Гордън Диксън
Генетичният генерал (7)

КОМАНДИР НА ОТРЯД — II

Името на командира на отряд Грим бе опорочено.

Трети отряд, или по-точно тази част от него, която напускаше улиците на градчето, дори не правеше опит да скрие мнението си за Донал. Може би ако им беше показал, че чувства тяхната оценка, те биха я изразили още по-ясно. Но той беше абсолютно безразличен за мнението им и това ги караше да сдържат презрението си. Въпреки това сто и петдесет човека, дошли до града в пълно бойно снаряжение и с най-голяма предпазливост напълно споделяха мнението и оценката за новия командир на другите триста, преминали разстоянието много по-бързо и по-леко. Оценката беше възможно най-ниската.

Защото има само едно нещо, което ветераните мразят повече от това да киснат по гарнизоните. И това нещо е напразно да се потят по време на операция. Та нали всички казваха, че ще бъде неделна разходка! И наистина се оказа така, но не и за хората, които имаха нещастието да бъдат командвани от неопитния дорсаец на име Донал Грим. Хората му бяха много недоволни. Привечер, когато лъчите на залязващото слънце едва пробиваха клоните на тукашния внук на земната хвойна, засадена по време на колонизацията на планетата, дойде пратеник на Хюго Килиън. Комендантът беше оборудвал командния си пункт близо до напуснатия град. Пратеникът намери Донал да разглежда картата на местността, седнал вър-ху един пън.

— Известие от Щаба — каза пратеникът и седна на пъна до картата.

— Станете — спокойно каза Донал.

Пратеникът стана.

— Какво е известието?

— Заповед: Втори и Трети отряд да останат по местата си до утре — издекламира войникът на висок глас.

— Заповедта е приета — каза Донал и отпрати вестоносеца, който се обърна и забърза нататък.

Останал сам, Донал продължи да изучава картата, докато дневната светлина позволяваше това. Когато съвсем се стъмни, той я бутна настрана, извади от джоба си малка свирка и извика най-близкия старши командир на група.

Само след миг на фона на слабо осветеното небе се показа висока кльощава фигура.

— Мърфи, сър. Викахте ли ме?

— Да — отвърна Донал. — Разставихте ли часови?

— Да, сър — без ентусиазъм отговори Мърфи.

— О’кей. През цялото време да внимават. А сега, Мърфи…

— Да, сър?

— Кой в отряда най-добре усеща миризмите и ги разпознава?

— Миризмите ли, сър?

Донал чакаше отговор. Най-после Мърфи започна бавно и замислено да говори:

— Най-вероятно Лий, сър. Той е израснал в мините. А за там просто е необходимо доброто обоняние. Тези рудници на Коби, командире…

— Зная за какво говорите, Мърфи — сухо отговори Донал. — Изпратете при мен Лий.

Мърфи извади своята свирка и извика старшия командир на Трета група.

— Той в лагера ли е? — попита Донал, след като почака известно време. — Бях дал заповед никой да не излиза извън охранявания район и всички да са в периметър, където се чува свирката ми.

— Тук е, сър. Сега ще дойде. Той знае заповедта не по-лошо от мен. Тези свирки почти не се различават една от друга и трябва практика, за да се научи човек да ги разпознава, сър.

— Командир на група, ще ви бъда признателен, ако за в бъдеще не ми разяснявате неща, които и без това знам.

— Да, сър — покорно отвърна Мърфи.

— Какво има, Мърфи? — чу се гласът на Лий.

— Аз ви викам — заговори Донал, преди командирът на Първа група да успее да си отвори устата. — Мърфи мисли, че вие добре различавате миризми.

— Много добре — отвърна Лий.

— Сър.

— Много добре, сър.

— О’кей. Погледнете картата. И двамата. По-бързо. Ще ви светна — и той запали малък фенер, като го прикриваше с ръка. Картата бе разгъната върху пъна. — На три километра от тук. Знаете ли какво има там?

— Долина. Не е голяма — каза Мърфи. — Нашите постове са встрани от нея.

— Отиваме там — заяви Донал.

Стана и загаси фенера.

— Ние… ние ли, сър? — това беше гласът на Лий.

— Ние тримата. Да тръгваме — и той внимателно тръгна напред в тъмнината.

Докато вървяха през гората Донал с удоволствие отбеляза, че командирите на групи се движат също като него безшумно и внимателно. Бавно и с ослушване преминаха половината разстояние. Чувстваха, че теренът се издига.

— Пълзешком напред! — тихо и спокойно заповяда Донал.

Внимателно легнаха и започнаха трудното изкачване, което им отне повече от половин час. Най-после лежаха един до друг на върха на хълма. Гледаха тъмната долина пред тях. Донал докосна рамото на Лий и когато бившият миньор се обърна към него, той докосна с палец носа си, посочи долината и вдиша дълбоко. Лий се обърна с лице към долината и в продължение на няколко минути лежа без видимо да прави нещо. После отново се обърна към Донал и кимна. Командирът на отряда направи знак да се изтеглят.

Донал нищо не попита, а командирите на групи не проговориха, докато не стигнаха безопасната територия на лагера. Чак тогава Донал се обърна към Лий:

— Какво почувствахте, командир Лий?

Миньорът се колебаеше. Когато най-сетне отговори, в гласа му звучеше учудване и удивление:

— Не зная, сър. Според мен мирише на нещо кисело. Не мога да си спомня такава миризма.

— Това ли е всичко, което можете да кажете? „Нещо кисело“?

— Не зная, сър — повтори Лий. — Обонянието ми е отлично, командире, наистина отлично. — Гласът му звучеше войнствено. — Но досега не съм се сблъсквал с подобна миризма. Щях да си я спомня.

— Някой от вас бил ли е досега на тази планета?

— Не — отговори Лий.

— Не, сър — отзова се и Мърфи.

— Ясно — заключи Донал.

Приближиха се до същия пън, откъдето тръгнаха преди три часа.

— Това е всичко. Благодаря ви, господа командири!

След като остана сам, Донал се зае да изучава картата. Известно време стоя замислен, след това извика Мърфи и го уведоми, че отива в командния пункт.

Командният пункт бе разположен в затъмнено помещение. Вътре спеше някакъв ординарец. До осветената карта седеше Скуак.

— Къде е комендантът? — попита Донал на влизане.

— Отиде да спи още преди три часа — отвърна Скуак. — Работа ли имате с него? Той ме остави да дежуря.

— Къде спи?

— На десет метра оттук, в храсталака. Какво има? Сега ли ще го будите?

— Може да се е събудил — каза Донал и излезе.

Внимателно тръгна в направлението, което му посочи Скуак. Между две дървета забеляза да виси походен хамак. Под завивката смътно се очертаваше нечия фигура. Но когато Донал се протегна и хвана рамото на спящия се оказа, че това е празен костюм. От изненада дъхът му секна. Обърна се внимателно и тръгна към града. Когато подмина командния пункт, от тъмнината се появи часови и го спря.

— Извинете, сър, има заповед на коменданта, според която се забранява влизането в града. Дори и за него. Има капани.

— Благодаря — отвърна Донал.

Обърна се и се скри в тъмното. Но след няколко метра се обърна отново, внимателно пропълзя покрай постовете и се приближи до сградите на градчето. Малката, но много ярка луна, която жителите на Хармония наричаха Око Божие, току що бе изгряла и навсякъде се появиха сребристи и черни сенки. Като се прикриваше в тъмните места, Донал започна внимателно да претърсва Веракъмтухелп — къща след къща и здание след здание.

Това се оказа бавна и уморителна работа, още повече, че всичко трябваше да се извърши в абсолютна тишина. След около четири часа намери това, което търсеше.

Луната щедро осветяваше малко кръгла сграда без покрив, в центъра на което стоеше Хюго Килиън. Изглеждаше доста внушително, облечен с маскировъчния костюм. А до него, почти в обятията му, бе застанала Анеа — избраницата от Кълтис. Зад тях се виждаше малка летяща платформа. Около нея се стелеше мъглива светлина, предизвикана от устройството за поляризиране, което е осигурило незабележимото й появяване.

— Любима моя — говореше Хюго.

Гласът му беше толкова тих, че Донал, скрит в сянката на полуразрушената стена, едва го чуваше.

— Любима моя, трябва да ми повярвате! Само заедно бихме могли да го спрем, но трябва да ми разрешите да се намеся. Неговата власт е огромна…

— Зная, зная — прекъсна го тя и закърши ръце. — Но всеки един ден изчакване увеличава опасността за нас, Хюго. Бедният Хюго! — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Аз ви забърках в тази каша…

— Да сте ме забъркали? Мен? — Той се опита да я притисне до себе си. — Аз тръгнах по този път с отворени очи. Заради вас…

— Моментът не е подходящ — леко го отблъсна Анеа. — Освен това вие започнахте тази игра заради Кълтис, а не заради мен. Работата изобщо не опира до мен — разгорещи се тя. — Той няма да получи властта над моята планета.

— Да, да, заради Кълтис, разбира се — побърза да се съгласи Хюго. — Но за мен Кълтис — това сте вие, Анеа. Вие сте всичко, което обичам на Екзотика. Нима не разбирате, че засега няма нищо конкретно, че всичко е основано само на голи подозрения? Според вас той действа против Сейън. Но това не означава, че действа против Кълтис като цяло.

— Какво да правя? — завайка се избраницата. — Не мога да му се противопоставя с неговите методи. Не мога да извъртам, да лъжа и да изпращам шпиони. На всичко отгоре договорът ми е у него. Наистина не мога да върша тези неща. Ето какво означава да си избраница. Аз съм пленница на собственият си мозък, на собственото си тяло… — Тя сви юмрук и рязко се обърна към коменданта. — Когато за първи път говорих с вас преди два месеца вие казахте, че това е очевидно.

— Сгреших — отвърна Хюго спокойно. — Вниманието ми е било привлечено от нещо, но не съм бил прав. Аз също имам принципи, скъпа Анеа. Може и да не са на нивото на вашата психологическа блокада, но аз също имам понятие от чест и правда.

— Зная, Хюго, зная — тя искрено се разкайваше. — Но аз съм отчаяна! Не знам какво да правя!

— Ако беше предприел нещо лично против вас…

— Против мен? Няма да посмее. Аз съм избраница. Това би било чиста глупост — добави Анеа. Донал се изненада от здравия смисъл в думите й. — Нищо не би спечелил от подобна стъпка. Само ще разтревожи Кълтис.

— Не знам — Хюго се намръщи. — Той е мъж. Като си помисля само…

— О, Хюго! — Тя внезапно се засмя като ученичка. — Не бъдете смешен.

— Смешен ли?

— Не исках да ви обидя, Хюго. Престанете да гледате като слон, ужилен от пчела по хобота. Няма смисъл да говорим за това. Той е твърде пресметлив, за да… — тя отново се изсмя. — Не, не. Трябва да се борите с разума му, не със сърцето му.

— А за моето сърце вълнувате ли се? — попита комендантът. Гласът му звучеше глухо.

Анеа съсредоточено изучаваше почвата под краката си.

— Хюго, вие ми харесвате… Но не разбирате. Да си избраница — това е… това е… символ!

— Искате да кажете, че не можете.

— Не, не това — тя му хвърли бърз поглед. — Моята блокада не обхваща любовта, Хюго. Обаче ако съм въвлечена в нещо, което макар и малко касае Кълтис, аз не мога… Разбирате ли?

— Разбирам, че съм войник — отговори той. — И никога не знам дали за мен ще има „утре“.

— Да, знам. Изпращат ви с толкова опасни задачи.

— Скъпа моя Анеа — бързо каза Хюго. — Колко малко знаете за това какво е да си войник! Аз съм избрал професията си доброволно.

— Доброволно? — тя го изгледа изпитателно.

— За да предизвиквам опасностите, за да търся път към самоутвърждаването — уверено заяви той. — За да си създам име и сред звездите да знаят, че съм достоен за избраницата от Кълтис.

— О, Хюго! — ентусиазирано възкликна тя. — Само ако успеете! Ако можете да се прославите! Тогава бихме го победили.

Той я погледна толкова обезкуражен, че Донал едва не се разсмя в скривалището си.

— Нима винаги ще говорите за политика? — възкликна той.

Донал се обърна да си ходи. Нямаше смисъл да продължава да ги слуша. Отдалечи се тихо на безопасно разстояние, след което тръгна по-бързо, без да пази тишина. Кратката нощ на северния континент на Хармония вече отстъпваше място на зората. Донал се добра до лагера на отряда си. Един от часовите се опита да го спре:

— Стой! Стой и кажи… сър!

— Тръгвай с мен! — заповяда Донал. — къде е разположена Трета група?

— Оттук, сър — часовият тръгна отпред да показва пътя.

Когато стигнаха, Донал извади свирката и извика Лий.

— Какво? — чу се сънен глас отблизо. От хамака се свлече бившият миньор. — Кой дявол… сър?

Донал го хвана с две ръце за главата и го обърна към вражеската територия. Оттам подухваше лек утринен ветрец.

— Душете! — заповяда той.

Лий премигна, сподави една прозявка и пое дълбоко дъх. Ноздрите му се разшириха и затрептяха. Изведнъж цялата му сънливост излетя.

— Същата миризма, сър — каза той, като се обърна към Донал. — Само че е по-силна.

— О’кей — Донал се обърна към часовия. — Предайте заповедта ми на старшите командири на Първа и Втора група. Да разставят хората си по дърветата, и то достатъчно високо, за да не може никой да задреме.

— На дърветата ли, сър?

— Действайте! След десет минути всички трябва да са на петнадесет метра над земята с цялото снаряжение.

Часовоят се обърна, за да отиде да изпълни заповедта, а Донал добави:

— Ако успеете, изтичайте до командния пункт и им предайте същото. Ако нямате време, качвайте се на някое дърво. Ясно?

— Да, сър.

— Изпълнявайте!

Донал се зае да буди войниците от Трета група и да ги праща на дърветата. Не успяха да се справят за десет минути. Минаха не по-малко от двадесет, докато всички се оказаха сред клоните. Независимо от здравия сън, една група дорсайски школници би се справила четири пъти по-бързо. Въпреки всичко успяха да се качат навреме, помисли си Донал, докато се наместваше върху един клон. А това е най-важното.

За разлика от другите, Донал не спря на петнадесет метра от земята. Докато будеше войниците, той забеляза кое е най-високо дърво около лагера. Качи се точно на него и сега можеше да оглежда околността. Прикри очите си с ръка, защото изгряващото слънце блестеше срещу него, и се зае да разглежда територията.

— И какво да правим сега? — дочу се нечий обиден глас.

Донал свали ръка от очите си, наклони глава и без да повишава глас, но така, че да го чуят всички, каза:

— Старши командир на група Лий, длъжен сте да застреляте всеки, който си отвори устата без мое или ваше разрешение. Това е заповед.

Вдигна отново ръка, за да си заслони очите, и се зае да разглежда местността.

Тайната на наблюдението е в търпението. Нищо не виждаше, но продължи да седи и да се взира. Не гледаше нищо конкретно, а се стараеше да обхване цялостния пейзаж. След няколко дълги минути улови с края на окото си едва забележимо движение. Не се опита да го открие отново, а продължи да съзерцава цялата територия. Постепенно, сякаш гледаше ужасен фантастичен филм, Донал се убеди, че вижда хора. Много хора, които притичват от укритие до укритие и се приближават към лагера.

Той отново се наведе сред клоните.

— Да не се стреля, преди да дам сигнал със свирката. Стойте спокойно и не разговаряйте.

Чу как през клоните премина нещо като вятър — заповедта му се предаваше до всички войници от Трета група. Искаше му се да вярва, че ще стигне и до другите две.

Малките фигури продължаваха да се приближават. Докато ги гледаше тайно иззад листата Донал забеляза малък черен кръст, пришит към десния ръкав на куртката на всеки. Това не бяха наемници. Това бяха местните елитни войски на Обединената Ортодоксална Църква — прекрасни войници и в с-ъ-що-то време диви фанатици.

В този момент атакуващите се изправиха в цял ръст, нададоха диви крясъци и вопли и целият този шум се смеси с изстрелите от пружинните пушки, разкъсвайки въздуха, дървета и човешка плът.

Вълната на нападащите не идваше към дърветата, където бяха скрити хората на Донал. Но фанатиците атакуваха лагера на техните другари — наемници. Донал сдържаше войниците си до последно и дори няколко секунди повече, след това притисна свирката до устните си и духна силно — сигналът се чу в целия лагер.

Хората му откриха яростен огън от дърветата.

След няколко мига на земята започна диво мятане във всички посоки. Много е трудно да се определи откъде се води стрелба с пружинно оръжие. Около пет минути ортодоксалните войни се заблуждаваха, че по тях стрелят от подземно укритие. Безжалостно убиваха всеки изпречил се пред тях наемник. Но твърде късно осъзнаха грешката си. По техните оредели редици се сипеше огъня на сто петдесет и една пружинни пушки. Въпреки че по дорсайските стандарти нямаше изкусни стрелци с изключение на един, все пак нивото бе задоволително за изпълнение на задачата. Сражението бе приключено, преди да са изтекли четиридесет минути, откакто Донал започна да буди войниците.

Трета група слезе на земята. Един от първите, който стъпи долу, войник на име Кенъбек, спокойно опря приклад в рамото си и разкъса гърлото на един фанатик, който се гърчеше наблизо.

— Достатъчно! — изкомандва Донал. Гласът му се чуваше навсякъде. — Наемникът ненавижда безсмислените убий-ства. Неговата работа не е да убива хора, а да печели сражения.

Нямаше повече изстрели. Този факт говореше за рязко промененото мнение на личния състав на Трети отряд за своя нов командир на име Грим.

По заповед на Донал бяха отделени ранените от двете страни. На тежко ранените бе оказана незабавна помощ. Вой-ните-ортодоксали бяха избити до крак. Но загубите не се ограни-чаваха само в едната страна. Бяха атакувани триста човека в лагера. Три четвърти от тях, включително и командирът на отряд Скуак, бяха убити.

— Пригответе се за оттегляне! — заповяда Донал.

В този момент човекът пред него обърна глава и се загледа зад рамото му. Донал също се завъртя. От града с пистолет в ръка излизаше комендантът Хюго Килиън. Мълчаливо, без да мърдат, оцелелите войници от трите отряда следяха приближаването му. Той ги огледа и погледът му спря на Донал. Ускори крачка и спря близо до младият дорсаец.

— Е, командире, докладвайте какво се случи!

Донал не му отговори. Вдигна ръка и посочи към Хюго.

— Войници — обърна се той към двама наемници, застанали до коменданта, — арестувайте този човек. Заповядвам ви да го държите под арест до незабавния военнополеви съд в съответствие с параграф 4 на Кодексът на Наемника.