Джоан Рос
Съдбовна връзка (12)

Глава дванадесета

Непроницаемото лице на Дан би могло да се изсече на връх Ръшмор редом с барелефите на президентите Уошингтън, Джеферсън, Линкълн и Рузвелт, заради изражението, което имаше през време на подета обратно до Салем. Неподправеният страх на Джони от летене бе заместен от още по-силния ужас, че го е загубила. Не можеше да измисли какво да каже, което би облекчило ситуацията, а дори и да можеше, поведението на Дан определено не провокираше разговор.

Когато влязоха в терминала, той я докосна за първи път, а ръцете му обхванаха раменете й и я принудиха да седне на един стол.

— Изчакай тук, докато донеса багажа ти — нареди той. Джони го бе чувала със същия тон да назидава недисциплинираните играчи.

— Мога сама да си взема куфара.

— Не смей да мръднеш от това място, Райън, или, да ме прости Господ, ще те напердаша!

Джони не беше очарована от гневните пламъчета в очите на Дан, но поне това бе подобрение след леденото отношение, на което бе подложена по време на полета. Решавайки, че благоразумието е по-добрата част на доблестта, тя просто кимна.

— Така е по-добре — измърмори той, докато се обръщаше, мушнал ръце в джобовете.

Когато се върна с багажа й, Джони тръгна безмълвно до него към паркинга. Щом стигнаха, тя се извърна към мястото, където бе оставила колата си, но Дан я хвана за лакътя.

— Идваш с мен. — За момент Джони се запита дали Дан не я отвличаше, за да запази тайната си. В следващия миг вече си даваше сметка, че най-вероятно подобна налудничава мисъл би могла да бъде породена единствено от болестта й. Положи усилия да запази спокойно изражение, но бе твърде късно. От стаения присмех в сините му очи, тя разбра, че Дан е усетил страха й.

— По дяволите, не те отвличам, госпожице прокурор, тъй че спокойно! Ще те отведа на лекар.

— Дан, излишно е да ходя в болница.

— Ти си зле.

— Просто съм настинала. Хваща ме всяка година. Не е нищо сериозно.

Двамата стигнаха до блейзъра и той отключи дясната врата, след което впери поглед в нея.

— Виж какво, разбирам, че си изтъкнат прокурор, важна личност, свикнала да отговаря за всичко и всички. Но точно сега аз вземам решенията и ти казвам, че отиваш на лекар. — Той обхвана талията й, вдигна я без всякакво напрежение и я настани на предната седалка. — Тъй че защо не нарушиш традицията, Джони Райън, като млъкнеш и престанеш да се караш с мен?

Докато Дан шофираше към болницата, Джони се опитваше да проумее поведението му. Отново бяха обгърнати от ледено мълчание, но тя все пак изпитваше мъничко удовлетворение от факта, че Дан се тревожеше за здравето й. Имаше чувството, че той се вбесява, защото не може да я изхвърли от съзнанието си така лесно, както би желал. Дан продължаваше да демонстрира неохотната си загриженост, застанал до Джони, докато служителката попълваше безброй формуляри. Остана с нея и в стерилното помещение на спешното отделение и излезе едва когато докторът се появи и му нареди да напусне.

— Ще я задържа в болницата — заяви му лекарят след продължителен преглед.

— Мисля, че идеята е добра — съгласи се Дан.

— Тя твърди, че има само настинка, но очевидно положението е по-сериозно. Пневмония. Да не говорим за острото изтощение — съгласи се лекарят, поклащайки утвърдително посивялата си глава. — Трябвало е да отиде на лекар доста по-рано.

— Беше заета — измърмори Дан и удостои Джони с унищожителен поглед, който би смъкнал кожата на всеки с по-малка сила на духа. И без това й призляваше от двамата мъже, които разговаряха за нея, сякаш тя изобщо не присъстваше.

— Не ми е необходимо да постъпвам в болница — възрази Джони, изпъвайки рамене, както седеше на ръба на тясната кушетка за прегледи. — Просто имам нужда да се прибера вкъщи и да си почина. И да похапна пилешка супа… с фиде. Отразява ми се великолепно.

Докторът поклати глава и извърна поглед към Дан.

— Винаги ли е толкова упорита? През целия преглед се опитваше да опровергае диагнозата ми.

— О, това е нищо, иначе е много по-лоша. Не ви завиждам за работата, докторе. — Дан хвърли към Джони един последен продължителен поглед, после се извърна рязко и изчезна зад двойните врати.

— Дан, чакай! — Джони скочи от кушетката с намерението да го последва, но лекарят я спря, хващайки я за ръката с нетърпящо възражение строго лице.

— Оттук, госпожице Райън, можете да се озовете единствено в леглото. И много ви моля, направете тази услуга и на двама ни — седнете, преди да сте се строполила на пода. Не държа пациентите ми да припадат в мое присъствие.

Въпреки недоволството си, Джони тайно трябваше да признае, че в леглото се почувства великолепно. В полусъзнание усети как някаква сестра й бие инжекция и в следващия миг вече спеше дълбоко. Сънищата й, както й през отминалите дни, бяха изпълнени с образа на Дан Кинкейд.

 

 

— Какво, по дяволите, смяташе, че правиш?

Дан бе опрял длани в дъбовото бюро и се бе наклонил към по-възрастния човек. Всяка част на тялото му бе напрегната и показваше, че ако все още успява да се владее, заслугата е само на суровата му самодисциплина.

— Работим заедно твърде отдавна, Харисън — продължи той. — Ти беше помощник-треньор при Том Райън, когато аз играех в отбора му. Как можеш да ме хвърляш на вълците по този начин?

По-възрастният мъж поклати глава. Очевидно създалата се ситуация не му се нравеше повече, отколкото на Дан Кинкейд.

— Казах ти, Дан, още когато започнаха тези истории, че беше въпрос на приоритет — по-голямото благо за мнозинството. Трябваше да преценя действията ти и това доколко биха засегнали репутацията на колежа.

— И значи изведнъж ти станах излишен. Винаги можеш да си намериш друг треньор по баскетбол, но виж удобни административни постове не се осигуряват толкова лесно, нали?

Мъжът трепна при това обвинение на Дан и махна към едно кресло.

— Сядай, синко, да се разберем.

— Не съм ти син. И няма какво да се разбираме! — Това беше рев, който спокойно можеше да бъде издаден от ранен лъв. Дан стана по-отстъпчив след този изблик и се отпусна в предложеното му кресло.

— Не става въпрос само за мен, Харисън. Помисли ли как ще се отрази всичко това на Бишъп и Ан? Прецени ли какво може да причини това на нещастната жена?

— Ти трябваше да помислиш за тях от самото начало, Дан.

Той заби юмрук в дланта си, а видът му беше такъв, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Точно за тях мислех, по дяволите! Нали го направих заради тях!

— Но си взел решението сам, Дан. Казах ти, че така ще стане, ако по някое време нещата излязат наяве.

— Нищо не е излязло наяве. Ти доброволно си го съобщил на онази змия Морисън, изпратен да разговаря с теб, докато Джони Райън ми ангажираше времето и вниманието.

— Ако е слухтял, Дан, бъди сигурен, че действаше така, сякаш знаеше със сигурност къде да си сложи ухото. Сега вярваш ли ми?

За момент въпросът изтръгна Дан от обзелия го гняв, който го задушаваше.

— Да ти вярвам за какво?

— Че момичето на Райън просто е използвало отношенията си с теб. Доколкото си спомням, когато преди известно време изказах подобно предположение, ти седеше в същия този кабинет и твърдеше, че това е изключено.

Дан се изправи. Изражението му бе объркано.

— Вече не знам какво да мисля. — И той вдигна очи към тавана, сякаш се надяваше да види отговорите, изписани на белия гипс. И когато това не станал отново сведе поглед към мъжа, който го наблюдаваше мълчаливо. — Сега се чувствам точно като оня тип от „Мисията невъзможна“, който в един момент разбира, че агенцията наистина отрича някога да е разполагала с информация за неговото съществуване. — При тези думи той се обърна и тръгна по коридора към собствения си кабинет, където се захвана да опразва бюрото си.

 

 

— Време е да се събуждаш.

Джони отправи доволна, ленива усмивка към високия мъж с посребрени коси, който беше застанал в долния край на леглото й.

— Татко, какво правиш тук?

— Дан ми се обади и ме уведоми за изпълненията ти през последните няколко дена. Изплаши ни до смърт, млада госпожице, въпреки че изглеждаш много по-добре от снощи, когато дойдох да те видя.

Тя се опря на лакът и бавно се озърна из стаята.

— Това е приятна вест. Аз се страхувах, че мога да умра. Доколкото виждам, вече сте разпратили поканите за бдението. — Тя се усмихна на петимата мъже, чийто огромни фигури се бяха сгърчили на прекалено малките за тях твърди пластмасови столове — петима мъже, които по различен начин си приличаха — както един на друг, така и на самата нея.

— Страхотно място за поредното семейно събиране. — Джейсън Райън се надвеси над леглото й и за момент взе Джони в обятията си. Последваха го Грег, Тайлър, Патрик и накрая Том Райън. Ето защо на Джони толкова й харесваше да бъде част от голямо семейство. Ако единият се окажеше в беда, останалите незабавно го обграждаха и сключваха редици около него.

Райънови защитаваха своите, в това нямаше съмнение. Запита се кой ли защитава Дан в този момент.

— Дан ли ти се обади?

— Да. Той наистина се тревожи за теб, скъпа. Накара ме да обещая, че ще го държа в течение как си. Всъщност той крачеше из тези коридори като вълк в клетка, докато не стана твърде неприятно с пресата и въобще. — Кафявите очи, потъмнели под заслона на сребристите вежди, се присвиха при спомена. — В онзи момент беше трудно да се прецени кой от вас двамата е по-зле.

Той изглеждаше ужасно. Вълк-единак, помисли си тя тъжно, ето какво държеше да бъде този упорит човек. Джони въздъхна леко и бе поразена от болката, която я прониза. Едва забележимата гримаса не убягна от погледа на баща й.

— Докторът едва ли би ти предписал разходки нагоре-надолу в това ужасно време, свръхнапрежение и като капак на всичко — трийсет часа висене на летището, моето момиче. Просто си имала късмет, че Дан е бил наоколо и се е погрижил за теб.

— Той наистина се грижеше за мен — потвърди тя, — но това беше преди да започне да смята, че аз искам да го унищожа.

Разнесоха се приглушени мъжки гласове, при което Том Райън пое функциите на говорител и я поправи тихо, но настоятелно:

— Не, било е преди да си даде сметка за това. Дан не е глупак, Джони. Подозирам, че е знаел какво го очаква още щом си влязла в кабинета му.

— Тогава защо… — Разговорът бе прекъснат от безцеремонната поява на сестрата, която пристигна с една спринцовка на табличката си.

— Чувствам се като решето — оплака се Джони, докато разтриваше болезненото място на хълбока си, след като сестрата ги остави сами с изричните инструкции да си почива и да не се опитва прибързано да се представя за оздравяла.

— Това пак е по-добре. Снощи само ги наблюдавах как ти биеха една след друга инжекции пеницилин, а ти нито веднъж не се оплака. Като те знам какво голямо бебе си, когато става въпрос за инжекции, това ме разтревожи повече от всичко останало. Винаги си била боец, скъпа.

— Не зная — изрече провлечено Грег Райън и свел поглед към нея, й се усмихна закачливо, като брат, който бе само година и три месеца по-голям. — Мисля, че като известно разнообразие не беше лошо. Едно време страхотно се сащисвах, когато всеки път, щом си биехме допълнителна ваксина, Джони почваше да крещи като заклана.

Тя размаха заплашително юмрук към него.

— Само почакай да се измъкна от това легло, Грегъри Райън. Ще те заколя със собствените си ръце.

Този внезапен темпераментен изблик разсмя всички, включително и самата Джони. Тъй като тя беше най-близка до Грег по възраст, техните отношения винаги представляваха едно непрекъснато съревнование. Въпреки това, тя го обичаше и никога не би променила отношението си към него. А иначе си беше самата истина — Джони не понасяше игли. Тя все още си спомняше унижението, когато в първи клас ги строиха за тези инжекции, и сестрата й каза, че вече е твърде голяма, за да плаче. На всички други момиченца им разрешиха да си обърнат главите. Но те, разбира се, бяха руси и милички. Само Джейсън тогава дойде при нея на игрището, даде й своя най-добър бияч и й каза да не обръща внимание на глупаците и ако иска, да си плаче. Още шестгодишна, Джони разбра, че каквото и да направи в живота си, при нужда Джейсън винаги ще бъде до нея, за да я успокои. Как само й се искаше и сега животът й да се реши с помощта на едно подарено любимо стъклено топче.

— Добре, момчета — прекъсна с дрезгав глас баща й закачките на децата си, щом забеляза тъжното изражение на Джони. — Време е да оставим сестра ви да си почине. Защо не излезете навън и не си купите нещо за хапване? Нещо по-различно от онази пластмаса, която ни се наложи да погълнем в кафенето на болницата.

Първоначалните възражения, че си тръгват твърде скоро, преминаха в разгорещена дискусия какво да ядат. Когато излизаха от стаята все още спорещи, пицата и пържолата се намираха в приблизително равни позиции. Изведнъж настъпи непривична тишина. Джони беше забравила как, когато цялото семейство се събираха заедно, енергийното равнище достигаше до критични стойности. Много обичаше братята си, но е удоволствие остана насаме с баща си.

— О, татко, само ако знаеш как обърках всичко!

Баща й незабавно се озова до нея, пое ръката й в своята огромна длан, а тъмните му очи искряха с бащина обич.

— Не, скъпа. Мисля, че и двамата се постарахте. Но все още не е твърде късно нещата да се оправят.

Джони се извърна, защото не издържа топлия му, пълен със съчувствие поглед, зарови лице във възглавницата и сълзите навлажниха колосаната материя.

— Ти нямаш представа — промълви тя.

— За незаконните разходи ли?

Тя отново извърна глава към него, а рязкото движение й причини болка.

— Как разбра за тях? Те са били плащани от личната му чекова книжка. Беше чиста случайност, че изобщо ги открих.

Джони гледаше как Том Райън кимна, като че ли в този момент нещо си бе отишло на мястото.

— Това обяснява нещата — измърмори той, по-скоро на себе си, отмести поглед от нея и се загледа през прозореца. Сякаш вниманието му бе изцяло погълнато от сребристия ситен дъжд, така типичен за дългата орегонска зима.

— От Дан ли знаеш всичко?

— Нито дума. — Том Райън придърпа един стол до леглото й и седна.

Поднесе й чаша вода и Джони ни дълго й жадно от извитата сламка.

— Благодаря ти, татко. — Тя се облегна на възглавницата с мисълта, че сестрата беше права. Нямаше защо да пришпорва нещата. Само това усилие да отпие от чашата, я накара да се почувства изнемощяла. — Щом не ти е казал нищо, ти откъде знаеш, че е в беда?

Тъмните очи на баща й я изгледаха със сериозността на родител, който се опитва да направи най-доброто за детето си. Джони му беше благодарна за усилията, но във всичко това имаше замесен и друг човек. Този някой бе нейният любим и тя за нищо на света нямаше да го изостави. Въпреки прекомерното му честолюбие, което му пречеше да признае, че дори той не може да изживее живота си в самота.

— Татко, моля те. Ще ме притесниш, ако не ми кажеш истината. А това ще ми навреди — продължи да го увещава тя.

Той погали ръката й, отпусната върху завивките, и сплете пръсти с нейните.

— Изглежда, докато ти си била с Дан в Денвър, Уилям Мърдок е пратил друг човек, Джеф Скот, който да продължи проучването.

Джони кимна. Познаваше Джеф, бяха работили заедно. Той беше добър професионалист. Като акула, видяла кръв във водата, Джеф Скот бе вечно бдителен и не страдаше от скрупули. Беше виждала как пуска две-три уловки напосоки, нищо повече — и спечелва свидетел, който започва да реди факти и цифри като високоскоростен компютър. Беше сигурна, че тази тактика не можеше да бъде приложена успешно при Дан Кинкейд. Сигурно Брайън Бишъп се е разприказвал.

— Изглежда е успял да разкрие наличие на някакви неправомерни средства. Какво казва Дан за това?

— Нищо.

Отговорът я накара да трепне и широко да отвори очи.

— Как така „нищо“?

Том Райън сви рамене.

— Ето така. Съгласи се, че може би не е постъпвал особено разумно като е отпускал дългосрочни заеми на играчи, но че няма да посочи имената им. Освен това отказа да обясни защо го е правил.

Джони поклати шава, като се питаше дали болестта й бе причината да схваща всичко така трудно.

— Татко, името беше вписано в архива. Не разбирам.

— Ти каза, че си намерила изразходените суми, записани в личната му чекова книжка? — попита я баща й с плътен глас.

— Точно така. Той я беше оставил на бюрото в стаята и аз…

Гласът й заглъхна и тя леко поруменя при мисълта, че баща й ще разбере, че е била в една хотелска стая заедно с Дан. Те и двамата знаеха, че тя вече е голям човек, за бога, но все още имаше някои неща, които й бе неудобно да обсъжда с баща си. Но Том Райън не обърна никакво внимание на намека за нейната връзка с Дан. Мисълта му бе насочена другаде.

— Аз смятах, че това може да е обяснението. Скот е получил нареждане за щателна проверка и е преровил целия архив в кабинета на Дан. Те не са били в състояние да изтъкнат нито едно реално доказателство против него.

Сърцето й се сви от съжаление, че Дан е трябвало да понесе всичко това. Защо не й каза? Криеше действията си още от самото начало. Колко време можеше да продължи връзката им по този начин, основана на низ от лъжи?

— Как тогава го обвиняват без преки доказателства?

— Харисън. — Отговорът на баща й бе произнесен с нескрито раздразнение. — Винаги съм смятал, че той е твърде предпазлив, дори и като треньор. Очевидно се е стреснал от проучването и е споменал на Скот нещо в смисъл, че ако Дан е давал някакви средства на играчите си, това изцяло е било плод на негово лично решение. Отрекъл е да знае конкретни имена или причини, но самото изявление е било достатъчно, за да събуди интереса на Скот. Не забравяй, че комисията не налага същите строги изисквания като едно явяване пред съда — изтъкна баща й. — Тази сутрин извикали Дан в стаята за изслушване на показания и му подхвърлили въпроса, явно с надеждата, че междувременно могат да попаднат на някои чисто физически доказателства за неловко поведение. Всички били слисани, когато Дан с готовност признал, че е давал такива заеми.

— Под клетва. — Джони въздъхна тихо.

Спомни си как й каза, че би се разочаровал, ако тя прояви готовност да излъже, за да го прикрие. Каквото и да е извършил, Дан Кинкейд беше искрен. Тя го знаеше със сигурност. Вероятно имаше някаква причина, която не би се вместила в твърде ограничените разпоредби. Собствените й, доскоро свещени правила, безмълвно се присмя на себе си Джони. Ето какво се опитваше да й каже Дан онази първа вечер в ресторанта — че те всички са отговорни пред по-висока инстанция от нейната комисия. Той възнамеряваше да следва собствената си съвест по този въпрос, дори когато това излагаше на риск репутацията му. И сега изобщо не беше изненадана да научи, че той мълчи и по този начин създава спънки на разследването, за да защити човек, когото счита за невинна жертва.

— Татко, аз трябва да отида на изслушването на показания — обяви внезапно Джони и се опита да отмахне завивките.

— Изключено, детенце. Оставаш тук в това легло, докато докторът не ти каже, че можеш да си ходиш.

Джони изгледа внимателно изпитото лице на баща си и си даде сметка, че му е създала сериозни тревоги.

Но това беше изключително важно.

— Тогава поне ще ми обещаеш ли да следиш какво става с Дан?

Баща й поклати глава.

— Няма да ми е трудно. Той горкият ми звъни през няколко часа. Наистина се е побъркал заради теб.

В един момент Джони бе възприела притеснението на Дан като тревога за собственото му положение. Предполагаше, че си е задавал въпроса дали тя ще предостави на комисията сведенията, които са им така необходими. Само една Джони Райън, склонна да възприема живота в неговата опростена яснота, би могла да припише подобни мотиви на поведението му. Но сега вече познаваше Дан Кинкейд… и себе си… по-добре. Осъзнаваше без всякакво съмнение, че притеснението му за нея при всичките му проблеми, бе доказателство за любовта му.

Наистина се чувстваше по-добре, помисли си тя, докато гледаше баща си, заспал на стола буквално за минути. Беше изключил за околния свят. Познаваше го отлично и би могла да се обзаложи, на каквото и да е, че откакто е пристигнал, не се е отделял от нея.

Беше време за новините. Джони насочи дистанционното управление към тъмния екран и си сложи слушалката, за да не безпокои баща си. Основният проблем на местната станция, естествено, беше комисията Мърдок. Тя слушаше с нарастващ ужас репортажа и наблюдаваше рисунките с тебешир на художника, илюстриращ изслушването на показания. Въпреки преувеличените подробности от съдебната зала, Дан изглеждаше потискащ. Излизането му от съдебната зала само провокира нови рисунки. Скулите му бяха необичайно изпъкнали, очите хлътнали, с тъмни сенки, които по-скоро приличаха на синини и се открояваха на цветния екран. Сопнатото му „без коментар“, докато се промъкваше през тълпата от репортери, само допринесе за имиджа му на човек, който здравата е затънал в блатото и всеки момент рискува да изчезне под повърхността.

Джони хвърли крадешком поглед към баща си, после внимателно отстрани завивките и стъпи на пода. Безшумно намери дрехите си.

Бяха доста поизмачкани, защото бе спала с тях в самолета, но трябваше да свършат работа. Облече се в банята и отдели време да напише кратка обяснителна бележка на баща си. После излезе на пръсти от стаята, мина предпазливо покрай кабинета на сестрите и се втурна навън през вратите на болницата. За щастие отпред имаше паркирано такси, тя се настани на задната седалка и незабавно каза на шофьора накъде да кара. Колата й вероятно продължаваше да бъде на дългосрочния паркинг на летището. Джони не искаше да си мисли колко ще трябва да плати, за да си я прибере след всичкото това време, особено след като от следващата сутрин я очакваха безрадостните перспективи на безработна.

 

 

— Сигурно си давате сметка, госпожице Райън, че това е доста необичайно. Съдията Уорнър покани Джони в дома си и й посочи едно кресло в отрупания с книги кабинет. — Има ли някаква специална причина, която ви пречи да предадете молбата си по по-нормални канали?

Джони отбеляза със закъснение, че смокингът и черната папионка са прекалено официално облекло за един човек, който просто е решил да си отдъхне, прекарвайки спокойна вечер у дома. Когато таксито пристигна, тя бе твърде напрегната, за да обърне внимание на многобройните коли, паркирани от двете страни на тази огромна къща, но сега изведнъж си даде сметка за тях. Очевидно бе попаднала на някакво празненство — постъпка, която никога не би си позволила при нормални обстоятелства. Но на този етап тя просто не беше в състояние да се притеснява, че е прекрачила известни норми на благоприличие.

Джони вече бе напуснала болницата без позволение и ако съдията Уорнър проявеше разбиране, тя бе с твърдото намерение да наруши някои принципи, които далеч надхвърляха по важност елементарния етикет на учтивост.

— Господин съдия, давам си сметка за настоящото положение — отвърна тя с мила и убедителна усмивка. — Но се разболях и нямах възможност да отида до кабинета си. Комисията Мърдок се нуждае от документите, които аз мога да предоставя. Не съм в състояние да гарантирам, че утре господин Кинкейд все още ще разполага с тях.

Това си беше чиста лъжа. Джони знаеше, че Дан никога няма да унищожи чековата книжка. Но тя трябваше да изиграе своя единствен коз. Даваше си сметка, че Уилям Мърдок или Джеф Скот твърде скоро щяха да съобразят, че не търсят там, където трябва. Тя обаче беше длъжна да се добере до тази чекова книжка преди тях.

— Добре — съгласи се той. — Изцяло подкрепям почтеността в студентския спорт, тъй като едно време в колежа аз самият играех по малко футбол.

Съдията се усмихна весело и докато вървеше към бюрото си, Джони забеляза, че за мъж отдавна прехвърлил шейсетте, той все още е в чудесна форма. Макар футболът едва ли да продължаваше да бъде неговият спорт, той явно се поддържаше добре. Усмихна се вътрешно, спомняйки си репликата на Дан, че в Юджийн всички тичат за здраве. Истина си беше. Орегонци до един изглежда смятаха леността за непростим грях. Животът на открито и спортът преобладаваха от урбанистичната атмосфера на Портланд, разположен в сянката на ски-курортите в Маунт Худ, до малките общности на южната граница — отдалечени падини насред планината Каскейдс, истинска мека за лов и риболов.

Джони с усилие овладя въодушевлението си, докато наблюдаваше как съдията започна да попълва разрешителното й за обиск.

Подписа го със замах и й го връчи.

— Заповядайте, млада госпожице, подписано, подпечатано и връчено. Нямам нищо против да работя вкъщи, но гледайте да не ви стане навик да връхлитате всеки път, когато имам празненство по случай някоя годишнина.

— Годишнина?

Той поклати лъвска грива.

— Четиридесет и пет години — с една-единствена жена. — В гласа му прозвуча и гордост, и недоумение, а Джони се наклони към него и залепи на непощадената от времето буза една бърза и дълбоко непрофесионална целувка.

— Това е чудесно. И за да ви се отплатя за това, съдия Уорнър, запишете си в бележника за ангажиментите — каня ви на празненството по случай собствената си четиридесет и пет годишнина.

— Омъжена ли сте? — попита той, докато тя вървеше към вратата.

Джони му хвърли поглед през рамо и го удостои с най-ослепителната си усмивка.

— Не още. Но си дръжте под ръка нещо за писане. Много скоро ще имам нужда от разрешително за брак.

После, за учудване и на двамата, тя намигна дяволито, което бе абсолютно несъвместимо с поведението на изисканата млада дама, за каквато я възприемаха.

Джони бе задържала таксито и щом се настани отново на задната седалка, тя незабавно даде на шофьора нов адрес. После поднесе скъпоценния бял лист към устните си и му залепи отривиста, възторжена целувка.

— Госпожице, вие сигурно се шегувате. Това е на деветдесет и шест километра оттук.

— На деветдесет и девет — поправи го тя невъзмутимо. — Но кой ги брои?

— Аз. Твърде голямо разстояние за пътуване с такси.

— Кажете ми, господин… — Тя се приведе напред, за да разчете фамилията му на разрешителното. — … Мадисън, имате ли много пътници в нощ като тази?

— Вие майтап ли си правите? Всеки, който има акъл за пет пари, гледа да си е вкъщи в такова време. Този дъжд би прогонил у дома и най-откачените. — Той се извърна и я погледна внимателно. Изражението на месестото му червендалесто лице подсказа на Джони, че според него тя може да е избягал пациент от щатската психиатрична клиника, която се намираше от другата страна на реката.

— В такъв случай би трябвало да се зарадвате на един маршрут до Юджийн и обратно. Сто деветдесет и осем километра, господин Мадисън, които до един ще бъдат таксувани на това апаратче.

Джони се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна доволно, докато шофьорът отново палеше колата.

 

 

— Очаквате ли някакви неприятности? — По-плещестият от двамата полицаи, които Джони бе взела със себе си да присъстват при връчването на разрешителното за обиск, инстинктивно посегна към служебния револвер, който носеше на бедрото си.

— Мили боже, не! Тъй че, моля те, да не си помислил да го използваш! — Тя хвърли унил поглед към внушителния на вид пистолет. — Ще влезем и ще излезем преди кафето, от което ви откъснах в участъка, да е изстивало.

Дан отвори входната врата и очите му се разшириха от изненада, когато видя Джони на предната веранда. Един продължителен миг той я гледа изпитателно, а сините му очи, все още искрени, струяха от любов, докато поглъщаха бледите й черти, сякаш в търсене на някакъв знак, че е оздравяла. После озадаченият му поглед се отмести към двамата униформени мъже зад нея и едната смолисточерна вежда се повдигна в недоумение, преди да се присъедини към другата в сурова и гневна физиономия.

— Госпожице Райън — каза той официално, — доколкото виждам, вие се самопоканвате.

Джони също бе проучила внимателно изсечените черти на лицето му и бе забелязала бръчки, които само няколко дни по-рано все още не бяха там. Устните му бяха здраво стиснати, а очите му се превърнаха в сини късчета лед. Едното му око беше отекло, забеляза тя, а кожата наоколо бе синьо-морава като от удар.

Унищожителният му тон я изтръгна от безмълвното възхищение и я върна към действителността.

— Така е, Дан — отвърна тя тихо с отчаяното желание да мигне два пъти, за да накара двамата й помощници да изчезнат, и да си осигури поне един миг насаме с него. Имаше толкова неща да му каже, да му обясни. Но явно трябваше да почака.

— Том и неговите четирима мускетари с облекчение ще научат, че си се оправила достатъчно, за да се върнеш на работа и да продължиш да браниш невинните жители на Орегон от корупцията — заяви той с хладен укор.

— Татко обади ли ти се?

— Няколко пъти. Джейсън дори връхлетя тук да търси избягалата си сестричка. Разминахте се за малко. — Тонът на Дан бе сух, а очите му — ледени сини кристали. — Те всички бяха обзети от абсурдната идея, че ще се появиш, защото си разтревожена за мен.

Джони наблюдаваше безпомощно как той прокара дълги пръсти през меките си черни къдри.

— Да ти кажа честно — призна той — и аз така смятах. А това показва колко може да изглупее един мъж, когато направи грешката да се влюби в някоя реформаторка, нали?

Каза го все пак!

Сърцето на Джони щеше да изхвръкне от гърдите и при това привидно несъзнателно разкритие. Но в следващия миг, когато си припомни конкретния повод за своето посещение, въодушевлението й секна. Като че ли нарочно в същия момент единият от полицаите зад нея предупредително се изкашля в очакване на нареждания. Джони протегна към Дан документа, а ръцете й издайнически трепереха.

— Донесох…

— Зная — прекъсна я Дан. — Дошла си за чековата книжка.

Джони успя само да кимне, без да има сили да срещне, погледа, отразен в очите, които някога я съзерцаваха с такава нежност.

— В най-горното чекмедже на бюрото в спалнята. — Дан отстъпи встрани, за да пусне вътре неканеното трио. — Мисля да изчакам тук. Убеден съм, че си спомняте пътя, госпожице прокурор.

Хладният му тон я преряза като ледена суграшица. Джони трябваше да положи отчаяни усилия, за да не обвие с ръце този силен врат и да не изкрещи на Дан колко го обича и как никога, никога няма да му причини зло. Успя само да кимне, забила поглед в пода, и поведе двамата мъже към стаята. Намери изобличаващото доказателство точно там, където й бе казал Дан. Възнамеряваше да напусне незабавно, след като вземе чековата книжка, но един поглед към измъченото лице на Дан я накара да промени плана си. Разполагаше с толкова малко време, но не можеше да си тръгне по този начин.

Благодари на двамата полицаи, които се готвеха да се върнат в участъка с патрулната кола, и ги помоли да предадат на шофьора на таксито, че тя ще се забави още няколко минути. После се обърна към Дан. Той не бе промълвил нито дума, но за момент нещо проблесна в погледа му, което тя не успя да разгадае.

— Дошла си тук с такси? Чак от Салем?

Джони кимна.

— Моята кола все още е на летището. Не исках да губя време да я прибирам от паркинга.

— Страхотна експедитивност, а? Струва си човек да те види в действие, Джони. Много беше впечатляваща с тези двама биячи, които само чакаха инструкции. Щяха ли да ми щракнат белезниците и да ме хвърлят отзад в колата, ако им беше наредила? — Очите му се свиха присмехулно. — До каква власт си успяла да се домогнеш през време на кратката си политическа кариера?

Джони овладя пристъпа си на гняв, осъзнавайки, че не може да губи енергия за безсмислени емоции. Тази вечер й предстоеше твърде много работа, за да си позволи да я пилее в спорове с Дан, само защото той погрешно е схванал ситуацията. Вместо това тя спокойно посрещна подигравателния му поглед.

— Имаш ли някоя пържола вкъщи?

Веждата му подскочи въпросително.

— Нуждаеш се от малко сурово месо ли, госпожице прокурор? Мисля, че би могла да почакаш, докато ме хвърлиш утре на лъвовете.

Тя прехапа долната си устна, за да спре думите, които напираха в отговор. Няма да му обръща внимание. Но той доста я затрудняваше. За негов късмет, тя разбираше, че той нанася удари от болка, не от омраза, иначе щеше да му покаже това-онова.

— По-скоро мислех за окото ти. Какво се е случило?

— Блъснах се в една врата. — Дан рязко се дръпна, когато Джони посегна да докосне отеклата плът.

— Изглежда ужасно и става все по-зле. Трябва да се наложи с нещо. Ако не с пържола, поне с малко лед.

Тя тръгна към кухнята, но Дан я хвана за ръката и я дръпна към себе си.

— Не го прави! — нареди той.

Тя сведе поглед многозначително към китката си, здраво обхваната от дългите му пръсти.

— Ще ти остане синина, Дан.

— Да остане — отвърна той, а тонът му прозвуча твърде рязък и несигурен. — Няма защо да ми слагаш лед на окото! Няма защо да се тревожиш! И не се преструвай, че те е грижа! Направи достатъчно, Джони. Стига толкова… Остави ме сам. Върни се при своята кариера, при комисията си и при проклетите си принципи.

Той блъсна ръката й и се отдалечи. Джони тъжно наблюдаваше увисналите му рамене и приведената глава, но знаеше, че в момента не може да направи нищо повече. Нямаше време да обяснява на Дан за плана си. Освен това разбираше, че той не й се доверява достатъчно, просто за да й каже истината и да я остави оттук нататък да поеме нещата в свои ръце.

— Ще се видим утре — изрече тя тихо и се отдалечи от потъналия в мълчание и мрачни мисли мъж.

— Не се съмнявам, Джони. Искрено се надявам, че поне за теб си е струвало.

Бледите й страни се обляха в неестествена руменина, което за Дан остана незабелязано.

— О, със сигурност — увери го Джони, докато отваряше входната врата с ясното съзнание, че двамата говореха за съвсем различни неща.

Даниъл Кинкейд бе най-затвореният човек, когото тя познаваше. Още от утре възнамеряваше да започне да го променя, ако ще това да й отнеме следващите петдесет години. Джони притича под проливния дъжд, върна се на вече познатата задна седалка на таксито и даде на шофьора още един адрес. Ключът, помисли си Джони, докато отпускаше глава на облегалка.