Вацлав Кайдош
Опитът на Ме Фи (2)

2

Таванът на сводестото помещение тънеше в мрак. Седефените драперии на паяжините се кръстосваха в сиви плетеници. Въпреки късния нощен час в този кът на науката се работеше трескаво. От време на време над огнището изригваха синкаво-зелени отблясъци. Между огнеупорните съдове и ретортите подскачаше един старец. Сянката му смешно повтаряше неговите движения и се пречупваше в многобройните ъгли на помещението. Въздухът бе изпълнен с щиплив дим, огромните подвързани томове, разхвърляни по пода, миришеха на свинска кожа и плесен. Изпарения на сяра, шафран и лечебни билки дразнеха носа.

Мъжът, който разбъркваше врящата течност, често отскачаше от огнището, за да надзърне в разтворената книга и да добави туй или онуй от различните кутии върху масата. Той примижаваше, кихаше от кипящия балсам, поглеждаше към пясъчния часовник и пак се връщаше към книгата.

— Акрана, възвръщаща младостта ни! — шепнеше той. — Есенция на четирите стихии, капеща с ранната роса по цветята от бледата луна или от зелените звезди, дайте ми живот… живот, младост, красота — шепнеше пламенните заклинания старецът. Но напразно — никоя мъдрост от книгите не можеше да върне хода на времето.

— И защо е всичко — тръсна старецът глава, — щом животът изтича неудържимо като песъчинките в моя часовник?

Изведнъж се появи ослепително сияние, сивото подземие светна като кристал, в чийто център се образува фосфоресцираща мъгла. Старецът замига от изненада, но светлината постепенно замря. Възлестите старчески ръце стиснаха масата, пребледнелите устни промълвиха:

— Махни се, Сатана!

Отраженията на огъня играеха върху високата мъжка фигура в средата на помещението и се преливаха като разтопен живак по блестящите му дрехи. Най-чудновато беше лицето на чужденеца — маслиненият цвят на кожата му изглеждаше тъмносив в червеното сияние на огнището, зелените му очи имаха триъгълна форма. Непознатият изглеждаше ням — без уста и нос, но от кръглата пластинка на гърдите му излизаха металически звуци. Пластината фосфоресцираше и в нея се преливаха вълните на някаква розова мъглявина.

— Салве, доктор илустрисимус… — отекна всред сивите стени мъртвият му монотонен глас.

— Салве… — промълви старецът, прекръсти се и повторно извика: — Махни се, Сатана!

Но видението не изчезна.

— Дошъл съм — продължи металическият глас — при теб като учен при учен. Искам да ме изслушаш. Това ще бъде от полза за теб. За теб и за другите.

Старецът се беше вече опомнил от първоначалното изумление и впи очи в бездушното лице на чужденеца. Да, нямаше никакво съмнение, от начина, по който влезе, от погледа му, от говора… по всичко личеше, че това е той, онзи, чието име не може да се произнесе безнаказано. Най-сетне, най-сетне идва този, когото така дълго беше търсил и викал, който се изплъзваше от всичките му заклинания…

Гласът на непознатия изпълни помещението. Макар да говореше отчетливо и на латински, езика на учените, старецът не разбираше много. Чужденецът твърдеше, че е дошъл да даде знанието си на жителите на тази планета, да очисти ръцете им от кръвта и сърцата им от омразата, че на драго сърце ще прогони мрака от мислите им… Да, да, кимаше старецът, но едва долавяше смисъла на думите му. Толкова силен беше ужасът и толкова голям възторгът му, че тук е онзи, който може да изпълни неговото съкровено желание…

— И ти ще ми помогнеш — завърши чужденецът.

Най-сетне старецът се осмели и от устните му се изтръгна:

— Искам да бъда млад, защото младостта ми дава това, което не мога да получа от науката…

Зелените очи на чужденеца се втренчиха в него.

— Искам да бъда отново млад, тъй както преди години, искам да живея.

— Истината е в науката — прозвуча отново металическият глас. — Аз ти предлагам знания, с които ще избавиш другите от болестите, и вие ще живеете като… — гласът се поколеба — като хора.

Старецът вече беше коленичил пред чужденеца, от угасналите му очи се стичаха сълзи, предизвикани от толкова силен копнеж, че те замъгляваха и разума му.

— Върни ми младостта, господарю, а аз ще ти дам себе си…

Пирамидално изпъкналите зелени очи сериозно наблюдаваха стареца. Ме Фи не разбираше какво иска той. На Кора животът се ценеше в зависимост от това, което е извършено през него, а не по продължителността му. Групата от Оал Бан, която провери сведенията на проучвателните апарати след завръщането им от тази планета, сигурно е допуснала грешка. Не е възможно този бъбрив налудничав старец, затънал в собствения си егоизъм, да бъде най-разумното създание тук… Той колебливо каза:

— Младост. Какво ще правиш с нея?

Старецът широко разтвори очи:

— Ти! Ти ли ми задаваш този въпрос? Младостта е пролет, бъдеще, плодородна нива, в която семето на знанието кълни най-добре. А ти ме питаш защо да съм млад…

— Безсилен съм да спра времето — каза Ме Фи. — Мога да освежа тялото ти с помощта на онези вещества, които му липсват. Всички можете да ги знаете, стига да поискате — додаде той.

Но старецът вече не го слушаше, а танцуваше и пляскаше с ръце, пиян от радост. Настъпилата тишина го накара да спре и да погледне към чужденеца.

Ме Фи стоеше всред конус от лъчи, а по гребеновидното продължение на предпазната му каска, служещо за свръзка със звездолета, святкаха виолетови искри. Очите му не блестяха и като че ли се бяха затворили. Старецът млъкна уплашен.

След малко Ме Фи отвори очи и каза:

— А сега трябва да взема от твоята кръв.

Старецът трепна, но мисълта за близкото щастие прогони съмненията му и той кимна:

— За потвърждение на договора ни, нали? — плахо промълви той.

Ме Фи искаше кръвта му за изследване, но само кимна, докато забиваше сребристата игла.