Мари Кордоние
Памела (1)

I

— Мили боже! Изглеждаш така, сякаш си търсиш някоя жертвичка, която да изпечеш в тостера! И какво толкова предизвика гнева ти?

Памела Лин тръсна купчината разноцветни папки върху едно бюро и се обърна към своята секретарка, Силви Хътън, с разгневена физиономия. Тъмните гъсти вежди над кафявите й очи се бяха сбърчили заканително.

— Какво ли? Как можеш да работиш с мен цяла година и все още да не го знаеш? Негово Величество Харви Дженкинс, скъпа.

Силви не й се разсърди за избухването. Беше много доволна, че не й се наложи да вземе участие в производствените обсъждания, организирани от творческия директор на рекламната агенция „Уелс и Уайнбъргър“. Памела, като негова асистентка, нямаше как да не присъства. Тя беше тази, която вършеше черната работа, а за капак трябваше да понася лошите му настроения и неоснователните му упреци.

На Силви много й се щеше някой път да информира ръководството на фирмата за това, че в по-голямата си част идеите, за които Дженкинс обираше лаврите, се раждаха всъщност в главата на Памела Лин. Възхищаваше се от нея. Намираше за истински шедьовър начина, по който тя успяваше да се справи с чепатия и арогантен творчески директор. „Навярно днес данданията трябва да е била особено голяма, за да изгуби самообладание“ — мина й през ума.

Памела сама осъзна, че бе попрехвърлила мярката.

— Останало ли е кафе, Силви? Сега мога да погълна цяла кана.

Съблече блейзъра на елегантния си костюм на червено-сини карета и приглади надолу по бедрата тясната, стигаща до коленете й пола. Механичен, ненужен жест, тъй като и полата, и керемиденочервената блуза, втъкната в колана, й стояха безупречно.

Силви, която непрекъснато се бореше с пет кила в повече, натрупани около ханша й, енергично си забрани всякаква завист.

Памела бе висока и стройна. Имаше малък, прав нос, чувствени устни и блестяща черна коса. Когато я вдигнеше, както днес, още повече изпъкваше фината конструкция на скулите й. Фрапантните сребърни обеци й придаваха някакъв мексиканско индиански вид, но Силви знаеше, че предците й са дошли от Европа.

Тя подаде на шефката си чашата кафе, след като беше наляла вътре обичайните няколко капки мляко.

— Заради козметичната поръчка ли беше? — попита я. — Мислех, че Дженкинс е съгласен с отмяната на сроковете за изпълнение?

— Не, сблъсъкът ми с този хубавец Харви беше от чисто лично естество…

— И откога той знае какво означава „чисто лично“?

— Мила моя, ако този господин съвсем безцеремонно те бе сграбчил за гърдите, както направи с мен, не би ми задавала подобни въпроси.

— Какво е…?

Силви я гледаше така втрещено, че Памела избухна в смях.

— Много правилно чу. Когато посегнах да събера папките след приключване на заседанието, това влечуго ме изненада изотзад и даде пълна свобода на лапите си.

— Значи това била причината?! — Секретарката си пое мъчително дъх. — И после?

Памела сви рамене.

— Беше ми във висша степен неприятно. Зашлевих му една, а той се ухили. Заяви ми, че ме намирал за извънредно секси и отдавна се канел да провери, дали е истинско това, което се намирало в пазвата ми.

— Сигурно се е пошегувал…

— Не изглежда така. Добре знае, че работата тук ми е нужна, нещо повече — че очаквам повишение на заплатата. Бил на мнение, че моето усърдие си заслужавало едно такова повишение и щял да говори с Уелс. При едно условие, обаче…

— И то е?

— Отгатни.

— Един уикенд с него?

— Нещо такова. Вечеря с „отворен“ край, по време на която се разговаря не за рекламната агенция, а само за Харви и Памела. За финал — малък рунд в леглото. Може би първо иска да разбере, дали съм до расла до високите му изисквания в тази област.

Силви се прокашля.

— Полудял е, няма съмнение. Ти какво му отговори?

— Първо това, за което сигурно можеш да се досетиш?

— А после?

Памела остави чашата си и се отпусна на стола пред бюрото си.

— След това нашият отговорен творчески директор ми съобщи, че било в негова власт да информира мистър Уелс, че мис Лин не отговаря на изискванията за асистент.

— Шантаж, значи.

— Не е хубава думата, но доста добре отговаря на фактите. Предоставен ми е изборът или да напусна работа, или да се отдам на Дженкинс. Какво ще кажеш ти?

Силви Хътън замислено съзерцаваше лакираните си в розово нокти. Междувременно беше изчезнала и последната следа от завист към шефката й.

— Не ме засяга пряко, но защо държиш толкова много на тази работа и на доларите, които ти плащат за нея?

— Ако си наследила една порутена виличка на „Аламо скуеър“, обитавана от цели армии дървояди, и ако при това трябва да се грижиш за по-малката си сестра, която все още следва, не би ме питала, дали ми е нужна заплатата.

Силви не разбра в първия момент проблема й.

— Мили боже, една от онези стари къщи на „Аламо скуеър“? Та продай я. Ще се намерят достатъчно мераклии. Така ще се отървеш от грижите си!

Памела сключи ръце зад тила си.

— Случайно обичам тази ужасна захаросана къщичка. Тя е наследство от леля ми. С малко повечко пари бих могла да я ремонтирам. Освен това, нужно ми е жилище, в което да има място и за Кели.

— Кели? Това ли е сестра ти? Кели Лин? — сбърчи чело Силви.

Памела я изгледа учудено.

— Каза го така, сякаш я познаваш?

Секретарката й поклати глава.

— Не, не би могло да се каже, че я познавам, но името й ми звучи някак познато. Трябва да съм го срещала някъде.

— Е, ако случайно не е било в семинарния списък по история на изкуството или в годишника на колежа в Оукланд, трябва да я бъркаш с някого.

— Не, не — възрази Силви. — Май че беше даже днес. Във вестника. Чакай…

Посегна към „Булевардни вести“ и започна да го разлиства.

Памела се загледа мрачно през прозореца.

— Да, така си и мислех…

Силви се изправи и сложи вестника пред нея. Под заглавие с тлъст шрифт „Горещи новини“ се усмихваше сияйно хубаво като картинка момиче с навити на кравайчета къдрици. Репортажната снимка показваше само лицето му, но грешка беше изключена. Наистина беше Кели! Текстът, в типично клюкарски стил, удари Памела със силата на парен чук.

„Горещият флирт на професионалния играч на голф Робърт Т.Нелсън е изваден наяве. Робърт се е запознал и залюбил с двайсетгодишната студентка Кели Лин по време на сърф. Заради нея той е отрязал квитанцията на една холивудска звездичка и можем само да гадаем, колко дълго младата дама ще върти около лакирания си пръст ексцентричния Робърт. Честит улов, Кели! Робърт се числи към най-добре платените състезатели по голф. За него се говори, че знаел как да влага своите милиони…“

Унилата физиономия на Памела стресна Силви.

— Само не казвай, че не си знаела нищо!

Памела преглътна.

— Абсолютно нищо. Та това е, значи…

— … нещо чудесно, не смяташ ли? Щом като Нелсън се грижи за сестра ти, може да се каже, че част от проблемите ти са решени.

— Ти явно не си добре!

Памела скочи и нервно се заразхожда между стената и бюрото.

— И дума да не става, че този плейбой ще има нещо общо с моята малка сестра!

— Как така малка! Тук пише, че е на двайсет години! Не е ли вярно?

— Ти не разбираш, Силви! Кели е още дете. Едно доверчиво, наивно малко момиченце, което си прави илюзии за живота. Аз сама я възпитах след смъртта на родителите ни. Опитах се да й създам дом, да я запазя от превратностите на съдбата и да й осигуря бъдеще. И изведнъж — това?

— Наистина не разбирам. Все пак твоята „малка“ сестра е достатъчно хитра, за да си хване златна рибка. Едно наистина добро попадение. Нелсън е богат и изглежда фантастично. Ако пък се и омъжи за него, ще може да облепи вашата розова къщичка с долари вместо тапети…

Памела избухна.

— Нима ме съветваш да гледам безучастно, как този плейбой обърква Кели, разбива живота й и я прави нещастна? Не, благодаря! По-скоро ще се хвърля на шията на Харви Дженкинс, а можеш да ми вярваш, че няма да го направя с радост!

Толкова ядосана секретарката не беше я виждала. Предпочете да преглътне отговора, който напираше на езика й, и само сви рамене.

„Всеки да си сърба попарата, която сам си е надробил — помисли си. — Щом Памела си търси допълнителни ядове, определено ще ги намери. Малката изглежда е чаровница, но също така — разглезена и егоцентрична.“

 

 

Памела затвори градинската врата на розово-червената си къща. Слънцето стоеше на заник и омагьосваше резбованите рамки на прозорците и балконските парапети, като ги превръщаше във филигранна дантела. Ужасно обичаше тази уютна къщичка!

С наследяването й преди две години от някаква своя леля, за чието съществуване не беше и подозирала до този момент, бе получила и шанса най-сетне да напусне Оукланд с Кели и да заживее в Сан Франциско. Беше се влюбила от пръв поглед в старата вила във викториански стил. Атмосферата на „Аламо скуеър“ предлагаща една почти по английски очарователна провинциална идилия в центъра на големия град, бе я пленила завинаги. Тук бе решила да живее и да остане, независимо какво би й коствало това.

Памела въздъхна и заизкачва десетте стъпала към входа. От много време не беше се прибирала толкова рано вкъщи. Обикновено „Аламо скуеър“ я посрещаше със светлината на уличните си лампи, но днес беше зарязала работата си. Разговорът с Кели не биваше да се отлага дори и с час.

Завари я седнала в едно кресло пред телевизора, загледана в някакъв розов сериал, чиято героиня тъкмо проливаше сълзи, с които би могло да се напълни средно голямо ведро. Дори не отвърна на поздрава й.

Памела предпочете да не започва още от вратата да я бомбардира с упреци. Затова най-спокойно си взе душ, нахлузи джинси и тениска и се отпусна до сестра си пред телевизора.

Че имаше такава физиономия, която накара Кели да изгаси приемника още преди хепиенда, самата тя не осъзнаваше.

— Чела си вестника, знам, и сега твърдо си решила да ми промиваш мозъка. Не можем ли да се откажем от това мероприятие?

— Наистина съм огорчена, че ми имаш толкова малко доверие… — започна Памела, но сестра й веднага я прекъсна.

— Какво означава доверие в този случай? Да не смяташ, че на двайсет години съм длъжна да те питам, с кого ми е позволено да излизам или да се любя!

— Кели!

— Хайде, не бъди толкова еснафски благонравна и самоуверена, Памела Лин! Не може ли да ти го побере главата, че вече съм зряла жена?

— За много „зряло“ ли смяташ, да се оставиш да те омотае един плейбой, чиито любовни истории карат всички листи на жълтата преса да шумолят?!

Кели настръхна.

— За какво ми намекваш? Че печели много пари благодарение на своя талант? Та това е дребнаво! Да не би да ти натяквам за това, че изкарваш доларите си във фирма, която изнудва нищо неподозиращи хорица да си купуват изделия, които изобщо няма да им влязат в работа.

Памела трескаво търсеше аргументи в своя полза.

— Кели, искам да те предпазя от разочарование! За мъж с репутацията на този Нелсън ти си просто едно маце! Бонбонче, което изхрупва пътьом. Ако се наложи по-късно да съжаляваш, ще бъде…

В светлокафявите очи на Кели се таеше превъзходство, което Памела в първия момент не можа да разтълкува правилно. Внезапно се почувства така, сякаш самата тя е на двайсет, а сестра й — с осем години по-възрастна. Осъзна, че се е изправила срещу стена, но искаше да опита всичко.

— Къде остана твоето достойнство, малката? Искаш да деградираш до играчка на един мъж ли? Аз не настоявам да учиш денем и нощем, но все пак не бива да изпускаш от погледа си своята цел. Изкарай следването си, довърши започнатото. Трябва да стъпиш здраво на собствените си крака, за да не бъдеш зависима от никого.

— Хич не ми е неприятно да бъда зависима от Роб. — Кели се усмихна ангелски. — Наистина ми е симпатичен. А досега бях зависима от теб, не си го забравила, нали?

— Но това е нещо съвсем различно, мъниче.

— Смяташ ли? Аз — не. Просто смених покровителите си.

Кели се изправи и тръгна към стълбището. Памела трябваше да потисне внезапно връхлетялото я чувство за паника.

— Къде отиваш?!

Сестра й се извърна и й хвърли един твърде развеселен поглед.

— Да си събера багажа. Но няма страшно, все още не се изнасям. Просто съм поканена да поплувам с лодка през уикенда. Надявам се, че не очакваш да ти поискам разрешение?

— С него ли ще… — Памела просто не можа да довърши въпроса си.

— Защо винаги очакваш най-лошите неща от мен? — попита Кели така подчертано сладко, че прозвуча като ирония. — Групата ни от университета има среща. Бащата на един наш колега ни предоставя яхтата си за уикенда. В края на краищата, от подобно нещо трябва да се възползваш, особено когато си беден студент. Роб ще трябва да се лиши от мен за два дни. Ще му се отрази добре — няма да бъде толкова самоуверен и да се смята за единствен и неповторим. А сега ще ме извиниш ли…

Памела се почувства обезоръжена по най-ловкия начин и абсолютно манипулирана. През последната година Кели бе развила една самоувереност, до която тя самата все още не беше дорасла. „Миличкото, гальовно котенце имало остри нокти! Но това не ми дава основания да го оставя да се втурне към своята гибел. Все нещо трябва да ми хрумне и то час по-скоро!“

Но едва в събота, когато шумната компания на Кели събуди цялата „Аламо скуеър“ още в шест сутринта, я осени спасителната идея. Памела беше благодарна на тази врява, защото тя я изтръгна от един ужасен сън, в който Харви Дженкинс тъкмо я разсъбличаше. Отърси се от кошмара и се съсредоточи изцяло върху проблема, наречен „по-малката сестра“.

„Ще издиря Робърт Т.Нелсън и ще му прочета едно конско! Нека си избира партньорки за своите игрички от средите на висшето общество. Те поне знаят правилата на играта и не би могъл да ги нарани. Момиче като Кели не е лъжица за неговата уста! Аз ще я спася от тази авантюра и с това добрите отношения помежду ни отново ще бъдат възстановени.“

Памела пренебрегна факта, че набляга върху проблемите на Кели само за да забрави своите собствени. „В случай че Дженкинс ме очаква в агенцията и в неделя, ще има да взема. Като начало ще зачеркна допълнителните часове в извънработно време. Кой знае, може би през уикенда Дженкинс ще срещне жената на своите мечти, която ще избие от главата му Памела Лин…“

Намери адреса на Нелсън върху гъсто изписаната дъска над телефона. Замисли се за миг. „Трябва ли да му позвъня? Не, едно внезапно нападение ще е по-добро. Телефонната слушалка може да бъде тресната, а една атрактивна млада жена не се изхвърля зад вратата току-така. Нелсън май е от онзи тип мъже, които си падат по хубавата външност.“

В резултат на това прозрение Памела си избра слънчевожълта рокля тениска, чиято тясна пола беше обточена с множество воланчета. Със загорялата си кожа и свободно падащите тъмни къдри изглеждаше фантастично. Чер лачен колан, черни лачени сандали и обичайните сребърни обеци — този път два тънки концентрични обръча — допълваха тоалета й. Сложи си блестящо червило и напусна къщата с войнствено настроение.

„С един плейбой като Робърт Т. Нелсън винаги ще се справя!“