Мери Хигинс Кларк
Играчът на лотария (4)

3
Уили оправя теч

Ако Елвира Миън можеше да погледне в кристална магическа топка и да види как ще се развият събитията през следващите десет дни, тя би сграбчила Уили за ръката и би изхвърчала от зелената стая. Вместо това седеше и бъбреше с останалите гости в шоуто на Фил Донахю. Днес темата не беше нито за оргиите, нито за измамените съпрузи, а за хората, чийто живот се бе преобърнал от това, че са спечелили големи суми от лотарията.

От шоуто на Донахю се бяха свързали с групата за подкрепа на спечелилите от лотарията и в края на краищата бяха подбрали най-тежките случаи. Елвира и Уили щели да бъдат нещо като контрапункт на останалите, беше им казала интервюиращата.

— Каквото и да означава това — измърмори Елвира на Уили след първоначалното им интервю.

За предаването Елвира си беше боядисала косата в приятен ягодоворус цвят, който омекотяваше ъгловатото й лице. Тази сутрин Уили я бе поласкал, че изглежда точно така, както когато за първи път я беше видял на танцовата забава в „Найтсъф Къламбъс“ преди повече от четиридесет години. Баронеса Мин фон Шрайбер бе долетяла в Ню Йорк от Сайпръс Пойнт Спа в Пебъл бийч, за да избере тоалета на Елвира за предаването.

— Непременно да споменеш, че първото нещо, което си направила, след като си спечелила от лотарията, е било да дойдеш на минералните извори — предупреди тя Елвира. — Откакто започна тази дяволска рецесия, бизнесът не е особено процъфтяващ.

Елвира беше облечена с бледосин копринен костюм и бяла блуза и носеше вечната си брошка слънце. Щеше й се да бе свалила десетте килограма, които бе качила, когато през септември с Уили ходиха в Испания, но Елвира знаеше, че и така изглежда много добре. Тоест много добре според нея самата. Не си правеше илюзии, че с леко изпъкналата си челюст и с едрата си структура някога ще може да се съревновава в конкурса за мисис Америка.

Имаше още две групи гости. Трима работници във фабрика за чорапи преди шест години си бяха купили заедно билет и бяха спечелили десет милиона долара. Решили, че късметът им няма да ги напусне и че трябва да си купят състезателни коне със спечеленото. Сега бяха фалирали. Бъдещите им чекове трябваше да покриват задължения към банките и към Чичо Сам^[1]. Другите щастливци — една двойка — спечелили шестнадесет милиона долара, бяха си купили хотел във Върмонт и сега се бъхтеха седем дни седмично, за да преживяват. Парите, които успяваха да заделят, използваха за пускане на обяви, опитвайки се да пробутат хотела на някой друг.

Една асистентка дойде, за да ги отведе в студиото.

Елвира беше вече свикнала да се появява по телевизията. Прекрасно знаеше, че трябва да седи под лек ъгъл, за да изглежда малко по-слаба. Не носеше бижута, които биха могли да издрънчат пред микрофона. Гледаше да говори с кратки изречения.

Уили от своя страна все още не можеше да свикне да бъде обект на публично внимание. Въпреки уверенията на Елвира, че изглежда страхотно, и хората наистина казваха, че прилича на покойния Тип О’Нийл, той се чувстваше много по-добре с гаечен ключ в ръка, поправяйки течаща мивка. Уили беше роден за водопроводчик.

Донахю започна с обичайния за него жизнерадостен, леко скептичен глас.

— Можете ли да повярвате: след като някои хора са спечелили милиони долари от лотарията, те имат нужда от група за подкрепа? Можете ли да повярвате, след като все още получават големи тлъсти чекове, те са на практика разорени.

— Не — послушно изкрещя публиката в студиото.

Елвира си спомни, че трябва да глътне корема си, после хвана ръката на Уили и преплете пръсти с неговите. Не искаше да изглежда нервен на телевизионния екран. Много от роднините и приятелите им щяха да ги гледат. Сестра Корделия, втората по възраст сестра на Уили, беше поканила цяла тълпа монахини от манастира, за да видят шоуто.

 

 

Тримата мъже, които в момента гледаха програмата с огромен интерес, не бяха от постоянните зрители на Донахю. Сами, Кларънс и Тони току-що бяха освободени от затвор със строг тъмничен режим близо до град Олбани, където в продължение на петнадесет години бяха гости на щата заради участието си във въоръжен грабеж на банков камион. За тяхно нещастие никога не им се удаде възможността да похарчат въпросните шестстотин хиляди долара. Колата, с която се измъкваха, беше спукала гума на една пресечка разстояние от мястото на престъплението.

Сега, след като бяха платили дълга си към обществото, търсеха нов начин за забогатяване. Идеята да отвлекат някой роднина на хора, спечелили от лотария, бе хрумнала на Кларънс. Това беше причината днес да гледат Донахю в мръсната си стая в долнопробния „Линкълн Армс хотел“ на Девето авеню и Четиридесета улица. Тридесет и пет годишният Тони беше с десет години по-млад от другите двама. И той като брат си Сами бе с широк гръден кош и яки ръце. Малките му очички с торбести клепачи изчезваха в подпухналата плът на лицето му. Гъстата му тъмна коса беше неподдържана. Подчиняваше се на брат си сляпо, а брат му се подчиняваше на Кларънс.

Кларънс беше тяхна пълна противоположност. Дребен, жилав, с тих и приятен глас, той притежаваше някакво смразяващо кръвта излъчване. Съвсем основателно хората инстинктивно се страхуваха от него. Кларънс бе лишен от съвест по рождение и много неразкрити убийства биха се изяснили, ако говореше насън, докато се бе намирал в затвора.

Сами никога не бе споменал на Кларънс, че Тони се бе забавлявал с използваната при обира кола в нощта преди отвличането на банковия камион и беше минал през осеяна със счупени стъкла улица. Тони не би останал жив достатъчно дълго, за да изрази съжалението си, че не беше проверил гумите.

Един от спечелилите в лотарията, този, който беше инвестирал в коне, се оплакваше:

— Не съществуваха достатъчно пари на света, за да нахранят тези кранти. — Партньорите му закимаха енергично.

Сами изсумтя:

— Губим си времето с това. Тия откачалки нямат пукната пара. — Посегна да изключи телевизора.

— Чакай малко — кресна му Кларънс.

Говореше Елвира.

— Не бяхме свикнали да разполагаме с пари — обясняваше тя. — Искам да кажа, живеехме си добре. Имахме тристаен апартамент във Флъшинг и продължаваме да го държим, в случай че държавата фалира и ни помолят да забравим за останалите чекове. Аз бях чистачка, а Уили водопроводчик, така че трябва да бъдем предпазливи.

— Но водопроводчиците изкарват цяло състояние — възрази Донахю.

— Не и Уили. — Елвира се усмихна. — Отделяше половината си време да оправя безплатно инсталациите в енорийски училища и манастири, а също и на затруднени материално хора. Знаете как е. Толкова скъпо струва да бъдат поправени мивки, тоалетни и вани, та Уили смяташе, че това е начинът да облекчи живота на другите хора. И сега продължава да го прави.

— Е, сигурно сте се позабавлявали с парите? — попита Донахю. — Облечени сте доста изискано.

Елвира не забрави да спомене за Сайпръс Пойнт Спа, докато обясняваше, че наистина се бяха позабавлявали. Бяха си купили апартамент в Сентръл парк Саут. Пътували много. Участвали в благотворителни инициативи. Тя пишела статии за „Ню Йорк Глоуб“ и междувременно имала късмета да разкрие няколко престъпления. Винаги била искала да стане детектив.

— Независимо от това — заключи категорично тя — всяка година, откакто спечелихме от лотарията, спестяваме повече от половината от всеки чек. И всички тези пари са в банката.

Кларънс, последван от Сами и Тони, се присъедини към бурните аплодисменти на публиката в студиото. Сега Кларънс се усмихваше с тънка, безмилостна усмивка.

— Две милиончета на година. Да речем, че почти половината от тях отиват за данъци, това означава малко над милион годишно, от което спестяват половината. В банката вероятно имат два милиона долара. Това би трябвало да ни стигне за известно време.

— Ще я отвлечем ли? — попита Тони, като сочеше към екрана.

Кларънс му хвърли унищожителен поглед.

— Не, глупако. Погледни ги двамата. Той се е вкопчил в нея, сякаш от това му зависи животът. Ще рухне и ще припне при ченгетата. Ще отвлечем него. Тя ще ни се подчини и ще плати, за да го върнем. — Огледа се. — Надявам се на Уили да му хареса при нас.

Тони се намръщи.

— Трябва да държим очите му завързани. Не ми се ще да ме посочи сред наредените за разпознаване хора.

Този път Сами въздъхна.

— Тони, не се безпокой за това. В мига, в който получим парите, Уили Миън ще търси течове в река Хъдзън.

 

 

Две седмици по-късно Елвира си правеше косата при Луис Винсент в салона зад ъгъла на улицата, където беше апартаментът им в Сентръл парк Саут.

— Откакто е излъчено предаването, получих толкова много писма — похвали се тя на Луис. — Знаеш ли, получих едно дори от президента! Поздравява ни за мъдрото водене на финансите. Казва, че сме идеален пример за либерален консерватизъм. Ще ми се да ни беше поканил на някоя вечеря в Белия дом. Винаги съм мечтала да отида на такава вечеря. Е, и това може да стане един ден.

— Ти само имай грижата аз да ти направя косата — напомни й Луис, докато доизкусуряваше прическата на Елвира. — Ще си правиш ли маникюр?

 

 

По-късно Елвира разбра, че е трябвало да обърне внимание на странното чувство, което я подтикваше да се върне в апартамента. Щеше да хване Уили, преди да забърза към колата с онези мъже.

Така или иначе, когато портиерът я видя половин час по-късно, по лицето му се разля усмивка на облекчение.

— Мисис Миън, сигурно е станала грешка. Съпругът ви беше толкова разтревожен.

Елвира слушаше невярващо, докато Хосе й разправяше, че Уили излязъл тичешком от асансьора с обляно в сълзи лице. Извикал, че Елвира получила инфаркт под каската и била закарана в болницата „Рузвелт“.

— Отвън чакаше някакъв мъж с черен кадилак — обясняваше Хосе. — Приближи до входа, щом отворих вратата. Докторът изпратил личния си автомобил за мистър Миън.

— Звучи странно — измърмори бавно Елвира. — Веднага ще отида в болницата.

— Ще ви извикам такси — предложи портиерът. В този момент телефонът му иззвъня. Той го вдигна с извинителна усмивка. — Сентръл парк Саут, номер двеста и единадесет. — Слуша известно време, после рече с озадачен вид: — За вас е, мисис Миън.

— За мен?

Елвира грабна слушалката и със свито сърце чу шепнещ глас да й казва:

— Елвира, слушай внимателно. Ще обясниш на портиера, че със съпруга ти всичко е наред. Че е станало недоразумение и имате среща по-късно. После се качи горе в апартамента и чакай инструкции.

Бяха отвлекли Уили. Елвира го знаеше. О, господи, помисли си тя.

— Добре — успя да отговори. — Предайте на Уили, че ще се видим след час.

— Ти си много умна жена, мисис Миън — прошепна гласът.

Чу прещракване. Обърна се към Хосе.

— Станала е грешка, разбира се. Горкият Уили. — Опита да се засмее: — Ъх-ха-ха.

Хосе се усмихна щастливо.

— В Порто Рико нито веднъж не съм чул някой доктор да си е изпратил колата.

 

 

Апартаментът, който беше на тридесет и четвъртия етаж, гледаше към Сентръл парк. Обикновено в мига, в който отвореше вратата, Елвира се усмихваше. Апартаментът беше толкова хубав, а можеше да й се вярва, щом го твърдеше, защото тя имаше усет за мебелировката. Всичките години, през които беше чистила домовете на други хора, бяха за нея нещо като курс по вътрешна архитектура. Бяха купили апартамента обзаведен — бели тапицерии, бели килими, бели лампи, бели маси, всичко в бяло. Два месеца по-късно Елвира се чувстваше така, сякаш живееше в шише с белина. Подари всичките мебели на племенника на Уили и тръгна да пазарува.

Днес обаче диванът и двуместното канапе в цвят слонова кост не я успокоиха, не я успокои и дълбокото кресло на Уили със собствена отоманка, нито ориенталският килим в алено и турскосиньо, нито черната лакирана маса и столовете в трапезарията, нито късното следобедно слънце, което танцуваше по килима от есенни листа в парка.

Каква полза от всичко това, ако се случеше нещо с Уили? Елвира с цялото си сърце дълбоко съжали, че бяха спечелили от лотарията, и й се прииска да си бяха отново в апартамента във Флъшинг над шивашкия магазин на Орацио Романо. По това време щеше да се е върнала у дома, след като е чистила у мисис О Кийф, и щеше да се шегува с Уили, че мисис О Кийф явно е била ваксинирана с игла за грамофонни плочи.

„Уили, тя изобщо не млъква. Надвиква дори прахосмукачката. Слава богу, че не е много разхвърляна. Иначе никога не бих си свършила работата.“

Телефонът иззвъня. Елвира се втурна да вдигне деривата в дневната, после размисли и затича към спалнята. Касетофонът беше там. Натисна бутона за запис в мига, в който вдигна слушалката.

Беше същият шепнещ глас.

— Елвира?

— Да. Къде е Уили? Каквото и да правите, не го наранявайте. — Чуваше в далечината звуци като от излитащи самолети. На някое летище ли се намираше Уили?

— Няма да го нараним, стига да получим парите и да не се обадиш на полицията. Не си им се обадила, нали?

— Не. Искам да говоря с Уили.

— И това ще стане. Колко пари имате в банката?

— Малко над два милиона.

— Ти си честна жена, Елвира. Точно толкова изчислихме и ние. Ако искаш Уили да се върне, не е зле да започнеш да теглиш.

— Можете да получите всичките пари.

Последва приглушен смях.

— Харесваш ми, Елвира. Два милиона е добра сума. Изтегли ги в брой. Гледай да не се издадеш, че нещо не е наред. Никакви белязани пари, мамче. И не отивай при ченгетата. Ще те наблюдаваме.

Самолетните звуци станаха почти оглушителни.

— Не ви чувам — рече отчаяно Елвира. — И няма да ви дам дори цент, ако не се уверя, че Уили е жив.

— Разговаряй с него.

Миг по-късно един смутен глас рече:

— Здравей, скъпа.

Елвира изпита тотално и съкрушително облекчение. Продуктивният й ум, който бе изпаднал в стрес, откакто Хосе й каза, че Уили се е качил в „колата на доктора“, отново заработи с желязна логика.

— Миличък — изкрещя тя, така че похитителите му да я чуят, — кажи на тия хора добре да се грижат за тебе. Иначе няма да получат и пукната пара.

 

 

Китките на Уили бяха стегнати с белезници, а краката му — завързани. Видя как шефът, Кларънс, натисна с палец вилката на телефона и прекъсна връзката.

— Страхотна жена имаш, Уили — рече Кларънс. После изключи касетофона, който издаваше фалшивите самолетни звуци.

Уили се почувства като пълен глупак. Ако Елвира наистина беше получила инфаркт, Луис би му се обадил от фризьорския салон. Трябваше да го съобрази. Ама че тъпанар беше. Огледа се. Долнопробна дупка. Когато се бе качил в колата, мъжът, който се криеше на задната седалка, бе опрял пистолет в темето му.

— Само се опитай да създаваш неприятности, и ще ти пръсна черепа. — Пистолетът беше забит в ребрата му, когато го преведоха бързо през фоайето и го качиха в паянтовия асансьор на този долнопробен хотел. Намираше се само на около две пресечки от тунела „Линкълн“. Прозорците бяха здраво затворени, но въпреки това миризмата на отработени газове от автобусите, камионите и колите беше нетърпима. Човек практически направо можеше да я види.

Уили бързо прецени Тони и Сами. Не бяха от най-умните. Би могъл някак си да ги изпързаля. Когато обаче се появи Кларънс, обявявайки, че е предупредил Елвира да остави у портиера впечатлението, че всичко е наред, Уили за първи път се уплаши истински. Кларънс му напомняше за Нътси, един тип, когото бе познавал като дете.

Нътси имаше навика да стреля с въздушна пушка по птичите гнезда.

Беше очевидно, че Кларънс е шефът. Той позвъни на Елвира и разговаря с нея за откупа. Той взе решението да позволи на Уили да се обади.

— Сега — рече Кларънс — заключете го отново в гардероба.

— Ей, чакайте малко — възпротиви се Уили. — Умирам от глад.

— Ще поръчаме хамбургери и пържени картофи — обеща Сами, докато завързваше устата му. — Ще ти дадем да плюскаш.

Сами стегна последователно стъпалата и краката на Уили в спирала от въже и възли и го набута в тесния гардероб. Вратата не прилягаше добре към рамката и Уили чуваше приглушения разговор.

— Два милиона долара означава, че тя трябва да отиде в двадесет банки. Прекалено е умна, за да остави повече от сто бона в която и да било от тях. Всичко е пресметнато. Като се имат предвид формулярите, които трябва да попълни, и времето, което ще е нужно на банката, за да осигури сумата, ще са й необходими три-четири дни, докато ги получи.

— Не повече от четири дни — отсече Кларънс. — Ще имаме парите до петък вечерта. Ще й кажем, че трябва да ги преброим и тогава може да си получи Уили. — Засмя се. — После ще й изпратим карта, на която ще отбележим с „х“ в коя част на Хъдзън да започне да търси.

 

 

Елвира прекара часове в креслото на Уили, като гледаше невиждащо сенките, които късното следобедно слънце хвърляше в Сентръл парк. И последните лъчи изчезнаха. Пресегна се да включи лампата и бавно се изправи. Нямаше смисъл да си спомня за всички хубави неща, които бяха преживели с Уили през тези четиридесет години, нито пък че точно тази сутрин бяха преглеждали брошури, обмисляйки дали да предприемат пътуване с камили през Индия, или да отидат на сафари в Западна Африка.

Ще си го върна, реши тя, и челюстта й се стегна малко по-агресивно. Първо трябваше да си приготви чаша чай. След това — да извади всички спестовни книжки и да направи план как да тегли в брой.

Банките бяха разположени из Манхатън и Куинс. Във всяка една бяха внесли по сто хиляди долара, които, разбира се, трупаха лихви — тях те теглеха в края на годината и използваха за откриването на нова сметка.

„Няма да се хванем на обещания за удвояване на парите“ — бяха решили. В банката. На сигурно. За определен срок. Когато някакъв човек се бе опитал да ги придума да купят нулеви облигации с падеж след десет или петнадесет години, Елвира бе отговорила: „На нашата възраст не е много умно да купуваме неща, които носят печалба след десет години“.

Усмихна се, като си спомни какво беше добавил Уили: „Също както не купуваме и зелени банани“.

Елвира преглътна гигантската буца, заседнала в гърлото й, отпи от чая и реши на сутринта да отиде първо в „Чеиз Манхатън“ на Петдесет и седма улица, после да пресече към „Кемикъл“, да повърви по Парк авеню, като започне там със „Ситибанк“, и след това да тръгне по Уолстрийт.

Цялата безкрайна нощ лежа будна, като се питаше дали Уили е добре. Ще ги накарам да ми разрешат да говоря с него всяка вечер, докато събера парите, обеща си тя. Така няма да му сторят нищо лошо, докато аз пък измисля нещо.

На зазоряване започна да се изкушава да позвъни на полицията. Но когато в седем часа стана, вече се беше отказала. Онези хора можеха да имат шпионин в сградата, който да им докладва, че в апартамента е доста оживено. Не биваше да поема никакъв риск.

 

 

Уили прекара нощта в гардероба. Разхлабиха въжетата само колкото да се протегне мъничко. Но не му дадоха одеяло или възглавница. Главата му опираше в нечия обувка. Нямаше как да я бутне настрана. В гардероба беше пълно с боклуци. От време на време задрямваше. Сънува, че вратът му е прикован в единия край на Маунт Ръшмор, точно под лика на Теди Рузвелт^[2].

 

 

Банките отваряха едва в девет. До осем и половина в пристъп на излишък от енергия Елвира бе почистила отново съвсем чистия апартамент. Спестовните книжки чакаха в голямата й чанта. Беше изровила от гардероба найлонов сак с формата на кренвирш, единствената останка на Сентръл парк Саут от дните, когато с Уили прекарваха отпуските си, ходейки на разходки с грейхаунди^[3] из Кетскилските планини^[4].

Октомврийската утрин бе студена и Елвира облече светлозелен костюм, купен по времето, когато провеждаше една от диетите си. Полата не можеше да се закопчае, но голяма безопасна игла реши проблема. Автоматично прикачи брошката слънце със скрития микрофон към ревера си.

Все още бе твърде рано да тръгне. Опита се да мисли оптимистично, че всичко ще бъде наред в мига, в който плати откупа, отново затопли чайника и пусна сутрешните новини на Си Би Ес по радиото.

За първи път заглавията й се сториха ужасно досадни. Не съдеха видни мафиоти. Нямаше интригуващи убийства. Никой не бе арестуван за злоупотреби.

Елвира отпи от чая и тъкмо се готвеше да изключи радиото, когато говорителят съобщи, че от днес нюйоркчани могат да ползват уредите си за записване телефонните номера на постъпващите обаждания в областта на код 212.

Отне й само миг да осъзнае какво означава това. После скочи на крака и се втурна към шкафа с апаратурата. Сред машинариите, които с радост бяха донесли у дома от Хамахер Шлемер, се намираше записващото устройство, което отбелязваше номерата на постъпилите обаждания. Бяха го купили, без да съзнават, че е неизползваемо в Ню Йорк.

Господи и света богородице, молеше се тя, докато разтваряше картонената кутия, изваждаше апарата и с треперещи ръце го слагаше на мястото на телефонния секретар в спалнята. Дано държат Уили в Ню Йорк. Дано се обадят от мястото, където го крият.

Сети се да запише съобщение. „Звъните в дома на Елвира и Уили Миън. Моля, оставете съобщение при прозвучаването на сигнала. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.“ Прослуша записаното. Гласът й звучеше неестествено, разтревожено, твърде сковано.

Насили се да си припомни, че беше спечелила медал за актьорско майсторство като шестокласничка в училището „Сент Франсис Ксавие“ в Бронкс. Бъди актриса, каза си твърдо. Пое си дълбоко въздух и отново започна: „Здравейте. Звъните в дома…“.

Това е по-добре, реши тя, след като прослуша новия вариант. После грабна чантата си и се насочи към „Чейз Манхатън“, за да започне да събира парите за откупа на Уили.

 

 

Ще полудея, помисли си Уили, докато се опитваше да раздвижи ръцете си, които някак успяваха едновременно да са изтръпнали и да болят. Краката му все още бяха здраво завързани един за друг. Беше се отказал да мисли за тях. В осем и половина чу леко почукване и после някаква врата се отвори. Може би беше онова, което минаваше за рум сървиз в тази дупка. Носеха гадна храна в хартиени чинийки. Поне така бяха доставили хамбургерите снощи. Въпреки това при мисълта за чаша кафе и препечена филийка устата на Уили се изпълни със слюнка.

Миг по-късно вратата на гардероба се отвори.

Сами и Тони зяпаха надолу към него. Сами държеше пистолета, докато Тони сваляше превръзката от устата му.

— Добре ли си поспа? — Грозната усмивка на Тони разкри счупен кучешки зъб. Уили копнееше ръцете му да са развързани поне за две минути. Те го сърбяха да счупи и другия кучешки зъб на Тони.

— Спах като новородено. — Кимна по посока на банята. — Какво ще кажете за това?

— Какво? — примигна Тони и жилавото му лице се отпусна озадачено.

— Трябва да иде до кенефа — рече Кларънс. Прекоси тясната стая и се надвеси над Уили. — Виждаш ли тоя пистолет? — Посочи го. — Има заглушител. Само да пробваш някакви номерца, и всичко ще приключи. Сами има много нервен показалец. После всички ще побеснеем, че си ни създал толкова неприятности. И ще трябва да си го изкараме на жена ти. Схващаш ли?

Уили беше абсолютно сигурен, че Кларънс не се шегува. Тони може да беше тъп, Сами може да имаше нервен показалец, но нямаше да направят нищо, без да са получили благословията на Кларънс. А Кларънс беше убиец. Уили се опита да отговори спокойно.

— Схващам.

Някак си успя да се добере до банята. След като свърши, Тони му позволи да наплиска лицето си с вода. Уили се огледа с отвращение. Плочките бяха изпочупени и банята изглеждаше така, сякаш не бе почиствана от години. Ваната и мивката бяха покрити с ръжда. Най-лошо от всичко бе постоянното капене от казанчето, крановете и душа.

— Тук прилича на Ниагарския водопад — подхвърли Уили на застаналия до вратата Тони.

Тони го избута към мястото, където Сами и Кларънс бяха седнали край паянтова масичка за игра на карти, отрупана с чаши с кафе и нещо, което напомняше на кифлички. Кларънс кимна към сгъваемия стол до Сами.

— Седни там. — После се завъртя. — Затвори тая дяволска врата — заповяда на Тони. — Това капене ме подлудява. Цяла нощ не можах да мигна.

На Уили му хрумна нещо. Опита се гласът му да прозвучи нехайно.

— Предполагам, че ще останем тук няколко дни. Ако ми донесете малко инструменти, мога да оправя теча. — Протегна се към една чашка. — Аз съм най-добрият водопроводчик, когото някога сте отвличали.

 

 

Елвира започваше да осъзнава, че е много по-лесно да внесеш пари в банката, отколкото да ги изтеглиш оттам. Когато представи наредителната си разписка в „Чеиз Манхатън“, очите на касиера се ококориха. После я помоли да отиде до кабинета на заместник-управителя.

Петнадесет минути по-късно Елвира продължаваше твърдо да настоява, че няма такова нещо, не е недоволна от обслужването. Да, сигурна е, че иска парите в брой. Да, разбира какво е потвърден чек. Накрая запита рязко:

— Парите мои ли са или не?

— Разбира се. Разбира се. — Налагало се да я помолят да попълни няколко формуляра — правителствено изискване при теглене в брой на сума над десет хиляди долара.

После трябвало да преброят парите. Очите им щяха да изскочат, когато Елвира каза, че иска петстотин стодоларови банкноти и хиляда петдесетдоларови. Това доведе до доста броене.

Беше почти пладне, когато Елвира спря едно такси, за да измине трите пресечки до апартамента си, да остави парите в чекмеджето на скрина и да потегли към „Кемикъл банк“ на Осмо авеню.

До края на деня бе успяла да изтегли само триста хиляди от двата милиона, които й бяха необходими. После седна в апартамента и се втренчи в телефона. Имаше начин да процедира и по-бързо. На сутринта щеше да се обади в останалите банки и да им каже да се подготвят за тегленето. Започвайте веднага да броите, приятелчета.

В шест и половина телефонът иззвъня. Елвира сграбчи слушалката, а на апарата се изписа телефонен номер. Познат номер. Елвира осъзна, че се обаждаше страховитата сестра Корделия.

Уили имаше седем сестри. Шест от тях бяха отишли в манастир. Седмата, сега покойница, бе майката на Браян, когото Елвира и Уили обичаха като син. Браян в момента се намираше в Лондон, иначе Елвира щеше да се обърне за помощ към него, ако си беше в Ню Йорк.

Но нямаше намерение да казва на сестра Корделия за отвличането на Уили. Корделия щеше да се свърже с Белия дом и да поиска президентът да прати армията да спаси брат й.

В гласа на Корделия звучеше леко раздразнение.

— Елвира, Уили трябваше да дойде при мен днес следобед. Едно от възрастните момичета, които посещаваме, има нужда да му се поправи тоалетната. Не е в стила му да забравя. Нека поговоря с него.

Елвира успя да се изсмее изкуствено, но дори в собствените й уши този смях прозвуча кухо като в долнопробните телевизионни шоупрограми.

— Корделия, трябва да му е изхвръкнало от ума — каза тя. — Уили е… той е… — Изведнъж я озари вдъхновение. — Уили е във Вашингтон, за да даде съвет за най-евтиния начин да се оправи водопроводната инсталация на жилищните сгради, които правителството ремонтира. Знаеш, че може да върши чудеса, когато става дума нещо да се оправи. Президентът прочел, че Уили е гений в тази област, и изпратил да го извикат.

— Президентът! — Като долови недоверчивостта в гласа на Корделия, на Елвира й се прииска да бе споменала сенатора Мойнихан или пък някой конгресмен. Не мога да лъжа, подразни се тя. Не умея да го правя.

— Уили не би отишъл във Вашингтон без теб — изсумтя Корделия.

— Изпратиха кола да го вземе. — Е, това поне беше вярно, помисли си Елвира.

Чу едно „хъм“ от другата страна на линията. Корделия не беше глупачка.

— Е, когато се върне, кажи му да дойде право тук.

След две минути телефонът отново иззвъня. Този път появилият се номер не й беше познат. Те са, рече си Елвира. Даде си сметка, че ръката й трепери. Като се застави да мисли за медала си за актьорско майсторство в шести клас, посегна към слушалката.

Нейното „ало“ едва ли можеше да се нарече уверено.

— Надяваме се, че си ходила до банките, мисис Миън.

— Да, ходих. Дайте ми Уили.

— Ще можеш да говориш с него след минутка. Искаме парите до петък вечерта.

— Петък вечерта! Днес е вторник. Значи ми остават само три дни. Отнема много време да се съберат толкова пари.

— Просто го направи. А сега кажи „здрасти“ на Уили.

— Здравей, скъпа. — Гласът му звучеше глухо. После измърмори: — Ей, оставете ме да говоря.

Елвира чу слушалката да пада.

— Окей, Елвира — рече шепнещият глас. — Няма да ти се обаждаме до петък вечерта в седем. Тогава ще ти позволим да говориш с Уили и ще ти обясним къде да се срещнеш с нас. Запомни, опиташ ли се да ни правиш номера, за в бъдеще ще трябва да си плащаш водопроводните услуги. Уили няма да е наоколо, за да се грижи за това.

Слушалката изщрака в ухото й. Уили. Уили. Все още стискайки слушалката, Елвира се втренчи в изписания върху апарата номер: 555–7000. Трябваше ли да позвъни на него? Ами ако някой от тях вдигнеше? Щяха да разберат, че ги следи. Вместо това се обади в „Глоуб“. Както и очакваше, редакторът й, Чарли, все още беше на работа. Обясни му какво й трябва.

— Разбира се, мога да ти го намеря, Елвира. Звучиш малко тайнствено. Да не работиш по някой случай, за който готвиш статия за нас?

— Още не съм сигурна.

След десет минути той й се обади.

— Ей, Елвира, онова, което търсиш, е една отвратителна дупка. Става дума за „Линкълн Армс хотел“ на Девето авеню близо до тунела „Линкълн“. Повече от долнопробен е.

„Линкълн Арме хотел.“ Елвира успя да благодари на Чарли, преди да пусне слушалката и да тръгне към вратата. Просто в случай че я следяха, излезе от сградата през гаража и хвана такси. Понечи да каже на шофьора да я закара до хотела, после размисли. Ами ако някой от похитителите на Уили я забележеше? Накара го да я остави на автобусната спирка. Това беше само на пресечка от хотела.

С увита с кърпа глава и вдигната нагоре яка на палтото Елвира мина покрай „Линкълн Армс хотел“. Слисано осъзна, че беше доста голям. Вдигна поглед към прозорците. Дали Уили беше зад някой от тях? Сградата изглеждаше така, сякаш беше строена преди Гражданската война^[5], но поне имаше десет-дванадесет етажа. Как изобщо можеше да го открие в това място? Отново си помисли дали да не позвъни на ченгетата, но после си спомни как една съпруга им се беше обадила, а похитителите ги забелязали на мястото, където трябвало да вземат откупа, и избягали. Намерили тялото три седмици по-късно.

Не. Не можеше да рискува. Трябваше да си върне Уили.

Елвира стоеше в сенките встрани от хотела и се молеше на свети Юда^[6], покровителя на загубените каузи. И тогава забеляза една обява на прозореца: „Търсим служител в румсървиза за смяната от 16 до 24 часа“. Трябваше да получи тази работа, но не биваше да отива с тези дрехи.

Без да обръща внимание на летящите към входа на тунела камиони, коли и автобуси, Елвира се втурна на улицата и спря такси, след което избоботи адреса на апартамента във Флъшинг. Мозъкът й трескаво работеше.

Старият апартамент бе техен дом в продължение на почти четиридесет години и изглеждаше точно така, както и в деня, когато бяха спечелили от лотарията. Тъмносивият мек велурен диван и подобното кресло, зелено-оранжевото килимче, което госпожата, на която чистеше във вторниците, се готвеше да изхвърли, махагоновите мебели в спалнята — чеизът на майката на Уили.

В гардероба бяха всичките дрехи, които носеше в онези дни. Ярки щамповани рокли от „Алигзандър“. Панталони и блузи от полиестер, маратонки и обувки на високи токове, купени на разпродажби. В огледалното шкафче в банята откри шампоана с къна, от който косата й придобиваше цвета на изгряващото слънце на японското знаме.

След час не беше останал и помен от облагородената победителка в лотарията. Яркочервена коса обрамчваше лице, което сега плашеше с всичкия грим, който тя обичаше да си слага, преди баронеса Мин да я научи, че „колкото по-малко, толкова по-добре“. Старото червило бе в същия цвят като огнената й коса. Клепачите й бяха украсени с пурпурни сенки! Прекалено тесни на седалището дънки, скрити в дебели чорапи глезени и стъпала, пъхнати в доста износени маратонки, украсена с кожички блуза, на чиято предница бе отпечатан силуетът на Манхатън, завършиха това преобразяване.

Елвира остана доволна от крайния ефект. Приличам на човек, който би кандидатствал за работа в онзи долнопробен хотел, реши тя. Неохотно остави брошката си слънце в чекмеджето. Просто изглеждаше не на място върху евтината блуза, а резервната, която Чарли й беше дал, се намираше в другия апартамент, в случай че й потрябваше. Когато навлече старото си палто, тя се сети да прехвърли парите и ключовете в огромната черно-зелена чанта, която винаги носеше, когато отиваше да чисти.

 

 

Четиридесет минути по-късно беше в „Линкълн Армс хотел“. В мрачното фоайе имаше разнебитено бюро, сложено пред пощенските кутии, и четири черни стола „Ногъхайд“ в различни етапи на разруха. Лекьосаният кафяв килим беше изпъстрен с дупки, през които се виждаше покриващият пода стар линолеум.

Не знам за румсървиза, но имат нужда от чистачка, помисли си Елвира, докато приближаваше към рецепцията.

Бледият служител вдигна замъглен поглед.

— К’во искаш?

— Работа. Добра сервитьорка съм.

Нещо повече от презрителна усмивка раздвижи устните на служителя.

— Няма нужда да си добра, стига да си бърза. На колко години си?

— На петдесет — излъга Елвира.

— Ако ти си на петдесет, аз съм на дванадесет. Върви си вкъщи.

— Имам нужда от работа — настоя Елвира с разтуптяно сърце. Усещаше присъствието на Уили. Би се заклела, че е скрит някъде в този хотел. — Дайте ми тази възможност. Ще работя безплатно три-четири дни. Ако не се убедите, да речем, до събота, че съм най-добрата работничка, която някога сте имали, можете да ме уволните.

Служителят разпери ръце.

— Че к’во мога да загубя? Утре да си тук точно в четири. К’во каза, че ти е името?

— Теси — отвърна уверено Елвира. — Теси Магинк.

 

 

В сряда сутринта Уили усещаше нарастващото напрежение сред похитителите си. Кларънс твърдо отказа да позволи на Сами да излезе от стаята. Когато Сами се оплака, Кларънс му се сопна:

— След като си прекарал дванадесет години в килия, не би трябвало да имаш проблеми да стоиш затворен.

Не се бе появила камериерка, която да потропа на вратата, за да изчисти, но Уили реши, че вероятно така или иначе стаята не беше почиствана поне от година. Трите подобни на койки легла бяха залепени едно за друго с опрени до стената на банята възглавници. Тясна тоалетка, покрита с разни хартии, черно-бял телевизор и кръгла маса с четири стола завършваха декора.

Във вторник вечерта Уили беше убедил похитителите си да му позволят да спи на пода в банята. Там беше по-широко, отколкото в гардероба, и както изтъкна пред тях, ако успееше да се протегне при това допълнително пространство, щеше да е в състояние да върви, когато го заменяха срещу откупа. Не пропусна погледите, които си размениха, като чуха предложението му. Не възнамеряваха да го пуснат на свобода, за да ги разкрие. Това означаваше, че имаше четиридесет и осем часа, за да измисли как да се измъкне от този долнопробен хотел.

В три сутринта, след като се убеди, че Сами и Тони похъркват в унисон, а Кларънс неспокойно, но ритмично попъшква, Уили бе успял да седне, да се изправи на крака и да се облегне до тоалетната. Въжето, с което беше завързан за крана на ваната, беше достатъчно дълго, за да достигне до капака на казанчето. С окованите си ръце той го повдигна, остави го върху мивката и бръкна в мръсната ръждиво оцветена вода. Резултатът беше, че след няколко минути капането стана по-силно, по-често и по-настоятелно.

Това беше причината Кларънс да се събуди от тревожния звук на непрестанно бълбукаща вода. Уили се усмихна вътрешно с мрачна усмивка, когато Кларънс извика:

— Ще полудея. Звучи така, сякаш пикае камила.

Когато на сутринта от румсървиза донесоха закуската, Уили отново бе на сигурно място в гардероба с вързани ръце и крака и запушена уста, но този път Сами бе опрял пистолета си в слепоочието му. Откъм коридора пред стаята Уили чуваше тихия дрезгав глас, очевидно принадлежащ на стареца — единствен служител в румсървиза. Беше безсмислено дори да си помисля да привлече вниманието му.

Този следобед Кларънс започна да пъха кърпи около вратата на банята, но нищо не можеше да заглуши шума на течащата вода.

— Започва едно от ужасните ми главоболия — изръмжа той, като се настани на неоправеното легло. Няколко минути по-късно Тони започна да си подсвирква. Сами моментално го накара да млъкне.

— Когато Кларънс получи главоболие, трябва да внимаваш — чу го Уили да шепне.

Тони очевидно беше отегчен. Малките му кръгли светещи очички се втренчиха равнодушно в телевизора, чийто звук бе пуснат възможно най-тихо. Уили седеше до него, вързан за един стол, а превръзката на устата му бе разхлабена дотолкова, че да може да говори през почти затворени устни.

Сами редеше на масата безкрайни пасианси. Късно следобед Тони се отегчи от телевизора и го изключи.

— Имаш ли деца? — попита той Уили.

Уили знаеше, че ако може да се надява някак си да се измъкне жив от тази дупка, то Тони беше билетът му за навън. Опитвайки се да не обръща внимание на комбинацията от бодежи и скованост в ръцете и краката си, каза на Тони, че с Елвира така и не били благословени да имат деца, но считал племенника си Браян за свое собствено, особено след като майката на Браян — сестрата на Уили — била призована във вечния си дом.

— Имам още шест сестри — обясни той. — Всички те са монахини. Корделия е най-възрастната. На шестдесет и осем е и е монахиня от двадесет и една годишна възраст.

Ченето на Тони увисна.

— Без майтап? Когато бях малък и си изкарвах прехраната на улицата, като разделях жените от чантите им, ако ме разбираш добре, нито веднъж не съм нападал монахиня, дори и когато отиваха към супермаркета, което означаваше, че имат мангизи. Направех ли добър удар, оставях няколко долара в пощенската кутия на манастира, нещо като израз на благодарност.

Уили се опита да изглежда впечатлен от щедростта на Тони.

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Кларънс от леглото. — Главата ми се цепи.

Уили изрече мълчалива молитва, докато казваше:

— Знаеш ли, бих могъл да поправя този теч, стига да имах френски ключ и отвертка.

Само да успееше да се добере до казанчето, помисли си. Можеше да наводни тая дупка. Не биха го застреляли, ако насам се втурнеха хора, за да спрат изливащата се вода, която той можеше да пусне.

 

 

Сестра Корделия беше уверена, че нещо не е наред. Колкото и да обичаше Уили, не можеше да си представи президентът да изпраща за него кола. Нещо повече — Елвира винаги беше толкова открита, че човек можеше да я прочете като заглавие на „Ню Йорк Поуст“. Но когато Корделия се опита да се обади на Елвира в сряда сутринта, никой не отговори. После, когато успя да се свърже с нея в три и половина, гласът й прозвуча задъхано. Тичала насам-натам, обясни тя, но не каза къде. Разбира се, че Уили бил добре. Защо да не бил? Щял да се върне вкъщи до уикенда.

Манастирът се помещаваше в един апартамент в стара сграда на Амстердам авеню и Стотна улица. Сестра Корделия живееше там с четири възрастни сестри и единствената новопостъпила, двадесет и седем годишната Мийв Мари, която три години била полицайка, преди да осъзнае, че има друго призвание.

Когато затвори след разговора си с Елвира, Корделия седна тежко на един твърд стол в кухнята.

— Мийв — рече тя, — нещо не е наред с Уили. Усещам го с костите си.

Телефонът иззвъня. Беше Артуро Моралес, управителят на „Флъшинг банк“, близо до стария апартамент на Уили и Елвира.

— Сестро — започна той разтревожено, — не ми се ще да ви безпокоя, но съм притеснен.

Сърцето на Корделия се сви, когато Артуро обясни, че Елвира се е опитала да изтегли сто хиляди долара от банката. Успели да й дадат само двадесет, но обещали да й осигурят останалите до петък сутринта; казала им, че при всички случаи трябвало да ги получи дотогава.

Корделия му благодари за информацията, обеща изобщо да не споменава, че е нарушил банковата тайна, затвори и рязко се обърна към Мийв Мари:

— Хайде. Отиваме да се видим с Елвира.

 

 

Елвира се появи в „Линкълн Армс хотел“ точно в четири часа. Беше сменила дрехите си в Порт Оторити. Сега, докато стоеше пред рецепцията, се почувства в безопасност, маскирана по този начин. Служителят кимна с глава, за да й покаже, че трябва да тръгне по коридора към вратата с надпис „Не влизай“.

Тя водеше към кухнята. Готвачът, седемдесетгодишен, който удивително приличаше на звездата в уестърните от четиридесетте години Габи Хейс, приготвяше хамбургери. От мазния грил се издигаха облаци пушек. Той вдигна поглед.

— Ти ли си Теси?

Елвира кимна.

— Окей, аз съм Ханк. Започвай да разнасяш поръчките.

В румсървиза нямаше разточителство. Разполагаха с кафяв пластмасов поднос, от онези, които могат да се видят в кафетериите на болниците, твърди книжни салфетки, пластмасови съдове и пакетирани в малки опаковки горчица, кетчуп и подправки. Ханк мушна безформените кюфтета в хлебчетата.

— Налей кафето. Не пълни чашите много. Сложи пържените картофи в чинийките.

Елвира се подчини.

— Колко стаи има в тоя хотел? — попита тя, докато подреждаше подносите.

— Сто.

— Толкова много!

Ханк се ухили, разкривайки пожълтели от тютюна изкуствени зъби.

— Само четиридесет се дават за нощуване. Тия, дето си взимат стаи за по един час, не се интересуват от рум сървиз.

Елвира запресмята. Четиридесет не беше толкова зле. Прецени, че в отвличането бяха замесени поне двама мъже. Един, който да кара колата, и друг, който да пречи на Уили да се справи с първия. Може би дори още един, онзи, който се беше обадил първия път. Трябваше да си отваря очите за големи поръчки. Поне беше някакво начало.

Започна да изпълнява поръчките, а Ханк настоятелно й напомни да взима парите веднага. Отнесе хамбургерите в бара, където се бяха разположили десетина съмнителни типа, каквито човек не би искал да срещне в някоя тъмна нощ. Втората поръчка отнесе на служителя на рецепцията и на управителя, който надзираваше хотела от една затънтена стаичка зад рецепцията. Тя беше за сметка на заведението. Третият поднос, съдържащ юфка и двоен бульон, беше за един размъкнат старец със замъглен поглед. Елвира беше сигурна, че бе поръчал юфката в последния момент.

След това я изпратиха с тежък поднос при четирима мъже, които играеха карти на деветия етаж. Други картоиграчи, на седмия, си поръчаха пици. На осмия етаж бе посрещната на вратата от як мъж, който рече:

— О, ти си нова. Аз ще го взема. Не тропай силно по вратата. Брат ми има ужасно главоболие.

Зад него Елвира виждаше изтегнал се на леглото мъж с покрити с кърпа очи. Непрекъснатото „кап-кап“, идващо откъм банята, ужасно й напомни за Уили. Би оправил теча за нула време. Очевидно в стаята нямаше никой друг, а отворилият вратата мъж изглеждаше така, сякаш би омел съдържанието на подноса и сам.

От гардероба Уили дочуваше интонацията на глас, който го изпълни с болезнен копнеж отново да бъде с Елвира.

 

 

Имаше достатъчно поръчки, за да тича нагоре-надолу от четири докъм десет. От собствените си наблюдения и от обясненията на Ханк, който ставаше все по-словоохотлив, когато започна да оценява работливостта й, Елвира можа да оцени положението. Бяха десет етажа. На първите шест имаше по десет стаи, запазени за гостите по за час. Стаите на горните етажи бяха по-големи, всички снабдени с бани, и се даваха поне за по няколко дни.

Докато ядеше дебелия хамбургер, който тя му приготви в десет часа, Ханк й каза, че всички се регистрирали с фалшиви имена. Всички плащали в брой.

— Като оня тип, който идва да си прибира пощата от нашите кутии. Той издава мръсни списания. Друг пък устройва тук игри на покер. Мнозина идват, за да си търсят жени, когато се предполага, че трябва да са в командировка. Такива работи. Нищо лошо. Това е един вид частен клуб.

Главата на Ханк започна да клюма, когато допи третата чаша бира. След няколко минути вече спеше. Елвира тихо отиде до масата, която служеше едновременно като дъска за рязане и като бюро. Когато донасяше парите след доставянето на всяка поръчка, бе инструктирана да ги слага в кутията от пури, служеща за каса. Списъкът с поръчките заедно с общата сума бе сложен в съседната кутия. Ханк й беше обяснил, че в полунощ румсървизът приключва и служителят от рецепцията преброява парите, сравнява ги с поръчките и ги прибира в сейфа, скрит на дъното на хладилника. После списъкът с поръчките бива пуснат в кашона под масата. Сега там имаше доста от тях.

Никога нямаше да се забележи липсата на няколко. Като пресметна, че тези най-отгоре трябва да са най-скорошните, Елвира взе една шепа и ги мушна в огромната си чанта. Между единадесет и дванадесет отнесе още няколко поръчки в бара. Междувременно, неспособна да търпи мръсната кухня, тя се зае да я почисти под развеселения поглед на Ханк.

След кратко отбиване в Порт Оторити, за да се преоблече в хубавите си дрехи, да изтрие ружа и пурпурните сенки от лицето си и да увие с тюрбан огнената си коса, Елвира излезе от едно такси в един без четвърт. Раймон, нощният портиер, рече:

— Сестра Корделия беше тук. Обсипа ме с въпроси къде сте.

Корделия не беше глупачка, помисли си Елвира с горчиво възхищение. В главата й се оформяше един план и Корделия бе част от него. Още преди да се потопи в пълната с етерични масла от Сайпръс Пойнт Спа вана „Джакузи“, Елвира сортира мазните ордери. А преди да е изминал и час, бе съкратила списъка на възможностите. Четири стаи редовно правеха големи поръчки. Прогони настойчивия страх, че и четирите биха могли да са заети от играчи на покер или друг вид комарджии, а Уили би могъл в момента да се намира в Аляска. В мига, в който бе стъпила в хотела, интуицията й бе подсказала, че той е наблизо.

Беше почти три часът, когато се вмъкна в двойното легло. Колкото и уморена да бе, сънят не идваше. Накрая си представи, че Уили лежи до нея.

— Лека нощ, мили — каза тя на глас и мислено го чу да й отвръща: „Приятни сънища, скъпа“.

 

 

Сестра Корделия пристигна в седем часа в четвъртък сутринта. Елвира бе подготвена за посещението й. Беше станала преди половин час и беше облечена с карираната хавлия на Уили, която леко ухаеше на лосиона му за след бръснене. На печката бе сложена кана с кафе.

— Какво става? — попита рязко Корделия.

Докато пиеха кафе и ядяха кейк „Сара Лий“, Елвира й разказа всичко.

— Корделия — завърши тя, — няма да ти разправям, че не ме е страх, защото ще те излъжа. Боя се до смърт за Уили. Ако наблюдават тази сграда или пък са наели някое момче за поръчки да я държи под око и се разбере, че влизат и излизат непознати хора, ще убият Уили. Корделия, кълна ти се, зная, че е в онзи хотел, и имам план. Мийв все още притежава разрешително за носене на оръжие, нали?

— Да. — Пронизващите сиви очи на сестра Корделия се впиха в Елвира.

— И все още е приятелка с онези хора, които прати в затвора, нали?

— О, разбира се. Те всички я обичат. Знаеш, че помагат в работата на Уили, когато се наложи, и се редуват да носят храна на инвалидите ни.

— Точно това ми трябва. Те приличат на хората, които обитават онова място. Искам трима или четирима от тях да се регистрират в „Линкълн Армс хотел“ довечера. Нека започнат да играят карти. За там е нещо съвсем обичайно. Утре вечер в седем похитителите ще ми се обадят къде да оставя парите. Знаят, че няма да им ги дам, докато не разговарям с Уили. За да им попреча да го изведат, искам хората на Мийв да завардят изходите. Това е единственият ни шанс.

Корделия се втренчи мрачно в пространството, после промърмори:

— Елвира, Уили винаги ми е казвал да вярвам на шестото ти чувство. Предполагам, че сега ще е по-добре да го направя.

 

 

В четвъртък следобед Кларънс вече едва гледаше заради невероятната болка, която цепеше главата му от ухо до ухо. Дори Тони внимаваше да не го вбесява. Не се пресегна да включи телевизора, а се задоволи да седи до Уили и да му разправя с дрезгав шепот историята на живота си. Бил на седем години, когато открил колко лесно е да се краде от сладкарницата. В този момент Кларънс изрева откъм леглото:

— Казваш, че можеш да поправиш този дяволски теч?

Уили не искаше да изглежда прекалено развълнуван, но мускулите в гърлото му се свиха, докато кимаше енергично.

— К’во ти трябва?

— Френски ключ — изграчи Уили през превръзката на устата си. — Отвертка. Жица.

— Добре. Сами, чу го. Върви и намери тия неща.

Сами отново редеше пасианс.

— Ще пратя Тони.

Кларънс подскочи.

— Казах ти. Тоя твой тъп брат ще издрънка на първия срещнат къде отива, защо отива и на кого ще ги носи. Сега тръгвай.

Сами потръпна от тона му, спомняйки си как Тони бе тръгнал да се разхожда с колата за обира.

— Добре, Кларънс, добре — отвърна кротко. — И, слушай, след като ще излизам, к’во ще кажеш да донеса малко китайска храна, а? Може да хапнем нещо вкусно за разнообразие.

Намръщеното изражение на Кларънс моментално изчезна.

— Да, добре. Донеси и много соев сос.

Елвира остави куфара с последните изтеглени от банката пари в четири без двадесет. Времето едва щеше да й стигне да отиде бързо до Порт Оторити, да се преоблече и да се яви на работа. Докато минаваше през фоайето на „Линкълн Армс“, забеляза монахиня с потно лице и с традиционното облекло да обикаля с кошничката си един подир друг посетителите в бара. Всички хвърляха по нещо вътре. В кухнята Елвира попита Ханк за монахинята.

— О, тя ли? Да. Събира помощи за децата, които живеят наоколо. Всеки се чувства по-добре, като й хвърли един-два долара. Нещо като духовно извисяване, нали ме разбираш?

Китайската храна им дойде добре след хамбургерите. След вечеря Кларънс заповяда на Уили да отиде в тоалетната и да поправи теча. Сами го придружи. Сърцето на Уили се сви, когато Сами рече:

— Не умея да поправям, но затова пък умея да развалям, така че не се прави на много умен.

Толкова за великия ми план, помисли си Уили. Е, може би ще успея да протакам, докато не измисля нещо. Започна да остъргва с години събиралата се ръжда в основата на казанчето.

 

 

Тази вечер нямаше толкова много поръчки като миналата. Елвира предложи на Ханк да подреди всички стари ордери в кашона.

— Защо? — Ханк изглеждаше изненадан. Защо му трябваше на някого да подрежда ненужни хартийки?

Елвира придърпа надолу блузата, с която беше облечена днес. На нея пишеше „ПРЕКАРАХ НОЩТА с БЪРТ РЕЙНОЛДС“. Уили й я беше купил на шега, когато посетиха театъра на Рейнолдс във Флорида. Опита се да си придаде тайнствен вид.

— Човек никога не знае — прошепна тя.

Отговорът, изглежда, задоволи Ханк.

Скри вече прегледаните ордери под купчината, която изсипа на масата. Знаеше какво търси. Големи по обем поръчки от понеделник насам.

Сведе ги до същите четири стаи, на които се бе спряла при предишното сортиране.

В шест часа изведнъж стана натоварено. До осем и половина вече бе доставила храна в три от четирите подозрителни стаи. В две от тях играеха карти. Трябваше да признае, че никой от картоиграчите не приличаше на похитител.

От стая 802 не се обадиха да направят поръчка. Може би мъжът с ужасното главоболие и брат му бяха напуснали хотела. В полунощ обезкуражената Елвира се готвеше да си тръгне, когато Ханк измърмори:

— С теб се работи лесно. Новото момче за дневни поръчки напусна и утре ще доведат хлапето, което го замества. То обърква всичко.

Изричайки благодарствена молитва, Елвира моментално предложи да дойде и за смяната от седем до един, освен за обичайната от четири до полунощ. Реши, че все пак ще успее да изтича и до банките, които бяха обещали да осигурят парите между дванадесет и петнадесет и три часа.

— Ще дойда в седем — обеща на Ханк.

— Както и аз — оплака се той. — Дневният готвач също е напуснал.

Докато излизаше, Елвира забеляза няколко познати лица да се навъртат край бара. Луи, който бе изкарал седем години в затвора за обир на банка и имаше черен колан по карате; Ал, който бе работил навремето като охрана на заложна къща и бе излежал четири години за побой; Лефти, който бе специалист по краденето на скъпи коли. Усмихна се вътрешно. Мийв я подкрепяше — това бяха нейните хора.

Показвайки, че си знаят работата, нито Луи, нито Ал, нито Лефти издадоха с нещо, че са познали Елвира, макар тя да беше сигурна, че я бяха видели.

 

 

Уили бе намалил капането до първоначалното дразнещо положение, когато Кларънс му кресна да престане да чука.

— Остави го така. Мога да изтърпя толкова шум още двадесет и четири часа.

И сега какво? — запита се Уили. Имаше една надежда. На Сами му беше писнало да го наблюдава как се върти около казанчето. Утре Сами щеше да е по-нехаен. Същата нощ Уили направи така, че отново да имат нужда от услугите му, като пак се промъкна до казанчето и увеличи теча.

 

 

На сутринта Кларънс гледаше с трескав поглед. Тони започна да разправя за някакво свое старо гадже, което възнамерявал да потърси, след като стигнели в скривалището си в Куинс, но никой не му каза да млъкне. Което означаваше, помисли си Уили, че хич не ги беше грижа дали ще ги чуе.

Когато донесоха закуската, скритият на сигурно място в гардероба Уили подскочи, и то така неочаквано, че пистолетът в ръката на Сами едва не гръмна. Този път не само интонацията на гласа му напомни за Елвира. Звънкият глас, който очевидно беше нейният, попита Тони дали главоболието на брат му беше намаляло.

Сами изсъска изненадано в ухото на Уили:

— Ти да не си полудял бе?

Елвира го търсеше. Уили трябваше да й помогне. Трябваше да се добере пак до банята, да се заеме с казанчето и да зачука с ключа в ритъма на „А оркестърът свиреше“ — тяхната песен, тази, която изпълняваха, когато той за първи път покани Елвира на танц в залата на „Найтс ъф Къламбъс“ преди повече от четиридесет години.

Тази възможност му се предостави четири часа по-късно, когато, подчинявайки се на гневната команда на Кларънс, грабна ключа и отвертката и придружен от изнервения Сами, отново се зае със задачата едновременно да поправи и да развали казанчето.

Внимаваше да не прекали. Разумно отговори на протестиращия Сами, че не вдига твърде много шум и че така или иначе този хотел вероятно ще е щастлив да има поне един приличен клозет. Като почесваше четиридневната си брада и се чувстваше неудобно в намачканите си дрехи, Уили започна да изпраща сигнали през три минути. „Кей-си ще танцува валс с яго-дово-ру-сата блондинка чук-чукчуккккчуккккчукккк.“

Елвира тъкмо носеше пица в стая 702, когато го чу. Почукването. О, господи, заблагославя тя, о, господи. Остави подноса на клатушкащата се маса. Обитателят на стаята, симпатичен човек на около тридесет години, беше махмурлия. Посочи нагоре:

— Това не би ли ви убило? Май ремонтират. Изборът е богат. Или Ниагарският водопад, или новогодишна тупурдия.

Трябва да беше в 802, реши Елвира, мислейки си за мъжа на леглото, за онзи на прага, за отворената врата на банята. Сигурно пъхат Уили в гардероба, когато поръчват храна. И въпреки че беше толкова развълнувана, та сърцето й биеше като лудо под блузата, на която пишеше „НЕ БЪДИ МЪРЛЯЧ“, тя не забрави да предупреди мъжа: алкохолът ще го погуби накрая.

 

 

В коридора до бара имаше телефон. Като се надяваше, че служителят от рецепцията не я наблюдава, Елвира бързо се обади на Корделия. Завърши с думите:

— Ще ми позвънят в седем.

В седем без четвърт същата вечер посетителите в бара на „Линкълн Армс хотел“ наблюдаваха с благоговение как шест предимно възрастни монахини с традиционното дълго до земята облекло, с воали и покривала на главите влязоха във фоайето. Служителят от рецепцията скочи и заразмахва ръце да ги пропъди обратно към въртящата се врата. Елвира наблюдаваше с поднос в ръце как Мийв, определена за говорителка, го огледа укоризнено.

— Имаме разрешението на собственика да помолим за дарения по всички етажи — каза му Мийв.

— Няма такова нещо.

Гласът се снижи до шепот:

— Имаме разрешението на мистър…

Лицето на служителя пребледня.

— Вие, момчета, млъквайте и си извадете мангизите — подвикна той на посетителите в бара. — Тези сестри тук ще минат за дарения.

— Не, ще започнем отгоре — възрази Мийв.

Елвира покровителствено мина отзад, когато предвожданата от Корделия група монахини влезе в асансьора.

Отидоха право на осмия етаж и се скупчиха в коридора, където ги чакаха Лефти, Ал и Луи. Точно в седем часа Елвира почука на вратата.

— Рум сървиз — викна тя.

— Не сме поръчвали нищо — изръмжа глас отвътре.

— Някой все пак го е направил и аз трябва да си получа парите — отново викна решително.

Чу тътрене на крака. Някаква врата се тресна. Гардеробът. Скриваха Уили. После входната съвсем леко се открехна. Тони нервно й нареди:

— Остави подноса отвън. Колко?

Елвира пъхна уверено крак в процепа на вратата, а в това време най-възрастните монахини се появиха зад нея.

— Събираме дарения в името. Господне — прошепна една от тях.

Кларънс държеше слушалката в ръка.

— Какво, по дяволите, става там? — извика той.

— Ей, не можеш да говориш така на сестрите — възрази Тони и отстъпи почтително встрани, докато те влизаха покрай него в стаята.

Най-отзад вървеше сестра Мийв с ръце, мушнати в ръкавите на одеждите си. За част от секундата тя се озова зад Кларънс, измъкна дясната си ръка и долепи пистолет до слепоочието му. С ледения глас, който я беше прославил като страхотно ченге, тя прошепна:

— Не мърдай или си мъртъв.

Тони отвори уста да извика предупредително, но ударът на Лефти го изкара от съзнание. След това Лефти осигури и мълчанието на Кларънс, като с посичащ замах към врата му го запрати на пода до Тони.

Луи и Ал отведоха неохотно подчиняващите се сестра Корделия и по-възрастните й спътнички на безопасно място в коридора. Беше време да спасят Уили. Лефти бе готов за нападение. Сестра Мийв бе насочила пистолета си. Елвира дръпна силно вратата на гардероба с вика: „Рум сървиз“.

Сами стоеше до Уили с опрян в тила му пистолет.

— Марш навън всички! — изръмжа той. — Хвърли този пистолет, лейди.

Мийв се поколеба за миг, после се подчини.

— Вън! — изрева Сами.

Усеща, че е притиснат, и е отчаян, помисли си ужасено Елвира. Ще убие моя Уили. Насили се да говори спокойно.

— Пред хотела чака кола — започна тя. — В нея има два милиона долара. Вземи Уили и мен със себе си. Можеш да преброиш парите, да избягаш с колата и после да ни освободиш някъде. — Обърна се към Лефти и Мийв: — Не се опитвайте да ни спрете, иначе ще убие Уили. Изчезвайте оттук всички. — Стаи дъх и погледна похитителя на Уили, като се опитваше да изглежда уверена, докато останалите напускаха стаята.

Сами се поколеба за миг. Елвира го видя да насочва пистолета към вратата.

— Добре ще е да е там, лейди — озъби се той. — Развържи му краката.

Тя послушно клекна и заразвързва възлите на стягащите глезените на Уили въжета. Вдигна поглед, докато развързваше последния. Пистолетът все още беше насочен към вратата. Елвира си спомни как слагаше рамо под пианото на мисис О Кийф и го повдигаше, за да оправи килима. Едно, две, три. Изправи се като стрела и рамото й се заби в ръката на Сами, държаща пистолета. Той успя да дръпне спусъка, докато изпускаше оръжието. Куршумът се заби в тавана и от него се посипа и бездруго подпухналата мазилка.

Уили протегна окованите си в белезници ръце към врата на Сами и започна да го души, докато останалите не се втурнаха обратно в стаята.

Като насън Елвира наблюдаваше как Лефти, Ал и Луи освобождават Уили от белезниците и въжетата и ги използват, за да обезвредят похитителите му. Чу Мийв да набира 911 и да казва:

— Обажда се офицер Мийв О’Райли, грешка, сестра Мийв Мари. Докладвам за отвличане, опит за убийство и успешно задържане на извършителите.

Елвира усети ръцете на Уили да я прегръщат.

— Здравей, скъпа — прошепна той.

Изпълваше я такава радост, че не можеше да говори. Спогледаха се. Тя видя кървясалите му очи, наболата брада и сплесканата коса. Той огледа крещящия й грим и блузата с надпис „НЕ БЪДИ МЪРЛЯЧ“.

— Скъпа, ти си възхитителна — рече пламенно Уили. — Съжалявам, че аз на нищо не приличам.

Елвира потри лице о неговото. Напиращите в гърлото й ридания от щастие изчезнаха, когато започна да се смее.

— О, сладурче — възкликна тя, — на мен винаги ще ми приличаш на Тип О’Нийл.