Марион Дели
Както в приказките (4)

Глава IV

— Госпожице, госпожица Ивон пристига със своята братовчедка.

— Благодаря, Ан-Мари, ето ме слизам.

Гвенола беше седнала край прозореца на своята стая и рисуваше. Остави четката и излезе на терасата, която се простираше по протежение на цялата фасада на замъка.

Там беше седнала вече Ивон с една дребна и стройна девойка в черно, която макар и да беше в траур, се отличаваше с рядка елегантност. Нейното лице, напудрено и доста гримирано, беше все пак много свежо. Тя изобщо би била същинска прелест, ако нейното прекалено кокетство и пресилено държание не й пречеха за това.

— Драга моя Гвенола, човек просто се задушава на тази тераса! — извика тя, като протегна своята ръка в черна ръкавица на госпожица Де Панденек. — Никога досега не съм преживявала такива горещини в Бретан.

— Нито аз! Как е госпожа Д’Еспеван?

— Не е особено добре. Днес е много мрачна. Предложих й да се разходи надвечер до Гоело.

Ивон каза, не без ирония:

— Нима не би трябвало да идеш с нея, Никол?

— О, драга моя, мама не е такава егоистка, че да ме държи край себе си, когато знае, че аз ще мога да намеря по-хубаво развлечение.

— Хайде да седнем под липата. Там все пак е най-свежо — предложи Гвенола.

Докато слизаха по стълбите на терасата, Никол каза подигравателно, като гледаше голямата чанта с ръкоделието на братовчедката си:

— Ивон се е заловила да работи като луда. Тя държи вътре някакви ръкавици, блузи и не знам още какви работи…

— О, уверена съм, че просто твоята чантичка за ръчна работа е много малка, а моята е съвсем нормална…

Никол сви презрително устни.

— Аз никога не съм умеела да работя тези бедняшки бродерии. Развалят се преди всичко ръцете…

— Не бих казала, че това е така. Погледни Гвенола! В цялата област няма да намериш по-хубави ръце от нейните.

Никол хвърли завистлив поглед към Гвенола, а братовчедка и продължи:

— Впрочем ние не знаем какво е това „бедняшка бродерия“. Гвенола шие наистина съвършени неща.

— Ивон, ти си добра приятелка — заяви, като се усмихна Гвенола — и говориш за мене такива хубави неща. А ти самата също умееш да бродираш много хубаво, когато искаш.

— Там е работата, че аз обаче често пъти нямам търпение. Това е известно на всички тук.

— Разбира се, на всички! Утешихте ли се малко, Никол, че това лято няма да бъдете в Динар?

— Да съм се утешила? Естествено, не! Ще се почувствувам щастлива, ако не умра тук от скука.

— Много ласкаво за нас — отговори с ирония Ивон.

Никол вдигна рамене:

— Не се обиждайте и двете. Особено ти, Гвенола. Мисълта за твоето съседство и за това на „Кенендри“ може би малко ще смекчи моята скука. Освен това аз се надявам, че все пак ще има известни забави в града и околността през това лято.

— Разбира се. Боасбие казват, че щели да уредят прием с танци. Офицерите от тридесет и пети артилерийски полк също така устройват някаква забава. А и ние може да устроим излети… Ах, какво говоря, драга. Забравих, че ти си в траур! — вметна Ивон.

Никол отвърна малко намусено, без да долови ироничния тон, с който говореше нейната братовчедка.

— О, вече шест месеца, откакто е умряла баба ми. Сега все пак ще мога да излизам малко… Няма съмнение, Гвенола, че понякога и у вас има приеми…

— Без всякакъв церемониал. Тук се танцува, организират се концерти, дават се малки представления. Ален е отличен артист. А госпожица Бланшар му е достойна партньорка.

Никол трепна изненадана:

— Как, нима поддържате връзки с тези хора?

— Защо не?

— Но те не принадлежат към нашето общество! — От гласа на Никол лъхаше страшно негодувание.

— Не принадлежат към нашето общество? — повтори иронично Гвенола. — С това искате да кажете, че те не принадлежат към аристокрацията? Но по благородство, по интелигентност, по подготовка за живота те не могат да се сравнят с когото и да било от нашето общество, защото стоят много по-високо от нас.

— Вие, Гвенола, както виждам сте запазили същите идеи, каквито имахте и по-рано.

— Да, аз смятам, че това е далече по-справедливо. Иначе „равенство“ би било само празна дума, без каквото и да било съдържание.

— Браво! — извика Ивон и запляска с ръце. — Бих искала сега да те чуе господин Волф. Лицето му имаше великолепен израз, когато преди няколко дни твоят баща говореше в същия дух.

— Ах, наистина, този прочут господин Волф — заяви иронично Никол. — Ивон успя вече, страшно възхитена, да ми говори за него, обаче аз още не съм го виждала.

— Ще го видите скоро. Оливие отиде в „Семур“ за Ги и на връщане ще се отбие и за господин Волф. Той ще вечеря с нас.

— Значи така, вие сте в добри отношения с него?

— Разбира се. В доста добри отношения. Ивон вероятно ви е казала при какви странни обстоятелства се запознахме с него?

— Да, едно малко приключение в гората. Ще се превърнете в героиня на роман, Гвенола!

Никол отново хвърли злобен поглед към Гвенола, която леко почервеня, докато Ивон продължи:

— Може би щеше да й бъде малко неловко, ако господин Волф не беше толкова приятен и учтив мъж. Но Гвенола и нейните родители имаха щастието да попаднат на един извънредно изтънчен човек, който съвсем не се опитва да се натрапва.

— О, да се натрапва! На такова нещо господин Волф вероятно не би бил способен.

— Как, нима този гражданин е толкова неуместно горд?

— Горд, да, но не и неуместно. Пред този „гражданин“, мила, ще трябва да се скрият мнозина от твоите „благородни“ приятели… Той проявява необикновено внимание и любов към малките хора. О, в околността вече пеят песни за него. Младите момичета мечтаят само за него, а младежите се мъчат да му подражават. Всички салони на Гоело вече са широко отворени за него, а мнозина собственици на замъци из околността са изразили желание да влязат във връзка с човека, който се радва на такива качества. Накратко казано, господин Волф е очаровал всички жени и мъже.

— Охо-хо-хо! Виждам, че вие сте се увлекли по някой смешен позьор, някой авантюрист, някой ловък измамник. На мене обаче няма да успеят да ми се харесат всички тези негови „особености“. Впрочем аз никога няма да се заблудя. Винаги, още от пръв поглед, аз мога да определям, кой човек е благородник по рождение…

Ивон избухна в смях, макар братовчедка й да беше застанала в някаква поза, с която искаше да покаже своето превъзходство.

— О, какъв силен ум! Все пак понякога можеш да се излъжеш. Впрочем, ти сама ще ни кажеш, какво липсва на господин Волф, за да бъде истински благородник.

Младите момичета стигнаха до кичестата липа, под която имаше маси и забити в земята скамейки. След като седнаха, Никол заяви надменно:

— Да, да, аз ще ви покажа неговите слаби страни… И когато ви ги посоча, ще видите и сами, колко сте били смешни, задето сте позволили този чужденец да ви изиграе по такъв начин.

— Дори и господин Де Коетгон… представи си!… Ти познаваш този стар братовчед на господин Панденек, нали?

— Да, онзи чудноват човек, онази мечка! Какво е станало с него?

— Нищо, освен това, че той се съгласи, след като Гвенола го помоли, да приеме господин Волф и да му покаже своите старини. След това посещение той заявил, че досега не бил виждал толкова симпатичен човек и толкова интересен. Благодарил на Гвенола, задето го запознала с него. С една дума, дворецът на Коетгон сега е отворен по всяко време за господин Волф. Той може да влиза там, когато си иска и всички сбирки са винаги на негово разположение.

Никол се намръщи:

— Това е невероятно. Нашият сродник, Де Вианон, нямаше миналата година това щастие, когато поиска да проникне в този дворец, така ревниво пазен от всички. Господин Де Коетгон го посрещнал твърде „любезно“ — студено отказал да му покаже каквото и да било, дори и най-малката дреболия от своите сбирки.

— Значи той му е направил лошо впечатление или може би неговото лице не се е харесало на стария чудак.

— Аз пък смятам, че той просто не е бил такъв блюдолизец като вашия господин Волф. Не е могъл да запълзи пред стария Коетгон — отговори Никол, видимо обидена.

Ивон вдигна ръце към небето:

— Блюдолизец? Господин Волф? А аз ти казвам, че той е всичко друго, само не и това. Преди малко ти казах: единственото нещо, за което би могъл да бъде упрекнат, това е тъкмо неговата способност, въпреки цялата си любезност, да държи човек винаги на разстояние от себе си. Но и това много му отива.

Трите млади момичета продължаваха да водят разговора си, седнали под липата. Ивон и Гвенола просто се измъчваха, за да намерят нещо, за което да говорят и което да интересува и Никол. Никол от своя страна едва успяваше да прикрие скуката си. Тя постоянно гледаше към алеята, която водеше към вратата на градината. Изведнъж извика:

— Ето господин Оливие с малкия ви брат.

— Придружен от господин Волф — добави Ивон.

С видимо любопитство, което едва успяваше да прикрие, Никол наблюдаваше как младият чужденец се приближава.

— Прецени го добре, Никол, и се опитай да откриеш в него мошеника.

Никол пламна от гняв. Ядосваше се на братовчедка си и на човека, който изглеждаше точно така, както й го бяха описали. Тя остана през цялото време намусена и показваше открито, че не придава голямо значение на новия гост.

Когато обаче Гвенола й го представи, Никол се смути. Как този човек, въпреки учтивия си поглед и поклон, успя да изтъкне своето превъзходство над нея.

— Ходих тази сутрин да разгледам вашата малка ферма, госпожице — каза господин Волф, като седна до Гвенола. — Тя е наистина прелестна. Ще трябва често да ходя там, за да рисувам.

— О, да — заяви Ги и привлече стола си, така че да бъде по-близо до чужденеца. — Вие така хубаво рисувате!

— Великолепно — допълни Оливие. — Вие ще трябва да покажете на госпожица Еспеван, как сте нарисували нашия „Кенендри“.

— С удоволствие, ако това интересува госпожицата.

Начинът, по който беше казано това, беше толкова студен и равнодушен, а при това той дори не погледна към Никол. Тя само стисна устни и процеди:

— Благодаря, обаче аз предпочитам фотографиите.

— Какъв странен художествен вкус — прошепна Ивон, докато по устните на господин Волф заигра иронична усмивка.

— Драги Ги, ще омръзнеш на господин Волф — се обади Ивон, понеже малкият се беше облегнал на чужденеца.

— Напротив, госпожице, аз се чувствувам щастлив от това, че моят малък приятел ми показва своите симпатии — отговори Франц и сложи ръката си върху русите коси на малкия. — А как върви латинският?

— Много добре, господине. През октомври ще мога да започна да ходя на училище, без да загубя нищо.

— Ще му позволи ли това здравето? — попита Никол, като се обърна към Оливие, който беше седнал до нея.

— Надяваме се. От известно време е по-добре. Във всеки случай няма да живее на пансион в самия колеж, а при леля ни Де Кервион… О, Ивон, каза ли ви Гвенола за годежа на Ана?

— Да, за един млад хирург, за когото казват, че имал голямо бъдеще.

Никол пак остана изненадана:

— Как? Ана де Кервион ще се омъжи за човек, който не е аристократ?

Гвенола леко сви вежди и погледна крадешком господин Волф. Никол обаче като че ли не беше забелязала този поглед и продължи:

— Невероятно! Едно младо момиче от една от най-старите аристократически фамилии в Бретан! Какво мисли за всичко това нейната баба?…

— Леля ми прие всичко това с удоволствие… Нещо повече. Тя познава доктор Карлос и вярва, че внучката й ще води с този човек прекрасен живот. А Ана е във възторг, необикновено е щастлива!

— А тя, доколкото ми е известно, винаги се е гордеела с името си. Никога не бих повярвала, че е способна на такъв неравен брак. А господин Де Кервион, какво е неговото мнение за това?

— И той одобрява този брак, естествено! Той е вероятно на същото мнение, както баща ни, който винаги ни казва: „Вършете онова, което сърцето ви диктува. Ако ви харесват хора, които не принадлежат към нашето общество, аз нямам нищо против това. Трябва винаги да се оставят децата сами да избират другарите си в живота“.

— Но това е просто невероятно! Така да говори един Панденек, потомък на келтските крале.

Сериозността и начинът, по който Никол произнесе всичко това, накараха Гвенола да се разсмее.

— Ние обичаме името си, защото това чувство е вродено у нас, но заради това не можем да ставаме идолопоклонници.

— Но тъкмо тази прекомерна любов към името е пазителят на нашата класа!

Ивон добави весело:

— А когато става въпрос да се позлати отново гербът, тогава хората от нашата класа лесно се решават на неравен брак, който обаче носи много пари, нали?

— Това вече е едно сериозно основание — отговори Никол.

— Всъщност това е една обикновена търговия. Прелестно, драга, твоите идеи наистина са твърде модерни.

— Във всеки случай мене няма да ме привлечете към своите неразумни идеи. Със съжаление обаче трябва да констатирам, че аз съм единствената тук, която проявява здрав разум.

Тя погледна Франц Волф с очи, които казваха: „Вас изобщо не ви слагам в сметката. Вие нямате онези качества, които са необходими, за да водя с вас разисквания“.

Франц, който беше изслушал целия този разговор с видим интерес, си прехапа устната, за да не се изсмее гласно. Ивон пак се обади иронично:

— Да, нещастното ми момиче, ти напълно грешиш. Сега обаче бих искала да ми кажеш, по какъв начин ти самата веднага, още от пръв поглед, успяваш да уловиш разликата между аристократа и обикновения човек?

— Това не може да се научи. Това е вродена способност у мене — отговори сухо Никол.

— Наистина ли, госпожице?

Франц Волф я наблюдаваше през полупритворените си очи.

— Така значи, ако вие ме видехте тук и не знаехте, че аз съм обикновен гражданин, вие бихте разбрали веднага това?

Тя кимна с глава и каза с глас, който искаше да подчертае колкото може повече малкото значение, което му придаваше.

— Естествено! Липсва ви нещо. Нещо, което не може да се определи, но което в действителност идва от произхода на човека.

— Аз не искам от вас, госпожице, никаква дефиниция. Аз само се възхищавам от вашата необикновена способност да отгатвате.

Никол изведнъж пламна силно под пудрата. Този Волф изглежда се подиграва с нея, с Никол д’Еспеван!

Да, той беше просто непоносим. Би могло със сигурност да се твърди, че той е начело на тази малка компания. Все пак Никол, въпреки страшната обида, която изпитваше, не можа да открие в него каквато и да било пресиленост и изкуственост. Панденекови и братовчедка й имаха право. Франц Волф беше твърде естествен в държанието си. Това държание беше благородно и достойно. Тя не можеше да намери у него нищо, в което той да бъде упрекнат.

Никол трябваше да признае сърдита, че това е така, че Ивон не пресилваше в своето хвалебствено описание, което беше дала за чужденеца. Никол напразно се ровеше в мислите си сред всички онези, които познаваше, но не успя да попадне сред тях на такъв хубав мъж, с такова държание и толкова симпатичен едновременно.

Това откритие още повече разгневи младото момиче. А този гняв се засилваше при мисълта, че този обикновен плебей се отнася така равнодушно към нея, към госпожица Д’Еспеван.

Панденекови, Ивон и чужденецът водеха разговори, в които тя не беше в състояние да се включи. Беше свикнала да говори само за развлеченията си, за най-новите скандали в обществото, за лековати неща, каквито допадаха на нейната личност. Тя се мъчеше от време на време да обърне разговора в друга посока, на друга тема, обаче Франц, който се преструваше, че не забелязва нищо, продължаваше да говори с леко повишен глас, съзнавайки, че той е центърът на всеобщото внимание.

Той освен това никак не обичаше да го прекъсват, когато говори. Ивон, която обикновено първа забелязваше всичко, видя, че в такива случаи той леко намръщваше веждите си и бегло хвърляше поглед към лицето, което е прекъснало неговите думи, а след това изведнъж извръщаше глава на другата страна и повишаваше гласа си. А когато се отнасяше до лице, каквото беше Пиер де Собран и подобни на него, по-малко симпатични, той освен другото се усмихваше с известна ирония и с някакво презрение.

Прислужницата внесе яденето, което Гвенола и Ивон сервираха. Когато Гвенола стана, за да нареже някакъв сладкиш, до нея съвсем плътно се приближи Франц Волф. Двамата говореха бретонски, който език младият австриец много бързо и забележително добре беше научил.

— Той се е справял с толкова много неща, че изучаването на този диалект представляваше за него само играчка — каза Оливие, като се обърна към Никол, която остана изненадана, когато го чу колко правилно говори. — Ние помежду си твърде често говорим на бретонски, за да може по-бързо да свикне и по-свободно да се изразява. В замяна на това той помага на Гвенола по италиански език, защото тя вече една година нищо не беше научила.

Никол се засмя иронично и хвърли поглед към младата двойка, която беше застанала на няколко крачки от нея.

— Как? Госпожица Панденек води разговор на език, който ней е добре познат? Аз мислех, че тя е много по-сериозна и не се занимава с такива флиртове.

— Аз смятам, че тук няма място за каквато и да било изненада. Господин Волф е винаги твърде коректен, а Гвенола е достатъчно горда и разумна и никога не би позволила да се разиграе каквото и да било, което да развали тези отношения.

— Ах! Вие сте твърде забавен! Този господин и коректност?! Вярвам, но като изключим ласкателствата и комплиментите, с които той съвсем е влудил Гвенола. Вие сигурно знаете, че салонните красавци от неговия род не се задоволяват само с това. Това сигурно не е първият случай с него, когато той мами някоя жена.

— О, госпожице — отговори Оливие, — толкова ли сте наясно с тези неща? — В неговия тон можеше да се долови иронията, с която говореше.

— Нима вие смятате, че и аз съм такава малка гъска като…

— Като сестра ми и Ивон — допълни Оливие, след като тя самата не се доизказа. — Не се опасявайте, аз съвсем нямам намерение да ви сравнявам с тях.

Този отговор и доста ироничният тон на неговия глас обидиха Никол, но тя се задоволи само да стисне устни. Оливие от своя страна продължи:

— А и що се отнася до това, че нарекохте господин Волф салонен красавец, смятам, че и тук направихте голяма грешка. В него няма нищо от онова, което би могло да го нареди в средата на такъв тип мъже, какъвто е например моят братовчед Пиер де Собран.

— Значи и у вас този господин е породил такова възхищение към себе си, че дори ви е заслепил? — каза Никол с неприязън, която едва успяваше да прикрие. — Ако обаче аз бях на вашето място, нямаше да бъда така спокойна за Ивон, която толкова открито проявява симпатиите си към този чужденец.

Това беше слабото място на Оливие. Макар и да уважаваше вече твърде много чужденеца, макар да имаше огромно доверие в годеницата си, ревността у него се обаждаше всеки миг. Той се опита да прикрие чувствата, които предизвикаха у него тези думи и отговори съвсем сухо:

— Ивон, която е така искрена и открита, има обичай да изказва своите впечатления без каквито и да било резерви. Ето защо аз все още не виждам основания във всичко това за ревност.

В този момент към него се приближи госпожица Де Розмандур, която носеше една чаша с мляко. Тя я подаде на Оливие и попита:

— За какво се разправяте? Оливие е станал много мрачен, а ти, Никол, приличаш на някаква дива котка.

Никол вдигна рамене.

— Изглеждам както би изглеждал всеки, който се нервира малко от вашия възторг към този човек, към Волф… А освен това се и учудвам на Гвенола, която допуска да я ухажва някакъв непознат господин…

Ивон се обърна и погледна приятелката си и господин Волф. Гвенола слагаше сладкиша в малки, стъклени чинийки, а Франц се беше навел над нея и й говореше този път нещо на италиански. Този мелодичен език, говорен с тих и топъл глас, придаваше на Франц още по-голямо очарование.

Гвенола го слушаше с наведени надолу клепачи. След това тя вдигна глава, погледна чужденеца и нежно поруменя. С топла усмивка тя му каза нещо на италиански, а Франц я поправи.

— О, да! Наистина той е много красив и приятен мъж! Затова не говори глупости, Никол. В действителност ти би искала твърде много да бъдеш на мястото на Гвенола и тебе да те ухажва красивият господин Волф — каза насмешливо Ивон.

— Аз? — възмути се Никол, която все повече се ядосваше. — Малко искам да знам аз за вашия Волф. Свикнала съм да ме ухажват несравнимо по-добри и по-благородни мъже. Можеш да бъдеш сигурна, че това е така.

— Ех, вярвам, че са те ухажвали маркизи, принцове, барони, но доста по-глупави и в доста по-зряла възраст, в сравнение с Волф. Аз вярвам, че си свикнала на ухажванията на хора, които не излизат от казината, от залите за танци, от клубовете. Всички по твоя вкус. Аз обаче… аз обичам много повече Оливие.

Тя завърши малко рязко думите си, след това хвърли поглед към годеника си, който все още имаше мрачен вид. Тя го помилва и се засмя. След това и той се разведри.

— Моята луда кукличка — се обади той, като започна да се смее.

— Луда и разумна! Аз виждам много неща, които вие не виждате и на които не обръщате внимание. С една дума аз съм светлинка, която ви озарява и вас… Я погледнете кой иде там?

— Това е госпожица Бланшар с нейната малка сестра — обясни Ги, който дотогава си играеше с ловджийското куче на баща си най-приятелски.

Младото момиче, което влезе, цяло пламна и когато Франц Волф й предложи кресло, тя едва успя да му поблагодари.

— Бедната Марсел! Господин Волф необикновено много й харесва — прошепна Ивон.

— Луда! — презрително подхвърли Никол и вдигна рамене.

Франц се приближи до малката Ани Бланшар, която го гледаше с широко отворени очи, черни като къпини. Той я вдигна на ръце и извика:

— Какво прелестно момиченце! Аз още не те познавам… Прегърни ме, миличка.

— Нима вие обичате децата, господине? — попита Гвенола, когато младият мъж сложи детето на коляното си.

— Много ги обичам, когато са добре възпитани и не са разглезени. Вашата малка сестричка, с тези черни очи и със своите кестеняви къдри твърде много ми напомня за една малка моя племенничка, която обичам много — заяви Франц Волф, като се обърна сега към Марсел, която отново пламна.

Ги се приближи до малката и я помилва по бузката, а след това попита чужденеца:

— Как се казва вашата малка племенничка?

— Мари-Жозе.

— Това е име, което в нашия край дават почти на всяка селянка — заяви Никол с ясното намерение да обиди Франц Волф.

— У нас това име е типично за средите на аристокрацията!

Този отговор беше страшно вежлив, но беше придружен от такъв поглед, който просто смрази Никол… Неговият поглед беше студен, остър и неприятелски. Това още повече смути Никол.

Ах, какво, нима и тя ще бъде толкова глупава, както тази Бланшар? Нима ще позволи да я унижава този индивид? Един Волф? Един обикновен плебей Волф? Нея, една потомка на Еспеваните?

Гневът я обхвана отново. Искаше на всяка цена да бъде център на внимание. Мъчеше се да говори колкото може повече, като се обръщаше изключително към Гвенола, Оливие и Ивон. И ако госпожица Бланшар посрещаше кротко тази обида, то австриецът съвсем не й обръщаше внимание. Той продължаваше разговора, подкрепян от Гвенола и Ивон, а дори и от Оливие, който отново се беше успокоил. Той се мъчеше да насочи разговора на теми, които вероятно никак не можеха да интересуват Никол.

„Как презирам този човек“ — си мислеше Никол, като мачкаше малката кърпичка между пръстите си.