Нанси Олни
Загадката на пещерата (6)

През едно малко прозорче на склада Кейт погледна навън към тъмната уличка. Виждаха се няколко къщи без прозорци и съвсем пусти. На стената на една от къщите имаше избелял плакат от корида. Небето бавно започна да просветлява.

Загрижена, Кейт наблюдаваше вратата. Дали ще може да я отвори? Тя се наведе и издърпа ръчката. Тежката врата бавно се вдигна нагоре.

Кейт дълбоко вдъхна свежия хладен въздух. Нещо в главата й започна да шуми и изведнъж й се зави свят. Трябваше да се опре на стената, за да не се строполи.

Едва сега почувства колко е гладна и уморена. Хоризонтът вече бе светъл. Трябваше да се махне оттук, преди мъжете да са се върнали. Тежките ботуши, които й проправиха пътя към свободата, сега бяха като оловни блокове на краката й и затрудняваха всяка нейна стъпка.

Местността бе съвършено пуста и изоставена.

Едно изпосталяло куче й пресече пътя и избяга, когато я видя, че идва. Някъде се чуваше да пее петел, а в клоните на дърветата зачуруликаха първите птички. Беше един безутешен град, накъдето и да погледнеше Кейт. Планинският пейзаж, който я заобикаляше, й се стори познат, но все пак тя не можеше да си спомни дали е идвала вече тук.

Кейт тръгна към центъра на града. Видя едно момче, което буташе малка количка с клони. Ускори крачките си.

— Хей! — извика тя. — Можете ли да ми помогнете. Къде се намирам?

Тя прочете истински ужас в черните му очи. Изглежда, не я разбираше. То бързо се обърна, препъна се в своята количка и избяга.

— За бога… — Учудена, Кейт стоеше на средата на улицата и го следеше със застинал поглед.

Все още объркана от странното поведение на момчето, тя продължи пътя си. От време на време хвърляше по един поглед назад, за да бъде по-сигурна, че в склада все още нищо не се е променило.

В този миг се уплаши от бръмченето на двигател. Отслабналото й тяло не бе подготвено за нещо подобно.

Една синя кола зави зад нея на ъгъла. Тя се затича, отчаяно се огледа към една странична улица, забеляза някаква врата и се опита да се вмъкне в нея.

Всичко й се струваше като някакъв ужасен сън. Но тя не тичаше достатъчно бързо. Синята кола постепенно я настигаше.

Пробожданията в тялото я накараха да тръгне по-бавно. Колата се приближи, но Кейт се страхуваше да погледне.

Как би могла да си въобрази, че ще избяга от мъжете? Миг по-късно колата спря до нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика един глас от колата. — Принцесо, изглеждаш ужасно.

Кейт потрепваше, останала без дъх от тичането, главата й бучеше, сърцето биеше в ушите.

— Бил! — задъха се тя, невярваща на очите си. — Ти какво правиш тук? Къде се намирам въобще?

— Къде си? Та нима не знаеш? Ти си в Аламедос, скъпа. Аламедос се намира в Мексико, ако все пак си забравила. Ако не те познавах по-добре, щях да се закълна, че си била на нощна пиянска оргия.

— Как бих искала да е точно това! — Тя си пое въздух. — Бил, случи се нещо много лошо. Не зная откъде да започна.

— Е, хайде, едно по едно, принцесо! — каза той и заобиколи колата, като се приближи към нея. — Имаш вид, сякаш всеки миг ще припаднеш. — Той покровителствено сложи ръка върху раменете й. — Готова си май да се разплачеш. Хайде ела, качи се, ще те заведа у дома, там можеш да ми разкажеш всичко.

Кейт се качи замаяна в колата и изтощено се свлече на меката кожена седалка.

— Не, Бил, най-напред трябва да отида в полицията. След това мога да си почина. Те трябва да знаят всичко, разбираш ли? Те могат да дойдат с мен до склада…

Тя помисли, че колата забуксува.

— Какво имаш предвид, какъв склад? Според мен няма никакъв смисъл. Как мислиш, не е ли по-добре да започнеш отначало. По-късно ще решим какво трябва да се направи.

„Вероятно моята история изглежда много глупава“ — помисли си Кейт, но започна да разказва.

Остин мълчаливо караше. Той гледаше единствено в пътя и Кейт остана с впечатлението, че не следи разказа й особено внимателно. Ръцете му нервно въртяха волана.

През това време бяха стигнали съвсем близо до неговата къща. Остин зави по улицата, оградена с палми.

— Казах, че най-напред бих искала да отида в полицията, Бил. — Гласът на Кейт звучеше раздразнено. — Вече съвсем не съм уморена, наистина.

— Е, хайде, хайде! — успокои я той. — За теб това е било една изтощителна нощ. Никъде няма да ходим, преди да си хапнала нещо топло.

Той спря пред къщата, която изглеждаше много мрачна. Кейт си помисли, че за това е виновен ранният час или нейното потиснато настроение. Щорите бяха спуснати, а зад тях, изглежда, нищо не се движеше.

— Ето че пристигнахме — каза Бил бодро. — Веднага ще се почувстваш по-добре, повярвай ми. — Помогна й да слезе и я поведе по стълбите нагоре. — Впрочем — осведоми се той — знае ли някой къде се намираш?

Кейт сложи ръка пред устата си и се прозя.

— Казах на леля Сю, че ще изляза.

— Че ще отидеш в колибата?

— Не. Това не. Но ако не се върна, Марио ще им каже къде съм отишла. Той беше с мен.

Остин й отвори вратата и когато влязоха в тъмната къща, я лъхна влажен, хладен въздух. Кейт потръпна. Къщата беше празна и миришеше на мухъл.

Бил я заведе в кухнята.

— Тук ще се чувстваш удобно. Както виждаш, премествам се. Трябва само да взема още някои неща. — В стоманеносивите му очи припламна лека искрица на радост.

— Какво? Въобще не можех и да си представя, че имаш желание да се местиш.

— Е, стана много неочаквано. — Бил се усмихна. — В моя бранш човек трябва да е готов за такива неща. Седни! Трябва да има нещо за ядене. Бъди спокойна. Веднага ще се върна.

Кейт гледаше след него и се питаше докога ще продължи тази налудничава игра.

Тя седеше край голямата маса в средата на кухнята и нервно забарабани с пръсти върху нея. Болезнено я занимаваше мисълта, която същевременно й вдъхваше и страх.

Джеф или Бил? Бил или Джеф? Всеки от двамата бе насочил съмнението към другия. Дали пък не работят заедно?

Но тя не намери никаква връзка. Дори не знаеше какво криеха, още по-малко — защо седеше в една къща в Аламедос и се страхуваше от смъртта.

И в този момент изведнъж разбра. Погледът й се спря в един ъгъл на ниската полица на другия край на кухнята. Едно присмехулно синьо личице й се хилеше, сякаш искаше да й се подиграе за голямата глупост.

Дали не я лъжеха очите й? Може би беше от удара по главата? Внимателно, почти уплашена тя бутна стола си назад и с вдървени стъпки се приближи до малката кукличка, която като че ли й се надсмиваше. Протегна треперещата си ръка, за да я докосне. Пръстите й обгърнаха главата на кукличката.

— Чудех се кога ще я откриеш? — чу тя един глас зад себе си. Зави й се свят. Смеещото се синьо личице падна на земята и се счупи.

— Е сега пък я счупи! — каза Бил гневно, сякаш се караше на дете. Той изтича покрай нея и коленичи. Фин бял прах се сипеше от парчетата.

— Виждаш ли какво направи! Как, по дяволите, ще събера всичко това?

Той се опита да смете странното съдържание на кукличката. Беше обърнал гръб на Кейт и тя успя да овладее донякъде изострените си до крайност нерви и да се отмести от него, като се надяваше, че ще може да стигне до вратата.

— О, не! Няма да си отидеш! — Бил беше невероятно бърз. Преди да бе стигнала до вратата, той силно, до болка я стисна за китката и я върна обратно в помещението.

— Сега ще се наложи да почакаш — каза той, като хвърли бърз поглед към пода. След това се обърна отново към Кейт с дяволско изражение на лицето. — Обзалагам се, че не знаеш дори какво си изпуснала. Тогава виж го добре, принцесо. Току-що ти пропусна през очарователните ти пръстчета да изтекат двайсет и пет хиляди долара.

Кейт се дръпна толкова далеч от него, колкото й позволяваше хватката му.

— Бил, нали не искаш да кажеш, че…

— Хероин — прекъсна я той нетърпеливо. — Чист хероин. Сега разбираш ли защо не можех да ти дам малкия сувенир? — Той гледаше надолу и се смееше. От неговата близост тя се разтрепери.

— Консуела я взе за Уорнър. Както разбрах, тя добре е обърнала стаята ти с главата надолу.

 

 

В първия момент Кейт не искаше да повярва на очите си, но след това всичко й стана ясно. Чудеше се само как по-рано не се бе сетила.

— Ти вече си ходил в ранчото, преди да ме срещнеш, нали?

— Ти си много умно дете, Катрин Макуайър.

— И ти си човекът, който иска да купи ранчото?

Остин се усмихна и се поклони:

— Аз съм, за радост и съжаление, както изглежда. Страхувам се само, че ти развали този мой малък план. Аз действително се надявах, че леля ти ще го продаде, особено след нещастието, което я сполетя. Нека да го наречем така. Но после се яви ти, една очарователна добавка, и което си е истина, изключително любопитна. Нали разбираш, принцесо — продължи той. — Всъщност не исках да ти причиня зло. Само едно не бях предвидил и това е моята любов към теб. Струва ми се, че се случи още на летището.

— Тогава нашата среща не е била случайна.

— Точно обратното. Това бе добре обмислен план. Сега можеш да научиш всичко. Вече е без значение.

Последните му думи й подействаха като шок. Да можеше само да забави разказа му, поне за известно време — за да може да помисли на спокойствие. Сигурно някой вкъщи вече е забелязал, че я няма.

— Наистина с удоволствие бих чула твоя несравним план. Гориш от желание да ми го разкажеш, нали? Мъже като теб обикновено искат да покажат на света колко са умни. Нима всичко започна от летището?

— Може да се каже. Тъкмо се връщах от едно много успешно делово пътуване от Чикаго. Консуела бе разказала на Уорнър за твоето пристигане. Изненадана ли си? Консуела е една от най-добрите помощнички на Джек. В знак на благодарност за дребните й съобщения Консуела получаваше своето възнаграждение. След време тя просто гореше от желание да ни помага, с каквото може. Тъй като у леля ти навсякъде имаше твои снимки, за Консуела не беше трудно да ми опише как изглеждаш.

Необходимо беше само да избера подходящо време и място, за да се срещнем. Когато Уорнър ми каза, че младата красива племенница на госпожа Стоктън ще дойде на гости, любопитството ми бе разпалено. Затова взех твоята телеграма, когато ние така чудесно се сблъскахме на летището. Исках да зная дали твоята леля ти е казала вече нещо за ранчото и дали си изпратена, или пристигаш по собствено желание. Благодарение на запознанството ми с теб щях да имам великолепен източник на информация. — Лицето му изразяваше неприязън. — Но ето че се появи Колтър и ти предпочете неговия чар пред моя. Жалко, би могла да ми спестиш много трудности.

— Какво се случи с чичо ми?

Настъпи дълго мълчание. След това Остин обясни делово:

— Не исках да го убивам, но той беше толкова подозрителен, особено след като Уилис Паркър не искаше да му каже името на купувача на ранчото. Той задаваше твърде много въпроси и си пъхаше носа навсякъде, където не беше желан.

— Предполагам, че чичо ми ви е открил, когато сте искали да разтоварите стоката си в неговото ранчо. И тогава ти си го убил.

— За бога, не! Не сме толкова непредпазливи. Аз и един от моите хора пътувахме през границата с моя камион. „Austin’s Regalos y Ceramicas“ — „Подаръци и глинени съдове — Остин“ На границата ме познаваха и дори не си правеха труда да преглеждат товара.

В Мексико пълнеха праха в глинени съдове, прекарвахме го нелегално в държавите отвъд границата и там го разпределяхме. Когато глинените съдове биваха изпразвани, счупвахме ги.

Не би било правдоподобно да прекосявам границата с пълен камион и след това да се върна обратно с целия товар. За нещастие, твоят чичо откри парчета от съдовете. Затова трябваше да му бъде запушена устата. След това ние закопахме парчетата от счупените съдове. Пещерите и закритите мини бяха много подходящи.

— Не мислиш ли, че е имал право да знае какво става на територията на неговото ранчо?

— Естествено, но той никога не би се съгласил. Щях да съм напълно доволен, ако имах възможност мълчаливо да продължа да работя. Но той не преставаше да обработва Паркър. И понеже знаех, че от двама ни той е по-силният и сигурно щеше да открие и името ми, трябваше да предприема нещо. На всичко отгоре се прибавиха и парчетата от счупените съдове. С две думи, за мен положението съвсем не беше розово.

— Но защо се спряхте именно на ранчото на моя чичо? Сигурно има и други подходящи имоти?

— Сигурно. Но местоположението на това ранчо беше изключително благоприятно. Разположено е много близо до границата, а освен това там има закрити мини и пещери. Беше едва ли не реалност да стана богат собственик на ранчо. Никой не би се замислил какви възможности имам за допълнителни доходи. Но с твоето пристигане, съкровище, нашият план се обърна с главата надолу.

— Не бих казала, че съжалявам — проговори тя раздразнено. — Жалко само, че досега не са те открили. Но ти рано или късно ще бъдеш заловен. Отвличането ми съвсем няма да ти помогне.

Той дори не я слушаше. Отново беше клекнал на пода и се опитваше да събере белия прашец и да го прехвърли върху един пожълтял вестник, Кейт си въобрази, че няма да я чуе, ако безшумно стане и отмести стола от масата.

— На твое място не бих правил опит да избягам — каза той. — Не ти го препоръчвам.

Кейт отново седна на стола.

Остин събра бялата пудра в едно малко пликче и бързо го напъха в чантата. След това се обърна към нея и я загледа.

— Жалко, че не пожела да се омъжиш за мен. Аз наистина те обичам. Но сега с теб, съкровище, ще се наложи да предприемем едно пътуване като на филм. Ти вече знаеш твърде много и аз не мога да си позволя да те пусна да се разхождаш наоколо и да разказваш всичко. — Ела! — хвана я той за лакътя и я изведе от кухнята. Със замах отвори една врата от ковано желязо и принуди Кейт да тръгне с него. Алеята, по която вървяха, завиваше край къщата и по нея те се озоваха на улицата. Бил бързо я избута до колата и отвори вратата.

Кейт отчаяно се огледа наоколо. Докъдето й стигаше погледът, не се виждаше жива душа.

В мига, когато я блъскаше в колата, се появи едно момче с тежко натоварена количка. То вървеше точно срещу нея. Кейт направи последен отчаян опит и се отскубна от Остин.

— Помощ! — извика тя колкото можеше по-силно. — Помогнете ми.

Тя видя как момчето учудено повдигна глава.

По мургавото му лице явно се виждаше колко е объркано, после изразът му се смени от разбиране до страх. То извика и блъсна количката в друга посока.

Остин притисна Кейт на пода на колата до предната седалка.

— Глупачка такава! — изръмжа той. — Ще събереш цяло Мексико по следите ни! Не се опитвай да го направиш още веднъж, защото тогава ще ме накараш да ти покажа кой съм. Стой там долу и не мърдай!

Той дръпна колата от бордюра на улицата, гумите изсвистяха, Кейт почувства как колата забуксува. Тогава чу шум от счупено дърво, количката силно изтрещя и се преобърна. Тя погледна нагоре.

Остин беше профучал покрай момчето и така го бе уплашил, че то бе изпуснало товара си на улицата. Бил подкара колата с бясна скорост, на лицето му бе изписана решителност.

Колата излезе от улицата и зави по един прашен път. Колелата вдигаха облаци сив прах.

Кейт се изправи още малко. Бил Остин изглеждаше твърде зает с целта, която си бе поставил, за да може да забележи движението й.

В далечината тя видя нещо, което силно я уплаши. Черната и овъглена повърхност се издигаше конусовидно в равната околност и правеше впечатление на огромен отворен гроб.

„Мили боже — помисли си Кейт, изпаднала в панически страх. — Той ме кара към Монтемуерте! Към планината на смъртта!“

 

 

Джеф Колтър заобиколи големите скали, зад които беше скрита колибата, и видя светлината, струяща през мръсния прозорец.

Той внимателно се приближи и погледна вътре. Из стаята кръстосваше Уорнър. В един ъгъл на помещението седеше Марио с ръце, завързани към краката. Той отчаяно бе втренчил поглед пред себе си. Мислите им сякаш съвпаднаха и погледите им се срещнаха. Очите на Марио светнаха. Джеф посочи с глава по посока на предната врата и сложи пръст върху устните си.

Бавно се прокрадна покрай старата колиба и се добра до вратата. Изведнъж чу как Марио силно стене.

— Кракът ми, кракът ми, болката е непоносима! Моля, помогнете ми, сеньор! — Марио изстена още веднъж, за да направи по-силно впечатление.

— Какво, по дяво… — измърмори учуденият Уорнър и се обърна с гръб към вратата.

На Колтър му бе нужно точно това отвличане на вниманието.

Той бързо ритна вратата.

— Свършено е, Уорнър! Горе ръцете! — извика Джеф.

Малко е да се каже, че по бялото като платно лице на Уорнър премина само изненада. Запалената цигара падна от широко отворената му уста, а ръцете му полетяха нагоре.

Джеф Колтър влезе в помещението и се огледа, като държеше пистолета насочен към Уорнър.

— Къде са другите? — попита той.

— Кои други?

— Знаеш много добре кого имам предвид, Уорнър. Къде са Остин и Кейт Макуайър?

Мъжът се колебаеше и неспокойно пристъпваше от крак на крак.

Колтър вдигна езичето на пистолета си. Шумът отекна в тишината.

— Добре де! Ще кажа! — процеди Уорнър. — Остин… Той и Пит я взеха със себе си в Аламедос.

— Мили боже! — изрева Джеф Колтър. — Завържи го, Марио!

Не след дълго Уорнър бе завързан. Момчето повдигна две дъски на пода.

— Мислеха, че няма да забележа. — Марио се усмихваше. — Погледнете!

Колтър освети с фенерчето скривалището. Добре подредени, там се виждаха цяла редица глинени съдове и фигури.

— Чух как сеньор Остин казваше, че трябва да бъдат скрити тук — продължи Марио. — Не зная какво означава това, сеньор, но по начина, по който се отнасяха с тях, би трябвало да съдържат нещо много ценно.

Колтър кимна:

— Така е, Марио, но ще ти го обясня по-късно. Сю Стоктън вече се обади в полицията. Тя си знае работата и ще направи каквото е необходимо.

Колтър се обърна към момчето, което разтриваше наранените си китки.

— Ще можеш ли тази вечер да пътуваш с мен? Щом Остин е взел Кейт в Аламедос, трябва да побързаме. Не бива да допуснем да й стори нещо.

Момчето мълчаливо се съгласи.

По обратния път към ранчото Марио разказа на Колтър за нощния си поход с Кейт и решението й тази нощ отново да отиде до колибата, за да разбере каква стока ще бъде докарана.

— Защо, по дяволите, не ми е казала нищо? — попита той.

— Струва ми се, сеньор, тя мислеше, че вие не бихте й позволили да отиде.

— Съвсем прав си. Никога не бих я пуснал — обясни Колтър с горчивина.

Те стигнаха до ранчото. Колтър бързо се огледа наоколо.

— Къде е полицията? Минаха часове, откакто я повикахме.

— На път е — отговори съдията. — Какво научихте?

— За съжаление, Остин е отвлякъл Кейт. По някаква причина я е взел със себе си в Аламедос. Няма смисъл да говорим тук. Ще последвам Остин. Марио ще дойде с мен. Джек Уорнър или както вие го познавате — Хосе Валдес, лежи завързан в колибата край реката. Там се намира пратката с наркотици, скрити под няколко разковани дъски на пода.

Колтър нервно погледна часовника си.

— На границата с Мексико имам приятел, той непременно ще ми помогне. Най-добре е да тръгвам.

Съдията кимна.

— Сю ми разказа всичко. Ще направя тук каквото мога.

— Дръжте под око Консуела! — отговори Колтър. — Тя е близка с Уорнър и може да се опита да му помогне.

Колтър се огледа в стаята.

— Но къде всъщност е Консуела?

Сю Стоктън каза:

— Когато повиках съдията, все още беше тук, но след това вече не съм я виждала.

В този момент пред вратата се чу шум.

— Сеньор! — извика Марио, като едва си поемаше дъх. — Вижте кого намерих? Искаше да отиде в старата колиба — той блъскаше Консуела в стаята.

— Струва ми се, че е по-добре да останете при нас, млада госпожице.

Съдията Флетчър посочи един стол, поставен така, че да не дава възможност за бягство.

— Ние тръгваме — настоя Джеф.

Заедно с Марио Джеф Колтър подкара лудо колата си. По щастливо стечение на обстоятелствата движението не бе натоварено. На изток хоризонтът се оцветяваше в бледорозово сияние, когато Джеф спря на границата. Той слезе и се разкърши.

На безупречен испански Колтър заговори с един от униформените служители. Човекът изчезна в малка осветена сграда и почти незабавно се появи висок тъмнокос офицер.

Когато видя приятеля си, усмивка се разля по лицето му.

Колтър пристъпи една крачка и силно му стисна ръката.

— Чико.

— Много време мина, приятелю — отговори Чико и сложи ръка на рамото му. — Много време мина, откакто се видяхме за последен път. Но на лицето ти е изписано, че не си дошъл, за да си приказваме. Какво мога да направя за теб?

Колтър взе цигара от пакета, който му предложи Чико, запали я нервно и изпусна дима.

— Просто не зная откъде да започна. Но работата е доста оплетена. Включително убийство, отвличане и контрабанда с наркотици.

Чико тихичко подсвирна.

— Да не си по следите на едра риба?

— Можеш ли да ме придружиш с шестима от твоите момчета? По пътя мога да ти разкажа някои подробности.

Чико се върна в сградата, а малко по-късно вече седеше до Джеф. Внимателно слушаше разказа му, докато пътуваха на юг.

Не след дълго бяха на друг граничен пункт. Когато ягуарът спря, пред сградата се появиха неколцина мъже.

— Аха! — каза Чико. — Вече сте предупредени. Хайде да не губим време. — Той кимна на мъжа в кафявия форд да го последва.

— Сега накъде, приятели? — попита той. Колтър запали колата и я подкара рязко.

— Най-напред ще отидем до къщата на Остин. Зная къде се намира. Надявам се, че е все още там.

 

 

Колтър почувства как му се подкосиха краката, когато приближиха къщата на Остин. Пред нея нямаше никаква кола.

— Чико, кажи на хората си да изчакат. Аз ще паркирам на долната улица.

Чико даде знак на своите хора да спрат зад него. Бледият силует на къщата на Остин ясно се открояваше на утринната светлина. Колтър спря до тротоара. Марио напрегнато наблюдаваше как Колтър слезе от колата и внимателно се огледа на всички страни.

Къщата изглеждаше изоставена.

— Марио, ще останеш тук при капитан Рамирес. Ако до десет минути не се върна, ще дойдете.

Колтър бързо тръгна към боядисаната в розово и богато украсена къща, след това се спря и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум, ако не се смята чуруликането на птиците. Той обиколи къщата откъм задната страна.

Тъй като не откри там никаква врата, продължи пътя си, докато стигна до една тясна алея. Вратата от ковано желязо беше отворена. Джеф пое дълбоко въздух и мина през нея. Измъчваха го ужасни мисли.

Дали ще намери тук Остин и Кейт? Или въобще беше късно?

Той извади пистолета от джоба си и влезе в тъмното преддверие, оттам по една стълба стигна до затворената врата. Джеф тихо се промъкна нагоре по стълбите. Бавно завъртя дръжката на вратата и я отвори.

Кухнята беше хладна и тъмна, но на бледата утринна светлина, която се процеждаше през щорите, можа да види, че помещението беше безлюдно. Той обиколи всички стаи. Нямаше никого. Оскъдните мебели, които все още бяха тук, бяха покрити с бели покривки, а това правеше къщата още по-призрачна. Колтър внимателно разместваше мебелите. В същото време се молеше в душата си да не намери някое тяло под тях. След като беше претърсил помещенията, той се върна в кухнята.

Под краката му нещо скърцаше. На бледата светлина видя сини парченца, понечи да ги ритне встрани, но си спомни, че Кейт беше изгубила нещо синьо. Той коленичи и започна да оглежда парченцата. Събра частиците в една усмихната синя кукла. Не се лъжеше. Това трябва да беше синята марионетка, която беше открадната от стаята на Кейт. В случай че не се намери друго доказателство за вината на Остин, и това ставаше. Като се изправяше, видя по панталоните си залепнал фин бял прах. Веднага разбра какво е това. Но къде бяха Кейт и Остин? Не беше възможно да претърси всички сгради в града. Мисълта, че Кейт е заедно с Остин, едва не го разстрои. Винаги беше мислил, че подобни чувства са му чужди.

Беше странно, че тъкмо в тази пустош трябваше да срещне най-красивото момиче само за да го загуби отново. Мислеше си за нейните копринени коси и зелени очи. Ако нещо й се е случило, смъртта й цял живот щеше да му тежи на съвестта. Решително се изправи и тръгна към вратата, която водеше за алеята.

Марио и Чико идваха срещу него.

— Мислехме, че ти се е случило нещо. Какво откри? — Чико погледна през рамото на Джеф към къщата. — Нищо ли? Трябва да продължим.

— Почакай! — Джеф говореше, сякаш току-що идваше на себе си. — Намерих нещо. Беше откраднато от стаята на Кейт в ранчото. Изглежда, вътре е имало хероин. Изпрати едно от твоите момчета вътре. Нека го събере като доказателство. Парчетата са разпилени на пода на кухнята.

Загрижен, Чико наблюдаваше умореното лице на своя приятел.

— Никаква следа ли няма от момичето?

— Никаква!

Докато Колтър потъваше в седалката на своя ягуар, Чико изпрати едно от момчетата в къщата.

— Сега накъде, сеньор? — попита Марио.

— Остин имаше склад на края на града. Това е следващото място, където трябва да претърсим. Тук загубихме много време.

С Чико и Марио, Джеф Колтър обърна колата и полетя надолу по улицата към склада. Не бяха изминали и петдесет метра и се наложи Джеф да заобиколи едно момче, което буташе надолу по улицата претоварена количка. Джеф Колтър спря, а Чико изпъна шия, за да погледна назад.

— Няма нищо, приятелю, но навсякъде има разпилени дърва.

— Сигурно все пак съм по-уморен, отколкото си мислех — призна си Джо Колтър раздразнен. — Защо вика момчето? Кажи му, че после ще му платя товара.

Чико обърна главата си назад и се засмя.

— На него му е безразлично дали ще му платиш товара или не, той просто те праща по дяволите. Днес си бил вече вторият, който едва не го е прегазил. Човече, да не би…

Двамата размениха многозначителен поглед. Колтър обърна назад.

Момчето изчака колата и после започна гневно да ругае Колтър с драматични възклицания и подобаващи жестове. Устните му се изкривиха в широка гримаса, когато Джеф му подаде една банкнота.

— Давам ти я за щетите, които си понесъл. Какво можеш да кажеш за другата кола, която едва не те е прегазила?

Банкнотата развърза езика на момчето. На развален английски то започна да разказва:

— Беше малка синя кола. В нея пътуваха един мъж и една жена. Тя беше луда, крещеше ми по същия начин, както и рано сутринта. Мъжът беше бесен. Много се уплаших, когато чух виковете. Мъжът…

Колтър го прекъсна.

— Искаш да кажеш, че си я видял два пъти?

— Да. Съвсем рано тази сутрин, когато отивах на пазара, тя като че падна от небето и ми задаваше безумни въпроси. Не знаеше дори къде се намира. Представете си, това, сеньор, е Аламедос. А тя не знаеше къде се намира.

— Продължавай, момчето ми! — настоя Джеф Колтър.

— Тя беше цялата изпоцапана и тогава си помислих, че нещо с нея не е в ред, тук горе. — То почука по челото си.

— Видя ли в каква посока тръгнаха с колата? Моля те, спомни си, много е важно! — Гласът на Джеф звучеше невероятно напрегнато.

— Да. Тръгнаха по тази улица — към Монтемуерте.

Настъпи тягостно мълчание. Значението му беше ясно и за тримата мъже.

— Ти знаеш и легендата, нали, приятелю? — Лицето на Чико беше също толкова бледо, колкото и на Джеф.

— Твърде добре и ми се струва, че Остин е достатъчно луд, за да я изпълни.

Той натисна педала с пълна сила. Колата излетя надолу по павираната улица, а след това сви по един прашен път. Далеч пред тях от равнината към небето се издигаше черен конус.

Изведнъж Марио извика:

— Вижте, сеньор. Виждате ли прашния облак там? Това трябва да е неговата кола.

— Почти го настигнахме — каза Колтър. — Не искам да ни забележи. Да се надяваме, че е вперил поглед напред така, че да не ни е видял.

— Спира! Какво ще правим ние?

— И ние ще спрем, Чико. И то зад храстите. Колата е толкова ниска, че е невъзможно да я види.

Джеф се обърна към Марио. Той вече беше изскочил от колата.

— Ти ще останеш тук и ще кажеш на хората на Чико да слязат и пеш да се разпределят около планината.

Той се обърна към Чико с думите:

— Готов ли си, командире?

— Да, приятелю.

Чико извади пистолета от кобура си.

— Да вървим! Остин е извън обсега на изстрела.

— Ние и без това не можем да стреляме. Не знаем дали няма да улучим и Кейт. Трябва да разчитаме единствено на бързината и на късмета.

Двамата мъже бързо тръгнаха по посока на вулкана. Остин нито веднъж не се обърна назад. Той беше твърде зает със своята пленничка.