеш едновременно масло и мармалад на филията.

— Това е икономия, а не разточителство.

— Каква икономия?

— Не виждаш ли, че слагам масло и мармалад на една и съща филия?

 

 

— Защо се смееш, Мери? — запитал рибарят, без да се обръща.

— Аз не се смея…

Жена му, отегчена от дългото чакане и лошия късмет, добавила:

— Ти чуваш кикотенето на рибите.

 

 

— Ако се беше облякла по-рано, нямаше да изпуснем влака и щяхме да пристигнем навреме.

— А ти, ако не ме караше да тичам, сега нямаше да чакаме толкова дълго следващия влак.

 

 

— От тебе не чувам нищо друго, освен пари, пари, пари. Не мога да спестя едно пени. Като умра, ще започнеш да просиш.

— Сигурно, и след тази дълга практика като твоя жена никак няма да ми е трудно.

 

 

— Безпокоя се — казал Тамас на приятеля си, — жена ми излезе, а заваля дъжд.

— Голяма работа — ще се скрие в някой магазин.

— Точно от това се безпокоя.

 

 

— Мистър Арнолд, аз такова…

— Да, моето момче, можеш да се ожениш за нея.

— Да се оженя… за кого?

— За дъщеря ми, разбира се.

— Аз друго исках… трябват ми малко пари…

— Какво? Пари? По никакъв начин! — извикал мистър Арнолд. — Та аз едва те познавам!…

 

 

Бандити нападнали влак и обрали баща и дъщеря. Когато останали отново сами в купето, дъщерята бавно извадила от устата си огърлицата, брошката и пръстена си.

— Като видях бандитите — обяснила тя, — веднага ги скрих.

— Жалко, че я нямаше майка ти — въздъхнал бащата, — щяхме да спасим и куфара.

 

 

Чарли завел своето момиче в Единбург на екскурзия. Тя си платила билета за влака, а той й показал всички безплатни места в града. През целия ден нищо не сложили в уста. Едва накрая, когато се върнали на гарата, Чарли купил две от най-малките шоколадчета и дал едното на приятелката си.

В къщи момичето разказало подробно на майка си как са прекарали деня в Единбург. Като чула тъжния разказ за шоколада, майката избухнала:

— Ето ти едно пени! Върви веднага да му го върнеш! Можеше поне един чай да ти предложи в това студено време, стипцата такава!

Чарли се почудил, като видял отново своята приятелка, която му подала пенито, както заръчала майка й.

— Ех, Аги, гледай какво правиш — разсърдил се Чарли, — знам, че ще го върнеш! Щях да почакам до утре…

 

 

Елспет и Фреди от дълго време ходели заедно, но все не ставало дума за женитба. Една хубава лятна вечер нещо подтикнало Елспет да направи първата стъпка:

— Фреди — пошепнала тя в ухото му, — не е ли време вече да се оженим?

След продължително мълчание Фреди въздъхнал:

— Да, Елспет, време е.

Последвала нова пауза и той добавил:

— Време е, но кой ще поиска да се ожени за нас?…

 

 

Хилда Макглейкит се втурнала една вечер в кухнята и заявила на своите родители, че се омъжва. Баща й я погледнал над очилата и процитирал няколко пословици, осъждащи прибързаното взимане на решения.

— Това не е така просто като сваряването на едно яйце — казал той поучително. — Омъжването е сериозна работа.

— Така е — отговорила Хилда, — но много по-сериозна работа ще бъде, ако не се омъжа.

 

 

Старият Дейви Дънлоп си взел млада жена. Приятелите му не одобрявали тази постъпка и го укорявали, но той си имал готово обяснение:

— Искам, когато умра, при мен да има някой, който да ми затвори очите.

След една седмица обаче той си признал:

— Господ да ми е на помощ — тя ми отвори очите.

 

 

Казват, че старите моми с течение на времето развиват собствена философия. Това може и така да е, но Феми Тод наистина била жена с характер. Опитали се да я включат в кампанията за набиране войници за Бурската война, но Феми Тод отказала с думите:

— О, не, не! Аз не успях да намеря един мъж за себе си, та сега ще търся за кралица Виктория.

 

 

Друга такава мома пътувала с влак от Единбург за Глазгоу. На гарата така се случило, че загубила куфара си. Намерили го все пак след дълго лутане и търсене. Тя вдигнала ръце към небето и казала:

— Това е божия милост! С всичко друго бих се разделила, само не и с дрехите си.

 

 

Една вечер валяло проливен дъжд. В кръчмата на малко селце близо до Пърт било топло и приятно. Неочаквано вратата се отворила и вътре влязъл измокрен до кости англичанин.

— Някой би ли ми помогнал? — запитал високо той. — Жена ми се нуждае от един макинтош^[1]…

Присъствуващите в кръчмата се спогледали. Червенокос планинец бавно се изправил на крака:

— Макинтош няма между нас — казал той, — но не може ли един Макгрегор да свърши работа?

 

 

Възрастната госпожица Ами Търнбул била известна със своята педантичност. Когато лекарите й казали, че е много болна и малко й остава да живее, тя се заела да урежда подробностите по своето погребение. След като разговаряла почти половин час в погребалната служба, запитали я:

— А с какъв цвят плат да украсим ковчега отвътре, мис Търнбул?

— Аз нямам опит в такава украса, затова вие ще ми кажете.

— На омъжени жени обикновено слагаме плат във виолетов цвят и чисто бял за неомъжените.

— Така, значи…

Госпожицата помислила малко и казала:

— Мен ще украсите в бяло и тук-таме ще сложите виолетов плат — не искам хората да смятат, че съм била съвсем пренебрегвана…

 

 

Там Браун бил поканен на официална вечеря. За първи път щял да бъде сред много и непознати хора, затова потърсил съвета на специалист.

— Как се води учтив разговор? — запитал той един от селските учители.

— Това е проста работа — казал учителят — особено когато говориш с непознати хора. Дори и с непознати жени. Започваш разговора с някоя забележка за времето, след това минаваш на облеклото и ако всичко върви добре, може да си позволиш и малко флирт.

Там Браун решил, че има за какво да е благодарен на учителя.

На вечерята го сложили да седне до някаква градска дама, която само веднъж го удостоила с поглед. Браун си спомнил съвета на учителя и още при супата я сръгал в ребрата:

— Падна се хубаво време — забелязал той и жената до него кимнала. Това окуражило Браун, който се придвижил на втора позиция — дрехи.

— Какъв цвят комбинезон носите отдолу — запитал той. — Червен?

Съседката му се изчервила и обърнала глава. Времето за малко флирт настъпило. Той прокарал пръст по гърба й надолу, колкото столът позволявал, и рекъл:

— Хей, жена, да нямате гъдел?

 

 

Поетът Томас Кампбъл пътувал из Южна Шотландия, когато завалял страшен дъжд. Намерил странноприемница край пътя и останал да прекара нощта в нея.

Малко след полунощ бил събуден от слабо почукване на вратата. В стаята влязло младо, хубаво момиче по нощница, със свещ в ръка. То се промъкнало почти до кревата, усмихнало се скромно и прошепнало:

— Сър, ще приемете ли съсед по стая във вашия креват?

— С цялото си сърце — извикал младият поет и отхвърлил завивката от себе си.

Момичето отишло до вратата и извикало тихо:

— Джок, ела, господинът е много любезен и ще спиш при него…