Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Demolition Man, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Найденов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- egesihora (2014)
Издание:
Ричард Осбърн. Разрушител
Американска. Първо издание
ИК „Карива ООД“, Варна, 1994
Редактор: Слав Караславов
ISBN: 954-425-018-2
История
- — Добавяне
4
Престъпността и насилието продължиха да бъдат една развиваща се индустрия и през останалата част от двадесетия век и началните години на двадесет и първия. С огромното разпространение на жестоки злодеяния продължи непрекъснато да се развива и прилагането на крионаказанията — една също бързо развиваща се индустрия. В резултат калифорнийският криозатвор Х23-1, мястото, където Джон Спартан беше замразен през 1996 година, до 2032 година беше увеличил размерите си три пъти в сравнение с първоначалните.
Едно нещо не беше се променило; Смитърс все още беше директор на комплекса. Неговата блестяща кариера в системата на затворите бе нещо позакъсала през второто десетилетие на новия век и блестящото бъдеще, което му беше предсказвано през всичките онези изминали години, никога не дойде.
Сега той беше сивокос възрастен човек, абсолютен владетел на своето тихо, студено царство, но бе огорчен от съдбата си и обиден от успехите на другите, назначени през главата му на много по-важни постове от неговия, назначения, за които той сам се смяташе най-подходящ, но не станали поради некадърността и глупостта на началниците му.
По природа, възпитание и кариера Смитърс беше технократ от кариерата и изпълняваше задълженията си до последната буква от правилниците до степен, където това губеше всякакъв смисъл.
И когато рано сутринта на един понеделник неговият компюфон иззвъня, той знаеше кой звъни и защо. Като лоялен държавен служител предварително бе извадил и подредил цялата информация.
Свръхплоският екран на монитора блесна и оживя, показвайки главата и раменете на лейтенант Ленина Хъксли, служителка на САПУ — агенцията за мега поддръжка на реда, известна под името „Сананджелиско полицейско управление“.
— Нежни поздрави, господин директоре Уилям Смитърс! — каза тя.
„Пак същото“ — помисли си Смитърс. От тридесет и шест години изтърпяваше тази процедура, винаги в понеделник.
— Да — каза Смитърс, — здравейте, лейтенант Ленина Хъксли.
Разбира се, Смитърс не докладваше на лейтенант Хъксли от тридесет и шест години. Привлекателната млада жена едва бе прехвърлила двайсетте, но нейният вид на екрана нямаше значение — той не можеше да понася отношението.
Хъксли имаше смолисточерни коси, подстригани като на паж, които опираха в нежните рамене. Кожата й беше чиста и гладка, а черните бадемови очи бяха раздалечени и гледаха весело от монитора.
Имаше някаква палавост в устните й, нещо, което внушаваше впечатлението, че тя няма авторитет. Обаче това беше от онези неща, които никой не иска да показва в храбрия нов свят.
Лейтенант Ленина Хъксли се обаждаше на директора Смитърс от нейния капковиден полицейски автомобил, който се плъзгаше по абсолютно чистите улици на града. Всяка сграда, край която минаваше тя, беше добре ремонтирана и всеки сантиметър от тротоара беше чисто преметен. Край нея минаваха и други коли без всякакви вредни газове, шофьорите спазваха безупречно всички точки от правилника за движение и никой дори не се осмеляваше да превиши ограниченията в скоростта.
— Тъй като е чудесна понеделнишка сутрин — каза Хъксли — и моите служебни задължения го изискват, независимо от това… — Ленина погледна в огледалото в колата и заоправя косата си е двете ръце. Колите на бъдещето не се нуждаеха от нещо толкова примитивно като волан. Ако искате, можете да използвате и волан ако ви липсва чувството, че управлявате, но много малко хора се безпокояха от това. — … искам да попитам за последните данни относно населението на затвора.
Доволна от външния си вид, тя отмести поглед от огледалото:
— Скуката продължава ли, господин директоре?
Смитърс погледна сардонично към изображението на компюфона, крачейки из безмълвното си царство.
— Вашият сериозен разпит е толкова забавен, колкото и безсмислен, лейтенант — каза той, говорейки направо към компюфона в ръцете си.
— Така ли? — попита Ленина Хъксли.
— Вие знаете, че е така — отсече Смитърс. — Затворниците са ледени кубове. Те не могат да се движат. Нямат мисли, нямат чувства. Техните престъпни наклонности се препрограмират, докато спят. Процесът на преобразуване е бавен и еднотонен. Но защо, лейтенант, скуката май е постоянна.
Ленина Хъксли се намръщи.
— Намирам тази липса на стимули наистина разочароваща. Като офицер от нашата агенция за опазване на реда ми се струва, че животът ни би трябвало да бъде поне мъничко по-интересен. Не мислите ли, господин директоре?
Смитърс подозрително се взря в младата жена:
— Ще се опитам да не мисля така, лейтенант! — каза той. Ако зависеше от него, щеше да забрани мисленето. В края на краищата, всичко можеше да стане.
— Наистина ли, господин директоре?
— Да, така е — каза възрастният мъж. — Вие, разбира се, сте млада и можете да мислите всичко, каквото си пожелаете. Вече не се случват разни работи. Ние се погрижихме за това. — Той погледна пещерната вътрешност на затвора и хилядите контейнери с криогенно съхранявани престъпници. — Всичко върви добре. Така, както е предвидено. Без изненади. Без престъпления.
„А това е толкова скучно“ — помисли Хъксли.
— Ще трябва да ви се обадя по фиброоптичния телефон след сутрешното заслушване за безусловно освобождаване, лейтенант. — Той се мъчеше да изглежда зает. — Желая ви успешен ден и бъдете здрава.
Образът му изчезна от екрана в блясъка на разряда.
— Подобно — измърмори Ленина Хъксли.
Директорът Смитърс отиде до входа на охранявания район и сложи обратната страна на ръката си върху екрана на стената. Почти мигновено един женски глас му проговори, елин глас, толкова добре поставен да звучи гладко и весело, но без всякакви чувства, че можеше да излича само от компютър.
— Кодът приет — каза машината. — Моля за потвърждение с ретината.
Смитърс се наведе и сложи лявото си око срещу дупчицата, издълбана в стената до скенера за ръка. Един червен лазерен лъч мина през директорското око, разчитайки разположението на цветовете и качеството на ретината му, една индивидуална черта на човека, по-сигурна от пръстовите отпечатъци. Сканирането на ретината не може да се фалшифицира, имитира или дублира. Устройството беше така замислено, че да бъде „дуракоустойчиво“.
Лазерът сравни окото със серия кодове, въведени в охранителния компютър. След проверката вратата безшумно се отвори: бе една секция от стената, която се плъзгаше настрана.
— Благодаря ви и всичко хубаво, господин директоре Уилям Смитърс — каза компютърният глас.
Двама пазачи стояха до един криозатворник в полусъзнание, завързан в лъскава и неудобна инвалидна количка. Седалката беше направена от блестящ титан, но конструкцията й изглеждаше особено архаична, едно връщане далеч назад към деветнадесетия век, когато затворниците са били ограничавани с подобни устройства.
Смитърс се тръшна зад бюрото си и хвърли компюфона на него. Зае се незабавно с изслушванията за условно освобождаване. Малко след замразяването на Джон Спартан калифорнийската комисия за коригиране на поведението КККП се зае да изработи основните положения относно затворниците, подложени на крионаказание. Тъй като Конституцията на САЩ все още беше суспендирана, КККП се зае да изработи твърде просто правило за поведение: няма условно освобождаване. Никога. За никого.
Обаче на директора Смитърс се падаше усилието да обясни това на набързо размразените затворници. Това бе голямо губене на време, но Смитърс имаше сума време на разположение.
Докато замаяният затворник се опитваше да се съсредоточи и разбере какво става около него, Смитърс четеше от своя компюфон.
— Преди двадесет и девет години системата за условно освобождаване във вида, в който вие я познавате, беше призната за остаряла.
— Ъ? — попита затворникът.
— Федералният устав 537–29 изисква ние да изпълним формалностите по заслушването на всички затворници, осъдени преди отменянето на закона за условното освобождаване.
— Кой?
— Компанията „Кокто — поведенчески инженеринг“, или П.И., ще продължи рехабилитацията чрез промяна на вашето поведение по пътя на синаптично внушение по време на криогенно предизвикан сън — каза Смитърс. — Вашето изслушване завърши.
— Ъ? — Затворникът правеше плахи опити да стане от стола си. Пазачите можеха да го спрат с един пръст.
— Вие ще се върнете във вашата криокилия незабавно. — Смитърс погледна надолу към компюфона. — Разбрахте ли какво ви казах току-що, господин… Хоръс Бейтмън?
С полуотворени очи Хоръс Бейтмън се опита да намери необходимите думи за отговор. Той не искаше да се връща към спането. Би направил всичко, за да го избегне. Да отиде в обикновена килия — ще отиде веднага, ако може да убеди закона, че неговите беззаконни, рецидивистки дни са минало.
Смитърс не искаше и да чуе за това. Барабанеше с пръсти по бюрото, докато чакаше отговора на Бейтмън. Но безпомощният човек все още търсеше точните думи, за да помоли и призове за милост.
— Стража! — каза Смитърс. — Накарайте го да кимне с глава, моля.
Единият от пазачите сграби в шепата си студените, потни коси на затворника и поклати главата му.
— Благодаря, господин Бейтмън. Ще се видим след шест години. — Той не направи опит да потисне прозявката или да скрие скуката си. — Следващият, моля.
Двама медицински техници — медтех на затворнически жаргон — издърпаха един затворник от контейнера му и го натовариха още в безсъзнание на една от количките. В него имаше нещо познато, нещо от отдавна мъртвите времена. Затворникът имаше развито мускулесто тяло, черна кожа и руса коса…
Лейтенант Ленина Хъксли реши тя да кара. Натисна един бутон на таблото на полицейския автомобил, воланът изскочи от кутията и се заключи на мястото си. Тя пъхна полицейската си значка в компютъра на таблото.
— Хъксли — каза тя. — Ленина. Кодиране за поставяне на задачи.
Същият безметежно тревожен глас, който пусна директора Смитърс след проверка на самоличността му, отговори и на нея. — В момента не е необходимо полицейско присъствие в града. Обадете се в участъка си. Добро утро, лейтенант Хъксли.
Ленина тихо простена. Скучно.
— О-ох — каза тя на глас. — Колко интересно.
Обаче компютърният глас не изчезна.
— Откривам забележимо равнище на стрес в гласа ви. Желаете ли да ви предпиша храноцевтични средства за повишаване на настроението?
— Не! — отсече Ленина Хъксли. — Ти какво, да не си ми майка? — Ленина се опита незабавно да успокои гласа си. Човек може да си причини истински неприятности, ако дразни компютъра. Змийче… — Искам да кажа не. Обаче благодаря за грижата — тя завъртя очи и зачака да види дали ще има мърморене. Обаче словесното не почваше. — Е, добре — каза тя. — Докладвай ме. Очертаваше се още един интересен ден в рая. Или поне тя си мислеше така.