Румен Маджаров
Ана

Накъде отдалече, разкъсана на хиляди слаби оттенъци, повторена многократно, като от далечно ехо, проникваше бавно и болезнено ярка светлина.

Блясък и мрак. Мрак, мрак… и блясък.

Не, не беше блясък. Беше звук. По-точно — тътен, рев, грохот. Промъкваше се в плътна мъгла, сред безформени прегради, край мрачни развалини, избухваше неочаквано, изчезваше в тишината и все повече изпълваше пространството.

„Бииип!… Бааап!… Боооп?“ — ехтеше във Вселената. — И пак! И пак! И пак!

Поляната беше зелена и безкрайна. Зелено сияние се носеше над нея, чак до хоризонта, който трептеше в неясни очертания, сякаш от него извираха горещи, зелени изпарения и преливаха в синевата на небето. Ухание на росна трева, на свежест и пролетно утро го задавяха и той отчаяно се мъчеше да преглътне, да поеме, да запази в себе си всичко…

Гърдите му, притиснати от непосилна тежест, конвулсивно се гърчеха в усилие да поемат въздух. Устата му, изкривена от докосването на смъртта, потръпваше, защото трябваше да принуди свитото гърло да пропусне само полъх, само повей от кристалния вятър, раздвижил тревите.

Гонг!… Огромен и невидим!… Някъде там, над студените, бистри и недостижимо далечни, забързани струи на планински поток…

Очите се отвориха, но не видяха нищо. Надигна се тежко, запуши ушите си, притисна слепоочията си, изрева от болката, която извираше отвред. Изтърва бластера и рухна на блестящия под. Задиша тежко и често. Кислородът нахлу в мозъка му и разпръсна лепкавата, отровна смрад, стиснала сетивата му.

Животът бавно се връщаше в тялото му. В главата му нямаше нищо освен див, почти животински страх, който го караше да трепери. Не знаеше нито кой е, нито къде е. Изправи се с мъка на колене и се огледа. Намираше се в някаква голяма, кръгла зала. Впери кръвясалите си, безумни очи в множество кресла, пултове и екрани и през завесата от страх се мярна мисъл. Той беше Пилот. Но защо… това не можа да си спомни. Пропълзя до едно кресло и се отпусна в него. Пред очите му се въртяха червени петна, сляха се в едно и се превърнаха в голяма, матова табела, на която мигаше ярко червен надпис „Тревога“. При всяко светване в мозъка му се забиваха огнени игли. Замахна с ръка и разби стъклото. От пръстите му потече кръв и това го учуди. Огледа таблото пред себе си и с изненада разбра, че знае точно кое какво е и за какво служи. „А защо съм сам?“ — Този въпрос предизвика в него странни асоциации, но не успя да ги свърже в едно цяло. Докосна несмело клавишите пред себе си, но въпреки очакванията му, централният компютър мълчеше. Това беше повече от невероятно. Мълчание отговори и на сигналите му към другите помещения. Но какво имаше там? Други хора? Кои бяха те? Тогава видя, че показанията на индикаторите са ненормални. По-лошо от ненормални — просто бяха невъзможни. Той с ужас си даде сметка, че реакторът на космолета отдавна е трябвало да се взриви, ако имаше нещо вярно в ска̀лите пред него. Почука с пръст по шестте светещи цифри, показващи скоростта, с която летяха, но нищо не се измени. Продължиха да си стоят в немислимото 999999 километра в секунда. Включи обзорния екран. Образът подскачаше странно. Стабилизира го с мъка. „Побъркали са се!“ — реши той, гледайки невероятната картина зад стените на кораба. Изпита желание да разбие и екрана, и огромния, полудял Космос, които се зъбеше пред него. Всичко беше виолетово. Планетите, или слънцата, или дявол знае какво, бяха черни и побеснели; едни се носеха бавно нанякъде, други пулсираха и се въртяха, трети изпускаха дълги пипала и се разпадаха на по-малки; някои се сблъскваха и огромни отломъци летяха в мрака. Изгаси екрана, за да не гледа повече тази виолетова Вселена. „А ако съм полудял аз?“ — Измъкна една кутийка и изсипа десетина тонизатора в шепата си. Нагълта ги и се отпусна. Мислите му се проясниха. Страхът потъна някъде. Обзе го странно спокойствие. Стана и тръгна към изхода. Тих, мелодичен звън оповести, че може да излезе, но вратата не се отвори. „Блокирала! — мярна се в ума му. — А защо? Нима разхерметизация!“ Навлече един от скафандрите до вратата, но тя пак отказа да се отвори. Тогава взе бластера и стреля там, където предполагаше, че се намира блокировката. Потече разтопен метал. Изпита удоволствие, че действува и предприема нещо, макар че нямаше представа защо го прави. Напъна вратата с две ръце. Ръкавиците прилепнаха към грапавата синкава повърхност. Появи се цепнатина и постепенно нарасна. Очакваше въздухът от помещението да излети в коридора, но нищо подобно не се случи. Видя светлина.

„А защо тогава е блокирала! — учуди се той. — Не разбирам.“

Пъхна дулото на бластера в цепнатината и натисна. Вратата подаде. Промъкна се през образувалия се отвор и забърза по коридора. Следващата врата се отвори сама. Той се стресна и отскочи към стената. Насочи оръжието, готов за всичко, но нямаше нищо опасно: коридорът зееше празен.

„Нерви! — ядоса се той. — Нормалното ми се струва невероятно.“

Продължи напред и след завоя, преди първите жилищни помещения, видя проснато тяло, а малко след него — още две. Бяха биороботи. Разгледа ги внимателно. Нямаха никакви външни повреди и той реши, че са изключени централно.

Стигна до каютите. Не си спомняше чия на кого е и започна поред. Първата се оказа празна. Нямаше значение кого ще намери. Достатъчно му бе да зърне живо човешко лице. Другото все щеше да се нареди някак си. Натисна бутона на втората каюта. Вратата се отвори и той влезе. Въпреки конската доза тонизатори, почувствува как страхът изплува и го обзема отново. На земята, до леглото лежеше свито тялото на млада жена. Лицето й беше изкривено в ужасяваща гримаса. От носа, устата и ушите й беше текла кръв и широко отворените очи на момичето гледаха към него, изкривени в няма болка и изумление. Усети как косата му се изправя. Той я познаваше. Тя беше колежка на Ана…

„Ана??… — повтори си той удивен. — Ана!!!“

И тогава взривът на спомените го разтърси. Възприятията му, притъпени от голямата доза тонизатор, едва се оказаха способни да осмислят и приемат действителността. Чак сега той разбра ясно, че се е случило нещо страшно, нещо непоправимо. Едва не загуби съзнание от ужаса, който го грабна и запрати в обятията на неизвестното. Изпита страх, който в сравнение с предишния беше осъзнат и почти го доведе до ново умопомрачение. Но вече не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за Ана.

Спусна се към следващата каюта. Изскочи, защото те бяха мъртви. Хукна по коридора. Прескачаше биороботи, спираше до труповете на застигнатите от смъртта хора, оглеждаше се диво и в душата му се бореха ужас, страх, надежда и отчаяние.

— Не, само тя не! — шепнеше си той, преди да погледне лицето на следващия изпречил се пред него мъртвец.

Влизаше в каюти, помещения и бягаше навън, защото те се търкаляха, лежаха, зъбеха се сгърчени, посинели, окървавени и обезобразени. И никъде никой жив. В космолета витаеше сянката на Абадона.

Спря, смъкна скафандъра и го захвърли. Тишината го оглуши. Вдигна бластера и го загледа, сякаш той можеше да му каже какво се е случило.

Нечовешки смях прокънтя в коридора, заблъска се в стените, скъса нервите му и го макара да се завърти бясно. Но в коридора нямаше никой. Тогава си даде сметка, че се смее той. Лудият беше той. Останалите бяха нормални…, но мъртви.

Видя, че стои пред собствената си каюта и разбра, че се страхува да влезе. Не можеше да я види като другите… Не можеше дори да помисли, че Ана…

Натисна бутона и вратата се отвори. Прилоша му. Дори и да имаше някой вътре, той не беше между живите. Не посмя да влезе.

„Не, тя не е тук! — повтаряше си той. — Навярно е в лабораторията. Какво ще прави тук!“

Колкото и малка да беше надеждата, тя съществуваше и той се хвана за нея, като удавник за сламка.

„Нали аз съм жив. Тя не може да е мъртва!“ — въртеше се в ума му.

До анабиозния отсек, пред вратата на лабораторията, в която работеше обикновено жена му, той отново си възвърна способността да възприема околния свят. Спря за миг поглед върху смазаното тяло на една жена, не беше Ана.

Вратата на лабораторията отказа да се отвори и той едва не се разплака от радост. Вътре имаше жив човек! Вътре някой дишаше! Разтрепера се от нетърпение. Не улучи от първия път и разрани ръцете си в напразни опити да отвори вратата, преди да асимилира, че блокиращото устройство е цяло. Стреля отново, и отново. Металът беше нажежен, но той не усети, че кожата му залепва и яростно блъскаше вратата, докато тя плавно се плъзна и отвори. Втурна се вътре, обхвана с поглед цялото помещение. Нямаше я!

Надеждата изчезна. Краката му се огънаха и стените се залюляха. Отпусна се безсилно на пода. Нямаше сили отново да обикаля из мъртвите коридори и помещения, да гледа труповете и да търси сред тях.

И тогава дочу тихо стенание, което го накара да скочи. Застина в нерешителност. Наостри слух.

Някой ясно изхлипа.

Радостта се стовари отгоре му и той се задъха. Спусна се към банята и рязко отвори вратата. Чу шуртене на вода и тихо проплакване. Втурна се вътре.

Това, което видя, го накара да захапе ръката си, за да не закрещи.

То заплака и помръдна жълто-червената си ръчичка.

Падна на колене и притисна слепоочията си в ням ужас. Отвори широко уста, за да преглътне, изви глава към тавана и зави като див звяр.

Ана лежеше на пода. Пред нея помръдваше новородено дете и проплакваше немощно.

Вдигна детето и видя, че е свързано още с мъртвата. Беше момиче. Смъкна горницата на комбинезона си и го зави с него. Донесе от лабораторията скалпел и здрав конец. Освободи несръчно детето и притисна малкото телце до гърдите си. Почувствува потрепването му и побягна навън, безсилен да гледа повече мъртвата си жена. Сълзите се стичаха по лицето, пареха бузите му. Болката, обхванала цялото му същество, се разтвори и падна като черна утайка надолу, към най-мрачните ъгълчета на съзнанието му. Остана само мисълта за детето, неговото дете, и тя го изпълни изцяло. И това го спаси. Измъченият му мозък се освободи от кошмара и лудостта побягна, победена от късчето нов живот.

През целия път тича. Детето висеше неподвижно в ръцете му. „Ами ако умре!“ — преряза го като с нож. Но не посмя да спре, за да го погледне. Връхлетя в отворената врата на каютата, която до скоро беше негов дом, и където никога вече нямаше да види усмивката на Ана. Постави на леглото вързопа с детето и със страх разгърна комбинезона. Очите му бяха затворени и ако не помръдваше леко ръчичката си, щеше да го помисли за мъртво. Грабна го, усили отоплението и побърза към банята. Ваната се пълнеше безкрайно бавно. Досети се, че ще трябват пелени и отново влезе в стаята. При вида на подредените, отдавна приготвени бели купчинки сълзите му едва не потекоха отново.

Къпането не го затрудни. Усещаше, как от топлата вода и лекия масаж се вливат топлина и живот в малкото телце.

Но когато трябваше да го повие, едва не изпадна в паника. Пелените бяха страшно много и първият опит, който направи, излезе потресаващо неуспешен: детето без всякакво усилие извади и ръчичките, и крачетата си. Започна отново. Най-сетне усука с дълъг повой бялото вързопче. Съживеното и затоплено дете писна настойчиво. Слабото, несигурно гласче прогони далеч от него смъртта, злокобната тишина и самотата. Дъщеря му щеше да живее.

Нахрани я със синтетично мляко. Детето заспа кротко в ръцете му. Той нежно пренесе скъпоценния си товар до малкото легълце в ъгъла и го зави внимателно. Собственото му съществувание беше без значение, но малката му дъщеря трябваше да живее. Трябваше…

Съзря лицето си в огледалото и едва се позна. Косата му беше побеляла. Две големи, непознати очи го гледаха с ужас. От челото му течеше кръв, а дори не помнеше къде се е ударил.

Погледът му попадна върху бластера, захвърлен на леглото. И пак го грабна вълна от страх. Той беше забравил къде се намира! Беше забравил, че космолетът все така лети с чудовищна скорост в пустото пространство! Беше забравил за невероятното мълчание на централния компютър, за немислимите показания на индикаторите, за реакторът, който можеше всеки миг да превърне всичко в разлитащи се фотони.

Скочи като ужилен. Погледна към легълцето — детето спеше спокойно. Изскочи в коридора и побягна към командната зала.

Вратата зееше, почерняла от изстрелите му. Седна пред централния пулт и огледа периферните устройства. Бяха мъртви и неми. Показанията на индикаторите не бяха се изменили. Включи големия екран и виолетовият цвят на Космоса отново изплува. Пред очите му започна бавно да нараства огромен отломък. Имаше почти правилна форма — приличаше на пресечен конус. Отломъкът навлезе в центъра на екрана. Пресече и опасната зона. Защитата вече трябваше да го анихилира, но той продължи да нараства, изпълни целия екран и ударът беше неизбежен. Пилотът затвори очи и зачака със свито сърце. Когато ги отвори, болидът, ако въобще беше болид, го нямаше.

„Сякаш преминахме през него!“ — помисли той. Взираше се изненадано в празния екран и реши да не се доверява на нищо.

„Всъщност, има ли нещо сигурно, нещо, за което да се залови?“ — помисли си той. Последното, което помнеше преди катастрофата, беше гласът на централния компютър. Започваше поредното ускоряване. После нищо… Само някакъв неясен кошмар, като безкрайно падане.

Ясно беше, че Всички са загинали от внезапно претоварване. Погледна стените; някъде зад тях беше амортизационната течност, спасила живота му.

Всички системи бяха свързани с централния компютър. Но защо той беше излязъл от строя? Отговор на този въпрос засега нямаше.

„Ще трябва да го елиминирам изцяло — реши той. — Но как?“

Помъчи се да си спомни схемите на управлението. Имаше една единствена възможност. Тя обаче не беше предвидена за дълбокия Космос, а само за аварийно кацане при повреда по време на полет. Но и това, все пак, беше нещо.

Картината на екрана го безпокоеше сериозно. Ту се появяваха, ту изчезваха странни тела. Не можеше да си създаде никаква представа за размерите им. Локаторите си противоречаха и непрекъснато променяха данните си. Не можеше да им вярва. А те бяха независими и можеха напълно автономно да изпълняват функциите си. Централният компютър нямаше почти нищо общо с тях.

Въпреки това реши да опита. Дълго работи сред плетеницата от кабели и електроника.

След като завърши, превключи на ръчно управление, но не забеляза и най-малка промяна по картината, предавана от външните камери, нито по някой от индикаторите. Постепенно в него започна да се оформя мисълта, че това е самата реалност.

Не му оставаше друго, освен да рискува и да изпробва реактора. Огледа още веднъж панела. Реакторът работеше далеч зад надкритичния режим. Беше невъзможно, но работеше. А беше възможно и да не работи?

Включи страничните камери и огледа сребристото тяло на космолета. Не забеляза никакви повреди по дюзите.

„Ще рискувам!“ — реши той и хвана големия потенциометър, който управляваше дроселиращите устройства. Завъртя го на части от делението. Лека вибрация прибягна по тялото на космолета. На екрана избухна зеленикаво сияние, което го изплаши. Върна моментално назад.

— Виолетова Вселена, зелен цвят на разпадащата се материя…! — измърмори си той.

Подаде пак; реши да не обръща внимание на нищо. Изправи се, за да почувствува по-добре ускорението. Плавно увеличи притока на антиматерия към главните дюзи. Яркозелената светлина, избухнала на екрана, и монотонното, привично бучене показваха, че зад космолета бушува ураган от енергия, но той не почувствува нищо: продължаваше да стои твърдо на краката си. Завъртя потенциометъра още малко по ска̀лата. И нищо. Подаде до край. Ревът проникна чак до него. Подът се разтърси. Избухналото на екрана сияние го заслепи. А той си стоеше и чувствуваше само изкуственото притегляне.

„Би трябвало да се сплескам от собственото си тегло!“ — помисли си. Беше изумен. Върна потенциометъра в нулево положение и отново огледа безпомощно пулта. Нищо не разбираше.

Стана и закрачи из залата. Стъпките му прокънтяха в тишината.

Помъчи се да пусне някаква музика, но сложната система, която преди улавяше и най-леките нюанси на настроението, сега упорито мълчеше.

Намери пакета с профилактичните цигари и запали една. Не беше пушил от излитането. От тогава бяха минали повече от две години. Може би най-щастливите му години. А сега… Сега всички бяха мъртви. Само миг и… А детето е било надеждно защитено в утробата на майка си.

„Нищо не мога да направя… нищо! — помисли си отчаяно. — Поне да знаех къде е попаднал космолетът.“

Това не беше нормалната Вселена. Това беше нещо друго. Може би друга някаква Вселена… Или… В главата му се въртеше част от някакъв разговор: „Не ускорявайте повече!“ Някой го бе казал. Но кой, къде и кога…? Мъглата на забравата лежеше над спомена му.

Нямаше повече работа в залата. С нищо не можеше да повлияе върху хода на събитията.

Допуши цигарата, макар че му горчеше, и стана. Време беше да върви при детето. „Дано не се е събудило!“ — помисли си той и забърза към единственото живо същество на космолета, освен него.

Детето спеше спокойно. Беше извадило ръчичките си. Малките му, сякаш прозрачни пръстчета леко потрепваха. Докосна едва забележимата руса косица по главичката му. Беше мека като пух.

„Значи не всички са загинали в момента на катастрофата — помисли си той. — Щом детето се е родило след това… Навярно са загубили съзнание и после са били живи за известно време.“

Легна на спалнята. От огледалото го погледна Ана. До него лежеше Ана. Вратата сякаш се отвори и влезе Ана. Ана живееше във всяка вещ, която беше докосвала. Ана се усмихваше в съня на малката си осиротяла дъщеря. Виждаше я в спомените си, как тича сред зелените треви на Земята. Чуваше смеха й, усещаше докосването на ръцете й…

Въздъхна, тръсна глава и стана. Тя беше мъртва. А той беше принуден да живее. Той трябваше да живее, за да живее и Ана.

„Да, Ана — помисли си той. Гледаше детето. — Ще се нарича Ана.“

Но този едва покълнал живот висеше на косъм. Обзе го сляпа ярост. Почувствува се като дивак, който се заканва с чепатата си тояга на внезапно изскочила пред него кълбовидна мълния. Но дивакът поне можеше да избяга, а той беше превързан здраво към летящия си ковчег.

Трябваше да прави нещо. Иначе щеше да полудее от собствените си мисли, които неумолимо го преследваха. Трябваше да си спомни кой беше предупреждавал да не ускоряват повече космолета. Да рови в бордовите записи на всички помещения беше безмислено. Това навярно бяха думи на някой от физиците. Но той рядко имаше работа с тях. Въпреки това, тази фраза или част от разговора можеше да е чута къде ли не.

Детето се размърда и промени посоката на мислите му. Надвеси се над дъщеря си и затаи дъх, за да не я разбуди. Тя изхлипа в съня си, потрепера и отвори сините си, невиждащи очички. Лицето й, което до този момент беше бледожълтеникаво и спокойно, изведнъж почервеня. В гневен протест срещу светлината и натрапения живот, откъсната от топлата майчина утроба и сладкото небитие, тя изду малките си гърдички и извести на света, че е гладна, мокра, самотна и веднъж дошла в него, въпреки всичко иска да живее.

Залъга Ана с биберона.

Този път повиването мина по-леко. Детето кротуваше и се бореше с биберона, който не искаше да се подчини на непохватните му устни. Заспа почти веднага, след като се нахрани.

Запъти се към помещенията на физиците. Помъчи се да си спомни в колко от тях е влизал през последните месеци. Не бяха малко. Послуша на места някои от бордовите записи и отчаян се отказа. Така нямаше да му стигне и година. Без централния компютър беше невъзможно да се оправи.

Влезе в общата зала. Възможността да е чул този разговор тук, беше най-голяма. Имаше много мъртви и той побърза да вземе кристалите със записи.

Върна се при дъщеря си и заслуша разговорите от преди три месеца. Търсеше само съвещания, срещи и обсъждания. Прослушваше ден след ден. Постепенно го обземаше увереност, че именно в общата зала е чул някой да предупреждава за опасност от повишаване на скоростта.

Спомни си, още преди да стигне до търсеното, че преди около месец беше влязъл в общата зала. Търсеше Ана. Имаше съвещание на физиците. Млад, енергичен човек — не го познаваше — ожесточено ръкомахаше и обясняваше някаква формула. Именно той беше споменал думите, които така се бяха врязали в съзнанието му. Физикът твърдеше, че наближават някаква критична скорост за материята и преминаването на космолета през нея би довело до трансформация в субядреното ниво на общата структура. Но за това било необходима реализацията на сложен комплекс от специални условия, възникването на който, в точно определен момент, било с вероятност от пренебрежимо малък порядък. Ето защо никой от присъствуващите на съвещанието не беше го приел сериозно. Физикът говори и за някакви Микровселени, за други измерения и паралелни пространства, но той не слушаше внимателно, а и почти нищо не разбираше.

Сега вече много по-лесно намери записа на съвещанието. Пусна го от самото начало и заслуша внимателно.

„Какъв шанс! — помисли си той. — Ако бяхме започнали ускоряването милионна част от наносекундата по-рано или по-късно, сега всички щяха да са живи!“ Почти беше уверен, че се е случило именно това, за което предупреждаваше младият физик. Чувствуваше, че е така.

Всъщност не беше разбрал всичко от чутото. Той беше Пилот, а не физик. Но изводът можеше да бъде само един: никога нямаше да види познатите съзвездия; никога нямаше да напусне този космолет; никога нямаше да се върне на Земята. Щеше да се носи сред Вселената от микрочастици на някоя молекула или залутано в безкрая безобидно късче вещество, без да разбира нищо, без да може да промени по никакъв начин съдбата си. Можеше само да чака смъртта. Колкото по-рано дойдеше тя, толкова по-добре би било за него и за малката му дъщеря. Дори и да пораснеше, Ана беше обречена на самотно съществуване в пустия космолет след неговата смърт. Това той не биваше да допусне.

„Къде ли все пак се намираме? — помисли си. — Дали в отделна молекула или в нещо по-голямо?“ Огледа леглото, детето, каютата. От какво ли се състоеше сега всичко това? Погледна ръцете си. Трудно беше да мисли, че те са съставени от атоми, когато целият космолет беше в недрата на материята. Младият физик твърдеше с увереност, че всяко късче вещество може да се превърне в цяла Вселена, ако се реализират необходимите за това условия, но не беше уточнил, дали в тази Вселена всеки атом ще бъде нещо като планета, или ще бъде толкова огромен, че би представлявал цяла галактика или нещо подобно.

„Всъщност има ли някакво значение от какво са съставени ръцете ми, самият аз, детето, космолетът? — запита се той. — Вече не се учудвам, че централният компютър е излязъл от строя. С човешки понятия — той просто е полудял. Една безупречна логика, поставена пред неразрешима и непонятна дилема…“

Положението беше ясно. Надежда нямаше. Оставаше да се заеме с последната си задача. Тя го плашеше, но нямаше кой друг да я извърши. Страхуваше се да остави детето само, но друг изход не виждаше.

Слезе с асансьора в складовия отсек и се върна с малка, автоматична платформа, която служеше за пренасяне на много тежки предмети. Започна с труповете на хората в жилищните помещения. Биороботите можеха да почакат. Избягваше да гледа лицата. Натовари платформата и поведе страшния си товар към залата за кремации; беше дошъл моментът да се използува и тя. Постави първия мъртвец и натисна бутона. Тялото изчезна в зейналия отвор, за да се разпадне на атоми някъде в ада на реактора. „Дали на атоми? — помисли си. Погледна със страх дебелите стени, които го отделяха от сърцето на космолета. — По какви ли закони продължават процесите в него?… И защо все още действува?“

Спа неспокойно. Сънува Земята и жена си. Детето го буди няколко пъти и всяко събуждане беше кошмарно с осъзнаването на действителността.

На другия „ден“ продължи. Всеки три часа отиваше при детето, за да го нахрани и му беше благодарен, че е толкова сънливо и спокойно.

Целият многоброен екипаж на космолета — повече от 400 млади, до скоро кипящи от енергия хора, които бяха поели пътя към звездите — изчезна в пламъците.

Остана само жена му. Боеше се от този момент. Стоя дълго пред вратата на лабораторията и събира сили, за да влезе вътре…

Среса косите й; гледаше красивите черти на скъпото, хладно лице. Целуна устните й и не посмя да види как тя ще изчезне, когато натисна бутона.

Постоя малко, взирайки се в празното пространство, където само преди миг се намираше тя; очите му бяха сухи, но сърцето му се обливаше с кръв: Ана я нямаше.

Прекара още една кошмарна нощ.

Събуди го силно разтърсване, от което едва не падна от леглото. Помисли че сънува, но подът се разлюля отново и той се хвърли към детското легло. Понечи да грабне беззащитната малка Ана, но тя дори не беше се събудила и той остана с протегнати ръце да чака нов удар, готов за най-страшното. Но космолетът не трепна повече.

„Какво ли беше това?“ — си помисли тревожно. Почака още малко. Нищо не нарушаваше тишината. „Като че ли ни се размина — поуспокои се той. — Трябва да разбера все пак какво стана.“ Погледна спящото дете и реши да изтича до командната зала.

Вратата се затвори тихо зад него.

„А ако в това време…!“ — помисли си той. Отвори вратата и я блокира да стои така. Случеше ли се нещо с него и с космолета, Ана щеше да се мъчи в продължение на часове, а сега, при евентуална частична разхерметизация, тя щеше да умре бързо и безболезнено.

В командната зала побърза да включи главния екран… и не повярва на очите си. Беше си казал, че не трябва да се учудва от нищо, но това, което видя, не се побираше дори в рамките на елементарната астронавтика.

Космолетът стоеше неподвижно върху твърдата повърхност на някаква планета. Пред него се простираше гола, безкрайна и черна равнина, прорязана от дълбоки пукнатини. В далечината грозно и самотно започваха леки възвишения, а зад тях стремително израстваха назъбени планински хребети, които бяха опасали целия хоризонт. Острите им върхове се губеха някъде високо, забити във виолетовото сияние, обливащо черната повърхност.

Взираше се в мрачния пейзаж и не вярваше на неговата реалност. Космолетът не можеше да намали скоростта си за толкова кратко време. Какви сили го бяха принудили да кацне на тази планета?

„Планета ли? — Нима е планета! По-скоро някаква частица. Лептон?… Не. Само електроните и мюоните имат маса. Може би мезон? Или нуклон? Или някъде в самите тях — в самата същност? Но каквото и да е, как… как се озова космолетът тук? Ами ако…?“ Предположението, което му хрумна, беше глупаво. Тук не можеше да има живот. А камо ли разумен. Отново се взря в екрана, но нямаше никакво движение, нищо, което да прилича поне малко на растителност, всичко беше мъртво и неподвижно. Високо над зъберите на планината нарастваше нещо огромно и черната му сянка постепенно заличаваше върховете. Те се сливаха и хоризонтът придобиваше овална форма.

„Като изгрев на гигантска, угаснала звезда — помисли той и загледа с надежда към малките, черни петна по виолетовото небе. — Може би там има живот!“ Не можеше да се примири с мисълта, че космолетът, сам, без двигател, без ничия намеса стои твърдо върху тази странна равнина.

Още не беше погледнал към индикаторите — не им се доверяваше повече. Сега му направи впечатление, че показанията на някои от тях се изменяха стремително и нито секунда не оставаха постоянни. „Дали не е от този гигант, който изплува зад планините? — помисли си той. — Но ако тази чудовищна напрегнатост действително съществува, аз трябва да съм станал на въглен заедно с космолета!… Та вън трябва да е вихър от преплитащи и изменящи се полета!“

Земното поле нормално има напрегнатост до 130 волта на метър. А на тази „планета“ беше милиарди пъти по-висока.

„Не може и да се говори за излизане от космолета — помисли си той. — В същност, какво ме защитава в момента?… Защита! Глупости! Ще ми трябват километри идеален изолатор.“ Спомни си за силовото поле на космолета и му стана смешно. Каква безмислица беше да си помогне с него. Със същия успех би могъл да се опита да спре старта на планетарен лайнер не с голи ръце, а… с ръкавици.

Върна се при детето; то още спеше. Седна до него и се замисли. Най-чудното беше, че те двамата продължаваха да са живи. Този факт му се струваше по-нереален и от неподвижността на космолета. А за последното нямаше нужда дори и да изчислява; за два дни беше невъзможно да се намали неусетно скоростта, с която летяха преди катастрофата — делеше ги само една десета от скоростта на светлината — а и как бяха кацнали тук; това не беше по силите и на свръхразвита цивилизация.

Трябваше да чака, но той не можеше да чака. Не беше такъв човек. Реши да се увери, че космолетът наистина се намира на твърда повърхност. Нямаше какво толкова да изгуби.

Спусна се с асансьора в приземния етаж. Навлече огромен скафандър, пригоден за свръхтежки условия. С него можеше да влезе в кратера на изригващ вулкан, но за чудовищните напрежения зад стените на кораба не беше никаква преграда. Но той някак не вярваше, че те съществуват.

Когато се приготви, приличаше на праисторически динозавър. Наглед тежката и неповратлива конструкция на скафандъра обаче многократно повишаваше бързината на реакциите и подобряваше несъвършените сетива на човешкото тяло. Избра тежък антиматериомет, стисна ствола му и влезе в камерата преди изхода. Докато чакаше налягането да спадне до нула, програмира всички прегради, люкове, асансьорни шахти и врати да се отворят едновременно точно след десет минути — програмата беше предвидена за аварийно напускане на космолета. Ако след малко не се върнеше, за да я анулира, въздухът щеше да излети стремително в без въздушното пространство: детето щеше да умре за части от секундата, вледенено от студа на пустотата.

На изхода проблесна зелена светлина и той си помисли, че това може да се окаже последното нещо, което вижда в живота си. Но беше спокоен.

Дебелата преграда, която го отделяше от външния, загадъчен свят, трепна. Шлюзът бавно се плъзна встрани и в зейналия квадратен отвор… блесна ярко слънце. Широко отворените му очи, готови за и тъмнина, ослепяха от бликналата светлина…

И когато отново прогледна, видя… тревите.

Пред него се ширеше поляната — зелена и безкрайна. Зелено сияние се носеше над нея, чак до хоризонта, който трептеше в неясни очертания, сякаш от него извираха горещи, зелени изпарения и преливаха в синевата на небето. Очертания на хълмове, покрити с гъста борова гора, предхождаха стремително израстващите склонове на планина, чиито обсипани със сняг, високи върхове се сливаха и искряха, окъпани от ярката светлина, литнала от надигащото се слънце.

Малко пъстро птиче кацна на стъпалата пред него и приглади с човка перцата на крилата си.

Залитна и се подпря на изхода. Антиматериометът падна от ръцете му. Птичето уплашено изписка и отлетя. Това беше Земята! Във Вселената не можеше да има друга планета, събрала в себе си толкова красота. Това беше долината, в която мина неговото детство, в която срещна и обикна Ана.

Високо над хълмовете, разперил широко могъщите си криле, плавно се рееше орел, същият, който той така често си спомняше по време на полета. В далечината синееха бистрите, дълбоки води на реката, в която някога се беше къпал и ловил риба.

Заслиза, залитайки по стълбата. Грамадните, груби стъпала на скафандъра смачкаха нежните стебълца на тревата и това му се стори жестоко. Дори не погледна уредите. Чувствуваше, че въздухът е свеж, че температурата е пролетна и без да се колебае смъкна тежкия шлем. Опияни го аромат на цъфнали цветя; почувствува слабост. Измъкна се от скафандъра и го захвърли. Пристъпи напред и при вида на едно малко жълто глухарче се отпусна на колене. Докосна го с пръсти и очите му овлажняха. Зарови лице в тревата; свежестта на росата погали устните му. И едва сега разбра, че се е завърнал у дома.

Глух шум го върна назад, в действителността. В космолета се отваряха стотици врати. Скочи. Спомни си за детето и бързо изкачи обратно стълбата, но пред входа се закова. Изпита ужасяващ страх, че всичко може да изчезне като мираж, като прекрасен сън.

Тогава я видя.

Босите й нозе тичаха през тревата. Бялата й рокля плавно потрепваше и обвиваше тънката й фигура. Дългата й коса се полюшваше, галена от лекия полъх на вятъра. Лицето й сияеше.

— Ана!!!… — извика той. Далечните хълмове отекнаха, повториха и потретиха отчаяния му зов.

Но тя не изчезна. Тя помаха с ръка. Дотича до космолета, засмяна, радостна и щастлива. Не издържа повече. Спусна се към видението.

„Тя е мъртва, мъртва, мъртва!…“ — ехтеше в главата му. Спря на крачка от възкръсналата.

Тя протегна ръка и докосна лицето му. Потрепера с цялото си тяло и хвана ръката й: беше топла, нежна и жива.

— Ана! — изохка той. — Ти ли си?…

И тя му отговори. Гласът й се блъсна в мозъка му и той разбра, че това не е Ана. Беше безизразен, мъртъв, невъзможен за засмяното й лице. Глас, с който говореше Ана, но не беше на Ана. Тя каза само две думи. Не чу какво значеха те. Чу само гласа й. Ана имаше нежен глас. Глас, способен да изрази всяко чувство, всеки от безкрайните оттенъци на настроението й. Пусна ръката на тази, която искаше да мине за Ана. И в същия миг разбра, че това не е Земята.

— Ти не си Ана! — каза той. Гледаше копието на мъртвата си жена и се опитваше да го мрази.

— НЕ — каза тя. И добави — ДА.

— Къде се намирам? — попита той. — Това не е Земята.

— НЕ — отговори тя. В гласа й звучаха металически нотки.

„Като стар робот“ — си помисли той и попита:

— Коя си ти?

— АНА.

Отговорът го разяри.

— Но тя е мъртва! — кресна той.

— ДА — каза тя. И добави. — НЕ.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Тя не отговори. Усмихна се ободрително и го погали по косата. Той затвори очи, за да не изкрещи.

„Това е някаква клопка. Дали ще успея да стигна до антиматериомета“ — помисли си той. Приготви се да скочи назад, към стълбата, но видя как копието на Ана избледня и изчезна, а на пътя му към оръжието се появи нов призрак — командира на космолета. Почувствува се в капан. Командирът се наведе, вдигна антиматериомета и каза с безличния, метален глас на Ана:

— НЕ — и му подаде тежкото оръжие.

Пилотът хвана хладния приклад и загледа глупаво: жестът на новия двойник го обърка. Командирът стана прозрачен, разлюля се и на негово място отново се появи Ана. Тя се усмихваше.

Започна да разбира. Попита несигурно:

— Освен „да“ и „не“ можеш ли да кажеш нещо друго?

— ДА — отговори тя. Лицето на Ана изведнъж побледня, стана полупрозрачно и устните й, извивайки се грозно, мъчително изговориха буква по буква: — Т-Р-У-Д-Н-О.

— Добре — каза той. Вече знаеше какво стои пред него. — Тогава аз ще питам, а ти ще ми отговаряш с „да“ или „не“.

Тя рязко се сгърчи, лицето и тялото й загубиха формата си и на нейно място остана само неясно очертание, което каза:

— В-Р-Е-М-Е… НЕ… Н-Е-С-Ъ-В-М-Е-С-Т-И-М-О-С-Т… В-С-Е-Л-Е-Н-А… О-П-А-С-Н-О-С-Т… В-З-Р-И-В.

При последните букви той почти не забелязваше прозрачния силует пред себе си, но гласът беше ясен. След няколко секунди копието на Ана възвърна материалния си вид.

— Искаш да кажеш, че може да се получи някаква реакция, защото се намирам тук, така ли? — попита той.

— ДА.

— Има ли време да попитам нещо?

— ДА.

— Всичко това, което виждам около мен, не съществува. То е нещо подобно на теб.

— ДА.

— Истината е това, което видях на екрана на космолета.

— ДА.

— Нима вие живеете там!

— ДА.

— Има ли други разумни светове?

— ДА.

— Знаете ли от къде съм дошъл?

— ДА.

— Тази Вселена от микрочастиците на нашата Вселена ли е изградена?

Замълча, преди да отговори.

— ДА — ДА-ДА-НЕ.

— Нямам достатъчно познания, за да го разбера ли?

— ДА.

„И ние тръгнахме през бездната на пространството, за да търсим братя по разум! — помисли си той. — А край нас, в самите нас, навсякъде е имало милиарди светове…“

— Какво трябва да направя сега? — попита той.

Тя тръгна към космолета, изкачи няколко стъпала по стълбата, обърна се и протегна ръка към него.

Погледна антиматериомета, който още стискаше в ръцете си, и го захвърли. Тръгна след нея. В шлюзната камера тя спря, докосна го успокоително с ръка и се върна назад. Вдигна с лекота тежкия скафандър и антиматериомета, изкачи бързо стълбата и ги постави по местата им. Той чакаше. Тя изчисти уверено програмата за аварийно напускане на кораба, която се беше задействувала. Космолетът отново трепна от стотиците затварящи се устройства. Слънчевият лъч, проникнал в камерата, изчезна. Остана само светлината от изкуственото осветление.

Гледаше я. Всяко нейно движение, всеки жест бяха на Ана. Тя го подкани с ръка и той тръгна след нея. Беше непоносимо да вижда това копие, което непрекъснато му напомняше, че тя — истинската — е мъртва.

„Защо трябваше да изберат точно Ана? — помисли си той. — Това е жестоко!“

Тя се спря рязко, обърна се и каза:

— НЕ.

— Какво, не?

Лицето й се изкриви и той с ужас видя отново, как тя постепенно губи формите си.

— Ж-Е-С-Т-ОК-О… НЕ… АНА… ДА… В-С-И-Ч-К-О… ДА.

— Не те разбирам — каза той, когато тя отново придоби чертите на Ана.

Не му отговори. Само се усмихваше, сякаш искаше да каже, че всичко е наред. Повика асансьора и влезе в него. Последва я.

Заведе го при детето. Беше будно, но не плачеше. Тя вдигна внимателно и нежно малкото човешко същество. Погледна го със странно изражение и му го подаде. Детето проплака в ръцете му; беше гладно. Той я погледна питащо, но тя поклати отрицателно глава; нямаше време, за да го храни. Излезе в коридора и го подкани да я последва.

Вървеше уверено и явно знаеше къде го води.

Стигнаха отсека, където се намираха трите експериментални анабиозни камери. Бяха конструирани по време на полета. Имаше няколко успешни опита с животни, но хора още не бяха влизали в тях.

Спря пред камерите, отвори масивните врати на две от тях и ги посочи с ръка.

— Да вляза тук ли? — попита той.

— ДА.

Отвори уста, за да попита защо, и какво ще стане после, но се отказа. „По-добре да умра с надежда, отколкото да се мъча да живея без нея“ — помисли си той и попита:

— А детето? И него ли?

— ДА — кимна тя.

„Ами като не познавам това проклето устройство“ — уплаши се той. Засуети се около камерата, но тя постави ръка на рамото му и взе детето. Разпови го бързо и то писна неудържимо. Инжектира му доза приспивателно и умело започна да закрепва по главичката му многобройните електроди. После го сложи във ваната на камерата и излезе. Затвори вратата и задействува системата. Той стоеше и гледаше как течността бавно покрива малкото неподвижно телце на дъщеря му. Въздъхна и влезе в другата камера. Помогна му да закрепи шлема и апаратите по тялото си.

— Вярвам ви! — каза той. — Каквото и да ме чака, аз ви вярвам!

— ДА — каза тя — ДА.

Вратата се затвори. На прозореца се мярна за последен път лицето на Ана. Помаха за сбогом и това беше последното, което той си спомняше…

 

 

Събуди се внезапно. Беше плувнал в пот. По кожата му пълзеше хлад. Кошмарът живееше в него.

Дочу тихи стъпки и трепна. Отвори очи и видя Ана.

Обръчът, стегнал душата му, се спуска с трясък и той си отдъхна. От всяка настръхнала пора по тялото му избликна натрупаното напрежение и облекчението го обезсили.

„Боже, какъв сън!“ — помисли си той. Почувствува се слаб и щастлив. Беше в леглото си. Ана подреждаше купчинка бебешки дрешки.

„Нещо не съм в ред — каза си той. — Трябва да прескоча днес до психолога.“

Ана се обърна тежко към него — напредналата бременност затрудняваше движенията й. Тя не забеляза отворените му очи.

„Милата! — помисли си той. — Сигурно ще е момченце.“

На вратата се позвъни тихо. Влязоха командирът на космолета и двама негови колеги — пилоти. Лицата им бяха загрижени.

Притвори клепачи; не му се ставаше още. Беше му приятно да усеща радостта от събуждането си.

Тогава заплака дете: тихо, настойчиво, на равни интервали, сякаш идваше от кошмара.

Настръхна и скочи.

И видя Ана, която държеше… Ана. Малката Ана. Родената в съня. Тя плачеше…

А в огледалото съзря побелелите си коси.

И разбра…

Но ужасът беше свършил, а животът продължаваше.

ТЕ съществуваха…