Цончо Родев
Погребаният град (3)

Старите летописи разказват

В края на ноември времето така се развали, че стана безсмислено и опасно да продължаваме работата. Затова обявих първия етап на разкопките за завършен, разпуснах работниците до следващата пролет, а сам останах още няколко дни при моите стари приятели от даляна на Суджас. След напрегнатата двумесечна работа имах нужда от почивка и спокойствие, за да подготвя доклада си за хода на разкопките. Една мрачна утрин, в която свъсените дъждовни облаци придаваха на морето неприветлив, оловносив отблясък, бях излязъл да се разходя нагоре по пътеката над хижата и неочаквано срещу мене се зададоха двама непознати мъже. Разгледах ги — тук, на Суджас, рядко идват чужди хора. Единият, облечен в топла ватенка, чийто истински цвят се губеше под многобройните петна от машинно масло, беше светлокос, синеок, с хубаво и малко меланхолично лице. Другият, който трепереше под тънкия си шушляк, имаше мургаво, тясно и дълго лице, подвижни хитри очи и припрени движения.

Спряха на няколко крачки от мене и мургавият попита:

— Вие от даляна ли сте?

— Може да се каже — отговорих. — Какво ви трябва?

— Казаха ни, че тук бил археологът Камен Страшимиров. Да сте чували нещо за него?

— Доста често. Камен Страшимиров е пред вас.

Мургавият недоверчиво изгледа изцапаните ми работни дрехи, другият спря на лицето ми пълен с любопитство поглед.

Запознахме се. Светлокосият беше инженер-геолог, спътникът му, който продължаваше да трепери от студ — журналист. Последното обстоятелство веднага развали настроението ми: от една година, откакто направих откритието при Калиакра, журналистите търчаха по петите ми като изгладнели вълци и не ми даваха нито ден спокойствие.

Въздъхнах и ги поканих в стаичката, която рибарите бяха оставили на мое разположение.

След няколко банални приказки, в които инженерът изобщо не отвори уста, Страхил Смилов запита:

— Извинете ме за неосведомеността ми, но кое е по-важно според археологията — гърне със злато или древен надпис?

— Трудно е да се отговори — усмихнах се аз. — В един случай — едното, в друг — другото. Зависи от научните изводи, които могат да се направят въз основа на находката. Ако да речем гърнето със злато ще подскаже на историка неизвестни досега търговски връзки на България и Египет от девети век, а надписът има съдържание „О, пътниче, тук почива Ксенандър, син на Хекатодор, мъж умен, благочестив и от добър род, грабнат от смъртта далеч от неговата съпруга“, то естествено значението на златото ще бъде много по-голямо.

— Може ли да се случи и обратното?

— Много често. Дайте ми например един каменен надпис с договор между одесосци и далечната им прародина Милет и поставете до него пълна делва със златни монети на Сюлейман Великолепни, аз ще се нахвърля на надписа и няма да погледна златото.

В очите на журналиста трепна тържество.

— Тъкмо по повод на един древен надпис сме дошли при вас — каза той. — Бихте ли се съгласили да дойдете с нас и да разчетете текста на надписа, но без да претендирате за предимство при публикуването му?

Условието ми прозвуча неприятно. Имаше нещо прекалено сметкаджийско в него. Насилих се да не покажа раздразнението си и попитах:

— Какъв е този надпис?

— Нямам представа — чистосърдечно призна Смилов и с тези прости думи отведнъж пропъди яда ми. — Надписът е на гръцки, а аз зная само две гръцки букви — алфа и гама. При това втората научих едва преди месец…

Засмях се:

— „Graecum est, non legitur.“

— Моля?

— „По гръцки е, не се чете“ — преведох аз. — Така казвали и пишели средновековните монаси, които не са били „на ти“ с гръцкия език. Впрочем, сега си спомням откъде ми е известно вашето име. Не беше ли свързано то именно със старогръцки текстове?

Той се ухили. Страхил Смилов беше на около тридесет години, спортната му фигура — на не повече от двадесет, а усмивката му сега тръгваше на училище.

— Така е — въздъхна той комично. — Ние, журналистите, пишем най-добре за онова, което най-малко познаваме.

Извадих бутилката сливова, която „тайфата“ пазеше само за специални гости, почерпихме се и разговорът тръгна още по-леко.

— Разкажете ми повече за надписа, който ви доведе при мене.

И Страхил Смилов ми разказа. Това беше дълга и малко фантастична история, в която бяха невъобразимо преплетени сонди, базалт, рибешки опашки, строги заместник-главни редактори, водолази и интересите на неговото списание.

— Така или иначе, извадихме колоната — завърши той. — Извадихме я и оттогава моят приятел Евгени е ням като адвокат, на когото не са изплатили хонорара.

— Пропуснахте да ми кажете само едно: къде намерихте тази колона?

— В морето пред пристанището на Каварна.

— Охо! — възкликнах аз неволно. — При Каварна някога е имало една цветуща гръцка колония, наречена Бизоне. Преди няколко години една подводна археологическа експедиция от варненски леководолази изследва района на пристанището, но, доколкото си спомням, нямаше вашето щастие. Бизоне е един онеправдан от историята град. За него се знае малко или по-скоро — почти нищо. Кой го е основал, кога, какви са големите моменти от неговата история — всичко това е тайна на вековете. Името му е споменато само във връзка с неуспелия поход на Буребиста — царя на даките, към черноморското крайбрежие някъде около средата на първото столетие преди нашата ера, скоро преди градът да загине от земетресение.

— Какво?

Изненадах се. Това кратко „какво“ не беше казано, а изстреляно от Евгени Велинов — може би първата дума, която той произнасяше.

— От земетресение — повторих аз.

— Това е невъзможно.

Раздразних се. Мнозина не причисляват историята към тъй наречените „точни науки“, но някои данни от нея са известни абсолютно точно.

— И все пак това е така — настоях.

— Това е невъзможно — упорито натърти за втори път Велинов. — Вие сте историк и говорите онова, което пише в книгите, а аз съм геолог и ви говоря това, което пише в земята. Вече пет години изследвам тази област. Между Балчик и Калиакра прибрежните земни пластове непрекъснато се свличат, но свличане и земетръс са различни неща. Районът не е земетръсен и нито преди две, нито преди десет хиляди години не е имало унищожителен земетръс. Под това се подписвам и залагам целия си авторитет на геолог.

— В края на краищата тази подробност няма особено значение — примирително рече журналистът, като посегна отново към бутилката.

— Защо? — разпалено възразих аз. — Има неща, които могат да се докажат, и краят на Бизоне е едно от тях. — Разрових се из книгите си и извадих един том. — Да видим най-напред какво казва Страбон. В своята седемнадесеттомна „География“ той ни е оставил подробно описание на целия античен свят около началото на нашата ера… Та ето какво казва Страбон в седмата си книга: „Между Калатис и Аполония се намира Бизоне, по-голямата част от който е унищожена от земетресения“. Виждам, че не разбрахте много от този пасаж. Градът Калатис се е намирал на мястото на днешната Мангалия в Румъния; Аполония е старото име на Созопол. Ако погледнете картата на крайбрежието, ще видите, че мястото на Бизоне, за който Страбон недвусмислено казва, че е разрушен от земетръс, е горе-долу при Каварна.

Евгени Велинов отново бе потънал в разсеяното си съзерцание. То може би ме дразнеше повече, отколкото бъбривостта на журналиста.

— Да обърнем сега и римските географи. — Оставих Страбон и намерих книгата, която ми трябваше. — Ето втория том на Помпоний Мела: „Тук бил градът Бизоне, разрушен от земетръс“. Ясно и категорично, нали? Но да продължим нататък. Плиний Стари, за когото положително сте чували, също споменава тази древна колония. Чета ви от книга четвърта, част единадесета: „Имало там и град Бизоне, погълнат от земята, сега на това място се намира Дионисополис, по-рано наричан Крунон“. Трябва веднага да ви предупредя, че тук Плиний е допуснал грешка. Бизоне не се е намирал на мястото на Дионисополис. Както вече ви казах, Дионисополис, Крунон или Круни, както го наричат други автори, още лежи някъде под днешния Балчик. Това, доколкото си спомням, беше изрично указано от Флавий Ариан. — Отново се зарових в книгите. — Да, имал съм право. Слушайте какво казва Ариан в неговия Периплус: „От Карийското пристанище — то се е намирало при нос Шабла — до Тетрасиада има сто и двадесет стадии. Оттук до Бизоне, пусто място, има шестдесет стадии; от Бизоне до Дионисополис — осемдесет стадии“. Схващате ли, приятели? Щом като осемдесет стадии делят Бизоне от Дионисополис, ясно е, че Плиний погрешно ги е отъждествявал. И друго нещо. Една стадия има кръгло 178 метра. Осемдесет стадии са около четиринадесет километра и половина, колкото е разстоянието по въздушна линия от Балчик до Каварна.

Смилов се опита да каже нещо, но аз го изпреварих:

— Е, сега ще се съгласите ли с мене, Велинов, че точно на това място е имало град Бизоне и че той е бил разрушен от земетръс?

Инженерът не отговори, но затова пък с двойно по-голяма охота се обади журналистът:

— Всичко това е великолепно, другарю Страшимиров. Но онова, което ни прочетохте от старите летописи, не ви ли изкушава да дойдете с нас до Каварна? Кой знае, може би колоната ще разкаже неща, за които дори и моите колеги Страбон, Плиний Стари и… — той не можа да си припомни останалите имена — … както там се казваха, не са чували.

Засмях се. Този човек имаше такъв странен начин на говорене, че просто беше невъзможно едновременно и да го слушаш, и да останеш сериозен.

— Не ме увещавайте, ще дойда. Това го бях решил още в момента, когато споменахте за колоната.

Тогава не подозирах, че отивам към най-голямото приключение в моя живот.