Александър Карапанчев
Последният великан от „Златния век“

Алфред Елтън ван Вогт е роден в…

Поради липса на друго начало бих могъл да започна и с това неувяхващо клише. Но предпочитам да го спастря за по-късно, а сега да разгърна една страничка от моята младост, огряна от автора на тази прочута книга. Беше зрялата мъглива есен на 1969 година — току-що бе основан клубът „Златното перо“ към списанието-легенда „Космос“. Бяхме се събрали шепа пишещи фантастика юноши и девойки, отсяни с конкурс. И ето че веднъж д-р Светослав Славчев, „моторът“ на редакцията, съобщи: „Ако има желаещи, нека идват тук след работно време и да ползват нашата библиотека…“ Съблазнително предложение!

Спомням си, че откликнах с трепет. В кабинета на доктора, някак тайнствено полуосветени от настолна лампа, проблясваха високи шкафове. Зад стъклените им вратички пъстрееха енциклопедии, речници-тухли, всякакви списания на разни азбуки. Замаян от тия съкровища, аз се повъртях и изтеглих три-четири броя от алманаха „Искатель“ (приложение на знаменития „Вокруг света“). Да, такава беше епохата: руският език бе големият ни прозорец към западната литература на въображението, издавана у нас скъпернически, през идеологична цедка. Дадоха ми книжките за вкъщи и първият разказ от тях, който буквално глътнах, се наричаше „Чудовището“.

Тъй открих за себе си чародея Ван Вогт.

Всъщност чудовището се оказа прекрасен, почти всемогъщ човек, надвил със своя ум жестока свръхцивилизация. Бях поразен от изобретателния сюжет и сладкодумието на писателя, от космическия му размах и така загадъчната атмосфера. Не, бях направо наелектризиран — исках тази творба да стигне до повече хора. Прехвърлих я на моя приятел Валери Голев (днес доцент по астрономия), той също се въодушеви. Тогава двамата седнахме, пък преведохме разказа. След време христоматийното произведение излезе във вестник „Орбита“^[1] и бе първият текст от Алфред ван Вогт, появил се в България.

Но да се възползвам от онова неувяхващо клише.

Бъдещият фантаст е роден в град Уинипег, Южна Канада, през 1912 година. Израства като твърде впечатлително дете, омагьосано от приказките, комиксите за Марс и списанието-пионер „Амейзинг Сториз“, Когато баща му загубва работата си, ученикът Алфред е принуден да изостави всички мечти за системно образование. После пробва различни поминъци — фермер, шофьор на камион, чиновник — и се залавя с журналистика. Междувременно създава разкази от типа изповеди на младия господин или истории за любовта. Прощъпалникът му в Тера фантазия е „Черният разрушител“ (юли 1939). Тази повест за подобния на котка чуждопланетец, който владее вибрационните свойства на метала и преодолява стоманени стени, бързо го издига сред челните редици на довоенното поколение.

Печата много, спечелвайки си име на един от тримата великани в т.нар. „златен век“ на американската фантастика (другите са Робърт Хайнлайн и маестро Азимов).

От 1944 той се смята за гражданин на САЩ, където живее и досега, а малко по-късно започват проблемите с очите му. През въпросния период най-вече преиздава, станал ревностен глашатай на някои модни тогава течения. Например, повлиян от Рон Хабърд, доста време ръководи местен център по дианетика и сайентология. Увлича се също от умствената основа на зрението. Ала в края на 70-те години настъпва поврат — неговото дълго мълчание на белетристичния фронт се сменя с бурен поток от нови книги.

Тоя писател с холандска жилка има изключително богато творчество.

Той си е изковал славата на спец в дълбокомислената космическа опера, която съчетава стремително действие с определени любими идеи. На първо място между тях е вярата му във всемогъществото на Негово величество човека. Ван Вогт пише за какво ли не: мутанти, безсмъртие, интегрално познание, извънземни (при тяхното конструиране е особено пищен)… Обича да обединява противоположности — ракети и мечове, телепатия с примитивни растения, компютри сред дворцов блясък. Не е чужд на известен мистицизъм, съвсем не вижда бъдещето в розови багри и неведнъж е говорил за световна промяна, прибягвайки до услугите на псевдонауки.

Даже най-върлите фенове се затрудняват, щом трябва да уточнят броя на произведенията му.

Работата е там, че Алфред ван Вогт пръв въвежда фиксацията. В такива случаи той взема свои стари разкази, дописва свързващи части и ги съшива в романи. После от това откритие се възползват Блиш, Азимов, Стърджън. И все пак нека (сякаш текат върху монитор!) упоменем някои книги на майстора. Тръгваме от неговите най-ранни епоси „Планети за продан“, „Крилатите хора“ и „Слан“; продължаваме с дилогиите за Империята на атома и Оръжейните магазини на Ишър; за да довършим огледа с „Пътешествието на космическия Бигъл“, „Войната срещу рулите“, „Компютърно око“. От сборниците му бихме изтъкнали „Направление вселена“, „Повече от свръхчовек“, „Загуби: 50 слънца“, „М33 в Андромеда“… Щедър талант, сътворил редица шедьоври, на които дори заглавията сладко излъчват въображение!

Накрая, според желязната рецепта за послесловия, ще кажа няколко думи относно „Светът на не-А“.

Разбира се, аз съм доста улеснен от встъплението на самия автор. Ще поясня, че през 1984 година Ван Вогт превръща в трилогия своя знаменит не-Аристотелов цикъл. Критиката определя романа, който държите, като един от най-вълнуващите в жанра — такива творения излизат веднъж на десетилетие. И сега писателят доказва очарователната си атрактивност, ненадминатото умение да строи интрига, оставяйки поле за фантазията на читателите.

Въобще онова, което споменах за „Чудовището“, важи в пълен размер и тук.

С уникалния образ на Джилбърт Госейн Алфред ван Вогт метафорично ни подсеща върху какъв връх стоим всички ние — върху айсберг, изграден от вселенските загадки и тайните на човешката душа. Силно впечатлява острият философски привкус на книгата, скрепен даже с оригинално подбрани мота към главите. Подобна струя (вярвам, че не греша) родее американеца с мислителя Лем. Пряко повлиян от реалността е и семантичният пласт в повествованието. Да си призная, отначало смятах граф Корзибски за плод на авторовия ум, дори за ловка мистификация, обаче допитването до Интернет избистри случая.

В скоби бих прибавил, че отделни научно-технически детайли днес изглеждат остарели, ала такава е съдбата и на най-гениалната фантастика. Затова пък в тях диша ароматът на времето.

Каквито и забележки да ми хрумват спрямо романа, аз се възхищавам от дълбокото въображение на Ван Вогт, поддавам се на неговата магия, прощавам му грапавините. А и може ли да разлепим навсякъде етикети, щом става въпрос за този прозаик? Той го е казал недвусмислено, макар по адрес на героя си: „Госейн осъзна, че преживява самия живот, в който никога нищо не е обяснено докрай.“ Какво друго да допълня? Надявам се, че „Аргус“ скоро ще пусне продължението „Играчите на не-А“.